"Вътрещните араби": най-големият проблем на Израел?

Легенда:

Арабско мнозинство

Арабско малцинство

На този фон, участието на ислямистката партия Раам в разнородната управляваща коалиция, формирана след мащабните арабски бунтове през май 2021, говори по-скоро за обратното. На пръв поглед, какъв по-добър пример за социополитическа интеграция от включването на арабска партия в израелското правителство след 45-годишно прекъсване? Проблемът обаче е, че докато участието на една арабска партия в правителствата на Голда Меир и Ицхак Рабин (1974-1977), или пък наличието на арабски министри и заместник министри в редуващите се правителства на Партията на труда и блока Ликуд, не поставяше под въпрос еврейския характер на Израел  (също както и външната подкрепа за израелските правителства от отделни малки арабски партии през 50-те и 60-те години), Раам представлява откровено антиционистка партия, поставяща си като крайна цел замяната на Държавата Израел с ислямска теокрация.

В същото време, без парламентарната подкрепа на Raaм, правителството автоматично би паднало. Предоставяйки на това фактическо разклонение на "Мюсюлмански братя" решаваща дума при формулирането на националните политики на Израел в момент, когато неподчинението на израелските араби на държавата и връщането им към насилствените действия срещу техните израелски съотечественици са достигнали връхна точка, представлява очевидна и сериозна опасност за вътрешната стабилност и националната сигурност на страната, включително за самото и съществуване като еврейска държава.

От помирение към открит бунт

През първите две десетилетия от съществуването на Израел нямаше много бунтовнически прояви от страна на местната арабска общност, която все още беше замаяна от травмата на поражението във войната от 1948. Лишена от колективна сплотеност, както и от традиционните си лидери, които масово напуснаха страната по време на войната, израелските араби бяха поставени под контрола на военната администрация - политика, прекратена едва през декември 1966 - с цел да се предотврати евентуалното им превръщане в "пета колона", на враждебните на Израел арабски държави в случай на бъдещ военен сблъсък, както стана през войната от 1948.

"Шестдневната война" през юни 1967 сложи край на този модел, възобновявайки контактите на израелските араби както с населението на Западния бряг и Сектора Газа, така и с арабския свят, като цяло. Прекъснатите през 1948 семейни и социални контакти бяха възстановени и постепенно се формира мрежа от социални, икономически, културни и политически отношения. За първи път от 1948 израелските мюсюлмани получиха разрешение от арабските държави да участват в традиционните поклонения в Мека и Медина, слагайки край на неофициалния остракизъм и възстановявайки тяхното самоуважение и чувството им за принадлежност към панарабската общност, но в същото време - и стимулирайки постепенното им отчуждаване от Израел.

Този процес твърде бързо започна да се усеща и във вътрешнополитически план. През 50-те и 60-те години на ХХ век, повечето арабски избиратели подкрепяха управляващата в Израел Партия на труда и/или различните, свързани с нея, арабски листи. На изборите през 1969, успешен дебют направи  прокомунистическата и предимно арабска партия Раках, стояща на твърди антиизраелски позиции. На изборите през декември 1973 (т.е. два месеца след Войната Йом Кипур), Раках се превърна в доминиращата партия в арабския сектор, печелйки 37% от гласовете там, а четири години по-късно буквално размаза съперниците си, получавайки 51% от гласовете на израелските араби (1).

Резултатите от този процес на радикализация не закъсняха. През ноември 1969, град Акра, населяван по онова време от 23 000 евреи и 7 000 араби, беше разтърсен от кървави бунтове, инициирани най-вече от партията Раках и довели до изтеглянето на еврейските жители и масово навлизане на араби от съседните села. Критикувайки "меката" реакция на правителството срещу бунтовете, известният друзки политик Джабр Моаде (депутат в Кнесета през 1951-1959 и 1961-1981 и зам. министър през 1971-1977) призова за незабавно прекъсване на всички контакти между израелските араби и населението на Западния бряг и Газа, предупреждавайки, че ако властите "не потушат огъня в дома на съседа, той съвсем скоро ще се прехвърли и в техния дом" (2).

Това предупреждение се оказа напълно основателно. В края на март 1976 радикализацията на израелските араби ескалира в масови бунтове срещу намерението на правителството да отдели около пет хиляди акра (предимно държавни земи или частна собственост на местни евреи) в Галилея за реализацията на различни проекти за развитие, което в крайна сметка доведе до смъртта на шестима протестиращи и десетки ранени. Оттогава насам "Денят на земята", както станаха известни тези бунтове, се отбелязва всяка година с все по-радикални демонстрации, провеждани често съвместно с Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и нейните политически филиали на Западния бряг (3).

Междувременно, "палестинизацията" на израелското арабско население продължи бързо да ескалира. През февруари 1978 група палестински интелектуалци подписаха официален апел за създаването на Палестинска държава. Година по-късно израелски арабски студенти открито подкрепиха ООП като "единствения представител на палестинския народ, включително и на израелските араби", декларирайки по този начен, че вече не се смятат за израелски граждани, както и подкрепата си за курса на организацията към "въоръжена борба" - стандартният евфемизъм за терористични нападения - а с това и привързаността си към идеята за унищожаването на Израел (4).

Оттогава насам, екстремистката политика и насилието придобиха институционализиран характер, особено след като ООП започна да финансира арабските групи и институции в Израел, а израелските араби бяха въвлечени в продажбата на оръжие и експлозиви на терористичните организации на окупираните територии (5). Този процес на радикализация се ускори през периода на интифадата (1987-1993), когато израелските араби подкрепиха "своите братя" от Западния бряг и Газа, осъществявайки вандалски действия и въоръжени нападения срещу съгражданите си евреи.Той обаче придоби наистина мащабен характер след като през 1993 правителството на Ицхак Рабин се ангажира с "мирния процес" от Осло.

Признавайки ООП за "представител на палестинския народ", Израел на практика подкрепи претенциите на организацията да ръководи 20% от собствените му граждани, предоставяйки и карт бланш да се бърка във вътрешните работи на страната. Подобно поведение беше най-сигурния начин Израел да си навлече неприятности, независимо от иначе позитивния характер на постигнатите споразумения. Приложен спрямо една иредентистка партия, открито призоваваща за унищожаването на своя "партньор в мирното споразумение", това бе най-късият път към катастрофата. Ще припомня, че в средата на 70-те по-малко от половината израелски араби се самоопределяха като палестинци и само половината поставяха под въпрос правото на съществуване на Израел (6).

От момента, в който Ясер Арафат се появи в Газа през юли 1994, председателят на ООП се ангажира точно с това, от което Израел се опасяваше, т.е. с разпространението на своята неизкоренима омраза към еврейската държава, евреите и юдаизма не само сред жителите на окупираните територии, но и сред израелските араби. Намеренията му прозираха достатъчно ясно още в неговата първа реч през юли 1994, в която Арафат атакува своя "партньор в мирното споразумение" с аргументи, взети директно от прословутия антисемитски трактат "Протоколите на ционските мъдреци", и обеща да "освободи" израелските араби от еврейското потисничество: "Казвам това ясно и открито на всички наши братя от Негев до Галилея, и нека цитирам думите на Аллах: " А Ние пожелахме да облагодетелстваме онези, които бяха обезсилени на земята, и да ги сторим водители и наследници"" (7).

Още през първия месец след пристигането си в Газа, Арафат издаде тайна заповед за разширяване действията на Палестинската власт и върху израелските араби, отпускайки първоначално за целта 10 млн. долара (в добавка към онези 20-25 милиона, предназначени за закупуване на недвижими имоти в Йерусалим), и назначи израелския гражданин Ахмад Тиби за ръководител на подривната операция (8). През следващите години, намесата на ООП и нейното прокси - Палестинската власт (PA) във вътрешните работи на Израел ескалира от посредничеството при разрешаване на вътрешноарабските спорове, до открити опити да се влияе върху резултатите от изборите в страната и откровената пропаганда, призоваваща за ликвидиране на еврейската държава.

По време на дебата в Кнесета през септември 1993, само седмица след породилото еуфория подписване на Споразумението от Осло на поляната пред Белия дом във Вашингтон, депутатът от Ликуд Бени Бегин предупреди, че то ще радикализира израелските араби и отправи емоционален призив прилагането му да бъде ограничено: "Бих искал, нееврейските ни съграждани от Уади Ара, Галилея и Акра да разберат, че това споразумение ще хвърли страната в дълбока нестабилност, която може да ерозира, онова, което с толкова труд изградихме през последните над 40 години" (9).

Призивът му обаче, не беше чут. Когато, през февруари 1994, еврейски фанатик уби 29 мюсюлмани по време на молитвата им в Хеброн, това провокира масови бунтове в арабските селища на цялата територия на Израел, участниците в които се сражаваха цели четири дни с полицията. Този сценарий си повтори и през април 1996, когато дузина палестинци от Южен Ливан бяха убити по погрешка при бомбардировка на предполагаеми обекти на терористи от израелската авиация, както и през септември същата година, когато Арафат се възползва от недоволството от провеждащите се археологически разкопки под Храмовия хълм в Йерусалим за да провокира нова вълна от насилие, в резултат от която загинаха 15 евреи и 58 палестинци.

Ескалацията достигна върха си на 29 септември 2000-та, когато Арафат на практика обяви терористична война срещу Израел (станала известна като "Интифадата Ал-Акса"). На следващия ден т.нар. "Върховен комитет на ръководителите на арабските общини в Израел", представляващ на практика извънпарламентарно ръководство на израелските араби, излезе с официална декларация, в която смъртта на седем палестински бунтовници беше обявена за "ужасяващо предумишлено клане", и обяви ден на национален траур, съпроводен от стачки и демонстрации на цялата територия на Израел. В декларацията се казвше, че: "Кръвта на нашите ранени се смесва с кръвта на нащия народ в усилията да защитим благословената джамия Ал-Акса, пресичайки "зелената линия" (т.е. линията, разделяща Йерусалим до 1967)...Няма как да останем встрани пред лицето на варварските действия на израелските власти в Йерусалим и опитите да бъде осквернен свещения хълм ал-Харам ал-Шариф (т.е. Храмовия хълм), като Израел поеме суверенитета над него" (10).

В отговор на призива на своите лидери, на 1 октомври израелските араби стартираха мощна вълна от насилие срещу еврейските си съграждани, която продължи десет дни и беше потушена изключително трудно, с цената на тринайсет убити бунтовници. В доклада, изготвен по този повод от комисията начело със зам. министъра на правосъдието Теодор Ор, която трябваше да разследва причините за случилото се, се посочва, че: "в бунтовете участваха хиляди хора, при това концентрирани едновременно на много места и демонстриращи изключително висока агресивност и слонност към насилие. При нападенията срещу цивилни граждани и силите за сигурност бяха използвани различни средства, включително коктейли "Молотов". Много хора са били атакувани само, защото са евреи, а собствеността им е била унищожена. В редица случаи, попадайки в ръцете на бунтовниците, те са били на косъм от смъртта, а един човек е бил убит. Предприети са опити за нахлуване и разрушаване на еврейски общини и селища, а пътищата до тях са били прекъснати за продължителен период от време. Проявената агресивност и насилие се характеризират с много силна вътрешна мотивация, която очевидно се е формирала през продължителен период от време, без да намалява дори в хода на сблъсъците със силите за сигурност" (11).

Ескалиращата радикализация

Макар че до този момент нямаха равни по своя мащаб и интензивност, бунтовете от октомври 2000-та съвсем не бяха единствения арабско-израелски сблъсък по време на четиригодишната терористична война, започната от Арафат. Ежегодната церемония в памет на 13-тимата убити бунтовници (които арабската общност възприема като "мъченици") се превърна в повод за поредни експлозии на насилие, често осъществявано съвместно с ООП/Палестинската власт. В допълнение към това, антитерористичните мерки, предприемане от израелската държава, често провокираха изключително остра реакция сред нейните арабски граждани. Така например, на 29 март 2002, два дни след самоубийствената бомбена атака на Хамас, в резултат от която загинаха 30 израелци, а други 140 бяха ранени, израелската армия (IDF) стартира мащабна операция (с кодово име "Защитен щит") за унищожаване на терористичната инфраструктура на Западния бряг, чиито жертви през предходните месеци станаха стотици израелци. Действията и обаче провокираха мощни демонстрации в арабските селища на цялата територия на Израел, а Ислямското движение в страната осъществи поредица акции в подкрепа на палестинците от Западния бряг. Подобни изблици на насилие имаше и през декември 2008-януари 2009, когато Израел реализира операцията "Лято олово" с цел да прекрати ракетните атаки, осъществявани от контролирания от Хамас Сектор Газа, срещу израелски селища (12).

Тези повтарящи се изблици на насилие ескалираха на фона на нараствашата самоидентификация на лидерите на израелските араби с най-радикалните противници на еврейската държава. Така например, основателят на крайнонационалистическата партия Балад (тя има представители в Кнесета от 1999 насам) Азми Бишара, беше сред официалните гости на погребението на сирийския президент Хафез Асад, един от най-непреклонните противници на Израел. Там той призова арабските държави да помогнат на антиизраелската съпротива, изрази възхищението си от Хизбула и препоръча на израелските араби да отбелязват подобаващо "постиженията" на тази терористична групировка (13). Последвалото съдебно преследване срещу него, започнало по този повод, само повиши международния му имидж и още повече го радикализира. В крайна сметка, през 2006, той беше принуден да напусне Израел за да избегне ареста по обвинение в държавна измяна, във връзка с подкрепата му за Хизбула във войната и с еврейската държава през същата година.

Другите лидери на израелските араби не действат по-различно от Бишара. Пренебрегвайки законите, забраняващи неразрешени официално посещения в страни, смятани за врагове на Израел, те редовно пътуват до съседните арабски държави, където се срещат с различни ръководители на антиизраелската "съпротива" и - отвреме навреме - дори пряко участват в техните насилствени действия срещу еврейската държава. Така например, депутатът от Кнесета Ахмад Тиби, чиято кариера при Арафат го превърна в "персона нон грата" за режима на покойния Хафез Асад (изпитващ силна омраза към палестинския лидер) в Сирия, по-късно беше удостоен с лична среща от неговия наследник Башар Асад през 2009 (14). На следващата година Тиби се появи в Либия, начело на парламентарна делегация от израелски араби, където имаше лична среща с местния диктатор Муамар Кадафи, наричайки го "крал на арабите" и "човек на мира, който се е посветил изцяло на своя народ" (15). Въпреки, че посещението на делегацията провокира остри критики в Кнесета, един от участниците в нея - Талеб Сана, контрира нападките, заявявайки, че "Най-голямия враг на Израел е самият Израел. По време на срещата ни с Кадафи, той заяви, че Либия няма проблеми с евреите, а само с ционизма. Надявам се, че някой ден и вие самите ще осъзнаете необходимостта от премахването на еврейската държава Израел" (16).

Откритите призови за разрушаване на Израел

Оттогава насам, откритите призиви за разрушаването на Израел окончателно изместиха евфемистичната реторика от 90-те години на миналия век, която впрочем преследваще същата цел. След като избяга от Израел, Азми Бишара, чиято партия Балад твърди, че целта и е да превърне Израел в държава на всички нейни граждани (което, на практика, означава трансформирането и в арабска държава, в която евреите ще бъдат сведени до постоянно намаляващо малцинство), вече открито прогнозира, че съдбата на еврейската държава ще повтори тази на кръстоносните княжества, съществували в региона през Средновековието. Наследникът му Джамал Захалка, който е депутат в Кнесета, предпочита да използва по-съвременна метафора, подчертавайки, че ционизмът ще бъде разрушен по същия начин, по който това се случи с апартейда в Южна Африка (17). На свой ред, шейх Раед Салах, лидер на северното крило на Ислямското движение в Израел, който открай време обвинява евреите, че искат да разрушат джамията Ал-Акса в Йерусалим, "докато кръвта ни е по дрехите им, по праговете на къщите им, както и във водата и храната им", прогнозира, че ако не промени отношението си към арабското малцинство, Израел е обречен да изчезне в рамките на следващите двайсет години (18).

При това към подобни възгледи се придържат не само екстремистките групировки. През 2006 т.нар. "Върховен наблюдателен комитет на арабските граждани на Израел", ръководен от Мохамед Баракех (депутат в Кнесета по онова време) публикува обширен документ озаглавен "Визия за бъдещето на палестинските араби в Израел". В него Израел се квалифицира като "резултат от колониалния проект, иницииран от еврейските ционистки елити в Европа и Запада", който - според авторите на документа - следва "политика на вътрешна колонизация срещу своите арабски граждани". Той отрича правота на Израел да продължи да съществува като еврейска държава и настоява за замяната му със система, която да гарантира "националните, исторически и граждански права на арабите, както на индивидуално, така и на общностно равнище" (19).

Две години по-късно, когато Израел отбеляза 60-годишнината от създаването си, комитетът лансира нова ициатива, бързо възприета от израелската арабска общност, а именно отбелязването на същия ден на т.нар. "Накба", т.е. "деня на катастрофата", каквато представлява за палестинците създаването на еврейската държава, както и на "правото на завръщане" на прогонените араби - разглеждано като начин Израел да бъде разрушен в резултат от свързаните с това "завръщане" демографски промени, т.е. с превръщането на арабите в мнозинство от населението. Дори в Хайфа, която още от 20-те години на ХХ век беше пример за мирно съжителство между араби и евреи, местните арабски политици се опитаха да сменят името на централния булевард "Ционизъм" с онова, съществувало преди създаването на Израел (20).  

Ефектът от тези подстрекателски действия беше предсказуем. Според анкети, проведени в навечерието на изборите през 2009, около 40% от израелските араби отричат съществуването на Холокоста, а половината от тях отказват да изпрашат децата си в еврейски училища или да имат съседи-евреи (21). На този фон не беше учудващо, че през 90-те и 2000-те години се очерта тенденция за масово отдръпване на арабските избиратели от еврейските партии и обръщането им към войнствените чисто арабски партии, открито отричащи правото на съществуване на Израел, като този процес достигна особено сериозни размери пре 2010-те години. Ще припомня, че през 1992 арабските партии спечелиха пет места в Кнесета (от общо 120), а през 1999 броят им се удвои. На изборите през 2015 арабските партии завоюваха 13 депутатски места, явявайки се с обща листа, а на изборите през март 2020 получиха 15 места.

Подценяването на проблема

Вместо да се опитат да пресекат този процес на ескалираща радикализация още в началния му етап, последователно сменящите се израелски правителство игнорираха истинския характер на случващото се и вместо да се опитат да спечелят арабското население, лансирайки различни икономически и социални инициативи, те на практика пренебрегнаха бързо разпространяващите се подривни настроения (включително придобиването на големи количества нелегално оръжие) и откритото незачитане на държавния суверенитет, включително чрез масираното нелегално строителство върху земи, принадлежащи на държавата. Не по-малко тревожно бе, че съдебната власт демонстрираше нарастващо нежелание да втвърди законодателството с цел да не допусне ерозията на израелската национална сигурност и социално-политическия ред,  включително чл.7А от Основния закон, касаещ Кнесета, в който се казва, че: "не могат да бъдат допускани да се кандидатират за депутат лица, които отричат съществуването на Държавата Израел като еврейска и демократична държава, подбуждат към расизъм или подкрепят въоръжената борба на някоя вражеска държава или терористична групировка срещу Държавата Израел" (22).

В тази връзка ще припомня, че когато през 1965 Централната изборна комисия не допусна една иредентистка арабски партия, отричаша правото на съществуване на Израел, да участва в изборите за Кнесет, израелският Върховен съд потвърди решението и на основание, че "нито един демократичен режим, особено в светлината на уроците от новата история, не може да допусне съществуването на движение, чиято цел е ликвидирането на този режим" (23). Въпреки това обаче, през последните десетилетия, съдът систематично блокираше всички опити за подобна дисквалификация, независимо от очевидните нарушения на въпросния чл.7А. На нито един арабски депутат в Кнесета, посетил вражески държави или открито подкрепящ техните планове за унищожаване на Израел, не беше забранено да участва в изборите, да не говорим пък да бъде съден. По същия начен, не бе потърсена отговорност от нито една арабска партия и/или депутат за отричането от тяхна страна на правото на съществуване на Израел (без значение, дали директно или подкрепяйки "правото на завръщане", т.е. разрушаването на Израел, чрез промяна на демографския състав на населението) (24). Дори идентифицирането или сътрудничеството с терористични организации не се приемаше като достатъчен аргумент за недопускане до участие в изборите. Така например, през март 2016 партиите Балад и Хадаш (преименуваната през 1977 формация Раках) остро разкритикуваха решението на Арабската лига да обяви Хизбула за терористична организация, твърдейки, че то ще навреди на борбата срещу израелския експанзионизъм и агресия, но това не доведе до забрана за участието им в изборите (25). По същия начин нямаше никакви последици и за лидера на Обединената арабска листа Айман Одех, който редовно участва в различни инициативи ва ООП и вероятно се финансира от нея (26).

Дори умереният и предпазлив лидер на партията Раам, която е част от управляващата в момента коалиция, си позволи да участва на конференция в Катар с водача на Хамас Халед Машал, през 2014, както и с военните лидери на тази организация през 2016. Междувременно, свързаните с Раам благотворителни организации и най-вече Асоциацията Ал-Акса и Асоциацията "Помощ'48" (чието име е свързано с "катастрофата" на палестинците от 1948 - т.нар. Накба) редовно отделят сериозни суми за подмомагане на "семействата на шахидите" (т.е. убитите от израелската армия бунтовници) и затворниците (задържани за участите във въоръжените бунтове) от Западния бряг и в Газа. Твърди се освен това, че те поддържат тесни връзки с Хамас и други антиизраелски организации в някои съседни страни, като турската Ал-Фуркан например, които открито призовават за унищожаването на Израел. Все пак, през 2015, израелските власти отнеха всички средства в банковите сметки на Асоциацията Ал-Акса, по подозрение, че е получила 4 млн. долара от Хамас (27).

При тези обстоятелства, едва ли е изненадващо, че отхвърлянето от страна на израелските арабски политици на еврейския характер на Израел и идентифицирането им с неговите врагове става все по-открито и решително. Така, през септември 2019, в хода на консултациите за формиране на ново правителство, депутатът от Кнесета Ахмад Тиби заяви на израелския президент Реувен Ривлин, че "ние сме истинските собственици на тази земя... не сме имигранти, родени сме тук и сме коренното население" (28).

Шест месеца по-късно, след поредните парламентарни избори, донесли на Обединената арабска листа рекордните 15 депутатски места в Кнесета,  Тиби отиде още по-далеч, заявявайки, че "изразът "Ерец Израел" (Земята на Израел) е колониалистки. Отхвърлям с възмущение и понятието "Юдея и Самария", защото това е палестинския Западен Бряг, част от окупираните палестински територии" (29). На свой ред, Айман Одех бе не по-малко котегоричен, заявявайки на президента Ривлин: "Не сме заинтересовани единствено от постигане на пълното равноправие на арабските граждани. Ние сме национална общност, която заслужава пълно национално равноправие с еврейската". С други думи, двамата се стремят да сложт край на съществуването на Израел, като еврейска държава, и превръщането и в двунационално образувание, в чиито рамки на евреите се отрежда определеното им от Исляма "правилно място", като "толерирано религиозно малцинство" (ахл ал-димма).

Въстанието през май 2021

Когато, през април 2021, Хамас успя да събере хиляди войнствено настроени демонстранти на Храмовия хълм в Йерусалим, използвайки добре позната мантра за еврейската заплаха за джамията Ал-Акса, Одех открито се солидаризира с джихадисткото насилие на това свещено място, демонстрирайки религиозен фанатизъм, който е в очевиден разрез със светската, комунистическа идеология на собствената му партия: "Поздрави от крайбрежната равнина, от Галилея, от Триъгълника (т.е. зоната с арабски селища по зелената линия между Израел и Палестина - б.р.) и от Негев за братята ни в Йерусалим, които започнаха нова интифада срещу окупацията". Когато, ден по-късно, израелската полиция се опита да успокои ситуацията, Одех - тъкмо напротив - радикализира реториката си, заявявайки, че "окупаторите бяха принудени да отстъпят под натиска на младежите от Йерусалим. Вярвам, че този натиск ще продължи ту да спада, ту отново да се надига, докато не избухне решителната интифада, която ще сложи край на окупацията и ще издигне палестинския флаг над джамиите и църквите в Йерусалим, както и над стените на освободения свещен град" (30).

Подобен призив вероятно напомня на палестинците някогашната заплаха на Арафат да жертва милиони "мъченици" за да издигне знамето на Палестина над стените на Йерусалим.
На този фон едва ли е изненадващо, че избухването, на 10 май 2021, на четвъртата поредна война в рамките на само десет години между Израел и Хамас, провокира мощна вълна на насилие от страна на израелските араби в подкрепа на тази радикално-ислямистка организация, вдъхновила и бунтовете през октомври 2000. В течение на две седмици бойците на Хамас изстреляха около 4000 ракети и ракетни снаряди срещу израелските градове и села, а градове като Яфа, Хайфа, Акра, Рамала и Лод, които дълго време бяха пример за мирното съвместно съжителство на евреи и араби, станаха арена на масови бунтове и вандализъм.

В хода на вълненията бяха изгорени няколко синагоги, унищожени бяха десетки автомобили, много магазини и частни жилища бяха ограбени, а основните градски артерии бяха преградени с цел да бъдат блокиране еврейските квартали. Редица еврейски семейства бяха атакувани от арабските си съседи, с които живееха мирно от десетилетия насам. Стотици еврейски фамилии бяха принудени да напуснат домовете си, които моментално бяха разграбени и опожарени.

От своя страна, Айман Одех допълнително ожесточи реториката си. След като от дълги години твърдеше, че израелските араби са на първо място палестинци, а едва след това граждани на Израел (31), той възторжено приветства насилието срещу техните еврейски съседи в подкрепа на Хамас: "Вече нищо не може да ни раздели. Ние сме един народ и ще подкрепяме с всички сили най-справедливата кауза на света докато не сложим край на окупацията и не създадем Палестинска държава със столица Йерусалим" (32).

През следващите дни Одех многократно повтори, по различни поводи, това свое послание, представяйки бързо разширяващата се вълна на насилие от страна на израелските араби като патриотична подкрепа за техните братя от Газа и акт на самозащита срещу "нападенията на израелските заселници", подкрепени от "фашистките сили за сигурност" срещу арабските граждани на Израел (33). В тази връзка той декларира, че: "Нашият народ извърши славни дела през последната седмица, особено младите хора, демонстрирали своят пламенен национализъм. Действахме като един народ, преследващ обща цел и това несъмнено укрепва позициите ни" (34).

На свой ред, Ахмад Тиби квалифицира ескалиращото насилие в района на Храмовия хълм като героична отбрана на Ал-Акса от "младежта на Йерусалим и младите хора от "вътрешната общност" (т.е. общността на израелските араби) срещу "окупационните сили" и "полицията на окупаторите". Когато Хамас стартира ракетните си атаки срещу израелски градове и села, Тиби на каза нищо против тези действия, предпочитайки вместо това да възхвалява ширещото се арабско насилие в израелските градове като "демонстрация на нашето единство с палестинския народ, с общата ни кауза, със сънародниците от Шейх Джара и против убийствата на деца в Газа" (35). В следващите десетина дни, през които Хамас изстреля хиляди ракетни снаряди срещу израелските селища, Тиби защити тези атаки срещу държавата, чиито гражданин е и той, самият, квалифицирайки ги като "справедлива борба срещу окупацията" и игнорирайки факта, че от май 1994 населението в Газа се управлява от Палестинската власт, а от 2007 - от Хамас. Според него, Израел никога не е изпускал контрола над полестинците и е използвал проточилите се десетилетия мирни преговори като възможност за продължаване на "окупацията" с други средства, което напълно оправдава и продължаващата "съпротива" на палестинците (36).

Дори лидерът на Раам Мансур Абас, който държеше да се представя за "умерен" за да не се конфронтира с еврейските си партньори в преговорите за формиране на "правителство на промяната", което да сложи край на управлението на Бенямин Нетаняху, се включи в общия поток от гласове, оправдаващи мащабите и интензивността на арабското насилие, поставяйки знак за равенство между него и сравнително малкото прояви на ответна агресия от страна на еврейската общност. В писмото си до премиера Нетаняху от 25 май, Абас и колегите му от фракцията на Раам в Кнесета осъдиха остро задържането на около 1500 заподозрени бунтовници, квалифицирайки го като колективна репресия, целяща да сплаши и смачка арабската младеж, въпреки че "като представители на коренното население те се ползват със специална закрила съгласно международното право", и поискаха незабавно прекратяване на продължаващата полицейска операция по задържане на бунтовниците и даването им на съд (37). След утихването на вълненията, депутатите от Раам се включиха в демонстрациите, настояващи за незабавно освобождаване на всички задържани, наречени от тях "затворници на съвестта, отстояващи идеологията на свободата, които страдат за нашата справедлива палестинска кауза" (38).

В същото време, самата партия Раам очевидно няма никакви скрупули, когато заплашва Израел с религиозна война, ако на евреите бъде позволено да се молят на Храмовия хълм (най-святото място за юдаизма), настоявайки, че "благословената джамия Ал-Акса, както и целият Храмов хълм, е изключителна собственост на мюсюлманите и никой друг няма права в тази зона" (39).

Игнорирането на една екзистенциална заплаха

Нежеланието да се признае, какво точно представлявяха бунтовете от май 2021 и какви биха могли да са последиците от тях, кара израелските медии, академичния и интелектуален елит и по-голямата част от политическия истъблишмънт да приписват тази вулканична експлозия на недоволство на уж съществуващата дискриминация и маргинализация на арабското малцинство, също както направи навремето и Комисията Ор по отношение на бунтовете от октомври 2000 (40). Илюстрация за това е коментарът на новоназначения министър на вътрешната сигурност Омер Барлев, направен малко след началото на размириците. Според него: "Семената на бунта покълнаха на почвата на фрустрацията, дискриминацията и гнева. От създаването на Държавата Израел съшествува дълбоко вкоренено неравенство между еврейската и арабската общности като с течение на времето това неравенство нарасна заради бързото развитие на еврейския сектор и почти пълната липса на развитие в арабския сектор" (41).

Припомняйки си някогашната (лансирана преди почти сто години) ционистка теза, че големите икономически ползи, съпътстваши еврейското национално възраждане, ще привлекат палестинските араби към идеята за еврейската държавност, следва да признаем, че тази доста наивна надежда се оказа не само погрешна, но и абсолютно нереалистична. Ако приемем, че именно бедността и маргинализацията са причината за случващото се, следва да се запитаме, защо никога не сме ставали свидетели на нещо, поне отдалеч напомнящо за бунтовете от 2000 и 2021 сред сходните сегменти на еврейската общност в Израел (например в общността на ултраортодоксалните евреи или жителите на периферните т.нар. "кибуци"), или пък сред самите израелски араби през далеч по-тежките за тях периоди на 50-те и 60-те години на миналия век?

Защо несъгласието и съпротивата на арабите нараства драматично, въпреки много сериозното подобряване на жизнения им стандарт през 70-те и 80-те години? (42). Защо те ескалираха през октомври 2000, при положение че през предходното десетилетие обемът на държавните субсидии за арабските общини нарасна с 550%, а броят на държавните и общински служители - араби, се утрои? И защо тази спирала на насилието доведе до далеч по-мащабните бунтове през май 2021 - след още едно десетилетие на впечатляващи държавни инвестиции в арабския сектор, включително реализацията на социално-икономическата програма за подпомагане на израелската арабска общност на стойност 3,84 млрд. долара, стартирала през 2015? (43).

Истината е, че в модерния свят, социално-икономическият прогрес рядко се оказва рецепта за политическа умереност и съвместно съществуване между различните общности, и доста често бива изместен от националистически, религиозен и ксенофобски ектремизъм. Същият е и случаят с палестинските араби и израелските граждани от арабски произход, чиито политически екстремизъм и склонност към насилие нарастват, паралелно с подобряването на социално-икономическите условия, в които живеят, още от периода на Британския мандат в Палестина (1920-1948) насам.

През 1937 Британската анкетна комисия посочва, че "С почти математическа точност констатираме, че подобряването на икономическата ситуация в Палестина се съпровожда с влошаване на политическата ситуация" (44). По същия начин, колкото по-проспериращи, по-образовани, социално интегрирани и политически осъзнати стават израелските араби, толкова по-големи са мащабите на тяхното радикализиране, достигайки до момента, в който мнозина от тях открито поставят под въпрос статута си на малцинство в рамките на еврейската държава. На свой ред, това означава, че бунтовете от 2021, също както и предшестващите ги вълнения от 2000-та, не следва да се разглеждат като социален протест, а като националистически/ислямистки бунт в подкрепа на външни сили, открито призоваващи за разрушаването на Израел. Както твърди лидерът на Върховния наблюдателен комитет на арабските граждани на Израел (реалното извънпарламентарно ръководство на израелските араби) Мохамед Барака: "Йерусалим има своите скъпи сестри: Яфа, Хайфа, Акра, Лод и Рамала. Само преди няколко месеца, през май 2021, по време на последната интифада, те бяха центъра на конфронтацията с потисническите ционистки сили. Именно в тези градове, които окупаторите се опитаха да зачеркнат, да извратят техния образ и да ги изтрият от картата на Палестина, хората въстанаха и заявиха "Палестина e тук, тези земи бяха Палестина преди и днес отново са Палестина" (45).

Според доскоро действащ висш офицер от израелското разузнаване, последните бунтове са били стриктно координирани с Хамас, сред доказателствата за което бе спирането им почти веднага след края на конфликта между Израел и Газа. Той смята, че това е ясен индикатор, че израелските араби "имат и средства, и желание да провокират мащабни терористични действия, които да прекъснат нормалния живот в страната както за цивилните граждани, така и за силите за сигурност" (46). На свой ред, доскорошният шеф на технологичния и логистичен сектор на израелските въоръжени сили (IDF) генерал Ицхак Тургеман разкри през ноември 2021, че при евентуална бъдеща война израелската армия вероятно ще избягва да прехвърля жива сила и техника по магистралата Уади Ара, поради опасенията, че тази централна транспортна артерия може да бъде блокирана от жителите на съседните арабски градове и села (47).

Припомняййки си злокобните първи месеци на войната от 1948, когато контролът на арабите върху шосетата в Палестина води до фактическата изолация на Йерусалим и почти проваля военните усилия на еврейските сили, подобни твърдения илюстрират тежките последици, които може да има отчуждението и неподчинението на държавната власт, демонстрирани от израелската арабска общност, което на практика превръща значителни части от Израел (най-вече в Негев и Галилея) в неуправляема "ничия земя". Проблемът е свързан както с притежаваното в големи количества нелегално оръжие и военно оборудване - предимно откраднато от бази на IDF, така и с нелегалното завземане на обширни поземлени участъци и активното осъществяване на незаконно строителство. Докато през 1964 на териториите, населени с израелски араби, е имало 3800 нелегални сгради, през 2007 броят им е нараснал до 50 000 и то само на териториите на бедуинската общност в Негев, като всяка година броят им нараства с 1500-2000 (48). Не по-малко сериозни проблеми представляват т.нар. "аграрен тероризъм" (т.е. изгарянето на горски насаждения, унищожаване на посеви и селскостопанско оборудване), широко разпространеното неплащане на данъци и полигамията (практикувана от 20-40% от бедуините в Негев) (49), масовото рекетиране и изнудване на отделни граждани и държавни институции и високата криминална активност в средите на арабската общност (80% от убийствата и престъпленията с използване на оръжие в периода 2015-2019 са в рамките на тази общност, което е четири пъти повече, отколкото е делът на израелските араби в цялото население на страната) (50).

Ако се съди по първите десет месеца от участието на партията Раам в управляващата коалиция, тази ситуация ескалира, сред доказателствата за което, наред с всичко друго, бе прокарването на т.нар. "закон за електроснабдяването", легалиризал десетки хиляди незаконни свързвания на арабски домакинства с електрическата мрежа (51), стимулирайки по този начин и продължаващото от десетилетия нелегално строителство и ескалацията на този феномен.

Предвид необичайно голямата партийна субсидия, предоставена на Раам и подкрепата на партията за нелегалното присвояване на държавни земи от бедуините, по-голямата част от региона на Негев, който включва повече от половината от територията на Израел – може скоро да се превърне в своеобразна екстериториална зона, както и в „сухопътен мост” между Западния Бряг и Сектора Газа.

В тази връзка ще припомня, че когато – в средата на януари 2022 - Еврейският национален фонд стартира кампания по засаждане на дървета в държавните земи в северната част на Негев, в рамките на националната си програма за озеленяване (и в чест на еврейския пазник „Ту Бишват”, т.е. „Нова година на дърветата”), хиляди бедуини влязоха в сблъсък с полицията, а Мансур Абас декларира, че Раам няма да гласува предложенията на коалиционното правителство, ако кампанията по засаждане не бъде незабавно прекратена. И въпреки че кабинетът почти веднага се подчини на този ултиматум, вълненията сред бедуините продължиха още доста време, като участниците в тях изкореняваха новозасадените дървета, блокираха ключови транспортни артерии, включително шосета до бази на IDF, атакуваха леки коли и автобуси и блокираха със скали една железопътна линия, като едва не предизвикаха сериозна катастрофа (52). От своя страна, арабските депутати в Кнесета приветстваха това насилие, представяйки го като героична защита на Негев, която принадлежи на своите „млади мъже и жени, а не на това правителство и многобройните му лакеи” (по думите на депутатката от Хадаш Айда Тоума-Сюлейман) (53), а пък Хамас предупреди израелските араби „да не позволяват на хората ни в Негев да склонят на сделка с окупаторите. Всички наши хора „в окупирана Палестина” (т.е. в Израел) трябва да са заедно с тях... Дойде времето окупаторите да платят цената за своето присъствие и агресията си на нашата земя” (54).

Би било лудост да се отрича тази реалност, както впрочем и да смятаме , че проблемът може да бъде преодолян с помощта на икономически стимули или с политически отстъпки, защото това е най-сигурният път към катастрофата. Ако Израел не очертае ясни „червени линии” и правила на играта за своето арабско малцинство, които да стимулират пълноценната му интеграция, утвърждавайки в същото време държавния суверенитет и твърдо отстоявайки еврейския характер на Израел, арабите и евреите са обречени да влязат в най-опустошителния сблъсък помежду си от 1948 насам.

Бележки:

1. Sabri Jiryis, "The Arabs in Israel, 1973–79," Journal of Palestine Studies, Summer 1979, pp. 31-3, 35-40.
2. Maariv (Tel Aviv), Nov. 25, 1969; see, also, Al-Hamishmar (Tel Aviv), Oct. 27, 1969; "Acre File—Volume I," Prime Minister's Office, Arab Affairs Advisor, Israel State Archives (ISA), 1970, ISA-PMO-ArabAffairsAdvisor-000ehex.
3. Maariv, Jan. 22, 1979.
4. Ibid., Feb. 22, 1979; Jiryis, "The Arabs in Israel."
5. Maariv, Feb. 2, May 26, 1986.
6. "Vaadat Orr. Vaadat Hakira Mamlachtit Leberur Hitnagshuyot ben Kohot Habitahon leven Ezrahim Israelim Behodesh Oct. 2000. Shaar Rishon," Jerusalem, Sept. 2, 2003, pp. 77, 81.
7. Radio Monte Carlo in Arabic, July 1, 1994; An-Nahar (Beirut), July 3, 1994. Quoted from the 28^th Surah ("The Story"), ver. 4, see, The Koran, trans. with an Introduction by Arthur J. Arberry (Oxford: Oxford University Press, 1982), p. 392.
8. For a heated debate on the episode, see the 13^th Knesset's 379^th session, Jerusalem, Oct. 25, 1995, pp. 221-34.
9. "The Government's announcement on the signing of the DOP and the letter exchange with the PLO," 13^th Knesset's 129^th session, Jerusalem, Sept. 21, 1993.
10. "Vaadat Orr: Shaar Sheni," pp. 7, 45.
11. Ibid., p. 3.
12. Haaretz (Tel Aviv), July 30, Oct. 1, 2001; Apr. 3, 14, 15, Sept. 29, 2002; Mar. 2, 2002; Oct. 9, Dec. 28, 2008; Jan. 12, 2009; Oct. 1, 2012.
13. Ibid., June 13-17, July 11, Nov. 4, 2001; Feb. 26, 2002.
14. Ibid., Jan. 12, 2009.
15. Ynet News (Tel Aviv), Apr. 25, 2010, Feb. 25 2011.
16. Ibid., Apr. 27, 2010.
17. Haaretz, June 5, 2008, Jan. 22, 2009.
18. The Marker (Tel Aviv), Feb. 16, 2007; Haaretz, Apr. 1, 2007.
19. "Hahazon Haatidi Laarvim Hafalestinim BeIsrael," The National Committee of the Heads of Local Arab Municipalities in Israel, Nazareth, 2006, pp. 5, 9.
20. Haaretz, Apr. 20, 24, May 11, 2001; Mar. 6, May 15, 2008; Walla!News, May 15, 2016.
21. "Vaadat Orr: Shaar Rishon," p. 77; Ynet News, May 17, 2009; David Koren, "Arab Israeli citizens in the 2009 elections: between Israeli citizenship and Palestinian Arab identity," Israel Affairs, 16/1, Jan. 2010, pp. 124-41.
22. "Basic Law: The Knesset (5718-1958)." (Unofficial translation by Susan Hattis Rolef)
23. Yeredor v. Chairman of the Central Election Committee for the Sixth Knesset, Versa—"Opinions of the Supreme Court of Israel," Cardozo School of Law, New York, Oct. 23, 1965.
24. See, for example, the Joint List's platform.
25. Haaretz, Mar. 7, 2016.
26. Ynet News, June 19, 2018; Mida (Jerusalem), Feb. 16, 2021; "Mishakei Hasheikh: Hasifat Haksharim bein Ra'am le-Hamas," Adkan, Tel Aviv, Oct. 2021.
27. "Mishakei Hasheikh," Oct. 2021; Ruth Margalit, "The Arab-Israeli Power Broker in the Knesset," The New Yorker, Oct. 25, 2021; Caroline Glick, "Ra'am's success is Israel's failure," Israel Hayom (Tel Aviv), Nov. 12, 2021.
28. Arutz Sheva (Beit El), Sept. 23, 2019.
29. Jewish Press (New York), Mar. 9, 2020.
30. Ayman Odeh, Facebook, Apr. 24, 25, 2021.
31. See, for example, Special Dispatch, no. 6734, The Middle East Media Research Institute (MEMRI), Washington, D.C., Jan. 11, 2017.
32. Odeh, Facebook, May 10, 2021.
33. Ibid., May 11, 12, 14, 2021.
34. Ibid., May 15, 17, 2021.
35. Ahmad Tibi, Facebook, May 7, 11, 2021.
36. See, for examples, Tibi's interviews on Israeli TV channels, May 13, 17, 18, 20, 22, 2021, Facebook.
37. RotterNet (Tel Aviv), May 25, 2012.
38. News 20 TV (Jerusalem), Aug. 22, 2021; Hakol Hayehudi (Jerusalem), Aug. 22, 2021; Kalman Libskind, "Ma ata oseh Naftali? 100 yamim rishonim shel Bennett, bli ideologia uvli gvulot," Maariv, Sept. 25, 2021.
39. Panet.co.il, July 19, 2021; al-Quds (Jerusalem), July 19, 2021.
40. "Vaadat Orr: Shaar Shishi," p. 5.
41. Ynet News, July 14, 2021; Maariv, Oct. 14, 2021.
42. Efraim Karsh, "The Radicalization of the Israeli Arabs," Bar-Ilan University, Begin-Sadat Center for Strategic Studies, 2021, Mideast Security and Policy Studies, no. 196, pp. 11-17.
43. "Hahlata 922: Peilut Hamemshala Lepituah Kalkali Beukhlusiat Hamiutim Bashanim 2016-2020," Prime Minister's Office, Jerusalem, Dec. 30, 2015; "Madrich Ha'isum: Hahlatat Memshala Mispar 922," Ministry for Social Equality, Jerusalem, Dec. 13, 2017.
44. "Report. Presented to the Secretary of State for the Colonies in Parliament by Command of His Majesty, July 1937," Palestine Royal Commission (London: HMSO, rep. 1946), p. 63.
45. MEMRI TV, Nov. 26, 2021.
46. "Senior Intelligence source: Israeli Arab rioters coordinated with terror groups," Arutz Sheva, Nov. 4, 2021.
47. Maariv, Nov. 12, 2021.
48. "To the Minister of Justice, from Saadia Gilon," Office of the Arab Affairs Advisor, Jerusalem, Israel State Archives (ISA), ISA-PMO-ArabAffairsAdvisor R0003m2x, Dec. 10, 1964; Shiri Spector-Ben Ari, "Hasdarat Hityashvut Habeduim Banegev," Knesset Research and Information Center, Jerusalem, Nov. 5, 2013, p. 1; Rinat Benita, "Bniya Bilti Hukit Veharisat Mivnim BeIsrael," Knesset Research and Information Center, Oct. 20, 2015.
49. Yuval Bogeisky, "Poligamia Bekerev Haukhlusia Habeduit BeIsrael: Idkun," Knesset Research and Information Center, July 21, 2014, pp. 2-3.
50. Mishteret Israel, Hashnaton Hastatisti 2020, Jerusalem, May 2021; Nurit Yechimovich-Cohen, "Netunim Al Pshi'a Bahevra Haarvit: Idkun," Knesset Research and Information Center, June 22, 2020; Yechimovich-Cohen, "Averot Neshek—Netunim Vehitmodedut Harashuyot," Knesset Research and Information Center, Aug. 16, 2021, pp. 1-3, 11.
51. "Hatsaat Hoq Lediyun Muqdam—Hatsaat Hoq Hatichnun Vehabniya (Tikun—Hibur Batim Lehashmal), 2021," 24^th Knesset, Nov. 23, 2021; see, also, Ayala Eliyahu, "Hiburam Shel Mivnim Lelo Heter Lereshet Hahashmal Beyishuvei Hahevra Haarvit," Knesset Research and Information Center, Dec. 15, 2000.
52. The Times of Israel, Jan. 13, 2022; The Jerusalem Post, Jan. 11, 2022; Jan. 13, 2022.
53. MK Aida Touma-Sliman's Twitter account, Jan. 13, 2022.
54. Israel Hayom, Jan. 12, 2022.

* Авторът е професор в лондонския Кингс Колидж, бивш директор на Центъра за стратегически изследвания "Бегин-Садат" (BESA) и редактор на Middle East Quarterly