Вече е очевидно, че наближава краят на поредния трийсетгодишен цикъл на световното развитие, когато геополитическите, икономически и технологични трансформации, пренаписват изходния код на международните отношения.
Ако началото на този цикъл беше белязано от серия драматични събития, ознаменували триумфа на либерално-демократичната система, начело със САЩ – падането на Берлинската стена, почти безкръвната победа на оглавявяната от Съединените щати коалиция във войната в Персийския залив и свалянето на червеното знаме със сърпа и чука от пилона на Големия Кремълски дворец на 25 декември 1991, краят на тази „епоха след студената война” и родилните мъки на новата, все още неназована епоха, не би могъл да е по-поразителен. Той беше белязан от катастрофата с глобалната пандемия и провала на двайсетгодишните усилия на САЩ, след терористичните нападения от 11 септември, целящи да докажат, че американската имперска мощ, за разлика от нейните бритатанска и съветска предшественици, може да промени Афганистан (а след това и други страни) по либерално-демократичния модел. Сега вече сме във второто десетиелетие на ХХI век, когато познатите ориентири се размиват, и изпитваме нарастваща неувереност относно това, какво ще ги замени и, до каква степен Вашингтон ще може да формира тази нова епоха.
Американското лидерство беше незаменимо за да бъде сложен край на студената война по предимно мирен начин и да се създадат условия за бързата поява на един по-взаимнообвързан и проспериращ свят. И макар че най-амбициозните цели на САЩ след 1989 така и не бяха постигнати – постсъветска Русия не беше интегрирана в евроатлантическия свят, а Китай отказа да стане „отговорен участник” в доминирания от Америка световен ред, последните трийсет години – както посочват онези, които присъстваха на тяхното начало, като Стивън Сестанович и Джон Клауд например, дадоха на света време за разширяване на демократичните общности в евроатлантическия и индо-тихоокеанския региони. Сега обаче не става дума за това, че голямата американска външнополитическа стратегия след края на студената война се е провалила – макар че наистина бяха допуснати много грешки – а, че нейната движеща сила се оказа, до голяма степен, изчерпана.
Илюзорната вяра във "вечния" еднополюсен момент
Действително, основното обвинение, което може да бъде предявено на въшнополитическата общност в САЩ е, че се е вкопчила в илюзорната вяра, че цикълът, започнал след студената война може да продължи безкрайно, вместо да предприеме мерки за подготовка за следващия исторически цикъл.
Предвид огромното превъзходство, с каквото Съединените щати разполагаха в края на студената война, беше наивно да се мисли (независимо, че много страни се стремяха към партньорство с Вашингтон), че другите големи държави няма да развиват своите възможности и инструменти за да компенсират предимствата на Америка. Както отбеляза бившият зам. държавен секретар по отбраната Мишел Флурной по време на конференцията в памет на Сидни Дрел през 2019: „виждайки победата на САЩ във Войната в Персийски залив, другите големи държави търсеха начини да сведат до нула или да надминат тези предимства”. През последните три десетилетия, независимо дали чрез разработването на нови методи и системи за защита на своите територии, новаторски асиметрични начини за конкуренция със САЩ, нивелиращи сферите на безусловно американско презходство, или посредством съзаването на алтернативни финансови и икономически споразумения, даващи възможност да бъде изпреварен „американският център”, останалият свят трескаво търсеше начини да ограничи и сдържа американската свръхдържава. Докато някои страни участваха в различни инициативи и споразумения, доминирани от САЩ и печелеха от това, други, включително част от американските съюзници, искаха да си запазят правото на различен избор.
От ключово значение в случая е, че двете най-мощни държави, които са и най-склонни да ревизират резултатите от студената война – Русия и Китай – не искат да се конкурират с Америка при нейните условия, особено в онези сфери, където САЩ разполагат с потискащо предимство. Те се стремят да изместят платформата на конкуренцията в онези сфери, в които разполагат с чувствително предимство или пък са по-добре подготвени да се конкурират със САЩ. Русия, в частност, търси начини да избегне прекия конвенционален конфликт със Съединените щати или да запази възможността да дейсттва под нивото на сработване на съюзническите ангажименти на Вашингтон, използвайки паралелно с това и други средства за да си гарантира предимство.
Освен това, технологичните промени способстваха не само за ерозията на еднополюсния геополитически модел, позволявайки на другите държави да сдържат употребата на сила от страна на Америка, използвайки за целта технологии за развитие на асиметричните възможности (обикновено в рамките на отбранителната стратегия), но и стимулираха възхода на мултиполярния модел, създавайки възможности за споделяне на основните социални ангажименти не само с държавните институции, но дори и с тези на местното самоуправление. Развитието на блокчейн-технологиите например, позволява появата на нови видове валути и платежни системи (Биткойн, Ефириум и т.н), които не само че работят без пълно кредитно покритие от някоя държава, но дори не са свързани с някакви физически запаси или резерви. По същия начин частни компании, като SpaceX например, могат да извеждат спътници на орбита и да създават телекомуникационни мрежи, способни да „заобиколят” физическата инфраструктура на конкретната държава.
Съществува обаче и друга уязвима сфера, която възникна след края на студената война и вече покрива целия свят, макар въобще да не присъстваше в началото на сегашния цикъл. Трийсетгодишнината от 20 декември 1990, която почти не бе отбелязана, често се сочи като датата на появата на първата уеб-страница в Интернет. Лекотата с която тази сфера се превърна в най-разпространения метод за осъществяване на бизнес, търговия и финансиране, както и в основния източник на разпространение на информация, не само подхранваше възхода на редица съвършено нови сектори на икономиката, но и създаваше нови източници на уязвимост. С изключение на терористичните нападения от 11 септември в Ню Йорк и Вашингтон (Пентагона), повечето от най-сериозните удари, нанесени на САЩ пред последните десетилетия, бяха осъществени в киберпространството – кражба на данни, програми за шантаж и изнудване, атаки парализиращи ключови инфраструктурни обекти, и най-вече манипулирането на информационното пространство с цел оказване на влияние върху вътрешната политика. В комбинация с други събития след 1989 и, в частност, с ускоряването на икономическата глобализация и „свиването” на разстоянията благодарение на по-бързите и достъпни транспортни средства, което позволи усъвършенстването на дългите вериги на доставки „in time”, не само държавите, но и недържавните субекти вече разполагат с много по-удобни и евтини механизми за да „пуснат кръв” на Америка или да стоварят върху нея разходите в конкурентната битка. В този нова ера на конкуренция, вирусите, Facebook и банките, като инструменти за постигане на влияние, вече са много по-важни, отколкото оръдията, изтребителите F-35 и танковете.
Нещо повече, понижаването на бариерите – кибернетични, информационни и дори географски – застрашава американците с това, което президентът на Съвета Карнеги по въпросите на етиката в международните отношения Джоел Розентал нарича „невидими заплахи” (като започнем с пандемията). Това само усилва и без това нарастващото усещане за незащитеност на гражданите, както и увереността им, че правителството не може да ги защити. И както стана ясно по време на Мюнхенската конференция по сигурността през 2020, това тревожно усещане се пресича с нарастващото нежелание на американците да плащат за редица ползвани от тях глобални обществени блага. След разпадането на Съветския съюз, те получиха обещания, че ще могат да се възползват от "дивидентите от мира", разчитайки, че разширяването на демократичната общност ще доведе до нарастване на броя на онези, които ще плащат за това и ще разшири редовете на "отговорните заинтересовани държави". Срещу съгласието им да подкрепят първоначалните разходи за създаването на новата глобална ахитектура след студената война - като започнем с търговските споразумения като Северноамериканската асоциация за свободна търговия например, на американците бяха обещани впечатляващи и дългосрочни изгоди.
И това не беше напълно невярно. Превъзходството на американския долар като световна резервна валута позволява на САЩ да финансират гигантския си бюджетен дефицит, включително обявените наскоро пакети за стимулиране на националната икономика, и дава възможност на американците да теглят кредити, включително за закупуване на жилища и автомобили, при изгодни лихвени проценти. В чужбина пък, "споделянето на бремето" със съюзниците на САЩ всъщност е по-скоро символичен стремеж, отколкото реалност. Накрая, тъй като Русия и Китай преследват ограничени глобални цели (които не включват завоюването на Съединените щати или фундаментални промени в американската социална и политическа система) изчезна и екзистенциалната заплаха от студената война, която мотивираше глобалните стремежи на САЩ.
В резултат от всичко това, опитите американската общественост да бъде накарана да подкрепи чуждестранните военни операции на Вашингтон, на практика, не доведоха до нищо. Усилията да се гарантира тотална подкрепа за кръстоносния поход против ислямския екстремизъм, непосредствено след 11 септември 2001, постепенно се изчерпаха. Междувременно, предизвикателството от страна на Китай се усеща най-силно в икономическата и технологичната сфери, пораждайки основателни опасения във връзка с отслабването на позициите на САЩ и негативното влияние върху тяхната конкурентоспособност. Само че Китай е толково силно обвързан с американската икономика, че изясняването, да не говорим за разрешаването на този проблем, е изключително трудно за всеки, заинтересован от това. Още преди избирането на Доналд Тръмп и лансирането на лозунга "Америка преди всичко", администрацията на Обама отчаяно се опитваше да намери решение на въпроса, как да се съчетае глобалната имперска визия за ролята на САЩ в света с политическата необходимост, всички породени от нея действия на Вашингтон да не се окажат прекалено скъпи и да не водят до човешки загуби.
Пресичането на трите цикъла и последиците за САЩ
Пресичането на тези три цикъла: геополитическия, технологичния и политическия, остачава, че днес за САЩ е много по-трудно да принудят другите международни силови центрове да съобразяват действията си с предпочитанията на Вашингтон, или пък да предприемат стъпки за демонтажа или отслабването на способността им да се противопоставят на директивите на Америка. Освен, че през 2022 другите големи сили са в състояние много по-ефективно да игнорират тези директиви, отколкото през 1991, политическата система на САЩ вече е по-малко склонна да дава карт-бланш за предприемане на екстрени действия за запазване на американското превъзходство, особено ако не става дума за непосредствени заплахи. Както предупреждаваха Дейвид Барно и Нора Бенсахел, "американската експертна общност в сферата на националната сигурност следва да се подготви за тази нова ера, когато възстановяването на икономиката и защитата от вътрешни заплахи, от типа на пандемиите, ще пораждат у мнозинството американци далеч по-голяма загриженост, отколкото заплахите, свързани с чуждестранните ни противници". Което означава, че вътрешнополитическият апетит в САЩ към опитите за "стрес тестове" на другите големи държави с цел да бъде провокират техния крах, ще бъде ограничен.
В едно сравинтелно скорошно изследване на "мозъчния център" RAND се посочва, че в променилите се условия САЩ следва "да търсят начини да предоставят по-висок статус на съперниците си срещу създаването на пространство за постигане на споразумения, които да обслужват американските интереси и да укрепват нашата стабилност". На свой ред, бившия помощник на държавния секретар по отбраната Елдридж Колби препоръчва да бъде създаден "благоприятен баланс на силите" по отношение на такива конкуренти като Русия и Китай. Нито американската експертна общност в сферата на националната сигурност, нито мнозинството политици обаче не подкрепиха този съвет. Стратегическите документи, касаещи националната сигурност, редовно, но чисто реторично, отбелязват променилите се глобални условия, изразяват тревога във връзка със загубените предимства на САЩ и патетично предупреждават за нарасналата глобална конкуренция, но в същото време твърдят, че Америка следва да продължи да следва амбициозните си цели и уверяват, че тя в състояние да сдържа, отслабва и дори да побеждавата съперниците си. Зад тези твърдения се крие наивната вяра, че бихме могли да сторим това с цената на сравнително неголеми разходи или без реална опасност за нашите интереси, тъй като - както изглежда - искрено разчитаме, че другите велики държави ще изчезнат от самосебе си или пък ще рухнат.
В случая, опасността е, че когато се сблъскваме с реалността на променения силов баланс в света, надценяваме собствените си предимства, които до голяма степен се основават на наследството на системата, съществувала непосредствено след края на студената война, и се стремим да се оградим от ескалиращите проблеми, породени от последните събития. Наскоро публикаваният отрезвяващ анализ на Жаклин Шнайдер за възможния сблъсък между САЩ и Китай заради Тайван, акцентира върху прекалената зависимост на Америка от нейните традиционни "евтини" инструменти - изпращане на съветници за оказване на помощ в обучението и въоръжаването на тайванската армия и използването на технологичните предимства на САЩ за организиране на ешелонирана отбрана за сдържането на Китай. В същото време обаче, както предупреждаваше Мишел Флурной, Китай трескаво търси начини да нивелира тези технологични предимства на САЩ, а обещанията на Вашингтон да изпълни ангажиментите си за отбраната на Тайван (в случай, че сдържането на Китай се провали), досега остават неизпълнени. Впрочем, засега не са налице както необходимите разходи (и необходимите покупки на техника и въоръжение), така и каквато и за било вътрешнополитическа подготовка на САЩ за съвсем реалните разходи и вреди, които те ще понесат, ако сдържането не сработи.
С други думи, може да се окаже, че основният конфликт, за който и досега разсъждаваме с понятията на смайващия успех на Америка във войната в Персийския залив през 1991, ще прилича повече на потискащия сценарий, описан от Джеймс Ставридис и Елиът Акерман в книгата им "2034: роман за следващата световна война". В този роман, САЩ биват изненадани от китайските възможности (особено в киберсферата) и губят способност да контролират събитията, и в крайна сметка, собствената си позиция на едноличен лидер на световния ред.
Истината е, че Съединените щати все оше остават доминиращата държава в света, но според мен, промените от последните трийсет години са необратими. Занапред глобалната ситуация ще се определя не само от нарастващата мултиполярност, но и от новата биполярност. Международните отношения ще представляват комбинация между сътрудничество и конкуренция между големите държави, а няма да се характеризират с управлението им от една, единствена свръхдържава. Американските стратези би следвало по-внимателно да анализират тенденциите в тази промяна на силовия баланс и, вместо да се опитват да го спрат, да намерят начин за оптимално използване на мощта, с който САЩ все още разполагат, за да гарантира позициите си в света.
Ако "оптимизмът" беше духа на времето (т.нар. zeitgeist) през 1989-1991 (или заради резултата от студената война, както бе на Запад, или заради надеждите, че реформите ще доведат до нова епоха на просперитет, както беше на Изток), доминиращото настроение през настоящото десетилетие е несигурността за бъдещето. Обратът във вътрешната политика на индустриалните демокрации, породен от нарастващите опасения във връзка с възможната загуба на досегашния статус и начин на живот, се комбинира с "обществения договор", заложен в основата на много режими по целия свят, като започнем с Китай, според който държавата ще се стреми да гарантира на колкото се може повече свои граждани ниво на потребление, характерно за средната класа. Съществувалата през 1989 вяра, че разпространението на демократичното управление ще гарантира просперитета на 5,2 млрд. души в света, са заменя през 2022 с опасенията, че тектоничните промени на климата и екологията ще усложнят достъпа до основни, жизненонеобходими ресурси (включително вода, храна и енергия) за почти 8 млрд. души, лишавайки ги от възможността за стабилен, предсказуем и комфортен начин на живот.
Политиката вероятно все повече ще се ръководи от това, което Том Никълс нарича парадигмата на "трите дни на Кондора": населението по-малко ще се интересува от формата на управление в собствната му страна и още по-малко от структурата на международните отношения, а най-вече от това, дали лидерите ще могат да осигурят това, което желаят хората в ежедневния си живот. И това ще се случи по времето, когато американската общественост ще е все по-малко склонна да споделя блага с останалите, а полезността на партньорските отношения и алиансите на Америка ще се оценяват според това, доколко позволяват на САЩ да защитават способността си да гарантират "американската мечта " на своите собствени граждани.
Разбира се, това няма да бъде края на глобализираната система, възникнала след края на студената война. Много е вероятно обаче, да станем свидетели на една "фрагментирана глобализация". За разлика от универсализма на "края на историята", определящ мотив на 2020-те години ще стане укрепването на по-"отбранителните" или "компактни" връзки. В частност, можем да видим възобновяване на усилията за съкращаване дължината и уязвимостта на веригите на доставки и създаване на алтернативни източници на всичко - от енергията, до електрониката, които не изискват зависимост от войнствените противници.
От глобална общност към регионално общности
Вече следва да говорим не толкова за една, единствена "глобална общност", а по-скоро за редица регионални общности. Това също би могло да доведе до ограничаване на космополитно-хуманитарните аспекти, които са в основата на стремежа на политическия истъблишмънт на САЩ постоянно да "поправя" провалилите се държави. По същия начин, кампаниите за осъществяване на хуманитарни интервенции в чужди държави и оказване на помощ при стихийни бедствия, могат да отстъпят място на вътрешната отбрана и сплотеността вътре в конкретните региони. Наблюдаващата се в момента "тиха" политическа приемственост между администрациите на Тръмп и Байдън - от инициативата за създаване на устойчиви вериги на доставка, до програмата "Останете си в Мексико!" за борба с миграцията, говорят именно за наличието на подобни тенденции.
И все пак, реалният проблем е, дали закостенялата система на националната сигурност и неефективната вътрешна политика ще позволят на САЩ да променят положението си в света и своята външна политика, за да се справят с така променилите се условия. За това поколение политици, което след студената война, включително и в момента, ръководи Съединените щати, най-трудни ще се окажат следните две сфери.
На първо място, как да се справят с реалния факт, че стратегията на "демократичното разширение" се изчерпа и подходът, основан на идеята за постепенната, но неумолима трансформация на евроатлантическите институции (заедно с целия им набор от правила и ценности) в посока те да обхванат целия свят, вече не изглежда реалистичен. Оптимистичната оценка, дадена от съветниците на държавния секретар Уорън Кристофър през 1993, че Русия ще стане пълноправен член на НАТО до 2005 (като при това се подразбираше, че руските вътрешно- и външнополитически институции ще бъдат реформирани и преструктурирани, съобразно предпочитанията на САЩ), отдавна остаря, да не говорим, че и самата възможност вече не съществува (в момента Русия е на ръба на пълномащабна война с НАТО заради военната си операция в Украйна). От друга страна обаче, и нейната алтернатива - да чакаме и да се молим за неизбежния крах и разпадането на Русия - също не изглежда реалистична, предвид руските източници на стабилност и мощ. По същия начин, Китай не става по-"американски" и не можем да основаваме политиката си на хипотетичния бъдещ крах на Китай (а пък да обосноваваме политиката на САЩ с очакването на уж неизбежната война между Русия и Китай през 2050 ми се струва изключително глупаво).
Съединените щати откриха, че резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, които американците можеха да прокарват през Съвета през 90-те години на ХХ век, вече не издържат на двойното вето на Москва и Пекин. Макар и с огромно неудоволствие, ще ни се наложи да признаем, че в най-близко бъдеще решаването на глобалните въпроси ще зависи не толкова от системата, оглавявана от САЩ, колкото от поредица съгласувани сделки и специални споразумения, в които компромисите, характерни за ХІХ век, колкото и неприятни да ни изглеждат от съвременна гледна точка, следва отново да бъдат включени в дневния ред. Засега обаче ситуацията не вдъхва надежди. Дори и скромният опит под формата на германско-американското споразумение за "Северен поток 2", на което Белият дом се съгласи през миналата 2021, е сблъсква с твърдата двупартийна опозиция. Това е един от малкото въпроси, по които демократите и републиканците в Конгреса могат да постигнат съгласие. Въпреки това, подобни негласни споразумения вероятно ще се привърнат в норма с течение на времето. Би следвало да действаме по-умело и да се чувстваме по-комфортно благодарение на тях.
Вторият въпрос е, как да бъде накаран американският елит в сферата на националната сигурност да се откаже от наследената стара система на мислене, за да може по-ефективно да приведе усилията на САЩ в съответствие с реалностите от средата на ХХІ век. Така например, мощта и просперитета на Амеирика все повече ще зависят от контрола и управлението на веригата на доставки на полезни изкопеми, като кобалт, мед, литий, никел и други редки земни метали, а това означава, че Латинска Америка и Африка ше станат много по-важни за САЩ. Въпроки това, след края на студената война, стратегическото внимание на Вашингтон продължава да е концентрирано по оста Изток-Запад, а преориентирането му към оста Север-Юг ще изисква отказа от редица вкоренили се бюрократични стереотипи в Пентагона и Държавния департамент. Междувременно Китай използва по-голямата част от последните двайсет години в опити да интегрира тези региони в своя мета-проект "Един пояс, един път". Но макар че очертаната по-горе задача изисква много бързо решение, въпросите, свързани с установяването на добри отношение с тези региона и създаването там на необходимата инфраструктура ще отнемат дълги години.
Заключение
В същото време обаче, ние, американците, продължаваме да концентрираме усилията си за окончателната реализация на дневния ред от 90-те и 2000-те години в голямото евразийско пространство, отлагайки при това работата, която би следвало незабавно да започнем за да се подготвим за следващата епоха на геополитическа и геоикономическа конкуренция. Няма нужда САЩ да се отказват от вече постигнатите резултати, но следва да се ориентират към оказване на помощ на своите съюзниции и партньори, противопоставящи се на Китай и Русия, и подобряване на общата отбранителна способност на принципа на "бодливото свинче". Тоест, на практика става дума да разполагаме с група надеждни партньори, способни да осъществяват сдържащи действия за да попречат на експанзията на руснаците и китайците и да поддържат другите "бариери" против тях, така че САЩ да могат да се концентрират в сферите, в които се осъществяват най-бързите промени и които са важни за интересите на САЩ в дългосрочна перспектива. Това включва не само прехода от големи и скъпи остарели платформи към по-компактни и по-многобройни "безпилотни" системи, но и създаването на средства за отбрана, които да защитават ефективно нашите комуникации, инфомационното ни пространство и нашите киберсистеми (особено след като вървим към "Интернет на нещата"). То включва също и преосмислянето на разбирането си за "Атлантическа" и "Тихоокеанска" зони, в които следва да бъдат включени Латинска Америка и Африка.
Още преди падането на Берлинската стена и краха на Съветския съюз, в американската експертна общност в сфрерата на националната сигурност, вече течеше сериозен процес (в тази връзка бих изтъкнал заслугата на Колин Пауъл) на анализ на въздействието на евентуални сериозни трансформации върху световната система и на това, как следва да бъде "настроена" националната сигурност на САЩ за да съответства на тези нови условия. Гъвкавостта на американската отбранителна, дипломатическа и административна общности позволи на Съединените щати бързо да се възползват от прозореца на възможности в Централна и Източна Европа, за да продължат да прокарват визията си за "единна и свободна" Европа. Сега обаче, условията се променят и отново следва да демонстрираме гъвкавост и новаторство, а не да се опитваме просто да пресъздадем предишната епоха. Като това с пълна сила важи и за случващото се в Украйна.
* Авторът е професор във Военноморската академия на САЩ, член на ръководството на Carnegie Council и редактор на The National Interest
