21
Нед, Апр
4 Нови статии

Неутралният статут на Украйна: решение или „замразяване” на проблема?

брой 3 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Макар че военните действия в Украйна продължават с пълна сила, течащите паралелно с тях преговори между Москва и Киев дават известна надежда за скорошен край на кръвопролитията и постигане на повече или по-малко трайно решение на "украинския въпрос".

Както е известно, шестте основни искания на руската страна, които през март бяха публикувани и в украинските медии, включват:

- Отказ на Украйна от членство в НАТО, като страната официално придобие статут на неутрална държава, сред гарантите за който ще е и Русия;

- Руският език следва да получи статут на втори държавен език, като властите в Киев отменят всички закони, които не допускат това;

- Украйна признава Крим за част от Руската Федерация;

- Украйна признава независимостта на Донецката и Луганска републики в административните граници на съответните области, включително все още контролираните от украинската армия територии;

- Официална забрана на дейността на крайнонационалистическите, нацистки и неонацистки партии и обществени организации, както и отмяна на всички сегашни закони, героизиращи украинските нацисти и неонацисти;

- Демилитаризация, т.е. пълен отказ на Украйна от притежаването на настъпателни въоръжения.

Връщане към извънблоковия статут?

Безспорно, от най-голямо стратегическо значение измежду тези руски искания е първото, т.е. превръщането на Украйна в неутрална държава. Ще припомня, че извънблоковият статут на страната беше сред основните точки в Декларацията за държавния суверенитет на Украйна от юли 1990. На 24 август 1991, Върховният съвет на Украинската СССР прие Акт за обявяване независимостта на Украйна, а като основание за приемането му се посочваше именно Декларацията за суверенитета, предвиждаща пълен отказ от участие във военни блокове. След т.нар. "революция" през 2014 обаче, по предложение на президента Порошенко, украинската Върховна Рада одобри закон, отменящ извънблоковия статут, което моментално беше оценено в Москва като "откровено неприятелски акт".

Както посочва в тази връзка френският геополитик проф. Аймерик Шопрад: "На геостратегическо равнише съществуват червени линии, които не могат да бъдат пресичани и това е в сила за всяка нация. Русия разглежда пресичането, от страна на Украйна, на определен праг на милитаризация, както и евентуалното и членство в НАТО, като червена черта. И европейските държави би трябвало да се съобразят с това. Украйна следва да остане неутрална държава, между НАТО и Русия. И всички онези, които подобно на мен искат мир, са наясно, че това е единственият жизнеспособен вариант".

На свой ред, унгарския геополитически анализатор Матияш Кохан смята, че: "Фаталната грешка на правителствата на Зеленски и Порошенко беше, че се отказаха от неутралитета на Украйна, но в същото време игнорираха сигурността на Русия и изискванията в сферата на върховенството на правото, защитата на националните малцинства и демокрацията. В рамките на геополитическата позиция на Украйна обаче, подобен курс е нежизнеспособен. Киев не може да нарушава едновременно интересите и на Запада, и на Русия. В този смисъл, украинският неутралитет, гарантиран от Русия и Запада, е единственото решение на сегашния конфлкт".

Врочем, месец преди началото на руската операция, през януари 2022, основната опозиционна група в украинската Рада - "Опозиционна платформа - За живот" представи законопроект за възстанявяване извънблоковия статут на страната. По-интересното обаче, че тази идея беше подхваната и от определени кръгове в украинския "мейнстрийм", включително около президента Зеленски, особено след преговорите между Байдън и Путин през декември 2021, когато стана ясно, че в обозримо бъдеше Украйна няма да може да стане част от НАТО.

Така, само седмица преди началото на руската кампания, президентът Зеленски заяви пред журналисти, че: "Не можем да се затваряме очите и да твърдим, че само Русия не иска Украйна да влезе в НАТО. Това не е вярно. Разбира се, няма да ви разкрия имената на западните държави, които също не искат това, защото в момента сме изключително силно заинтересовани от подкрепата им". Впрочем, беше ясно и, че Киев не може да разчита на военна намеса на Запада при евентуален пряк сблъсък с руснаците. А истината е, че този сблъсък вече изглеждаше неизбежен след като Путин ясно даде да се разбере, че присъединяването на Украйна към НАТО е неприемливо за Русия при каквито и да било условия и, че ако са налице достатъчно признаци, че се върви към пресичане на тази "червения линия", руският президент ще започне пълномащабна война, без да са колебае и за секунда и без да мисли, какво би могло да струва това на страната му и лично на него. За съжаление, онези в Киев, които го осъзнаваха, се оказаха малцинство, в сравнение с оптимистично настроените украински "хардлайнери", които бяха склонни да рискуват, надявайки се, че това ще промени радикално нещата и в крайна сметка ще вкара Украйна в НАТО.

Тук е мястото да припомня, че в нашумелия си анализ на геополитическата динамика в Европа известният американски социолог и геополитик Рандъл Колинс отделя специално място на особения статут на Югославия в следвоенния период. Тогава тази страна, която също като Украйна, представлява буферна държава (но между комунистическия и антикомунистическия блокове) успя да си извоюва уникалната роля на посредник. Взаимното уравновесяване между двата блока позволи на тази междинна зона да постигне значителна независимост и международен престиж, а Югославия се превърна в един от лидерите на блока на неприсъединилите си държави. Разпадането на Варшавския пакт и краха на СССР обаче сложиха край на тази роля, тъй като нуждата от нея просто изчезна, в резултат от което престижът на Югославия рязко се срина и победителите в студената война моментално я "разпаднаха" на части. Съдбата на Югославия е илюстрация за това, което би могло да очаква и Украйна, ако тя продължи да функционира и занапред единствено като "антируски буфер". А шансът и да избегне подобна съдба е свързан с възможността да се превърне в геополитически посредник между Русия и Западна Европа, без значение, дали това се харесва или не на самите украинци (и особено на крайно националистическите и антируски настроени измежду тях).

Според реалистично разсъждаващите украински анализатори,  първата стъпка в тази посока би следвало да стане именно връщането към идеята за извънблоковия статут на страната. Всъщност, какво би могло да даде това на Киев?

Ако оставим настрана факта, че вероятно би дало шанс да се избегне сегашната война, то значително би опростило отношенията на Украйна с лидерите на ЕС, на които вече им омръзна да търсят аргументи за да спрат напористия стремеж на Киев за бързо членство в Съюза. Тоест, за украинските дипломати ще отпадне необходимостта постоянно да чукат на затворена врата и ще могат да се концентрират върху решаването на по-важните икономически и политически проблеми.

На трето място, извънблоковият статут би развързал ръцете на Украйна на международната сцена, би придал по-голяма гъвкавост на отношенията и с различните държави, би и позволил да диверсифицира балансите във външната си политика и по-добре да отстоява своите национални интереси.

На четвърто място, реализацията на концепцията за Украйна като "транзитен хъб" между Европа и Китай, на което в Киев толкова разчитаха преди време, би могла да стане много по-лесно именно в рамките на нейния извънблоков статут. Още повече, че той би помогнал за възстановяване и укрепване на икономическите отношения с украинските съседи, включително с Русия. Защото Киев не може вечно да се прикрива зад добре звучащи патриотични лозунги, залъгвайки се с възможността за реверсни газови доставки или зареждайки своите АЕЦ с несертифицирано ядрено гориво (и рискувайки да провокира ужасна технологична катастрофа), а би следвало да се съобрази с данните от официалната статистика, според която Русия все още е третия най-голям потребител на украински стоки и доставчик на стоки за Украйна, а Беларус е, съответно, на десето и шесто място в тази класация.

Не пето място, макар че движението на необвързаните държави вече не разполага с някогашното си политическо влияние, то си остава най-масово по броя на страните участници (120). Тоест, пълноценното участие на извънблокова Украйна в него би укрепило международното и положение. Както е известно, през последните години движението се председателстваше от Азербайджан.

Накрая, връщането на Украйна към предишния и статут на извънблокова държава, вероятно би помогнало за успокояването на вътрешнополитическите противоречия в страната, които в момента не се усещат заради войната, но ще се проявят с пълна сила веднага след края и.

Извънблоков статут или неутралитет?

Проблемът обаче е, че извънблоковият статут съвсем не означава неутралитет, това са доста различни неща.

Постоянният "неутралитет" се основава на три фундаментални забрани, свързани с действията на неутралните държави: да не участват и да не предоставят въоръжените си сили за война между други играчи, или пък собствената си територия за използване от воюващите страни, а също да не дискриминират воюващите при доставките на оръжия и стоки с военно предназначение. Тоест, неутралните държави могат да се ангажират в конфликтите между трети страни изключително с хуманитарна и гражданска помощ. В случай на война те са длъжни да спазват нормите на хуманитарното право по отношение на неутралните държави. В икономически план, те имат право да участват пълномащабно в международните икономически отношения, но като спазват стриктен баланс спрямо воюващите страни.

Основната особеност на "неутралитета" обаче, е международно признатия правен статус, който едни държави (или международни организации) дават на други. Тоест, не е достатъчно една страна просто да се обяви за неутрална - необходимо е нейният неутралитет да бъде подкрепен (предоставен) и признат от другите държави. И това признание следва да е документирано, под формата на договор и споразумение. Само тогава "неутралитетът" може да се приеме за фактически и функциониращ.

В исторически план, отделни страни са ставали неутрални по решение/или договореност на ключови геополитически центрове, което им позволява да избегнат евентуална окупация, да се еманципират от натиска на геополитическите играчи (и дори, на практика, да "изпаднат" от геополитическата "шахматна дъска") и да съхранят вътрешната си цялост.

"Извънблоковият статут" пък е по-скоро самостоятелен избор на съответната държава, който не изисква международно правно признание и може да бъде променян едностранно. Той предполага отказ от постоянно членство в алианси, но не задължава страната да не участва в конфликти или да не подписва договори за сътрудничество с военни алианси. Извънблоковият статут не налага ограничения върху изпращането на военни контингенти в състава на миротворчески сили на международните организации; не забранява подписването на отбранителни споразумения с конкретни военни алианси или отделни държави, в зависимост от конюнктурата, и не касае икономическата сфера.

За разлика от "неутралитета", "извънблоковият статут" не ограничава държавния суверенитет във външната политика срещу обещания за сигурност и неангажиране в конфликти, но възлага бремето по гарантирането на сигурността върху самата държава (включително и чрез формирането на алианси).

Както неутралният, така и извънблоковият статут се оказват важни за граничните държави, разположени между големи, конкуриращи се военни блокове. Той позволява изместването на линията на конфронтация от самата гранична държава към границите на страните участници във въпросните военни блокове, а при наличието на силни собствени въоръжени сили - и да се избегне въвличането в конфликт, по примера на Швейцария през Първата и Втората световни войни.

"Неутралният" и извънблоков опит на европейските държави

В съвременния свят, извънблоковите и неутрални държави преобладават в Латинска Америка, Африка и Азия, но са малцинство в Европа и Северна Америка. Спецификата на Европа и Северна Америка до голяма степен е обусловена от двете световни войни и продължителната студена война между Запада и Съветския блок.

Поради това, днес в Европа към принципа на неутралитета или извъблоковия статут се придържат само Австрия, Ирландия, Швейцария, Швеция, Малта, Молдова и Финландия. При това обаче, този статут се реализира от тях по различен начин.

Швейцария например, получава "неутрален" статут през 1815 - след Наполеоновите войни и по решение на Виенския конгрес. Австрия пък е принудена да възприеме неутралитета, за да гарантира изтеглянето на окупационните съветски войски от страната през 1955. По сходен начин неутрална става и Финландия - в резултат от Договора и със СССР от 1948, което и позволява да запази независимостта си и да избегне комунистическия модел на управление. Впрочем, международно признат правов неутрален статут притежават също Туркменистан (признат с решение на ООН), Камбоджа и Лаос.

Тук е мястото да си зададем въпроса, принципно възможно ли е превръщането на Украйна в неутрална държава? На пръв поглед, дори да приемем че е възможно, то би могло да стане доста трудно - на първо място, заради липсата на геополитически консенсус относно съдбата на тази страна, а на второ - заради нейната икономическа и военна слабост, поставяща под въпрос способността и ефективно да защитава своите интереси и да постигне подобен статут.

От друга страна, както вече споменах, в началото на 90-те украинската държава беше създадена именно на принципа на "неутралитета" и "извънблоковия" статут. В постановлението на Върховната Рада "За основните направления на украинската външна политика", от юли 1993 изрично се посочва, че "намерението на Украйна да остане и в бъдеше неутрална и извънблокова държава, следва да бъде адаптирано към новите условия и не бива да се разглежда като пречка за пълномащабното и участие в общоевропейската структура на сигурност". Едва през 2014 страната се отказа от този фундаментален принцип в полза на интеграцията в ЕС и НАТО, а през февруари 2019 новият и курс получи и правното си основание, чрез съответната промяна в украинската конституция.

Неутралитетът и демилитаризацията на Украйна

Както е известно, в международното право и в историята на международните отношения, понятието "демилитаризация" се тълкува доста широко. Има случаи на създаване на напълно демилитаризирани зони, където е забранено разполагането на всякакви видове оръжия, като сред примерите за това е Антарктида (от декември 1959). Демилитаризиран статут имат Аландските острови - шведски автономен район в състава на Финландия, както и архипелагът Шпицберген, който е част от Норвегия; Смисълът на този тип демилитаризация е премахване на заплахите, които биха могли да възникнат в резултат от разполагането на въоръжения в стратегически важни зони. Впрочем, под демилитаризация се разбира и създаването на специални демилитаризирани зони в районите на конфликти, например между Северна и Южна Корея. Ще припомня обаче, че и от двете страни на тази зона са разположени укрепени райони на двете силно милитаризирани държави.

В украинския случай, демилитаризацията на страната вероятно ще означава почти пълното ликвидиране на нейните въоръжени сили. Просто защото, Москва няма как да приеме "демилитаризацията" и по шведския или австрийски модел, тъй като и Швеция, и Австрия разполагат с достатъчно силни армии, да не говорим, че Щвеция притежава и развита военна индустрия, включително корабостроителна и ракетно-космическа.

Би могло да се предположи, че в рамките на нейната "демилитиризация", Украйна ще запази правото да разполага с "национална гвардия", т.е. с нещо като вътрешни войски или жандармерия. Както е известно, към подобен модел се придържа Коста Рика, която през 1949 замени въоръжените си сили с "гражданска гвардия". При сегашните условия и предвид натрупалото се напрежение и взаимна омраза обаче, подобна частична "демилитаризация" не дава пълни гаранции, че Украйна няма постепенно да възстанови военния си потенциал.

Както е известно, през 20-те години на миналия век, съкращаването на германския Райхсвер и силно ограничените видове въоръжения, разрешени от държавите победителки в Първата световна война, не успяват да предотвратят създаването на най-боеспособната и добре оборудвана армия на континента още през 30-те (впрочем, по сходен път върви и възстановяването на българската армия). Опитът от възраждането на германския военен потенциал по време на Ваймарската република, а след това и при нацисткия режим, илюстрира недостатъците на частичната демилитаризация. Тоест, руската страна очевидно ще настоява за пълното ликвидиране на военния потенциал и въоръжените сили на територията на Украйна след края на войната.

Специално внимание в случая заслужава въпросът за унищожаване на потенциала за водене на биологична война, т.е. премахването и забраната на биологичните лаборатории, създадени на украинска територия от САЩ и отделни страни от ЕС, включително в рамките на "чисто граждански програми".

Друг проблем за пълноценната демилитаризация вероятно ще се окаже наличието на голямо количество огнестрелно оръжие, раздадено от властите на населението. След края на войната, то ще представлява опасност, както за самите украинци, така и за техните съседи. В същото време, въпросът за конфискуването му трудно може да бъде решен без участието на миротворческите сили, които ще трябва да гарантират следвоенния статут на Украйна като неутрална и демилитаризирана държава.

Примерът на другите държави

Както вече споменах, неутралитетът означава принципен отказ на конкретната държава от участие във войни и от членство във военно-политически алианси. Най-често като пример за неутрални държави се дават Швейцария, Швеция, Финландия и Австрия. В исторически план, всички те - като изключим Швейцария - стигат до неутралитета в резултат от кризата на водената от тях в миналото агресивна политика. Швеция например, която през ХVІ-ХVІІІ век претендира за хегемония в Северна Европа, се ориентира към неутралитет след поредицата военни поражения от Русия, като в резултат от последното - през 1809, губи Финландия.

Самата Финландия пък става неутрална едва след поражението си във Втората световна война, по време на която е съюзник на Германия. През 1947, с Парижкия мирен договор, се ограничава числеността на финландските въоръжени сили, а на страната се забранява да притежава ядрено и някои други видове въоръжение. Година по-късно е подписан Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между Финландия и СССР, според който Хелзинки обявява политика на неутралитет. Впрочем, в договора между Русия и Финландия от 1992, вече не присъстваше подобен ангажимент и финландците едностранно се отказаха от военните ограничения от 1947.

На свой ред, Австрия става неутрална през 1955, след като през предходните десет години е разделена на окупационни зони, контролирани от държавите победителки във Втората световна война. Тоест, австрийският неутралитет е резултат както от поражението на Третия Райх, така и на споразуменията между великите сили.

Неутралитетът на Швейцария пък е гарантиран от т.нар. Свещен съюз през 1815, т.е. също представлява, до голяма степен, резултат от споразумението между великите държави. Освен това той отразява сложната структура на швейцарската държава, включваша етнически разнородни и максимално самостоятелно кантони, в които живеят представители на съседни нации (германци, французи и италианци).

Специален случай представлява неутралният статут на редица държави, възприели го почти едновременно с провъзгласяването на своята на независимост, каквито са Ирландия и Туркменистан. И двата случая обаче, нямат общо с Украйна. Впрочем, освен Туркменистан, в постсъветското пространство има още една формално неутрална държава - Молдова. Нейният неутралитет бе резултат от конфликта в т.нар. Приднестровие, който правителството в Кишинеу не успя да разреши със сила. Този формално неутрален статут обаче не пречи на Молдова да си сътрудничи активно с НАТО.

Възможните параметри на украинския неутралитет

При всички случаи, за постиганета на стабилен неутрален статут е необходимо наличието на поне два фактора: исторически формирала се воля за неутралитет (основаваща се обикновено на горчивия опит от пораженията във войните) и съгласието (гаранциите) на великите държави.

Друг фактор за неутралитета (характерен за швейцарския вариант) може да се окаже конфедеративният характер на държавата, гарантираш широки права на съставляващите я единици, ориентиращи се към различни съседи (в швейцарския случай - към Германия, Франция и Италия, а в украинския - към Русия, Полша и Унгария/Румъния). При това, дори ако неутралитетът (както и демилитаризацията) се гарантира от международни договори, нито един договор не може да гарантира, че при промяна на геополитическата ситуация конкретната държава няма да ревизира съдържанието на своя "неутралитет".

Типичен пример в това отношение е днешна Финландия, която активно върви към членство в НАТО и се отказа от всички приети през 1947 военни ограничения веднага след разпадането на СССР. Тоест, финландският "неутралитет" се крепеше единствено на опасенията от мощта на Съветите и - особено през първите следвоенни години, се възприемаше като единствена алтернатива на загубата на независимост.

Тоест, всички варианти на "неутралитет", които в момента се предлагат по отношение на "следвоенна" Украйна не изглеждат особено жизнеспособни без съгласието на западните държави да станат гаранти на този неутралитет (а това означава и да прекратят да снабдяват страната с летални въоръжения), съвместно с Русия, и без силовото му (в една или друга степен) налагане на Киев.

Все пак, като сравнително най-подходящ модел за неутралитета на Украйна бихме могли да приемем швейцарския (особно, предвид конфедералния статут на Швейцария), но с едно много важно изключение, а именно премахването както на професионалната армия, така и на опълчението (както впрочем и на правото цивилните да притежават оръжие, което в поствоенния период може да доведе до появата на терористични структури и бунтовнически формирования).

Очевидно е, че - поне от руска гледна точка, Финландия и, особено, Швеция с нейната мощна военна индустрия, не изглеждат приемливи модели за неутралитета на Украйна. Както споменах, и двете страни активно си взаимодействат с НАТО. Под въпрос е и продължаването на ориентацията на "поствоенна" Украйна към членство в ЕС, доколкото Съюзът вече разполага с военна съставляваща, интегрирана със структурите на НАТО.

Заключение

Според украинския геополитически анализатор Дмитрий Зинов: "Украйна следва да се ориентира към извънблоков и безядрен статут (поне в рамките на следващите 10-20 години, след което нещата могат радикално да се променят). А също към признаване териториалната цялост на страната, без Крим и двете самообявили се републики, по линията на фактическо разграничаване в момента на прекратяване на военните действия. Украинската конституция трябва да бъде променена с референдум, като от нея бъдат премахнат като нереален стремежът на страната към членство в ЕС и НАТО, а се добави стремежът към ситуативни союзи, като основа на украинската дипломация, възможността за промяна на границите в бъдеще и признаване на руския (а може би и на други езици) като втори държавен език".

При всички случаи обаче, в огромен проблем за евентуалния бъдещ неутрален статут на Украйна ще се превърне въпросът за начина, по който той следва да бъде гарантиран - не само документално, но и практически от Русия и Запада. И, в частност, как ще се осъществява контролът по границите на страната, така че напълно да се гарантира, че в нея няма да бъдат доставяни неразрешени видове въоръжение, т.е. че след десетина години бъдещата "неутрална Украйна" няма да се окаже по-добре въоръжена и боеспособна от сегашната. Особено, имайки предвид, че повечето от привържениците на "извънблокова"/"неутрална" Украйна в Киев разчитат именно на този сценарий. Тоест, въпросът, дали неутралитетът ще се окаже решението на укрианската криза, или само ще я "замрази" временно, остава открит.

 

*Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.2 2024