Краят на Студената война открива нова епоха в развитието на Република Турция – на демографски, икономически и духовен подем, вдъхнал й самочувствието на изгряваща световна сила.
Страната се превръща в по-многолюдна от всяка европейска държава, спечелва си името ,,икономически тигър” на Балканите и 13-та световна икономика, разполага с 9-та по численост в света модерно въоръжена армия и изпълнява своя космическа програма. Националният лидер Реджеп Таип Ердоган разглежда турците като ,,велика нация” и открито настоява за предоставяне на постоянно място на Турция в Съвета за сигурност на ООН, т.е. за статут на Велика сила, и дори за превръщането на Истанбул, като пресечна точка на континенти и цивилизации, в ,,център на ООН”.
Легенда:
Зони с предимно кюрдско население
Държавни граници
Граници на провинции
Ключовото геополитическо положение на Турция, бързото й израстване след разпадането на СССР и на Югославия като уникална регионална суперсила (на Балканите, в Кавказкия район, Централна Азия, Близкия Изток и Северна Африка), нейната репутация на американския фаворит на Балканите и естественото й включване в новосъздадената през 1999 най-влиятелна глобална структура Г-20 допринасят за убедеността на турския политически елит, че ,,ХХІ век ще бъде турско столетие”[1]. От началото на новото хилядолетие Анкара лансира амбициозни външнополитически проекти за изграждане на ,,Велика Турция”, поемане ролята на ,,естествен лидер” на Балканите, обединяване на тюркоезичните държави в Централна Азия в т.нар. ,,Велик Туран” под егидата на Турция, създаване на ,,мюсюлманско НАТО” и превръщане на страната в ,,духовен център” на над милиардния ислямски свят. Възприемайки доктрината ,,Давутоглу”[2], Ердоган осъществява ,,многовекторна външна политика” (израз, използван от говорителя на турския президент Ибрахим Калън на 17 април 2019), чиято цел е трансформирането на Турция от периферия в ядро със собствена периферия, т.е. в самостоятелен цивилизационен и геополитически център. Следването на тази стратегия придава привидна непоследователност на поведението на Ердоган в международния живот, макар че всъщност протичащият процес на критична преоценка на геополитическите обвързаности на страната (със САЩ, във военнополитически план, с Русия – в енергиен, а с Китай – в инвестиционен) се съпътства с облягане на Запада, когато налагат турските национални интереси и, същевременно, използване на всички нови геополитически възможности, включително на центрове с противоположни на Запада интереси[3].
В наши дни Турция си е осигурила уникално място в международната система. С единият крак е със Запада като член на НАТО и ОИСР, както и стратегически партньор на САЩ и ЕС. Същевременно, страната е тясно обвързана с незападни (включително откровено антизападни) международни структури: член с лидерски амбиции в мюсюлманската Организация за икономическо сътрудничество (Д-8), Организацията на тюркските държави и Организацията за ислямско сътрудничество, наблюдател в Африканския съюз, партньор по диалога в ШОС, участник в Срещите на върха на БРИКС. Турция упорито търси свое ново, по-достойно място в международната система, осигуряващо и достойна роля в решаването на всички важни глобални проблеми.
На пръв поглед изглежда, че България не би трябвало да се безпокои от впечатляващия възход на съседна Турция, след като в края на ХХ век нормализира отношенията си с нея, а в началото на ХХІ столетие стана неин съюзник в рамките на НАТО и партньор по линия на ЕС. В действителност, основанията за безпокойство не са изчезвали. Със самочувствието на исторически наследник на ,,последния истински Халифат” политическият елит на Турция е обладан от завещаната от президента Тургут Йозал (1993) цел да възстанови влиянието на вякогашната Османска империя. Помпозните чествания на 700-годишнината от основаването на Османската държава (на границата между ХХ и ХХІ век) предизвикват, по думите на популярния турски историк проф. Илбер Ортайлъ, ,,преоткриване на Османската империя”[4]. Така е реанимиран позабравеният спомен, че турците са сред малкото народи, успели да създадат собствена велика империя. Политическото завещание на Йозал намира свой вдъхновен и убеден привърженик в лицето на поелия управлението на страната през 2002 Реджеп Ердоган, при който Турция, след 2016, се ориентира към открито ревизионистичен курс. Претенциите на Анкара засягат над двайсет съвременни държави, намирали се в миналото в състава на Османската империя, като най-уязвима сред тях е България поради непосредственото съседство и наличието на многобройни мюсюлмански общности, които Анкара третира като ,,външни турци”, опитвайки се да ги използва като своя ,,Пета колона”. Напоследък в експертните среди дори се налага тезата, че Турция се е превърнала в най-голямото предизвикателство пред българската национална сигурност[5]. Рисковете пред унитарния характер на българската държава, нейния суверенитет и териториалната й цялост налагат щателен анализ на уязвимостите на Турция и на начините, с чиято помощ тя се опитва да се справи с аналогични свои проблеми.
Малцинствените общности в Република Турция
Подобно на България, Турция е изправена пред изключително сложни предизвикателства, свързани с многобройните малцинствени общности в страната. По Конституция всички граждани на Турция са дефинирани като ,,турци”, независимо от раса, националност и религия, при положение, че 24% от населението на страната са различни малцинствени общности. В турските документи за самоличност фигурира графа „религия”, свидетелстваща за дискриминационност спрямо гражданите, изповядващи немюсюлмански религии. Поставените под контрол на държавата религиозни общности, включително неислямски, продължават да изпитват затруднения за съществуването си като верски, макар според закона да се смятат за защитени.
Най-голямото религиозно малцинство в Турция, съставляващо около 30% от населението на страната, са алевитите – турските шиити, имащи свои проповедници (деде) и свои молитвени храмове (джемеви)[6]. Още в рамките на Османската империя векове наред те са преследвани и избивани. В Република Турция също са организирани погроми над алевити, като кулминацията е на 2 юли 1993 в Сивас, отнели живота на 37 души. Някои алевити са и кюрди, т.е. подложени са на двойно потискане. С признаването на юрисдикцията на Европейския съд по правата на човека и на правото на турските граждани да се отнасят към него (1989) мнозина алевити подават жалби в Страсбург, като по този начин положението им попада във фокуса на вниманието на европейската и световната общественост. Поставено под международен натиск, правителството стартира серия от конференции на сунити с алевити (юни 2009), а през 2011 премиерът Ердоган се извинява от името на турската държава за ,,клането в Дерсим” през 1937-1938, когато при потушаването на въстанието армията избива около 13 000 кюрди алевити. Положението на алевитите обаче остава непроменено - храмовете им не получават държавни субсидии, макар те да плащат данъци като всички турски граждани (парите от данъците Дианетът разпределя само между джамиите)[7].
За Турция обаче, истински ,,рисковото малцинство”, ако приемем терминологията на най-известния специалист в областта на генезиса на насилието и конфликтологията – заслужилия професор в американския Университет на Мериленд Тед-Робърт Гър, наблюдавал от 1985 275 малцинства във всички континенти на света[8], са кюрдите. Те са втората по големина малцинствена общност в Турция, наброяваща около 17 милиона души, които изповядват исляма, но говорят, за разлика от турците, собствен индоевропейски език.
Кюрдите - най-многобройният етнос в Близкия Изток, който никога не е имал своя държава
Кюрдите са сред най-ранните обитатели на Месопотамия. Днешните кюрди се възприемат като наследници на мидийците, за което обаче липсват научни доказателства. Земите им са завоювани от султан Селим І (1470-1520). Основоположник на съвременния кюрдски национализъм е шейх Убейдула Нахри, който дори успява през 1880 да освободи част от територията на кюрдите в Османската империя и в Персия[9].
Идеята за обща кюрдска държава се ражда в началото на ХХ век и е на път бързо да бъде осъществена поради благоприятната международна ситуация след Първата световна война и разпадането на победената Османска империя. През 1919 кюрдска делегация, водена от Шериф паша, връчва на Парижката мирна конференция Меморандум на пратениците на кюрдския народ, в който са очертани кюрдските земи на територията на Османската империя, Персия и Сирия. През същата година американски мисионери в Близкия изток съставят карта, на която Кюрдистан е ситуиран само на територията на днешния Ирак. Така кюрдският въпрос намира място в доклад на президента на САЩ Удроу Уилсън, в който се посочва, че ,,някаква автономия може да бъде предоставена на кюрдите под строго колониално управление” с пояснението: ,,това ще бъде мярка, която да ги подготви за независимо управление или федерация със съседите им в рамките на по-голям, самоуправляващ се съюз”[10]. При обсъждането на проблема възниква голямо затруднение във връзка с възприемането на едни и същи земи като кюрдски - от кюрдските националисти, като турски – от турските националисти, като арменски – от арменските националисти и като сирийски – от арабските националисти. Въпреки това, Севърският мирен договор с Османската империя от 1920 предвижда създаване на кюрдска държава. Той обаче не влиза в сила и след победата на кемалистите във Войната за независимост е заменен с Лозанския мирен договор с Турция от 1923, който не съдържа клауза за създаване на кюрдска държава и идентифицира кюрдите в Турция като ,,планински турци”.
Понастоящем кюрдите са четвъртата най-голяма етническа група в Близкия Изток, разположена в Турция, Сирия, Ирак, Иран и Армения, и най-многобройният етнос в света, който никога не е имал своя държава.
Кюрдите в кемалистка Турция
След създаването на Република Турция кюрдите остават единственото етническо малцинство, което не се примирява с политиката на културна и политическа асимилация. През 30-те години на миналия век правителството повежда политика на насилствена асимилация, която провокира кюрдско въстание в провинция Дерсим (1937-1938), смазано така жестоко, че през 2009 дори премиерът Ердоган го квалифицира като ,,Дерсимското клане”[11]. След Втората световна война постановката на Лозанския договор за ,,планинските турци” и започналата Студена война позволяват на Анкара в продължение на три десетилетия да прикрива пред света наличието на вътрешен кюрдски проблем.
През 70-те години на ХХ век окончателно кристализира кюрдското национално самосъзнение, организационният център на кюрдската съпротива се премества от селата в градовете и са създадени кюрдски политически партии – Социалистическа партия на Кюрдистан (1974) и Работническа партия на Кюрдистан (ПКК, 27 ноември 1978), поставили си за цел децентрализация на държавното управление. Чувствайки се подложени на натиск и без официално представителство, през 1984 турските кюрди, ръководени от ПКК, подхващат въоръжена партизанска борба с искане за създаване на независима кюрдска държава на територията на Турция, която придобива характера на мащабна гражданска война.
След депозирането на молбата за членство в Европейската общност (1987), президентът Тургут Йозал (кюрд по произход) дава право на турските граждани да се обръщат към Европейския съд по правата на човека в Страсбург (1989), за да подобри имиджа на Турция и да повиши шансовете й за приемане в Общността[12]. Това позволява след Студената война кюрдският проблем в Турция да бъде изнесен в Европа, първоначално в Съвета на Европа и нейния Европейски съд за правата на човека, благодарение усилията на кюрдската диаспора в Европа и на европейски правозащитни организации. Вероятно обнадеждена от политиката на кюрда Йозал, ПКК официално се отказва от искането за създаване на независима държава[13]. Направени са опити за учредяване на прокюрдски политически партии, които да се включат в демократичното преустройство на Турция, но скоро след основаването им те са забранени (Работническата партия на народа, през 1993 и Демократическата партия, през 1994)[14], а техните лидери се оказват в затвора. Една от тях - Лейла Зана, бивш депутат в Меджлиса, получава през 1995 наградата „Сахаров“ на Европейския парламент за свобода на мисълта – най-високото отличие на ЕС за дейност в областта на човешките права[15].
С получаването от Турция на статут на кандидатка за членство в ЕС (1999) кюрдският проблем попада и в полезрението на Съюза, но политическите убийства, извънсъдебните разправи, принудителните изселвания и други насилствени действия на турските сили за сигурност спрямо кюрдите остават обичайна практика. Кюрдските лидери са вкарани в затвора, включително заловеният в Кения техен водач Абдула Йоджалан (през 1999), осъден от военен съд на смърт, но, поради застъпничеството на редица държави, присъдата му е заменена от президента Сюлейман Демирел с доживотен затвор. Йоджалан, който продължава да излежава присъдата си в затвора на остров Имралъ в Мраморно море, е използван от властите като разменна монета в инициативите им за туширане на недоволството и спазаряване на мирно разрешаване, но без намерение да бъде освободен. По официални данни на турското правителство, до 2012 въоръженият конфликт с кюрдите взема 35 500 жертви, а броят на загиналите впоследствие надхвърля 40 000[16].
През февруари 2002 говорителят на ПКК за Европа Риза Ердоган обявява в Брюксел, че организацията прекратява въоръжената борба и се преименува на Кюрдски конгрес за свобода и демокрация (КАДЕК), който ще се бори за повече права на кюрдите в Турция, но предупреждава, че КАДЕК ще разпусне своите въоръжени отряди, след като бъде обявена амнистия и отменено смъртното наказание. Това решение очевидно има тактически характер. То е обявено във връзка с предстоящото обсъждане на въпроса за включване на ПКК в списъка на терористичните организации на ЕС[17], а тогавашният премиер Бюлент Еджевит вижда в него опит на ПКК да ,,прикрие”, че ,,иска да разцепи Турция”[18].
Партията на справедливостта и развитието и кюрдският проблем
Дошлата на власт през есента на 2002 Партия на справедливостта и развитието (ПСР) дава индикации за искрено желение за намиране на решение на кюрдския въпрос – лидерът й Реджеп Ердоган дори прави кюрда Денгир Фърат свой заместник в партията (2002)[19]. Взети са и редица обнадеждаващи мерки: отменено е извънредното положение в кюрдските области (30 ноември 2002)[20], забранени са мъченията по време на разпити, отменени са ограниченията върху свободата на словото и на събранията, позволено е ползването на кюрдския език в ежедневния живот, започва излъчване на предавания на двата кюрдски диалекта – заза и куманджи (2004)[21]. Поредните промени в тази посока са свързани с влизането в сила на нов Наказателен кодекс (2005) и с направените поправки в Закона за борба с тероризма (2006).
В тази нова обстановка кюрдите правят пореден опит да създадат своя политическа партия, която да ги представлява в политическия процес - Партията на демократичния народ, но и тя е забранена (2003)[22]. Проведените от правителството на Ердоган културни и лингвистични реформи за признаване на правата на кюрдите с цел отпадане на безпокойствата у ЕС се смятат за недостатъчни от новосъздадената прокюрдска Партия за демократично общество, която настоява за незабавни сериозни реформи. Разочарованието от козметичните реформи тласка младите кюрди към ПКК. А създаването по волята на САЩ на автономен, но де факто независим Иракски Кюрдистан с център Ербил (2003) и референдумът за неговата независимост (2017) катализира борбата за автономия и на кюрдите в Сирия, Иран и Турция (въоръженият сблъсък с турските кюрди от ноември 2005 подчертава още веднъж нерешения проблем) и се превръща в база на турските кюрди за атаки срещу турска територия.
Ефектът от разхлабването на натиска над кюрдите се оказва неочакван за Анкара – въоръжените сблъсъци се разпалват отново (2006-2009)[23], на парламентарните избори през 2007 новосъздадената прокюрдска Партия за демократично общество вкарва 22-ма депутати в Меджлиса, а на общинските избори през април 2009 оглавява 96 общини, включително Голям Диарбекир, и 9 местни законодателни събрания. В много от контролираните от прокюрдската партия общини местните власти връщат кюрдските имена на редица области и населени места и започват да провеждат петъчните молитви на кюрдски език. Развоят на събитията внася антикюрдски елементи в политиката на управляващата партия (разочарован от това, заместникът на Ердоган – кюрдът Денгир Фърат, я напуска[24]) – задействан е Конституционният съд, който на 9 декември 2009 лишава от мандатите им двама от депутатите на прокюрдската Партия за демократично общество (което и отнема възможността да има собствена парламентарна група в Меджлиса), а на 11 декември 2009 я разпуска заради ,,връзки с терористични организации и активността й, ерозираща неделимото единство на турската държава и нация”[25].
Под натиска на ЕС правителството на ПСР обявява през 2009 Инициатива за кюрдско включване, в чиито рамки кюрдите получават някои права. Мерките обаче се оказват закъснели и неефективни. Стартът на 24-часовия кюрдски телевизионен канал TRT-6 (1 януари 2009) е посрещнат без особен ентусиазъм, тъй като кюрдите отдавна гледат базирания в Дания кюрдски канал Roj TV. Известни надежди поражда само откриването на секции за кюрдски език в университетите, което би направило възможно бъдещо образование на роден език в предучилищната и училищната възраст. Някои мерки пък, особено амнистията на 30 бойци от ПКК, намиращи се в Иракски Кюрдистан, посрещнати от кюрдите в Турция като герои, предизвикват обвинения срещу правителството, че подпомага ,,терористи”. В резултат политиката на ,,кюрдско отваряне” е свита и след общинските избори са арестувани 6-ма депутати от прокюрдската Партия на мира и демокрацията, а също кметове, председатели на общински съвети, политици, правозащитници, журналисти и шестима от завърналите се кюрдски бежанци (останалите 24 незабавно напускат страната) заради връзки със Съюза на общностите на Кюрдистан, смятана за гражданска структура на ПКК. От октомври 2009 до 2011 са заведени съдебни дела срещу 8000 кюрди, половината от които са арестувани. Многобройни са случаите в кюрдския югоизток на изгорени села, масови преследвания, дългосрочни присъди и безследни изчезвания. Така, повечето кюрди са разочаровани от отказа на провителството да изпълни поне част от обещанията, съдържащи се в Инициативата за кюрдско включване, с право се считат за онеправдани и продължават усилията за постигане на самоопределение. Вместо ,,културна автономия”, прокюрдската Партия на мира и демокрацията издига лозунг за ,,демократична автономия”, т.е. за самоуправление във всички сфери на обществения живот.
В международната общност остават съмненията относно цялостната практика и желанието на правителството на Ердоган по отношение на човешките права. Системното преследване на кюрдското политическо движение, забраняването на партии и касирането на депутати се критикува от Европейския съд по правата на човека.
ПСР печели парламентарните избори през 2011 с обещание за приемане на нова конституция, която да консолидира турското общество и да се основава на консенсуса между парламентарно представените партии. Премиерът Ердоган дори обещава въвеждане на изучаването на кюрдски език в държавните училища (2012)[26]. Но прокюрдската Партия на мира и демокрацията изненадващо вкарва в Меджлиса 36 депутати, при това не само от кюрдските райони, но и от средиземноморските провинции Адана и Мерсин, дори от Истанбул. По искане на правителството на Ердоган новият Меджлис създава специална Конституционна комисия с равно представителство на четирите парламентарни групи. Така прокюрдската Партия на мира и демокрацията за първи път става субект на конституционния процес. Нейните основни искания – отказ от кемалисткия принцип на дефиниране на гражданството и образование на роден език, предизвикват сериозни разногласия в комисията, която е окончателно парализирана от предложението на ПСР за превръщане на Турция от парламентарна в президентска република.
Правителството в Анкара уверява, че продължава да се опитва да формулира по-цялостно решение за кюрдските права. На уверенията може донякъде да се вярва, тъй като извоюваната кюрдска автономия в Северен Ирак и опитът на кюрдите в Северна Сирия да повторят този успех в започналата през 2011 Гражданска война[27], съдържат опасен заряд за турски Кюрдистан. Очакванията се сбъдват – в началото на юли 2011 е възобновен въоръженият конфликт с кюрдите, а през есента на 2012 в Турция започва кюрдска кампания на гражданско неподчинение с искания за смекчаване на условията, при които Йоджалан излежава своята присъда, образование на кюрдски език и използването му в съдебните процеси. Подновеният конфликт достига по броя на жертвите своя връх за ХХІ век.
Използвайки фактора обща ислямска религия, правителството на Ердоган предприема ,,подход на разбирателство и споразумяване”, министърът на правосъдието Садулах Ергин обещава въвеждане на право на използване на кюрдския език в процесуалната практика (законово това е уредено през януари 2013), а Агенцията за национално разузнаване (МИТ) започва тайни преговори с Йоджалан, като на посещение при него са допуснати и депутати от прокюрдската Партия на мира и демокрацията. Преговорите с Йоджалан са прекратени през 2011 заради изтекли в публичното пространство записи, но през 2013 са подновени и дават резултат. По призив на Йоджалан, отправен на 21 март 2013 от затвора по повод кюрдския празник Невруз (Нова година), протестите и въоръжената борба са прекратени, обявено е примирие и ПКК обещва да изтегли бойните си отряди извън Турция, като дава срок на правителството до 1 октомври 2013 да намери взаимно благоприятно разрешение[28]. Такова обаче не е намерено и ПКК обвинява правителството в неизпълнение на поет ангажимент.
Президентът Ердоган пред кюрдското предизвикателство
Във връзка с наближаващите парламентарни избори правителството разрешава на кюрдите да отпразнуват новогодишния си празник Невруз (2014)[29]. Но на парламентарните избори от 7 юни 2015 прокюрдската Демократична партия на народите получава 13,1% от действителните гласове и със своите 82 депутати (сред тях е и племенницата на Йоджалан – Дилек Йоджалан) осуетява пълното мнозинство на ПСР в Меджлиса. Демократичната партия на народите предявява искания за нова формулировка на турското гражданство и обучение на кюрдски език в училищата, а в перспектива - за освобождаване на лидера Йоджалан от затвора, автономия на кюрдските територии и федерализиране на турската държава. То е последвано от искане на кюрдските кметове за ,,демократична автономия” (август 2015).
Кюрдските претенции дават повод на Анкара да преустанови преговорите с кюрдите и да организира операции на армията и на полицията в Югоизточна Турция, съпроводени с обстрелване на селища с танкове и артилерия, убийства на около 2500 души, разселване на около 300 000 кюрди, въвеждане на вечерен час, арест на двамата съпредседатели на прокюрдската Демократична партия на народите, на 10 нейни депутата, 60 кметове и хиляди членове и привърженици на тази партия, дори забрана за масови чествания на кюрдската Нова година[30]. Прехваленият от Ердоган ,,мирен процес” с кюрдите е демаскиран като високопарно словосъчетание, особено след като през октомври 2015 светът е потресен от снимка в град Шътнак, на която се вижда как полицейска кола влачи завързан с въже труп на кюрд[31].
Тази безпрецедентна за началото на ХХІ век разправа в страна, претендираща да е демократична и правова, предизвиква мощни демонстрации във Франция и в Германия, което подбужда гражданската съвест на много турски интелектуалци. През януари 2016 27 академици подписват протест, озаглавен ,,Няма да сме част от това престъпление!”, против военните операции и геноцида над кюрдите в югоизточната част на страната. Искането да се сложи край на ,,умишленото избиване и депортация на кюрди” е преценено като ,,терористична пропаганда”, подписалите протеста са арестувани, прокуратурата им скалъпва обвинение в ,,тероризъм”, а самият президент Ердоган призовава съда да се произнесе по тази ,,държавна измяна”. Въпреки това, протестът е подписан от още 1400 турски граждани.
В условията на въведеното извънредно положение след опита за държавен преврат от 15 срещу 16 юли 2016 турските власти арестуват кмета и заместник-кмета на Голямата община Диарбекир с обвинения за връзки с ПКК (октомври 2016), като им забраняват да се срещат дори със своите адвокати. По този повод Върховният представител на ООН по правата на човека Равина Шамдасани напомня, че дори при военно положение важат изискванията за законност, справедлив процес и презумпцията за невинност. По-подробно проблемът е коментиран от комисаря по човешките права на ООН Зейд ал Хюсеин на 10 март 2017. Той обявява, че само за период от 18 месеца (от юли 2015 до декември 2016) са документирани над 2000 убити, близо 500 000 изселени, много безследно изчезнали, а също изтезания и други нарушения на човешките права, предимно на кюрди, в югоизточната част на Турция. По данни на правозащитни организации за периода от 2015 до октомври 2017 конфликтът с кюрдите в Турция е отнел живота на 4500 души.
С концентрирането на цялата власт в ръцете на президента Ердоган в резултат от направените през 2017 промени в Конституцията, преследването на кюрдите набира нова сила. След местните избори от 31 март 2019 Ердоган заменя 47 от общо 65-те законно избрани кметове на общини от Демократичната партия на народите със служебни наместници. По призив на неговата ПСР турски държавен прокурор завежда дело в Конституционния съд (17 март 2021) с искане за закриване на прокюрдската Демократична партия на народите – трета по големина парламентарна сила, за ,,връзки с кюрдските бунтовници”. В обвинителния акт се сочи констатацията на правителството за ,,връзки с Кюрдската работническа партия” и се твърди, че партията цели ,,разрушаване на единството на държавата с народа”. Остава неизпълнено обещанието на Ердоган от 2012 за въвеждане на изучаването на кюрдски език в държавните училища – явно се разчита на естественото отпадане на въпроса, тъй като младите кюрди не знаят езика на родителите си и говорят само турски[32].
Намирането на адекватно демократично решение за международна защита на кюрдите и техния законен стремеж към самоопределение допълнително се затруднява от отказа на Турция да се присъедини към Рамковата конвенция на Съвета на Европа за защита на националните малцинства от 1995 и от присъствието на ПКК в списъците на ЕС, САЩ и НАТО на терористичните организации – акт, продиктуван не толкова от солидарност с Анкара, колкото от загриженост относно нееднократните закани на ПКК да извърши саботажни действия срещу тръбопроводите в Източна Турция, за да нанесе икономически ущърб на страната и да подкопае нейната значимост като транзитен коридор за доставка на енергоносители за Запада. Това развързва ръцете на Анкара за брутални действия. Като че ли едва напоследък се осъзнава пагубното и нехуманно отношение към кюрдите и техните организации, ако се съди от решението на Върховния съд на Белгия от 2020, че ПКК не е терористична организация[33]. Независимо от това, дали ЕС, САЩ и НАТО ще извадят ПКК от своите списъци с терористичните организации, нерешеният кюрдски въпрос си остава сериозна пречка за реализиране на европейските амбиции на Анкара, както и пред утвърждаване на имиджа на Турция като сигурен енергиен коридор (предвид многобройните атаки на ПКК срещу тръбопроводите).
Режимът на Ердоган реагира все по-нервно на идващите от Запада постоянни упреци за системни нарушения на правата на кюрдите и това се превръща в един от основните мотиви за наблюдаващия се напоследък обрат във външнополитическия курс на Анкара. Най-нагледно обратът е демонстриран в международната борба срещу ,,Ислямска държава”, при която Турция преминава от оглавяваната от САЩ коалиция с участието на НАТО и ЕС към победоносната коалиция с Русия и Иран, извличайки големи дивиденти от това и разкривайки перспективата да парира курса на Запада и Израел към създаване на кюрдска държава[34].
Турция и България с техните ,,рискови малцинства”
Анализът на справянето на турската държава с предизвикателствата на ,,рисковите малцинства” навява определени съпоставки с начина, по който българската държава се опитва да овладее ситуацията със собствените си ,,рискови малцинства”. Ако в Турция се наблюдава религиозно разделение между сунити и алевити, но по-рисково е етническото разделение между турци и кюрди, в България религиозното разделение е предимно между православието и исляма, а най-рисково е етническото разделение между българите и гражданите с турско самосъзнание. И в единия, и в другия случай ,,рисковите малцинства” изпитват силно въздействие от користната намеса на заинтересовани външни сили. И в Турция, и в България рисковете са толкова сериозни, че поставят на карта унитарния характер на държавата, териториалната цялост на страната и националния суверенитет.
Вярно е, че етнорелигиозната ситуация в Турция е изключително сложна, но тя е още по-сложна в България. Докато религиозното разделение в нашата югоизточна съседка е между основните разклонения на една и съща религия, у нас то е между две непримиримо конкуриращи се от векове религии. Докато турските кюрди нямат сериозни вътрешни съюзници, българските турци имат за свои надеждни съюзници други турчеещи се етнически общности (татари и черкези), както и турчеещи се цигани и българомохамедани. Докато турската държава провежда вече цял век последователна и безкомпромисна политика на утвърждаване на националното единство, дори с цената на осъдителни посегателства върху правата на малцинствените общности, българската държава вече над столетие провежда колеблива, крайно непоследователна и внушена отвън национална политика.
Вярно е, че възможностите на двете съседни страни са твърде различни, но българският управленски елит може да извлече ценни поуки от политиките и практиките на Анкара. Става въпрос преди всичко за политическа воля неотстъпно да се отстоява националното единство от външните и вътрешните опити за неговото ерозиране, както и за съдбовно необходима мъдра, ясна и последователно провеждана политика на единение на нацията.
Във вътрешнополитически план това означава приемане на доктрина по националния въпрос, мотивирана от нормите на международното право и практиката на стари и нови демокрации, както и на самата Турция, която предполага: еднакво третиране на правата и задълженията на всички български граждани; въвеждане на задължително гласуване като средство за драстично намаляване на политическата тежест на протурските партии; премахване на двойното гражданство с цел прекратяване на ,,изборния туризъм” на българските изселници в Турция; връщане на държавата в районите със смесено население;
заселване на представители на българската диаспора в районите със смесено население, особено в крайграничните; прекъсване на финансовите връзки на Главното мюфтийство с Турция; рязко свиване на възможностите на Турция да управлява духовния живот на българските мюсюлмани; възстановяване на контрола над ефира на цялата територия на българската държава;
прекратяване на дейността на протурски партии, обявени за противоконституционни; вземане на спешни мерки за разбиване на агентурната мрежа на МИТ у нас; разобличаване и закриване на мюсюлмански секти, действащи под прикритието на фондации и сдружения; преименуване на географски обекти, селища, улици и училища, носещи турски имена; подпомагане на патриотичните организации в районите със смесено население; насърчаване на огромното мнозинство от българските мюсюлмани, които са готови за живеят в мир и разбирателство в своята родина; приемане на програма за справяне с демографската катастрофа в страната, размиваща нейния български, славянски и православен характер; вземане на спешни мерки за укрепване на българщината в Област Кърджали; възстановяване на военните бази в близост до турската граница; развитие на българската авиация и ракетните войски; възлагане на научни и експертни разработки за мюсюлманските общности в България, за националната политика на САЩ, Франция, Латвия, Турция и други държави, както и за причините, развоя, последиците и поуките от етнорелигиозните конфликти в Кипър, Босна, Косово и Северна Македония.
Във външнополитическата област България трябва най-сетне да се освободи от стереотипа на миналото да води едностранно ориентирана външна политика и при всеки външнополитически избор да залага на губещата карта. Време е да се разбере, че България е погранична между Запада и Изтока държава, което налага една по-балансирана, по-гъвкава, по-диалогична и национално отговорна външна политика, която по-адекватно да отчита формиращите се нови международни политически реалности, променящото се съотношение на силите между големите геополитически актьори и главното – очертаващите се рискове пред българската национална сигурност. Особено важно е придържането към съюзническите задължения спрямо НАТО и ЕС да не става за сметка на противопоставянето с Великите сили на Изтока (Русия и Китай) и на съседни славянски и православни страни (включително Сърбия) – наши естествени съюзници срещу вероятната опасност от посегателства на Турция към суверенитета, териториалната цялост и унитарния характер на българската държава.
Бележки:
[1] Златев, В., К. Денчев. Нефт, газ и геополитика. Каспийския и Балканския геополитически възли. София, 2000, с. 137.
[2] Вж. Давутоглу, А. Стратегическа дълбочина. Мястото на Турция в международните отношения. София, 2015.
[3] Христов, И. Новата турска външна политика и предизвикателствата пред сигурността на България. – В: Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 1, с. 29.
[4] Ортайлъ, И. Преоткриване на Османската империя. Пловдив, 2007.
[5] Вж. Аврейски, Н. Голямото предизвикателство пред националната сигурност на България. – В: Геополитика & геостратегия, 2017, кн. 6, с. 5 - 29.
[6] Воденски, П. Ислямът в Турция. – В: Дипломация, кн. 22, 2019, с. 114.
[7] Акьол, Ч. Реджеп Таип Ердоган. Биография. София, 2018, с. 283.
[8] Гър, Т.-Р. Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век. София, 2002.
[9] Чуков, В. Исторически данни за кюрдите и антично-средновековната им държавност. – В: Геополитика, 25 април 2021.
[10] Цит. по: Пак там.
[11] Цит. по: Шликов, П. Кюрдският въпрос в Турция и пътищата за решаването му. – В: Геополитика & геостратегия, 2013, кн. 5, с. 37.
[12] Кудрашова, Ю. Турция и Европейский Союз: история, проблемы и перспективы. Москва, 2010, с. 51 и сл.
[13] Акьол, Ч. Реджеп Таип Ердоган. Биография. София, 2018, с. 252.
[14] Пак там, с. 255 - 256.
[15] Иванов, П. Европа и Турция – турската кандидатура за членство в ЕС. – В: Международни отношения, 2013, кн. 5 – 6, с. 165.
[16] Акьол, Ч. Реджеп Таип Ердоган. Биография. София, 2018, с. 252.
[17] Въпреки изявлението, през 2003 г. ЕС включва ПКК в своя списък с терористичните организации.
[18] ПКК обяви въоръжената борба за приключила. – В: Експерт, 1 март 2002.
[19] Акьол, Ч. Реджеп Таип Ердоган. Биография. София, 2018, с. 258.
[20] Пак там, с. 253.
[21] Пак там.
[22] Пак там, с. 255 - 256.
[23] Пак там, с. 225.
[24] Пак там, с. 258.
[25] Цит. по: Шликов, П. Кюрдският въпрос в Турция и пътищата за решаването му. – В: Геополитика & геостратегия, 2013, кн. 5, с. 44.
[26] Акьол, Ч. Реджеп Таип Ердоган. Биография. София, 2018, с. 251, 256.
[27] През 2012 кюрдите обявяват Кюрдска автономна област в Северна Сирия – Рожава, впоследствие преименувана на Демократична федерация на Северна Сирия, която не е призната нито от правителството на Сирия, нито от съседните държави.
[28] Вж. Шликов, П. Кюрдският въпрос в Турция и пътищата за решаването му. – В: Геополитика & геостратегия, 2013, кн. 5, с. 45.
[29] Акьол, Ч. Реджеп Таип Ердоган. Биография. София, 2018, с. 257.
[30] Според официален доклад на турската армия, от юли 2015 до май 2016 са убити 4571 бойци на ПКК, други 6623 са ,,неутрализирани”, а 641 са се предали. По данни на комисаря по човешките права на ООН Зейд ал Хюсеин, през май 2016 г. турската армия е изгорила живи над 100 невъоръжени кюрди в турския град Сизре.
[31] Акьол, Ч. Реджеп Таип Ердоган. Биография. София, 2018, с. 250.
[32] Пак там, с. 256.
[33] Николов, С. Турция е на кръстопът. Трудният избор. – В: Българска армия, 18 юни 2020.
[34] Бузов, В. Турция в широкия Черноморски регион – от реална към Велика сила. – В: Сборник с доклади от Международната научна конференция на тема Проблеми на сигурността в Черноморския регион 14 септември 2017 г. Пловдив, 2017, с. 81.
* Преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии
