Геополитиката като инструмент за познание и управление: класически и съвременни подходи

Самото понятие „геополитика“^[1] се формулира по различни начини и в него понякога се влага различно съдържание. В случая ще се придържам към виждането за геополитиката в тройствен формат, а именно като: система от знания; методологическа платформа; управленски подход.

Тези три формата на геополитиката се използват в сферата на международните отношения. Но те служат и в процеса на развитие на държавите и обществата – социално, икономическо, технологическо и културно, където геополитическите виждания играят все по-важна и животрептяща роля в качеството на методологическа платформа и управленски подход. Именно това обуславя необходимостта широката българска общественост да има и развива не само базови, но и специализирани знания в сфера, която е съдбоносна за страната ни в краткосрочна, средносрочна и дългосрочна перспектива.

Относно някои ключови понятия в геополитиката

Самият термин „геополитика“ идва от старогръцки - γῆ /ге/ "земя“ и πολιτική /политики/ -"политика".^[2] По своята същност геополитиката представлява виждане за географията и територията като ключов фактор, форматиращ социално-икономическите, политическите и процесите на международните взаимодействия и взаимоотношения. Това виждане се основава на факта, че конкретното земно пространство е обективна среда за жизнена и стопанска дейност на човека. Географско-природните променливи обикновено се отнасят до: географското местоположение на въпросната страна или държава, нейната големина, климата на региона, в който се намира, равнището на риска от природни бедствия, топографията, демографията, наличието, вида и количеството на природните ресурси – енергийни, метални и неметални и други.

Несъмнено, заобикалящата човешкото общество природа се видоизменя в резултат на естествените процеси, но и от дейността на поколения хора. Но териториално-географският фактор продължава да е сред ключовите, детерминирайки поведението, действията и взаимодействията на големи групи от хора структурирани в един или друг формат – племе, народност, държава, междудържавни обединения.

Природно-географският фактор като ключов в обществените взаимодействия и взаимоотношения

Както бе отбелязано по-горе, геополитиката следва да се разбира в тройствен смисъл:

Геополитиката като система от знания. Изключително интересен поглед в това отношение демонстрира руският философ и геополитически теоретик професор Александър Дугин. Според него, „Геополитиката е светоглед и като такъв е по-добре да се смята не за отделна научна дисциплина, а за система от научни дисциплини. Тя се намира на това равнище, на което са марксизмът, либерализмът и т.н., т.е. системи за  интерпретация на обществата и историята, определящи като основен принцип един най-важен критерий и свеждащи към него всички останали неизчислими аспекти на човека и природата. И марксизмът, и либерализмът поставят като основа икономическата страна на човешкото съществуване… За разлика от «икономическите идеологии», геополитиката се основава на тезата: «географският релеф като съдба». Географията и територията изпълняват в геополитиката такава  функция, каквато парите и производствените отношения в либерализма и марксизма, като към тях се свеждат всички основополагащи аспекти на човешкото съществуване, те служат като базов метод за интерпретация на миналото, играят ролята на главни фактори на човешкото битие и организират около себе си всички  останали страни на съществуване“.^[3]

Геополитиката като теория, концепции и модели и като методология. Геополитическата методология представлява  съвкупност от методи, т.е. тя е учение за структурата, логическата организация и методите за анализ, синтез, прогноза и проектиране на действия и въздействия. Това учение се базира на системата от знания, разглеждащи природно-географската среда като ключов детерминатор на функционирането на значимите, структурирани в едно или друго системно взаимодействие човешки общности, като племе, народност, държава, междудържавни и наддържавни обединения. Тази система от знания е систематизирана и структурирана в това, което наричаме теории, концепции и модели^[4];

Геополитиката като управленски подход. В конкретно-практически план геополитиката следва да се вижда и като държавнически управленски подход, основан на гореспоменатата геополитическа методология. Държавническият геополитически управленски подход не се затваря в някакви твърди схеми на действия и въздействия. Но въпреки това той се стреми да следва общата геополитическа методологическа платформа. Всички отклонения от определения от природно-географската среда и цивилизационна парадигма модел на геополитическо поведение се разглеждат като флуктуации, т.е. „изкривявания“. В този случай пред общността се изправят две алтернативи:

- Да преодолее „изкривяването“ като по този начин си осигурява условия за, в една или друга степен, устойчиво развитие, т.е. такова, което е способно, поради вътрешното си сцепление, да преодолява значителни по своето въздействие неблагоприятни външни фактори;

- Да продължи, поради една или друга причина, да се движи в руслото на дадената флуктуация, което, рано или късно, в резултат на всевъзможни действия, противодействия и обстоятелства, води до разпад и изчезване на съответната общност.  

Някои съвременни виждания относно геополитиката

Следва да се има предвид, че като правило терминът „геополитика“ нерядко се използва за да изрази широка амалгама от идеи, подходи и практики в сферата на международните отношения, глобалните взаимодействия и цивилизационната динамика. Конкретен пример в това отношение демонстрира терминът „мета-геополитика“^[5], лансиран от Найеф ал-Родан^[6] (Nayef Al-Rodhan). Този термин включва в себе си разбирането за световните  сили и световните силови взаимодействия. Рамката на мета-геополитиката съчетава традиционните и новите измерения на геополитиката, за да предложи многомерен поглед върху властовите и силовите отношения.

В тази рамка значението на географията е заменено с комбинация от инструменти на твърдата и меката сила, които държавите могат да използват, за да запазят и да получат власт. Мета-геополитиката определя седем базови измерения на държавната власт, които включват социални и здравни въпроси, вътрешна политика, икономика, околна среда, наука и човешки потенциал, военни въпроси и въпроси на сигурността и международна дипломация. 

Мета-геополитическата рамка дава възможност за оценка на относителните силни и слаби страни, както и прогнози за бъдещите тенденции. Освен това, макар тази аналитична мрежа да е от значение за държавите и народите, тя се прилага и за частни и транснационални организации, които играят все по-важна роля в съвременната геополитическа среда.^[7] Според някои виждания, следва да се прави разлика между „традиционната геополитика, новата геополитика (геоикономиката) и най-новата геополитика (геофилософията):

- Класическата геополитика се фокусира върху военно-политическата власт на държавата и доминиращата роля на географските фактори при завземането на чужди територии, които (според Хаусхофер) представляват "географския ум" на държавата;

 Геоикономиката, за разлика от традиционната геополитика, подчертава икономическата мощ на държавата;

- Най-новата геополитика, в която „силата на духа“ започва да играе все по-важна роля с сравнение с текущата военна и икономическа сила. «Сила на духа» е многоаспектно понятие, обозначаващо, най-общо казано, общественото съзнание. Последното включва системата от ценности – социокултурни, трудово-мотивационни, политико-идеологически и т.н. Не бива да се забравят и обществените настроения, доминиращите модели на масовото гражданско поведение, както и тези на определени социални, професионални и друг тип групи със силно присъствие във властта или с възможности да влияят върху държавното, респективно наддържавното управление.[8] На практика тази „сила на духа“  допринася за преодоляване на традиционния географски и икономически детерминизъм чрез разширяване на основните фактори, които определят поведението на държавите в международните отношения.“^[9] Според мено, сред тези фактори следва да бъдат включени и факторите във вътрешен план (политически, икономически, социо-културен и прочее), въздействащи в макрорегионален и глобален смисъл.

Разбира се, не бива да бъдат пренебрегвани и редица други геостратегически аспекти, каквито са, например, геотехнологичните. В случая под „геотехнологични  аспекти“  следва да се имат предвид макротехнологичната зона, в смисъл на територия, която включва държава или няколко държави, свързани с разделението на труда в икономиката и формиране на самостоятелно технико-технологично развитие. 

Концепцията за макротехнологичната зона може да се формулира като икономическо пространство с независима, т.е. относително самодостатъчна технико-технологична база, произвеждаща почти целия необходим набор от продукти за своето население поради разделението на труда между страните членки или отделните части на държавната  територия, ако става дума за отделна страна.

Ключов фактор за възникване и развитие на макротехнологичните зони е научно-техническият прогрес, който, поради иновациите и по-нататъшното задълбочаване на разделението и кооперирането на труда, прави производството на продукти по-евтино и допринася за създаването на принципно нови технологии и продукти. Това е резултат на  факта, че обективно съществува определена неравномерност поради географско-природни, социално-икономически и прочее особености. Така се създава възможност всеки продукт да се произвежда, където има по-малко разходи и се създават условия да се получи много по-висока възвръщаемост на инвестирания капитал.

Първите две макротехнологични зони се формират в Западна Европа – Британската и по-късно Германската през ХIX век. Последната включва освен Германската империя икономиките и пазарите на Австро-Унгария, части от Италия, Северна и Източна Европа, а също Руската империя. В края на същия век се създава Североамериканската технологична зона. В началото на ХХ век пък израства технологичната зона на Япония. През 30-те години на ХХ век възниква Съветската технологична зона. Във втората половина на ХХ век се изгражда Китайската технологична зона, а малко по-късно и Индийската.

В съвременните условия, когато технико-технологическите фактори започват да играят все по-важна роля в общественото развитие, геотехнологичните аспекти придобиват най-важна геостратегическа роля.

Друг фактор с усилваща се геостратегическа тежест в геополитиката са етнодемографските аспекти. Една от класическите геополитически школи е т.нар. „антропологична школа“, чийто основател е французинът Пол Видал дьо ла Блаш (1845-1918). Според него, в центъра на геополитическите фактори и взаимодействия е Човекът. Съответно, осмислянето на геополитическите проблеми следва да се осъществява като се изхожда именно от този ключов постулат за ролята на Човека. В случай Човекът трябва да се разбира в три основни  същности:  обществото като цяло; отделни активни групи от хора – партии, синдикати, религиозни секти, граждански формирования и други подобни; отделни личности със силно публично присъствие и въздействие.

В случая обаче, етнодемографските аспекти в геополитиката са фокусирани върху неравномерната етнодемографска динамика на различните народи, страни и региони. По правило, в резултат от тази неравномерност на етнодемографската динамика, настъпват повече или по-малко значителни изменения в геополитическата картина на глобално, макро- и микрорегионално и страново равнище.

Всичко това превръща етнодемографската динамика във важен геополитически  фактор. Още повече, че този фактор се характеризира със силна инертност в негативен план. Казано с други думи, веднъж възникнала, негативната етнодемографска тенденция с гигантски усилия, изискващи огромни времеви периоди, може да бъде блокирана и „обърната“.

Вместо заключение

В заключение следва да подчертая, че в страните от Източна Европа и бившия СССР се налага да се „наваксва“ по отношение на геополитическото мислене и формиране на геополитическо съзнание както в обществото като цяло, така и по отношение на социално-професионални групи, имащи особена тежест при вземане на решения, които засягат националната политика и интереси. Ще припомня, че сред последните дълго време доминираше позицията, отхвърляща признаването на геополитиката за научно направление. Както в СССР, така и в страните на европейския социализъм например, се нелагаше схващането, че геополитиката представлява «буржоазна, реакционна концепция, използваща извратено изтълкувани данните на физическата и икономическата география за обосноваване и пропаганда на агресивната политика на империалистическите държави».^[10]

Несъмнено зад подобно отношение се крият някои разбирания, битуващи навремето във въпросните страни. Тез се основават на факта, че редица някои класици на геополитиката са близки до управляващите кръгове в своите държави, водещи империалистическа политика. Или пък са били привърженици в една или друга степен на фашистки/нацистки идеи и идеологически възгледи. В този смисъл, може да се твърди, че по отношение на геополитиката, като направление на обществената мисъл и знание, се заема политическа  позиция, която добре се изразява с поговорката „наред с мръсната вода са изхвърлили и бебето“.

Следва да се отбележи, обаче, че и днес в Руската Федерация, съществуват не само автори, но даже кръгове в определени институции, които продължават да отричат правото на геополитиката да се нарича наука.^[11]  Въпреки тези мнения обаче все повече се налага виждането, че геополитиката представлява самостоятелно научно направление. Тя има своите предмет и обект на изследователска дейност, методология и аналитичен инструментариум, както и прогностичен потенциал. Развитието на това научно направление се осъществява на фона на това, че геополитическите взаимодействия и взаимоотношения играят все по-важна, да не кажем решаваща роля в политическата, икономическата, технологическата, културната и общосоциалната динамика на различните държави и общества, както в глобален, така и регионално-локален план. 

Когато, говоря обаче за „наваксване“ по отношение на геополитическото мислене, както в Източна Европа, като цяло, така и в България, в частност, имам предвид изграждане на собствена геополитическа школа. Безспорно Българската геополитическа школа следва да бъде базирана на примата на националните интереси. Последните трябва да са ситуирани в кратко-, средно- и дългосрочна перспектива на фона на геополитическите въздействия и взаимодействия в глобален и макрорегионален аспекти. Ключов момент във формирането и  развитието на Българската геополитическа школа е разработката на оригинални визии и иновативни концепции. Такива могат да бъдат постигнати на базата на дискурса на различни идеи по няколко оси – „ляво-дясно“, „Изток-Запад“ и даже „Север-Юг“. Да се надяваме, че заинтересуваната общност у нас ще намери сили да създаде Българска геополитическа школа с оригинално звучене. И, което е още по-важно, нейните идеи да намерят своето практическо въплъщение в името на устойчивото бъдеще на нашата Родина.

* Преподавател в СУ "Св.Климент Охридски" и НБУ

Бележки:

[1] Според сайта https://tehnowar.ru/geopolitika/ „геополитиката“ се дефинира като „направление на политическата мисъл, концепция за контрола над територията, за закономерностите за разпределение и преразпределение на  сферите на влияние (центровете на сила) на различните държави и междудържавни обединения. Отнася се към обществено-географските науки, но не се явява част от политическата география, казано с две думи – това е когато в една страна се засягат интересите на друга“. Последно влизане 2019-05-28. Друг автор Николай Стариков, ръководейки се от виждането, че „Главната и единствената същност на световната политика – това е борбата за ресурси и за контрола над тях“(1) дава определението „Геополитиката = политика + география + история“(2). Вж. Стариков Н., Геополитика. как это делается? Москва, Изд. „Питер“, (1, с.5) и (2, с.8). 

[2] Devetak et al. (eds), An Introduction to International Relations, 2012, p. 492.

[3] Дугин Александр. Основы геополитики. Москва, Арктогея, 2000. Интернет вариант на www. http://konservatizm.org/konservatizm/books/130909045213.xhtml, Последно влизане 20.12.2022 г./.

[4] Под теория се разбира систематизирана съвкупност от знания, притежаваща най-висока степен на абстракция. Съответно концепцията представлява ключова идея, водещ замисъл на съответната систематизирана съвкупност от знания. Моделът в теорията представлява относително устойчива схема на функциониране, действие и взаимодействие, притежаващ характерни свойства и качества, които го отличават от различни други подобни устойчиви схеми.

[5] Вж. в Nayef R. F. Al-Rodhan "The Meta-Geopolitics of Outer Space", Palgrave Macmillan, 2012, ISBN-13: 978-0230314450, ISBN-10: 0230314457

[6] Nayef R. F. Al-Rodhan (Arabic: نايف الروضان‎; born 1959) is a Saudi philosopher, neuroscientist, geostrategist, and author. He is an Honorary Fellow of St. Antony’s College at Oxford University, Oxford, United Kingdom,[1] Senior Fellow and Centre Director of the Geopolitics and Global Futures Programme at the Geneva Centre for Security Policy, Geneva, Switzerland. See in www.sant.ox.ac.uk. Последно влизане 2019-05-27.

[7] Вж. в fileserver.net-texts.com/asset.aspx?dl=yes&id=25939, Последно влизане 2019-05-28.

[8] Несъмнено за формирането на това направление в геополотиката допринася учението на италианския миеслител Антонио Грамши за хегемонията, което влага много нови положения не само във връзка с идеите на Маркс, но и с тези на Ленин. Според Грамши силата на управляващата класа се основава не само на насилието, но и на съгласието. Механизмът на властта не е само принуда, но и убеждение. Държавата, независимо от господстващата класа, стои на два кита - сила и съгласие. Ситуацията, при която се постига достатъчно ниво на съгласие Грамши нарича хегемония. Хегемонията не е фиксирано, веднъж постигнато състояние, а фин и динамичен, непрекъснат процес. Хегемонията предполага не просто съгласие, но благожелателно (активно) съгласие, при което гражданите желаят това, което е нужно на господстващата класа. Антонио Грамши анализира проблема за хегемонията. А именно как се управлява подвижното равновесие на временни блокове, съставени от различни доминиращи социални групи. Тук основното, което той отбелязва е, че се използва «ненасилствено принуждение», включително чрез интегриране на т.нар. масова или народна култура. Това става по такъв начин, че да се манипулират подчинените групи против тяхната воля, но с тяхното съгласие в интерес на малка част от обществото.

Съответно ако основната сила в държавата и властта на господстваща класа е скрита в хегемонията, въпросът за стабилността на политическия ред, а от друга страна, условията за неговото събаряне (революция) може да бъде съсредоточен върху въпроса за това как се постига или подкопава хегемонията. Според Грамши, установяването и подкопаването на хегемонията е "молекулярен" процес. По дълбокото разбиране на Грамши, този процес не се извършва като сблъсък на класови сили. В случая Грамши отрича механичните аналогии, характерни за някои вулгаризирани форми на историческия материализъм. Молекулярният процес се осъществява невидимо, на малки порции, като се променят мнения и нагласи в съзнанието на всеки човек. Хегемонията се основава на "културното ядро" на обществото, която включва набор от идеи за света и човека, за доброто и злото, красивото и грозното, много символи и образи, традиции и предразсъдъци, знания и опит на много векове. Когато това ядро е стабилно, в обществото има "стабилна колективна воля", насочена към запазване на съществуващия ред. Подкопаването на това "културно ядро" и унищожаването на тази колективна воля е условие за революцията.

Създаването на това условие е "молекулярната" агресия в културното ядро. Това не е някаква истина, която би направила революция в съзнанието, някакво прозрение. Това са огромен брой книги, брошури, списания и вестници статии, разговори и спорове, в които безкрайно се повтаря, многократно се комбинират устойчиви усилия. В резултат на тези усилия се ражда колективната воля с определена степен на еднородност. Степен, която е необходима за създаването на действие, координирано и едновременно във времето и пространството на понякога разнородни по своите класови характеристики сили. Казано с други думи Грамши предлага действия не в подриване на базата, каквато е дотогава основната теза на марксистката социология на революцията, а действия в подкопаване на надстройката.

[9] Вж. в https://studfiles.net/preview/5966718/ Тема 1. Введение в геоэкономику План лекции. Последно влизане 2019-05-28.

[10] Вж. Большая советская энциклопедия в 30 т.,гл. ред. А. М. Прохоров, (1969-1978), // Газлифт — Гоголево//, Статья „Геополитика“, авторы П. М. Алампиев, Ю. Н. Семенов, М., Изд. „Советская энциклопедия“, 1971т. Том 6, с. 316.

[11] Вж. Сергеев А.Г., „Синекдоха отвечания, или Защита гомеопатическая“ в Защиту науки, Бюллетен №19, Российская Академия Наук, Комиссия по борьбе с лженаукой и фальсификацией научных исследований, 2017. с. 90. В дадената статия се утвърждава следното „...има десетки лъженауки като астрология и хиромантия, екстрасензорно възприятие и парапсихология, криптобиология и биоенергетика, биорезонанс, и иридодиагностика, креационизъм и телегония, уфология и палеоастронавтика, ениология и дианетика, нумерология и соционика, физиогномика и графология, информациология и универсология, лозоходство и контактьорство, дерматоглифични тестове и геопатични зони, геополитика и лунна конспирация, теория на етерните и торсионните полета, водната памет и вълновата генетика“(подчертаване мое – Н.С.)