Защо Китай успя, а Съветският съюз се провали

                                   Комунистическият лагер през 1978

Легенда:

Просъветски държави

Прокитайски държави

Неутрални комунистически държави

Това означава фундаментална историческа промяна в рамките на Евразийския континент. През 1914 БВП на глава от населението на Руската империя е бил почти три пъти по-голям от китайския, а през 70-те години на ХХ век този разрив става шесткратен. По БВП на глава от населението, гражданите на СССР спадат към средния диапазон на доходите в света, докато Китай си остава изключително беден.

Четиридесет години по-късно, Китай почти е настигнал Русия по БВП (по паритет на покупателната способност) на глава от населението. Тоест, предвид гигантското население на страната, в момента съвкупният БВП на Китай надхвърля повече от 9 пъти този на Русия. Разбира се, последната запазва мощния си ядрен арсенал и е сред тримата най-големи износители на изкопаеми енергоносители, но Китай напълно я е засенчил, като глобална държава. През 50-те години на ХХ век съветската помощ помогна на Китай да удържи позициите си в Корейската война и способства за индустриализацията на страната. Днес обаче, именно Русия разглежда Китай като своя стратегически и икономическа опора.

Какво е обяснението за този шокиращ обрат на съдбата? Възходът на Китай и десетилетието на унижение на Русия през 90-те години на ХХ век се случиха в контекста на еднополюсния свят и Вашингтонския консенсус. Както е известно, тогава тотално доминираха неолибералните идеи. В Русия, както и в Източна Европа, т.нар. "щокова терапия" - т.е. всеобхватната и внезапна либерализация на цените, суровите икономии с цел консолидиране на бюджетите и съкращаването на съвкупното търсене, както и приватизацията - стана синоним на безпардонното безразличие на пазарната икономика.

От друга страна, Китай несъмнено спечели от глобализацията, но съумя да запази висока степен на самостоятелност в икономическата си политика. И това се оказа далеч по-добрата траектория. Как Китай успя да избегне съдбата на СССР и, защо рухна съветският блок?

Икономиката на преходния период

Най-разпространеното обяснение за успеха на Китай е, че е бил достатъчно здравомислещ за да игнорира западната икономика. Както посочва харвардският икономист Дани Родрик, "никой не би могъл да посочи западни икономисти или теории, които да са изиграли важна роля в китайските реформи". Тоест, икономическата теория - "поне в традиционното и разбиране" на Запад, не изигра "значителна роля".

Тази интерпретация очевидно се харесва на китайските националисти от "ерата на Си Дзинпин", които са склонни да смятат, че китайското икономическо чудо "е израснало на китайска почва", благодарение на "огромната смелост и решимост на китайските комунисти" - както посочва американският историк Джулиън Гевирц, който при администрацията на Байдън отговаря за Китай в Съвета на национална сигурност.

Проблемът обаче е, че това не отговаря на истината. В новаторския си труд "Малковероятни партньори: китайските реформатори, западните икономисти и създаването на глобалния Китай", Гевирц твърди, че на практика през 80-те години на ХХ век китайските икономисти и икономически съветници са поддържали тесни контакти със Запада. Според Гевирц, те съумяват да формулират своеобразна комбинация от доктрини, на която се пада и основната заслуга за успеха на Китай. Той смята, че в центъра на случилото се не е нито западната, нито китайската икономика, а услията за отварянето на последната към света.

В новата си книга "Как Китай успя да избегне шоковата терапия" експертът по политическа икономия Изабел Уебър поставя в основата не китайските успехи, а болезненият посткомунистически преход през 90-те години, като по този начин променя контекста на дискусията. Тя поставя въпроса не толкова за това, колко полезно е било "отварянето" за Китай, колкото - как страната успява да избегне катастрофата в каквато се превръща за съветския блок интеграцията му в глобалната икономика.

Според Уебър, реформистки настроеният премиер (1980-1987) Джао Дзъян се оказва между две противоборстващи си фракции. От едната страна са привържениците на свободния пазар . т.нар. група на "пакетните реформи", оглавявана от млади и ориентирани към Запада икономисти, като Ву Дзинлян (когото Гевирц е склонен да превъзнася). От другата страна, са група хора, чиято кариера през 60-те и 70-те години е засегната от културната революция и чиято представа за по-постепенна и прагматична реформа на ценообразуването се формира под влияние на продължителното и пребиваване в селските райони на Китай. Тази група се ползва с подкрепата на старите кадри, реабилитирани след културната революция.

По ирония на съдбата, "пакетните" реформатори, обявяващи се за всеобхватна и едновременна либерализация на цените, в същото време са привърженици на крайно технократичните усилия за определяне на подходящите нови цени, с които би могла да стартира либерализацията. За разлика от тях, по-прагматичните реформатори предпочитат двойната система, в чиито рамки определена част от продукцията се доставя на държавните учреждения по фиксирани цени, а друга отива за продажба по пазарни цени. Това позволява постепенното съобразяване на цените с пазара.

Както отбелязва Уебър, макар че тези две групи икономисти радикално се различават по своите програми, политическа и институционална принадлежнаст, техните представители са достатъчно широко скроени. И двете групи разполагат с международни контакти - така, за да формулират аргументите си срещу радикалните пазарни реформи в Китай, "прагматиците", като Чен Идзъ и Ван Сяоцян се консултират с теоретиците на социалната пазарна икономика в Германия и изучават аграрната политика на режима на Аугусто Пиночет в Чили.

Много интересни са аргументите на двете групи за това, как следва да се разбира инфлацията. Дали тя представлява изцяло макроикономическо явление, породено от дисбаланса между съвкупното търсене и паричната маса, т.е. чисто монетарен феномен, както твърди Милтън Фридман? Или инфлацията би могла да се представи като поредица от отделни движения на цените, всяко от което е обусловено от сложна комбинация на условията на търсенето и предлагането?

"Пакетните" реформатори твърдят, че няма опасност от "голям взрив" при либерализацията на цените, ако последните са установени правително и не е налице голямо натрупване на пари у населението в резултат от прекаленото кредитиране. Въз основа на това, те - по правило - разглеждат държавните инвестиции най-вече през призмата на съвкупното търсене и кредитния растеж, т.е. като двигател на инфлацията.

Прагматиците - напротив - концентрират вниманието си не върху инфлацията, като цяло, чиито размери се определят от съвкупните индекси на цените, а върху цените на основните потребителски и производствени стоки, които във всеки отделен случай се определят от конкретните условия на търсенето и предлагането. Тоест, те разглеждат инвестиците не само като генератор на търсене, на и като фактор, определящ, какви производствени мощности могат да се окажат достъпни за покриване на търсенето. Въз основа на продължителния опит от работата си в селското стопанство, те са наясно до какви последици води недостигът на държавни инвестиции в най-важните сектори на икономиката. Любопитно е, че подобни дискусии за инфлацията се водят и в момента в Европа и САЩ на фона на възстановяването на икономиката им от пандемията.

Балансиране на ръба на бръснача

През 80-те години "пакетните" реформатори на два пъти почти успяват да убедят Джао Дзъян да стартира пълномащабна ценова реформа, но и двата пъти в крайна сметка търпят поражение.

През 1986 плановете им се провалят най-вече заради противопоставянето от страна на експертите. Въз основа на мащабните проучвания, осъществени в Унгария и Югославия, Институтъта системни реформи, който консултира премиера Джао, стига до извода, че Китай не е в състояние да стартира всеобхватна и незабавна либерализация.

Вторият подобен случай е през 1988. Тогава, след продължителна кампания в подкрепа на реформите, включваща и посещение на самия Милтън Фридман в Китай, на съвещанието си през август, Политбюро на Китайската компартия се обявява за неизбежна либерализацията на всички цени. В резултат страната е залята от паническа вълна на изкупуване на всички стоки и бягство на вложителите от банките. Инфлацияна заплашително нараства и в отговор Дън Сяопин незабавно "удря спирачки". Джао Дзъян търпи поражение, а на преден план излиза ветеранът от борбата с инфлацията през 50-те години Чен Юн.

Спрени са всички по-нататъшни стъпки към либерализация на цените. През 1989, на фона на потушаването на протестното движение, Пекин стартира фискална и парично-кредитна консолидация. В средата на 1990 инфлацията, която през предходната година е достигнала 28%, на практика е прекратена. В резултат Китай преживява сериозен политически шок и фискално и парично-кредитно свиване, но икономическият растеж, като цяло, продължава безпроблемно.

Но, ако през 1988 побеждават прагматичните привърженици на системата на двойните цени, защо те не са в центъра на вниманиете през следващите години на триумфален ръст на китайската икономика? Защо именно радикалните "пакетни" реформатори, като У Дзинлин, претърпели поражение през 1998, днес се смятат за "кръстници на китайските реформи"?

През 1989, когато в Пекин се разрастваха студентските протести, привържениците на прагматичния подход останаха верни на Джао Дзъян и неуспешния му опит да постигне споразумение между студентите и режима. В резултат, след събитията на площад Тянанмън прагматиците бяха обречени на репресии и мълчание. Подобно на самия Джао, прекарал остатъка от живота си под домашен арест, те просто бяха зачеркнати от китайската история.

"Пакетните" реформатори - напротив - се оказаха радикали на теория, но прагматици на практика. Само година след като Джао се отрече от тях по време на инфлационната криза през 1988, реформаторите разкритикуваха и него, и протестиращите студенти. Разбира се, верността им към управляващите беше възнаградена и когато нещата се успокоиха, именно "пакетните" реформатори, начело с Дзян Дзъмин и Джу Жундзи внезаптно излязоха на преден план. Ще припомня и, че Джоу Сяочуан, който бе сред най-твърдите привърженици на "пакетните" реформи в края на 80-те, ръководи Националната банка на Китай от 2002 до 2018.

Защо Съветският съюз не последва китайския пример

Измежду трите основни аспекта на шоковата терапия - рязката либерализация на цените, суровата икономия на бюджетни средство и приватизацията - Изабел Уебър отделя най-голямо внимание на последния. Според нея, ако китайският елит прави правилния избор, съветската катастрофа става резултат от неправилния завой на Кремъл. В тази връзка, Уебър цитира Питър Нолан, който е сред най-големите експерти по икономиката на Китай и един от най-ярките неортодоксални критици на шоковата терапия. В трудовете си от 90-те години той дава много ясна основа за сравнение на китайските успехи и провалите на руснаците.

Първият аргумент на Нолан е и най-смелия. В разрез с твърденията, че отностителният успех на Китай е обусловен от структурните предимства, улеснили излизането му от плановата икономика, Нолан твърди, че на практика възможностите на двете страни за догонващ растеж са били доста сходни. Действително, предвид неефективността, характерна и за двата комунистически режима, те би трябвало да притежават огромни възможности за растеж. Изглежда невероятно, но въпреки гигантския си селскостопански потенциал, през 70-те и 80-те години Съветския Съюз се сблъсква с трудности при изхранването на населението си. За разточителността и прахосничеството на съветската индустрия пък се носят легенди. Тоест, ако през 90-те години икономическият растеж на Русия се забавя, това едва ли се дължи на липсата на възможности да се навакса пропуснатото.

На второ място, Нолан не е съгласен с китайските "пакетни" реформатори, според които от решаващо значение за гарантиране на успешния преход към пазара е отстраняването на комунистическата партия от властта. Според него, тъкмо напротив, "много по-лесно е да осъществиш успешния преход от комунистическата към пазарната икономика при наличието на силна държава, способна да постави националните интереси над тези на отделните влиятелни групи и кланове". Нолан смята, че самореформиращата се комунистическа партия, в качеството и на двигател на прехода, би могла да се окаже "най-малкото зло" за постигането на тази цел. Затова, "причините за успеха на Китай биха могли да са свързани най-вече с редица исторически фактори, които позволяват на Китайската Компартия да оцелее (докато в Източна Европа и Русия комунистическите партии са свалени от власт) и да оглави преминаването към една все по-конкурентоспособна икономика".

Именно относителната автономия на центъра за вземане на решенията в рамките на комунистическата партия, дава основание на Нолан да твърди: "Историята показва, че реформирането на сталинската икономика може да се разглежда като екстремна ситуация, в която правилният политико-иномически избор може да доведе до взривообразен растеж, а неправилният - да накара системата да се върти с висока скорост в обратната посока и то в течение на продължителен период от време".

Според Нолан, ако в Комунистическата партия на Китай се водят аргументирани и задълбочени политически дискусии, това се оказва невъзможно в закостенялата среда на Съветската Компартия. За разлика от убедения прагматик Дън Сяопин, изказванията на Михаил Горбачов по икономически теми са несъществени и лишени от реално съдържание. В резултат руснаците се оказват лесна плячка за месиански настроените яростни привърженици на всеобхватните икономически и политически реформи. И Нолан, и Уебър отбелязват хладнокръвната революционна логика, с чиято помощ руските "пакетни" реформатори прокарват тезата за необходимостта Русия да пострада сега за да извлече полза впоследствие.

Дали обаче това описание на разпадането на Съветския съюз е достатъчно правдоподобно. Ако се обърнем към оригиналната интерпретация на събитията, съдържаща се в книгата на Крис Милър "Борбата за спасяване на съветската икономика", отговорът е отрицателен. Разполагайки с уникален достъп до документите на Политбоюро на КПСС, Милър твърди, че съветските лидери и експерти всъщност са проявявали сериозен интерес към опита на Китай. Според него, Горбачов, дори е бил запленен от Азиатско-Тихоокеанския регион, разглеждайки го като нов хоризонт за икономическо развитие и привлекателна от гледна точка на Съветите перспектива.

Съветските икономически експерти не само не отхвърлят постепенния подход на Китай към реформите, но и подробно го анализират. Те дори експериментират, като реформират отделни предприятия и създават зони за икономически развитие по китайски модел. Според Милър обаче, проблемът е, че те просто не могат да накарат реформите в китайски стил да заработят в съветските условия.

Горбачов се сблъсква не с интелектуални ограничения, а с тясно преплетена мрежа от политически и икономически интереси, чиито корени могат да бъдат открити в историческото наследство от преобразуванията в съветското общество по времето на Сталин - т.е. от края на 20-те до 50-те години. На Горбачов се противопоставят влиятелните кръгове на съветското колективизирано селско стопанство - огромен и мощен блок от държавни промишлени предприятия, които не искат техните взаимносвързани отношения да бъдат застрашени.

Най-важното обаче е, че срещу него застава военно-индустриалният комплекс, т.е. най-мощните кръгове на съветската икономика. На последния съветски лидер се налага да полага сериозни усилия за да получи дори обща информация за военния бюджет, при това той се опасява, че ако опита да окаже прекалено силен натиск, съветските военни ще го отстранят от властта.

Разочарован от бавния растеж и оказал се в задънена улица в усилията си да осъществи структурни реформи. Горбачов решава да заложи на ускоряването им за да се измъкне от нея. Увеличават се както държавните субсидии, така и инвестиционните разходи. В резултат от това обаче, макроикономическият дисбаланс, който се крие зад фиксираните цени в съветската икономика се увеличава още повече. Именно това се оказва и най-голямата грешка на Съветите. До средата на 80-те инфлационният натиск все още може да бъде управляван, но към 1989 цялата съветска икономика страда от наличието на излишна покупателна способност. Ако ръстът на инвестиционните разходи и потребителските субсидии наистина бе довел до нарастване на производството и производителността, Горбачов вероятно би могъл да излезе от задънената улица. На практика обаче, производството просто спира.

Междувременно, в Китай цените до голяма степен вече са либерализирани и пазарите се приспособяват към тях. Основната причина за срива на икономиката в Съветския Съюз е огромното количество парични средства у населението. Прекалено високата покупателна способност се сблъсква с недостатъчно предлагане на стоки, чиито цени при това са срого фиксирани. Резултат от нарастването на търсенето и повишаването на фиксираните цени са все по-честите производствени сривове, опашките и нарастващата неефективност. През 1989, паралелно с протестите на площад Тянанмън, Съветският Съюз е залят от вълна от стачки, които режимът вече няма желание да потушава. Дисциплината се руши и споровете за бъдещето на съветската система все повече се поляризират. Вдъхновени от опита на Източна Европа, съветските "пакетни" реформатори започват да разсъждават в духа на прословутата програма "500 дни" на Григорий Явлинский. Подкрепя ги Борис Елцин, стремящ се да разшири пълномощията на Русия в рамките на СССР.

От друга страна, привържениците на запазването на съществуващия модел в Москва са вдъхновени от потушаването на демонстрациите на площад Тянанмън. Както посочва и Милър, консервативната опозиция на Горбачов е нещо много повече, отколкото проста привързаност на "кремълските старци" към предишните модели на развитие. Целта на индустриалните, аграрните и военните кръгове е запазването на онзи политико-икономически режим, от който са имали полза в течение на десетилетия. Освен това те са наясно, че от решаващо значение за съхраняването на собствените им позиции е оставането на Комунистическата партия на власт. Опитът за преврат през август 1991 се оказва последният им опит да запазят тази коалиция.

Именно провалът на преврата окончателно решава проблема в полза на руските "пакетни" реформатори. След като изважда Русия от състава на СССР, на 2 януари 1992 Елцин напълно либерализира всички цени в отчаян опит да деблокира пазарите и рестартира веригите на доставки. В онзи момент, "големият взрив" се оказва единственият изход от все по-опасната ситуация на икономически колапс.

Да се върнем обаче към трите ключови елемента на "шоковата терапия". Вероятно малцина биха оправдали хищническата приватизация в постсъветска Русия, а що се отнася до опитите за налагане на строга бюджетна и парично-кредитка политика, те имат само ограничен успех. На първо място Русия се сблъсква с хиперинфлация, но въпреки това в страната продължава да доминира тезата, че "големият взрив" е неизбежен.

Фундаменталната разлика между Русия и Китай е, че Китай никога не е стигал до подобни крайности. Благодарение на успеха на аграрните реформи, през 80-те години страната никога не се е намирала на ръба на глада. Въпреки редовно избухващите протестни вълни, Пекин не се сблъсква с нищо подобно на гражданска война и военен преврат. Реформата на ценообразуването в икономиката е плавна и започва рано - през 1989 например, половината цени вече са либерализирани. Има инфлация, но тя, сама по себе си, води до корекции. Опасенията от надигаща се хипернифлация са по-скоро отражение на паническите настроения в обществото, а не на макроикономическите реалности. Често цитираният пример с 28%-ната инфлация през пролетта на 1989 не е съвсем коректен, тъй като става дума не за месечна, а за годишна инфлация.

Тоест, ако искаме да разберем, защо Китай успява да избегне шоковата терапия, докато Русия няма друг избор, освен "големия взрив", следва да отговорим на въпроса, защо Дън Сяопин съумява да направлява процеса на постепенно институционално и макроикономическо преустраство, а Горбачов се оказва в задънена улица.

Войните на изтощение

В своята, появила се през 1989, фундаментална статия "Защо стабилизацията се отлага" Алан Дрейзън и Алберто Алесина, които са привърженици на суровите икономии, се опитват да обяснят, защо тупикът, в който се оказват Съветският Съюз, както и много държави от Латинска Америка през 70-те и 80-те години, не е преодолян своевременно, а вместо това се налага да се прибягва до такива крайни мерки, като "големия взрив". Според тях, когато стабилизацията има значителни последици за разпределението, както в случаите на повишаване на данъците с цел преодоляване на прекалено големия бюджетен дефицит, определени социално-икономически групи ще се опитват да прехвърлят бремето на стабилизацията на други групи. В резултат, процесът на стабилизиране се превръща в своеобразна "война на изтощение", при което всяка група смята за най-разумно да се опита да издържи по-дълго от останалите. Търсената стабилизация става факт едва, когато една от групите отстъпи и бъде принудена да поеме непропорционално голям дял от бремето, свързано с корекцията на бюджета. Според Крис Милър, ситуацията в късния Съветски Съюз представлява класическа война на изтощение - за разлика от тази в Китай.

Съветският Съюз, както и Полша например, са държави със средно ниво на доходи, чиито политико-икономически модел има повече общо с традиционно страдащата от инфлация Италия или от всевъзможни кризи Латинска Америка, отколкото с Китай с неговото ниско ниво на доходи. Тъй като доходите на глава от населението в СССР надхвърлят шест или седем пъти тези в Китай, споменатите по-горе групи от интереси (аграрните кръгове и военно-промишленият комплекс), както и населението, като цяло, могат да загубят много в резултат от извършващите се корекции.

Както посочва Милър, мощната коалиция от групи по интереси, която се съпротивлява на реформите, разполага и с допълнително предимство: отношенията помежду им се стабилизират от отношенията вътре в партията. Проблемът не е, че КПСС губи способността си да контролира ситуацията, както понякога твърдят китайските критици, сред които е и Си Дзинпин, а, че партията се оказва прекалено силен играч в процеса на укрепване на въпросните лобистки кръгове. Тоест, оказва се изключително трудно да се излезе от задънената улица, противопоставяйки един групи интереси на други. Според Милър, именно този тупик кара Горбачов да пристъпи към опасния експеримент, насочен против монопола на Компартията върху политическата власт, стартирайки паралелно с това и икономическата реформа.

В Китай, обратното, са налице редица разлики. В страната са постигнати огромни успехи, просто благодарение на модернизацията и съкращаването на гигантския селскостопански сектор. През периодите на „Големия скок” и културната революция, Компартията е разтърсена от фракционни борби. Освен това, китайските военни са много по-малко влиятелни и независими от руските. В допълнение към това, конфликтът между групите интереси вътре в партията е структуриран по различен начин.

Вместо войната на изтощение, чиято ужасяваща кулминация е „големият взрив”, в политико-икономическият режим на Китай се наблюдават редуващи се цикли на разширяване и свиване. Борбата за определяне курса на икономическата политика през 1986 и 1988 е предшествана от цикли на разширяване и свиване на икономиката през 1981 и 1983, като същото се случва и през 90-те и през 2000-те години, включително и днес. През следващите 40 години постоянни особености на политическата икономия на Китай са отдръпването от ръба на пропаста и избягването на „войната на изтощение”. Колебаещата се стабилност на китайската политическа икономия се обяснява с това, че доминиращите участници в хоризонталната игра се противопоставят на ключовите фигури във вертикалната игра само косвено.

Така, в периодите на растеж, партийните клики се конкурират помежду си за влияние, най-вече в децентрализираната надпревара за ресурси. Както е известно, Дън Сяопин се отнася благосклонно към южните „точки на икономически растеж” – Шанхай и Гуандун – осигурявайки им условия за мощна динамика. Но, когато тази експанзия започва да поражда мащабна инфлация и обща дестабилизация, в интерес на Дън и неговата група е да прехвърлят временно контрола върху ситуацията на технократските групи в Пекин, които поемат отговорността за стабилизацията, макар и да не са склонни да отговарят за политиката на страната, като цяло.

Според американския политолог и икономист Виктор Ши, именно този баланс на силите определя отношенията между Дън, който е ключовия играч в хоризонталната игра през 80-те години, и споменатия по-горе специалист по контрола на инфлацията Чен Юн, на който по време на „Големия скок” получава редкия шанс да се противопостави и коригира самия Мао Дзедун. През 1988, когато движението за реформа на ценообразуването, в полза на която се обявяват Джао Дзъян и съветниците му от групата на "пакетните" реформатори, дава обратен на очаквания резултат, Дън Сяопин спокойно жертва Джао в полза на Чен, запазвайки общата си власт над Китай. В началото на 90-те години Чен и неговото протеже - безкомпромисният китайски премиер Ли Пън, постигат необходимата финансова стабилизация, след което стартират нова вълна на икономическа експанзия.

Дискусиите между икономистите се водят на силовото поле, което се определя от конкуренцията между отделните фракции и групи по интереси. И едва когато осъзнаем тази по-широка картина, бихме могли да направим обосновано и обективно сравнение между китайския и съветския опит. Ако вземем предвид разногласията между фракциите, въпросите, по които ожесточено спорят икономиските и политиците, консултирани от тях, могат да придобият ново значение. Показателен пример в това отношение е китайската криза през 1988.

В онзи момент, когато моделът на "шоковата терапия" е на път да бъде наложен в страната, фракцията, начело с Чен Юн, обявяваща се за контрол на ценообразуването, вкарва в капан привържениците на либерализацията на цените. Отлично съзнавайки рисковете от ескалиране на инфлацията, те формално отстъпват пред Джао, позволявайки да избухне кризата от август 1988, само за да могат след това да свалят и Джао, и съмишлениците му от държавното ръководство. Всъщност, Чен би могъл да нанесе удара си и преди това, но предпочита да изчака паниката да се засили, така че пред Дън Сяопин да не остане друг избор, освен да го извика да възстанови контрола над ситуацията.

Най-важна е автономията

В Русия след 1992, "големият взрив" на ценовата реформа, ескалацията на инфлацията и откровеният грабеж в хода на приватизацията вкарват обществото в дълбока криза, която нанася съкрушителен удар най-вече върху реалните доходи на работещите. Селското стопанство и аграрните зони в цяла Русия са изоставени на произвола на съдбата. След провала на пуча през август 1991 някога могъщата Съветска армия се оказва неспособна да се съпротивлява на случващото се. На свой ред, Елцин продължава да се ползва със снизходителната подкрепа на Запада, дори когато потиска със сила парламентарна опозиция и фалшифицира изборите.

След кризата през 1998, възстановяването на петролно-газовия сектор, данъчния и парично-кредитния апарат подготвя почвата за възраждането на руската държава, осъществено от Владимир Путин. Днес за Русия на Путин може да се къже същото, което Изабел Уебър казва за Китай, който е "дълбоко затънал в глобалния капитализъм", но въпреки това се съпротивлява на пълноценната си интеграция в институционалния ред, доминиран от Запада.

Ще припомня, че Путин декларира отказа си да приеме хегемонията на НАТО дълго преди Китай да обяви геополитическите си амбиции при управлението на Си Дзинпин. Поразително е, че Путин прави това на фона на очевидно ортодоксалната си фискална и парично-кредитна политика. В периода на възстановяване през 2000-те години Русия прехвърля приходите от продажбата на енергоносители във Фонда на националното благосъстояние, но - за разлика от Китай, балансът на капиталовите потоци в Русия не се контролира систематично от правителството, чиито ключов приоритет е контролът над инфлацията. Това ограничава възможностите на Путин по отношение на мащабните държавни разходи и инвестиции, но означава, че управлението му е застраховано от инфлационната катастрофа, която навремето сваля Горбачов и ерозира легитимността на Елцин. Стриктната макроикономическа политика върви ръка за ръка както с грубия, но ефективен натиск върху руските олигарси, така и с все по-активвната и дори конфронтационна външна политика.

Русия не толкова нарушава икономическите правила, колкото ги използва в своя полза. Огромните валутни резерви, намалелият но все пак изключително мощен износ на въоръжения, природен газ и петрол - всичко това осигурява на Путин необходимата му база. Прагматичният съюз с Китай, който е другият ключов съпертик на западния модел, осигурява още по-голяма свобода на Москва.

В Китай, репресиите през 1989 само временно забавят процеса на реформи. Страната успешно надраства плановата икономика и в края на 90-те години, благодарение на циничното си политическо маневриране, привържениците на "пакетните" реформи в крайна сметка постигат целите си. Работната ръка масово се преразпределя от държавния към частния сектор. Банковата система се трансформира, а растежът се осъществява на фона на рязкото нарастване на износа. Естествено, нарастват и неравенството и корупцията.

Възможно е вълната на преструктуриране през 90-те години да не е точно китайския "голям взрив", но истината е, че тя веднъж и завинаги слага край на китайската система на пожизнено гарантирана трудоустроеност в рамките на плановата икономика. Новият модел на растеж нанася огромна вреда на останалия от епохата на Мао "ръждив пояс" в североизточната част на страната. Безработицата рязко нараства, а протестите придобиват масов характер. Както сочат данните, събрани от екипа, начело с икономиста Тома Пикети за World Income Database, през последните 30 години разликата между Китай и Русия е доста по-малка, отколкото сходството между тях. Всъщност основната разлика не е свързана със степента на неравенство, а с впечатляващите темпове на растеж и масовото изобилие, гарантирано на градската средна класа в Китай. Освен това, за разлика от СССР, в Китай комунистическата партия не просто оцелява, но днес тя е по-голяма и по-силна, откогато и да било. Добре известно е, че сегашният китайски лидер Си Дзинпин не крие презрението си към Горбачов. Според него, 1989 е била повратна за страната, а решимостта на Компартията да наложи дисциплина в Китай е знак за историческото и призвание.

Проблемен период за Китайската компартия се оказват годините на мощен икономически растеж на страната при управлението на Джан Дзъмин и премиера Джу Жундзи, през 90-те и началото на 2000-ге години. В епохата на "трите представителства", когато в редовете на партията влизат много новобогаташи, тя започва да губи характерната за нея дисциплина. Корупцията ерозира моралния дух и прави Китай уязвим за американското влияние. Според Питър Нолан, това намалява способността и да действа като ефективен орган, направляващ националната политика.

Същността на предприетите от Си Дзинпин чистки е именно възстановяване мощта на управляващата партия. Докато Путин са задоволява с това да наказва отделни провинили се олигарси, последните инициативи на Си за регулиране на бизнеса отиват много по-далеч, защото става дума за обогатяване без правила и неуправляемо натрупване на частен капитал. Тоест, тези мерки имат както политически, така и макроикономически аспекти. Обогатяването без правила е своеобразна политическа експлозия, в смисъл че стимулира формирането на алтернативи центрове на власт и престиж. То представлява макроикономически проблем, защото принуждава Китай периодично да стопира движението си напред.

Не е ясно, дали Пекин ще съумее да постави своя механизъм за растеж на по-стабилна основа. Често могат да се чуят обещания в тази посока, но паузите в постъпателното движение на страната продължават. Ще припомня, че в отговор на пандемията от коронавирус, Пекин отново предпочете политиката, направлявана от инвестициите.

При всички случаи обаче, изглежда очевидно че през последния половин век както политическото ръководство на Китай, така и това на Русия, са научили нещо много важно, а именно че от ключово значение за успеха е автономията, т..е. свободата на действие. В крайна сметка от решаващо значение за управлението на динамиката на растежа и рисковете, свързани с интегрирането в световната икономика, е способността да бъдат активирани всички инструменти на властта - институционалните промени, макроикономическите лостове, политическото убеждение и принудата. Именно това възнамеряват за запазят както Си, така и Путин.

* Авторът е британски историк, професор в Кеймбриджкия, Йейлския и Колумбийския университети, анализатор на NOEMA