19
Чет, Май
26 Нови статии

Азиатската визия за теорията на международните отношения

брой 2 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

С настъпването на т.нар. „азиатски век”, когато възходящите държави, като Китай и Индия, започват да игрят все по-важна роля във формирането на световния ред, Азия се оказа изключително привлекателен обект на изследвания и анализи.

Тези глобални тенденции съвпаднаха с появата на нови научни направления, след което Азия се превърна в концептуален ориентир за развитието на незападни подходи към анализа на световната политика. Тоест, именно в азиатския контекст на международните отношения (MO) се поставят и се разработват някои от най-интересните теоретични задачи и иновации в сферата на изследването на МО.

Предвид огромното социално-културно и политическо разнообразие с което се характеризира континентът, азиатския подход към МО включва множество различни гледни точки. Някои от тях са свързани с държави от Глобалния Юг, а  други (например в Япония) – не. Тоест, международните отношения в Азия влияят върху перспективите пред международните отнощения на държавите от Глобалния Юг, но се различават от тях. Освен това те съответстват на основните теории за МО, но се базират на уникалните азиатски политически традиции и практики.

Основите на азиатските перспективи

Теорията на международните отношения се основава предимно на идеи, свързани и произтичащи от западния мироглед и начин на мислене. Това обаче я прави "прекалено ограничена в своите източници и прекалено доминираща по отношение на влиянието и" (Acharya and Buzan 2010, 2). В резултат от това, в рамките на тази научна дисциплина незападните перспективи и теоретични идеи систематично биват игнорирани или въобще не се вземат предвид. За мнозина учени това принудително мълчание на незападните теоретици на МО е повод за безпокойство и поставя под въпрос ползата от основните теории за разбиране на сложния и културно разнообразен съвременен свят.

За начало, нека се спрем на британската школа на МО. Основните концепции, залегнали в основата и, както и нейната концепция за "международната общност" - например, принципите за националния суверенитет и суверенното равенство - се базират на европейския исторически опит. Китай например, доби представа за тези концепция само благодарение на сблъсъка си с европейските държави през колониалната епоха, впрочем това се отнася и за останалите азиатски страни.

Преди това Китайската империя гради отношенията си с други народи на основата на синоцентричния мироглед, в чиито рамки тя действа като политически и културен център на света, а за китайския император се смята, че управлява "Тянся" (天下), т.е. "Поднебесната" (а на практика и целия останал свят). До ХІХ век "суверенното равенство", като концепция, въобще не съществува в съзнанието на китайците. Предвид различните истории и култури, както и динамиката на междудържавните отношения в Азия, очевидно не можем да смятаме за подразбиращ се от самосебе си универсалния характер на концепциете, налагани от западната наука за МО.

Специфичните азиатски визии за междудържавната политика са съществували в продължение на хилядолетия и продължават да съществуват и днес. Древните индийски и китайски политически теоретици, като Каутиля (375-283 г.пр.н.е.) и Конфуций (551-479 г.пр.н.е.) са оставили редица важни наблюдения, касаещи външната политика. Едва в средата на 90-те години на ХХ век обаче, приносът на тези мислители започна да се възприема сериозно от азиатските теоретици на международните отношения. През следващите години в Азия рухнаха много езикови бариери и станахме свидетели на впечатляващи теоретични иновации, отправящи предизвикателство към стария начин на мислене в сферата на МО.

Разгоряха се сериозни дискусии относно възможността за създаване на различни школи и теории на международните отношения в Китай, Япония, Корея или Югоизточна Азия. И макар че тези дискусии все още продължават, крайният резултат от тях ще е от ключово значение за бъдещето на теорията на МО, като глобална научна дисциплина.

В момента не съществува единна и всеобхватна паназиатска школа или теория на международните отношения. Причините за това са различни. Сред тях например е "скритата" природа на незападните теории на МО, която затруднява идентифицирането на незападните перспективи, дори когато те наистина съществуват (Acharya and Buzan 2010, 18), или пък неспособността да бъде оспорен теоретичният "внос" от Запада и да се признае ценността на незападните теории за МО (Puchala 1997, 132; Chun 2010, 83). Разбира се, в теоретизирането относно международните отношения няма нищо, което да е "чисто западно". За да имаме основание да говорим за азиатска теория на международните отношения обаче, следва предварително да си изясним самото понятие "азиатска".

От тази гледна точка, азиатските теории за МО не бива да се разглеждат нито като самодостатъчен, монолитен дискурс, нито като интелектуална инициатива, целяща изключително създаването на "големи теории". От друга страна, въпреки че заемат важно място в незападната наука за МО, китайската и японската школи в теорията на международните отношения са само две от направленията на азиатската мисъл сред многото други.

В тази връзка си струва да анализираме основната част от азиатските подходи към МО, като перспектива за осмислянето на света. Това, на свой ред, повдига важния въпрос, доколко полезно и желателно е формирането на единна азиатска теория за международните отношения. Един от водещите индийски теоретици на международните отношения проф. Сидхарт Малаварапу (2014) например, не отдава първостепенно значение на лансирането на монолитни теории, предпочитайки вместо това "да размишляваме, как една или друга конкретна държава вижда света". Колежката му проф. Навнита Чадха Бехера (2010, 92) също отхвърля идеята за създаване на индийска школа в теорията на МО, опасявайки се, че това би могло да доведе до създаването на бинарна система "аз и другия", противопоставяща индийската (аз) на западната школа (другият) в тази сфера. Тоест, налице е определена загриженост във връзка с възможността създаването на подобни единни школи на мислене да доведе до лансирането на прекалено опростени и поляризиращи категории, които в крайна сметка, да заменят един доминиращ масив от знания с друг. Подобни настроения впрочем, са характерни и за дебатите относно формирането на китайска школа в теорията на МО, обединяваща разнообразните възгледи на китайските учени в тази сфера.

Истината е, че концептуалният плурализъм съответства повече на първоначалното намерение на незападните теоретици на МО - да възстановят плурализма в изучаването на глобалната политика. От тази гледна точна е важно и да не преувеличаваме излишно различията между западните и азиатските подходи към МО. Така например, сред общите признаци на азиатския и западния подход са техните нормативни качества, т.е. интересът им към това, какъв би следвало да е светът. Ще припомня, че Каутиля оправдава воденето на "справедливи войни" (например за да бъде защитена територията на съюзника), докато учените-конфуцианци са загрижени най-вече за гарантирането на "хармонията" (т.е. на реда и стабилността) в света с помощта на умелото държавно управление.

Подобно на западните теории за МО, техните азиатски аналози имат дълбоки корени в политическата мисъл. В много случаи става дума за пренасяне на теориите за управлението на държавата, обществото и човешката природа в глобалната сфера. Също както философите от епохата на европейската Просвещение, като Томас Хобс и Джон Лок, играят ключова роля в развитието на теорията на международните отношения, древните и съвременни азиатски философи - от Конфуций и Сун Дзъ (544-496 г.пр.н.е.) до Ширатори Куракичи (1865-1942) и Тикаро Нишида (1870-1945) - продължават да източник на вдъхновение за азиатските учени.

Според индийския социолог проф. Беной Кумар Саркар (1919), ранните индуистки политически теоретици са изповядвали традиционната концепция за суверенитета, признаваща значението на "самоуправлението" и националната независимост за упражняването на държавната власт. Важна фигура в това отношение е и древноиндийският държавник и филосов Каутиля, който често бива определя като един от първите "политически реалисти" в историята.

Формулирайки принципите на поведение, които са от ключово значение при изграждането на империята, неговата теория за т.нар. "мандала" (т.е. за сферите на влияние), съдържа редица идеи относно това, как владетелят следва да направлява алиансите или враждебните отношения със съседните държави. В тази връзка Каутиля изтъква ползата от ненамесата като средство за укрепване на доверието между владетелите и избягване на ненужни усложнения в междудържавните отношения, освен това лансира една от най-ранните концепции за "мощта" като инструмент за постигане на "щастието", т.е. на стабилната доминация (Vivekanandan 2014, 80).

В начина, по който днешен Китай осъществява своята външна политика, можем да открием редица елементи на конфуцианското схващане за властта, реда и държавното управление. Значението, което има поддържането на хармонията за запазването на глобалния ред, също е конфуцианска концепция, популярна и в съвременен Китай. По аналогичен начин, представата, че за да разполага с достатъчна власт и мощ, държавата следва да поеме съответните вътрешни и международни задължения, определя съвременната идентичност на Китай, като отговорен глобален играч. Впрочем, тя е и в основата на "тезата за отговорността", според която Китай, в качеството си на възходяща държава, има определени неизбежни задължения и ангажименти, особено по отношение на управлението и гарантирането на глобалния ред и стабилност (Yeophantong 2013).

Стремейки към собствен, уникален принос в тази сфера, японските теоритици на МО се опират на трудовете на такива известни философи като основателя на т.нар. "Киотска школа" Китаро Нишида. Нишида, който често бива определян като "протоконструктивист", тъй като придава голямо значение на културните фактори и изграждането на идентичността, лансира т.нар. "философия на идентичността" за да намери решение на фундаменталния за Япония въпрос, дали страната е част от Изтока или от Запада. Той използва диалектическия подход, твърдейки, че японската идентичност съществува в пространството на сливане на източната и западна противоположности, което и позволява да култивира "универсална привлекателност" (Inoguchi 2007, 379). С други думи, на Япония се отрежда специфична рола в света, тъй като страната притежава и е в състояние да прокарва както източната, така и глобалната култура. Този аргумент се вписва в по-широката визия на Нишида за мултикултурния свят, в който "истинската световна култура" следва да се формира на основата на признаването на културните различия и тяхното обединяване (Krummel 2015, 218).

Въпреки критиките срещу доминиращото положение на западните теории за МО, следва да отбележа, че те създават благодатна почва за появата на новите идеи и подходи, възприети от азиатските учени в сферата на международните отношения. Южнокорейските изследователи например, са силно повлияни от въпросните теории и, в частност, от онези от тях, които са концентрирани върху решаването на реалните проблеми.

Впрочем, усилията за създаване на китайска школа в сферата на теорията на МО също са свързани с желанието китайските идеи и интереси да бъдат представени по-добре в рамките на тази доминирана от американците научна дисциплина. В същото време, китайските учени, които работят в тази сфера в периода до 1949, както и през 80-те - 90-те години на ХХ век, могат да бъда разделени на две основни групи (Lu, 2014): едните са силно повлияни и се стремят да подражават на западните теории, докато другите използват западните теории за МО като основа за критика и формулиране на алтернативни гледни точки.

В тази връзка ще припомня, че появата през 1993 на прословутата теория на Самоюел Хънтинтгън за "сблъсъка на цивилизациите", според която обусловените от културно-цивилизационните различия сблъсъци ще определят облика на света след края на студената война, провокира бурна дискусия в Китай в средата на 90-те, във връзка със спорните предположения на автора за бъдещия конфликт между Запада и "конфуцианско-ислямските" държави. Това не само затвърди критичното отношение на китайците към западните теории и техните изкривени представи за източните култури, но и стимулира китайските учени да създадат собствена национална школа в сферата на МО.

Тук би следвало да си зададем въпроса, след като не съществува обща азиатска теория за международните отношения, възможно ли е азиатските визии в тази сфера да дадат по-убедителен отговор за същността на международната динамика, в сравнение с основните, т.е. западните, теории за МО?

Разбира се, липсата на обединяващ набор от основни теоритични постановки съществено ограничава сегашните азиатски подходи към международните отношения. Докато можем сравнително лесно да определим основните принципи на реализма или конструктивизма, азиатските виждания в тази сфера, по правило, демонстрират по-висока степен на концептуална изменчивост и специфичен контекст. В практиката обаче, има редица случаи, когато азиатската теория за МО има значим принос в "теоретизирането на средно равнище" (т.е. формулирането на теории, основани на факти, с цел обяснение на конкретно явление в реалния свят) и "теорията на меката сила в МО", отнасяща се към политическите теории, основани на "начина на мислене и външнополитическите подходи на азиатските лидери" (Acharya and Buzan, 2010, 11). Именно на тях се опират обикновено при изготвянето на политически препоръки, както и за обясняване на факторите, мотивиращи външнополитическото поведение на азиатските държави.

Влиятелна "теория на средно равнище" е т.нар. "парадигма на ятото гъски" (雁行形態論), лансирана от японския икономист Акамацу Канаме (1896-1974) и касаеща регионалното развитие. Тази теория се използва не само за обосноваване на лидерството на Япония в Азия (Korhonen, 1994), но и на японската икономическа помощ за развиващите се държави. Канаме създава тази теория през 30-те години на ХХ век за да обясни, как една развиваща се страна може да настигне индустриално развитите държави, благодарение на взаимодействието си с тях. В резултат от бързата индустриализация на Япония от края на ХІХ и през ХХ век и значителното икономическо развитие на източноазиатските държави в периода след Втората световна война, в рамките на тази теория Япония започна да се представа като "водач" на V-образното "ято гъски", включващо развиващите се азиатски икономики. Тоест, Япония стимулира регионалната индустриализация и икономическия растеж, предавайки своите стари технолигии и "ноу-хау" (например, в рамките на програмите за икономическа помощ) на другите развиващи се страни.

Пример за теоретичен принос в теорията за "меката сила" в сферата на МО е концепцията за неприсъединяването (т.е. отказа от членство в един или друг блок). Формулирана от индийския философ и политик Джавахарлал Неру на фона на противоречивата политика на студената война, теорията за "неприсъединяването" се превърна във влиятелна политическа основа, възприета от азиатските и африкански държави, стремящи се да заемат междинна позиция между двата съперничещи си "лагера" през 50-те и 60-те години на миналия век.

Азиатските перспективи за развитие на китайската школа в сферата на МО

В Китай създаването на самостоятелна школа в теорията на международните отношение се превърна в национална задача, която намира пряко отражение в глобалните стремежи на Пекин. При това, докато китайското правителство акцентира в официалната си реторика върху богатото културно, конфуцианско наследство на страната, китайските учени все по-често се обръщат към политическата мисъл на Древен Китай, черпейки идеи, излизащи извън рамките на времето и географията.

Макар че първите опити за създаване на китайска школа в международните отношения се предприемат от края на 20-те години на ХХ век, те придобиват по-сериозен размах едва трийсет години по-късно (т.е. в края на 50-те), когато акцентът в академичните дебати се измества към отказа от западните теории за МО и развитието на специфичен китайски подход към международните отношения. Тази промяна окончателно кристализира с драматичното влошаване на китайско-съветските отношение през 60-те, 70-те и 80-те години, в резултат от което съветският подход към МО бива официално отхвърлен от Китай.

В края на 80-те се очертава по-ясно разграничаване между китайските учени, предпочитащи западните подходи към МО и онези, които прокарват "теорията за международните отношения с китайска специфика". Такива известни учени-маоисти като Лян Шуде, се обявяват за отказ от западните теории и замяната им с китайски модел. Последвалите дебати в началото на 2000- те пък са концентирани предимно върху доминацията на западните школи в теорията на МО. В хода на споровете, идеята за създаването на китайска школа в тази сфера измества по-идеологически мотивираната цел за създаване на "теория за МО с китайска специфика".

Тоест, китайски продход към теорията на международните отношения се позиционира не само в противовес на "предвзетия" западен подход в тази сфера, но и с оглед на проблемите, с които се сблъсква Китай като възходяща държава в доминирания от САЩ глобализиращ се свят (Wang and Han, 2016, 54). Следователно, специфичната китайска визия за МО се основава на своеобразна комбинация между западните теории за международните отношения, маоистко-социалистическите идеи, древнокитайската политически мисъл и натрупанията от Китай на международната сцена практически опит.

Според лансираната от Цин Яцин (2016) теория за "относителността" в МО, действията на държавите, като социални играчи, се основават на отношенията им с другите играчи. Тоест, логиката на "относителността" диктува, че "играчът е склонен да взема решенията си в съответствие със степента на близостта или значението на отношенията му с конкретните други играчи" (Qin, 2016, 37).

Тази логика се основава на древнокитайската философия, която изтъква значението на "уважението и съобразеното с йерархията на отношенията поведение" за социалната и дори за планетарната стабилност. От особено значение в случая са отношенията между двете противоположни сили "Ин" и "Ян", които - както се смята - направляват всички други отношения.

Приема се, че съществуването на "Ин" зависи от "Ян", което на практика ги прави две допълващи се половини от едно цяло. Това понятие за инклузивността - т.е. че "всеки един от двойката включва другия в себе си" (Qin, 2016, 40) е ключово в рамките на формулираната от Цин Яцин концепция "Джуниен" (т.е. "Среден курс"), според която противоположностите пораждат позитивно взаимодействие, което пък прави естествено състояние на нещата  хармонията, а не конфликта.

Теорията за "относителността" на Цин се опитва да обясна, как противоречията могат да съществуват съвместно, както и, че това тяхно съвместно съществуване е необходимо за нормалните взаимоотношения между играчите. Имайки предвид, че световната политика функционира на основата на амбивалентните отношения, при което конкретна държава може в един момент да се възприема като съюзник, а в следващия - като заплаха, теорията за "относителността" се оказва твърде полезна на практика.

Тоест, китайската школа не приема западната теза, че всички играчи следва основават своя анализ относно взаимодействието между държавите на тезата за изначално конфликтното състояние, т.е. фактическата анархия на международните отношения.

Заключение

Тъй като теорията на международните отношения се превръща във все по-популярен предмет, особено в Азия, където курсовете по МО се сред основните направления в много университети, съществува потребност те да се превърнат в наистина глобална дисциплина, която да цени политическите и културни различия, но в същото време да отразява и общата история на човечеството.

На фона на неопределеността и тревогата, съпътстващи възхода на незападните държави, като Китай и Индия, научните изследвания в сферата на международните отношения следва да играят не само ролята на "лупа" за анализ на явленията в реалния свят, но и на полезно и практично ръководство за това, как следва да действаме в рамките на променящата се глобална среда. При това "Азия" представлява също такава социална конструкция, каквато е и "Западът" и, потенциално, би могла да стане също толкова монолитна и хегемонистична, какъвто е той.

Тоест, би следвало да се противопоставим на създаването на опростени категории в международните отношения, водещи до формирането на безполезна двоична система "аз и другият". За да бъде иницииран един наистина конструктивен диалог в сферата на теорията на МО е жизнено важно учените да продължат да работят върху формулирането на всеобхватен теоретичен мироглед, примиряващ Изтока и Запада и отчитащ както разнообразието, така и единството на идеите, които генерират както традиционните (западни) подходи към МО, така и азиатските визии за развитието на международните отношения.

 

*Авторът е старши преподовател в Университета на Нов Южен Уелс в Сидни, Австралия, както и в Австралийската военна академия

Поръчай онлайн бр.3 2022

Поръчай онлайн бр.3 2022 на списание Геополитика