Сблъсъкът между Китай и САЩ: промяната в отношенията между двете глобални суперсили

Завръща се епохата на войнствената конкуренция между супердържавите в традиционните и новите сфери. САЩ се трансформират – те вече не са единствената „хипердържава”, а просто най-силния измежду големите играчи на глобалната сцена. В техен основен опонент се превръща Китай – новата възходяща и свръхамбициозна сила. През 2028 тази страна се готви да стане най-голямата икономика на планетата (1). Следва да сме наясно обаче, че в резултат от конкуренцията и сблъсъка между двете супердържави ще станем свидетели на мощни геополитически трансформации, които ще разтърсят света, също  както беше по времето на студената война между САЩ и СССР. Ясно е, че Пекин отхвърля предлаганата му роля на младши партньор на Вашингтон и ще се бори за собственото си лидерство в света.

Прикритите и на пръв поглед остарели и негодни чудовищни механизми на Историята отново се задвижват. Имперските митове се пробуждат. Възможно е в близко бъдеше да изпитваме носталгия към отиващия си световен ред.

Епохалният залез

Последните 70 години представляваха своеобразна историческа аберация. До 1945 човечеството в течение на хилядолетия живее в постоянни войни, тирания и бедност. Периодите на стабилност са изключително кратки. От 1945 до днес обаче, между свръхдържавите не е имало директна гореща война и това е заслуга на либералния световен ред. Той беше наложен най-вече с услията на САЩ и техните международни ангажименти в сферата на сигурността, икономическата им мощ и глобалното им военно присъствие. Неслучайно през 40-те години на ХХ век Дийн Ачесън, който е сред основоположниците на новия световен ред, обявява Америка за "локомотив" на човечеството (2). И, по онова време, САЩ действително стават такъв.

Доминираният от Америка либерален световен ред заменя британския: в началото на ХХ век Лондон вече не е в състояние да поддържа самостоятелно глобалната архитектура. Ващингтон се оказва основният бенефициент на конфигурацията на доминираната от британците световна система - американците индустриализират страната си, а благодарение на свободната търговия  икономиката им бележи мощен растеж. Интернационалистите Теодор Рузвелт и Удроу Уилсън разглеждат САЩ като глобален стабилизатор - според тях, постигането на световен мир би създало благоприятна среда за просперитета на американската демократична капиталистическа система. През 1919, под патронажа на Вашингтон, е създадено Обществото на тнародите. През 1928 свръхдържавите подписват пакта Келог-Браян за отказ за използването на войната като инструмент на националната политика. САЩ обаче се оказват неспособни да защитят либералния световен ред. Както посочва Хари Труман, Втората световна война е станала възможна, "защото САЩ не поеха своята отговорност като световна сила" (3).

След края на Първата световна война, американският елит изпитва силни съмнения относно разходите, свързани с намесата в международните отношения, но след трагедията в Пърл Харбър, те окончателно изчезват - защото стават ясни и ужасните последици от изолационизма. Франклин Рузвелт аргументира необходимостта от борба срещу авторитаризма в Европа и Азия, посочвайки, че: "ако не извадим зъбите на хищниците в този свят, те ще размножат, ще станат по-силни и ще ни хванат за гърлото само след едно поколение" (4).

САЩ, Великобритания и СССР излизат от Втората световна война като победители. "Атлантическата общност" между Лондон и Вашингтон еволюционира в американския либерален световен ред. Целите те му са, на първо място, да предотврати повторната поява на предпоставките, довели до двете световни войни, а - на второ, да създаде "свободно политическо, икономическо и идеологическо пространство" от евразийски държави, колкото се може по-далеч от американските брегове (5). В Германия и Япония са наложени със сила демократични (т.е. проамерикански) правителства. Джордж Маршал, Джордж Кенан и други американски геополитически стратези не са идеалисти. Създателите на новия световен ред смятат, че той следва да се основава на мощта на САЩ: морална, военна и икономическа. Реалистите Ханс Моргентау и Робърт Тафт подкрепят тази глобална стратегия (6). Вашингтон предлага на държавите от либералния лагер и своите съюзници да заменят геополитиката с геоикономика - т.е. американците ще гарантират сигурността им, а те - вместо да водят войни за стратегически сфери на влияние - ще се стремят единствено към успехи в сферата на икономиката, т.е. ще произвеждат повече, ще продават повече и ще стават все по-иновационни. Това е и първото ключово постижение на либералния световен ред.

Държавите масово започнаха да "преминават" към либерализма. Броят на "демокрациите" в света стремително нарасна - от 46, през 1975, до 167 - през 2021. В рамките на световния ред бяха наложени външно привлекателни правила: играчите можеха да се конкурират икономически, да просперират и дори да изпреварят САЩ по някои показатели. При това Вашингтон пое ангажимент да не използва сила срещу "демокрациите" за да постигне целите си. И това бе вторият успех на новия световен ред. САЩ обаче платиха определена цена за него - през последните 70 години делът на американския БВП намаля от 50% до 16% от световния (7).

Третата основа на доминирания от САЩ либерален международен ред бе подкрепата на Вашингтон за "младите демокрации" по целия свят - официално за идеологическа пропаганда в чужбина се изразходваха по 2 млрд. долара годишно (8). Обемите на оказваната от международните финансови институции помощ също бяха впечатляващи - само МВФ е отпуснал кредити на обща стойност 250 млрд. долара, като основните кредитополучатели са Аржентина, Египет, Украйна и Пакистан. Сред външнополитическите проблеми на САЩ през този период бяха поражението им във Виетнам, възходът на ислямския антиамериканизъм, провалът на операцията в Залива Кочинос в Куба, неуспешната мисия в Сомалия и т.н.

В основен проблем обаче се превърна американската икономика - пропастта между бедни и богати придоби крайно опасни размери: през последните 20 години доходите на 1% най-богати американци са нараснали с 50%, докато тези на 90% от останалите жители на страната са паднали наполовина (9). Коефициентът на Джини (индикатор за икономическото неравенство) на САЩ е еквивалентен с този на някои африкански държави. Средният ръст на американския БВП за последните 70 години бе едва 3%. Геоикономическият център на тежестта сe премести в Азия (неслучайно заглавието на една от най-популярните книги на социолога Джовани Ариги е "Адам Смит в Пекин").

       Диференциация на дооходите на различните социални групи в САЩ по години

САЩ спечелиха студената война, използвайки стратегията на сдържането: СССР беше разрушен. Американският либерален световен ред преживя своя триумф, но истината е, че точно тогава започна и неговата ерозия. През 1990 влиятелният американски политик Джийн Къркпатрик публикува статия, озаглавена "САЩ не бива повече да се жертват, а да се фокусират върху собствените си интереси" (10).

Вместо това обаче, последваха войните в Ирак и Афганистан и неуверената външна политика на администрацията на Барак Обама. Световната криза през 2008 отслаби икономическата мощ на САЩ, а управлението на Доналд Тръмп - политическата. Пандемията от Covid-19 окончателно оголи американската "ахилесова пета" - социално-икономическите проблеми. Неслучайно вътрещните реформи и развитието бяха посочени като приоритети от сегашната администрация на Джо Байдън (11).

И ето че стигаме дотам, където сме днес. Вашингтон е на път да се откаже от проекта за либералния световен ред. Историята се завръща: на първо място, самите САЩ използват геополитиката за собствените си цели против Китай, обявен от тях за стратегически конкурент. Глобалната система се връща към оригиналната си конфигуация, т.е. към динамичната конфронтация между свръхдържавите за конкретни сфери на влияние. И САЩ са една от тях. Прагматизмът победи идеализма от последните 30 години: Вашингтон не се изолира, нито пък се превръща в "нормална държава", но отхвърля обременителната и все по-непосилна мисия на хегемон, налагащ демокрацията. В същото време, САЩ си остават безспорен лидер на Западния свят и другите си съюзници.

На второ място, Доналд Тръмп ефективно девалвира доверието на играчите в правилата на либералния световен ред, използвайки за целта американската мощ. Той започна търговски войни с Китай и наложи мита на стоките от съюзните на САЩ европейски държави (12). Администрацията на Джо Байдън нормализира отношенията с европейците, паралелно възстановявайки позиците на САЩ в Азия. Въпреки това обаче, глобалният оптимизъм относно икономическата перспектива на либералния световен ред бе заменен от траен песимизъм.

На трето място, провалът на "демократическото строителство" в Афганистан и редица други държави принуди Вашингтон да погледне по-трезво към изразходването на средства за разпространение на "демокрацията" в турбулентните региони. Поне засега САЩ ще продължат да подкрепят режимите в Украйна и Тайван, защото тези страни представляват стратегически интерес за тях. Но демокрациите извън орбитата на прагматичните контури на Вашингтон ще бъда оставени сами да се справят с проблемите си (13).

Основното внимание на Джо Байдън е концентрирано върху вътрешната икономическа и обществена трансформация на САЩ. Разбира се, американците няма да се откажат от амбицията си да бъдат единствен глобален лидер и ще се постараят в бъдеще да се завърнат на световната сцена "същите, но различни" (eadem, sed aliter), ако използваме думите на Шопенхауер. Днес обаче, в своята външна политика, Вашингтон по-скоро се опитва да "циментира" позициите си и се подготвя за обрана. Американския либерален световен ред беше заменен от сложна многополюсна конструкция, чиято движеща сила е реализмът на най-големите субекти в международните отношения и борбата им за собствени сфери на интереси. Маските вече са свалени.

Съдбоносните отношения

Китай никога не се отказвал от своята "визия за голямата история"(大历史观dà lì shǐ guān). Китайците вярват, че "незабравеното минало е учител за бъдещето" (前事不忘，后事之师 qián shì bù wàng, hòu shì zhī shī), а приматът на националната култура (文化自信 wén huà zì xìn) е ядрото на китайската идентичност. Пекин никога не е забравял хилядолетното си регионално, морално лидерство в рамките на трибутарния ред в Азия(朝贡体系 cháo gòng tǐ xì): отделните азиатски суверени плащат данък на китайския император, срещу което си гарантират легитимност и изгодни условия за търговия. През ХІХ век обаче, британската инвазия разрушава този азиатски модел, а основната причина за поражението на Пекин е техническата изостаналост и затвореността на страната. В резултат от разразилата се криза в китайската империя Цин (清朝 qīng cháo) загиват 50-60 милиона китайци, а държавата рухва.

След като побеждава в гражданската война, Китайската компартия е наясно относно необходимостта от модернизация и икономическо развитие, чрез присъединяването на Китай към доминирания от САЩ либерален световен ред, което е отдавнашен лайтмотив на нейния лидер Мао Дзедун (毛泽东 máo zé dōng) (14), макар че той изпитва известни съмнения по този въпрос. На Пекин и Вашингтон обаче предстои да изминат двайсетгодишен трънлив и кървав път, преди Ричард Никсън да се срещне лично с "Великия кормчия Мао"(大舵手 dà duò shǒu) през 1972, поставяйки началото на "седмицата, която промени света".

Така стартири китайско-американското взаимодействие. То е изгодно за Вашингтон, на първо място, в контекста на геополитическото противопоставяне със СССР. Пекин на практика се присъединява към "общата линия" на американската геостратегия за сдържане на Съветите. На второ място, Китай се превръща в "регионален стабилизиращ фактор", което позволява на Източна Азия да се включи активно в глобалната икономическа конкуренция, забравяйки старите исторически вражди. На трето място, САЩ си осигуряват важни икономически предимства, разполагайки част от производствата си в Китай, където ниските заплати и административни разходи гарантират свръхпечалби на американските корпорации. На четвърто място, Вашингтон получи достъп до апетитния китайски пазар, който беше активно развит от американските компании - ще припомня, че през 2020 20% от печалбите на Apple и Intel бяха свързани именно с Китай. През 2018 обемът на продажбите на американските корпорации в азиатския гигант достигна 400 млрд. долара (15). На пето място, САЩ си осигуриха евтин внос, позволяващ на всяко американско домакинство да пести средно по 1000 долара годишно, а също и стабилен купувач на своите ценни книжа, като по този начин Китай помагаше за ограничаването на перманентния бюджетен дефицит на Вашингтон (16).

    Основните държатели на американски държавни ценни книжа през 2001-2020 (17)

Но макар че Пекин започна да си сътрудничи с либералния световен ред, доминиран от САЩ, той не се сля с него, т.е. остана си негов партньор, а не „демократичен приятел”. Вашингтон не виждаше или не искаше да види, че силната икономика ще даде на Пекин възможност в бъдеще да реализира собствена визия за развитието си, еквивалентна на значението на Китай в човешката история. В китайския език има и съответния израз: „богат и могъщ” (富强 fù qiáng). Администрацията на Бил Клинтън лобира за приемането на Китай в СТО, а през 2000-та американският президент уверено прогнозира, че „икономическата либерализация на Китай ще доведе и до политическата му либерализация” (18). През 2021 обаче, заемащият този пост Джо Байдън рязко промени реториката, заявявайки, че „Китай къса връзките си със САЩ”. Структурните реалисти и неолибералните институционалисти вярват, че обществото не влияе на политиката. Оказа се обаче, че това не е така, особено в Азия.

На първо място, в рамките на симбиозата си със САЩ, Китай реши проблема за сигурността си – вече нито СССР, нито азиатските му съседи представляваха заплаха за него. Това позволи на Пекин да се концентрира върху развитието на социално-икономическата сфера. Китайското правителство провъзгласи т.нар. „пет принципа на мирното съвместно съществуване” (五项原则 wǔ xiàng yuán zé), т.е. ненамесата във вътрешните работи на другите държави. На второ място, осъществявайки пазарна либерализация и създавайки инвестиционна среда, Китай започна да привлича западните инвестиции и технологии. Институционалните особености на финансовата му система позволиха на Пекин да предотврати мощното изтичане на капитали и да реинвестира в китайската инфраструктура и наука. През 2020 китайските инвестиции в сферата на научното развитие достигнаха 380 млрд. долара, а през 2040 ще нараснат на 1,5 трилиона.  Чуждестранното ноу-хау модернизира китайските заводи и даде тласък на индустриализацията. Китай започна да трупа икономическа мощ. Вместо селата се появиха мегаполиси, като Шънджън, чиито БВП е 400 млрд. долара. На трето място, присъединявайки се към либералния световен ред и влизайки в СТО, Китай си осигури достъп до пазарите на Евразия, Африка, Латинска Америка, а след това започна да ги завоюва, разчитайки на ценовото си предимство и превръщайки се в ядро на глобализацията.

Търговската доминация на Китай през 2018

Легенда:

Купуват повече от:

Китай

Германия

САЩ

На четвърто място, Пекин се постара максимално да се обвърже икономически с Вашингтон, предотвратявайки възможността САЩ да попречат на неговия растеж, като потенциален конкурент на световната сцена. Според китайската логика, американците няма да пречат на взаимноизгодното сътрудничество, тъй като това е в разрез със същността на капитализма. Така и стана. В резултат от силното сближаване на двете страни през 2000-те дори се появи новият термин «Chimerica» (中美国 zhōng měi guó). На пето място, Китай успя да се споразумее със САЩ и да запази силната държава, подкрепяна от обществото. Бяха съхранени и някои елементи на плановата икономика: Пекин създаде идиосинкретичен адаптивен модел с „дългата ръка на държавата” на пазара – т.нар. „социализъм с китайска специфика” (中国特色的社会主义 zhōng guó tè sè de shè huì zhǔ yì), при това с очевиден националистически акцент върху прилагателното „китайска”.

Легенда: връзки САЩ напрежение Китай връзки

Пекин и Вашингтон поддържат циклични договорни отношения, които се определят от връзките и търканията между тях. Колкото по-дълга е вертикалната или хоризонтална стрелка на горната фигура, толкова по-здрави са тези връзки, а напрежението е по-малко. Връзките отслабват отгоре надолу и отдясно наляво. Диагоналът пък олицетворява двустранните отношения. Колкото по-близо до него са двете криви, толкова по-стабилни и здрави са американско-китайските отношения. През 2005 например, двете страни се сближиха дотолкова, че администрацията на Обама предложи своеобразен алианс на Китай (т.нар. Г-2). През 2018 обаче Доналд Тръмп стартира открита търговска война срещу Китай: напрежението нарасна, а връзките отслабнаха.

Отношенията със САЩ и либералният световен ред дадоха на Пекин шанс за икономически възход и той се възползва от него. В периода 1979-2020 китайският БВП нарасна от 178,3 млрд. до 14,3 трилиона долара, т.е. 82 пъти, с годишен ръст от 9,2%. На всеки осем години Китай удвояваше своето национална богатство. През същия период потреблението в страната е скочило 71 пъти – от 112,1 млрд. до 8 трлн. долара. Китай за първи път регистрира търговски профицит през 1990 – 9 млрд. долара, за да достигне 522 млрд. Китайският износ през 2020 достигна 2,5 трлн. долара. Запасите на страната от чуждестранна валута се равнавят на 3,2 трлн. долара. БВП на глава от населението в Китай е 10 500 долара, в сравнение със 184 долара, през 1979 (т.е. нараснал е 57 пъти). Около 800 млн. китайци се измъкнаха от бедността и днес по-малко от 1% от населението живее под линията на бедност (2,3 долара дневно). Разбира се, освобождаването от бедността невинаги е гаранция за пълноценен живот (19).

Легенда: Към Китай От Китай

Азиатският гигант се превърна в глобален реципиент и донор на преки чуждестранни инвестиции (ПИИ). Китайските инвестиции и кредити в света са 2 трилиона долара.

САЩ и Китай стартираха стратегически и икономически диалог, затваряйки си очите – по тактически съображения – за тайванския проблем; липсата на политическа демократизация; бомбардирането на китайското посолство в Белград и шпионските инциденти; постоянното увеличаване на военния бюджет на Пекин след 2007 и китайското военно проникване в Южнокитайско море (南海 nán hǎi); регионалното усилване на Китай, опит за противопоставяне на което бе провалилото се „обръщане към Азия”, обявено от Хилари Клинтън. Но ключовото събитие, което ускори края на либералния световен ред и промени силовия баланс в полза а Пекин, бе рецесията през 2008. А пък Китай беше сред факторите, които я провокираха.

Огромните спестявания на азиатския гигант и другите развиващи се държави влизаха на финансовия пазар на САЩ (т.н. global savings gut), провокирайки продължителния период на ниски лихвени проценти. Инвеститорите активно търсеха възможности за печалба и инвестираха в рискови активи, например в ипотечни ценни книжа, а именно тяхното обезценяване породи и пазарния срив.

Разлика между спестяванията и вътрешните инвестиции в Китай от 2000 до 2008, в % от БВП

Забележка: Част от разликата отива на финансовите пазари, включително на американския

Легенда: Процент от БВП, Спестявания Инвестиции

Подкрепата на Пекин за китайските производители, включително фиксираният курс на юана и отпускането на евтини кредити на националния бизнес, доведе до заливането на САЩ с евтин китайски внос, което разглези американските потребители и увеличи потребителския дълг в страната до 14 трлн. долара (20).

Отрицателният баланс в търговията на САЩ с азиатския гигант датира още от 90-те години на ХХ век. През 2001 Джордж Буш-младши предостави на Китай статут на постоянни нормални търговски отношения (PNTR), което също способства за мащабното проникване на китайските стоки на американския пазар.  

Официални преки инвестиции между Китай и САЩ в периода 2009-2019

Забележка: Тъй като Вашингтон активно използват трети страни за капиталовите си трансфери, реалните цифри са още по-впечатляващи – през 2019 трансферът от САЩ в Китай е 260 млрд.$, а от Китай в САЩ – 155 млрд.$. При това инвестициите са по-изгодни за Вашингтон – възвращаемостта им е 6%, докато за Пекин тя е 3,5%, т.е. Китай взема „скъпи” пари и връща „евтини”.

След кризата от 2008 Пекин активно изкупуваше американски държавни облигации, помагайки на САЩ частично да излязат от рецесията. През 2012 обаче започнаха първите търкания между двамата играчи: търговският дисбаланс за Вашингтон продължи да нараства – от 270 млрд.$, през 2010, до 300 млрд.$, през 2011. В същото време в САЩ престанаха да влизат нови инвестиции и дефицитът на американския платежен баланс нарасна. През 2018 между двете страни започна търговска война. Джо Байдън не я прекрати, а продължи твърдия курс на предшественика си Тръмп по отношение на надигащия се азиатски гигант.

Днес Вашингтон и Пекин открито се конфронтират: всеки иска глобалната сделка помежду им да бъде постигната при неговите условия и не е склонен да отстъпва. Икономическите връзки, които са в основата на двустранните отнощения, биват ерозирани. Всеки от играчите постоянно очаква поредния удар от опонента си или е готов сам да го нанесе. Кулминацията на близките отношения между САЩ и Китай, които промениха световния ландшафт, се изроди в остра конкуренция за глобално лидерство. Очевидно древните китайци са били прави, казвайки, че: „споделящите едно легло, сънуват различни сънища” (同床各梦 tóng chuáng gè mèng). Ще перефразирам тази максима така: „споделящите общото легло на либералния световен ред, имат различни геополитически мечти”.

От конфронтация към congagement и обратно

С понянието congagement се обозначава стратегията на сдържане (containment) и привличане (engagement). Той беще въведен от Залмай Халилзад и касае политиката на САЩ по отношение на Китай: от една страна, Вашингтон създава политиченски, икономически и културни връзки, където това е възможно, за да „умиротвори” Пекен, а от друга – усилва сдържането на Китай в чувствителните за себе си сфери – например във връзка с китайската политика за обединяване с Тайван (21).

Етапите на взаимодействие между САЩ и Китай

Легенда: сдържане (containment) сближаване (alignment): първа фаза сближаване (alignment): втора фаза

конгейджмънт (congagement) остра конкуренци, отказ от привличане (emgagement) стратегическо конкурентно съвместно съществуване (strategic competitive coexistence)

Двете страни все още са силно свързани икономически. Засега това е изгодно и за двете. Рязкото прекъсване на икономическите връзки би струвало на Вашингтон около 1 трлн. $. Администрацията на Байдън е раздвоена: от една страна, тя иска да нормализира отношенията с Пекин за да спечели време и да се заеме с вътрешните си проблеми, а от друга, възходящият Китай повишава залозите, провокирайки САЩ към отстъпки и по-нататъшно, обременително ангажиране с международните проблеми.

Между двете страни съществуват непреодолими разногласия. На първо място, комплексната национална мощ на Китай сериозно нарастна и продължава да демонстрира позитивна динамика, което силно безпокои САЩ. На второ място, между Вашингтон и Пекин има идеологически разногласия и те представляват различни политически структури. В течение на десетилетия американците напразно очакваха, че китайците „ще се либерализират”, но истината е, че авторитарният модел на марксистко-ленинската партия се оказа по-подходящ за Китай. В тази страна има различно разбиране за свободата (自由 zì yóu). Нещо повече, под ръководството на Компартията Пекин постигна значителни технологични и икономически успехи, а президентът Си Дзинпин „прочисти” политическата и бизнес сферата, както и елитите от времето на управлението на Ху Дзинтао(胡锦涛 hú jǐn tāo). Днес във висшите ешелони на китайската власт почти няма открити привърженици на демократичния либерализъм. Онези, които не са съгласни с политиката на Компартията предпочитат да стоят в сянка и действат тихомълком.

Comprehensive National Power (综合国力 zōng hé guó lì)

Бележка: този използван от Пекин показател за растежа, включва: основните (територия и полезни изкопаеми), икономическите, военните, човешките, природните, културните и технологичните ресурси. Графиката демонстрира резкия възход на Китай и Индия до средата на ХХI век.

Вашингтон попадна в т.нар. „капан на Тукидид”, т.е. на тенденцията, тласкаща двете велики държави към война: възходящата сила е готова да измести другата от статута и на глобален лидер. „Горещият” сблъсък обаче не е изгоден и за двете страни, още повече пък ако е ядрен. От друга страна, масовото съзнание и в двете се подготвя именно за война: в САЩ наскоро се появи книгата „2034: роман за следващата свеовна война”, в която се описва хипотетичен конфликт с Пекин в Южнокитайско море (с използване на ядрено оръжие), а в Китай пуснаха няколко екшъна за подвизите на китайските войници срещу американскаа армия по време на Корейската война. Икономическите връзки също няма да се окажат пречка пред потенциалния въоръжен конфликт – както е известно, преди Първата световна война Великобритания и Германия са най-големите търговски партньори.

Джо Байдън се опитва да реализира идеята за „стратегическо конкурентно съвместно съществуване” с Китай на всички фронтове: от технологичната и икономическа конкуренция и геополитическото влияние до сдържането и привличането (congagement) на Пекин, където това е възможно. Вашингтон ще продължи да създава нови алианси с тихоокеанските си съюзници, да блокира предаването на военни технологии на Китай, да подкрепя правителството на Тайван и т.н., но в същото време ще търси допирни точки  Пекин, например по въпросите за климата или неразпространениието на ядреното оръжие.

Телефонният разговор между Байдън и Си Дзинпин през септември 2021, контактът, осъществен от китайските и американски военни през октомври, както и информацията за подготвящата се среща между двамата лидери говори за това, че САЩ и Китай са постигнали някакви предварително договорености и са очертали контурите на взаимната си конкуренция:

Пекин ще продължи да се утвърждава като икономически регионален лидер. През 2020 Китай подписа Всеобхватното икономическо партньорство (Regional Comprehensive Economic Partnership - RCEP), а през 2021 взе символичното решение да се присъедини към Транстихоокеанското партньорство. На фона на китайския възход и отслабването на влиянието на САЩ, прагматичната Южна Корея вече изпитва съмнения на чия страна да застане (22). Истината е, че Пекин поема ръководството на глобализационния процес и запълва икономическия вакуум.

Засега се запазва американското военно присъствие в Източна Азия, а Вашингтон до последно ще се стреми да съхрани Тайван, тъй като щом Тайпе се обедини с Пекин, цялата американска система на източтоазиатския алианс ще рухне.

САЩ не са готови да признаят Китай за равна по мощ държава, но дефинираха взаимните сфери на интереси и, приключвайки проекта за либералния световен ред, влязоха в новия многополюсен свят. В момента за Вашингтон е изгодно да стабилизира отношенията с Китай и да старират „управляема конкуренция” с него, защото това би позволило на САЩ да се концентрират върху вътрешните си задачи. Много трудно можеш да рекламираш ефективността на либералната демокрация пред останалите, при положение, че тя е застрашена при самия теб.

Пекин също би имал полза от временната стабилизация:

• Си Дзинпин постави икономиката под контрол (за ужас на Джордж Сорос, според който: „Си не е наясно, как работят пазарите” (23)), с цел да предотврати потенциална криза, например заради свръхкредитираната икономика – 260% от китайскиа БВП;
• Китай усилва икономическото взаимодействие със съседите и по-далечните държави (продължаването на инициативата „Един пояс, един път”, ситуативният съюз с Москва и Техеран, „новия мултилатерален модел” -新型多边主义 xīn xíng duō biān zhǔ yì);
• Временната стабилизация поставя Вашингтон в състояние на неопределеност, което също е изгодно за Пекин, защото САЩ предпочитат детерминираната политика, когато решенията се вземат в условията на определеност, а Китай предвижда подобни стратегически стъпки (24).

Пекин увеличава геополитическия и геоикономически натиск, поставяйки като приоритет социално-икономическото си развитие. За разлика от СССР например, той не се стреми да натрапва на някого собствената си идеология, а да сключва изгодни за себе си сделки.

В книгата си „Китай от Земята” (乡土中国 xiāng tǔ zhōng guó), китайският антрополог Фей Сяотун изследва феномена на различието на китайския от западните социуми, изтъквайки, че аграрният колективен манталитет се стреми  да избегне хаоса на всяка цена. При това положение, „запазването на обществената стабилност се превръща в самоцел” (25). На второ място, конфуцианството (儒家 rú jiā), което е фундамента на китайската култура, поощрява икономическата стабилност като основа за гарантиране послушанието на народа и устойчивостта на патерналисткото управление. Затова, идвайки на власт, комунистите първоначално връщат стабилността на умореното от войните китайско общество, а след това започват да търсят варианти за икономически възход (по времето на Мао тези търсения не са особено успешни)

                               „Кръговият” манталитет на китайците

Забележка: „Кръговият манталитет” на китайците определя количеството и качествата на връзките вътре в обществото и градацията на доверието. Той прилича на водните кръгове. „Най-голямото” семействе (国家 guó jiā) е страната. Манджурецът от северната провинция Дзилин ще намери общ език с представителя на народността „ли” от южния остров Хайнан, но и двамата не изпитват доверие към чужденците.

Легенда: нация/страна географска/етническа принадлежност роднини/клан семейство аз доверие и прилика привързаност и предпочитание лоялност и близост Другите

Дън Сяопин (邓小平 dèng xiǎo píng) осъществява икономическо чудо, лансирайки прословутата си стратегия на „трите стъпки” (三步走 sān bù zǒu), чиито цели са: до 1990 всички китайци да имат достатъно храна и облекло (温饱 wēn bǎo), през ХХI век да бъде постигнато драматично разширяване на средната класа(小康 xiǎo kāng) – през 2021 към нея принадлежат 30% от китайците, т.е. целта се смята за постигната, а през 2049 Китай да достигне нивото на развитите държава, превръщайки се в „богата страна” 富裕fù yù) (26). В тази връзка Дън призовава следващите китайски лидери да се занимават с икономика и „да оставят политиката на заден план”, но кризата през 2008 даде на Китай „стратегическа възможност” да промени глобалния силов баланс в своя полза. Това констатира в своя статия китайският вицепремиер Лю Хъ (刘鹤liú hè): „имаме шанса да превърнем нашата икономика в драйвър на възстановяването на световната и да получаваме повече технологии”, а също „да продължим възхода на Китай” (27). В крайна сметка, станахме свидетели как глобалният капитализъм „с пот на челото” работи за китайското развитие.

Няма да изброявам „политическите лозунги” (提法 tí fǎ) на всички предишни китайски лидери, а ще се опитам да се фокусирам върху случващото се в момента. През 2012 Си Дзинпин стана генерален секретар на Комунистическата партия, лансирайки историческата си идея за „китайското възраждане” (中国再兴zhōng guó zài xīng), отмени „колективното лидерство” (集体领导 jí tǐ lǐng dǎo) в партията и взе цялата власт в свои ръце. Виждайки залеза на световния либерален ред, той предложи на САЩ нов тип отношения (新型大国关系xīn xíng dà guó guān xi) – между равни субекти в многополюсния свят. Основното условие е двете страни да се отнасят с уважение към „жизненоважните интереси” (核心利益 hé xīn lì yì) на всяка от тях. Възможно е, предложенията на Си да са визирали и Тайван и Южнокитайско море. Вашингтон обаче отказа да ги приеме. Управлението на Тръмп даде шанс на Си да стартира твърда външна и вътрешна политика, в отговор на ескалацията на конкуренцията със САЩ. Както посочих по-горе, Пекин успешно предугажда ходовете на Вашингтон, докато американският отговор на усилването на Китай е по-скоро реактивен. Формираните през 2021 от Джо Байдън азиатски военни алианси не бяха изненада за Китай, тъй като появата им беше прогнозирана от китайските анализатори още през 2018 (28).

През 1939 Уинстън Чърчил описва политическите планове на СССР като „загадка, обвита в тайна и намираща се в енигма” (29). Същата формулировка важи и за сегашните планове на Китай. Все пак някои нейни контури вече се очертават. На първо място, Пекин ще продължи икономическия си възход, най-вече в Източна Азия, като той ще е пропорционален на залязващото присъствие на САЩ. В подходящия момент, при необхоимост или при появата на опасност, на Китай ще е необходима само една стъпка за да премине от икономическо към политическо влияние. Пекин смята, че историческото статукво следва да бъде възстановено. На второ място, Китай ще продължи да се стреми към технологично лидерство. В момента обаче, това е по-далечна цел. Не трето място, Пекин ще участва активно в дейността на международните финансови и други организации или пък ще създава свои, влияейки и променяйки глобалните правила (30).

През миналия век сътрудничеството между САЩ и Китай трансформира драматично глобалната система – а през сегашния конкуренцията между тях разтърсва света. Прагматизмът и борбата за стратегически сфери на интереси се оказват в основата на политиката на държавите. И САЩ са принудени да се съобразяват с това: все по-силни стават гласовете на американските интелектуалци, твърдящи, че „либерализмът не е крайната точка в развитието на човечеството” (31). Лидерството оправдава промяната на социума. Завръщаме се към манихейското разделение от времената на студената война на „добри” и „лоши”. Усещането за глобално господство вече се е превърнало в част от американската културна ДНК. Много държави в уж демократичната Европа вече започват да демонстрират склонност към авторитаризъм, като Полша и Унгария например. След краха на глобалния либерален ред, доминиран от най могъщата островна демокрация – САЩ, неизбежният вятър на промените може да събори много демокрации по целия свят.

Литература:

1. World Economic League Table, CEBR, 2020 https://cebr.com/service/macroeconomic-forecasting/
2. “Dean Acheson Resuscitated for the Young and Forgetful”, Observer, 1998

https://observer.com/1998/08/dean-acheson-resuscitated-for-the-young-and-forgetful/

3. “The Jungle Grows Back”, Robert Kagan, Penguin Random House, 2018, p. 24
4. Franklin Delano Roosevelt, State of the Union 1943 - 7 January 1943 http://www.let.rug.nl/usa/presidents/franklin-delano-roosevelt/state-of-the-union-1943.php
5. “The twilight of the liberal world order”, Brookings Institution, 2017 https://www.brookings.edu/research/the-twilight-of-the-liberal-world-order/
6. “Hans Morgenthau and the World State”, James P. Speer II, World Politics, Vol. 20, No. 2 (Jan., 1968), pp. 207-227

https://www.jstor.org/stable/2009796?seq=1#metadata_info_tab_contents

7. “U.S. Role In Global Economy Declines Nearly 50%”, Mike Patton, Forbes, 2016

https://www.forbes.com/sites/mikepatton/2016/02/29/u-s-role-in-global-economy-declines-nearly-50/?sh=685ce1ef5e9e

8. Democracy Promotion: An Objective of U.S. Foreign Assistance, Congressional Research Service, 2019

https://fas.org/sgp/crs/row/R44858.pdf

9. “Trends in income and wealth inequality”, Juliana Menasce Horowitz, Pew Research Center, 2020

https://www.pewresearch.org/social-trends/2020/01/09/trends-in-income-and-wealth-inequality/

10. “Jeane J. Kirkpatrick: 30 Years Unheeded”, William S. Smith, The National Interest, 2020

https://nationalinterest.org/feature/jeane-j-kirkpatrick-30-years-unheeded-162667

11. “Understanding the Biden Administration’s Policy Priorities”, Brian E. Finch, Pillsbury, 2020
12. https://www.pillsburylaw.com/en/news-and-insights/post-election-biden-policy.html
13. “Did Trump’s tariffs benefit American workers and national security?”, Geoffrey Gertz, Brookings, 2020

https://www.brookings.edu/policy2020/votervital/did-trumps-tariffs-benefit-american-workers-and-national-security/

14. “A democracy assistance agenda for the Biden administration”, Patrick W. Quirk, Brookings, 2020

https://www.brookings.edu/blog/order-from-chaos/2020/11/13/a-democracy-assistance-agenda-for-the-biden-administration/

毛泽东晚年是如何看待和处理中美关系的，于洪君，察哈尔学会， 2021 http://www.charhar.org.cn/newsinfo.aspx?newsid=16440

15. “U.S. companies with China operations look to the Asian giant for growth”, Evelyn Cheng, CNBC, 2020

https://www.cnbc.com/2020/11/17/china-important-for-us-businesses-hit-by-the-coronavirus-pandemic.html

16. “The Debt Threat: A Risk to U.S.–China Relations?”, James A. Dorn, Cato Institute, 2008

https://www.cato.org/sites/cato.org/files/articles/dorn_bjwa_142.pdf

17. Major Foreign Holders of Treasury Securities, 2021 https://ticdata.treasury.gov/Publish/mfh.txt
18. Full Text of Clinton's Speech on China Trade Bill, 2000 https://www.iatp.org/sites/default/files/Full_Text_of_Clintons_Speech_on_China_Trade_Bi.htm
19. “China claims to have eliminated poverty, but the figures mask harsh challenges “, Lily Kuo, Washington Post, 2021

https://www.washingtonpost.com/world/asia_pacific/china-poverty-economy-growth/2021/02/25/9e92cb18-7722-11eb-9489-8f7dacd51e75_story.html

20. “Consumer Debt Soars To $14.3 Trillion—Now Higher Than 2008 Crisis”, Zack Friedman, Forbes, 2020

https://www.forbes.com/sites/zackfriedman/2020/05/07/consumer-debt-financial-crisis/?sh=6e402c2c6ded

21. “Congage China”, Zalmay Khalizad, RAND, 1999

https://www.rand.org/content/dam/rand/pubs/issue_papers/2006/IP187.pdf

22. “Working With China: The Dilemma for US Allies”, Kawashima Shin, The Diplomat, 2021

https://thediplomat.com/2021/09/working-with-china-the-dilemma-for-u-s-allies/

23. “George Soros: Investors in Xi’s China face a rude awakening”, George Soros, Financial Times, 2021

https://www.ft.com/content/ecf7de34-e595-4814-9cbd-4a5119187330

24. “Эффективност стратегии сдерживания и привлечения КНР во внешней политики США", Вишневская И., Moldoscopie, 2014, ст. 200
25. 费孝通与乡土中国， 澎湃新闻， 2020

https://www.thepaper.cn/newsDetail_forward_9818557

26. 谈邓小平与“三步走”发展战略的形成，光明日报， 2011

http://www.chinanews.com/cul/2011/08-03/3229205.shtml

27. 刘鹤：关于两次全球大危机的比较研究， 2020 https://www.tuoluocaijing.cn/people/detail-9993602.html
28. 美日同盟与中日关系——袁征，2018-05-15 http://www.caifc.org.cn/index.php?m=content&c=index&a=show&catid=11&id=608
29. “Churchill's definition of Russia still rings true”, Alan Cowell, NYtimes, 2008

https://www.nytimes.com/2008/08/01/world/europe/01iht-letter.1.14939466.html

30. “China Has Two Paths To Global Domination”, Jake Sullivan, Carnegie, 2020

https://carnegieendowment.org/2020/05/22/china-has-two-paths-to-global-domination-pub-81908

31. “Liberalism Is Not Enough”, M. Anthony Mills, National Affairs, 2021 https://nationalaffairs.com/publications/detail/liberalism-is-not-enough

*Авторът е украински геополитически анализатор, докторант в Дзилинския университет в Чанчун, Китай