19
Чет, Май
26 Нови статии

Иранската геополитика: между опората на собствените сили и търсенето на стратегически съюзници

брой 2 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Както е известно,  на поредната среща на Шанхайската организация за сътрудничество, провела се през 2021 в Душанбе, беше стартирана процедура за приемането на Иран в ШОС.

Процесът вероятно ще отнеме около две години, но на практика Ислямската република вече може да се смята за пълноправен член на Организацията, като голямата заслуга за това е на Москва. Стартирането на процедурата за иранското членство в ШОС беше първият сериозен външнополитически успех на новия президент на страната - консерватора Ибрахим Раиси. Сред ключовите задачи, стоящи пред него е да изтъкне собствените си постижения на фона на неуспехите на предшественика му - реформатора Хасан Рухани. Последният също се обявяваше за разширяване на сътрудничеството с ШОС, но по време на управлението му Техеран не можа да стане член на организацията, въпреки че на два пъти се опита да го стори.

Легенда:

Горе: Отношението на арабския свят към иранската ядрена програма

Проирански блок

Просаудитски блос

Прагматиците в саудитския блок

Страни придържащи се към „третия път”

Неутрални

Сред причините за това беше приоритетът, който правителството на Рухани отдаваше на западния вектор на иранската геополитика. Постигнатата през 2015 "ядрена сделка" с водещите световни държави, включително САЩ, и перспективата за евентуални мащабни инвестиции от Европа, очевидно засенчваха останалите международни проекти. Затова другите интеграционни инициативи временно останаха на заден план. Последвалият провал на тази стратегия заради непоследователния външнополитически курс на САЩ обаче, постави ребром въпроса за търсене на алтернатива. Разбира се, Рухани не изостави напълно "източния вектор" на развитие - така, по време на управлението му Техеран подписа през 2018 споразумение за създаване на зона за свободна търговия с Евразийския икономическия съюз (ЕАИС), влязло в сила през 2019. През март 2021 пък, Иран подписа с Китай договор за стратегическо и търговско сътрудничество за срок от 25 години, в чиито рамки китайците ще инвестират 400 млрд долара в иранската икономика.

Присъединяването на Ислямската република към ШОС бе особено важно за сегашния президент Раиси на фона на очевидно буксуващите преговори за възобновяване на "ядрената сделка". Формално, и Техеран, и Вашингтон за заинтересовани от възобновяване действието на Съвмествия всеобхватен план за действия (СВПД), но след решението на Тръмп за извади САЩ от него доверието между страните се срина дотолкова, че перспективите за постигане на ново споразумение изглеждат все по-неясни. Както е известно, иранците настояват Вашингтон да гарантира, че случилото се по времето на Тръмп няма да се повтори и следващите избори в САЩ няма да разрушат постигнатите споразумения. Белият дом обаче не е в състояние да даде подобни гаранции заради самата природа на американската политическа система. Впрочем, тъй като президентът Джо Байдън се опасява от засилване на критиките вътре в страната, засега не е склонен да направи дори такива остъпки, които биха дали на Техеран поне някаква увереност относно американските намерения. Вашингтон, в частност, би могъл едностранно да заяви за формалното си завръщане в СВПД без на практика на премахне антииранските санкции. Белият дом обаче не го стори и в резултат от това делегацията на САЩ не може да се включи в преговорите на участниците в ядрената сделка във Виена, а диалогът с нея се води отделно.

Шансовете на възраждането на СВПД и отмяната на санкциите срещу Техеран все още не са изчезнали, но дори в този случай няма гаранции, че процесът ще протече бързо и безболезнено и тъкмо поради това първото чуждестранно посещение на новия ирански президент Раиси беше именно на срещата на ШОС в Душанбе.

Неуспешният "завой на Запад"

Ще припомня, че в началото на 2010-те години необходимостта от нормализация на отношенията на Иран със Запада позволи на "прозападното крило" в иранския елит да поеме изпълнителната власт в страната. За някои обръщането на президента Хасан Рухани към Запада може да се стори парадоксално, доколкото идеологията на Ислямската република е антизападна в самата си основа. Още през 90-те години на ХХ век обаче стана ясно, че прозападно настроените кръгове в иранския елит са достатъчно силни. Първоначално за нормализация на отношенията със САЩ и Европа, макар и предпазливо, се обяви президентът Хашеми Рафсандажани (1989-1997), който беше сменен от открития привърженик на диалога Мохамад Хатами (1997-2005). На практика, единственият последователен противник на Запада измежду последните четирима ирански президента бе Махмуд Ахмадинеджад (2005-2013). Наследилият го Хасан Рухани отново се ориентира към възстановяване на диалога със САЩ и ЕС и по времето на Барак Обама, както Вашингтон, така и Брюксел предприеха стъпки за нормализация на отношенията с Иран. В крайна сметка обаче, "колективният Запад" се оказа заложник на драматичните вътрешнополитически събития в САЩ. Ще припомня, че решението на Тръмп да извади страната от СВПД беше взето въпреки, че сделката не бе нарушена от иранската страна и в разрез с позицията на ООН и американските съюзници в Европа. Това събитие се оказа критичната точка за иранския "завой към Запада" - политическият елит в Ислямската република за пореден път се убеди, че подписаните договори и уверенията на Вашингтон на практика не значат нищо. Разбира се, всичко това не означава, че Западът е загубил Иран завинаги. На теория, в дългосрочна перспектива, ситуацията би могла да се промени, но в обозримо бъдеще това изглежда изключено.

Присъединяването на Иран към ШОС има символично значение, тъй като укрепва "източния вектор" на иранската геополитика. И дори теоретично възможното връщане към ядрената сделка при управлението на Раиси няма да промени тази тенденция. В известен смисъл, това събитие може да се разглежда като победа на подхода на Ахмадинеджад, който първи обяви, че поставя "погледа към Изтока" в основата на външната си политика (впрочем, именно при неговото управление Иран стана наблюдател в ШОС, през 2005). Но, докато по времето на Ахмадинеджад ставаше дума за съзнателен избор на иранските консерватори, стремящи се да ограничат развитието на отношенията със Запада, сега Иран предприема тази стъпка, намирайки се в безизходна ситуация, в която самите западни държави затвориха пътя към нормализацията и то не заради рационалните съображение на мнозинството играчи, а заради вътрешнополитическата нестабилност на един от тях - САЩ.

С други думи, общият вектор на иранската геополитика, насочен към излизането от международната изолация и легимирането на страната пред света, вече дава резултати и влизането в ШОС е един от тях. За това способстват както общата промяна на международната конюнктура, така и последователната трансформация на Ислямската републка в посока към деидеологизиране на външната и политика.

Ще припомня, че присъединяването на Иран към ШОС се случва на фона на нарастващия стремеж на членовете на тази организация към създаване на нови механизми за международно взаимодействие. Сред най-ярките примери в това отношение е Афганистан. След изтеглянето на САЩ от тази страна, държавите от ШОС вече трябва да разчитат единствено на себе си за преодоляване на свързаните с Афганистан заплахи за регионалната сигурност, включително тероризма и наркотрафика. Влизането на Иран в Организациятга именно в този момент е от ключово значение, тъй като без Техеран едва ли е възможно ефективното разрешаване на афганистанския проблем.

Друг сериозен въпрос е създаването на алтернативни на западните механизми за финансови разчети и формиране на нови способи за осъществяване на икономическа активност. През последните години санкционната политика се превърна в ключов инструмент в международните отношения. Нещо повече, с всяка изминала година, налагането на различни рестрикции от страна на западните държави става все по-непредскауемо, защото основен фактор в случая се оказва вътрешнополитическата конюнктура. В перспектива, Китай, Русия и редица други страни могат да се сблъскат с механизми за натиск, сходни с използваните в момента срещу Иран. Тоест, в това отношение Ислямската република изпълнява ролята на своеобразен авангард при търсенето на нови пътища и, макар че засега създаването на механизми за заобикаляне на санкциите е сложен и продължителен процес, в това отношение е налице определен прогрес, дължащ се отчасти и на иранския опит.

Иранската ядрена програма и преговорите във Виена

В края на ноември 2021 шефът на иранската Организация за атомна енергия Бехруз Камалванди съобщи, че „до момента сме произвели 25 килограма обогатен на 60% уран. Нито една друга държава, освен онези притежаващи ядрено оръжие, няма подобен капацитет”. Той твърди също, че Иран вече разполага и с 210 кг уран, обогатен до 20%. Според израелски експерти, постигането на 20%-ното ниво може да се смята за „преломна точка” в хода на реализацията на иранската ядрена програма. Ще припомня, че през 2012 Израел открито заяви, че ако иранците се сдобият с повече от 240 кг обогатен на 20% уран, това ще провокира въздушен удар по обектите на ядрената им инфраструктура.

И така, още в края на миналата година Иран е преминал „преломната точка” и според някои експерти, теоретично би могъл да създаде собствено ядрено оръжие в рамките на един месец. При това страната разполага и с необходимите носители, а именно с балистични ракети Ghadr 110, Sejjil и Emad с обхват 1500-2500 км. Разбира се, на теория обогатяването на урана до 20% бе могло да се оправдае с използването му в експерименталните ядрени реактори, а това до 60% - за медицински цели. Въпросът обаче опира и до наличните количества. При всички случаи по-високата степен на обогяване на урана вече не може да се оправдае с нищо и ще означава, че Иран целенасочено работи за създаване на ядрено оръжие. И това вече няма да касае само „ядрената сделка”, но и иранските ангажименти в рамките на Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО).

Подобно нарушаване на поетите от Техеран ангажименти в рамките на ДНЯО със сигурност би довело до налагане на много сурови санкции от ООН, като при подобно развитие нито Русия, нито Китай няма да се обявят против тях в Съвета за сигурност тъй като в противен случай иранският пример може да бъде последван и от други играчи, като Саудитска Арабия, Турция или Украйна. Тоест, при този сценарий Иран много бързо би се оказал в положението на Северна Корея. Ето защо, съобщението на иранската Организация за атомна енергия за произведения от страната уран следва да се разглежда по-скоро като опит за повишаване на залозите в навечерието на поредния кръг от преговорите във Виена за евентуално възобновяване на ядрената сделка, провел се в края на 2021 (следващият стартира в началото на януари 2022).

Ако анализираме ситуацията с ядрената сделка, като цяло, следва да признаем, че в момента тя се намира в задънена улица. За да се върне към ангажиментите си в рамките на СВПД, Техеран иска отмяната на всички американски санкции. Ще припомня обаче, че общият им брой е над 1700. А без отмяната за голяма част от тях, ядрената сделка няма никакъв смисъл за Иран  От друга страна обаче, президентската администрация на САЩ не би могла да отмени такова количество санкции едновременно, защото това би провокирало процедура по импийчмънт на Джо Байдън. Тоест, в близко време не бива да очакваме сериозни стъпки за възобновяване на СВПД, а по-скоро ще станем свидетели на продължителни пазарлъци между Вашингтон и Техеран. Иранците, най-вероятно, ще продължат да балансират в зоната на "преломната точка", постепенно увеличавайки количеството на своя обогатен до 20% уран, но без да преминават червената линия, свързана с ангажиментите им по изпълнението на ДНЯО.

В момента стратегиите на държавите, ангажирани с преговорите по възобновяването на СВПД, се характеризират със стремежа на участниците да си осигурят по-изгодна позиция така че да могат до голяма степен да определят и техния дневен ред.

Иран например използва факта, че останалите петима участници в преговорите -Русия, Китай, Франция, Великобритания и Германия (както е известно, Тръмп извади, САЩ от "иранската сделка", а сега Байдън се стреми да ги върне в нея) са в състояние на конфликт помежду си по редица други проблеми, и се опитва да се споразумее с всеки от тях поотделно, т.е. да не допусне съвместно да му оказват натиск. Тази тактика на иранците им позволява допълнително да протакат и - паралелно с това - да форсират работите, свързани с ядрения им проект.

Разбира се, Техеран разчита на определено разбиране от страна на Москва и Пекин относно собствената си сигурност и ролята си на международната сцена, още повече, че вече стартира процесът по приемането му за пълноправен член на доминираната от Русия и Китай Шанхайска организация за сътрудничество. От друга страна, статутът на Иран вече се определя най-вече от неговия силов потенциал, а ангажирането му в процесите, развиващи се в Близкия Изток, е от ключова значение за Русия и до голяма степен - за Китай.

Както е известно, иранците "сдържат" Турция в Южен Кавказ и продължават да играят ключова роля в борбата с ислямистите в Сирия. Иранската армия наброяват 873 хил. души, а разходите за отбрана са 13,194 млрд. долара, т.е. 2,7% от БВП, като по този показател страната е на четвърто място сред държавите от Африка и Близкия Изток. Основните доставчици на въоръжение и партньори на Иран в сферата на сигурността са Китай, Русия и Сирия. Впрочем, от развитието на отношенията с Ислямската република са заинтересовани и Германия и Франция, чиито стремеж да укрепят суверенитета си и да постигнат "стратегическа автономия" от САЩ при определено развитие на събитията би могъл да доведе дори до формирането на своеобразна ос Париж-Берлин- Пекин-Москва-Техеран. Впрочем, според някои експерти това би могло да се случи в рамките на следващите три години, т.е. до 2025, когато китайско-американският конфликт във връзка с Тайван вероятно ще бъде разрешен в полза на Пекин. Разбира се, в основата на подобна хипотетична ос ще бъдат Русия и Китай. В нейните рамки Берлин и Париж биха могли да подпомогнат Пекин за развитието на технологичната му база за производство на микрочипове. Москва ще гарантира военна и логистична подкрепа за китайския суперпроект "Един пояс, един път", а пък Техеран ще стори същото по отношение на неговия южен маршрут.

Това би било изключително важно за Китай, тъй като в случай на хибридна операция (с използвани на прокитайските проксита на острова) за присъединяване на Тайван, ще станем свидетели на появата на ос Делхи-Токио-Вашингтон-Лондон, насочена именно против оста Берлин-Париж-Пекин-Москва-Техеран. Тъкмо поради това, в хода на преговорите за възобновяване на СВПД, иранците разчитат на сделка не толкова със САЩ, колкото с Китай и Русия, тъй като последните ще имат повече причини да подкрепят Иран и да търсят компромисно решение.

Разбира се, това съвсем не означава, че Китай и Русия смятат за приемливо превръщането на Ислямската република в ядрена държава. Въпреки че са наясно за ограничените възможности на "колективния Запад" да сложи край на иранската ядрена програма, Пекин и Москва биха искали да отложат колкото се може повече този момент за да могат междувременно да постигнат максимално възможното от Иран, ЕС и САЩ.

Въпреки това, предвид динамиката на ситуацията във връзка със СВПД и ядрената програма на Техеран, едва ли някой има илюзии, относно възможността преговорите във Виена да спрат движението на Иран към придобиване на ядрен статут. Истината е, че не само САЩ и ЕС (т.е. Франция и Германия), но и Русия и Китай няма да станат пълноценни съюзници на Иран, както и той по отношение на тях. Защото идеологическите и геополитическите интереси на Иран, Китай и Русия никога няма да съвпаднат напълно.

Така или иначе, но "иранският фактор" се превърна в ключова константа на глобалната политика и този процес вече не може да бъде обърнат. Просто, защото прекалено много играчи имат интерес Иран да продължи да бъде самостоятелен геополитически субект, с който при това може да се преговаря. На свой ред, Иран е наясно, че битката се води не само против него, но и за него, т.е. за неговото партньорство. От една страна, това му осигурява пространство за маневриране, но от друга ерозира интереса му към възобновяване на "ядрената сделка". В момента иранците съзнателно протакат и затрудняват преговорите, които са им необходими най-вече за да печелят време. На свой ред, САЩ отчаяно се стремят да не им дадат това време, принуждавайки ги максимално бързо да се върнат в "сделката". Неслучайно говорителят на Държавния департамент Нед Прайс даде да се разбере, че "ядрената програма на Иран представлява най-неотложния проблем в Близкия Изток". Според Прайс: "Първостепенната ни задача е да изясним, дали ще можем да се договорим за връщане към спазване изискванията на СВПД и то не заради спасяването на самата сделка, а за да гарантираме, че Иран отново ще бъде лишен от възможността да се сдобие с ядрено оръжие. Именно това е най-важното за нас".

От друга страна обаче, фактът, че това достатъчно откровено заявление беше направено не от президента Байдън и дори не от държавния секретар Блинкен, а от говорителя на Държавния департамент показва, че Вашингтон не разполага с ефективни инструменти за да накара Иран да престане да бави преговорите, въпреки че най-много се нуждае от това, в сравнение с останалите участници в тях. Проблемът обаче е, че докато Иран вече е на финалната права към придобиване на ядрено оръжие, САЩ продължават да се колебят - те първо се оттеглиха от "ядрената сделка" (при Тръмп), без да са накарали Техеран да я спазва, а след това поискаха да се върнат в нея (при Байдън), без да могат да принудят иранците да сторят същото. Което означава, че САЩ не са достатъчно уверени в своите ресурси и поради това не са в състояние да дефинират обхвата на хипотетичното споразумение с Иран.

Що се отнася до двамата други ключови участници - Китай и Русия (на които разчита Техеран), те са изправени пред проблема, как да балансират своите интереси както един с друг, така и с интересите на останалите играчи. Защото всеки резултат от преговорите за възобновяване на СВПД ще доведе до усилването на някой от тях, а Китай и Русия биха искали именно те да са този "някой", за сметка на останалите. Последните обаче също се стремят към това. В момента е невъзможно да се прогнозира, в коя точка ще се пресекат силовите вектори на шестимата участници в преговорите за "ядрената сделка", както и какъв времеви лимит следва да бъде отпуснат на Иран, предвид факта, че самите иранци биха искали този лимит да е максимален, докато за САЩ е много важно той да е минимален.

Иран, Израел и арабските монархии от Залива

Според известния британски геополитически анализатор и бивш дипломат Алистър Крук, "Ситуацията, която наблюдаваме днес около Иран, представлява своеобразен "параграф 22" за държавите от Персийския залив, които не знаят, как да постъпят - дали да подкрепят възраждането на СВПД (както направиха при подписването му през 2015) или по-скоро следва да се опасяват от подобно развитие? От една страна, ако сделката стане факт (ключовата дума в случая е "сделка") и основната част от санкциите бъдат премахнати, Иран несъмено ще усили позициите си. Истината е, че освен някои ястреби във Вашингтон и Тел Авив, никой не вярва в израелската теза, че „иранската ръководство балансира на ръба на пропастта заради параноичния си страх от ограничен и спорадичен саботаж на своите ядрени обекти от страна на Израел".

Всъщност, повечето анализатори са убедени, че ако поиска Иран би могъл безпроблемно да действа на принципа "око за око" в отношенията си с Израел. Сред доказателствата за това бе т.нар. "танкерна война", в която израелците бяха принудени да отстъпят. Ще припомня също, че в края на 2021 иранците публикуваха карта на стратегическите точки на територията на Израел, които ще се превърнат в мишени на евентуален контраудар от страна на Техеран, ако израелците все пак решат да атакуват масирано Иран. Впрочем, някои членове на администрацията на Байдън отиват и по-далеч - те, в частност, твърдят, че редовните "превантивни удари" на израелската авиация в отделни зони, контролирани от иранците или техните проксита в Близкия Изток, са се оказали контрапродуктивни. Според тях, извършената през пролетта на 2021 диверсия в иранския ядрен завод в Натанз (за която Техеран обяви, че е осъществена от израелски агенти) е лишила МАГАТЕ от част от апаратурата, позволяваща на агенцията да следи процесите на обогатяване на урана в него. В същото време, повредените при взрива остарели центрофуги моментални бяха заменени от иранците с такива от ново поколение. В същото време, всички тези "операции" допълнителнео ерозираха доверието на Иран към МАГАТЕ, подозирана от Техеран, че изпълнява ролята на "уши и очи" на Израел на иранска територия.

За арабските монархии от Персийския залив обаче, политическата метаморфоза на Иран изглежда още по-очевидна. Те виждат нарастващата мощ на руско-китайската геостратегическа ос и постепенната интеграция на Ислямската република в нея, включително по линия на ШОС.

Тоест, арабските монархии от Залива са изправени пред следната дилема: Иран вече представлява голяма регионална сила, а евентуалното възобновяване на СВПД ще го направи още по-силен в техните очи и, съответно, ще измести още повече силовия баланс от Персийския залив към Иран. Държавите от Залива осъзнават, че на фона на все по-малкия интерес на Вашингтон към региона и разногласията му с Израел, техните възможности се оказват твърде ограничени, което налага да променят досегашния си подход към Иран.

В тази връзка, сериозна тревога в САЩ и Израел породи осъщественото в края на ноември 2021 посещение на делегация на Обединените арабски емирства, начело с дипломатическия съветник на президента на ОАЕ Ануар Гаргаш и зам. външния министър Халифа Шахин в Техеран. Според Гаргаш, страната му приветства стремежа на иранците да възстановят отношенията си с арабските монархии от Залива. Малко по-късно, съветникът на президента на ОАЕ по националната сигурност Тахнун ибн Зайед (смятан за втория след престолонаследника човек в страната) също посети Иран, където бе приет от президента Ибрахим Раиси. В Техеран Тахнун ибн Зайед подчерта, че: "следва да открием и премахнем онези елементи, които пречат на укрепването на отношенията между нашите две страни, като за целта създадем специализирани работни групи, особено в сферата на икономическото сътрудничество". Следва да отбележа, че въпросното посещение на ибн Зайед беше първото на толкова високопоставен чиновник от ОАЕ от 2016 насам. Както е известно, през август 2019 Иран и ОАЕ подписаха меморандум за взаимно разбирателство, касаещ разширяване на сътрудничеството за гарантиране сигурността на морските граници, което тогава бе оценено като "нож в гърба на Саудитска Арабия" (днес обаче, Рияд също предприема предпазливи стъпки към нормализиране на отношенията с Техеран).

Стремежът на Абу Даби да промени досегашната си стратегия, залагаща на петролния фактор и военната мош за подпомагане на съюзниците и отслабване на опонентите си, акцентирайки вместо това на "икономическата дипломация", привлича вниманието на мнозина анализатори. Сред причините за тази промяна бяха последиците от коронавируската пандемия за икономиката на ОАЕ, както и промяната в близкоизточната политика на САЩ при управлението на Байдън. В резултат от това, днес посолствата на ОАЕ са ангажирани най-вече с привличането на чуждестранни инвестиции, а Емирствата започнаха да играят по-активна роля при урегулирането на конфликтите, в частност, между Судан и Етиопия или дори между Индия и Пакистан.

Ревизираната стратегия на Абу Даби означава много сериозна промяна за тази страна, ръководена от престолонаследника Мохамед бин Зайед, чиито предишен подход доведе да изпращането на хиляди военни в Йемен, намеса в Либия и втвърдяване на регионалното ембарго срещу Катар. При това управляващите в емирствата не просто се отказват от досегашния си конфронтационен подход, а се стремят да действат по-разумно, залагайки на дипломатическите и посреднически усилия.Това се потвърждава и от изявленията на редица официални представители на ОАЕ, които изрично посочват, че емирствата „искат да поддържат приятелски отношения с всички – от Израел до Иран”.

Що се отнася до промяната на отношението към Техеран, то също е свързано със стремежа на Абу Даби да разчита занапред на „икономическата дипломация”. Както е известно, ОАЕ оглавява списъка на държавите, изнасящи стоки за Иран и е на трето място сред вносителите на ирански стоки. По официални данни, от ОАЕ идват 31,5% от чуждестранния внос на Иран (около 7,3 млрд.$ от 23,1 млрд.$), там отиват и 10% от иранския износ (2,2 млрд.$ от 2,18 млрд.$), а до 2030 двете страни планират да увеличат търговия си оборот до 30 млрд.$. Иран разчита до голяма степен на съседите си за да пласира своите стоки, опитвайки се да ограничи вредата от санкциите, които САЩ възобновиха през 2018, след оттеглянето си от подписаната през 2015 ядрена сделка.

Държавите от Персийския залив са наясно за рисковете от вече очерталия се вакуум на сила в региона, породен от все по-очевидната липса на интерес от страна на Вашингтон към Близкия Изток и концентрирането на вниманието му върху битката с Китай. В същото време обаче, ако Израел продължи да атакува Иран с цел да забави или напълно да провали ядрената му програма - без оглед на това, дали СВПД ще бъде възобновена или не - в този "вакуум" могат да възникнат големи проблеми. Напълно възможно е военният отговор на иранците да засегне и арабските монархии от Залива, за които Техеран смята, че си сътрудничат с Израел. Тоест, в момента държавите от Залива са изправени пред изключително труден избор: да подкрепят възобновяването на "ядрената сделка" и да рискуват поредните антиирански атаки на Израел да провокират регионална война, или пък да се обявят против нея, рискувайки да си навлекат гнева на Вашингтон, без при това да избегнат опасността от регионална война (тъй като Израел не е загубил надежда да убеди САЩ да стартират военна операция срещу Ислямската република).

Военните възможности на Техеран

В тази връзка ще напомня, че в края на декември 2021 Корпусът на стражите на ислямската революция (КСИР) стартира едновременно три мащабни военни учения: в Персийския залив, в Ормузкия пролив и в крайбрежните райони. Според Техеран, причината е "опасната пауза" в преговорите за ядрената сделка, които - както твърди режимът на аятоласите - се провалят заради позицията на САЩ.

В отговор, израелският министър на отбраната Бени Ганц заяви в Кнесета, че "иранската стратегия за протакане на преговорите във Виена може и следва да бъде преодоляна". Според Ганц, "вътрешната ситуация в Иран дава възможност за това. Иран не е световна сила, а гражданите му са изправени пред сериозни икономически трудности, през последните години инвестициите са намалели двукратно и страната се сблъсква с многобройни вътрешни и външни проблеми". В същото време, израелския военен министър изтъкна, че "през последната година и половина ние бяхме ангажирани със създаването и придобиването на нови възможности за защита от всички заплахи в региона".

Както изглежда, в Ислямската република също са наясно, че опасността от война е съвсем реална и залозите са по-високи отвсякога. Затова КСИР се стреми да демонстрира и изпробва натрупания си през последните години военен потенциал. В осъществените от него маневри участваха въздушно-космическата дивизия, сухопътните и военноморските сили на Корпуса. При това, ако се съди по хода на ученията, иранците отделят специално внимание на блокирането на Ормузкия пролив, през който преминава 20% от световния петролен транзит. Подобни стъпки изглеждат оправдани, от гледна точка на икономическите последици от евентуална война. Не е ясно обаче, защо иранските стратези смятат, че основните бойни действия ще се развият в Персийския залив. В Техеран изглежда са убедени, че именно от разположените там американски самолетоносачи ще бъдат осъществявани бомбардировки на цялата иранска територия. Впрочем, американските медии също не изключват подобен сценарий. Така, в коментар на списание National Interest се анализират възможностите на иранците да унищожат някой америикански самолетоносач навлязъл в Персийския залив, като според експертите унищожаването само на самолетоносача "Нимиц" е в състояние да провокира толкова сериозна политическа и икономическа криза в САЩ, че те дори могат да решат "да излязат от играта", оставайки Израел сам да се оправя с Иран. В тази връзка, авторите на National Interеst напомнят за събитията отпреди повече от шест гдини, когато иранците осъществиха "провокационни" стрелби на няколкостотин метна от самолетоносача "Хари Труман" при преминаването му през Ормузкия пролив. Тогава Централното командване на САЩ (CENTCOM) обяви иранските действия за недопустими, но Вашингтон предпочете да не изостря ситуацията.

Както е известно, Ормузкият пролив представлява естествен тесен проход към Персийския залив и американските стратези смятат за напълно логично, КСИР да атакува именно тук корабите на САЩ и съюзниците им. При това, според експертите, освен че иранците вероятно ще минират пролива, което няма да спре корабите на САЩ, разпологащи с необходимата защита, те ще ги атакуват и с противокорабни ракети.

По данни на израелското военно разузнаване обаче, КСИР не разполага с нищо, което реално би могло да унищожи самолетоносач като "Нимиц" например. Чисто хипотетично, иранците биха могли да го атакуват с произведени в Китай ракети С-802 (чиято бойна част тежи 162 кг), с каквито разполагат ВМС на КСИР. Тези ракети обаче не са в състояние да "пробият" защитата, която му осигуряват ескортиращите го кораби - крайцерите тип "Тикондерога" и разрушителите клас "Арли Бърк", разполагащи със система за ПРО Aegis. Всъщност, цялото въздушно пространство в радиус 800 км от американските самолетоносачи щателно се контролира и охранява, да не говорим, че гигантските кораби като "Нимиц" дори и самостоятелно могат да отразят едновременна атака с 24 съвременни противокорабни ракети. Ето защо, повечето анализатори смятат, че при евентуална война с Иран, американските самолетоносачи в Ормузкия пролив би следвало да се опасяват най-вече от "москитния флот" от бойни катери на КСИР, които - според военните експерти на CENTCOM - са в състояние да се промъкнат в непосредствена близост до американските самолетоносачи. В тази връзка ще припомня, че през декември 2021 военноморските сили на КСИР получиха 110 скоростни бойни катери клас "Ашура", част от които са снабдени с руски ракетни комплекси "Корнет" и са предназначени специално за водене на асиметрична война по море. И макар мнозина вероятно да смятат, че иранският "москитен фрот" не може по никакъв начин да навреди на някой американски самолетоносач с водоизместимост 100 хил. тона, израелският военен експер Марк Ланфан твърди, че именно руските ракетни комплекси, с които разполагат иранските катери, ще се окажат най-голямата заплаха за самолетоносачите на СЩ при евентуална война с Иран.

Заключение

По-внимателният анализ показва, че тревогите на държавите от Близкия Изток са свързани не толкова с все по-острите призиви на израелския премиер Бенет за военни действия срещу Иран, а по-скоро с действията на американския президент Джо Байдън. Редица членове на неговия екип смятат, че Байдън е на път да допусне същата грешка, която навремето провали "иранската политика" на Обама: също като него Байдън полага прекалени усилия за да омиротвори Израел. Както напомня The New York Times, Белият дом вече започна да втвърдява санкциите, наложени навремето от Тръмп (които доскоро новата администрация определяше като "контрапродуктивни) и дори си позволява да отправя военни заплахи срещу Техеран - очевидно опитвайки се да успокои Израел. Въпреки това обаче - както отбелязват американските медии - израелското правителство изглежда все по-обезпокоено от възможността САЩ в крайна сметка да се споразумеят с иранците, а след това да се опитат да попречат на израелските специални служби да продължат операциите си против иранската ядрена програма.

"Грешката" на Байдън (а преди това и на Обама) е, че се опитва постигне стабилна сделка с Иран, която да удовлетвори и Израел, макар че това на практика се оказва невъзможно, защото еврейската държава разглежда режима на аятоласите (особено пък, ако се сдобие с ядрено оръжие) като екзистенциална заплаха. Освен това, в момента сме свидетели на огромните проблеми, с които се сблъсква реализацията както на вътрешната, така и на международната програма на Байдън, чиито имидж непрекъснато се срива по всички ключови проблеми, на които се крепеше неговата популярност преди да влезе в Белия дом. Неслучайно мнозина предричат, че междинните избори за Конгреса през 2022 могат да се окажат катастрофа за демократите, което също кара държавите от Залива да се замислят. В крайна сметка, изглежда много вероятно, че стремежът на Байдън да "успокои" Израел, провеждайки политика на "максимален натиск" и военни заплахи срещу Иран, ще обрекат на неуспех опитите на администрацията му да възроди СВПД.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.3 2022

Поръчай онлайн бр.3 2022 на списание Геополитика