Ерозията на американската мощ и кризата в отношенията между администрацията и военните

Сред тези белези е например фактът, че въпреки огромния натиск на САЩ, Китай е на прага на "интегрирането" на Тайван, Иран е съвсем близо до постигане на необходимия потенциал за създаване на собствено ядрено оръжие, а Русия не само си върна Крим, но и е на път да интегрира Беларус в рамките на т.нар. Съюзна държава и успешно задълбочава интеграцията в доминирания от нея Евразийски икономически съюз (ЕАИС). Всичко това бележи края на еднополюсния свят, доминиран от САЩ, които се оказват безсилни да спрат, още по-малко пък да обърнат тези процеси.

Това означава, че сферата, в който САЩ биха моглид да разчитат, ако не да разширят, поне да съхранят доминацията си, постепенно но неумолимо се свива. Което пък стимулира процесите на преразпределяне на глобалния силов баланс. В резултат от това се задълбочава сблъсъкът между различните кръгове в американските политически елити, което пък води до ново изтичане на ресурси от САЩ към други държави, някои от които са техни съюзници, а други - техни съперници.

Тъй наречената "иранска сделка" например, до такава степен разедини американския "истъблишмънт", че това може да доведе до спад на влиянието на Вашингтон върху такива ключови за него играчи като Израел, Саудитска Арабия или ЕС. Сриващият се рейтинг на президента Байдън повишава заплахата от връщането на Тръмп (или друг радикален републикански политик), който отново да анулира ядрената сделка с иранзците. И тъй като ЕС е категорично против подобно развитие, можем да очакваме, че то ще провокира ново силно напрежение по "трансатлантическата ос". При това вероятно ще бъде съпроводено от промяна на вътрешния баланс на силите в Европейския съюз, където ще се усилят "националистическите" и "популистките", т.е. антиамериканските сили. На свой ред, Израел ще разшири сътрудничеството си със Саудитска Арабия, насочено срещу Иран, придавайки му все по-ясни военни измерения. И това също ще стане през главата на САЩ и за сметка на намаляващото им влияние в региона.

По-опасното за Вашингтон обаче е, че възникналият в резултат от това вакуум много бързо бива запълнен и то от най-опасните им противници в лицето на Китай, Русия и Иран (без да броим непредсказуемата Турция на Ердоган). Появата на тази мощна антиамериканска ос само усилва и без това съществуващите в ЕС колебания, което пък принуждава САЩ да увеличат натиска си върху Съюза. Това обаче, ще провокира ответна антиамериканска реакция и също ще ограничи сферата, в която САЩ биха могли да разчитат да постигнат целите си без да ерозират своя властови ресурс.

Фактът че през последните десетилетия всяка нова американска администрация започва с обещания да отмени всички решения на предишната, силно затруднява отношенията на САЩ с техните съюзници. В момента Иран например, може да упражнява натиск върху САЩ, изисквайки от тях гаранции за запазване на "ядрената сделка". Разбира се, Байдън не може да даде подобни гаранции, което пък позволява на Техеран да протака, постепенно доближавайки се до заветната си цел да се превърне в ядрена сила.

Безсилието, демонстрирано напоследък от САЩ, нямаше как да не активизира всички претенденти за тяхното "наследство". А сред тях са не само Китай и Русия, но и ЕС, Индия, Иран, Великобритания, Турция, Израел, Саудитскса Арабия, Катар и дори Южна Корея (която получава шанс да постигне обединение и без американска подкрепа) и Япония (която вече ще може да се освободи от опеката на САЩ и да започне да действат напълно самостоятелно в региона). Вашиннгтон ще трябва да се бори с всички тях за доминация в една или друга важна точка на света, докато те ще продължат да увеличават мощта си, измествайки постепенно американците. При това САЩ нямат повод, нито пък могат да използват цялата си сила срещу подобна "стратегия на малките стъпки", ерозираща глобалната им роля.

Разбира се, Вашингтон е наясно със случващото се и трескаво се опитва да му попречи, проблемът обаче е, че независимо от това, доколка адекватни са предприеманите от САЩ мерки, в повечето случаи те не постигат целта си и отстъплението на Американската империя продължава с пълна сила. Сред признаците за това са провалите на редица ключави проекти на САЩ,     например този за "денуклеаризацията" на Северна Корея и Иран. В крайна сметка, след като не могат да се справят с подобни "държави-парии", Съединените щати трудно могат да претендират за глобална хегемония. Впрочем, паралелно с провала на стратегическите им проекти, те продължавата да губят и зоните си на влияние.

Наред с действията на Китай, Русия, ЕС и Иран, сред признаците за ерозията на американската мощ е очевидната активизация на Великобритания и Турция, които доскоро бяха сред най-твърдите съюзници на САЩ (впрочем, британците и сега се позиционират като такива, макар че всъщност играят собствена "Голяма игра"). Така, американците се сблъскват с Анкара и Лондон както в Близкия Изток (Сирия и Ирак), така и в Южен Кавказ, което допреди няколко години изглеждаше невъзможно. Самостоятелната игра на Турция в Южен Кавказ и позволява да формира квазиалианси с Русия, Китай и Иран, а на Великобритания, която запазва силно влияние върху Анкара, да води собствена игра в региона. Ще припомня, също, че САЩ съумяха да изместят Франция от мащабната сделка с продажбата на подводници за Австралия, само благодарение на британската подкрепа. Необходимостта да се съобразяват с интересите на Лондон никак не радва Вашингтон, но фактът, че новият алианс AUKUS, чиято цел е "сдържането" на Китай, също бе създаден с помощта на Великобритания беше поредното доказателство, че американците вече не могат сами да се справят с противниците си. Между другото, коментирайки появата на AUKUS, повечето анализатори пропуснаха факта, че най-голяма заслуга на нея имат не толкова САЩ колкото действащото в сянка Обединено кралство, тъй като Австралия е част от британската сфера на влияние. Тоест, без желанието на Лондон, този квазиалианс едва ли щеше да е възможен.

Да на забравяме и, че в момента американската икономика е тежко обременена от проблема с огромния държавен дълг и безконтролното емитиране на необезпечени реално долари. При това кризата се задълбочава от продължаващата пандемия, което изостря разцеплението в средите на елитите в САЩ и стимулира отдалечаването на ЕС от тях (впрочем разногласията сред европейските елити също нарастват). Очевидно Вашингтон все по-зле се справя с ролята на арбитър, а функциите му на "световен полицай" се оказват все по-ограничени от разрастването на "клуба на ядрените държави", което американците не успяха да предотвратят.

На този фон санкционната политика на САЩ, макара и да забавя, не може да спре настъплението на техните конкуренти, да не говорим, че ефектът от прилагането и спрямо съюзниците и партньорите (като ЕС) е почти нулев, тъй като води до загуба на влияние. Истината е, че САЩ достигнаха границите на възможностите си да действат с легитимни средства и всеки по-нататъшен натиск може да провокира разпадане на доминираните от тях алианси и военни действия с техните противници, в които победата на американците никак не е очевидна или пък ще се окаже пирова. В тази връзка ще припомня, че те не можаха да се справят дори с талибаните в Афганистан. Всичко това също е ясен признак за упадъка на Американската империя.

Между другото, предишният президент на САЩ Тръмп го беше разбрал още преди да влезе в Белия дом и затова искаше да концентрира силите на страната върху възстановяването и нарастването на нейната мощ. Защото онова, с което тя разполага в момента, вече не е достатъчно за ефекивното проектиране на сила извън страната - разходите за това са все по-големи, а резултатите - все по-нищожни. Както знаем обаче, вътрешният конфликт между различните прослойки на американските елити не позволи на Тръмп да осъществи замисленото (а, най-вероятно ще попречи това да сторят и наследниците му).

Обективно погледнато, случващото се със САЩ е изгодно за всички претенденти за "американското наследство". Разбира се, процесът на разпределянето му ще се проточи, но основното му направление е очевидно. Американската империя навлезе в период на упадък и, както се случва в подобни периоди, светът се връща към състоянието си на нестабилност и наличие на множество варианти за бъдещото му развииие. Това няма как да не провокира напрежение, но именно към тази реалност следва да се адаптират всички геополитически играчи - големи и малки, включително и България. Натискът върху сегашния глобален политически модел ще продължи да нараства, което означава, че ХХІ век едва ли ще се окаже спокоен и мирен, по скоро обратното.

Краят на "американския век"

Тезата за залеза на САЩ като световен хегемон не е нова. В нейна подкрепа могат да бъдат посочени редица обективни показатели, най-важните сред които са излизането на Китай на първо място в света по обем на производството на реалната икономика. В същото време обаче, твърденията за възможността САЩ, като държава, да изчезнат от политическата карта на планетата съвсем доскоро се смятаха за налудничави- През миналата 2021 обаче, се появиха множество анализи, в които хипотезата за евентуалното разпадане на САЩ се лансира от уважавани автори и експерти, аргументиращи твърденията си с достатъчно богата фактология.

Сред най-впечатляващите е статията във Washington Post на смятания за "баща на американские неоконсерватизъм" Робърт Кейган (съпруг на зам. държавния секретар Виктория Нюланд), озаглавена "Нашата конституционна криза вече е тук" (2). Тя отразява визията относно перспективите за развитие на САЩ на определени слоеве от т.нар. "дълбока държава", които очевидно изпитват много сериозни притеснения за бъдещето. В нея Кейган твърди, че: "Съединените щати са много близо до най-голямата политическа и конституционна криза от Гражданската война насам, като е много вероятно през следващите три-четири години да станем свидетели на случаи на масово насилие, разпадане на федералната власт и разделяне на страната на воюващи помежду си червени (републикански) и сини (демократични) анклави". В тази връзка, авторът акцентира върху редица ключови фактори, разделящи американското общество.

На първо място е появата в САЩ на дълбок вътрешен идеологически разлом. Според Кейган, той е следствие на лансираната от Тръмп повече или по-малко разбираема идеология, която авторът определя като "консервативен национализъм". Както отбелязва Кейган, в създаването и участват сериозни интелектуални кръгове на Америка и тя се възприема от значителна част от населението на САЩ. Тоест, "тръмпизмът", като социолно течение, придоби ясно идеологическо оформление, а в идейно отношения самите Съединени щати вече са разделени на либерални демократи и консерватори-националисти. Разбира се, това е едно доста грубо разделение, тъй като в идейните позиции на различните социално слоеве на американското общество, включително елита, съществуват множество отенъци и нюанси. При всички случаи обаче, идеологическото противопоставяне вече е налице и при това касае цялото общество.

На второ място, противопоставянето между Републиканската и Демократическата партии престана да бъде чисто външно, резултатът от което не оказваше влияние върху основите на американското общество, вътрешната и външната полипика, а се превърна в истинско и на практика антагонистично противоборство. Победата в него на една от страните ще окаже съществено влияния както върху ситуацията вътре в страната, така и върху външната и политика.

На трето място е наличието на масова подкрепа за "тръмпизма" в американското общество. В тази връзка Кейган посочва, че: "съществува по-здрава връзка между лидера и неговите последователи, отколкото сме виждали досега в цялата история на политическото движение в САЩ". Според него, този феномен се обяснява с факта, че Тръмп дава "ясен отговор на техните страхове и обиди". Той прогнозира сериозни конфликти в американското общество в резултат от отказа да бъдат признати резултатите от изборите не само през 2024, когато ще се реши, кой ще е следващия президент, а още на междинните избори за Конгрес през 2022. Между другото, цялата статия на Кейган е пропита от крайно отрицание към Републиканската партия.

Задълбочаващият се антагонизъм

Сходни с тези на Кейган са и твърденията на американския равин и директор на Центъра за богословско-политически изследвания Майкъл Тилман, според койт има две Америки, които "живеят в свои паралелни и непресичащи се светове. Едната е традиционната Америка, основаваща се на юдео-християнските ценности. Тя вярва в Бога и добропорядъчни начин на живот, в автономията на индивида и неговата свобода от държавната намеса. Другата Америка е прогресистка и смятаща, че обществото следва да бъде трансформирано чрез прокарване правата на всевъзможните малцинства. Тъй наречените идентичности - расови, полови или свързани със сексуални отклонения - формират основите за тази коалиция".

В тази връзка Тилман изтъква множеството противоречия, раздиращи американското общество, при това повечето от тях имат антагонистичен характер. Според него: "В реалния живот това водо до непримирим конфликт, тъй като в основата му са ценностните разногласия, а не разминаванията по текущите икономически и политически проблеми". Тоест, на практика, той твърди, че САЩ са дълбоко разединени идеологически, посочвайки като тревожен симптом за наближаващата катастрофа нарастването, в историческа перспектива, на радикализма - от умереното различие в подходите между Джордж Буш-старши и Бил Клинтън до фактическия антагонизъм между Доналд Тръмп и Джо Байдън. Според него, съвсем скоро тези различия могат да достигнат критични нива и "сценарият за разпадането на САЩ като единна държава дза се окаже съвсем реалистичен".  Тилман смята, че противопоставянето продължава да се ожестоава и в бъдеше Съединените щати могат да се разпаднат на три-четири независими държави.

Според него, именно тази вътрешна раздробеност предопределя непоследователния характер на американската външна политика, като значителна част от населението на страната подкрепа идеите на изолационизма, докато друга е привърженик на глобалното лидерство на САЩ. При това, той отбелязва, че необходимостта от нарастване на разходите за вътрешни нужди, обусловени от дълбоките разломи в обществото, принуждава американското ръководство да съкрашава реалните разходи за външна политика, което още в краткосрочна перспектива ще доведе до понижаване на вънщната военна активност: "САЩ вече ще подхождат по-избирателно към външнополитическите си проекти, ограничавайки се само с критично-важните". Сред тези приоритети Тилман посочва противопоставянето с Китай и Русия, както и запазването на доминацията в Латинска Америка. Като цяло, той прогнозира "мащабно американско остъпление на външнополитическия фронт", което ще се развива паралелно със задълбочаването на вътрешните противоречия.

Както посочва анализаторът на Bloomberg Макс Хейстингс, „проведената наскоро от Университета на Вирджиния анкета показва, че в момента 52% от избирателите подкрепящи Доналд Тръмп „частично подкрепят” идеята, контролираните от републиканците щати „да излязат от състава на САЩ и да създадат отделни собствени държави”, а 41% от подкрепящите Джо Байдън споделят същата идея, но по отношение на контролираните от демократите щати" (1). В появилата се през 2020 книга на професора по право от Университета "Джордж Мейсън" Франк Бъкли, озаглавена "Разпадането на Америка", се твърди че САЩ "са узрели за своя разпад, в полза на който има много аргументи". Впрочем лявоориентираният американски философ Ричард Крейтън от Nation лансира сходни идеи в публикуваната през същата година книга "Разбийте я", в която твърди, че САЩ или следва напълно да завършат започналата след Гражданската война през ХІХ век "Реконструкция" или "напълно да се откажа от идеята за съюза".

Според Дейвид Рибой от Института Клермонт: "В момента в Америка съществуват паралелно две конкуриращи се и взаимноизключващи се концепции за доброто, справедливостта и ролята на държавата във взаимоотношенията и с гражданите. При положение, че напълно се разминаваме по такива фундаментални понятие и това разминаване се проявява при решаването на всеки политически проблем, има ли достатъчно могъща сила, способна отново да ни обедини? Или, ако го кажем по-открито - може би не днес, но съвсем скоро - има ли сила, която да е в състояние да предотврати разпадането на Америка?".

Разбира се, става въпрос за принципната възможност, а не за вероятността от подобно развитие, но нека не забравяме, че през последния половин век станахме свидетели на толкова поразителни събития, повечето от които трудно можеха да бъдат прогнозирани, затова би било глупаво напълно да го изключваме.

Налице са достатъчно примери за обединяване и разпадане на съвременни държави и на този фон, въпросът, защо това да не може да се случи и на САЩ не изглежда чак толкова абсурден. Както посочва в тази връзка споменатият в началото Марк Хейстингс: "В течение на повече от две столетия, това, което обединява американците се оказваше по-силно от онова, което ги  разделя. Но, ако нещата се променят, изглежда напълно възможно някои части на страната да решат да тръгнат по свой, собствен път, като това се отнася на първо място за Калифорния, чиято икономика е петата най-голяма в света. Нещо повече, каквото и да ни говорят, в основата на разцеплението на Америка е залегнал расовият проблем, или по-точно проблемът с белия трайбализъм, т.е. поляризацията на обществото, която днес се оказва невъобразимо по-дълбока, отколкото би могъл да си представи гражданинът на либералната Америка от средата на 60-те години на миналия век например. Постоянно възникват нови сегрегационни движения, повечето от които се доминират от крайни левичари. Ще припомня например, че Калифорния, Ню Йорк, Минесота, Вермонт и Кънектикът решиха да ограничат търговията си с щата Северна Каролина, след като там бе приет закон, уж ограничаващ правата на сексуалните малцинства. Калифорния пък забрани спонсорираните от щатските власти пътувания на свои граждани в онези щати, в които според калифорнийските власти се дискриминитат хомосексуалните, бисексуалните и транссексуалните. Истината е, че в страната ни се надига такава мощна вълна от гняв и омраза, че не можем да си представи, докъде можем да стигнем".

Лидерът на Тексаското националистическо движение (Texan Nationalist Movement) Джо Шихан твърди, че разглежда  евентуалния Тексит, т.е. отделянето на щата Тексас от САЩ "повече като, опора, бастион или безопасно пристанище, което би могло да преустанови свличането на страната ни към хаоса, защото в момента всичко върви натам".

Разбира се, напълно очевидно е, че в краткосрочна и дори средносрочна перспектива не би могло да се говори за каквото и за било разцепление или дори разпад на САЩ. Истината обаче е, че подобно развитие вече се разглежда от самите американци като напълно възможно, макар че само допреди двайсетина години се смянаше за абсолютно нереално. А проблемът е, че ако подобен разпад все пак се случи, цената и последиците от него ще бъдат далич по-тежки не само за САЩ, но и за целия западен свят, отколкото евентуалното разпадане на Великобритания или дори на Европейския съюз.

Разцеплението сред елитите

Цитираните по-горе анализи на авторитетни американски анализатори касат социално-политическата ситуация в САЩ, като цяло, без да разглеждат структурата на противостоящите се политически групировки, нито пък да анализират причините за възникването на тази ситуация. Ще припомня, че само допреди десетина години, САЩ изглеждаха достатъчно монолитни, а глобалното им господство не пораждаше съмнения. Още тогава обаче, съществуваха редица белези, показващи, че американският елит е вътрешнопротиворечив и конфликтен. Несменяемият му висш ешелон в сянка, който определя целите, задачите и средствата за реализацията на геополитиката на САЩ, генерираше фундаментален конфликт по отношение на целеполагането, имащ дългосрочен характар, а негов конкретен израз бе конкуренцията между двата различаващи се глобални проекти на Америка, т.е. все по-яростното противопоставяне между двете водещи партии, което нерядко нанася сериозна вреда на САЩ. В момента този конфликт е навлязъл в остра фаза, чиито израз е именно антагонизмът между "консервативния национализъм" и "либералния фундаментализъм".

Друг ключов фактор за задълбочаването на вътрешната криза в американското общество е все по-ограничения интелектуален потенциал на неговия елит. В това отношение е достатъчно да сравним такива някогашни интелектуални авторитети на геополитиката на САЩ като Кисинджър или Бжежински, със сегашния държавен секретар Блинкен или заместничката му Нюланд. Колкото и парадоксално да изглежда, началото на тази интелектуална деградация съвпадна с разпадането на Съветския съюз и предшестващите го събития. По онова време американският елит с основание се почувства господар на света и реши, че вече не е нужно да отделя специално внимание на дипломацията, тъй като е в състояние да налага волята си с помощта на различни икономически и информационни инструменти, а при нужда и с военна сила. В резултат, в основен критерий при назначаването на най-високите постове в политическата йерархия се провърна верността към конкретната групировка в рамките на елита, което нерядко беше в разрез с интересите на американската държава, като цяло. Подобно нещо бе почти недопустима по време на студената война, защото би струвало изключително скъпо на САЩ.

След нейния край обаче нещата се промениха и в средите на висшия американски политически "истъблишмент" рязко нарасна делът на представителите на интересите на отделните групировки в йерархията на властта, при това допусканите от тях грешки, обикновено биваха подминавани с лека ръка. В резултат от това бяха създадени условия за все по-честото пренебрегване на националните интереси на САЩ за сметка на тези на отделни компании или корпорации, паразитиращи върху държавния бюджет.

Следва да отбележа обаче, че тази интелектуална деградация на висшия политически апарат на САЩ рязко контрастира с отличната подготовка на експертите на по-ниските нива в държавната йерархия. Именно този дисбаланс вероятно поражда и все по-ясно очертаващите се вътрешни конфликти между професионалня елит и американските политици. Последните се проявяват периодично в глобалното информационно пространство под формата на взаимноизключващи се изявления на висши представители на американския политически истъблишмънт (например на служители на Държавния департамент и на президентската администрация) и на военното ръководство (включително това на специалните служби).

Отстъплението във военната сфера

Впрочем, интелектуалната деградация на американския елит се отразява и в научно-техническата и, в частност, във военно-техническата сфера. Налице са достатъчно примери, че по редица направления в момента САЩ са отстъпили назад от собствените си постижения от втората половина на ХХ век.

Такъв пример е проектът за възстановяване на космическите полети с астронавти до Луната. Ще припомня, че тази цел беше официално поставена още в началото на първия мандат на президента Обама. Дванайсет години по-късно обаче все още няма никакъв видим резултат, при положение, че реализацията на първата лунна програма на САЩ, довела до кацането на Нийл Армстронг на Луната през 1969 отне само седем години. Съдейки по изчезването на информацията за нея от медиите, сегашната програма на страната вероятно се сблъсква със сериозни проблеми.

Впрочем, САЩ изпитваj големи затруднения и в конкуренцията си с Русия и Китай в сферата на свръхзвуковите въоръжения. Ще припомня, че руският президент Путин още преди повече от три години съобщи за създаването на цял комплекс от различни системи свръхзвуково оръжие: от стратегическите ракети "Авангард" до оперативно тактическите "Кинжал" и "Циркон". На свой ред, китайците разработиха и снабдиха армията си със свръхзвукови балистични противокорабни ракети. САЩ са наясно, каква огромна опасност предтавлява всичко това за тях, но засега не могат да дадат никакъв реален и адекватен отговор на военно-техническото предизвикателство.

В същото време най-новите модели американско воъръжение, които трябва да позволят на САЩ "веднъж и завинаги" да изпреварят конкурентите си, се оказаха толкова проблемни, че по своите реални възможности отстъпват дори на по-старите модели, с които разполага армията на страната.

Сред примерите за това са толкова рекламираните разрушители клас Zumwalt. Водоизместимостта им е 1,5 пъти по-голяма отколкото на ракетните крайцери Ticonderoga, но им остъпват много сериозно по потенциала на ракетното си въоръжение - така, докато Ticonderoga разполагат с общо 122 ракети, Zumwalt имат само 80. Освен това, експертите смята, че новите разрушители имат влошени мореходни качества, а що се отнася до електромагнитното оръдие с което разполагат, то действително е последна дума на техниката, но бойната му ефективност е твърдe съмннителна. 16-килограмовият му снаряд може да бъде изстрелян на разстояние до 100 км, но системите за насочване на оръдието консумират огромни количества електроенергия (на практика разрушителите Zumwalt представлява своеобразна плаващи електроцентрали) което го прави изключително скъпо - стойността му е 50% от тази на ракетите Tomahawk. Само че възможностите на последните са несравнимо по-големи - обхватът им е почти 2000 км, а бойните им глави тежат над 300 кг. За това, че САЩ са на път да се откажат от тази технология говори решението им да възобновят изграждането на разрушителите Orly Burke.

Следва да спомена и други скъпи и доста съмнителни проекти на американските ВМС. Сред примерите за това са проблемите с уж свръхмодерния самолетоносач "Джералд Форд", чиято ефективност изглежда доста съмнително. Всичко това очевидно не способства за нарастването на военната мощ на САЩ, а по-скоро обратното. Тук е мястото да припомня, че средната възрастн на корабите на надводния флот на страната е над 25 години.

Впрочем, налице са достатъчно основания да се смята, че американската мощ деградира и в критично важната сфера на технологиите на военното самолетостроене. Сред примерите за това е най-новият американски изтребител F-35, който според американците е от пето поколение. Това обаче не е съвсем вярно, най-вече поради невъзможността му да поддържа свръхзвукова крайцерска скорост (крайцерската му скорост е едва 850 км/ч). Тоест, на практика, това е самолет от четвърто поколение, базиран на технологията "Стелт". В това отношения между него и изтегления от въоържение F-117 няма принципна разлика. Истината е, е F-35 представлява стъпка назад в сравнение с F-22. Ако се съди по съобщенията в специализираните американски медии обаче, възстановяването на производството на последния се сблъсква с проблеми. Както е известно, F-22 се произвеждаше в края на ХХ век. Което означава, че в сферата на военното самолетостроене, САЩ са се върнали поне с 25 години назад.

Но, ако в американските ВМС и ВВС все пак се въвеждат нови модели въоръжения, танковите войски например, продължават да разчитат на добре познатите М1 "Abrams", които претърпяха множество модификация, достигайки тегло от почти 70 тона. Чисто концептуално обаче, става дума за модел създаден преди половин век. И макар че танкът е доказателство за огромния модернизационен потенциал на САЩ, той е и пример за застоя в американското танкостроене. В същото време, през последните години в Китай се появиха няколко нови модели танкове, последният от които - ZTZ99-II, по своите тактико-технически характеристики е почти равностоен на най-новите модификация на американските Abrams.

Каква е причината за това, при положение, че в САЩ никой не си е позволявал да игнарира военно-индустриалния комплекс, а тъкмо напротив - той постоянно бива подкрепян. Според експертите, обяснението следва да се търси във факта, че основният приоритет на американския елит при създаването и производството на въоръжение е гарантирането на големи приходи за акционерите на съответните военни производители, а не ефективността на продукцията им. Така например, САЩ напълно ликвидираха индустриалния си капацитет за обогатяване на уран. След приватизацията на Американската обогатителна корпорация (US Enrichment Corporation - USEC) и подписването през 1993 на договора "Черномирдин-Гор" за продажба на руски оръжеен уран в САЩ, акционерите на USEC сметнаха за по-изгодно да ликвидират всички мощности за обогатяване на уран, запазвайки само онези, свързани с преработката на руския уран.

Военните vs Байдън

Както е известно, през септември 2021 президентът Джо Байдън подписа указ за частичното разсекретяване на редица документи, свързани с терористичните нападения от 11 септември 2021, като това следва да стане до края на март 2022. Всъщност, по този начин президентската администрация стартира мъчителен процес на преоценка на проточилата се двайсет години "война срещу международния тероризъм", опитвайки се да отговори, кой е виновен за провала на САЩ в нея и какво следва да се прави оттук нататък.

Според американските медии, които цитирит високопоставени членове на екипа около Байдън, разсекретените документи касаят връзката на Саудитска Арабия и, в частност, на кралското семейство с атентатите от 11 септември (15 от общо 19-те участици в тях, включително Осама бин Ладен са саудитски граждани). Предвид разгарящата се кампания в медиите и Конгреса, целяща да бъдат посочени и наказани виновниците за провала в Афганистан, включително в президентската администрация, всяка стъпка в тази посока означава, че на Белия дом вероятно ще се наложи да пожертва някои от най-високопоставените служители, отговарящи за националната сигурност на САЩ, както и за "глобалната стратегическа стабилност". Големият въпрос в случая е, колко далеч ще стигне тази кампания и, дали ще засегне най-високите етажи на армията и службите за сигурност, а също хората около президента и дори самия него? Ше припомня, че през 70-те години на миналия век, на фона на военното поражение на САЩ във Виетнам, вече бе разигран подобен сценарий, довел до оставките първо на тогавашния вицепрезидент Спиро Агню, а след това и на президента Ричард Никсън. Още повече, че тоталният провал на Америка и нейния модел на "демократизиране" на Афганистан (както навремето на Южен Виетнам) бе свързан с гигантски икономически разходи и човешки жертви.

При положение, че завърналото се на власт в Кабул Движение "Талибан" вече обяви за свой основен геополитически партньор Китай, няма как да не бъде повдигнат въпроса за стотиците милиарди долари, изразходвани от САЩ в Афганистан. Ще припомня, че по официални данни в тази страна са загинали 2500 американски военни (включително един генерал), както и 4 хиляди наемници на Пентагона. Броят на ранените е достигнал 20,8 хиляди, а общият обем на компенсациите, изплатени на семействата на загиналите достига четвърт милиард долара. Преките военни разходи на САЩ в периода 2001-2021 надхвърлиха трилион долара, плюс още 465 милиарда за лечение и рехабилитация на американците, участвали в афганистанската кампания. Войната допринесе и за ръста на бюджетния дефицит, а общите преки и косвени разходи на САЩ в нея са достигнали 2,3 трилиона долара, като до 2050 ще трябва да бъдат изразходвани още два трилиона за медицинска помощ и рехабилитация на ветераните от тази кампания.

С това обаче, нещата не приключват. Ще припомня, че рамките на стратегията си за "афганизация" на военния конфликт, САЩ доставиха на афганистанската армия оръжия и боеприпаси за 83 млрд. долара. Бойците от тази над 300-хилядна аримя обаче, или преминаха на страната на талибаните, или се предадоха, или просто се разбягаха, оставяйки в ръцете на противниците си 211 самолета, включително десет щурмови самолети Cessna 208, 33 бойни хеликоптери Black Hawk, над 22 хиляди бронирани джипове Humvee, почти 650 хиляди картечници и 360 хиляди автоматични пушки.

Стартирайки през 2001 военната си операция в Афганистан, САЩ изтъкваха като причина за нея необходимостта да пресекат "планираните в планините Тора Бора" нови терористични нападения и да ликвидират изпълнителите им. Двайсет години по-късно САЩ се върнаха в изходно положение с тази разлика, че в момента въоръжените с американски техника и обучени от американски инструктори терористи контролират цялата територия на Афганистан. Именно това, както и очевидното военно поражение в Големия Близък Изток, са в основата на очертаващото се търсене на виновните за първата американска военна катастрофа през ХХІ век.

През август 2021 американските медии публикуваха открито писмо на 130 генерали и адмирали от резерва, свързано с края на войната в Афганистан, в което те настояват за уволнението на министъра на отбраната Лойд Остин и председателя на Обединения комитет на началник щабовете генарал Майк Милли, обвинявайки ги, че не са изпълнили служебните си задължения и не са настояли пред главнокомандващия Джо Байдън да удължи пребиваването на американските войски в Афганистан и след 31 август за да бъде гарантирана безопасната евакуация на американските граждани и афганците, сътрудничещи на окупационните сили на САЩ.

В писмото, в частност, се изтъква, че "Последиците от тази катастрофа са колосални и ще се усещат още дълги десетилетия, като започнем с проблема за сигурността на американците и афганистанците, които се превърнаха в заложници на талибаните. Загубата на милиарди долари и модерна военна техника и оборудване, попаднали в ръцете на враговете ни, е катастрофа. Вредата за военния имидж на САЩ пък трудно може да се опише. За дълги години напред ще ни смятат за ненадежден партньор във всяко международно споразумение или военна операция. На доверието към Америка бе нанесена непоправима вреда".

Далеч по-скандално обаче е, че въпросното писмо беше подписано от същите американски генерали и адмирали от резерва, които създадохя през пролетта на 2021 групата  Flag Officers 4 America, превърнала се в открит проводник на идеите на бившия президент Тръмп в средите на американския военен елит. През май те публикуваха първото си открито писмо, в които обявиха, че резултатите от президентските избори през 2020 са били фалшифицирани и, че администрацията на Байдън се състои от "социалисти и марксисти", в резултат от което конституционният ред в САЩ е изправен пред една от най-големите заплахи за цялата американска история. В същото време висшите военни обвиняват сегашната администрация, че е стартирала процес на постепенна ерозия на въоръженити сили на САЩ, "използвайки ги като политически пешки" и дори изразиха съмнение в умствените и физически способности на Върховия главнокомандващ (4).

Тоест, значителна част от американските военни (при това не само от резерва) разглеждат катастрофалното изтегляне на САЩ от Афганистан като закономерен резултат от целенасочената политика за разрушаване на националните въоръжени сили, осъществяваща се под ръководството на генералите Остин и Милли.

Тук следва да отбележа две важни обстоятелства. Първоначално за държавен секретар по отбраната на Байдън се спрягаше не Лойд Остин, а Мишел Флурной, която заемаше редица важни постове в администрациите на Клинтън (1993-2001) и Обама (2009-2017), включително зам. държавен секретар по отбраната по политическите въпроси от 2009 до 2012. Вместо това обаче, под натиска на афроамериканското лоби, което поиска от Байдън да назначи начело на четирите ключови министерства (на отбраната, Държавния департамент, финансите и вътрешната сигурност) представители на етническите малцинства, президентът предпочете за министър на отбраната чернокожия Лойд Остин, смятан от колегите си за откровен лобист на най-голямата корпорация от американския военно-индустриален комплекс Rayteon, която в момента разработва ново поколение балистични ракети със среден обсег. Що се отнася до генерал Марк Милли, оглавил Обединения комитет на началник щабовете през октомври 2019, той винаги се е смятал за протеже на Барак Обама. По време не гражданските бунтове в края на 2020 и началото на 2021 Милли открито застана на страната на Байдън срещу Тръмп, лишавайки последния от възможността да използва въоръжените сили за да запази поста си и след 20 януари 2021.

Последиците от конфронтацията между администрацията и военните

На практика, безславното бягство на САЩ от Афганистан обезмисли жертвите, които понесе американската армия и частите на съюзниците и (през целия 20-годишен период през тази страна са преминали близо милион чуждестранни военни). Именно това е и най-големия катализатор на нарастващото недоволство от военната политика на администрацията на Байдън. В момента десетки членове на долната камара на Конгреса от Републиканската партия, както и мнозина видни сенатори-републиканци, като Линдзи Греъм, Джош Хоули и Марша Блекбърн, искат оставката или на Байдън и Харис, или на ръководителите на федералните институции и най-вече на Департамента по отбраната, отговарящи за гарантирането на националната сигурност. Тепърва предстои Конгресът да започне разследване на случилото се през последните месеци на американското присъствие в Афганистан, което републиканците ще се опитат да превърнат в своеобразен процес срещу провежданата от сегащната администрация вътрешна и външна политика, който в крайна сметка да доведе до оставките на видни фигури от Департамента по отбраната на САЩ.

За целта републиканците формулираха шест основни обвинения срещу администрацията на Байдън, която само през първите си седем месеца на власт е вкарала САЩ в „цели шест национални катастрофи”: в Афганистан, на американско-мексиканската граница, програмата за радикални реформи, загубата на енергийна независимост, тотално дебалансирания федерален бюджет и загубата на международното уважение към Америка.

Проучванията на настроенията в американското общество сочат, че катастрофата в Афганистан е довела до прелом в отношението към президента Байдън, като след случилото се неодобрението към него започна да преобладава над одобрението, при това тенденцията се задълбочава. Според редица авторитетни американски анализатори, този прелом означава, че сегашният президент постепенно се превръща от „актив” в „пасив” на своята Демократическа партия с всички произтичащи от това последици, включително евентуална загуба на мнозинството в една от палатите на Конгреса на междинните избори през 2022.

Най-сериозна тревога сред експертите обаче пораждат задълбочаващата се криза във взаимоотношенията между политическото ръководство и висшиге военни. Прогресивно ерозира фундаменталният за американската демокрация принцип за гражданския контрол над военните. Ще припомня, че Тръмп назначи начело на Департамента по отбраната генерал Джеймс Матис, а Байдън продължи тази практика, назначавайки на поста генерал Лойд Остин, очевидно разчитайки, че само така ще може да избегне активното ангажиране на военните във вътрешнополитическите конфликти. Американските анализатори обаче, с безпокойство отбелязват, че радикализацията и политизацията на американското общество във все по-голяма степен започва да засяга и  военните.

Истината е, че висшите военни изпитват все по-малко доверие към цивилното политическо ръководство, при това този процес вече е стигнал дотам, че както посочват американските експерти в сферата на националната сигурност Риса Брукс, Джим Голби и Хайди Урбен във Foreign Affairs: „без стриктен граждански контрол над военните, САЩ едва ли ще могат да съхранят демократичните си институции и да останат глобална държава в обозримо бъдеще”. Нещо повече, според тях, исторически формиралият се „стабилен брак между гражданските власти и военното командване” в САЩ, до такава степен е излязъл от контрол, че „единствената практически ефективна преграда по пътя към по-нататъшната политизация на американските военни е собственият им професионализъм” (5).

От своя страна, военните, и най-вече ветераните от многобройните американски войни през последните десетилетия открито предявяват много сериозни „насрещни” претенции, тъй като – според тях – правителството ерозира бойния дух и деморализира въоръжените сили на САЩ. Според тях, истинската причина за поражението в афганистанската война е именно „деморализацията, която е най-очевидна в американските части извън пределите на САЩ, която бе и единствената реална причина за поражението на Америка в Афганистан”.

Бележки:

1. https://www.bloomberg.com/opinion/articles/2021-11-28/max-hastings-texas-or-california-seceding-it-s-not-that-far-fetched
2. https://www.washingtonpost.com/opinions/2021/09/23/robert-kagan-constitutional-crisis/
3. https://sheynin.ru/news/mikhail-tilman-stsenarii-raspada-ssha-stanovitsya-vpolne-realistichnym/
4. https://img1.wsimg.com/blobby/go/fb7c7bd8-097d-4e2f-8f12-3442d151b57d/downloads/2021%20Open%20Letter%20from%20Retired%20Generals%20and%20Adm.pdf?ver=1620740665549
5. https://www.foreignaffairs.com/articles/united-states/2021-04-09/national-security-crisis-command

* Българско геополитическо дружество