28
Сря, Фев
27 Нови статии

Проблемът „Афганистан” в сътворението на Новия световен ред: поглед към политиките на САЩ и Иран през 90-те години на ХХ век

брой 6 2021
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Следваните от САЩ и Иран през ХХ век политики и национални доктрини, често конфронтират двете държави. Сблъсъкът е свързан с възприятията и методите за водене на политика в Близкия Изток и взаимноотричащите се визии на двете държави относно политическия ред в региона.

Световната суперсила САЩ води политика на „унищожаването и изграждането” (destroy and rebuild), докато регионалният играч Иран разчита на религиозното и културно обсебване и трансформацията. Усещането за взаимно неразбиране и конфронтация между двете страни присъства особено силно в политиките им към Афганистан и Ирак след 1979. За САЩ, регионът на Близкия Изток представлява първостепенен стратегически и икономически интерес. Иранците традиционно са лидер, с когото всеки в региона се съобразява, но след 1979 Техеран има амбицията да обедини шиитските малцинства в близкоизточните държави, да подхрани иредентизма в тях и да осъществи революционни промени в мюсюлманските общества, които да отхвърлят своите вековните връзки със Запада. Като държавна структура, Ислямската република представлява безпрецедентна иновация, към която съседите и изпитват обяснимо недоверие. Нейното агресивно и нетолерантно поведение към останалите близкоизточни държави, в хода на реализацията на имперската и политика, е предпоставка за формирането на антиперсийски фронт, целящ да изолира Иран, да обезвреди външнополитическите му инструменти и да капсулира всички прошиитски формации, работещи в полза на иранските интереси извън граница. Тези обстоятелства разместват традиционните пластове и изискват формулирането на нови и адекватни политически доктрини в Близкия Изток.

Настъпилият хаос в международните отношения след разпадането на СССР поставят американската политика пред необходимосттта от ревизия на отношенията с държавите от Близкия Изток. Встъпилият в длъжност през 1989 президент Джордж Буш подхожда внимателно и дори пасивно към динамиката в международните отношения, оставяйки някои държави по периферията на разпадащата се Съветска империя да се носят по течението. Такава е американската политика към Афганистан, където Вашингтон разчита на старите си съюзници Пакистан и Саудитска Арабия да запълнят вакуума, създаден след изтеглянето на съветските войски и да установят приятелски настроен към Запада режим в Кабул. Не така виждат бъдещето на съседката си в Техеран. През 80-те години на ХХ век отношенията на иранците с пакистанците и саудитците рязко  се влошават, заради многобройните сектарни конфликти между сунити и шиити в Близкия Изток и усилията на Рияд да изолира Иран на международната политическа сцена и да елиминира влиянието му сред шиитските религиозни групи в Персийския залив. За консервативната и по-трудно адаптираща се иранска политика в началото на 90-те години настъпва момент на изчакване и удържане на съществуващата линия след един особено травмиращ период, завършил с краха на Съветската империя. Освен това продължителната и кръвопролитна ирано-иракска война оставя крайно болезнени следи в съзнанието на иранското общество. Онова, което е обединило иранците, като народ,  успява да покаже и колко висока е цената на човешкия живот в един безсмислен и унищожителен военен сблъсък.

Събитията в съседен Афганистан в началото на 90-те години подхранват основателните опасения на Техеран от разпалване на нов междусъседски конфликт, към който Иран няма да може да остане безучастен. След изтеглянето на съветската армия през 1989 напрежението между Иран и Пакистан ескалира и двете страни започват яростна борба за влияние в Афганистан. Поддържаният от Исламабад режим на талибаните е крайно агресивен и жесток към шиитската общност в страната. Политиката му по отношение на Иран е непредсказуема и откровено провокационна, игнорирайки чувствителните националистически въжделения на Техеран. Такова е наследството на Студената война в региона, което иранците трябва да преосмислят добре, за да не допуснат нова война и нова надпревара във въоръжаването. Както отбелязват някои анализатори, политиката на Техеран спрямо Кабул през последните 30 години се диктува повече от външните фактори, отколкото от вътрешните, като това важи и за двете страни.[1] Бих добавила впрочем, че иранската политика е такава към всички близкоизточни държави в обсега на външнополитическите й интереси. За страните, преживели войни и окупация, като Иран и Афганистан, се оказва непосилно едновременно да се борят за възстановяване на икономиките си и да водят адекватна външна политика в твърде динамично променящия се свят на новата realpolitik.

Ирано-американските отношения на кръстопът

Гражданската война в Афганистан, последвала съветската инвазия през 1979, ознаменува наближаването на края на Студената война и изчерпването на Двуполюсния модел в международните отношения. Тя поставя началото на нов етап в историята на Близкия Изток и налага ревизия на съществуващите политики, национални приоритети и съюзи. Новият фактор на международната сцена – войнственият, радикален ислям се превръща в обединител с наднационална кауза на държави, които доскоро са били разделени от световното противопоставяне в Студената война. Подобен цивилизационен сблъсък идва напълно неочаквано за света, който почти сто години е подвластен на идеологическите конфликти между капитализма, националсоциализма, авторитаризма, комунизма и пр. Това развитие на международните отношения е напълно естествено и навременно, както посочва в началото на 90-те години американският анализатор Самюел Хънтингтън, тъй като сплотяването на цялата световна ислямска общност срещу военната намеса на една или друга външна сила във вътрешните работи на мюсюлманска страна (Афганистан, 1979) и в конфликт между две суверенни мюсюлмански държави (Ирак и Кувейт, 1991) демонстрира не просто изчерпването на Двуполюсния модел, а и необходимостта от нови, по-толерантни и морални международни отношения.[2]

В края на Студената война Близкият Изток се раздира от множество регионални конфликти. Опасенията на Иран за съдбата на Афганистан след изтеглянето на Съветите са напълно основателни и са свързани със задълбочаването на сектарните конфликти между Техеран и режима, наследил просъветското правителство в Кабул. Крахът на СССР е достатъчно травмиращ за повечето държави от Близкия и Среден Изток и една по-агресивна политика на САЩ в региона би донесла нови беди и разруха. Затова, докато Вашингтон приветства решението на Горбачов да изтегли съветските войски от Афганистан, Иран се отнася сдържано и колебливо към него с пълното съзнание, че не е готов да поеме отговорността за бъдещето на своя проблемен съсед. Според американците обаче, Техеран подкрепя усилията на руснаците да постигнат политически изход от войната, най-вече за да бъде ограничено влиянието на Саудитите в следвоенен Афганистан. Доклад на директора на ЦРУ от ноември 1989 показва, че американското разузнаване не разглежда намаляването на съветския ангажимент към афганистанското правителство като резултат от намеренията на Горбачов да започне изтегляне. Липсва дори и намек за скорошното падане на Източния блок, започнало в Европа със събарянето на Берлинската стена, и прогноза, как би изглеждала съветската политика в ерата след Студената война. Докладът на директора Уебстър е изготвен за изслушване в Конгреса във връзка с бъдещата американска позиция в Афганистан.[3] Тогава Вашингтон запазва политиката си на наблюдател в Афганистан и подкрепата си за Пакистан и Саудитска Арабия без оглед на целесъобразност в условията на новия световен ред. Основният дебат в Америка в началото на 90-те години касае бъдещите ангажименти на Вашингтон, като наследство от Студената война. Мнозина изразяват съгласие с известната реплика на сенатор Харис Уофорд "Америка, ела си у дома", призоваваща Държавния департамент да насочи вниманието си към вътрешната политика след огромните разходи за въоръжаване, направени от Рейгън в края на Студената война.[4]  Колебанията в Белия дом не се приемат добре от американските съюзници, особено онези в по-размирните зони на планетата. На прага на Новия световен ред Америка води хаотична външна политика, лишена от ясна доктрина. Колебанията са характерни и за целия първи мандат на новоизбрания президент Бил Клинтън (1993-1997), като оказват особено драматично влияние върху събитията в Афганистан, който САЩ на практика оставят изцяло в ръцете на пакистанците и саудитците.

Почти цяло десетилетие по-късно, терористичните атаки в САЩ на 11 септември 2001 дават повод на американците да започват да провеждат по-твърда, директна и агресивна политика в Близкия Изток. В подготвителните работи и консултации за инвазията в Афганистан, Вашингтон и Техеран се оказват в един и същ отбор. Иранците добре разбират, че атентатите са накърнили сериозно достойнството на Америка и подкрепяната от талибаните Ал-Кайда трябва да плати високата цена за това унижение. Президентът Мохаммад Хатами използва създалата се ситуация, за да унищожи радикалния сунитски режим в Кабул и да подсигури режима на аятоласите от изток. За умерения ислямист Хатами (1997-2005), съвместната работа със САЩ е и чудесна възможност за подобряване на двустранните отношения и отмяна на наложените на Техеран санкции. По време на управлението му Иран прави исторически стъпки за затопляне на отношенията със САЩ и останалите близкоизточни държави и излизане от изолацията след  Ислямската революция през 1979.  Дошлият на власт през август 1997 Хатами има нелеката задача да преговаря с Вашингтон, с който Техеран не поддържа дипломатически отношения след 1979.

Тандемът Клинтън-Олбрайт и „мини-разведряването” в американо-иранските отношения

От Ислямската революция през 1979 насам, обществеността в САЩ е силно разделена по отношение на Иран. Някои по-консервативни среди използват „иранската карта”, за да върнат спомена от дните на „Кризата със заложниците” и да материализират страховете на масите от антиамерикански реваншизъм. Което се оказва неособено трудно. Емоционалният заряд на отминалите събития услужливо подпомага усилията на всички противници на идеята за затопляне на американо-иранските отношения. САЩ обаче имат твърде много врагове в хаоса на постбиполярния световен ред, а по онова време Близкият Изток представлява същинско „гнездо на оси”. Вниманието на президента Бил Клинтън неслучайно е насочено към „хулиганите” в региона – Ирак и Афганистан, обвинявани че подкрепят и въоръжават опасни терористични организации с антизападна ориентация. Въз основа на това становище на администрацията му, през 1998 САЩ предприемат сериозни действия спрямо режимите на Саддам Хусейн и на талибаните. Вниманието към талибаните и подкрепяната от тях терористична активност е привлечено едва след бомбените атентати срещу американските посолства в Дар ес Салаам и Найроби през август 1998, при които загиват 200 души.

От друга страна, САЩ се нуждаят от одобрението на Иран за бъдещите си военни действия. Реализирането на успешни ответни мерки срещу талибаните изисква силен и естествен съюзник в региона, каквито не са нито пакистанците, нито саудитците. Режимът на талибаните е подчертано салафитски и шовинистичен, и представлява непосредствена опасност за шиитския ислям. Преследванията срещу шиитите, довели до убийството на десет ирански дипломати и един журналист в афганистанския град Мазар-е Шариф през 1998, изправят двата режима на ръба на войната.[5] В настъпилия хаос и неопределеност на международния ред, активизираната американска политика към Иран през втората половина на 90-те години показва потребността и интереса на Вашингтон отново да привлече Техеран като свой съюзник в региона.

Историческата стъпка в посока към затопляне на отношенията идва през есента на 1998, когато в рамките на редовната сесия на ОС на ООН се провежда т.нар. диалог „6+2”. Американската страна е водена от държавния секретар Мадлин Олбрайт, която твърдо застава зад приетата от Департамента позиция да участва в преговорите, макар че от иранска страна на срещата присъства само заместник-министърът на външните работи на Иран Мохаммад Джават Зариф. Срещата е предшествана от дългоочакваното обръщение към Общото събрание на ООН на иранския президент Мохаммад Хатами, който осъжда продължаващите амбиции на САЩ за еднолично световно господство, наричайки ги „нищо повече от илюзии на един непопулярен лидер”.[6] Хатами се възползва от необходимостта Вашингтон да привлече Иран за свой съюзник в борбата срещу режима на талибаните. Общият противник на двете страни е враг от съвсем ново поколение – непредсказуем и антиамерикански, проислямистки, но и антиирански. Клинтън и Олбрайт разглеждат талибаните и Ал-Кайда като безпрецедентна опасност за бъдещето на Близкия Изток, където върховенството на закона няма да се зачита, а неприкосновеността на установените държавни граници ще бъде лесно преодоляна от връхлитащия света международен тероризъм. 

Диалогът „6+2” събира на масата за преговори съседните на Афганистан държави – Иран, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан и Пакистан, заедно с Русия, Китай и САЩ. Мадлин Олбрайт отправя твърд призив към Техеран да не прибягва до военна намеса в Афганистан, заради жестокото и демонстративно убийство на иранските дипломати през август с.г. След този неприятен и кървав инцидент, Иран струпва 200-хилядна армия по границата си с Афганистан и усилено провежда военни маневри в близост до нея. Американското послание за въздържане от военна намеса, е възприето от Хатами, който вече е постигнал целта си – да провокира интереса на Вашингтон към затопляне на двустранните отношения след двете десетилетия на остра конфронтация. Мадлин Олбрайт също се вслушва в директния призив на Иран, че „проблемът в Афганистан не може да бъде решен с война”.[7]

Интересната и логически обоснована линия на тандема Клинтън-Олбрайт спрямо Иран е предпазливо, но напълно недвусмислено признание на ираноцентричността на Близкия Изток. Един затворен и политически изолиран Иран поражда риска регионът да остане без достатъчно надежден и признат лидер. Затова САЩ предприемат внимателно обмислени и целенасочени стъпки към диалог с Техеран още през 1995, когато засягат чувствителния за иранската общественост въпрос за проведената от ЦРУ операция, при която, през 1953, е свален от власт популярния националист Мохаммад Моссадек. Официално извинение на Вашингтон не е направено, но вниманието към сложните американо-ирански отношения е привлечено. Този едностранен жест е последван от изплащане на компенсации на Иран за 254-те жертви на сваления погрешка от американците пътнически самолет през 1988, снемане на част от санкциите и облекчаване режима на търговски обмен, сътрудничество в областта на културата и спорта и т.н. В същото време САЩ все още не са склонни да изоставят възприетата след 1979 политика на „двойното ограничаване”  (dual containment), позволяваща им да лавират между просъветския режим на Саддам Хусейн и враждебната антиамериканска политика на Ислямската република. Приключването на Студената война, краят на Ирано-иракската война, изтеглянето на съветските войски от Афганистан и смъртта на радикалния ирански лидер Аятолах Хомейни през 1989 са  добри предпоставки за намаляване на напрежението между Вашингтон и Техеран и в средата на 90-те години Държавният департамент инициира процес на разведряване в двустранните отношения.

Още в началото на 90-те години връзките на Иран със Запада, и в частност със САЩ, доминират вътрешнополитическия живот на иранското общество. Вашингтон не гледа с добро око на популярния ирански президент Акбар Хашеми Рафсанджани (1989-1997), който е сред „бащите” на Ислямската република и е близък на покойния върховен водач Аятолах Хомейни. Консервативният ислямист Рафсанджани води активна вътрешна политика за преструктуриране на стопанския живот в страната, насочена към възстановяване на иранската икономика и интегрирането й в глобалната. За осъществяването на тези цели, Техеран се нуждае от по-стабилни отношения със Запада и САЩ. Американската политика отчита активността и значението на Иран сред държавите от Близкия и Среден Изток, но остава твърдо против сближаването с Техеран. Конфликтът между двете страни отново ескалира по време на американската инвазия в Ирак през 1991, която, според иранците, е довела до остра хуманитарна и бежанска криза. Администрацията на Клинтън запазва политиката на предшественика си спрямо Иран и увеличава натиска срещу Рафсанджани, налагайки икономически санкции на страната през 1995. И при Буш-старши, и при Клинтън антииранската реторика не визира конкретни действия на Техеран, а по-скоро изразява персонално неодобрение към Рафсанджани и желанието на Вашингтон да види президент-реформатор начело на Иран.

Победата на изборите през 1997 на умерения ислямист Хатами вдъхва надежда на огромна част от иранците за дългоочаквани промени във външната политика на Техеран и цялостно подобрение в стандарта на живот. Ентусиазмът на масите, обаче, силно контрастира със суровата политическа действителност в страната. Макар че реформаторите на Хатами имат мнозинство в Меджлиса, правото на вето на доминирания от крайно консервативните проислямистки среди Духовен съвет, успява да ограничи действията на президента. Така например, докато парламентът дава повече свобода на медиите, консервативните реакционни сили успяват да арестуват и затворят някои от по-острите критици на тяхната политика. Същото се случва и с външната политика на кабинета – стремежът на Хатами към разведряване със Запада се сблъсква с острата антизападна реторика на някои високопоставени ирански духовници в националните и международни медии. Тази игра на „една стъпка напред и две назад” обезкуражава иранската общественост и охлажда ентусиазма на западните лидери за по-скорошно сближаване на позициите с Техеран.[8]

Двата мандата на Мохаммад Хатами разкриват потенциала на американо-иранските отношения в постбиполярния ред. Неговата премерена и резервирана, но открита и донякъде дружелюбна политика към „Големия Сатана” (както иранците наричат САЩ) е навременно оценена от администрацията на Бил Клинтън. През 1997 Хатами се въздържа да иска официално извинение за „Кризата със заложниците” от 1979, иницииран е диалог на високо ниво със САЩ, тонът е смекчен и разговорите по сближаване на позициите продължават до 2003. Провежданата от Клинтън политика към Иран е остро критикувана в американския Конгрес, като ненужна проява на слабост в периода на възход на американската хегемония по света. За Клинтън и Олбрайт обаче, Близкият Изток не е същия, както преди 1989, и предизвикателствата, идващи от радикални режими, като тези в Ирак и Афганистан имат потенциала да го променят, превръщайки го в много по-несигурно място. В тази нова „война между цивилизациите”, САЩ избират да си партнират с Иран. Същевременно и сякаш по поръчка, в Белия дом избухва скандала с аферата на Клинтън със стажантката Моника Люински, довел до сериозни критики относно морала на президента и, в крайна сметка, до процедура по импийчмънт. Въпреки всички успехи на американската външна политика, така и не се стига до възобновяване на официалните дипломатически отношения между САЩ и Иран.

От политика на „затворените врати”, към политика  на „затворените очи”

Дълго време американската политика към Кабул се характеризира с безпрецедентна предпазливост, граничеща с пасивност. Наследена от времето на доктрината „Никсън”, тя е признание за американския реализъм и отразява стратегията на САЩ за изграждане на мрежа от съюзници – „клиенти” на американското въоръжение, които да се грижат за своите подопечни региони. След Ислямската революция през 1979, ролята на Иран като първостепенен партньор и клиент на САЩ в региона е поета от саудитците, по отношение на Персийския залив, и от пакистанците, по отношение на Средния Изток. Вашингтон дълго време провежда „политика на затворените врати” спрямо Афганистан, но неговата непоследователност, иманентна незаинтересованост и прокси-дипломация дават основание тя да се тълкува по-скоро като „политика на затворените очи”. Доклад на „Амнести интернешънъл” от 2001 за пореден път алармира, че в страната не съществуват институции, които да промотират и защитават човешките права. Организацията посочва, че за последните 22 години в Афганистан се извършват масови екзекуции на цивилни от определени етнически групи след превземането на градове от талибаните. Бомбардирани и атакувани са жилищни квартали, училища и болници, като само между 1992 и 1995 в Кабул са избити над 25 хиляди цивилни. На свой ред, Международният комитет на Червения кръст докладва, че между 1998 и 2000 от мини и невзривени боеприпаси са загинали 2812 цивилни, половината от които са деца.[9]

Разделението в Афганистан започва скоро след изтеглянето на съветските войски. Острата борба за власт силно фрагментира населението му, поставяйки отчетливо разделителните граници: етнически - между отделните етнически групи, сектарни – между сунити и шиити и политически - между поддръжниците на Иран и на Пакистан. Пущуните, които представляват най-голямата етническа група, излъчват своя партия „Талибан” (ученици, студенти). Идеологията и се основава на господството на салафизма и сунитския ислямски фундаментализъм, а самата тя е създадена и подкрепяна морално и финансово от правителствата на Пакистан, ОАЕ и Саудитска Арабия. Нейните милиции са обучавани от пакистански военни. Между 1996  и 2001 талибаните овладяват над 75% от територията на Афганистан, която те наричат Ислямско емирство Афганистан – образувание, получило официално признание като държава само от Пакистан, Саудитска Арабия, Туркменистан и ОАЕ. Останалите етноси се обединяват зад бившия президент Бурхануддин Рабани (1992-1996 и 2001), който е таджик по произход. Той е принуден от талибаните да напусне страната и от 1996 до 2001 е президент на Афганистан в изгнание и лидер на „Обединения ислямски фронт за спасение на Афганистан”, наричан още Северен съюз. Рабани е безспорен и всепризнат лидер сред всички непущунски общности. Подкрепян е и от Иран, Русия и Китай, но не и от американците, които индиректно оказват подкрепа на талибаните, посредством партньорството си с Пакистан. Двамата най-близки до Рабани политически фигури са Ахмад Шах Масуд и Гулбуддин Хекматияр които са лидери на муджихидините по време на съветската окупация, а по-късно, по време на гражданската война през 1992-1996, са гръбнака на опозицията в рамките на Северния съюз.

След напускането на страната от Рабани, начело на Северния съюз застава Ахмад Шах Масуд, представляващ легитимните правителствени сили в очите на опозицията. Масуд също е с таджикски произход. Завършил е инженерни науки в университета в Кабул и е признат от много международни анализатори за най-авторитетния представител на афганистанската опозиция. Наричат го „Панджирският лъв”, защото успява да удържи нашествието на талибаните в провинциите Панджир и части от Парван и Тахар по време на гражданската война. Масуд има дълга и забележителна кариера в политиката, дипломацията и въоръжената борба. Опитите му да спре войната и да стимулира началото на политически процес, който да доведе до демократични избори срещат агресията на талибаните. През 1995 неговите усилия успяват да привлекат погледите на международната общност върху тежката хуманитарна ситуация в страната. „Амнести интернешънъл” публикува доклад, в който се осъждат многобройните нарушения на човешките права от талибаните, а независимо от нежеланието на САЩ да признаят техния режим за неприемлив, редица изследователи открито започват да посочват  талибаните като параван на интересите на Пакистан.

През 1994 и 1995 талибаните понасят тежки загуби при Херат, когато Масуд изпраща свои военни части в помощ на проиранския управител на града Исмаил Хан. След убедителната победа на Северния съюз, мнозина смятат, че изходът от войната е близо и талибаните са елиминирани, още повече, че немалко пущуни също желаят мир и начало на политически диалог между воюващите страни. Пакистан и Саудитска Арабия обаче не искат да приемат подобна перспектива и през 1995 Исламабад изпраща войски да се сражават на страната на талибаните, като военната офанзива се финансира от Рияд. С превземането на Кабул, талибаните печелят войната и Ахмад Шах Масуд напуска страната. Десетки хиляди афганистанци търсят убежище в контролираните от Северния съюз територии, за да се спасят от кланетата на талибаните. Хиляди са и бежанците, избягали в съседни държави.

В изгнание Масуд продължава да бъде активен. В началото на 2001 той говори пред Европейския парламент за новия радикален ислям, създаден от талибаните, за намесата на Пакистан в делата на Афганистан и предупреждава американците за опасността от терористична атака. Масуд е убит от наемници на Ал-Кайда само няколко дена преди атентатите в САЩ, на 1 септември 2001, при терористичен акт в провинция Такхар.

След атаките от 11 септември 2001 САЩ променят политиката си към Близкия Изток, заменяйки визията за едностранната суперсила на Клинтън с агресивната и популярна от времето на Студената война реторика за „защита на ценностите на свободата”. За едно десетилетие Америка не успява да намери своето ясно и категорично място в новия световен ред и Буш-младши прави обратен завой към познатия на американците „реализъм”, възприемайки морално остарелите практики на ултиматумите и превантивните военни удари. Поставянето на „принципите пред националния интерес”, и то само на хартия, не успява да заблуди задълго международната общност. Докато политическата отговорност за допускането на терористичния акт от 11 септември така и не е поета от никого, администрацията на Буш подготвя последователно инвазиите в Афганистан и Ирак напълно в духа на Студената война – без ясни и реалистични планове за бъдещето на тези държави.

Атентатът от 11 септември и цената на иранското сътрудничество

Денят, който променя Америка – 11 септември 2001, е моментът, който предишната администрация на Бил Клинтън се е опитвала да предотврати. Войната срещу международния тероризъм, оглавен от Ал-Кайда, е обявена скоро след първата реч на новия президент Буш-младши: „Това е труден момент за Америка. Днес ние преживяхме национална трагедия. Два самолета се врязаха в Световния търговски център в очевидна терористична атака срещу нашата страна.”[10] За огромна изненада на американците, иранският народ показва солидарност с Америка в най-мрачния ден от историята им. На 11 септември 2001 хиляди иранци излизат по площадите на Техеран със запалени свещи, за да осъдят тероризма и да изразят подкрепата си към семействата на жертвите.

На 7 октомври 2001 САЩ и Великобритания започват операция „Трайна свобода” (Enduring Freedom) след провеждането на тайни консултации с Иран. Към тях по-късно се присъединява Северният съюз – обединение на опозиционно настроени политически и паравоенни групи. Талибаните отказват да предадат лидера на Ал-Кайда Осама бин Ладен, а президентът Буш оправдава военната интервенция в Афганистан с мотивите, че режимът на талибаните не представлява легитимната власт в страната. Операцията е последвана от Конференцията в Бон, проведена на 5 декември с.г., където представители на афганистанската опозиция преговарят по въпросите на възстановяването на държавността и избират Хамид Карзай да оглави преходното правителство на страната. За няколко месеца тоталитарният режим на талибаните е свален и САЩ и НАТО, в тясно сътрудничество с Иран и лидерите на отделните опозиционни фракции в Афганистан, приемат т.нар. Пътна карта - стратегически план за възстановяване на държавата и създаване на нова конституция.

Успешното функциониране на квазиалианса между САЩ и Иран обаче, не трае дълго. Скоро след Конференцията в Бон, двете страни започват отново да се конкурират, подкрепяйки своите фаворити сред отделните фракции на Северния съюз. Американците продължават да поддържат пущуните, към които принадлежат и обучаваните и финансирани от Пакистан талибани. За Техеран тази американска позиция е неприемлива и иранците обвиняват Вашингтон, че заради договорките му с пакистанците, носи отговорността за трагичната ситуация в Афганистан. Зад агресията на Исламабад, в лицето на режима на талибаните, стоят интересите му за обединяване на „Пущунистан”, т.е. територията, населена предимно с пущуни и разделена от т.нар. „линия Дюранд” през 1893 на афганска и британска част. По-късно британската част влиза в новата държава Пакистан.

От своя страна, Техеран вероятно смята момента за удобен да получи полагаемото от територията на Афганистан, като активизира подкрепата си за проиранските фракции в Северния съюз. Те финансират строителство на болници, училища и инфраструктура и въоръжават сепаратистки групировки, политически партии и пр., които биват поставени под командването на подразделение на Кудс в Машад, намиращо се само на 150 км от град Херат.[11]  Пакистан и неговият съюзник САЩ не могат да приемат такова решение на проблема, защото то би променило етническата карта на Афганистан и би довело до масови миграции и, вероятно, до нови кръвопролития. Още повече, че за Исламабад не може да има честно разделяне на Афганистан, тъй като в населението на страната доминират пущуните и тя следва да бъде се превърне в сателит на Пакистан. На свой ред, Вашингтон не приема решение, което да доведе до появата на един „твърде голям Пакистан, за чиято лоялност американците продължават да изпитват основателни съмнения”. Въпреки това, с избора на пущуна Хамид Карзай, Вашингтон отново засвидетелства доверието си към Исламабад и Рияд.

След разпадането на СССР, американската външна политика в Близкия Изток продължава да следва предишния си курс: подкрепа за Израел, осигуряване доставките на петрол и поддържане на силовия баланс и статуквото. Макар и привидно съвсем незабележимо, в началото на 90-те години този баланс е изгубен, с провокацията на Саддам Хусейн, и САЩ осъществяват ключова военна интервенция на територията на Ирак. От този момент насетне, за баланс на силите и международен ред в Близкия Изток вече не може да се говори, тъй като бившият Западен блок се изправя срещу новия си враг – феномена на ислямския фундаментализъм. Администрацията на Бил Клинтън преживява първите сблъсъци с този скрит в сенките, непредвидим и особено коварен враг. Външната политика на Вашингтон претърпява някои важни актуализации и към активната подкрепа за Израел, на фона на инициирания мирен процес с Палестина и икономическите интереси, се добавят опитите на Америка да се завърне към активната си лидерска роля в близкоизточния регион. Това неминуемо води до безпрецедентни антиамерикански протести и съпротива в някои държави от региона, за които стъпките назад към имперските политика на Великите сили от началото на ХХ век, означават потъпкване на демократичните практики, суверенитета и международното право. Затова Клинтън изоставя политиката на „двойното ограничаване” спрямо Иран и Ирак и търси начини, по пътя на дипломацията, да привлече Иран като свой съюзник, прокарващ прозападна политика в Близкия Изток. Необходимостта от такъв съюзник се увеличава драстично след терористичните атаки на 11 септември 2001. Пет месеца след успешната операция на обединените сили срещу Талибаните в Афганистан обаче, президентът Буш променя тактиката към Иран и го обявява за част от „Оста на злото”, заедно с Ирак и Северна Корея. Зад тази историческа стъпка, полагаща началото на най-новия период в отношенията между САЩ и Иран, стои изводът на Вашингтон, че „квазиалиансът” с Иран е загубил смисъла си, на фона на стабилното сътрудничество с Израел, Саудитска Арабия, ОАЕ, Йордания и други играчи, с които Буш се стреми да изгради нов баланс на силите в региона на Близкия Изток и да промотира своята широко прокламирана кампания в защита на „световния мир”.

 

The Issue “Afghanistan” in the Creation of the New World Order: Review of the US and Iranian Policies in the 90es

Dr. Veselina UZUNOVA, Phd, assistant in the Institute for Historical Studies, BAS

 

Summary: In the rising new world order, after the collapse of the Soviet Union, confrontation and partnership alternate between US and Iranian policies on the situation in Afghanistan. The present study examines the relations between the administrations of G. Bush, Bill Clinton and G. W. Bush and Iranian Presidents Rafsanjani and Khatami during the Afghan civil war, the 9/11 attacks and the subsequent operation to overthrow the Taliban.

 

Keywords: Afghanistan, Mohammad Khatami, attacks of September 11, 2001, Six Plus Two Dialogue

 

*Институт за исторически изследвания на БАН

 

Източници:

  1. Carter, Stephen “Iran’s Interests in Afghanistan and Their Implications for NATO”, International Journal, vol.65, №4, 2010
  2. Хънтингтън, С. „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразяването на новия световен ред”, Обсидиан 2002
  3. Lugar, R.G. American Foreign Policy in the Post-Cold War Period, Presidential Studies Quarterly, vol.24, No.1, Domestic Goals and Foreign Policy Objective, 1994
  4. Takeyh, Ray, Guardians of the Revolution. Iran and the World in the Age of the Ayatollahs, Oxford University Press, 2011
  5. APNews, Laura Myers “Albright, Iran Minister Meet”, Sept 22, 1998 - https://apnews.com/article/488a93df59d83d4644b00a819edf486d
  6. Rasmussen, K.B. “The Foreign Policy of Iran: Ideology and Pragmatism in the Islamic Republic “, Danish Institute for International Studies, 2009
  7. Amnesty International Report, October 2001 - https://www.amnesty.org/download/Documents/124000/asa110122001en.pdf
  8. Архив на ЦРУ

Бележки:

[1] Carter, Stephen “Iran’s Interests in Afghanistan and Their Implications for NATO”, International Journal, vol.65, №4, 2010, p.981

[2] Хънтингтън, С. „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразяването на новия световен ред”, Обсидиан 2002, сс.357-359

[3] CIA Archives, National Intelligence Estimate, SNIE 37-89, doc 0005564725; CIA-RDP82M00732R0007000070031

[4] Lugar, R.G. American Foreign Policy in the Post-Cold War Period, Presidential Studies Quarterly, vol.24, No.1, Domestic Goals and Foreign Policy Objective, 1994, p.17

[5]Takeyh, Ray, Guardians of the Revolution. Iran and the World in the Age of the Ayatollahs, Oxford University Press, 2011, p.208

[6] APNews, Laura Myers “Albright, Iran Minister Meet”, Sept 22, 1998 - https://apnews.com/article/488a93df59d83d4644b00a819edf486d

[7] Пак там

[8] Rasmussen, K.B. “The Foreign Policy of Iran: Ideology and Pragmatism in the Islamic Republic “, Danish Institute for International Studies, 2009, p.3

[9] Amnesty International, Oct. 2001 https://www.amnesty.org/download/Documents/124000/asa110122001en.pdf

[10] https://www.youtube.com/watch?v=QP1K84iRZPo

[11] Carter, Stephen, cit. op. p.983

Поръчай онлайн бр.1 2024