19
Сря, Ян
30 Нови статии

Перспективите пред финансовия капитализъм

брой 6 2021
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Победата на Тръмп през 2016, президентските избори на Филипините през май и референдумът за Брекзит във Великобритания през юни същата година, както и редица други събития, включително изказването на Клаус Шваб в Давос, през 2021, всичко това отразяваше, по един или друг начин, острата тревога относно последиците от развитието на съвременния финансов капитализъм, задълбочаващото се неравенство между богати и бедни и нарастващата деиндустриализация на развитите държави.

Погрешната икономическа политика, наложена от водещите международни организации, акцентираше върху приватизацията и стриктните бюджетни икономии, ограничавайки по този начин темповете на изграждане на инфраструктура [Kotegawa].

Финансовата криза през 2008-2009 показа, че спасяването на банките, без да им се търси отговорност, поражда морален риск, добре описан от фразата "да приватизираш печалбата, да национализираш загубите и да социализираш пазарите". Въпреки кризата, инвестиционните банки продължиха да използват различни високорискови финансови продукти. В резултат от това, много държави от ЕС приеха мерки за стриктни бюджетни икономии.
При положение, че доверието към финансовата система остава слабо, а частните компании не се решават да вземат кредити за да инвестират, количественото смекчаване от страна на централните банки не може да стимулира реалната икономика. То създава излишна ликвидност, която инвестиционни банки използват за тяснокорпоративните си цели. Единствените сектори, в които потокът от ликвидност постигна положителен ефект, бяха енергетиката, ІТ секторът и производните финансови инструменти. Така световната икономика стана още по-нестабилна, отколкото в навечерието на краха на Lehman.

Глобалната финансова криза беше важен етап в историята на капитализма и икономическата мисъл. Това бе не само криза на неолиберализма, но и на неокласическата икономика, т.е. на модела на общото равновесие. Както е известно, през "неолибералния период", коалицията на капиталистическите рентиери и професионалните финансисти мощно прокарваше дерегулацията и финансиализацията.

В случая под финансиализация следва да се разбира изкривеният финансов модел, базиращ се на създаването на изкуствено богатство, което не е свързано с производството на стоки и услуги. От друга страна, на неолиберализма е присъщ не само радикалният икономически либерализъм, но и идеология, враждебна на бедните слоеве на населението, наемните работници и държавата на всеобщото благоденствие. Неокласическата макроикономика и неокласическата финансова теория се превърнаха в "мейнстрийм", придавайки "научен" характер на неолибералната идеология.

Корените на неолибералната хегемония

За да разберем причините, довели до хегемонията на неолиберализма се налага да се върнем няколко десетилетия назад.

Втората световна война изиграва важна роля за преодоляване на икономическата депресия. Възникналата в резултат сложна система на финансово регулиране, намира своя израз в Бретънуудските споразумения от 1944. САШ се превръщат в "най-големия победител" и новата хегемонистка държава в света. Въпреки предизвикателството, каквото предствлява по онова време Съветският съюз, Америка играе ролята на своеобразен фар, озаряващ света: пример за високо жизнено равнище, технологична мощ и дори за демокрация. След това светът премина през т.нар. "славни трийсет години", т.е. златният век на либералния капитализма. Държавата се намесваше в икономическия сектор за да стимулира растежа, а в политическата сфера се превърна в социална държава или държава на всеобщото благоденствие, тъй като гаранцията на социалните права придоби универсален характер. Андрю Шонфийлд, чиято книга "Съвременният капитализъм" си остава класически анализ на онзи период, го описва по следния начин: "На първо място, икономическият растеж беше много по-устойчив, отколкото в миналото. На второ място, през тези години производственият ръст беше изключително бърз, а на трето - ползата от новия просперитет беше усетена от много широки слоеве от населението" [Shonfield].

Капиталистическата класа продължи да доминира, но беше принудена да сподели властта, привилегиите и приходите си с формиращата се професионална класа и работниците, трансформирали се в средна класа. В богатите държави, в периода до 1980, реалните заплати нарастваха с приблизитeлно същата скорост, с която и производителността. В Западна и Северна Европа, както и в Япония, доходите на глава от населението се доближиха до тези в САЩ.

В края на 70-те години, с преминаването от "трийсетте славни години на капитализма" (1949-1978) към капитализъм, основаващ се на финансите, картината се промени. Ако за златния век бяха характерни регулираните финансови пазари, финансовата стабилност, високите темпове на икономически растеж и намаляване на неравенството, през неолибералния период се случи обратното: темповете на растеж паднаха, финансовата нестабилност рязко нарастна, а неравенството се увеличи, обогатяйвайки най-вече 2% най-богати слоеве от населението. Това се оказа достатъчно за да ерозира Бретънуудската система и да породи финансиализация и неолиберална или неоконсервативна контрареволюция. Неслучайно инициатори на новия икономически и политически модел станаха две развити държави, които през 70-те години демонстрираха най-лошите икономически показатели - САЩ и Обединеното кралство. След победата на Роналд Рейгън на президентските избори през 1980 властта в Америка се оказа в ръцете на политическата коалиция от рентиери и финансисти, спонсориращи неолиберализма и практикуващи финансиализацията, която измести старата професионално-капиталистическа коалиция между висшите ръководители на бизнеса, средната класа и организирания труд, характерна за "фордисткия период" [1].

Съвременният неолиберален капиталистически модел в САЩ и (в една или друга степен) в другите западни държави се оформи през 80-те години на ХХ век, по рецептата, изложена в известната статия на Милтън Фридман за New York Times, в която се твърди, че "социалната отговорност на бизнеса е свързана с повишаване на печалбата му". Само по себе се, това бе ясен знак за отказ от кейнсианския модел икономика, доминиращ в развитите на държави след Голямата депресия.

Неокласическата макроикономика замени кейнсианската като основно направление на преподаването в университетите. Неокласическите икономисти, като Милтън Фридман и Робърт Лукас, както и представителите на Австрийската школа (Фридрих Хайек) и Школата на обществения избор (Джеймс Бюкенън) придобиха голямо влиание и с помощта на медиите, както и на други интелектуалци, създадоха неолибералната идеология, базираща се на старите идеи за ненамеса на държавата и на математическата икономика, придаваща "научна" легитимност на новото кредо.

Една от целите бе отностителното намаляване на заплатите благодарение на "гъвкавия характер" на законите, защитаващи работниците и служителите, и ограничаване на социалните помощи, предоставяни от държавата. Неолиберализмът се стреми и към съкращаване на държавния апарат и дерегулиране на всички пазари и най-вече на финансовите. За да бъде оправдан този нов подход се внушаваше, че е необходимо да бъде мотивирана упоритата работа и да бъдат стимулирани "най-добрите", да се гарантира жизнеспособността на саморегулиращите се пазари и ефективните финансови пазари. Лансираше се тезата, че има само хора, но не и общества, а социалните науки започнаха да апелират към методологичния индивидуализъм, отхвърляйки концепцията за обществения интерес.

В рамките на неолибералния капитализъм се материализира финансовата глобализация, т.е. либерализацията на финансовите пазари и значителното нарастване на финансовите потоци на цялата територия на планетата. Можем да посочим три основни характеристики на финансовия капитализъм: на първо място, огромното увеличаване на общата стойност на финансовите активи, циркулиращи по целия свят, вследствие на по-голямото количество финансови инструменти; на второ място, разграничаването на реалната и финансовата икономика и създаването на фиктивно финансово богатство на капиталистическите рентиери; на трето място - значително повишаване на нормата на печалба на финансовите институции, които вече можеха да изплащат огромни бонуси на финансовите трейдъри за нарастването на капиталистическата рента [2].

Друга промяна, свързана с финансиализацията бе, че кредитите престанаха да представляват банкови заеми на търговски предприятия, а започнаха все повече да се основават на ценните книжа, с които търгуват финансовите инвеститори (пенсионни фондове, хедж фондове и фондове за дялови инвестиции) на извънборсовите пазари. Възприемането на сложни финансови иновации в комбинация с огромния ръст на кредитите под формата на ценни книжа доведе до рязко нарастване на рисковете.

Последиците от налагането на неолибералния модел

Тези иновации, съчетани с класическата спекулация, провокираха скок на цените на финансовите активи, изкуствено увеличавайка финансовото благосъстояние или фиктивния капитал, които нарастваха много по-бързо, отколкото производството или реалното богатство. Феноменалното увеличаване на фиктивния капитал се подкрепяше от банките, предоставящи големи кредити на купувачите на активи за да финансират своята спекулативна търговия.

 

Фигура 1. Динамика на реалното и финансовото богатство

Фигура 1. Динамика на реалното и финансовото богатство
Бележка: номинален БВП (трлн. дол.)/глобални финансови активи (трлн. дол.)

Източник: McKinsey Global Institute

 

За да разберем вредата, причинена от новия икономически модел, е достатъчно просто да сравним трийсетте "славни години" с последвалите ги трийсет неолиберални години. Макар че винаги е трудно финансовите кризи да бъдат определени и "измерени", очевидно е, че честотата им значително е нараснала: според редица експерти [Borfo, Eichengreen, Klingsbiel,Martinez-Peria], ако през 1945-1971 светът е преживял само 38 финансови кризи, от 1973 до 1997 броят им е нараснал до 139, с други думи те са били 3-4 пъти повече. Според друг критерий [Reindart, Rogoff], между 1947 и 1975 е имало само една банкова криза, а от 1976 до 2008 - 31. В тази връзка темповете на нарастване на световния БНП са паднали от 4,6% годишно, през 1947-1976, до 2,8%, през следващите 30 години. И, накрая, икономическото наравенство, което намалява през 30-те "славни години", също силно нараства през следващия период (виж фиг.2).

 

Фигура 2. Дял в националния доход на 1% най-богати семейства в САЩ, 1913- 2006

 Фигура 2. Дял в националния доход на 1% най-богати семейства в САЩ, 1913- 2006

Легенда: 1. включително доходите от капитал 2. без доходите от капитал

 

Източник: Bresser-Pereira L.C. The global financial crisis, neoclassical economics, and the neoliberal years of capitalism // Revue de la régulation. Spring 2010.

 

Неолиберализмът и финансиализацията съвпадат във времето с търговската и финансова глобализация. Но, ако търговската глобализация е необходим етап от развитието на капитализма, съкращавайки времето и стойността на транспортиране на стоките и другите комуникации, поддържащи международната търговия и производството, финансовата глобализация и финансиализацията не бяха нито естествени, нито необходими. На практика, те представляват своеобразни извращения на капиталистическото развитие. Финансовата либерализация доведе до това, че развиващите са страни, с изключение на някои бързо възходящи азиатски държави, загубиха контрола върху обменните курсове на своите валути и станаха жертви на периодичните кризи на платежния баланс. Неслучайно бързоразвиващите се азиатски държави активно участваха в търговската глобализация, но в същото време сериозно ограничиха финансовата либерализация.

Неолибералната форма на интеграиця на световния пазар е изключително полезна за капитала, защото той контролира най-ликвидните, абстрактни и универсални ресурси. Капиталът, носещ лихвени проценти, за разлика например от доставчиците на търговски или производствени кредити, се превръща в доминиращ фактор в икономическия, политически и социален живот, способствайки за финансиализацията на ежедневния живот. Интеграцията на световния финансов пазар усилва неравномерността на икономическото развитие, а последиците от финансиализацията отслабват производствените капитали, необходими в определено време и в определено място. Логиката на финансиализацията ерозира или ограничава първенството на производството в общата логика на натрупването на капитала. В сравнение с относителна вътрешна структурна устойчивост и обвързаност на "фордизма", финансовият режим, който се налага от 80-те години на ХХ век насам, работи против дългосрочната стабилност на натрупването и неговото регулиране.

Със своето разширяване и все по-дълбоко проникване, неолиберализмът и финансиализацията трансформират микро- и макродинамиката на капиталистическите икономики.

На първо място, те променят поведението на нефинансовите компании, поставяйки на водещо място повишаването на акционерната стойност. За тях нараства значението на финансовата активност (например функциите на хазната, финансовото посредничество, използването на неразпределената печалба за обратно изкупуване на акции и придобиване или разширяване на дъщерните финансови компании), която не е свързана пряко с основните видове производствена дейност. По този начин финансовите доходи се оказват по-важни за предприятието, отколкото печалбата му от основния вид дейност [Lapavitsas].

На второ място, този процес води до увеличаване на размерите и влиянието на финансовия сектор. Активността, свързана с получаване на възнаграждение и поемане на рискове, нараства в сравнение с по-традиционната роля на банковия капитал (като финансовото посредничество и управлението на рисковете).

На трето място се финансиализира и ежедневният живот. Заплатата вече се разглежда най-вече като стойност на производството, а не като източник на търсене, което води до комодификация (т.е. превръщане в стока) на социалното осигуряване, жилището, пенсиите, висшето образование, медицинското осигуряване и т.н. Все по-голямата гъвкавост на наемния труд, намаляването на социалните гаранции и заплатите, принуждават работниците и служителите да прибягват до заеми за да поддържат жизненото си равнище.

На четвърто място, както показват последователните кризи от средата на 70-те години на ХХ век насам, финансиализацията прави икономиката по-податлива на ресеции и, в по-тежките случаи, по-податлива на низходящата спирала на динамиката дълг-дефлация-дефолт [Lapavitsas].

Подобен модел съдържа в себе си кризизен механизъм, свързан със системния конфликт между капитала, който носи лихвени проценти и капитала, носещ печалба. Волфрам Елснер обяснява това по следния начин. Поставеният в режим на финансово доминиране, финансов капитал притежава целева норма на доходност, която е няколко пъти по-висока, отколкото историческата норма за производствения капитал, носещ печалба. И, което е още по-лощо, в стремежа си да постигне тази цел, той масово използва фиктивни кредити [Elsner]. От макроикономическа гледна точка, капитализмът, в който доминират финансите, оказва влияние върху долгосрочното икономическо развитие по следните три основни направления [Hein].

На първо място, финансиализацията способства за увеличаване дела на брутната печалба (включително неразпределената печалба, дивидентите и лихвените плащания) и, по този начин, за намаляване на дела на трудовия доход и увеличаване дела на заплащането на мениджмънта.

На второ място, финансиализацията доведе до увеличаване властта на акционерите, нарастване на доходността на акциите и облигациите, притежавани от рентиерите, и обвързаността на мениджмънта с интересите на акционерите за сметка на схемите за заплащане на труда, бонусите и програмите за опции върху акциите, обвързани с краткосрочните резултати от дейността. Това ориентира мениджмънта към получаване на високи печалби в краткосрочна перспектива и намалява интереса му към реални инвестиции в основен капитал и дългосрочния растеж на компанията.

На трето място, промяната на финансовите норми, новите финансови инструменти (например задлъжнялостта по кредитна карта и жилищното кредитиране), както и понижаването на изискванията за кредитоспособност, позволиха предоставянето на повече кредити на неособено стабилните финансово домакинства. Това стимулира нарастването на потреблението, но доведе и до ръст на съотношението между дълга и доходите на частните домакинства, увеличавйки по този начин финансовата уязвимост на икономиката, като цяло.

Делът на трудовия доход в БНП на развитите капиталистически държави демонстрира тенденция към спад още от началото на 80-те години на ХХ век чак до кризата през 2008-2009. Тази тенденция е най-добре изразена в онези страни от еврозоната, за които беше характерен потребителският дългов бум (Гърция, Ирландия и Испания), (виж фиг.3).

 

Фигура 3. Дял на трудовия доход в БНП (Гърция, Ирландия, Испания), %

 Фигура 3. Дял на трудовия доход в БНП (Гърция, Ирландия, Испания), %

Източник: Hein E. Finance-dominated Capitalism and Redistribution of Income: A Kaleckian Perspective. Working Paper No. 746. Berlin School of Economics and Law and Institute for International Political Economy. Berlin. January, 2013.

 

Същото обаче се забелязва и в страните от еврозоната, които влизат в категорияна на "експортноориентираните" (Австрия, Белгия, Финландия, Германия и Нидерландия) (виж фиг 4).

 

Фигура 4. Дял на трудовия доход в БНП (Австрия, Белгия, Финландия, Германия и Нидерландия), %

 Фигура 4. Дял на трудовия доход в БНП (Австрия, Белгия, Финландия, Германия и Нидерландия), %

Източник: Hein E. Finance-dominated Capitalism and Redistribution of Income: A Kaleckian Perspective. Working Paper No. 746. Berlin School of Economics and Law and Institute for International Political Economy. Berlin. January, 2013.

 

В САЩ и Япония, през 1980-2020, този показател падна, съответно, от 70% на 64% и от 75% на 65%.

От средата на 80-те до края на 2000-те разпределянето на личните доходи стана още по-неравномерно. Ако приемем за индикатор коефициента на Джини (виж. таблица 1), в някои страни и, в частност, във Финландия, Германия, Италия, Португалия, Великобритания и САЩ, нарастването на неравенството е особено голямо.

 

Таблица 1. Коэфициентът на Джини за домакинствата преди плащане на данъци

Страни

Средата на 1980-те години

Краят на 2000-те години

Промяна

Белгия

0,449

0,469

0,020

Финландия

0,387

0,465

0,078

Германия

0,439

0,504

0,065

Италия

0,420

0,534

0,114

Швеция

0,404

0,426

0,022

Великобритания

0,419

0,506

0,087

САЩ

0,436

0,486

0,050

Япония

0,345

0,462

0,117

Източник: Hein E. Finance-dominated Capitalism and Redistribution of Income: A Kaleckian Perspective. Working Paper No. 746. Berlin School of Economics and Law and Institute for International Political Economy. Berlin. January, 2013.

 

От началото на 80-те години на ХХ век в САЩ и Великобритания се наблюдава истински бум на дела на хората с най-високи доходи. Този показател отново достига нивото от средата на 20-те години в САЩ и от средата на 30-те във Великобритания (фигура 6).

 

Фигура 5. Делът на 0,1% най-богато население в националния доход на САЩ и Великобритания

Фигура 5. Делът на 0,1% най-богато население в националния доход на САЩ и Великобритания

Източник: Alvaredo F., Atkinson A. B., Piketty T., Saez E. The World Top Incomes Database. 2012.

 

До голяма степен за ръста на неравенството способство увеличаването на възнагражденията на топ-мениджмънта („работещите богати”). Преди някои години заплатите на топ-мениджмънта достигнаха 50% от горния дял на доходите на свръхбогатия 0,1% от населението на САЩ и Испания, а в Нидерландия тази цифра беше 60%.

Процесът на финансиализация беше най-разпространен в САЩ. След 1980 в тази страна беше осъществен фундаментален преход от икономика, ориентирана към производството и обработващата индустрия, към икономика, ориентирана към финансите. Делът на националния дълг нарасна, корпоративното управление във все по-голяма степен започна да се определя от финансовите, а не от стоковите пазари, а политиката започна да се ориентира към просперитета на големите компании, оказващи финансови услуги [Krippner].

На свой ред, нефинансовите корпорации започнаха да се разглеждат повече като съвкупност от активи, отколкото като компании, ориентирани към производството на стоки. През 80-те години, когато в корпоративната стратегия започнаха да доминират целите, свързани с ръста на акионерната стойност, в основни показатели за успех се превърнаха крактосрочната печалба и повишаване курса на акциите, а не пазарният дял на компанията [Goldstein]. Това стимулираше мениджмънта да разпределя печалбата сред акционерите, вместо да реинвестира в производството [Davies].

През този период много нефинансови компании увеличиха финансовия компонент на инвестицонния си портфейл. Така например, в края на 70-те компанията General Electric (GE) разшири финансовите си активи, инвестирайки в тях печалбата от производството. През 80-те години тази стратегия беше особено популярна сред американските компании [Hyman].

По традиция се смяташе, че развитието на финансовия сектор способства за икономическа растеж. В последно време обаче, това изглежда все по-съмнително. Анализите сочат, че влиянието на размера на финансовия сектор върху икономическия растеж се оказва отрицателно, когато финансовите услуги започнат да обхващат прекалено голям дял от икономиката: високото ниво на финансовата активност изтласква реалните инвестиции и НИОКР в нефинансовия сектор [Cecchetti, Kharroubi Reassesing]. В друга своя статия, същите автори стигат до извода, че ръстът на финансовия сектор се конкурира с реалната икономика. Анализирайки петнайсет държави от ОИСР, те посочват, че увеличаването на темповете на растеж на финансовия сектор е свързано със спад на ръста на производителността, особено в наукоемките и капиталоемки отрасли на иконмиката [Cecchetti, Kharroubi Whydoes Financial]. Според някои изследователи, в периода 1970-2008, финансиализацията е довела до намаляване на добавената стойност на нефинансовия сектор с 3,9%, което на практика се равнява на три години с нулев икономически растеж. Тоест, от гледна точка на нефинансовия сектор, финансовите инвестиции са оказали разрушително влияние върху икономиката. От гледна точка на финансовия капитал обаче, тези трансформации - напротив - са се превърнали в източник за увеличаване на приходите [Tomascovic-Devey, Lyn, Meyers] (виж таблица 2).

 

Таблица 2. Икономическият ефект от финансиализацията през 1970-2008

 

   Изменение за период, %

Добавена стойност

-3,9

Компенсация на капитала

2,7

Изплатени дивиденти

6,0

Лихвени плащания

35,3

Заплата

-1,5

Плащане на данъци

-5,6

Източник: Tomaskovic-Devey D., Lin K.-H., Meyers N. Did financialization reduce economic growth? // Socio-Economic Review. May, 2015. P. 1–24.

 

Макар че неравенството между страните намалява, неравенството вътре в тях нарасна, особено в САЩ. Икономическата мобилност се забави, а средната класа, разглеждана като критично важна за американската икономика, пострада особено силно. Делът на принадлежащите към нея сред домакинствата намаля от 61% на 52%. В периода 2000-2019 средната заплата на работниците в САЩ нарастваше с едва 0,9% годишно. Поляризацията на трудовия пазар ликвидира милион работни места със средни заплати. Делът на работната сила в националния доход продължи да намалява, а заплатата изоставаше от нарастването на производителността. Въпреки общия ръст на заетостта, повечето новосъздадени работни места бяха в ниско платените сектори и най-вече в сферата на обслужването. Освен това, в по-голямата си част, увеличаването на заетостта беше свързано с алтернативни форми на работа на непълен работен ден [Rethinking..]. Над 2/3 от новите работни места в САЩ в периода след 2007 се оказаха концентрирани само в 25 града и динамично развиващи се хъбове, докато в останалите градове и селските райони, където живеят 77 млн. души, беше налице или липса на растеж, или спад на заетостта дори в периода на възстановяване след финансовата криза.

През последните 20 години икономическият растеж беше съсредоточен в малък брой сектори, включително финансите, недвижимите имоти, технологиите, фармацевтиката и някои бизнес-услуги. Подобна концентрация доведе до нарастване на благосъстоянието на собствениците на нематериални активи и капитали. Едва 6% от окръзите в САЩ осигуряват 2/3 от БВП на страната. Концентрацията на таланти, интелектуална собственост и други нематериални активи усилва тази географска концентрация на доходите в т.нар. "звездни градове", като Ню Йорк, Лос Анжелос и Атланта, където БВП на тлава от населението е с 40% по-висок отколкото в другите градове.

Инвестициите в образование, човешки капитал, фундаментални изследвания и разработки и инфраструктура не достигнаха ниво, достатъчно за да се гарантират равни възможности и участие в икономиката на всички граждани, както и за ръст на производителността и конкурентоспособността. Федералните разходи за образование, инфраструктура и научни изследвания в САЩ намаляха от 2,5% от БВП, през 1980, до по-малко от 1,5%, през 2019 [Rethinking..]. Инвестициите на частния сектор в инфраструктура, включително под формата на публично-частно партньорство, също намаляха през последните 35 години и най-вече след рецесията през 2008.

Пандемията от Covid-19 беше сериозен шок за световната икономика. САЩ и държавите от Западна Европа не се възстановяват толкова бързо, както икономиката на Китай, Корея и Япония [Popov]. Една от слабостите на западния свят е неговата зависимост от Източна Азия за производството на защитни маски, тестове и други медицински изделия. Глобалните стойностни вериги демонстрираха редица слаби места, свързани с прекалено широкото разпространение и раздробеността си в различните държави. Което също е знак за отстъплението на англосаксонския акционерен капитализъм, който беше движещата сила на глобализацията и неолиберализма от 80-те години на ХХ век насам.

Трилемата на глобализацията

Може да се каже, че пандемията беше последния удар по глобализацията или прекалената фрагментация на глобалните стойностни вериги, след двата предшестващи го удари: глобалната финансова криза през 2008-2009 и търговската война между САЩ и Китай. Кризата с Covid-19 демонстрира предимствата на държавите, ориентирани към развитие на обработвателната индустрия, пред онези, ориентирани към услугите.

През последните години ЕС инициира редица реформи, целящи ограничаване на негативното влияние на акционерния капитализъм. През 2015 Европейският парламент прие Директива, променяща характера на корпоративното управление на европейските компании [Stabilini]. Тя позволява на фирмите да предоставят повече права при гласуване или по-големи дивиденти на своите постоянни или дългосрочни акционери, притежаващи акции от две или повече години. В съответствие с нея във Франция беше приет закон, според който много компании (или над 54% от френския фондов пазар, включително Electricite de France, Air Liquide, Credit Agricole, L’Oreal, Lafarge и Group SEB) решиха да емитират акции, даващи специални права на постоянните акционери.

Дори САЩ вече разрешават на американските компании да емитират "двоен клас" акции (т.е. една компания да емитира два различни типа акции) при първичното публично предлагане на акции на борсата NASDAQ, което дава предимство на техните създатели, от гледна точка на количеството гласове. Използвайки това, основателите на много високотехнологични компании в САЩ могат да разчитат, че ще ги управляват продължително време и активно да реализират различни иновационни проекти. Подобни акции от "двоен клас" се емитират например от такива компании като Facebook, Google и Amazon [Zeiter].

Още през 2011, в книгата си "Парадоксът на глобализацията", Дани Родрик анализира последиците от глобализацията за държавите с развиваща се икономика. Според него, глобализацията, националният суверенитет и демокрацията са несъвместими: съществува тенденция глобализацията да потиска или националния суверенитет, или демокрацията. В условията на глобализация националното правителство разполага с по-малко възможности или инструменти за прокарване на вътрешната си икономическа политика, включително по отношение на лихвените проценти или валутните курсове [Rodrick].

Трилемата на глобализацията би могла да се сравни с обикновената трилема (известна и като "невъзможната троица") в макроикономиката, според която свободната мобилност на капитала, автономната парично-кредитна политика (лихвените проценти) и свободно плаващите валутни курсове не могат да съществуват съвместно, т.е. поне един от тези три елемента следва "да бъде принесен в жертва". По правило, държавите с развита икономика предпочитат комбинацията от свободна мобилност на капитала и автономна парично-кредитна политика. И, напротив, някои страни с развиваща се икономика (например Южна Корея, преди да влезе в ОИСР, през 1993) се склонни да предпочетат автономните лихвени проценти и валутен курс, тъй като те са изключително важни за наваксване на етапите в икономическото развитие. Към тази комбинация се ориентират и други "догонващи" държави с формираща се пазарна икономика, включително Китай.

МВФ и Световната банка препоръчват финансовата либерализация на държавите с развиваща се икономика, разчитайки че подобна политика ще им осигури недостигащите финансови ресурси [Williamson, p. 90-120]. Най-често обаче, финансовата либерализация води до финансова криза, а не до устойчив икономически растеж, илюстрация за което беше азиатската криза през 1997, засегнала Южна Корея, Тайланд и Индонезия. На тези страни се наложи да поискат извънредни заеми от МВФ. Само Малайзия съумя да избегне подобно развитие, поставяйки под контрол движението на капиталите. В тази връзка, дори и МВФ започна доста по-предпазливо да прокарва идеята за пълномащабна финансова либерализация, признавайки необходимостта от активно управление на капитала при определени условия [Ostry, Ghosh, Habermeier, Chamon, Qureshi, Reinhart].

Китай може да се разглежда като модел за икономически растеж за другите развиващи се държави в ранните стадии на развитието им, когато те могат да използват предимствата на евтината работна сила. Създаването на инфраструктура и политическата стабилност стимулират чуждестранните компании да строят фабрики, използващи тази евтина работна сила. Дали тези чуждестранни инвестиции ще бъдат насочени към вътрешните пазари на страните с развиваща се икономика или към експортните пазари, зависи от размерите на вътрешния пазар. Японските компании например, инвестираха в Тайланд най-вече с цел износ в чужбина, докато инвестициите им в Индонезия са насочени към вътрешния пазар. Започвайки с изграждането на експортно ориентирана икономика и след като научи достатъчно от чуждестранните инвеститори, днес Китай се концентрира върху огромния си вътрешен пазар.

Крахът на финансовата система и последвалата я Голяма рецесия бяха и ще си останат ключов проблем за сегашното поколение бизнес лидери. Кризата отправи предизвикателство към самия капитализъм. Последвалият взрив на обществения антагонизъм изостри търканията между бизнеса и обществото. Освен тревогата във връзка с такива постоянни проблеми като неравенството в доходите, разбираемо недоволство в света пораждат голямата безработица, нарастващите бюджетни дефицити, а напоследък и пандемията от Covid-19.

Експертите смятат, че е необходим преход от това, което списание Harvard Business Review определя като "капитализъм на тримесечието" [Barton], към т.нар. "дългосрочен капитализъм". Що се отнася до приблизителната оценка на неговата "дългосрочност", най-подходящо изглежда тя да се измерва с времето, необходимо за инвестиране и създаване на нов печеливш бизнес, което - според едно изследване на McKinsey - изисква поне 5-7 години. Преобразуванията следва да засегнат не само фундаменталните механизми за управление на корпорациите, но и традиционните схващания за ценността на бизнеса и ролята му в обществото.

Необходимите промени включват три основни елемента. На първо място, отказът на бизнеса и финансовия сектор от краткосрочната им ориентация и обновяване на стимулите и структурата с цел организацията да се преориентира към дългосрочна перспектива. На второ място, възприемане на идеология, според която ориентацията към обслужване интересите на всички основни заинтересовани страни (акционери) - сътрудници, доставчици, клиенти, кредитори, общности и околната среда - не противоречи на целта за максимизиране на корпоративната стойност и дори е необходима за постигането на тази цел. Не трето място, укрепване на способността на директорските съвети да управляват компанията, в качеството на собственици (ще припомня, че когато вземат важни решение, азиатските компании обикновено гледат поне 10-15 години напред, докато в САЩ и Европа "късогледите" стратегии са се превърнали в правило).

Нито една от предлаганите идеи не е нова. Новото е, че реализацията им вече не може да се отлага. Днес бизнес лидерите са изправени пред избора или сами да реформират капитализма, или да допуснат той да бъде реформиран с политически мерки и под натиска на разярената общественост. Реформите не само биха повишили общественото доверие към системата, но и ще укрепят самата система. Днес дългосрочната перспектива на планиране представлява важно конкурентно предимство на много азиатски икономики и предприятия.

Недалновидността на западните институции

Недалновидността на западните институции се проявава във всички сфери. Така например, средният срок на пребиваването на длъжност генерален директор е намалял от 10 години, през 1995, до шест години в момента, въпреки че сложността и мащабите на дейността на компаниите значително са нараснали. През 70-те години на ХХ век средният период на владеене на акции в САЩ е бил около 7 години, а днес се равнява на 7 месеца. Това направи пазарите далеч по-уязвими и доведе до гигантски разрив между пазарната цена на корпорациите и реалната им стойност. Освен това, съществуват т.нар. "свръхскоростни трейдъри" (някои от тях държат акциите само няколко секунди, преди да ги препродадат), на които - според някои оценки - в момента се падат 70% от цялата търговия с акции в САЩ.

Освобождаването от тиранията на краткосрочния подход изисква да се започне с онези, които предоставят финансовия капитал. Пенсионните фондове, застрахователните компании, дяловите инвестиционни фондове и сувереннтите фондове, взети заедно, притежават 65 трилиона долара, т.е. около 35% от световните финансови активи. И ако тези играчи предпочитат да действат в краткосрочна перспектива, компаниите правят същото.

Едва 45% от анкетираните граждани на САЩ и Великобритания изпитват доверие към бизнеса. Това контрастира със ситуацията в развиващите се страни: в Китай например, показателят на това доверие е 61%, в Индия - 70%, в Бразилия - 81%. Навремето финансовите активи не бяха с нищо по-лоши от реалните. Това време обаче отмина. Гигантското предлагане на финансови активи ерозира доверието в реалната им стойност. На фона на краха на финансовите институции, а сега и на държавите, заради техните задължения, финансовите активи бързо губят своята кредитоспособност. Единственият останал инструмент за поддържането им на Запад е доларът, в качеството му на глобална резервна валута, но и този инструмент постепенно отслабва. Ролята на долара в световната икономика намалява доста бързо.

Парите не са и никога няма да бъдат надеждно хранилище на стойността. Те са само стандартния индикатор на цените и стандартното средство за обмен. Глобалният Запад следва да се освободи от разрушителното господство на финансовия капитализъм и да се  върне към производствения капитализъм, т.е. от хартиените - към реалните активи. Необходим е преход от фалшивия "растеж", обусловен от кредитите, към реално икономическо производство; от финансовия капитализъм с характерната за него свръхконцентрация на богатствата, към производителен капитализъм, който разпределя това богатство. Финансовият капитализъм не е устойчив по природа (заради неравенството, което поражда, генерираната от него безработица, ерозията на системите за социална защита, а също заради съмнителната ценност, ненадеждността и липсата на доверие към ценните книжа, които емитира) [3]. Размерът на финансовия сектор не би следвало да надхвърля 2% от БВП, защото в противен случай той буквално "изяжда" реалната икономика.

След глобалната финансова криза през 2008 се очерта консенсус относно това, че държавният сектор следва да се намесва в икономиката за да подпомага системно значимите банки и да стимулира икономическия растеж. Този консенсус обаче не трая дълго и скоро намесата на държавния сектор в икономиката започна да се разглежда като основна причина за кризата. В Европа, в частност, правителствата бяха подложени на критика заради големите им задължения, макар че именно частният дълг (а не държавните кредити) провокираха финансовия крах. На много държави беше препоръчано да наложат сурови икономии, вместо да стимулират растежа, провеждайки антициклична политика.

В резултат финансовите реформи бяха прекратени, а в редица държави индустрията все още не си е стъпила на краката. Макар че в някои сектори печалбите бяха възстановени, инвестициите остават недостатъчни заради комбинацията от натрупването на налични средства и нарастващата финансиализация с обратното изкупуване на акциите (с цел повищаване на цените) и, следователно, на опциите на акциите. Политиката продължава да се основава на неолиберализма, отстояващ минималната роля на държавата в икономиката.

За постигането на икономически растеж е необходим добре функциониращ финансов сектор, дългосрочните вложения в който носят по-големи печалби от краткосрочните операции. В Европа обаче, данъкът въху финансовите операции беше въведен едва през 2016. В резултат, парите, които се вливат в икономиката, например посредством смекчаването на парично-кредитната политика, се връщат в банките.

Преобладаването на краткосрочното мислене отразява фундаменталното неразбиране на необходимата икономическа роля на държавата. Активните стратегически инвестиции на държавия сектор са от решаващо значение за растежа. Всички големи технологични революции - в медицината, компютрите или енергетиката - станаха възможни благодарение на това, че държавата действаше като първостепенен инвеститор. Въпреки това, мнозина продължават излишно да "романтизират" частните играчи в иновационните отрасли, игнорирайки зависимостта им от държавните инвестиции. Илън Мъск например, не само получи от правителството на САЩ  над 5 млрд. долара под формата на субсидии, но и компаниите му SpaceX и Tesla бяха създадени, съответно, на базата на NASA и на Департамента по енергетика.

Популярната хипотеза е, че държавата способства за създаването на богатство (и преразпределя онова, което е създадено), но не го създава сама. И, напротив, бизнес-лидерите се смятат за производителни икономически субекти - понятие, използвано от някои за да оправдаят задълбочаващото се неравенство. По тази логика, тъй като активността на предприятиято (често доста рискована) генерира богатство и, следователно, работни места, техните ръководители заслужават още по-високи доходи. Ще припомня, че генералният директор на Goldman Sachs имаше нахалството да заяви през 2009, т.е. само година след кризата, в която активно участва собствената му банка, че неговите сътрудници са били сред "най-продуктивните в света". На свой ред, фармацевтичните компании се позволяват безнаказано да използват "ценообразуването въз основа на стойността" за да оправдават астрономическия ръст на цените на лекарствата, въпреки че правителството на САЩ например, всяка година изразходва над 32 млрд. долара за подпомагане на високорисковите звена на иновационните лекарствени вериги [Farrell].

Когато политиката се формира въз основа на погрешните, идеологизирани възгледи за формирането на стойността в икономиката, в резултат се предприемат мерки, поощряващи краткосрочното мислене и ерозиращи иновациите. При това положение рентата (която е нетрудов доход) започва да се бърка с печалбата, неравенството нараства, а инвестициите в реалния сектор на икономиката намаляват. Истината обаче е, че стойността се определя колективно от бизнеса, работещите, стратегическите държавни институции и организациите на гражданското общество. От взаимодейстнвието между тези различни субекти зависят не само темповете на икономически растеж, но и, дали растежът ще бъде иновационен, всеобхватен и устойчив. Само признавайки, че политиката следва да бъде насочена както към активно формиране на пазарите, така и към евентуалното им коригиране (ако не функционират нормално), може да бъде сложен край на финансовата криза.

Трите краткосрочни сценария

В края на първото десетилетие на ХХІ век, в разгара на световната финансова криза, бяха формулиране три средносрочни сценария. Първият се базираше на тезата за сътрудничеството между САЩ и Китай (т.нар. Chimerica) и формиране на своеобразен пакт между долара и юана. Вторият предвиждаше разширяване на сътрудничеството между САЩ и Русия и западноевропейските държава, и най-вече Германия и Франция, въз основа на специални споразумение с еврозоната и зоната на рублата. И двата сценария се разглеждаха като своеобразна основа на нова Бретънуудска система, включваща всеобхватни споразумение между всички водещи държави. Последвалите събития обаче се развиха по-скоро в разрез с тези два сценария. Третият сценарий пък предвиждаше изостряне на глобалния дисбаланс до такава степен, че системата се превръща в напълно науправляема и възпроизвежда ситуацията от навечерието на Първата световна война, но този път на съвременния "ядрен фон" [Marazzi]. Засега именно той изглежда най-реалистичен. И трите сценария се основават на неизбежността на упадъка на хегемонията на най-голямата световна държава - САЩ, които едновременно са и най-големият глобален длъжник.

Формите и целите на борбата против кризисния финансов капитализъм имат едновременно и национален, и глобален характер. Целите на тази борба са ясни: нови колективни правила за управление на пазара и финансовите системи; социална мобилизация за преминаване към нова инвестиционна политика в сферата на държавните услуги, образованието и благосъстоянието, създаване на нови работни места, защита на правото на заплата, работа и социален доход, изграждане на автономни самоопределящи се общности. Готови рецепти за формирането на нови алтернативни парадигми обаче липсват, а засега е налице само осъзнаването на факта, че тези промени са необходими.

 

Бележки:

 

  1. Класически момент в тази коалиция става споразумението от 1948 между Auto Workers и автомобилните корпорации, осигурило ръст на работната заплата, паралелно с увеличаването на производителността.
  2. Джералд Ъпстийн дава по-широка дефиниция на финансиализацията: „финансиализацията” означава нарастваща роля на финансовите мотиви, финансовите пазари, финансовите участници и финансовите институции в работата на вътрешната и международната икономика». (Gerald A. E. Financialization and the World Economy. Cheltenham. 2005)
  3. Planck Foundation. – URL: planck.org/index.php (date of access: 11.05.2021).

 

Литература:

 

Barton D. Capitalism for the Long Term // Harvard Business Review. March, 2011. – URL: hbr.org/2011/03/capitalism-for-the-long-term (date of access: 11.05.2021).

Bordo M., Eichengreen B., Klingsbiel D., Martinez-Peria M. Is the crisis problem growing more severe? // Economic Policy. Vol. 16. Issue 32. Pages 52–82.

Cecchetti S. G., Kharroubi E. Why does financial sector growth crowd out real economic growth? BIS Working Papers No 490. 2015.

Cecchetti S. G., Kharroubi E. Reassessing the Impact of Finance on Growth. BIS Working Papers. № 381. 2012.

Davis L.E. The Financialization of the Nonfinancial Corporation in the Post-1970 U.S. Economy. Doctoral Dissertation. University of Massachusetts. Amherst. 2014. – URL: scholarworks.umass.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1170&context=dissertations_2 (date of access: 11.05.2021).

Elsner W. Financial capitalism – at odds with democracy: the trap of an ‘impossible’ profit rate // Real-World Economics Review. 2012. № 62. P. 132–159.

Farrell G. Goldman chief defends employees’ pay // Financial Times. 11.11.2009. – URL: ft.com/content/52917628-ce33-11de-a1ea-00144feabdc0 (date of access: 11.05.2021).

Goldstein A. Revenge of the Managers // American Sociological Review. 2012. № 77. P. 268–294.

Hein E. The Macroeconomics of Finance-dominated Capitalism – and its Crisis. 2012.

Hyman L. Borrow: The American Way of Debt. N.Y. 2012.

Kotegawa D. Financial capitalism and the future // DOC Research Institute. 07.12. 2017. – URL: doc-research.org/de/2017/12/financial-capitalism-future/ (date of access: 11.05.2021).

Krippner G. R. Capitalizing on Crisis: The Political Origins of the Rise of Finance. Cambridge. 2011.

Lapavitsas C. Profiting without Producing: How Finance Exploits Us All. London. 2013.

Marazzi Ch. The Violence of Financial Capitalism. 2009.

Ostry J.D., Ghosh A.R., Habermeier K., Chamon M., Qureshi M.S., Reinhardt D.B.S. Capital inflows: the role of controls. IMF Staff Position Note. 19.02.2010. – URL: imf.org/external/pubs/ft/spn/2010/spn1004.pdf (date of access: 11.05.2021). 

Popov V. Which economic model is more competitive? The West and the South after the Covid 19 pandemic. // DOC Research Institute. 17.09.2020. – URL: doc-research.org/2020/09/which-economic-model-is-more-competitive-the-west-and-the-south-after-the-covid-19-pandemic/ (date of access: 11.05.2021).

Reinhart C.N., Rogoff K.S. This Time Is Different: Eight Centuries of Financial Folly. 2009. DOI: 10.2307/j.ctvcm4gqx (date of access: 11.05.2021).

Rethinking the future of American capitalism. McKinsey Global Institute. 12.11.2020. – URL:  mckinsey.com/featured-insights/long-term-capitalism/rethinking-the-future-of-american-capitalism#  (date of access: 11.05.2021).

Rodrick D. The Globalization Paradox: Democracy and the Future of the World Economy. N.Y., London. 2011.

Shonfield A. Modern Capitalism. Oxford. 1969.

Stabilini A. Revision of the Shareholders Rights Directive: It's a Long Way Home // Lexology. 07.05.2015. – URL: lexology.com/library/detail.aspx?g=10cdafcd-9dea-43fc-9016-a96ae6952489 (date of access: 11.05.2021).

Tomaskovic-Devey D., Lin K.-H., Meyers N. Did financialization reduce economic growth? // Socio-Economic Review. May, 2015. P. 1–24.

Williamson J. Modern Political Economy and Latin America. Washington. 1990.

Zeiler D. Why Facebook Inc. Stock Is a Bet on the Future // Money Morning. 18.04.2014. – URL: moneymorning.com/2014/04/18/why-facebook-inc-nasdaq-fb-stock-is-a-bet-on-the-future/ (date of access: 11.05.2021).

 

*Ръководител на Центъра за индустриални  инвестиционни изследвания на Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия на науките