19
Сря, Ян
30 Нови статии

Куба: отива ли си "кастризмът"?

брой 6 2021
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

В рамките на две седмици през юли Куба стана свидетел на най-мащабните протести от революцията през 1959 насам. Последните масови безредици в тази страна имаха място през август 1994 по крайбрежната улица "Малекон" на столицата Хавана, но определено не бяха толкова масови.

На пръв поглед юлските вълнения започнаха стихийно и стремително се разпространиха из цялата страна. Показателно е, че информационното осигуряване и координацията на действията на протестиращите се осъществяваше чрез социалните мрежи или чрез пряка транслация в YouTube. Ще припомня, че мобилният интернет се появи на острова в резултат от реформите през 2018 и сериозно промени ежедневния живот на кубинците.

Кои бяха основните причини за протестите? Ако се абстрахираме от предисторията на въпроса и спецификата на социално-политическия и икономически живот на „Острова на свободата”, нещата изглеждат ясни. Най-разпространеният лозунг, издиган от демонстрантите беше Patria y vida! (т.е. "Родина и живот"), разглеждан като контрапункт на лозунга на революционерите-кастристи «Patria o muerte!» ("Родина или смърт") и изразяващ разочарованието им от политиката на правителството.

Причините за протестите

Основната причина за песимизма, обхванал сериозна част от кубинското общество, са резките икономически трансформации и, като следствие от тях, понижаването на жизненото равнище на населението. Както е известно, след VІ конгрес на управляващата Комунистическа партия през 2011, стартира предпазлива либерализация на живота на острова, появиха се частни ресторанти, беше разрешен малкият частен бизнес и покупко-продажбите на имоти и автомобили, както и предприятията с изцяло частен капитал. Опитвайки се да покрие бюджетния дефицит, кубинското ръководство се ориентира към привличане на чуждестранни инвестиции.За целта през 2014 беше приет нов Закон за чуждестранните инвестиции и създадена Специалната икономическа зона "Мариел", с 15%-ни данъчни ставки и обслужване "на едно гише". Тези и други мерки доведоха до временен икономически растеж и известно подобряване на жизненото равнище в страната.

Освен това благоприятната международна ситуация значително укрепи позициите на Хавана. Властта в редица ключови латиноамерикански държави се контролираше от приятелски настроени леви и лявоцентристки правжтелства. Венецуела доставяше евтин петрол на Куба, а Китай активно инвестираше в региона. Освен това островът се посешаваше от милиони туристи от целия свят, включително от САЩ. Администрацията на Барак Обама възприе политика на сближаване с Хавана и възстанови дипломатическите отношения с кубинския режим, а през 2016 президентът на САЩ посети Куба и се срещна с Раул Кастро. През същата година ЕС отмени санкциите, наложени преди много години срещу острова, и рестартира отношенията с режима.

През 2017 обаче, ситуацията рязко се влоши. Президентът Тръмп наложи нови ограничения и поднови политиката на международна изолация на Куба, предоставяйки на практика на влиятелната антикастристка кубинска диаспора във Флорида да определя политиката на САЩ спрямо Латинска Америка. Междувременно ерата на "левия завой" в региона приключи. Венецуела изпадна в тежка икономическа и политическа криза, като в периода 2014-2018 петролните доставки от страната намаляха с 50% и продължиха да спадат. В резултат Куба бе застрашена от енергийна криза, а на всичкото отгоре се оказа сама срещу такъв мощен противник като САЩ.

Антикубинските действия на Вашингтон бяха безпрецентно твърди, но не само те изиграха ключова роля за влошаването на ситуацията на острова. Основният удар по кубинската икономика беше нанесен от пандемията от Covid-19, избухнала в началото на 2020, която причини огромни загуби на туристическия сектор (вторият най-важен източник на бюджетни приходи). В предишните години хиляди кубинци се насочиха към сферата на услугите, търсейки по-високи заплати. Освен това чужденците носеха валута, част от която оставаше и у персонала на заведенията и хотелите. Това частично компенсираше намалелите в резултат от забраната за осъществяване на парични преводи доларови постъпления, които кубинците получаваха от своите роднини в САЩ. Спадът на туристическия поток с 94%, през 2021 се отрази осезаемо върху жизненото равнище на свързаните със сектора на услугите.

Положението се влоши допълнително от инфлацията и резкия скок на цените почти на всичко. Причина за това бе реформата на валутната система, стартирала през декември 2020.

Макар че заплатите в държавия сектор бяха увеличени значително (средно 4,9 пъти), в същото време цената на тока скочи почти пет пъти, а на газа - два пъти. Последва ръст на цената на водата, самолетните билети, лекарствата и някои хранителни продукти. Постепенно обществото беше обзето от безпокойство и хората започнаха да излизат на улиците, като още тогава се появиха и лозунгите "Родина и живот" и "Диас-Канел не е моят президент". Въпреки спорадичните сблъсъци с полицията обаче, като цяло редът на беше нарушен и нищо не предвещаваше последвалата криза.

Истината е, че социалното напрежение в Куба се трупаше от десетилетия насам. Населението на страната премина през доста трудности и лишения. Досега обаче, кубинците приемаха с разбиране призивите на правителствоjf за "затягане на коланите". Пример за това беше т.нар. "особен период" в началото на 90-те години на миналия век, когато кубинската икономика се срина с 30%. Този път обаче, търпението на кубинците се изчерпва. Самият президент Мигел Диас-Канел призна, че сред демонстриращите е имало и много хора, които наистина се безпокоят за съдбата на страната и са разтревожени от темповете на разпространение на коронавируса (в началото на юли броят на заразените достигна 7 хиляди дневно), но изтъкна и присъствието на "провокатори", както и ролята на "клеветническата кампания" на САЩ.

Външните фактори

Несъмнено, САЩ са най-важният, макар не единствения, външен фактор, влияещ върху случващото се в Куба. Американските анализатори следят много внимателно розвитието на събитията в страната и моментално реагираха на съобщенията за вълненията там. Изключително мощната диаспора на кубино-американците вече над 60 години активно работи срещу комунистическия режим в Хавана, като за целта получава от правителството на САЩ десетки милиони долари годишно. Тя разполага с влиятелни лобисти във Вашингтон. Така сенаторът Марко Рубио призова администрацията на Байдън да продължи политиката на Тръмп спрямо Куба, а в съвместното си заявление членовете на Конгреса Марио Диас-Баларт, Карлос Хименес и Мария Елвира Салазар призоваха световната общност да подкрепи "мирно протестиращите кубинци". Между другото, президентът Диас-Канел визираше именно кубинското лоби в САЩ, говорейки за т.нар. "гусанос" (червеи), подстрекаващи безредиците в страната, и обвинявайки ги, че искат да провокират държавен преврат.

Още от самото начало на антиправителствените демонстрации, испаноезичните медии в САЩ предаваха директно кадри от безредиците в Куба. В същото време в телевизионните студии вървяха бурни дискусии относно това, как следва да действат САЩ в така създалата се ситуация. При това обаче, никой не говореше сериозно за евентуална военна намеса, с изключение на кмета на Маями Франсис Суарес, който допусна нанасянето на въздушни удари по острова (макар след това да заяви, че не е разбран правилно). Сенаторът Боб Менендес предложи с помощта на международните организации или Католическата църква да се организира доставка на ваксини за кубинците и поиска на протестиращите да се гарантира непрекъснат свободен достъп до средствата за комуникация.

Реакцията на администрацията на Байдън обаче беще подчертано сдържана. Президентът призова кубинското ръководство да "уважава правата и свободите на своите граждани" и да "удовлетвори нуждите им" в тежките условия на бедност и пандемия. Показателно е, че малко по-късно говорителят на Белия дом Джейн Псаки за пореден път използва формулата от периода на нормализацията на кубинско-американските отношения, според която американците с кубински произход са "най-добрите посланици на свободата и просперитета в Куба". Което означава, че Байдън изглежда е рещил да се дистанцира от кубинската проблематика, поне в началния период на управлението си. Това твърди впрочем, и известният експерт и професор в Американския университет в САЩ Уйлям Леогранде.

Разбира се, отчитайки новите реалности, Вашингтон вероятно ще ревизира частично по-нататъшната си политика спрямо Куба. Още повече, че ако администрацията на Байдън реши да се ориентира към частична нормализация на двустранните отношения, нестабилността на кубинския режим ще е само от полза за нея, тъй като ще позволи на САЩ да наложат "новата нормализация" при собствените си условия. Тоест, можем да очакваме, че вероятното подобряване на двустранните връзки този път ще струва по-скъпо на Хавана.

Байдън едва ли ще се откаже от самата идея за нормализация на американско-кубинските отношения, защото тя е в интерес на либералното крило на елитите в САЩ. Мнозина членове на Демократическата партия отдавна и последователно се обявяват за премахване на търговско-икономическото ембарго. Ще припомня, че сред първите, които засегнаха тази тема още през 70-те години на ХХ век,беше сенаторът Едуард Кенеди. Оттогава насам групата конгресмени, обявяващи се за нормализация, постепенно нарастваше, като в началото на ХХІ век с техни усилия беше приет Закон за реформиране на търговските санкции и нарастване на износа, позволил доставките на американска селскоскопанска продукция в Куба.

В момента, членове на Сенатската комисия по външна политика са сенаторите Джон Бузман и Джеф Флейк (през юли последният бе номиниран за посланик в Анкара), които последователно препоръчват ва Белия дом и Държавния департамент да отчитат интересите на американските бизнес среди, заинтересовани от развитието на търговско-икономическите отношения с Куба. Сред последните са едри селскостопански производители от южните щати, туристически компании, агенции за парични преводи, редица авиационни и круизни компании и др. Както е известно, самият Байдън също е представител на либералните кръгове, т.е. и той е заинтересован поне засега да не се намесва в случващото се на острова, да не вдига излишен щум и да не стимулира отвън протестните настроения сред кубинците. В тази връзка, дори и усилията за възстановяване на достъпа до Интернет за кубинското населиние, за които спомена на специалната си пресконференция американският президент, също биха могли да се разглеждат като опит за "игнориране" на протестите.

Геополитическите измерения на кубинската криза

Всъщност, продължаващите вече над шест десетилетия опити на Вашингтон да смени режима в Куба не са свързани само със стремежа му да възстанови контрола си над суровините на острова (разполагащ с перспективни залежи на никел, кобалт, хром, железни и мангови руди и злато), а са обусловени от стратегическото му географско положение. Истината е, че контролът над Куба, която е разположена на по-малко от 50 км от крайбрежието на американския шат Флорида е въпрос на национална сигурност за САЩ.

От геополитическа гледна точка, Куба е пресечна точка на морските маршрути в Западното полукълбо в зоната, където се срещат Атлантическия океан, Мексиканския залив и Карибско море. Островът заема "осово" положение в Централна Америка, която пък се разглежда като своеобразен "предавателен механизъм" в отношенията на САЩ с държавите от Южна Америка. Смята се, че южноамериканските режими запазват сравнителна устойчивост, докато между Вашингтон и централноамериканските държави, ключова роля сред които играе Куба, е налице поне известен баланс на интересите. И обратното, периодите на изостряне на отношенията по оста Хавана-Вашингтон са свързани и с поява на нестабилност в южноамериканската политика, принуждавайки държавите от Латинска Америка да заемат проамериканска или прокубинска позиция.

Карибско море нерядко бива определяно като "Средиземното море на САЩ", докато Хавана го разглежда като своеобразно "свое море" (Mare Nostrum). Контролът на Вашингтон над Куба означава, че нито една друга държава не би могла да застраши САЩ откъм Карибско море. Неслучайно американските историци свързват началото на геополитическата хегемония на Съединените щати с победата им в Испано-американската война през 1898, в резултат от която Куба, която дотогава е испанска колония, на практика се оказва колония на САЩ.

Разсъждавайки за "трансцедентното значение" на Куба за сигурността на Съединените щати, президентът Джон Куинси Адамс (1767-1848) изтъква, че: "Нито една друга територия не би могла да се сравнява с Куба по своята роля за САЩ".

Куба представлява своеобразен "основополагащ" камък в хода на изграждането от американските стратези на "периметър на сигурност" в зоната на Карибско море, позволяващ на Вашингтон да проектира военно-политическото си влияние далеч на запад и на юг.

В географско отношение Куба "затваря" входа и изхода от Мексиканския залив към Карибско море, през което южните щати на САЩ получават достъп до Атлантика и връзка с останалия свят. Тоест, онзи който успее да наложи влиянието си в Куба, може да застраши Северния индустриален регион - най-големият от четирите индустриални райони на Съединените щати, разположен между Атлантическия океан и река Мисисипи, в който са концентрирани автомобилният, металургичният, и селскостопанският индустриални комплекси и се произвежда над 25% от цялата промишлена продукция на САЩ.

В административно-географските граници на американския Юг са разположени три индустриални пояса, един от които (Южно-Атлантическият) е най-уязвим за евентуална атака от територията на Куба. Ще припомня, че в Южно-Атлантическия индустриален пояс са концентрирани запасите от петрол и газ (в Тексас и Мексиканския залив), основните петролногазови, нефтохимически, електроенергийните и авиационно-ракетните предприятия. Освен това Югът традиционно се смята за житницата на САЩ.

За Вашингтон, "кубинският въпрос" е свързан и с контрола над Панамския канал като основен комуникационен маршрут между Атлантическото и Тихоокеанското крайбрежия на САЩ. Разбира се, сама по себе си, Куба не е в състояние да навреди сериозно на Съединените щати, но може да го стори като част от алианс с някоя по-силна държава. Впрочем,  за да гарантира сигурността си, Вашингтон следва да контролира, освен Куба, също и Порто Рико и Вирджинските острови, при това без да се отказва от военната си база в Гуантанамо.

Между Куба и Мексико, Куба и Флорида, Гуантанамо и Хаити, Доминикана и Порто Рико, през акваторията на Вирджинските острови, преминават четирите най-къси морски коридори от САЩ към Латинска Америка и най-вече към крайбрежието на Венецуела, която в момента се управлява от откровено антиамерикански режим. Куба би могла да създаде проблеми за свободното плаване на американските кораби по тези коридори, както и по маршрутите покрай американското крайбрежие от Луизиана до Флорида.

Това обяснява, защо Вашинтгтон не е склонен да се помири със самия факт на съществуването на независим от него кубински режим, защото потенциално Куба би могла не само да стане съюзник на геополитическите конкуренти на САЩ, но и да съдейства за формирането на нова южноамериканска идентичност (която някои анализатори определят като "иберо-американска") и регионален модел на развитие, основан на принципи, различни от тези на англосаксонския либерализъм. Тоест, при подобно развитие Куба би могла да се превърне в притегателен идеологически и геополитически полюс.

Обречените реформи?

Предприетите през последните години опити на властите да интегрират кубинския социализъм в глобалната капиталистическа икономика имаха шанс за успех, но само при сравнително стабилното функциониране на онези пазари, които даваха на Куба възможност за устойчиво развитие. Коронавирусът бе истински шок за икономиката на острова, а неефективните действия на управляващите за реформиране на финансовата система само влошиха нищата. В момента ситуацията в Куба е доста сходна с онази в Съветския съюз, в навечерието на разпадането му: реанимирането на социализма е невъзможно и безполезно, а завръщането на страната в световната капиталистическа система е реалистично само като периферна икономика, силно зависима от международните кредитори.

Както вече споменах, през 2020 кубинският БВП намаля с 10-11%, което е сред най-големите спадове в света. Основната причина бе пандемията, довела да колапса на туристическата индустрия, която през 2019 донесе на кубинската икономика 3 млрд. долара. Ако преди пандемията броят на чуждестранните туристи беше достигнал 4,3 млн. души годишно, през първите четири месеца на 2021 те са били едва 65 хиляди, половината от тях - руснаци. Пострадаха и такива традиционни пера на кубинския износ като рома и пурите, тъй като ограничителните мерки за този тип продукти по света рязко намалиха търсенето им.

А да не забравяме, че още преди взезапната криза състоянието на икономиката не бе особено добро. През май 2019 властите бяха принудени да въведат купони за храна и стоки от първа необходимост заради втвърдяването на американските санкции, недостига на валута за закупуване на продоволствие (за което Куба харчи по 2 млрд. долара годишно) и проблемите с доставките от Венецуела, която е основния кубински сюзник в региона и също е обект на санкции. През 2017 БВП на страната нарасна едва с 1,8%, година по-късно бе фиксиран ръст с 2,2%, но през 2019 цифрата падна до 0,5%.

Миналогодишният шок принуди правителството в Хавана да ускори реформите, започнати през предишното десетилетие от Раул Кастро, оглавил Компартията през 2011. Основният резултат от тях бе появата в икономиката на легален и бързонарастващ частен сектор, което даваше основание да се разчита, че Куба може да повтори китайския опит за излизане от казармения социализъм, лансиран в края на 70-те години на ХХ век от Дън Сяопин. Страната обаче не разполагаше с такова важно предимство, като ниското ниво на държавния дълг на Китай, дори след като през 2014 Русия опрости почти целия кубински дълг към някогашния СССР (31,7 от общо 35,2 млрд. долара). През 2017 външният дълг на Куба (най-вече към Парижкия клуб) достигна 17,8 млрд. долара, а за проблемите по обслужването му говори и фактът, че през 2019 страната беше просрочила плащанията си със съвсем малки суми - малко над 30 млн. евро.

Въпреки това, благодарение на пазарните реформи, икономиката на Куба направи първи стъпки към пазара, затова властите решиха да заложат на частния сектор и през 2020 лансираха антикризисна програма, ориентирана към стимулиране на вътрешното търсене и заместване на вносната с местна продукция, най-вече в продоволствения сектор. Освен това беше смекчена валутната политика, с отмяната на 10%-ната такса върху всички операции с долари за кубинските граждани, която на практика представляваше своеобразен данък, наложен от правителството на хората, получаващи средства от роднините си в чужбина.

Архитект на новата серия от реформи е 60-годишният Мигел Диас-Канел, лидер на онова поколение в кубинския елит, което не е участвало в революцията през 1953-1959. След 2019, когато беше приета новата Конституция на Куба, в която бяха окончателно легализирани частната собственост, директните чуждестранни инвестиции и свободният пазар, той беше избран за президент на страната, а през април 2021 оглави и управляващата Комунистическа партия, замествайки на поста 90-годишния Раул Кастро.

Основната реформа, стартирана от Диас-Канел, бе трансформирането на кубинската финансова система, която през последния четвърт век се крепеше на модела на двойната валута - обикновеното (CUP) и конвертируемото песо (CUC), чиито курс го приравняваше към долара и което първоначално трябваше да се ползва само от туристите, но след това стана част от общия паричен оборот. От 1 януари 2021 започна изтеглянето на конвертируемото песо от обръщение, като всички спестявания в тази валута трябваше да бъдат трансформирани в обикновено песо, по официалния курс 1:24, т.е. частично да бъдат обменени в чуждестранна валута. За притежателите на последната в Куба бяха открити магазини, в които стоките могат да се купуват с долари, което моментално повиши търсенето на американската валута.

Оказа се обаче, че лансираната от управляващите схема за отказ от двувалутната финансова система е много сериозна грешка. Властите мотивираха осъществената от тях финансова реформа по следния начин: "Държавното социалистическо предприятие, което остава основната форма на управление в националната икономика, се намира в неизгодно положение спрямо нарастващия недържавен сектор, който печели от обменния курс 1:24, докато националната икономика функционира на основата на паритета между конвертируемото и кубинското песо. Това съществено изкривяване следва да бъде премахнато максимално бързо, в рамките на парично-кредитната и валутна унификация".

С други думи, премахвайки конвертируемото песо, управляващите решиха да подкрепят, макар и предпазливо, държавния сектор на икономиката, на който бяха обещани и други преференции, включително рязко повишаване на заплатите. На практика обаче, реформата моментално тръгна в съвсем друга посока: на вълната на инфлационно-дефлационните очаквания рязко нарасна търсенето на долари както от гражданите, така и от предприятията. В резултат, още в средата на юни правителството наложи временна забрана върху операциите с налични долари, отново обяснявайки решението си с втвърдяването на американските санкции. В онзи момент на черния пазар един долар се обменяше вече за 60 песо, освен това Куба не успя да избегне инфлационната вълна, стоварила се върху световната икономика през 2020 - в резултат цените на всички стоки на острова рязко нараснаха. Ситуацията изглежда още по-драматична, защото основният инфлационен шок се стовари върху продоволствения сектор, в който Куба на 70% зависи от вноса. Така обещанието, че няма да бъде допуснат спекулативен ръст на цените, което даде Диас-Канел миналата година, обявявайки началото на финансовата реформа, още в края на 2020 се оказа неизпълнимо.

При това следва да се има предвид спецификата на кубинската търговия и система на разпределяне: с обикновено песо в страната могат да се купят само стоки от първа необходимост, а всичко останало се купуваше само с конвертируемо песо. С други думи, двете разновидности на песото имаха различна ценност и отказът от конвертируемото песо неизбежно доведе до скок на цените в обикновено песо и до масовото купуване на долари. Впрочем, в световната финансова история има достатъчно такива примери.

Подобно на Съветския съюз и редица други "социалистически" държави в последния период от съществуването им, Куба се оказа в ситуация на изключително остра финансова криза, задълбочавана от политическата необходимост да се поддържа високо ниво на социалните разходи. В един от последните доклади на Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския басейн се посочва, че: "През 2020 кубинското правителство прогнозира бюджетен дефицит в размер 6,8% от БВП, но той със сигурност ще е по-голям заради намалелите данъчни постъпления, ръста на държавните разходи за здравеопазване и социално осигуряване, както и за гарантиране заплатите на уволнените работници". Въпреки това кубинските власти не възнамеряват да се отказват да носят все по-тежкото бреме на социалните разходи - неслучайно анонсираните през последните месеци икономически реформи се съпровождат с уверения, че "социалистическа Куба няма да прилага мерките на шоковата терапия".

Истината обаче е, че шоковата терапия стана факт, без оглед на декларациите на правителството. В последно време, освен финансовите трудности, Куба се сблъсква и с енергийна криза, провокирана от проблемите с петролните доставки от Венецуела, където в резултат от американските санкции местният петролен сектор преживява сериозен упадък. Прекъсването на тока се превърна в редовен проблем за кубинците, наред с недостига на гориво.

Накрая, пандемията от коронавирус също допринесе много сериозно за влошаване на ситуацията на острова. Кубинските власти по принцип отказват да внасят ваксини, разчитайки на произвежданата в страната Abdala, оказала се доста ефективна, потвърждавайки отличната репутация на кубинската здравна система. Проблемът е, че властите не съумяха да организират производството на необходимите количества от нея, а междувременно пандемията придоби застрашителни размени, като в края на юли бяха регистрираха по над 7000 новозаразени дневно. В началото на юли нивото на ваксинираните беше около 15%, затова не бива да се учудваме, че първите излезли на улиците демонстранти настояваха за достъп до ваксини, а едва след това започнаха да издигат икономически и политически искания.

Междувременно, малко преди началото на протестите, Куба се изправи пред реална заплаха от дефолт (какъвто вече преживя през 1986, по време на дълговата криза в развиващите се страни). В началото на юни, цитирайки дипломатически източници, Reuters съобщи, че във Франция са се провели преговори между кубинския вицепремиер Рикардо Кабрисас и членове на Парижкия клуб, относно ревизията на споразумението, подписано с кредиторите в края на 2015. Както е известно, тогава бе взето решение за преструктуриране на кубинския дълг от 11,1 млрд. долара, включително натрупалите се след 1980 лихви, и опрощаване на 4 млрд. долара от дълга, срещу ангажимента на Хавана да плати 2,6 млрд. долара до 2033.

Още през миналата 2020 обаче, правителството на Куба предложи споразумението да бъде замразено до 2022, без налагане на наказателни лихви. Парижкият клуб отказа да приеме подобни условия и на свой ред поиска от кубинските власти по-голяма прозрачност във финансовата сфера (както е известно, Куба не е склонна да дава информация за финансовото си състояние  и не е член на МВФ и Световната банка). Според споразумението от 2015 последният срок за годишните плащания по дълга е 31 октомври и, ако той бъде просрочен с повече от три месеца, на страната се налага 9%-на наказателна лихва.

Както констатира наскоро Bloomberg, доверието на международните кредитори към Куба е силно ерозирано. Ако през 2016, т.е. малко след подписването на споразумението с Парижкия клуб и възстановяването на дипломатическите отношения със САЩ, старите кубински дългови книжа се търгуваха по 36 цента за всеки номинален долар, през пролетта на 2021 котировката им падна до 10 цента. При това, преди края на пандемията, Куба не може да разчита на каквито и да било източници на средства за погасяване на дълга - през 2020 износът и достигна най-ниското си равнище за последните 15 години, а според експертите, през 2021 свиването на икономиката ще продължи, т.е. кубинските власти очевидно не разполагат с добри решения за подобряване на ситуацията.

Заключение

Очевидно протестната вълна заляла Куба през юли, показва наличието на една нова реалност. В хода на стабилизирането на ситуацията ръководството на страната може да стигне до различни изводи, въз основа на които да разработи и различни планове за действия, предвид съществуващите обстоятелства. При всички случаи обаче, стратегията, към която ще се ориентира правителството на Мигел Диас-Канел, ще се окаже съдбоносна за бъдещето на "посткастристка" Куба. В случая, външните фактори могат да изиграят допълнителна роля (възможно, дори решаваща). Ако обаче, управляващите в Хавана действат достатъчно грамотно, ще могат да им окажат сравнително ефективно противодействие.

Истината е, че създалата се в Куба ситуация няма просто решение. Ръководството на страната едва ли е в състояние в кратки срокове да премахне ключовите фактори, които в своята съвкупност, провокираха безредиците през юли. През последните няколко години режимът се опитваше да подобри държавната и социално-политическата система, предприемайки всевъзможни мерки за повишаване жизненото равнище на кубинците. Освен това управляващите полагаха сериозни усилия да не дразнят и провокират обществото.  Много се говореше например, за безпристрастното представяне на проблемите от държавните медии. Населението постоянно беше информирано за причините за икономическите неуспехи, както и за обема на загубите, които страната понася в резултат от американската блокада. В същото време обаче, кубинското ръководство не съумя да постигне стабилен икономически растеж и да подобри жизневото равнище на гражданите. През 2020 нивото на БВП на страната се срина с 11%, което бе най-лошия показател в Латинска Америка.

Опитвайки се да постави ситуацията под контрал, веднага след началото на протестите, правителството блокира социалните мрежи и неколкократно обяви, че ограничава достъпа до Интернет, в резултат от което преките транслации от демонстрациите в световните медии бяха прекратени (макар че някои продължиха да се излъчват чрез YouTube). В същото време срещу протестиращите бяха изпратени силите на реда и специални части. Паралелно с това, бяха премахнати всички ограничения върху вноса на хранителни продукти, медицински материали и лекарства, които вече могат да се превозват като багаж. За временното прекратяване на протестите способстваха и предприетите конкретни мерки за снабдяване на гражданите с хуманитарни помощи и медикаменти. Тепърва обаче ще трябва да бъдат решавани комплексните проблеми, препятстващи развитието на страната и отразяващи се директно върху настроенията на кубинците. В този контекст, протестите не са единичен случай, а по-скоро своеобразен синдром за вътрешните недъзи на кубинската социално-политическа система. А именно това е новата реалност, в която на Куба ще се наложи да съществува занапред. Разбира се, ръководството на страната го осъзнава. Впрочем, още през 2005, когато Фидел Кастро обяви, че "революцията е под заплаха" (тези негови думи поставиха началото на първата вълна от реформи), той имаше предвид точно това. Преобразуванията, осъществявани от наследилия го негов брат Раул Кастро също целяха за "излекуват" системата, давайки и нов тласък за развитие. Досега обаче това не се случи и сега е ред на Диас-Канел да модернизира системата, а разликата с предишните опити е, че този може да се окаже последния преди тя да изпадне в колапс.

 

*Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.1 2022

Поръчай онлайн бр.1/2022 на списание Геополитика