Мултивекторната геополитика на Джакарта

Сред ключовите и белези е възходът на Китай, който излезе далеч извън границите на собствения си „ойкумен”, благодарение на суперпроекта „Един пояс, един път” (ЕПЕП) и укрепването не само на икономическите, но и на военните си позиции в Евразия и Африка.

От друга страна, досегашният хегемон – САЩ, които прекалено надцениха своите сили след победата си в студената война, изпаднаха в изключително сериозна криза, чието развитие ще продължим да наблюдаваме още дълго. Разбира се, би било глупаво да отписваме Съединените щати, тъй като те си остават лидер на англосаксонския свят, където се концентрират основните финансови потоци, чието преразпределяне се е превърнало в момента във фундаментална задача пред новите играчи в глобалната политика.

Мястото на Индонезия в Азиатско-Тихоокеанския регион

Сред най-перспективните измежду тях е Индонезия. На пръв поглед, тази страна се намира в периферията на основните събития на световната сцена, но от друга - постепенно фокусът на голямата геополитическа игра се измества към Азия, като в центъра и е противопоставянето между САЩ и Китай. Неслучайно, още по време на срещата между тогавашните лидери на Китай и Индия Дън Сяопин и Раджив Ганди през 1988 следващия ХХI век бе наречен „столетието на Азия”.

На този фон Индонезия, която е четвъртата по численост на населението и най-голямата мюсюлманска държава в света, няма как да бъде пренебрегвана. Още повече, че самото понятие „глобална периферия” все повече губи смисъла си и най-вероятно скоро ще излезе от употреба. Какъв е икономическият и военен потенциал на тази страна и каква би могла да е ролятата и в голямата геополитическа игра?

На първо място, според експертите, до 2030 тази бивша холандска колония, която и днес се смята за един от "азиатските тигри", може да стане шестата най-голяма икономика в света. В тази връзка ще припомня, че страната демонстрира завидна стабилност по време на глобалната криза през 2008. Тъй като икономиката и е ориентирана повече към огромния вътрешен пазар, Индонезия съумя да запази ръста на своя БВП на ниво над 4% и въпреки кризата продължи да създава нави работни места и успя да преустанови изтичането на капитали от страната.

В основата на тези постижения е крайно противоречивата фигура на покойния индонезийски генерал Мохамед Сухарто, управлявал страната повече от 30 години (1967-1998). Някои го сравняват с Пиночет, но истината е, че тъкмо той съумя да осигури на Индонезия политическа стабилност и икономически растеж, инвестирайки повечето средства от износа на петрол за развитие на селското стопанство и образователната система. Само през 1974 например, в страната са били изградени над пет хиляди начални училища и хиляди селски болници.

Тук е мястото да припомня, че между 3% и 6% от населението на Индонезия са етнически китайци и тъкмо те контролират основната част от местния бизнес, включително 68 от 300-те най-големи конгломерати в страната. Разбира се, това не означава, че китайската общност държи почти 2/3 от индонезийската икономика, но очевидно делът им в нея е неизмеримо голям, в сравнение с тяхната численост.

Доскоро това беше причина за чести междунационални конфликти, тъй като китайците не са мюсюлмани, а тъкмо те контролират индонезийския пазар и според мнозина жители на страната са отговорни за всичко, случващо се в нея, включително за жизненото равнище на населението. Което обяснява и честите антикитайски протести, обикновено съпровождани с погроми.

Истината е, че Сухарто не можа да се справи напълно с този проблем. Въпреки това, наследниците му постепенно преодоляват характерната за немалка част от населението "синофобия" и полагат успешни усилия за консолидиране на обществото. Включително чрез инкорпорирането на повече етнически индонезийци в структурите на местния бизнес. Типичен пример за това е Суси Пуджиастути, изминала сложния път от редови дистрибутор до една от най-влиятелните бизнес дами в страната и министър на водите и риболова.

Впрочем, сред факторите за възхода на Индонезия беше и студената война и по-точно съветско-американското противопоставяне в Корея и интервенцията на САЩ във Виетнам, в резултат от които страната се оказа в сферата на стратегическите интереси на Вашингтон. Това пък позволи на Джакарта да получи много сериозна финансова подкрепа, до голямата степен заради опасенията на САЩ от комунистическата експанзия в Югоизточна Азия и ерозията на собственото им военно-политическо и икономическо присъствие в региона.

Сериозен интерес към сътрудничеството с Индонезия демонстрира и Япония, което позволи на Сухарто да преориентира политиката си на модернизация, заменяйки курса към импортозаместване с добре познатия от опита на Южна Корея и Тайван експортно ориентиран модел. Именно това помогна на страната да избегне "холандската болест", т.е. упадъка на индустриалния сектор за сметка на добивните отрасли.

Геополитическата роля на Индонезия

Вече споменах, че Индонезия се смята за един от най-перспективните играчи на "голямата шахматна дъска". Нещо повече, тя вече е сред водещите държави в набиращия мощ ислямски свят, тъй като притежава необходимия авторитет, опит и инструментариум за преодоляване на проблемите, които остават неразрешени в много мюсюлмански държави. Освен това, следва да имаме предвид, че Индонезия се ползва с голямо доверие на Запад, както и политическото и влияние като най-голямата държава в ислямския свят.

Сред илюстрациите за прогресивно нарастващата роля на Джакарта в глобалната мюсюлманска общност бе и декларираното от нея намерение да изгради в Афганистатн болница за над 1 млн. долара. Важно е да отбележа обаче, че в Индонезия ислямът не е държавна религия, което допълнително укрепва имиджа и в очите на светския Запад, мултиконфесионалните Русия и Индия, предимно будитската Югоизточна Азия и комунистически Китай.

Това се отнася най-вече за бившите колониални империи от Стария свят, които - след като загубиха политическото господство в някогашните си владения, се опитват с всички възможни средства да отстояват там своите икономически интереси. И тъй като немалка част от постколониалните държави са част от ислямския свят, посредническата роля на Индонезия в сложния диалог между цивилизациите тепърва ще нараства.

Ролята на Русия и Китай

Що се отнася до отношенията на Индонезия с Русия, Китай и Индия и техните геополитически измерения, следва да имаме предвид следните фактори.

На първо място, въпреки усилията на управляващите в Джакарта, радикалният ислям, както и ненапълно преодоляната "синофобия", продължават да са предизвикателство за страната. Наистина, радикалните ислямисти са разединени и организациите им не се подчиняват на някакво общо ръководство. При всички случаи обаче, наличието на този проблем кара индонезийското правителство да консолидира усилията си за борба с тероризма с тези на другите държави, сблъскващи се с предизвикателството на радикалния ислям, включително с Русия. В тази връзка ще припомня, че според някои медии сред участвалите във Втората Карабахска война на страната на Азербайджан наемници от Сирия е имало и индонезийски ислямисти, т.е. не може да се изключва появата им и на територията на руските кавказки републики. Ето защо, един от факторите за сближаването между Москва и Джакарта бе именно необходимостта от съвместна борба с международния тероризъм. През 2018 двете страни се споразумяха да съгласуват действията на специалните си служби за борба с Ислямска държава.

Военното сътрудничество също играе важна роля в двустранните отношения, като то се обуславя от слабостта на индонезийския военно-промишлен комплекс и заинтересоваността на Джакарта да поддържа тесни отношения с една държава, която не се стреми да промени силовия баланс в региона и няма намерение да привлича Индонезия в неизгодни за нея коалиции и алианси. За разлика от Китай и САЩ, Русия е точно такава страна. Впрочем, сътрудничеството между Москва и Джакарта има дълга история, като корените му са в началото на 60-те години на ХХ век, когато с помощта на СССР Индонезия успя да постигне паритет с Нидерландия в Западен Ириан (т.е. западната част на остров Нова Гвинея). След антикомунистическите репресии на режима на Сухарто в средата на 60-те обаче, Кремъл прекрати военно-техническото си сътрудничество с него.

То бе възобновено трийсет години по-късно, при това с "помощта" на САЩ, които наложиха ембарго на доставките на въоръжение за Индонезия след като Джакарта осъществи редица военни операции срещу сепаратистите от Източен Тимор (бивша португалска колония, която в периода 1975-1999 беше окупирана от индонезийската армия) и бе обвинена от Вашингтон в грубо нарушаване на човешките права.

Ще отбележа, че тази идеологизирана политика на Белия дом беше последица от относителната деградация на американските елити, които след края на студената война повярваха, че са всесилни и нямат съперници, игнорирайки мощния възход на Китай и запазилата военния си потенциал Русия.

Трябваше да минат още няколко години, преди реалистите във Вашингтон да обърнат внимание, че подобна политика на грубата сила и шантажа е в разрез със стратегическите интереси на САЩ в региона. Оказа се обаче, че са закъснели, тъй като междувременно Джакарта се ориентира към диверсификация на собствения си военно-промишлен комплекс за да преодолее прекалената зависимост от вноса на американско въоръжение.  

Разбира се, тази сфера не търпи вакуум, затова САЩ постепенно бяха изместени от руснаците, чието оръжие е не по-малко ефективно, но е доста по-евтино. В момента Индонезия демонстрира сериозен интерес към покупката на руски реактивни системи за залпов огън и подвижни брегови ракетни комплекси и стана една от първите страни в света, разполагащи с руските тежки противокорабни ракети "Яхонт".

Тези действия на Джакарта провокират изключително острата реакция на Белия дом, като това се отнася най-вече за желанието и да замени американските самолети F-5 Tiger с руските Су-35. За да не го допуснат, САЩ използваха стратегията на "моркова и тоягата", редувайки обещанията и заплахите за налагане на санкции, и в крайна сметка успяха да предотвратят сделката.

Русия е привлекателен икономически партньор за Джакарта, доказателство за което са срещите между президентите на двете стани, доставките на руско въоръжение за Индонезия, провеждането на съвместни военни учения, участието на индонезийски представители на бизнес-форумите в Русия и заинтересоваността на руския капитал от индонезийските проекти в добивния отрасъл.

Анализирайки прогресивно нарастващата роля на Индонезия на международната сцена, няма как да подминем сложните и отношения с Китай. От една страна Джакарта се опасява от изострянето на ситуацията в Южнокитайско море и стремежа на Пекин да го превърне в свое "вътрешно езеро", изтласквайки САЩ. Това обаче изглежда малко вероятно, защото Вашингтон залага на противоречията между Китай и другите играчи в региона като Филипините и Виетнам например.

Определен проблем за успешното развитие на диалога между Джакарта и Пекин е и очертаната по-горе сложна ситуация с междуетническите отношения в Индонезия. Разбира се той не бива да се преекспонира, още повече че през последните години индонезийското правителство активно привлича китайските инвеститори. От друга страна, още преди пет години двете страни се споразумяха за сътрудничество с цел усвояване на космоса и реализация на редица перспективни проекти. Става дума, в частност, за изграждането на скоростната магистрала Джакарта-Бандунг, строежа на жп линия на популярния сред туристите остров Бали или изграждането на моста Сурамаду над пролива Мадура. И това са само някои от проектите. Истината е, че перспективите пред китайско-индонезийското сътрудничество са далеч по-мащабни. При всички случаи, в момента Китай е сред най-големите инвеститори в индонезийската икономика, наред с Япония и Сингапур.

Обемът на китайските инвестиции в индонезийската транспортна инфраструктура в рамките на ЕПЕП е близо 6 млрд. долара, което очевидно е недостатъчно за бързото нарастване на товарния транзит и превозите от Китай и държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР) през Индонезия. В средносрочните планове за икономическото развитие на Индонезия, се предвижда делът на на местното финансиране да е около 63%, а останалите средства да дойдат от външни инвеститори, вкллючително Китай и Русия.

Проблемите на растежа

Що се отнася до потенциала на военно-индустриалния комплекс на Индонезия, вече отбелязах, че той е сравнително неразвит, което обуславя и зависимостта на страната от вноса на въоръжения. Разбира се, Джакарта се стреми да участва в разработването на съвременно въоръжение, пример за което е проектът за създаване на изтребител от пето поколение KF-Х, който се реализира съвместно с Южна Корея. Наистина, основните конструкторски и инженерни работи се изпълняват именно от южнокорейски специалисти, при това самият проект напредва бавно. Въпреки това, ако бъде довършен (което е малко съмнително), Индонезия ще направи първата стъпка към създаването на собствен авио-космически сектор.

Впрочем, като говорим за космоса, в момента Индонезия е четвъртата държава в света, след СССР, САЩ и Канада, осъществила изстрелването на собствени спътници, като още през юли 1976 изстреля на орбита спътника PALAPA A-1.

В страната активно се разработват проекти за създаване на малки спътници, системи за насочване и управление, а също в сферата на технологиите за проследяване на околоземна орбита, макар че засега трудностите са повече от постиженията. Ще напомня, че Индонезия е на 83-то място в света по разходи за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи. Всички тези проблеми обаче са преодолими, особено с помощта на Русия и Китай. В тази връзка, развитието на индонезийската модернизационна програма определено има перспектива. Въпреки икономическите трудности, с които се сблъсква страната, условията за технологично усъвършестване изглеждат по-скоро благоприятни.

Геополитическата визия на Джакарта

В приетата от Джакарта стратегия, касаеща морската политика на Индонезия (Global Maritime Fulcrum), страната се определя като "опорна точка между Индийския и Тихия океани". Всъщност, тя може да се превърне в такава опорна точка не само за себе си, но и за други важни играчи. Австралия например разглежда Индонезия като ключов елемент от своята стратегия за отбрана. Затова не е учудващо, че всеки нов австралийски премиер почти винаги прави първото си посещение в чужбина именно в Джакарта.

Между Индонезия и Австралия има споразумение за всеобхватно двустранно стратегическо партньорство, в чиито рамките двете страни се самообозначават като "геостратегически котви в Индо-Тихоокеанския регион (ИТР)". То предвижда тясно взаимодействие в сферите на икономиката, сигурността, експлоатацията на морските ресурси, гарантиране сигурността на ИТР и социалните проекти.

Ясно е обаче, че въпреки голямото значение на развитието на всеобхватно двустранно сътрудничество, включително във военната сфера, между Канбера и Джакарта, основното направление на индонезийската външна политика е свързано с изграждането на балансирани отношения със САЩ и Китай. Страната подписа договори за стратегически сътрудничество с тези две страни, съответно, през 2013 и 2015.

Територията на Индонезия включва повечето архипелази на север от Австралия, представляващи, поне на теория, най-удобния плацдарм, от който може да бъде застрашено австралийското крайбрежие. Освен това Индонезия е пресечна точка на морските и въздушни маршрути от Австралия към Европа и държавите от АТР. 24% от всички съвместни индонезийско-австралийски съвместни учения и проекти по линия на министерствата на отбраната, касаят военно-морските сили, 33% - военновъздушните, 30% - специалните служби и специалните части, а 2% - миротворческите операции.

Австралия бе третата държава, с която Джакарта подписа споразумение за всеобхватно стратегически сътрудничество, след САЩ (2013) и Китай (2015). През 2017 двете страни подписаха Съвместна декларация за морско сътрудничество, а през 2018 - План за действия в сферата на морското сътрудничество, включващ 85 направления, като с реализацията му са ангажирани 17 австралийски и 20 индонезийски специализирани институции и агенции.

При това следва да сме наясно, че Индонезия е по-важна за Австралия, отколкото Австралия за Индонезия. В качеството си на държава-континент, Австралия традиционно придава голямо значение на външнополитическите гаранции за собствената си сигурност. За разлика от нея, Индонезия се придържа към "по-интровертна" политика. Тъй като е най-голямата островна държава в света, в сферата на сигурността Джакарта акцентира върху вътрешната консолидация на множеството острови, формиращи индонезийската държава.

Придържайки се към политика на "неприсъединяване", Индонезия се стреми да диверсифицира своите външноикономически и външнополитически отношения, като илюстрация за това е и динамиката на индонезийско-австралийските връзки. Така, Джакарта без колебание замразява всеки съвместен проект с Канбера, ако сметне, че реализицията му води до небалансирано усилване на австралийското присъствие в индонезийската политика. На това станахме свидетели както през 1999 (когато Джакарта излезе от Споразумеиието за гарантиране на сигурността с Канбера, подписано през 1995), през 2013 (когато бе преустановено сътрудничеството между министерствата на отбраната и специалните служби) и през 2016 (когато Индонезия прекрати специализираите езикови курсове за своите военни).

За Индонезия мултивекторната външна политика е залог за запазването на стабилен силов баланс  региона.

Целите на индо-тихоокеанската стратегия на Индонезия

Според индонезийския геополитик Йоханес Сулайман, който е преподавател в Университета "Джендерал Ахмад Яни" в Джакарта, стратегията на страната в Индо-Тихоокеанския регион се основава на необходимостта да се гарантира нейното мирно развитие посредством задълбочаването на диалога и укрепване на доверието. Стремейки се да изгражда все по-плътна мрежа от икономически и хуманитарни връзки в региона, Джакарта разчита да постигне намаляване на напрежението в него. Важен елемент на регионалната и политика е признаването на ключовата роля на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), в качеството и на открита, прозрачна, мирна и инклузивна платформа, в чиято основа е заложено уважението и спазването на международните норми и правила. А като основни приоритети в рамките на ИТР се посочват позитивното сътрудничество и икономическият растеж.

С навлизането на концепцията за Индо-Тихоокеанския регион в геополитическия дискурс, тя беше възприета и от ръководството на Индонезия. Така например, формулирайки своята стратегия, администрацията на президента Сусило Бамбанг Юдойоно (управлявал страната през 2004-2011) се ръководеше от принципно различни схващания, в сравнение със САЩ или Япония. Макар че промяната на стратегическия баланс във връзка с нарастващата мощ на Китай не пораждаше никакви съмнения в Джакарта, този факт се възприемаше там като продължение на естествения и непрекъснат процес на "динамично равновесие" (dynamic equilibrium), което - само по себе си - не представлява заплаха, а би могло да създаде нови възможности за развитие на взаимодействието. Индонезийските стратези свързваха съществуващият в региона конфронтационен потенциал с недостига на взаимно доверие и погрешните представи за стратегическите намерения на другите играчи. Според тях, в този контекст е необходимо не сдържането на Китай, а интегрирането му в съществуващата система на международно взаимодействие, олицетворявана от АСЕАН. Според лансираната от Юдойоно стратегия, самата Индонезия, включително заради географското и положение, следва да изиграе ключова роля за решаването на тези проблеми, действайки като "стабилизираща държава" и справедлив арбитър. При това, във взаимодействието си с различните играчи, Индонезия се стреми да запази "равноотдалечена позиция", за да може да максимизира своите икономически и други ползи и да избегне възможността да попадне в нечия сфера на влияние. Всъщност, тези подходи не бяха нещо ново, а продължаваха политиката на президента Сухарто от 90-те години на ХХ век.

В същото време обаче, между външнополитическите подходи на отделните президентски администрация в Индонезия все пак съществуват известни различия. Така по време на упревлението на предишния президент Юдойоно основен приоритет (включително лично за държавния глава) беше външната политика, акцентираща върху необходимостта от сътрудничество с всички играчи, мултилатерализма и повишаването на международния престиж на страната. За разлика от него, сегашният президент (от 2014 насам) Джоко Видодо отделя много по-голямо внимание на вътрешнополитическите въпроси, а в своята външна политика е възприел един по-унилатералистки подход, ориентирайки се към към онези играчи, връзките с които са най-изгодни за Индонезия. Въпреки това, нито фокусът върху националните интереси, нито лансираната от Видодо концепция за Индонезия като "глобална морска опорна точка" (Global Maritime Fulcrum) доведоха до радикална ревизия на стратегията на страната в ИТР. Според някои местни анализатори обаче, тази стратегия страда от липсата на достатъчно дълбочина и в нея не присъстват конкретни цели, които да не са свързани само с икономиката и хуманитарното сътрудничество. На практика, тя се свежда до стремеж за съхраняване на статуквото в региона и избягване на евентуалното въвличане на Индонезия в един или друг конфликт, при това без страната да загуби сегашните си силни и сравнителна самостоятелни позиции в ИТР. Като основна опора за реализацията на тези цели се разглеждат многостранните организации (и най-вече АСЕАН), както и политико-дипломатическиият инструментариум. Подобни позиции обаче не се основават на наличието на ясна стратегия относно националната сигурност, а са обусловени по-скоро от липсата на алтернативни възможности.

Това е свързано с отчитането на редица, предимно вътрешни, фактори. На първо място, характерно за Индонезия е наличието на „фрагментирана” администрация, т.е. конкуренцията между отделните институции на властта. На второ място, индонезийската стратегическа култура, както и политиката за сигурност, са концентрирани най-вече върху вътрешните заплахи, отделяйки далеч по-малко внимание и ресурси на потенциалните външни конфликти. В резултат от което страната не разполага с достатъчен потенциал за успешно военно-стратегическо съперничество с другите големи играчи в региона. В тази връзка, споменатият по-горе индонезийски геополитик Йоханес Сулайман изтъква, че Индонезия в никакъв случай не би допуснала да стане част от някакъв военен алианс, защото Джакарта не иска да се ангажира в каквито и да било конфликти или да попадне в сферата на влияние на някой голям играч, включително на САЩ. Характерно за страната е изключително предпазливото отношение към сътрудничеството в сферата на сигурността, дори ако става дума за съвместни усилия за защита на общите интереси с най-близките и съседи - например за операции срещу пиратите в Малакския пролив. В тези условия, формулирането на ясна стратегия за национална сигурност ще изисква преориентация както на административната система, така и на отбранителната политика, и ще бъде съпроводена с големи политически рискове.

Накрая, акцентът върху икономическия растеж, обуславя големия интерес към китайските инвестиции и взаимодействието с Китай, което също ограничава свободата на стратегическо маневриране на Индонезия.

Джакарта разглежда Югоизточна Азия като своя сфера на влияние, затова възприема като заплаха по-активното ангажиране на външни играчи, като САЩ и Китай, в региона, както и в ИТР, като цяло. Индонезия акцентира върху предотвратяването на конфронтационните сценарии с помощта на преговорите, разчитайки на ключовата роля на АСЕАН. В тази връзка, формирането на междудържавни алианси от типа на т.нар. Quad (САЩ, Индия, Австралия и Япония) е неприемливо за Джакарта.

Поне на пръв поглед, подобна неконфронтационна стратегия, залагаща на мирното и взаимноизгодно сътрудничество с всички играчи, базираща се на недопускане намесата на извънрегионални играчи и опираща се на широкото използване на политико-дипломатическия инструментаруим, изглежда доста конструктивна.

Редица експерти, включително в самата Индонезия, смятат обаче, че дори ако тази стратегия сработва в краткосрочна перспектива, в дългосрочен план тя може само да отложи кризата, провокирайки още по-сериозни проблеми. Акцентът върху мултилатералните организации и диалогът трудно биха дали търсените резултати, при положение, че някой от големите външни играчи - например Китай - не е склонен да се присъедини към съществуващите международни споразумения. Макар че аргументът за "китайската заплаха" очевидно е силно пресилен, съмненията относно възможността за сериозно понижаване на напрежението в региона само с помощта на диалога изглеждат основателни, особено на фона на нарастващите противоречия между САЩ и Китай.

Заключение

От казаното дотук става ясно, че Джакарта се придържа към мултивекторна външна политика, което е съвсем разумно предвид относителната военна слабост на страната, но е и доста трудно на фона на нарастващото съперничество между САЩ и Китай в АТР. Защото и Вашингтон, и Пекин могат да принудят Джакарта да направи избор между тях. Впрочем, при подобно развитие, ролята на своеобразен балансьор или посредник в сложния диалог на Индонезия с тези две суперсили може да бъде поета от Русия, което между другото би било по-изгодно за Пекин, отколкото за Вашингтон. В последно време, Джакарта и Москва обсъждат перспективите за създаване на зона на свободна търговия между Индонезия и Евразийския икономически съюз. Освен това Индонезия е склонна да се включи в глобалния китайски инфраструктурен проект "Един пояс, един път".

На този фон не може напълно да се изключва формирането в рамките на АТР на своеобразен "триумвират", включващ Китай, Русия и Индонезия, способен да отправи предизвикателство към хегемонията на САЩ в региона. Разбира се, в момента връзките между Джакарта и Вашингтон са доста силни, но вътрешните сътресения и кризата, която преживяват САЩ (естествено, мащабите и не бива да се преувеличават, въпреки провала в Афганистан) могат да отслабят позициите им в Азия, пренасочвайки геополитическите стремежи на Индонезия към усилване на собствената и роля в АТР. А тази страна несъмнено е перспективен геополитически играч.

*Българско геополитическо дружество