19
Сря, Ян
30 Нови статии

Афганистан в "ерата на ислямистката реставрация"

брой 6 2021
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

През последните месеци станахме свидетели на последното (или по-скоро поредното) действие на афганистанската драма. За съжаление, реалният смисъл на случващото се в тази страна, не се осъзнава напълно. Вместо това виждаме, че всеки от заинтересованите външни играчи се стреми да добави поредния "плюс" в геополитическия си актив, или поне да минимизира отрицателните последици за себе си.

Поне в момента най-ясна изглежда позицията на Русия, в чиято основа е тезата, че Афганистан винаги е бил място, където всяка външна намеса неизменно приключва печално за онзи, който е имал глупостта да я предприеме. Впрочем мнозина, включително и български анализатори обичат да прокарват паралели между войните, водени от Британската империя (през ХІХ век) и от Съветите (през ХХ век) в Афганистан, и проточилата се цели двайсет години американска военна кампания в страната. В същото време обаче на всички би трябвало да е ясно, че между Афганистан от края на ХІХ век, Афганистан от 1979, когато започна съветската инвазия, и Афганистан от 2001, когато там влязоха американците, всъщност са съвършено различни страни.

Резултат от изтеглянето на Съветите през 1989 стана разпадането на светската държава, създадена там с помощта на руснаците на основата на съществуващия в края на 70-те светско-ислямски модел, и превръщането на Афганистан в територия на войнстващите ислямистки военизирани групировки. При това последните използваха откровено бандитски методи, още повече, че прокламираният от тях "джихад" оправдаваше в собствените им очи всички техни престъпления.

Наистина през първите една две години след изтеглянето на съветските войски беше предприет плах опит за възстановяване на светско-ислямския държавен модел отпреди 1979, само че поколението, което би могло да реализира това, почти изцяло беше ликвидирано в хода на гражданската война. По същата причина впрочем, не се реализира и другата възможност - обединяването на племената под ръководството на най-силните племенни лидери и формирането на тази основа на нова светска власт. Затова в началото на 90-те войната в Афганистан се водеше най-вече за присвояване на остатъците от ресурсите, вкарани в страната от Съветите, които разчитаха с помощта на доставките на техника да компенсират отчайващата липса на кадрови резерви. В крайна сметка в тази война победиха именно най-реакционните, най-непримиримите и най-жестоките, т.е. талибаните, които при това разполагаха с такъв неизчерпаем ресурс като контрола над маковите полета, както и с мощната подкрепа на съседен Пакистан.

Сбърканата стратегия на САЩ в Афганистан

Според някои анализатори, историята на Движението Талибан доста напомня съдбата на първите арабски завоеватели през VІІ-VІІІ век. Поне през първите години от съществуването си то представляваше своеобразна "пирамида", но не финансова, а грабителска - т.е. новата плячка придаваше смисъл и покриваше разходите за продължаване на водената от тях война. Проблемът при този тип политика е, че всяко сериозно поражение в хода на експанзията може не само да я спре, но и да съсипе самото движение. В конкретния случай, талибаните успяха да избегнат тази участ, благодарение на контрола върху добива и износа на опиум.

Като цяло обаче, петгодишното управление на талибаните окончателно съсипа Афганистан и тъкмо това бе една от причините армията на САЩ и техните съюзници да се справят толкова лесно с тях, още повече, че обявената през същата 2001 от тогавашния талибански лидер молла Омар временна забрана за отглеждането на мак (чиято цел според някои експерти е била да се вдигне изкуствено доста спадналата цена на опиума) настрои срещу талибаните и афганистанските фермери, и местните "наркобарони".

Днес основна тема на повечето коментари е, как Движението Талибан съумя да се запази в течение на двайсет години и в крайна сметка да извоюва победа срещу американците. В тази връзка, мнозина припомнят Южен Виетнам, макар че там ситуацията беше много по-различна. И така, защо след като бяха напълно разгромени буквално за няколко седмици, талибаните не изчезнаха? Отговорът е, че в основата на "икономиката" на талибаните, освен маковите полета, беше рекетът и шантажът. Предвид сложната логистика на изключително планинския Афганистан, за да ликвидират напълно Движението Талибан, американците се нуждаеха от лоялността на елитите от граничните провинции, като за целта последните трябваше или да бъдат "респектирани", или да бъда купени.

САЩ предпочетоха втория вариант, само че при положение, че противникът ти се занимава с рекет и шантаж, нещата няма как да се оправят само с "купуването на лоялността" на племенните вождове, т.е. без за целта да се използват и силови методи.

Освен това, опитвайки се да реализират безумната си идея да наложат демокрацията в Афганистан, американците установиха в тази страна едно изключително корумпирано управление, което на практика финансираше с американски пари талибаните за да не пречат на реализираните от него инфраструктурни и други проекти. Светкавичното овладяване на властта в страната през лятото на 2021 показа, че талибаните се ползват с повсеместна подкрепа, т.е. че те и преди са контролирали живота в Афганистан, рекетирайки и шантажирайки проамериканските власти в страната. Тоест, основната причина за оцеляването на Движението Талибан е паратизирането му върху бюрократичната машина, на която се крепеше и присъствието на САЩ в Афганистан. Разбира се, само пълен наивник би могъл да вярва, че в една толкова дива страна, в която въобще няма средна класа, е възможно да се провеждат демократични избори и да се наложи някакъв, макар и много слабо приличащ на западния модел. Освен това, при положение, че основните инвестиции се правят от държавата и се разпределят от нейната бюрокрация, без средна класа, но с тотална корупция, и при положение, че изборите са просто фикция, голяма част от инвестициите неизбежно попадат в ръцете на онези, които не се интересуват от никакви закони, а разчитат на грубата сила - в случая на талибаните.

В Афганистан, САЩ и съюзниците им се опитаха да действат в ролята на "световен полицай". Проблемът обаче е, че ако искаш да изпълняващ само полицейски функции, оставяйки властта в ръцете на тотално корумпиран режим, т.е. в отсъствието на реална политическа власт в страната, това не ти гарантира нищо. Впрочем, както още през 2017 посочи военният експерт и бивш генерал от афганистанските ВВС Атикула Амалхел, „армията на САЩ не се стремеше да води истинска битка с талибаните, а по-скоро да ерозира сигурността в Централна Азия и най-вече в Таджикистан и Узбекистан”. По същото време друг афгански генерал - Абдулуахид Такат, пък заяви, че:"Талибаните бяха проект на САЩ и Великобритания. Както е известно, през първия етап от войната, те бяха притиснати в южнатата част на Афганистан и, ако американците искаха, лесно можеха да ги унищожат, вместо да ги изтласкват на север. Целта на присъствието на САЩ в страната ни не бе войната с тероризма, а проникването в съседните държави, а също в Русия и Иран".

Новите козове на талибаните

Според американския анализатор Гордън Дъф, от 2010 насам, в резултат от детайлното проучване на залежите от полезни изкопаеми в Афганистан, геолозите предполагат, че само общата стойност на находищата от редки метали в страната надхвърля три трилиона долара. Както е известно, добивът на тези метали, използвани при производството на микрочипове, е от ключово значение за индустриалния потенциал на всяка съвременно държава. Впрочем, талибаните също го знаят и планират да го използват за да балансират между четиримата основни външни играчи - Вашингтон, Пекин, Делхи и Москва.

Афганистан е изключително богат на полезни изкопаеми – в страната има почти 1500 находища, включително на петрол, газ, въглища, мед, желязо, скъпоценни и полускъпоценни камъни. Перманентната война обаче силно затруднява проучването и уточняването на наличните запаси, но дори и откритото досега през различните периоди от британските, съветски и американски геолози позволява да се твърди, че ако някой режим в Кабул съумее да прекрати безкрайната спирала на войните и насилието и да гарантира поне някакво подобие на мир, сигурност и стабилност, със сигурност няма да страда от липса на средства.

На първо място следва да спомена гигантското находище на желязна руда Хаджигаг, чиято основна особеност е, че рудата се намира много близо до повърхността, което позволява тя да се добива по открит способ, т.е. с ескаватори. Проучванията в зоната с дължина 32-километра показват наличието на 2 млрд. тона изключително богата желязна руда (съдържанието на полезен компонент е над 62%). Впрочем, геолозите предполагат, че запасите на находището могат да се окажат и два пъти по-големи. Освен това, в съседните райони Шабашак и Дар-и-Суф има промишлени залежи на коксови въглища, т.е. налице са всички условия за развитие на металургичната промишленост в страната.

Индийските интереси

Тази идеална комбинаия нямаше как да не привлече вниманието на Индия, чиято стратегия предвижда страната да си извоюва доминиращи позиции на световния пазар на стомана. Ето защо, още през 2016 Индия, Иран и Афганистан подписаха тристранно споразумение, в рамките на което Делхи се ангажира да финансира модернизацията на иранското пристанащи Чабахар, а Техеран изгради директна жп линия до афганистанската провинция Херат. Желязната руда и въглищата на Афганистан са толкова нужни на Индия, че тя е готова да инвестира 10 млрд. долара за изграждането на рудниците и пряката им жп връзка до Чабахар. Реализацията на проекта обаче беше спряна заради изострянето на ситуацията в страната и овладяването на провинция Херат от талибаните.

В северната афганистанска провинция Балх, по течението на река Амударя и границата с Узбекистан и Таджикистан пък са открити големи запаси от енергоносители. Геологическата служба на САЩ, която провеждаше там проучвания, под закрилата на американската армия, твърди, че потенциала на находището е 1,8 млрд. барела петрол, 440 млрд. куб. м газ и над 550 хил. барела газов кондензат. За Афганистан, чиято консумация е едва 5 хил. барела петрол дневно, това наистина е огромно богатство, способно да реши енергийните проблеми на страната за десетилетия напред.

Китайските интереси

За ужас на Вашингтон обаче, Пекин също демонстрира силен интерес към петролногазовия район. През 2011 правителството в Кабул подписа договор с китайската държавна компания China National Petroleum Corporation, предоставяйки и концесия за разработването на трите находища срещу ангажимента на китайците да изградят три нефтопреработвателни заводи през следващите три години. При това Китай предложи изключително изгодни условия: 70% от печалбите от добива и продажбата на газа и петрола трябваше да отиват в афганистанския бюджет. Разбира се, би било наивно да смятаме, че китайците не са си направили добре сметката, особено в по-далечна перспектива.

Основният интерес на Китай в Афганистан обаче е свързан с находищата на литий.

Смята се, че откритите в страната запаси от литий, са по-големи от тези на най-големите находища в света, намиращи се в Боливия. Контролът върху добива на този изключително нужен на "зелената" икономика метал би дал много сериозно предимство на онази държава, която съумее да се споразумее за това с Движението Талибан.

Литият е незаменим за производството на акумулаторни батерии. В ерата на смартфоните, лаптопите и ноутбуците и в навечерието на масовия преход към електромобили, търсенето на този метал в света ще нараства експоненциално. Според прогнозите на Международна енергийна агенция, до 2040 търсенето на литий ще нарасне 40 пъти.

Находищата на литий в страната бяха нанесени на картата още през първото десетилетие на ХХІ век от Геоложката служба на САЩ въз основа на въздушнота заснемане на 70% от територията на Западен Афганистан, с използване на модерно гравиметрично и магнитно-измервателно оборудване, в резултат от което страната се сдоби с репутацията на "литиевата Саудитска Арабия". При това, американците получиха първите данни за находищата от докумените, оставени от съветските специалисти, след изтеглянето им от Афганистан.

Впрочем, в страната са открити и находища на други редкоземни и цветни метали, включително кобалт, ниобий, молибден, цинк, мед, олово, злато и сребро. Именно литият обаче е най-търсеният между тях. Както посочва в тази връзка специализираното издание Quartz: "Ако Китай получи контрола над недокоснатите запаси от литий и редкоземни метали в Афганистан, това ще се окаже ключова победа в ресурсната му война с ЕС и САЩ. През 2019 80% от вноса на редкоземни метали в САЩ е бил от Китай, а за Европейския съюз тази цифра е 98%".

Все пак, следва да сме наясно, че макар данните за литиевите запаси в Афганистан да се приемат за доказан факт, това не е съвсем вярно. През двете години проучвания американските военни геолози осъществиха само повърхностен анализ, определяйки зоните, където – съобразно планинските и геоложки особености, би могло да има залежи от този метал. Истината обаче е, че американците така и не откриха, нито пък добиха физически, литий.

От друга страна, съвременното геоложко моделиране позволява да се прогнозира с много висока степен на вероятност наличието на този толкова търсен редкоземен метал. Това се оказа достатъчно за Китай, който е най-големия в света производител на електромобили и акумулаторна техника. Затова само два часа след като талибаните превзеха Кабул, говорителят на китайското Външно министерство Гън Шуан обяви, че Пекин разчита да осъществи „максимално приятелско сътрудничество с Афганистан”. Показателно е също, че китайското посолство в Кабул не пострада при щурма на столиццата и в момента се охранява от талибаните.

Всичко това провокира почти истеричната реакция на американските медии. CNBC например твърди, че сега в ръцете на най-големия съперник на САШ ще се окаже не само литият, но и залежите на церий, неодим, лантан, цинк и живак в Афганистан. Тоест, ако китайците успеят да се настанят в страната, ще се превърнат в монополист в сферата на преработката и използването на редкоземни метали.

Разбира се, в тази игра участват активно и руснаците, които поддържат контакти с талибаните поне от седем години. Затова пък ЕС и САЩ очевидно са в ролята на аутсайдъри, което е нормално, тъй като никой не обича окупаторите. Едва ли новият ислямистки режим в Кабул ще е склонен да развива някакво сътрудничество с тях в обозримо бъдеще. Което пък означава, че Москва и Пекин имат шанс да поставят под свой контрол ключови за развитието на "зелената" икономика ресурси.

Както е известно, през август лидерите на Движението Талибан заявиха на пресконференция в Кабул, че са склонни да поддържат позитивни отношения с Москва, Пекин и Исламабад. В отговор, Китай изрази желание да помогне на новите управляващи, както и на народа на Афганистан, да "изградят едно мирно бъдеще".

Руските интереси

Що се отнася до интересите на Москва, те са свързани с традиционно предлаганите от руснаците проекти за изграждане на магистрални газопроводи. Така, през 2010 беше подписано четиристранно споразумение за изграждане на газопровод Туркменистан- Афганистан-Пакистан-Индия (TAПИ), с дължина 1700 км и капацитет 33 млрд. куб. м. Стойността на проекта е 10 млрд. долара, а търгът за доставка на тръбите за газопровода беше спечелен от Челябинския тръбопрокатен завод. През следващите няколко години бяха проведени редица срещи между участниците в проекта, които подписаха и допълнителни споразумения, но строителството така и не започна. Като основната причина беше безкрайната нестабилност, военните действия и фактът, че правителството контролираше все по-малка част от отдалечените провинции.

Ако ситуацията в Афганистан се стабилизира, Русия би могла не само да стане основен доставчик на тръбите за газопровода, но и да помогне за увеличаване на газовите доставки, най-малкото като пренасочи към Афганистан петте и половина милиарда куб. м газ, които купува всяка година от Туркменистан. Не това обаче, е най-важното.

Афганистан изпитва гигантски дефицит на електроенергия. Страната с население от 38 млн. души разполага само със седем електроцентрали с обща мощност 55 ГВт. В същото време руснаците имат готов проект за изграждане на електропровод Азербайджан-Иран, който има нелоши шансове за практическа реализация след Втората Карабахска война. И в случай, че Афганистан прояви интерес, този енергиен мост може да бъде продължен на изток, още повече че това е много по-лесно, отколкото изграждането на жп линия например.

Освен това, въпреки всичките му проблеми, в момента в Афганистан продължават да функционират два ВЕЦ-а: Darunta и Pul-I-Khumri, а през последните години руснаците натрупаха огромен опит както от модернизацията на собствените си ВЕЦ-ове, така и от изграждането на нови, включително малки и средни, при това в изключително сложни високопланински условия.

Съвсем скоро ще стане ясно, как ще се развият събитията в региона, но очерталата се тенденция сочи, че схемата на присъствието на основните световни държави там, най-вероятно ще се промени до неузнаваемост.

Възможно ли е постигането на "модус вивенди" с режима на талибаните?

В тази връзка ще се спра и на тезата, че Русия, но най-вече Китай, са в състояние да постигнат някакъв "модус вивенди" с режима на талибаните в Кабул. Въпреки, че в Москва и Пекин очевидно не са толкова наивни, като американските стратези, подобно твърдение ми се струва доста съмнително.

Досегашният опит сочи, че Движението Талибан просто не е в състояние да организира и гарантира наистина съзидателен мирен живот на населението. Талибаните могат само да преразпределят заграбеното. Което означава, че тяхното движение може да съществува само ако осъществява експанзия, т.е. "джихад". Действително в момента талибаните разполагат с огромни средства, военна и друга техника, изоставени от американците и техните местни съюзници, само че те няма да им стигнат задълго. Ето защо, Китай, но най-вече Русия би следвало да се подготвят за справяне с огромните проблеми, касаещи техните централноазиатски съюзници. Защото последните несъмнено ще станат първата цел на експанзията на талибаните и проникналите в редовете им кадри на Ал Кайда и Ислямска държава. Китай е в малко по-добро положение, защото няма дълга граница с Афганистан, освен това вече е натрупал голям опит в противопоставянето на ислямистките банди в Африка, където китайците реализират множество важни проекти. За разлика от централноазиатските постъветски републики обаче, Китай е много съблазителна мишена, затова едва ли следва да очакваме че опитите за постигане на взаимно разбирателство между Пекин и талибаните ще доведат до някакво трайно решение.

При всички случаи Афганистан неизбежно ще се превърне гигантски проблем, тъй като - за разлика от латиноамериканските наркокартели, за които всичко опира до парите - най-важното за талибаните е "джихадът". Още повече, че още много дълго време те няма да имат никакви проблеми с въоръжението. Тоест, сегашната ситуация е в пъти по-лоша, отколкото през 2001.

Несъмнено, сред основните въпроси в момента е този за оценката на поведението на администрацията на президента Байдън в Афганистан. Привържениците му твърдят, че обвиненията, че тъкмо тя е отговорна за политическата и военна катастрофа в Афганистан са несправедливи, той като проблемът не е от вчера и още предишният президент Тръмп смяташе, че САЩ следва да изтеглят войските си от страната. Всъшност, истината е, че още при нахлуването си в Афганистан американците нямаха ясна визия, как биха могли да решат проблема. Президентът Буш-младши смяташе, че след като разгромят талибаните и организират избори, САЩ следва да предадат властта на местното ръководство, а окупационната армия да се ангажира с подготовката на местните военни и полицейски сили, които да формират силовите структури на режима в Кабул.

Много бързо обаче стана ясно, че тази схема не работи. Без намесата на американската армия, поддържането на реда в страната беше просто невъзможно. "Демократичната" изборна система също се оказа неспособна да произведе стабилна власт, най-вече защото - както вече споменах - в страната липсва средна класа, а също и каквото и да било доверие между клановете и племената. Крайно негативна роля впрочем, изигра и ориентацията на ляволибералните кръгове в САЩ и "колективния Запад", като цяло, да концентрират усилията си върху защита правата на жените и сексуалните малцинства, вместо да се опитат да подобрят отчайващото състояние на основните властови институции в Афганистан.

Въпреки това, истината е, че администрацията на Байдън допусна изключително тежка грешка. Независимо от изолационизма му, предишният президент Тръмп беше наясно, че държавите от Изтока не толерират проявите на слабост. Затова, той се стремеше да нанася по противниците на Америка, макар и редки, но достатъчно силни удари. Ето защо, въпреки острите нападки срещу него както извън, така и вътре в САЩ, американските противници на практика нямаха смелостта да ги атакуват директно.

В това отношение президентът Байдън предпочете да действа по съвсем различен начин. На първо място, той се опита да търси път за помирение с Иран, игнорирайки някои негови действия в региона. На второ място, неизвестно защо, постави абсолютно необмислени срокове за изтегляне на американските войски от Афганистан (и не само). Само че изтеглянето на окупационните сили не може да бъде обвързвано с конкретна дата и решението му беше възприето в Афганистан като ясен сигнал, че Вашингтон изоставя страната. Тоест, Америка демонстрира слабостта си пред целия свят.

Най-печалната последица от събитията в Афганистан несъмнено ще стане лавинообразвото нарастване на терористичните заплахи. Включително защото, терористите осъзнаха, че администрацията на Байдън не е готова или вече просто не е в състояние да използва сила. Това обаче ще струва много скъпо - първо на населението и непосредствените съседи на изоставяните от американците държави, а след това и на самите САЩ.

В тази връзка ще напомня, че сегашното ръководство на американските въоръжени сили (въпреки, че новата администрация се постара да назначи там "откровено лявоориентирани" военни) отчаяно призоваваше Байдън да не изтегля всички части. Президентът обаче направи всичко възможно за да реализира това очевидно погрешно решение в пълния му обем. Като оправдание беше използван фактът, че правителството на Афганистан разполагаше с 300-хилядна подготвена от американските инструктори армия, а Движението Талибан - само със 75 хиляди бойци. Само че разликата между истинския и измисления политик е, че първият е в състояние да анализира трезво ситуацията. Докато президентът Байдън е обикновен демагог, добрал се до властта и очевидно смятащ, че пиар-кампаниите могат да заменят стратегическия анализ.

Последиците и рисковете и в краткосрочна перспектива

Ще припомня, че още докато беше вицепрезидент на Обама Байдън се обявяваше за по-бързото изтегляне на американските части от Афганистан. Основната му грешка, която доведе и до сегашните плачевни резултати, бе че игнорира мнението на военните, които ясно посочваха рисковете, свързани с това. Тоест, на практика, той повтори грешката на Обама, който спечели изборите през 2008 точно с лозунги за приключване на войните в Ирак и Афганистан, на фона на вече стартиралата първа вълна на глобалната икономическа криза през 2008-2009. Недобре подготвеното и прибързано изтегляне на американския контингент от Ирак обаче, доведе до появата на Ислямска държава, чиито гръбнак станаха бивши офицери от армията на Саддам. Същото се случи през последните месеци и в Афганистан, където цели полкове на правителствената армия преминаваха на страната на талибаните с цялото си американско въоръжение.

Твърдението на Байдън, че САЩ са изпълнили в Афганистан всички поставени предварително задачи е просто опит за съхраняване имиджа на страната, на фона на очевидния и провал. Двайсет години след началото на американската военна интервенция, Движението Талибан контролира цялата територията на страната и държи цялата власт в нея, с изключение на малка част от населения предимно с таджики район на долината Панджир.

Истината е, че рисковете от реинкарнацията на Ал Кайда и други терористични организация в управлявания отново от талибаните Афганистан са изключително големи, дори и в краткосрочна перспектива. Тоест, можем да станем свидетели на създаването на нова версия на Ислямска държава, този път на основата или с мълчаливата подкрепа на Движението Талибан. Разбира се, това няма да стане веднага, защото в момента талибаните искат да се легитимират пред международната общност и за подобрят имиджа си, като именно това обяснява и опитите им да поддържат "специални отношения" с Китай и Русия. Ше припомня, че китайците отдавна преговарят с талибаните и обещават милиардни инвестиции в инфраструктурата на страната, ако получат правото да добиват там редки метали, злато и други полезни изкопаеми, чиито запаси се оценяват на няколко трилиона долара. В контекста на прехода към ново (6-то и 7-мо) технологично ниво и "зелена" икономика, в средносрочна перспектива природните ресурси на Афганистан се оказват много по-ценни от петрола и природния газ на държавите от Персийския залив. Освен това, Пекин е заинтересован от стабилността на своите транспортни артерии и логистични маршрути от Азия към Европа, затова поне в близка перспектива, не бива да очакваме провокирани от талибаните проблеми с уйгурското малцинство в Китай.

За разлика от Китай обаче, за Русия, в средносрочна перспектива, победата на Движението Талибан е свързана с много повече предизвикателства и рискове. В частност, Таджикистан, който граничи с Афганистан, е участник в доминираната от руснаците Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Тоест, при възникването на терористична заплаха от страна на Афганистан, Москва автоматично следва да окаже помощ на Душанбе. Неслучайно, последното огнище на съпротива срещу талибаните е именно в населената предимно с таджики долина Панджир. Ще напомня, че т.нар. "Северен алианс" беше основният вътрешен противник на Движението Талибан по време на първото му управление. Сега първият вицепрезидент на Афганистан Амрула Салех и синът на основателя на Алианса Ахмад Масуд, се опитват да превърнат Панджир в последна опорна база на битката с талибаните. И, ако съпротивата се окаже достатъчно сериозна, а еуфорията от победата над САЩ замае главите на лидерите на Движението Талибан, първата държава, към която могат да насочат експанзията си ще се окаже именно Таджикистан, още повече че вече имат и предлог за това.

От друга страна обаче, в краткосрочна перспектива, Русия получава добра възможност да разшири своето геополитическо и военно присъствие в Централна Азия и дори да разшири състава на ОДКС, включвайки в него Узбекистан и Туркменистан, които граничат с Афганистан и в момента са заплашени да бъдат залети от мошна вълна от мигранти, сред които със сигурност ще има активисти на различни терористични организации. И, ако това доведе до серия от терористични нападения и сражения с радикалните ислямисти на територията на тези две държави, които все още са неутрални, разполагането на руски военни бази там ще се окаже приемлив вариант за техните правителства.

При всички случаи изглежда сигурно, че след поражението на САЩ в Афганистан турбулентността и нестабилността в глобалната политика ще нараснат още повече, както и терористичните заплахи не само в прилежащите на Афганистан държави, но и в Европа. Ще припомня, че над сто държави, включително Северна Македония и Албания, изразиха съгласие да приемат мигранти от тази страна по хуманитарни причини. Само че в условията на сегашния хаос и прибързани решения, контролирането на мигрантския поток и откриването на потенциалните ислямистки терористи сред тях ще бъде почти невъзможно. Затова мнозина експерти прогнозират, че още през следващите месеци можем да станем свидетели на серия от терористични нападения във Франция, Германия и други страни от ЕС, където има многочислени мюсюлмански общности.

Подобно развитие вероятно допълнително ще стимулира лидерите на Съюза да търсят сближение с Кремъл и дори да премахнат санкциите срещу Русия, ако тя гарантира, че няма да пропуска през границите си имигранти към Европа. А сегашният поток от мигранти, движещи се през Беларус към Литва, показва, че такава опасност съществува. На този фон, хибридната война между Запада и Русия придобива нов контекст и направление, а Москва получава нови инструменти за влияние върху ЕС. За това ще съдейства и новата вълна на мигранти от Афганистан и Близкия Изток към Съюза, която може да се окаже по-мощна дори от онази през 2015.

Нова "Голяма игра"?

Както посочва Times:"Би било грешка да се залага или на упадъка на Движението Талибан в дългосрочна перспектива, или пък на интеграцията му в международното система. Лидерите на талибаните не са много наясно, какво представлява истинската държава, за тях въплъщение на афганистанската държава винаги са били корумпираните полицаи и алчните данъчни чиновници. Те знаят, как може да се печели от наркотрафика, но не и как да управляват националната икономика. От друга страна, масовото дезертьорство на войниците от афганистанската армия позволи на талибаните за разширят значително арсенала си и те вече разполагат със сравнително съвременни самолети и артилерия. Истината е, че талибаните са сила, с която следва да се съобразяваме, но те са абсолютно непредсказуеми".

Според анализаторите на британското издание, първият ход в новата "Голяма игра 2.0" вече бе направен от Русия, която осъществи серия военни учения съвместно с Таджикистан, Узбекистан и Туркменистан. Както е известно и трите страни граничат с Афганистан и се управляват от авторитарни режими, които обаче разполагат с необходимата легитимност, създавайки поне видимост за стабилност пред лицето на надигащата се мигрантска и радикалноислямистка вълна. Така например, президентът на Таджикистан Емомали Рахмон, който управлява страната вече почти трийсет години забрани на мъжете в страната да носят бради, а жените - хиджаб (както е известно, талибаните наложиха точно обратната забрана в Афганистан).

За разлика от него, президентът на Узбекистан Шевкат Мирзийоев реши да отслаби сходните ограничения в собствената си страна, аргументирайки се, че те могат да се окажат контрапродуктивни. Сред основните му проблеми е базираната в Афганистан джихадисткка групировка "Ислямско движение на Узбекистан", стремяща се да наложи в страната законите на шариата. Тя е тясно свързана с Ал Кайда и някои лидери на Движението "Талибан" и е нагледен пример за това, какво следва да очакват съседите на тази страна, ако талибаните наистина превърнат Афганистан в своеобразен "терористичен Джурасик парк".

На този фон, Русия предлага помощта си на централноазиатските постсъветски републики за формиране на своеобразен щит срещу евентуално военно нашествие на ислямистки групировки от Афганистан. Ще припомня, че руснаците вече разполагат с голяма военна база в Таджикистан, както и с мрежа от по-малки бази в целия регион, повечето от които са останали още от времената на съветската инвазия в Афганистан.

Между другото, предвид развитието на събитията, американците са силно заинтересовани да вземат под аренда някоя от тези (или други) бази, за могат да изстрелват оттам дронове към Афганистан. Така ще могат да събират необходимите разузнавателна данни, което би им позволило да контролират частично и от дистанция развитието на кризата в страната. Според някои западни коментатори, тази тема е била обсъждана и на срещата между президентите Байдън и Путин през юни в Женева. Стремителното развитие на събитията през август обаче, обрича на провал тази инициатива, защото вече и дума не може да става САЩ да нанасят каквито и да било удари от база, контролирана от руснаците. Руският военен министър Сергей Шойгу го заяви достатъчно ясно. На свой ред, външният министър Сергей Лавров обиколи държавите от региона, включително за да се убеди, че никоя от централноазиатските републики не се склонна на подобна сделка с Вашингтон.

Очевидно в Москва смятат, че след като САЩ се изтеглиха по такъв безславен начин от Афганистан, не могат да претендират да се върнат обратно "през задния вход". Вероятно руснаците разчитат, че ще могат да извлекат някакво полза от ситуацията, макар да съществува определен риск да се сблъскат с мощната китайска конкуренция. Както е известно, инициативата на Пекин "Един пояс, един път" му гарантира привилегировни отношения с Пакистан, който се смята за основния външен съюзник (ако не и за "създател") на Движението Талибан и, ако китайците са склонни да рискуват, имат шанса да постигнат нещо наистина сериозно в Афганистан. И пакистанският лидер Имран Хан, и китайският му колега Си Дзинпин демонстрират зле прикрито задоволство от провала на САЩ, поставящ под много сериозен въпрос ролята им на глобален лидер. В "новата ера на талибаните" за Афганистан ще бъде изключително важно да получи достъп до пакистанското пристанище Гуадар, което през 2015 бе дадено под аренда на китайците за период от 43 години. Разбира се, Пекин изпитва известни опасения, че Движението Талибан може да превърне страната в своеобразна база на радикалните ислямисти, включително тези от китайската провинция Синдзян. Изкушението да постави под контрол природните богатства и стратегическите маршрути през Афганистан обаче е по-силно от тях.

Поуките от "реставрацията" на ислямисткия режим

Налице са няколко значими, в средносрочна перспектива, аспекти на ситуацията в Афганистан, които ще оказват съвсем пряко влияние върху ситуацията в постсъветска Централна Азия, а и не само там.

На първо място, САЩ очевидно се преориентират към стратегия, основаваща се на суровия геополитически прагматизъм, като бързо и цинично се освобождават от непотребните си съюзници, превърнали се в прекалено тежко бреме за тях.

В основата на тази преориентация е осъзнаването на ограничеността на ресурсите, с които разполага "самотната суперсила". При това не става дума само, че Вашингтон вече не е склонен да подкрепя изпадналите в криза проамерикански режими. Всъщност, американците винаги са се придържали към подобен подход. Сега обаче, САЩ не са готови да гарантират дългосрочна подкрепа на такива режими, дори и когато това е свързано с реализацията на перспективни за тях проекти.

Афганистан представлява почти класически пример на държава, чиито отношения със САЩ се градяха именно на "перспективите" - в сферата на логистиката, за добива на редица ключови ресурси, както и като елемент от "пояса на сигурност", защитаващ наистина важните за Вашингтон съюзници. Именно това обуслови и проблемите при вземането на решението за приключване на американското военно присъствие, които САЩ съумяха да преодолеят едва сред критичната промяна на геополитическата ситуация.

По-нататък процесът вероятно ще върви доста по-лесно. Следващите страни, които ще бъдат лишени от американската подкрепа са Ирак и Йордания, а може би и някои държави от Югоизточна Азия.

Както е известно, субектите в постсъветското пространство, чиито отношения със САЩ се развиват по същата схема (т.е. продажба на "перспективи за развитие") са Украйна, Грузия и, донякъде, Казахстан. В тази връзка ще припомня, че тъкмо "геоикономиката на обещанията", включително за получаване на американска подкрепа, за сметка на ерозията на позициите на Китай и Русия, беше в основата на "мултивекторната" политика, към която се ориентираха повечето държави от постсъветска Евразия.
На второ място, следва да сме наясно, че сценарият за "хаотизирането" на определени държави и региони с цел да бъде затруднен достъпът на конкуриращите се със САЩ играчи до техните критично важни територии и ресурси, е не само реален но и напълно осъществим. Настина, засега той не е сработил напълно в Афганистан поради можеството тактически грешки, допуснати от американците "на терен". Следва да си припомним обаче, колко настойчиво Вашингтон настояваше да прехвърли част от ангажираните в Афганистан свои военни и цивилни на територията на централноазиатските постсъветски републики, което на практика означаваше да бъдат дестабилизирани техните райони, граничещи с тази страна (това доста напомня ситуацията в ранните фази на арабско-израелския конфликт от 1949 до 1967). Впрочем, въпреки че това не стана, потенциалът за "управляемо хаотизиране" на региона, насочено против интересите на Русия и Китай, се запазва.

Що се отнася до вътрешнополитическите последици за САЩ от изтеглянето им от Афганистан, те очевидно се оказват по-сериозни, отколкото се смяташе, но все пак могат да бъдат контролирани. Тоест, нищо не сочи, че Вашингтон не би могъл в обозрима перспектива да се върне към стратегията за "хаотизиране" на евразийското пространство през Афганистан. Или пък, да се опита да повтори своя "афганистански гамбит" (с необходимите корекции, разбира се) например в Близкия Изток, или дори в Латинска Америка, да не говорим за Евразия, която си остава най-важното и поне засега най-безопасното за САЩ "бойно поле" в битката им с усилващото се китайско и, в по-малка степен, руско влияние.

На трето място, Европейският съюз на чиято подкрепа разчитат много прозападно ориентирани правителства в постсъветското пространство, вече не може да се разглежда като сериозен играч в глобалните и регионални геополитически процеси. Съюзът запазва известно влияние само в непосредствена близост до собствената си територия (например в Средиземноморието). Като това се отнася не само за използването на по-сериозна военна сила (слабостта на отбранителния потенциал на ЕС беше ясна отдавна, макар че тази, демонстрирана от Франция например, изненада мнозина, дори и на чисто политическо ниво).

През последните почти две години реалната политическа роля на Съюза в Афганистан беше сведена почти до нула. Извън медийните изяви, ЕС се оказа съвършено безпомощен, да не говорим, че и участието му в информационните процеси, особено в завършващия етап от "евакуацията" от тази страна, се сведе до плахи опити за формулиране на информационен консенсус относно ограничаването на миграцията. Като това се отнася както за националните правителства на страните членки, така и за общоевропейските институции.

На четвърто място, нито САЩ, нито други западни играчи са склонни да се ангажират със социално-икономическото развитие, още по-малко пък, със социалната модернизация на "приятелските държави". Този извод се налага от последните пет години от пребиваването на западната коалиция в Афганистан. Колапсът на структурите на държавното управление, съпътстващ изтеглянето на силите на НАТО, обаче демонстрира истинските мащаби на осъществяваната от тях "имитация на дейност" при опитите за социално конституиране и формиране на системите на държавната власт в страната.

За първи път в следвоенната си история САЩ не съумяха да оставят на подкрепяния от тях режим дееспособни и сравнително лоялни силови структури. Ще припомня, че дори в Южен Виетнам местната армия, полицията и специалните служби се съпротивляваха на Виетконг почти две години след изтеглянето на американците.

Разбира се, "декоративната модернизация" доскоро напълно устройваше елитите в повечето постсъветски държави, особено ако последните имаха достъп до финансовите ресурси на САЩ и Запада, като цяло. Днес обаче, в повечето от тези страни се задълбочава разривът между елитите и обществото, което стимулира появата на своеобразен "архаичен национализъм", противопоставящ се на елитите, без обаче да предлага реални механизми за модернизация на държавата. Характерен пример в това отношение е развитието на ситуацията в Казахстан. Афганистанският случай обаче показва, колко бързо този процес на отчуждаване на масите от елитите, може да еволюира в изключително опасен за последните крах на държавността.

Вместо заключение: възможните сценарии

Афганистан е от стратегическо значение за САЩ, защото представлява свързващо звено в рамките на американските планове за "обкръжаването" на ключовите противници на Вашингтон - Китай, Русия и Иран. В този контекст би следвало да очакваме, че по-нататъшните събития, свързани с тази страна, биха могли да се развият в рамките на три основни сценария.

Според първия сценарий, САЩ действително напускат Афганистан, заради изтошаването на финансовата и ресурсна база на "самотната суперсила". Ако това наистина е така, т.е. ако сме свидетели на пълния крах на всички американски външнополитически планове, Афганистан съвсем скоро ще се превърне не само в интегрална част от глобалния китайски инфраструктурен проект "Един пояс, един път", но и ще се освободи от имиджа си на напълно пропаднала държава.

Вторият сценарий, който в момента изглежда малко вероятен, предвижда завръщането в тази страна на още по-голям американски военен контингент, което ще се осъществи под някакъв достатъчно "благовиден" предлог. Ще припомня, че САЩ веднъж вече изтеглиха войските си от Ирак, само за да ги върнат малко по-късно за да спрат възхода на създадената до голяма степен от самите американци терористична Ислямска държава. При това, в хода на завръщането си, американските военни успяха да се настанят и в част от територията на Сирия, причинявайки съществен материален ущърб на местното население.

Третият сценарий е свързан със създаването на един формално независим Афганистан, от чиято територия, с дискретната подкрепа на американските специални служби, ще се осъществяват периодични набези на радикалните ислямистки терористи срещу потенциалните противници на САЩ в региона и извън него. При подобно развитие на събитията Вашингтон ще може достатъчно убедително да отхвърля обвиненията, че е причастен към нарастването на терористичната активност в Централна Азия, нанасяйки в същото време съществен ущърб на ключовите си геополитически противници, при това изразходвайки за целта много по-малко средства, отколкото харчеше за поддържането на постоянен военен контингент в Афганистан.

Тепърва предстоя да видим по кой от така очертаните сценарии ще се развият събитията, но още днес е ясно, че през следващите месеци и години афганистанският проблем ще се превърне в основното предизвикателство за големите геополитически играчи в Евразия.

 

*Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.1 2022

Поръчай онлайн бр.1/2022 на списание Геополитика