04
Сря, Авг
2 Нови статии

Бяла книга за езиковия спор между София и Скопие

брой 3 2021
Typography

Владо Тренески, Деян Танчовски, Ерлин Аго, Иван Николов, Илия Стояновски, Методий Иванов, Румен Сребранов, Спас Ташев. Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония. 166 стр. „Орбел“, 2021.

През последната година спорът между София и Скопие за характера и произхода на официалния език на Северна Македония придоби ново звучене, особено след публикуването на „Повелба за македонскиот jазик“ на Македонската академия на науките и изкуствата. Този документ е поредният опит да бъдат заличени генезиса и развоя на „македонския език“ чрез манипулиране на историческите и научни факти. Българската научна общност и общественост реагира веднага на македонската теза, появиха се множество статии, интервюта, декларации, становища, както и книга за наболелия въпрос за характера на писмено-регионалната норма в Северна Македония.

Изданието „Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония“ е поредната публикация, в която с множество научни доказателства се посочва истината за произхода, развоя и връзката на „македонския“ с българския език. Както посочват авторите на книгата (международният колектив е от трима граждани на Северна Македония, трима са от България и по един от Албания и Сърбия), тяхната цел е да представят създаването на „македонския“ език, като посочат „фалшифицирането на документи, свързани с миналото на езика на територията на географската област Македония“, както и системното нарушаване на човешките права при утвърждаването на скопската писмена норма.

Исторически преглед

В първата глава на книгата „Българският език в миналото и днес“ авторите проследяват създаването и налагането на глаголицата и кирилицата, като със свидетелствата на хронистите, които не могат да бъдат обвинени в пристрастия към българите, доказват етническия характер на Кирило-Методиевия и на старобългарския език. Посочени са множество чуждестранни учени слависти, които определят този език като старобългарски, нито един от тях не използва термина „старомакедонски“. Именно от България българската писменост се разпространява в други славянски държави.

През 1018 България е завладяна от Византия и губи своята независимост за 167 години. Едни от най-сериозните опити за възстановяването на българската държавност се извършват именно в Македония, като водеща роля за запазването и съхраняването на българския език и култура има Охридската книжовна школа. Авторите на книгата посочват, че по време на византийското владичество старобългарският език се използва главно за писане на религиозни творби. Той вече не е език на държавната администрация и чрез вътрешни закономерности в развитието му се стига до промени в неговия строеж. Така той еволюира в среднобългарски език, който става официален във възстановената през 1185 българска държава, като се използва в цялата нейна територия.

След падането на България под турска власт „Българската патриаршия в Търново престава да съществува, но Българската автокефална архиепископия със седалище в Охрид е съхранена до 1767. Това е една от причините споменът за българската държавност да е по-добре съхранен в югозападните български земи, в т.ч. и в географската област Македония“.

Едни от най-ярките представители на Българското Възраждане са от Македония.Те участват активно в изграждането на новобългарския книжовен език и в неговата кодификация. Сред тях се открояват творци като Йоаким Кърчовски, Теодосий Синаитски, Кирил Пейчинович, Йордан Хаджиконстантинов – Джинот, Райко Жинзифов, Димитър и Константин Миладинови, от Струга, Партений Зографски, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Марко Цепенков  и много др. Всички тези възрожденци се самоопределят като българи и декларират, че пишат на български език.

Както посочват авторите на книгата „До 1913 в Македония, макар и под османска власт, има български училища и населението ползва български книжовен език. След 1913 в завладените от Сърбия и Гърция части на географската област Македония българските училища са забранени и книжовният български език не само, че не се изучава, но е подложен на преследване“. Те представят множество факти за фалшифициране на редица възрожденски надписи – снимките сами по себе си достатъчно красноречиво говорят за това. Например надписът на църквата в село Прилепец, в който думата „български“ не само е заличена, а и върху нея е написано „македонски“, като фалшификацията е видна с просто око. Не са подминати и произведенията на възрожденците от Македония – книгата на братя Миладинови „Български народни песни“ (1861) се преиздава със заглавие „Зборник за народни песни“ (1968); книгата на Стефан Веркович „Народне песме македонски бугара“ (1860) в Скопие е издадена като „Македонски народни песни“ (1961) и много други.

Кодификацията на "македонския" език

Голямо място в Бялата книга заема въпросът за кодификацията на „македонския“ език, разгледан в нейната втора глава. Подробно се проследява работата на комисиите, представя се хронологично създаването и кодифицирането на „македонския“ език през 1945 от няколкото комисии, от които само първата има чисто езиковедски характер, а останалите са просто политически. Всъщност, писмено-регионалната норма в Северна Македония е прекодифициран книжовен български език (такива прекодификации са правени в Гърция, Украйна, Румъния), като основа за това е взет а-диалект и изкуствено е изпълнен със сърбизми, особено в административния стил. Особено ценни за науката са стенографските бележки от заседанията на първата  комисия от които е видно, че нейните членове общуват по между си на местния български диалект (с произнасяне на Ѣ като Е и Ѫ като А), като често използват елементи на книжовния български език.

Авторите на Бялата книга представят трагичната съдбата на част от несъгласните с езиковата политика по това време. Така например, Павел Шатев е арестуван през 1949 като неприятел на Югославия. Държан е в затвора в Скопие 11 месеца, а след това е интерниран под домашен арест в Битоля до все още неизяснената му смърт. На 30 януари 1951 Шатев е намерен мъртъв на битолското сметище. Панко Брашнаров пък е арестуван през 1950. Изпратен  е в концентрационния лагер Голи Оток, където умира на 13 юли 1951. Тежка е и съдбата на Венко Марковски, член на трите езикови комисии и смятан по онова време за най-талантливия поет на Народна република Македония. Заради неговите опити да съхрани българската буква Ъ изпада в изолация. „През февруари 1956. е разкрит като автор на издадената преди това нелегално в Загреб поема „Съвременни парадокси“, за което е осъден. Книгата е преведена на хърватски от изтъкнатия македонски композитор Кирил Ташков, който споделя неговите възгледи. По време на съдебния процес в Скопие, на 16 март 1956 Марковски няколко пъти декларира, че е „българин от Македония и като такъв е против режима. За своята дейност той е изпратен в концлагера „Голи оток“, където полага тежък каторжен труд до 1961“.

Третата глава на книгата е изключително интересна, в нея се представят примери от актуалните към 2020 учебници в Северна Македония, в които е налице лъжата за историческия континуитет на „македонския“ език. Подробно са разгледани множество учебни пособия, в които са фалшифицирани творбите на Й. Кърчовски, Кирил Пейчинович, Райко Жинзифов, Димитър и Константин Миладинови, Григор Пърличев,  Теодосий Синаитски, Пимен Зографски, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот. С множество факсимилета (многобройните снимки и факсимилета  изключително подходящо допълват целия текст на книгата) авторите показват истината за произведенията и позициите на тези български възрожденци. Така например Йоаким Кърчовски пише, че неговата книга „е преведена на прост български език“. Още по-показателно е написаното от Райко Жинзифов: „Ние за български език броим този език, който се говори по цяла Македония…Няма македонци, няма тракийци като отделни народи, а има само славяни българи…Има един единен народ български и един език български, който, като всеки друг подобен език, се дели на наречия“.

Репресиите към българите в Народна република Македония продължават и след отделянето и от Югославия. Според протокола (има негова снимка), при обиск в дома на Ангел Митров от Скопие са иззети български вестници като „Зора“, „Македония“, „Македонска трибуна“, както и книга на Ив. Михайлов, написани на български език. При граничния контрол също се конфискуват вестници и книги, написани на български – авторите посочват множество примери за това. Освен това, със снимки на документи се посочват и случаи на следене на македонски граждани и на македонци с чуждо гражданство, но с българско самосъзнание. Не са подминати и репресиите, на които са подложени роднини на македонски политически емигранти.

Въпреки нежеланието на Скопие, развитието на информационните технологии, глобализацията и контактите водят до интензивен диалог между България и Северна Македония. Това общуване се води както на книжовен български език, така и на скопската норма, като това в никакъв случай не пречи на разбирането и общуването. Очевидно е, че езиковата ситуация в Северна Македония не е застинала, тя се развива, но докъде ще стигне, все още не може да се прогнозира със сигурност.

В Заключението авторите посочват, че „…днес не съществува обективна пречка пред македонците да признаят, че това, което говорят, е произлязло от българския език, без да посягат на личности, книги и документи от българската история…И след това да пожелаят да го обявят за нов, отделен език и да работят за неговото бъдещо развитие“.

Искам да завърша представянето на книгата с цитат от авторите, който най-добре представя целта на публикацията им: „…настоящата Бяла книга за езиковия спор между България и Северна Македония ще е изпълнила мисията си, ако… всеки политик, дипломат, общественик направи своя избор и подкрепи пътя към истината, справедливостта и спазването на човешките права като необходимо условие за бъдещото членство на Северна Македония в ЕС с цел гарантиране на едно по-добро бъдеще на Балканския регион.

* Институт за изследване на населението и човека на БАН

Поръчай онлайн бр.4 2021