25
Пон, Окт
25 Нови статии

Геополитическата роля на Съда на ЕС при защита правата на бежанците

брой 3 2021
Typography

Настоящата статия акцентира върху защитата на основните човешки права на бежанците в практиката на един от институционалните стълбове на Европейския съюз - Съда на ЕС, като прави аналогия с необходимостта - като предпоставка, и значението - като последица, от коректното прилагане на правото на Съюза, за стабилността на геополитическия му фундамент.

Тезата ми е, че правилната защита на основните човешки права, свързани с политическите убеждения, независимо от статута на субекта, който е техен носител, включително, когато въпросният субект е част от съвременната бежанска вълна, получила началото си и провокирана от т.нар. „Арабска пролет“ през 2011, е съществен фактор за геополитическата стабилност и развитие на ЕС.

Геополитически и европейски аспекти на защитата на основните права на бежанците в ЕС

Основните права и тяхната сигурна защита в съвременния свят формират съществена част от базата на цивилизационния морал на човечеството. Усъвършенстването на правозащитната функция на световните и националните политики е съществен елемент от актуалния геополитически облик на развитие.

В този общ контекст, Европейският съюз, основаващ се на интеграционните и изцяло хуманни ценности, е изградил институционалната си и регулаторна рамка така, че да отговаря на съвременните потребности на своите граждани[1], Като част от първичното право на ЕС, което е с функции на основно, главно и предопределящо всички останали норми от общото право на ЕС и включва основните договори (Договора за Европейския съюз - ДЕС, Договора за функционирането на Европейския съюз – ДФЕС и Евратом)[2], с които се урежда изграждането и функционирането на ЕС, от 2000 е присъединена и Хартата на основните права на ЕС[3]. Включването и в тази базисна нормативна уредба я поставя в позиция на т.нар. „примат“ пред националните правни норми[4] на страните членки.

По този начин в правото на ЕС се гарантира ефективната защита на основните права на гражданите. „Принципът на директния ефект изразява възможност – възможността нормите на Общностното право да имат директен ефект. Тази възможност е безусловна. Тя се изразява в липсата на обективни, изначални пречки за наличието на директен ефект – пречки, познати и присъщи например на Международното право. Това е възможността по принцип, по идея, общностните норми да имат директен ефект - без това да зависи от волята на държавите членки или от някакви обективни вътрешни разделения в самото право на ЕО и ЕС. Като принципна възможност тя се отнася за всички норми на Общностното право - без предварително разграничение между неговите дялове или източници.“[5]

Сред институциите, съответстващи на геополитическата роля на ЕС за опазване върховенството на закона и гарантиране основните права и ценности на човечеството, е Съдът на Европейския съюз.

Като една от седемте институции на Съюза, установени с Договора за функционирането на ЕС, а преди това - с Договора за ЕС, Съдът на Европейския съюз се състои от три отделни юрисдикции: Съд, Общ съд (създаден през 1988) и Съд на публичната служба (създаден през 2004).

Съдът, известен още като Европейски съд, е върховен орган, представляващ първата от трите юрисдикции на Съда на ЕС. От създаването му през 1952, той е базиран в Люксембург, като след последното разширяване на Съюза включва 28 съдии и 11 генерални адвокати.

Общият съд е първоинстанционен орган, упълномощен да разглежда дела от общ характер.

Съдът на публичната служба е специализиран съд, състоящ се от седем съдии, назначавани от Съвета за срок от шест години с възможност за преназначаване, въз основа на покана за подаване на кандидатури и становище на комитет, съставен от седем членове, избрани измежду бивши членове на Съда и Общия съд и юристи с призната компетентност.

Наред със съдебните състав, специфични фигури в Съда на ЕС са генералните адвокати и т.нар. референдери. Последните (референдерите) са експерти в областта на правото на ЕС, които подпомагат съдиите и генералните адвокати в работата им.[6] На Генералния адвокат (конкретен за всяко отделно дело, прието за разглеждане) е възложена функцията да издаде преюдициално заключение пред Съда, в което да мотивира предложение за становище (включително и за решение) на Съда по въпросите в преюдициалното запитване. Последното, от своя страна, представлява документ, в който национална юрисдикция (съд или друга институция на държава членка) формулира питането към Съда на ЕС, въз основа на чиито отговори да може да отсъди правилно конкретен казус, сведен за разглеждане пред нея, т.е., за да може да разреши коректно и в съответствие с правото на ЕС (което, само по себе си, гарантира и изпълнението на задълженията от международните източници на право) поставения пред нея за решаване правен спор.

Генералният адвокат е фигура от специфичния състав на Съда на ЕС, която няма аналог с общоприетия смисъл на думата „адвокат“. Това са членове на Съда, които са напълно независими както от страните, така и от съдебния състав, на който е разпределено делото. „Тяхната функция се състои в подпомагането на съдебния състав да достигне до правилното съдебно решение. Генералният адвокат се произнася по делото със заключение, с което препоръчва на Съда да реши делото по предложения от него начин. То обаче не обвързва Съда и няма правна сила. Съдът може да се съобрази със заключението на генералния адвокат, ако го намира за правилно, но може и да го игнорира изцяло или частично, без да е длъжен да посочва причините за това.“[7]

Според чл. 19 от Договора за ЕС[8], основно задължение на Съда на Съюза е да осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите. Съдът на ЕС тълкува правото на Съюза, за да се гарантира, че то се прилага еднакво във всички страни членки, и разрешава правните спорове между националните правителства и институциите на ЕС.

Съгласно член 4, параграф 3 от Договора за ЕС (ДЕС), държавите членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите, или от актовете на институциите на Съюза. Те са длъжни също така да съдействат на ЕС при изпълнението на неговите задачи, както и да се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите му. Цитираната по-горе разпоредба на член 4, параграф 3 на ДЕС съдържа и определение за източниците на задълженията на държавите членки - това са Договорите и актовете на институциите на Съюза. Тази разпоредба намира отзвук и в членове 258-260 на Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС),  регламентиращи производството срещу държавите членки за неизпълнение на задълженията им, произтичащи от Договорите. Съгласно тези две разпоредби, предмет на това производство е именно неизпълнението на „задължение, произтичащо от Договорите“[9].

Тълкуването на правото на ЕС и осигуряването на еднаквото му прилагане на цялата територия на Съюза, се реализира от Съда на ЕС чрез механизма на преюдициалните запитвания, отправяни от националните юрисдикции. Смисълът е, че когато трябва да приложи правото на Съюза от национален съд или национална юрисдикция на страна членка и същата институция е затруднена да прецени, как правилно и точно да разреши възникналия спор така, че да бъде осигурено върховенството на закона и да бъде осигурено изпълнението на задължителните норми от правото на ЕС (първично и вторично), тази национална юрисдикция или национален съд отправя т.нар. „преюдициално запитване“, за да получи от Съда на ЕС отговорите относно правилното прилагане на европейското право в конкретния случай, след което да се произнесе по въпроса, поставен и за разрешаване.

Процедурата за разглеждане на случаите от страна на Съда на ЕС се провежда, ако Съдът вече не се е произнасял по идентичен казус или, ако е необходима промяна в становището по предишно произнасяне по идентичния случай. Съдебните актове на Съда са „източник на задължения за страните членки съгласно член 4, параграф 3 от ДЕС, тъй като актовете на Съда на ЕС са актове на институция на Съюза по смисъла на тази разпоредба.“[10] Тоест, актовете на Съда на ЕС са задължителни за държавите членки и за работата на техните институции - правоприлагащи или правоорганизиращи. В този случай сред актовете на Съда на ЕС се включват, освен съдебните решения, в тяхната цялост (вкл. мотивите, както и окончателният диспозитив[11]), също така и преюдициалното заключение на СЕС, постановено по реда на член 267 на ДФЕС[12] в случаите, в които предмет на запитването е съответствието на националното право с правото на ЕС.  Като цяло, актовете на съда, независимо от вида на производството, в чиито рамки са постановени, се ползват по принцип със сила на тълкуваното нещо, която е задължителна за всички субекти на правото в ЕС, в това число и за държавите членки.

В един от изключително тежките за човечеството периоди на бежанска криза, разразила се като естествена последица от „Арабската пролет“ от 2011 и ориентирана в безпрецедентни количествени изражения именно към държавите от ЕС, поставянето на ежедневни изпитания на качествената защита на основните човешки права в Европа изгражда съществен цивилизационен социален фундамент. В общата интеграционна рамка на страните членки, в тяхното съвместно развитие, ведно с дейността на общностните институции, се реализира предизвикателството за устойчиво приложение на общочовешките и общоевропейски ценности.

В тази връзка, на Съда на ЕС е поверена изключителна институционална сила за гарантиране основните права в Съюза. Реализирайки я правилно, през призмата на отделната човешка трагедия или национален проблем, ЕС осигурява възможност за установяване нивото на общата и основополагаща политика, максималната ефективност на политическия ред и върховенството на закона. И по този начин участва във формирането на общия геополитически фон на устойчиво развитие на човечеството.

Бежанският проблем

В днешно време бежанският проблем е сред съществените реалности, в които институциите на ЕС адаптират прилаганите от тях геополитически стратегии.

Бежанската криза представлява нестабилна ситуация, при която гражданите на една държава избират незаконно да търсят по-добър живот извън родината си. Бежанските кризи се движат от потоците хора, известни като „бежанци“, „мигранти“ или „разселени лица“, които търсят по-благоприятно място за живеене. Тя се превръща в криза, защото броят на потенциалните бежанци нараства рязко в сравнение с миналото, когато те са били хиляди, докато днес става дума за милиони и то не само на европейския континент. Освен това, терминът „бежанска криза“ включва събития като аварии и общи опасности, които могат да се случат на търсещите убежище по пътя (от леки наранявания до смърт). Важно е да се спомене, че хората рядко решават да напуснат дома си без солидна причина. Има няколко ключови фактора, които карат хората да избягват страната си и да станат бежанци.

Първата и основна причина е свързана с възникването на вътрешни или регионални конфликти, войни и граждански военни действия. Хората, живеещи в страни с такива условия (Сирия, Иран или Ирак) са склонни да напуснат родината си. Логично, тези държави генерират най-голям брой бежанци. Според доклада „Глобални тенденции“, през 2015 средно 24-ма души са били принудени да бягат от страните си на всяка минута, докато десет години преди това този брой е бил само шестима[13].

Бежанската криза от 2015 представлява кулминационен момент на Третата мигрантска вълна в Европа. Първата мигрантска вълна към ЕС след Втората световна война е в края на 50-те и началото на 60-те години. Можем да я характеризираме като предизвикана. Тя е провокирана от бързо развиващата се западноевропейска икономика, възстановяваща се от раните на войната. Основният реципиент е Германия, чиято икономика се нуждае от стотици хиляди нови работници. .... Втората вълна е през 90-те години, след събарянето на Берлинската стена. Този тип миграция можем да характеризираме като непредизвикана, но допустима. Това се дължи на факта, че основният мигрантски поток е от Източна към Западна Европа. През 1992 например, около 625 хиляди души мигрират в страните на ЕС, който тогава има само 15 страни членки[14].

През 2015 невижданата до този момент в мирно време мигроционна криза предизвика сериозни сътресения и тревожен отговор на Стария континент. Сред най-засегнатите бяха и няколко балкански държави. Първоначално тази криза се определя като „бежанска”, главно защото съвпада с разширяването на военните действия в Сирия и тежките последици за цивилното население в тази страна, голяма част от което е принудена да напусне домовете си. Постепенно, в хода на развитието на миграционните процеси преди края на 2015, е направен обективен анализ на този феномен, при който се установява, че наред с многобройните бежанци от войната в Сирия и други локални конфликти (например в Афганистан и Ирак), има и голям брой икономически мигранти, т.е. всъщност това са „смесени миграционни потоци“. Въпреки това, кризата става популярна именно като „бежанска“. Трябва обаче да се подчертае, че сериозна концентрация на международни мигранти е налице само в ограничен брой държави. Така, през 2017, две трети от мигрантите са концентрирани в двайсет държави по света. На първо място са САЩ с близо 50 милиона души (49,8 млн., срещу 34,8 млн., през 2000). „Топ 20“ включва седем европейски държави, пет от които са членки на ЕС: Германия, Великобритания, Франция, Испания и Италия. Общият брой на мигрантите е 31,9 милиона, в Русия - 11,7 млн. и в Украйна - 5 млн. Турция, която е включена в групата на азиатските страни (общо девет), е на 14-то място с 4,9 млн. мигранти, главно заради големия брой сирийски бежанци.

Това представлява т.нар. Трета мигрантска вълна, започнала през 2011. „Тя се свързва с избухването на „Арабската пролет” и свалянето на диктаторските режими в съседния близкоизточен регион. Нейната кулминация е през 2015 и тя е ирелевантна по отношение на предходните две миграционни вълни. Бежанската вълна се възприема от колективното европейско съзнание предимно негативно по няколко причини. Първо, тя не е съъзнателно предизвикана, тъй като през 2011 Европа не декларира желание да привлече допълнителна работна ръка. Второ, тя е неприемлива, защото в нея участват носители на друг, неевропейски цивилизационен код, морал и етика. В същото време, миграционният поток, на практика, беше стимулиран от основния двигател на европейската икономика - Германия, опитваща се да трансформира тази вълна от непредизвикана в предизвикана[15].

Дело C-238/19 на Съда на Европейския съюз

Във връзка с казаното по-горе, в настоящата статия ще разгледам едно от делата на Съда на ЕС (Дело C-238/19), изискващо произнасяне за съдбата на сирийски бежанец, отклонил се от задължителната военна служба в родината си и потърсил защита в Германия. Първоначално немските власти не приемат искането му да получи статут на бежанец и в резултат от това той е заплашен да бъде експулсиран обратно в Сирия.

Когато сирийският гражданин обжалва това становище на първоинстанционния германски съд, последният отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС, в което иска разяснения за правилното прилагане, в конкретния случай, на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011[16], Женевската конвенция за бежанците[17], Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Хартата на основните права на ЕС[18]. Крайният извод на съда, съответстващ и на становището на Генералния адвокат по делото, е за наличието на реална и обективна заплаха за живота и свободата на сирийския гражданин, ако същият бъде върнат в Сирия, поради характера на политиката на военна повинност в тази страна.

В своето заключително решение[19] Съдът стига до извода за необходимостта от защита на основните права на лицата, отклонили се от военна служба, когато при изпълнението и е застрашен техния живот, морални ценности и убеждения, както и при положение, че в родината им (където следва да изпълнят военната си повинност) липсва достатъчна защита, гарантираща техните основни права и може да се допусне принуда за извършване на военни и други престъпления, като всеки отделен случай следва да бъде разглеждан индивидуално и случаите на бежанците да се преценяват и в светлината на условията в държавите, от която те бягат.

В решението се посочва, че стандартите за определяне и предоставяне статут на субсидиарна защита (закрила) на бежанци, както и самото съдържание на предоставената закрила, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато правото на държавата на произход не предвижда възможност за отказ от военната служба, тази разпоредба допуска отказът да бъде установен и при положение, когато съответното лице не е предявило формално отказа си съгласно конкретна процедура и е напуснало страната си, без да се яви пред военната администрация. Тоест, не е нужно то изрично да е заявило пред властите в своята държава, в случая в Сирия, че не желае и отказва да изпълни военната си повинност. Последното е свързано с гаранцията за предварителна защита, като част от ефективността на самата защита и сигурността на сирийския гражданин, подлежащ на задължителна военна служба.

Съдът посочва и, че Директивата за признаването на статут на бежанец взема предвид че в контекста на обща гражданска война, характеризираща се с многократно и системно извършване на посочените в член 12, параграф 2 от същата директива престъпления или деяния от армията чрез използване на наборни военнослужещи, за наборник, който отказва да отбие военната си служба в случай на военни действия, но не знае бъдещото си военно разпределение, изпълнението на военната служба предполага извършването на такива престъпления или деяния, независимо от военното му разпределение.

Трябва се отчита причинно-следствената връзка между мотивите за отказ от военната служба, които Директивата за признаването приема за валидни (в случая със сирийския бежанец мотивите са лични убеждения и съвест, изразени чрез политическо убеждение), и наказателното преследване и наказанията при отказ да се отбие военната служба, но непосочването на тази връзка и недоказването й пред юрисдикцията, от която се иска да признае статута на бежанец, не може да служи като основание за отказ на такъв статут. При все това, Съдът признава, че съществува силна презумпция, че отказът да се отбие военната служба при условията, уточнени в член 9, параграф 2, буква д/ на Директивата за признаването – лични политически убеждения, е свързан с едно от петте основания, припомнени в нейния член 10 - раса, религия, националност, социална група със собствена идентичност, политическо мнение. Компетентните национални органи следва да проверят правдоподобността на тази връзка с оглед на всички разглеждани обстоятелства.

В решението си Съдът посочва, че в сирийския политически контекст на обща гражданска война, който е преобладавал към момента на произнасяне по искането на заинтересованото лице, а именно през април 2017, и по-специално с оглед на многократното и системното извършване на военни престъпления, включително от единиците, съставени от наборни военнослужещи, широко документирани според запитващата юрисдикция, вероятността наборникът да участва пряко или непряко в извършването на разглежданите престъпления, независимо от военното му разпределение, изглежда много голяма, което запитващата юрисдикция трябва да провери.

Не на последно място, както отбелязва в заключението си генералният адвокат, отказът да се отбие военна служба, особено когато е наказуем с тежки санкции, позволява да се предположи, че е налице силен конфликт на ценности и политически или религиозни възгледи между заинтересованото лице и органите на държавата на произход. Освен това, в контекста на въоръжен конфликт, особено на гражданска война, и при липсата на законоустановена възможност за отклоняване от военните задължения, е много вероятно отказът да се отбие военна служба, да се тълкува от властите като акт на политическо противопоставяне, независимо от евентуално по-комплексните лични мотиви на заинтересованото лице.

Съответно, когато административният орган преценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, която е в основата на преследването, е без значение, при положение, че според субекта на преследването – т.е. неговата държава, той притежава тази характеристика. Независимо от всичко, Съдът счита, че такава презумпция за съществуване на мотив за преследване на лицето, отклонило се от военна служба, от страна на държавните власти в неговата страна, винаги е налична при обстоятелства като тези в Сирия, т.е. при условия на гражданска война и множество доказани в световен мащаб военни престъпления. Всичко това обаче, не освобождава административния орган в държавата членка, оправомощен да реши предоставянето, или не, на статут на бежанец, да извършва индивидуални проверки на всички относими обстоятелства във всеки конкретен случай.

Значение и тенденции

Крайният извод на Съда на ЕС по делото обхваща всички относими обстоятелства в преценката за опасността за живота и свободата на сирийския гражданин, избягал от задължителната военна повинност в страната си, без да нарушава политическите изисквания за самостоятелна военна политика на държавите, но при зачитане на основните човешки ценности и гарантиране защитата на основните права на гражданите, вклюително на тези със статут на бежанци в страна членка.

Така постановените основни положения на съдебното решение са задължителни за националните юрисдикции на всички страни членки, с което се гарантира правилното прилагане на защитата на основните права в случаи, като разгледания.

Решението на СЕС поставя стабилни рамки и най-вече основа, гарантиращи защитата на основните човешки права и свободи в контекста на бежанската криза и нейните хуманитарни катастрофални измерения. По-рано, още в началните години на Третата мигрантска вълна в Европа, експертите обръщат внимание на проблеми, като разглеждания от Съда на ЕС в дело С-238/19, посочвайки наличието на значими тенденции и взаимна обвързаност в причинно-следствен план по отношение на мотивите за напускане на страната от бежанците, като на изследователите прави впечатление числеността на сирийските бежанци, особено на онези, бягащи от военна служба. В доклада си „Бежанската вълна в Европа: история, генезис и перспективи“[20] проф. Владимир Чуков разкрива интересни връзки на бежанския проблем с психо-социалния и национален профил на мигрантите. Той посочва, че по данни на Евростат, през 2014 Средиземно море е било прекосено от 280 000 души, докато през следващата 2015, само за първата половина от годината, те са били два пъти повече – над 500 000. От резултатите на социологическите изследвания се установява, че делът на сирийците сред тези мигранти е едва 21%. „Първо, основният, но далеч не доминиращият компонент са сирийците. Интересна е възрастовата и половата разбивка сред сирийците. 2/3 от тях са мъже, а ¾ от мъжете са между 18 и 34 години. Ясно е, че става дума за сирийското младо население, което бяга от ужасите на войната. По информация на Министерството на вътрешните работи на Сирия, през 2015 международни паспорти са поискали около милион сирийци. Огромна част от тях – 350 000, са от Дамаск, те са и по-образовани. Особено голям е делът на бившите военнослужещи или на тези, които бягат, за да не бъдат мобилизирани в армията. За съжаление, през 2015 войната осигури препитание на повече от 150 000 бойци в различните въоръжени милиции. И когато външният спонсор на тези въоръжени групировки не успее да осигури месечното им възнаграждение, бившите бойци се вливат в интензивния бежански поток към Европа, заедно с техните семейства.“[21]

Поставянето на частния бежански проблем в основата на решения, касаещи значителен кръг от потърпевши и застрашени от липса на защита на основните им права хора, осигурява в значителна степен гаранционната функция на съдебен контрол върху защитата на основните човешки права на територията на страните членки на ЕС. Тази институционална роля на Съда на Съюза е изключително ценна и навременна в тежките времена на бежанска криза, а към настоящия момент – и на световна пандемия.

Съответно, осигуряването на стабилността и гарантираната защита на основните човешки права за всички, пребиваващи на територията на Съюза, без съмнение е фактор, допринасящ за естествената сила на геополитическия ред, изпълняван включително и от всеки отделен субект, в т.ч. и бежанци и мигранти, търсещи убежище. Това е така, защото, осигуряването на основните права създава доверие у лицето, поискало закрила, а получавайки я, то вече разполага с първоначалната основа да бъде коректен и дисциплиниран гражданин за да може да се ползва и в бъдеще от същата ценна закрила на основните си права.

Изложеното показва силата на върховенството на закона в съответствие с основната му функция, когато е прилаган правилно и обективно. В тази връзка е показателна и изключителна ролята на съдебната институция (национална, европейска или световна) като фактор за стабилността на националната, европейска и световна политика. Защото, именно върховенството на закона, обективността и независимостта на съдебната институция във всички нейни форми и статуси, осигурява съществената част от геополитическия стабилитет.

 

Бележки и източници:

 

[1] В понятието „гражданин на ЕС“ се има предвид в неговия широк смисъл, отнасящ се за всяко лице, което е гражданин или е от семейството на гражданин на страна членка на ЕС, или пък е гражданин на трета страна, който пребивава на територията на страна членка на ЕС.

[2] Корнезов, Ал., Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС, С., Сиела, 2012, с. 17

[3] Харта на основните права на ЕС (2016/C 202/02), в: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:12016P/TXT&from=EN

[4] Приматът на правото на ЕС представлява изискване за прилагане на норма от същото ПЕС с предимство пред национална правна норма на страна членка, която й противоречи. Т.е., когато пред национален съд на страна членка възникне спор, за чието разрешаване се изисква прилагането на задължителни за страните членки актове – част от първичното (договорите – ДЕС, ДФЕС и Евратом, и протоколите и декларациите, приложени към тях, Хартата на основните права на ЕС, основните принципи на правото на ЕС, международните споразумения, сключени от ЕС) или вторично (регламентите, директивите, актовете на Съда на ЕС)  право на ЕС, а националната правна норма, която урежда отношенията по спора, противоречи на същата правна норма от правото на ЕС, то националният съд е задължен да остави без приложение тази национална правна норма.

[5] Семов, Ат., Директният ефект в правото на Европейския съюз, Сборник Европейска интеграция и право, бр. 4/2005, С., Министерство на правосъдието, 2005, с. 27.

[6] Корнезов, Ал., Преюдициалното запитване до Съда на Европейския съюз, Предговор Koen Lenaerts, Второ преработено и допълнено издание, С., Сиби, 2012, с. 41

[7] Корнезов, Ал., Преюдициалното запитване до Съда на Европейския съюз, Предговор Koen Lenaerts, Второ преработено и допълнено издание, С., Сиби, 2012, с. 39

[8] Договор за ЕС (2016/C 202/01), в: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%3A12016ME%2FTXT

[9] Корнезов, Ал., Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС, С., Сиела, 2012 г., с. 15 - 16

[10] Корнезов Ал., Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС, С., Сиела, 2012 г., с. 25

[11] Съдебното решение се състои от две основни части – мотиви и диспозитив, като в мотивите съдът излага аргументите, чрез които е достигнал до окончателните си изводи, а диспозитивът са самите тези обобщени и крайни – окончателни изводи по въпросите на делото – въпросите за разрешаване в правния спор.

[12] ДФЕС: Член 267 (предишен член 234 от ДЕО):

[13] Global forced displacement hits record high, Adrian Edwards, UN Refugee Agency, в:   https://www.unhcr.org/news/latest/2016/6/5763b65a4/global-forced-displacement-hits-record-high.html\

[14] Чуков, Вл., Бежанската вълна в Европа – история, генезис и перспективи. Научни трудове на Русенския Университет, Том 54, 2015, в: http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp15/5.2/5.2-1.pdf, с. 1

[15] Чуков, Вл., Бежанската вълна в Европа – история, генезис и перспективи. Научни трудове на Русенския Университет, Том 54, 2015, в: http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp15/5.2/5.2-1.pdf, с. 2

[16] Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9), която отменя и заменя Директива 2004/83/ЕО.

[17] Конвенция за статута на бежанците (Женевска конвенция за бежанците), приета на 28.07.1951 от Конференцията на пълномощниците на ООН по статута на бежанците и лицата без гражданство, свикана по силата на Резолюция 429 (V) на Общото събрание на ООН от 14.12.1950. Влязла в сила от 22.04.1954, http://refugees.farbg.eu/sbornik-po-bejansko-pravo/normativni-dokumenti/jenevska-konvencia/

[18] Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим, 04.11.1950 г., Изменена и допълнена от протоколи № 11 и 14, придружена от протоколи № 1, 4, 6, 7, 12 и 13, Страсбург, Европейски съд по правата на човека, 2010 г., Case C-238/19, Summary of the request for a preliminary ruling pursuant to Article 98(1) of the Rules of Procedure of the Court of Justice, Date lodged: 20 March 2019, Referring court: Verwaltungsgericht Hannover (Germany), Date of the decision to refer: 7 March 2019 г., https://www.echr.coe.int/documents/convention_bul.pdf

 

[19] Решение на Съда (шести състав) от 19 ноември 2020 г. (преюдициално запитване от Verwaltungsgericht Hannover — Германия) — EZ/Bundesrepublik Deutschland (Дело C-238/19) - ОВ C 206, 17.6.2019 г.    

[20] Чуков, Вл., Бежанската вълна в Европа – история, генезис и перспективи. Научни трудове на Русенския Университет, Том 54, 2015 г., в: http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp15/5.2/5.2-1.pdf, с. 3

[21] Чуков, Вл., Бежанската вълна в Европа – история, генезис и перспективи. Научни трудове на Русенския Университет, Том 54, 2015 г., в: http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp15/5.2/5.2-1.pdf, с. 3

*Докторант в Русенския университет „Ангел Кънчев”

Поръчай онлайн бр.6 2021