16
Нед, Фев
5 Нови статии

Организираната престъпност в България: възникване, теоретична обосновка и практически проявления на явлението

брой 3 2021
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Същността на престъплението като социално явление предполага догонващата роля, която държавата заема в борбата с този тип противоправно поведение. Това е така, тъй като използването на физическо насилие като последица (наказание или метод за възпиране) от извършването на едно противозаконно деяние стои в основата на самата държавност.

Видният немски социолог Макс Вебер определя държавността като „човешка общност, която на определена територия претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие“. Именно поради централното място, което заема насилието в системата на една държава, както и заради неговата пряка връзка с изграждането и поддържането на правовите устои, законодателят следва да е изключително внимателен при дефиниране на престъплението като деяние, което се наказва с физическо насилие (задържане под стража, лишаване от свобода и пр.). В тази връзка, за да бъде едно деяние (действие или бездействие) престъпление, то следва да бъде изрично определено от закона за такова. За да се случи това, следва по недвусмислен начин житейски и нормативно да е обосновано, че едно вече съществуващо поведение винаги води до силно несправедливи и общественоопасни последици, накърняващи защитени и регулирани от държавата области от живота. Само и единствено тогава подобно деяние следва да се обяви от закона за престъпление и, съответно, да провокира употребата на легитимно физическо насилие. Това е от съществено значение за настоящото изследване, тъй като обяснява изоставащата позиция на държавата в процеса на борба с организираната престъпност.

Горното, ведно с цялостната комплексност на разлеждания негативен социален феномен, обосновава наличието на значителен научен дискурс, който намира проявление в трудовете на наши и чужди изследователи, сред които Ива Пушкарова, Пламен Дацов, Лада Паунова, Георги Петрунов, Рада Смедовска-Тонева, Федерико Варезе, Майкъл Уудиуис, Клаус фон Лампе, Сирил Фижнаут, Лeтиция Паоли и др. Въпреки сериозните усилия, насочени към изясняване същността и проявленията на разглежданото явление, не съществува научен, а и нормативен консенсус нито за теоретичното съдържание на явлението „организирана престъпност“, нито за фактическите му измерения. Тези разногласия обуславят предразположеността към проблематична нормативна уредба и неефективност на практическите действия, насочени към борбата с разглеждания негативен социален феномен.

Целта на настоящата статия е да се проследи възникването, теоретичната обосновка и практическите проявления на организираната престъпност в България с оглед установяване наличието или липсата на предпоставки за повишаване ефективността на националния подход за борбата срещу нея, както и да даде няколко практически предложения, които биха могли да послужат за отправна точка за бъдеща нормативна и институционална инициатива.

Възникване и теоретична обосновка на организираната престъпност в България

В съответствие с европейското развитие на концепцията за „организирана престъпност“, се приема че в България разглеждания негативен феномен възниква през 80-те години на ХХ век (Пушкарова, 2008: 34). Появата му не е внезапен процес, а последица от редица икономически и социални предпоставки, довели до цялостния ръст на престъпността още през 70-те. Тази тенденция се наблюдава както по отношение на икономическите престъпления, така и при посегателствата срещу публичната собственост, които все по-често се извършват не от отделни индивиди, а от групи хора, специализиращи се в осъществяването на тези престъпления. Разрастването на неправомерните деяния в тези специфични сфери, ведно с цялостното задълбочаване на общественоопасното социално поведение, кара някои автори да считат този период за бум в развитието на т.нар. „сенчеста“ икономика (Станков, 2009, 177), която, от своя страна, слага основата на зараждането на разглеждания в настоящата статия феномен у нас.

Друго научно мнение свързва зараждането на организираната престъпност у нас с разработената през 60-те години на ХХ век държавна контрабанда на оръжия, наркотици, алкохол, цигари, злато, сребро и пр. Тази дейност, наречена „скрит транзит“ или скрита транзитна търговия, се развива като национална политика, осъществявана от структурите на Държавна сигурност (Смедовска-Тонева, 2017: 56). Основната цел е генериране на значителни приходи от контрабанда на забранени стоки и услуги чрез заобикалянето на международните рестрикции и ембаргото, наложени на България. Скритият транзит е осъществяван посредством български търговски дружества, използвани от чуждестранни граждани, както и чрез създаване на офшорни компании. През 60-те години тези дейности попадат основно под шапката на предприятията „Тексим“ и „Кинтекс“, а след 1985 главна роля има регистрираната още през 1959 в Лихтенщайн фирма „Икомев“ (Христов, 2013). Въпреки че повечето автори приемат прехода от тоталитарен към демократичен режим на управление за същинското начало  на организираната престъпност в България, следва да се отчете същественото значение както на изгражданата десетилетия наред държавна политика на контрабанда, така и на цялостния ръст на престъпното поведение у нас. Според някои автори, създадените по време на комунистическото управление канали и кадри със специализирано „ноу-хау” са в основата на специфичните проявления на разглеждания феномен в България и към настоящия момент (Смедовска-Тонева, 2017: 57).

Повечето национални и международни изследователи на организираната престъпност са единодушни за значението, което има падането на Берлинската стена и процесите на преход от тоталитарен към демократичен режим, а именно, че това е една от основните предпоставки за същинското възникване и разрастване на разглежданото явление. За България, както и за другите държави от разпадащия се Съветски блок, колапсът на комунизма не означава просто смяна на една партия с друга, а крах на целия държавен апарат (Glenny[1], 2009) . Така създалият се властови и институционален вакуум води до това, че организираната престъпност не е толкова „девиативен феномен, колкото характеристика на един до голяма степен криминален преход от държавна към частна собственост и от етатистки монопол върху икономиката към хаотично възникващи частно икономически отношения в условията на слаба държавност и институционален вакуум“ (Смедовска-Тонева, 2017: 57). Отбелязва се, че организираната престъпност е закономерен или най-малкото неизбежен феномен, свързан със смяната на режима. Тя се явява като естествено отражение на разпадането на установените държавни принципи и отразява рязкото нарастване на сивата и черната икономика, последвано от сливането на незаконния и законния бизнес в процеса на легализирането на посткомунистическия елит.  Развитието на разглеждания негативен феномен в България е пряко и непосредствено свързано с радикалните промени в обществото и цялостното преразпределение на националните богатства. (Доклад на ЦИД, 2007: 10).

Изхождайки преди всичко от икономическия аспект на организираната престъпност, авторите стигат до извода, че България следва европейската теоретична линия на развитие, изхождаща от идеята за криминалното предприятие (Станков, 2009: 179).

Академичното изследване в България очертава три основни вида проявление на организираната престъпност, свързана с овладяването на определени пазари, като тези категории са от гледна точка на нейната структура[2]. Първо са т.нар. силови групировки, състоящи се основно от спортисти и освободени от длъжност след смяната на управлението  държавни служители от специалните служби и полицията, които към началото на 90-те години на XXI век са близо петнадесет хиляди. Тази категория организации преминават през няколко етапа на развитие съобразно дейността, която е в основата им. Непосредствено след падането на комунистическия режим тези групировки, които съсредоточават в себе си значителен потенциал от физическо насилие, запълват създалия се правоохранителен вакуум, ангажирайки се предимно с частна охранителна дейност. Впоследствие поради възможностите, възникнали с налагането на ембарго на Югославия, усилията им се съсредоточават върху контрабандата на стоки и услуги, а впоследствие се пренасочват към учредяването на застрахователен бизнес. След 1997, в опит за справяне с все по-разрастващото се влияние, съсредоточено в подобни организации, което представлява съществена заплаха за държавността, властта се ориентира към политика за легализиране на част от противозаконно изградените бизнеси на лидерите на отделните групировки, при условие, че загърбят криминалната си дейност. Това довежда до следващ етап в развитието на тази категория организирана престъпност, свързан с намирането на баланс между криминалните ѝ дейности и вече узаконената бизнес среда.

На второ място са т.нар. екстремни рискови предприемачи, които създават и контролират криминалните пазари за внос, износ и дистрибуция. На трето място са т.нар. олигарси, предимно хора, заемащи сериозни партийни позиции преди смяната на режима, чийто достъп до свободен капитал и контакти им позволява да се насочат към опити за налагане на монопол над най-доходоносните дейности и икономически сектори в държавата (Смедовска-Тонева, 2017: 58).

В началото на XXI век няколко процеса играят съществена роля за преструктурирането на организираната престъпност в България. Стабилизиращата се политическа обстановка, ведно с приключването на приватизационния процес, както и инициирането на процедурите за влизане в Европейския съюз, обуславят новия етап в развитието на разглеждания феномен, а именно сливането на законен и незаконен бизнес. В периода от 2001 до 2007 се изграждат основите на организираната престъпност в България - такава, каквато се наблюдава и към момента. В научните среди явлението се описва като процес на симбиоза между типичните за посттоталитарните държави форми на криминални организации и новоизградените държавни институции – магистрати, политици и висши чиновници (Смедовска-Тонева, 2017: 59). Засиленото преплитане на организираната престъпност и политическата власт е съпътствано от съществено намаляване на насилието, което до този момент е ключов инструмент за налагане волята на една или друга криминална структура. Фигура 1 показва задълбочено изследване на нивото на насилие в България, което се свърза с организираната престъпност, през периода от 1989 до 2018 включително. Изследването е относимо към разглеждания феномен, тъй като взима предвид онези законови категории престъпни деяния (престъпления), които имат най-голяма статистическа и теоретична свързаност с изследваното негативно социално явление. Става въпрос за умишлените убийства по смисъла на чл. 115-116 и чл. 118 от НК, повреждането чрез взрив по смисъла на чл. 333 от НК и убийствата на публично известни лица[3].

 

 

 

Фигура 1. Организираната престъпност и насилието в периода 1989-2018

Източник: Доклад на Център за изследване на демокрацията, 2019, „Оценка на заплахите от организираната престъпност 2019“, стр. 6.

 

Спадът на използваното в България насилие е пряко свързан с преобразуването на незаконно придобития капитал в легитимен бизнес. Това е така, тъй като доскорошните прийоми, използвани от новосъздадените бизнесмени, се явяват относително неприложими в сферата на законния бизнес. От една страна, генералното разделение на територии и пазари вече е осъществено и конфликтите между основните играчи намаляват, а от друга – мултикултурната плоскост, на която България стои след приемането и в ЕС, означава, че подобни прийоми водят до нежелан фокус не само на национално, но и на международно ниво.

Насилието, като един от основните методи за влияние, бива заменено от корупцията, която след 2001 все по-често се използва както за уреждане на бизнес конфликти чрез влияние в съдебната и изпълнителната власт, така и за контрол на икономически ресурси, посредством манипулация на обществени поръчки (Доклад на ЦИД, 2015: 88). Освен това международното изследване на това проявление на организираната престъпност обосновава твърдението, че корупцията може да се определи като един от „основните инструменти за достъп до изпреварваща информация, придобиване на конкурентни предимства, избягване на полицейски разследвания, улесняване на различните аспекти на незаконните дейности и инфилтриране на легалната икономика“[4] (Доклад на ЦИД, 2019: 9).

Понастоящем корупцията съпътства всяка криминална дейност осъществявана от организираната престъпност в България. В доклад на Центъра за изследване на демокрацията от 2019, даващ оценка на заплахите от организираната престъпност в България по повод нелегалната търговия с тютюневи изделия, се казва: „Редица анализи и академични изследвания показват, че в много случаи престъпните групи и мрежи използват корупцията като инструмент за улесняване на незаконната търговия с тютюневи изделия и обикновено обект на корупционен натиск са полицейските и митническите служби“ (Доклад на ЦИД, 2019: 21). По-нататък,в доклада, като препоръка за по-качествено противодействие на организираната престъпност, се посочва, че „приоритет трябва да бъде и противодействието на корупцията в правоохранителните органи, най-вече когато разследванията засягат лица на ръководни позиции“, „корупцията е фактор, позволяващ процъфтяването на каналджийството( Доклад на ЦИД, 2019: 21-22). Подобно е заключението и по повод трафика на хора и пазара на секс услуги: „все още са налице функционални и структурни празнини в институционалната рамка, които водят не само до самия трафик, но и до свързаната с него корупция“…Корупцията сред държавни служители се запазва като проблем – тя засяга предимно полицейски и митнически служители, гранични полицаи на средно и ниско ниво.“ (Доклад на ЦИД, 2019: 23-29). Корупция се наблюдава и при нелегалния добив на дърва: „Анализът на този престъпен пазар показва, че това е изключително сложен и специфично български феномен, в който се наблюдават различни нива престъпна активност – от дребни нарушения от страна на местното население, през престъпни банди, до сложни криминални мрежи, институционална и политическа корупция“, (Доклад на ЦИД, 2019: 38) също така и при измамите със средства на ЕС: „измамите с европейски средства често са свързани с корупция по ниските и високи нива на публичната администрация“, като по повод злоупотребите с тези фондове се казва: „От първостепенно значение е България да води по-ефективна борба с нередностите и измамите с европейски средства. Това се отнася най-вече до правораздаването, свързано с корупцията по високите етажи на властта, както и до предотвратяване на завладяването на държавата от частни и политически интереси“ (Доклад на ЦИД, 2019: 48-54).

Изследователите в България отбелязват, че прегледът на институционалните действия, свързани с борбата с организираната престъпност, не отразява подобаващо връзката, която тя има с корупцията. Това се посочва като грешка на законодателя, тъй като са налице емпирично установени закономерности и практическа нужда от поставянето на двете явления под общ знаменател (Смедовска-Тонева, 2017: 60). Проблем за изграждането на ясно дефинирана политическа и законова концепция, отбелязваща тази връзка, е и, че „използването на корупцията от организираната престъпност, както и редица други проявления на корупцията, е скрит феномен и в този смисъл няма как директно да бъде измерен или оценен. Един от възможните подходи да се направи такава оценка е чрез използване на индиректни показатели като наличие на значителни вариации при изпълнението на възложените по закон функции на компетентните институции и показатели за наличие на участници на пазара със значително преимущество пред останалите“ (Доклад на ЦИД, 2019: 10).

Освен неизяснената връзка между организираната престъпност и корупцията на практическо ниво, обструкциите, свързани с борбата с организираната престъпност в нейната цялост, са продиктувани и от самата нормативна уредба у нас. В България не съществува законова дефиниция за понятието организирана престъпност и въпреки че това е един от най-често срещаните изрази в политическия дебат, на национално ниво липсва задълбочено научно изследване, насочено към същността на явлението. В това отношение страната ни съществено се отличава от САЩ и Европа, където е налице сериозен дискурс по отношение на разглеждания феномен. Това е сериозен дефицит, пряко и негативно отразяващ се върху действията на властите в борбата с организираната престъпност (Смедовска-Тонева, 2017: 36).

Родните изследователи посочват, че законодателството в разглежданата сфера е частично и фрагментарно, отбелязващо само отделни елементи на организираната престъпност (Пушкарова, 2008: 39). В основата на българската нормативна уредба, съобразно европейските стандарти, стои теорията за криминалното предприятие, което означава, че организационната форма, посредством която се определя организираната престъпност у нас, е престъпното сдружение. Действащият наказателен закон познава три вида престъпни сдружения – обикновена престъпна група; престъпна организация и организирана престъпна група. Важно е да се отбележи, че специалистите в областта на наказателното право, както и изследователи, магистрати и адвокати, отчитат сериозен дефицит на нормотворческия процес, с който през 2002 в материалното наказателно право се въвежда терминът организирана престъпна група (ОПГ). „Въвеждането на ОПГ като трети вид сдружение (трети спрямо съществуващите към 2002 обикновена престъпна група и престъпна организация – б.а.) разрушава законовата класификация на престъпните сдружения. След появата му вече не е възможно прецизно разграничение между тях за целите на правната квалификация“ (Пушкарова, 2020: 9). Въвеждането на този тип понятие се прави с цел хармонизиране на националното законодателство с Конвенцията срещу транснационалната организирана престъпност на ООН от 2002. Така, не само че се наследяват принципните пороци на дефиницията, заложена в документа на ООН, но въвеждането на ОПГ в България идва в момент, в който нормативната среда, относима към понятието, е недостатъчно развита. Общото понятие престъпно сдружение никога не е било развивано в правосъдието, а съдебното изследване на разграниченията между група и организация е осъществено в периода между 50-те и 80-те години на миналия век, но от една страна, то е твърде общо, а от друга – с появата си ОПГ, де факто, се обезсмисля (Пушкарова, 2020: 10).

Научното изследване, както и това на съдебната практика, свидетелстват за наличието на няколко съществени грешки, допуснати от законодателя в процеса на приобщаване на международно обособените дефиниции. На първо място, не е осмислен принципният статут, присъщ за определенията, съдържащи се в международни документи от вида на посочената Конвенция на ООН. Предвидената от международната организация дефиниция на транснационална организирана престъпност не цели да предостави на националните законодателства шаблон, а нормативно приложим лингвистичен източник, съдържащ цялата необходима информация, от която всяка отделна държава има нужда, за да изгради и заложи в материалното си право един международно унифициран подход за разглеждане на престъпното сдружение. „Ако през 2002 законодателят бе сравнил ковенционалния стандарт със заварените национални видове престъпни сдружения, несъмнено би установил, че националното понятие за организация (разбирай престъпна организация – б.а.) изцяло удовлетворява изискванията на Конвенцията“ (Пушкарова, 2020: 11).

На второ място, освен очевидното несъответствие с принципните положения, относими към хармонизирането на международната и националната дефиниция за ОПГ, българският законодател „съществено се отклонява от конвенционалния първоизточник“, като въведеното в нашия наказателен кодекс определение е със значително по-широк обхват от предвидения от ООН (Пушкарова, 2020: 11). Това е постигнато още през 2002 след нелогичното нормотворческо решение да се увеличи броя на типовете престъпления, които могат да бъдат извършвани от организираната престъпна група в процеса на нейната дейност. Това разширяване значително затруднява разграничението между трите вида престъпни сдружения (обикновена престъпна група, престъпна организация и ОПГ). Българският законодател не съобразява, че определението, заложено в Конвенцията, е насочено към описване на транснационалната организирана престъпност и неговото разширяване неминуемо ще доведе до множество практически и съдебни трудности.

През 2009 се допуска поредната значителна нормотворческа грешка от страна на Българската държава. До този момент един от съществените квалифициращи признаци на организираната престъпност, а именно користната ѝ насоченост (т.е., че ОПГ се създава и действа единствено с цел придобиване, за себе си или за другиго, на материална облага) се съдържа в определението за ОПГ[5], заложено в общата част на Наказателния кодекс на България. Така, в общата квалификация за организирана престъпност, която преминава през разбирането за ОПГ, е заложен съществен отличителен белег, разграничаващ различните видове задружна криминална дейност. Отново без видима законодателна логика, користната насоченост е премахната от определението за ОПГ, което довежда до „нормативен срив на класификациите на сдруженията, заети в алтернативни сфери на задружната престъпност“ (Пушкарова, 2020: 12). Докато в дефиницията за ОПГ се съдържа специфичната цел – преследване на материална облага/користна цел, в очите на законодателя има разлика между организираната престъпност, от една страна, и от друга –  противодържавните и антидемократичните сдружения[6]. Съвременният европейски възглед за разглежданото явление, приложим и у нас, го изследва през теорията за криминалното предприятие. Това означава, че постигането на материална облага от извършваната криминална дейност заема съществено място при законовото дефиниране на организираната престъпност в цяла Европа. В противовес, противодържавната и антидемократичната групова престъпност са подчинени на идеални (политически) цели, които изключват користните такива. Според европейското виждане, функционирането на организираната престъпност следва да доведе до сдобиване с имуществена облага, докато на втория тип групи е политическа промяна в обществото[7]. Нещо повече, двата вида основни цели (користната и идеалната) провокират съществено различаващи се вторични дейности (Пушкарова, 2020: 13).

Извеждането на користната цел от общата дефиниция на ОПГ отново разширява обхвата на националното определение спрямо принципите и целите на заложеното в Конвенцията на ООН. С това си поведение българският законодател, де факто, изравнява концепциите за организирана престъпност с тези за противоправната и/или антидемократичната задружна дейност. Користната цел е и от изключително съществено практическо значение за доказване на връзката между извършваната от ОПГ дейност, от една страна, и от друга – придобитите в хода на функционирането на сдружението имотни облаги. Това, от своя страна, е съществено за прилагането на специалните законови разпоредби, относими към отнемането на незаконно придобитото имущество.

Хаосът, към който предразполага това законодателно решение, е избегнат с редица последващи нормативни промени, които поставят квалифициращите признаци на ОПГ в специалната част на Наказателния кодекс[8]. Въпреки това, прехвърлянето на специалния квалифициращ признак на ОПГ от общите в специалните разпоредби на Наказателния кодекс „обективно затруднява доказателствения процес при изпиране на пари и отнемане на облагите от организирана престъпна дейност“, а видно от стенограмите на пленарните обсъждания на изменението на НК през 2009, този негативен ефект е известен на законодателя още тогава, но е грубо пренебрегнат (Пушкарова, 2020: 17).

Към момента на настоящото изследване заложената в закона дефиниция за организирана престъпна група гласи, че това е „структурирано трайно сдружение на три или повече лица с цел да вършат съгласувано в страната или чужбина престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години. Сдружението е структурирано и без наличие на формално разпределение на функциите между участниците, продължителност на участието или развита структура“ (чл. 93, т. 20 от НК).

Според много автори, законовото дефиниране на генералното понятие организирана престъпност в българския контекст е causa perduta. Редукцията, която научното съдържание на термина претърпява при законодателната си трансформация, чийто израз е дефиницията за организирана престъпна група, е необходима. Практически, чрез ОПГ, със законодателна рамка се обхваща основна част от проявленията на разглеждания феномен и така се поставят нужните предпоставки за осъществяване на активна дейност за борба с него. Казвайки това, научните среди отчитат, че въпреки практическите позитиви на тази редукция, не следва да се забравя, че извън рамките на ОПГ остават трудноуловимите проявления на организираната престъпност, свързани с упражняването на власт и влияние, овладяването на публични структури и институции, както и корупцията, които са „основен дългосрочен риск за България“ (Смедовска-Тонева, 2017: 39). Задоволяването на юридическата необходимост от конкретно приложима дефиниция е изключително важно, но по този начин се поставят непреодолими пречки пред намирането на холистичен подход за справянето с разглежданото негативно социално явление в неговата цялост. Комплексността на организираната престъпност и практическата сложност на общото законодателно дефиниране, води до това, юристи да изтъкват, че опитите за вкарване на цялостното явление в нормативни рамки би било неефективно и дори вредно за правоохранителните и правоприлагащите органи (Паунова, Дацов, 2010: 54). Тази постановка като цяло е дискусионна, въпреки очевидните трудности, които изпитва законодателят в процеса на транслиране на социалното явление към научната дефиниция, а оттам към законова рамка, която впоследствие намира специфично отражение в самата съдебна практика. Показателно за това е и изграждането на концепцията за предмета на дейност на една организирана престъпна група. Нормативното описание за „предмет на дейност“ на ОПГ, съдържащ се в цитирания по-горе чл. 93, т. 20 от НК, е структурирано като „цел да вършат престъпления“, което, от своя страна, в съдебната практика се нарича „вторична престъпна дейност“, а фактически това са конкретните престъпления, които една ОПГ извършва за постигане на желаната от нея цел. Въпреки комплексността на разглеждания процес, научните среди отчитат, че оставените извън съществуващата законова рамка проявления на организираната престъпност, де факто, могат да се приемат като по-значимите за българската действителност. Настоящата нормативна рамка, както и управленският подход, относим към разглеждания феномен, не отдава нужното внимание на всички онези негови проявления, които единодушно са посочени в повечето академични изследвания като характерни за България, а именно „обвързаността между организираната престъпност с политическото представителство и държавните институции“ (Смедовска-Тонева, 2017: 46). Този факт, ведно със значителната сложност за доказване на тези специфични проявления на организираната престъпност, превръщат тяхното фактическо установяване и санкциониране в сериозно предизвикателство за която и да било държава.

Делото „Килърите“: практическите проявления на организираната престъпност

За вникване в сложността на разглежданата тема както от фактическа, така и от юридическа гледна точка, ще анализирам едно от най-емблематичните за България дела от последните десетина години, свързани с организираната престъпност, а именно н.о.х.д № 303/2011 по описа на Шуменския окръжен съд (ШОС), ноторно известно с псевдонима Килърите. Следва да отбележа, че фактите и обстоятелствата, свързани с това дело, включително имената на участниците и пострадалите, които са публично достояние, ще бъдат използвани открито и в настоящата статия. В същото време, имена, дати и подробности, които не са общодостъпни, ще бъдат прикрити или наименувани по начин, неразкриващ конфиденциална или деликатна информация. Важно е да се отбележи и, че материалите по делото, описани по-долу, са достъпни за анализ, тъй като в качеството си на младши адвокат бях стажант на адв. Асен Асенов, защитник на един от обвиняемите.

В процеса на разглеждане на делото, от една страна, може да се види типичния за България начин на създаване на организирана престъпна група, както и начинът на извършване на криминални дейности, в конкретния случай – криминални услуги. На следващо място, във изследваното дело се вижда и свързаността между лица, осъществяващи различен тип криминални дейности. От друга страна, личи фактическата и нормативната сложност на делата от подобен тип, както и практическото използване на законовата рамка.

Делото е образувано и водено на първа инстанция пред Шуменския окръжен съд срещу шестима души, като съдебният процес приключва на трета инстанция с Решение № 234/2017 на ВКС, II Н.О., с председател съдия Татяна Кънчева. Осъдените Петър Стоянов (наказание „доживотен затвор без замяна“), Васил Костов (наказание „доживотен затвор без замяна“), Георги Вълев (наказание „доживотен затвор без замяна“) и Янко Попов (наказание „лишаване от свобода“ за срок от 10 години) са в основата на делото.  Повдигнатото им обвинение е за образуване, ръководене и участие в организирана престъпна група, създадена за извършване и осъществявала през продължителен период от време поръчкови убийства, нанасяне на средни и тежки телесни повреди, палежи и взривове, като групата е въоръжена и е създадена с користна цел. Следва да се отбележи, че това е разговорно обобщение на обвинението, което е за ориентир спрямо конкретиката, изложена по-долу.

В обвинителния акт на Петър Стоянов се приписват десет престъпления, сред които и че. За периода от началото на 2006 до 23.07.2010, в гр. София, гр. Велико Търново, гр. Шумен, гр. Пловдив, гр. Луковит и в района на хижа „Вада“ (обл. Софийска) е образувал и ръководил организирана престъпна група – структурирано трайно сдружение на повече от три лица с участници Васил Костов, Янко Попов, Георги Георгиев, Владимир Филчев[9], Драгомир Генов (до 02.09.2009) и Георги Недев (до 02.09.2009)[10], както и други неустановени до момента лица, съставена с цел да върши съгласувано в страната престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години – престъпления по чл. 115 и чл. 116 от НК – умишлени убийства, престъпления по чл. 128 и чл. 129 от НК – умишлено причиняване на средни и тежки телесни повреди и престъпления по чл. 330 от НК – палежи, като групата е въоръжена и е създадена с користна цел – престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 1 и предл. 2, т. 1 във вр. ал. 1, предл. 1 и предл. 2 от НК“ [11].

Групата на Килърите е от типичните за периода на прехода „силови групировки“, състоящи се предимно от спортисти, бивши държавни служители от правоохранителните служби и лица от известния криминален контингент. Групата действа в сферата на предоставяне на криминални услуги, свързани с употребата на насилие, известни още като „мокри поръчки“. В приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка по повод изграждането на ОПГ се излага следното: „От събраните по делото писмени, гласни и веществени доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Подсъдимият Стоянов се занимавал с активна спортна дейност, бил състезател по сумо. Участвал в много международни и републикански състезания по сумо. Имал множество спортни успехи – станал европейски и световен вицешампион по сумо, както и многократно републикански шампион. Спечелил и множество други медали и отличия от различни републикански и международни състезания. Същевременно е бил и треньор на националния отбор на страната по сумо, през ноември 2009 е избран за председател на Българската федерация по сумо, а през 2010 - и за председател на Европейската федерация по сумо[12]… Наред със спортната дейност, Стоянов осъществявал и обществена дейност, като нещатен експерт към Комисията за младежта и спорта към 41 Народно събрание, за което често е посещавал Парламента. Наред с обществената дейност Стоянов извършвал и търговска дейност, чрез търговски дружества… Използвайки комуникативните си способности, Стоянов успял да изгради добри контакти с представители на бизнеса, спорта и политическите среди в страната….“[13]

Изложената от съда фактическа обстановка, де факто, описва един от традиционните за страната ни модели на зараждане на ОПГ, занимаващо се със силова дейност. Съдът посочва, че „…От личните си наблюдения и контакти със спортисти занимаващи се със сумо, Стоянов, преценил, че може да възлага изпълнението на поръчки за побои и палежи на някои от спортистите…, възползвайки се от авторитета и позициите си в спорта, успял да ги убеди да участват в нанасяне на побои и извършване на палежи, като им обещал заплащане при изпълнение на дадена поръчка.“[14]. Изложеният от съда начин за привличането на членове на ОПГ от страна на Стоянов е практическият механизъм за нормално изграждане на йерархическа структура, тъй като авторитетът, който дават спортните постижения и социалният статус на конкретно лице, се пренася и в отношенията му извън спортната зала. Драгомир Генов и Георги Недев, които са физически извършители на част от побоите, са именно състезатели по сумо, които Стоянов привлича, възползвайки се от позицията си на власт и уважението, които е изградил в съответния спорт.

Самите поръчки идват от хора от политическите и бизнес среди, в които Стоянов имал своите позиции. Първоначално, дейността на групата е съсредоточена в нанасяне на телесни повреди и сплашване посредством палежи и взривове, което постепенно прераства в изпълнения на поръчкови убийства. За осъществяване на последните, изградената от Стоянов структура  има нужда от специализирано „ноу-хау”, каквото притежавал осъденият Васил Костов, „…който до 2005 е охранител на лицето Милчо Бонев известен като – Бай Миле“[15]. Специализираните познания, които притежава Костов, са свързани с механизми на проследяване на жертвите, преценка на заобикалящата среда, където да бъде извършено нападението или убийството, методи за укриване и пр. Бившият охранител разполага и със значителни контакти в престъпния свят, чрез които могат да се набавят нужните за осъществяването на престъпната дейност оръжия, боеприпаси, автомобили и др. Същевременно Костов участва и при стратегическата подготовка, като преценява сложността на поръчката, както и кой от изпълнителите, с които работят, е най-подходящ за извършването ѝ, както и в разширяването на групата чрез привличането на фактически изпълнители, сред които  Георги Георгиев и Владимир Филчев.

От едната страна са осъдените Стоянов, Костов и Попов, като участници с различни функции в организираната престъпна група, а от друга – осъденият Вълев като поръчител. Към разглеждания от делото момент Вълев е със значителен финансов капитал, чийто произход е и от осъществявани криминални дейности. Част от него е следствие от осъществяване на криминални услуги по предоставяне на нерегламентирани заеми или т.нар. „лихварство“[16], което често пъти е съпътствано с употреба на насилие за „мотивиране” на длъжниците – „…Независимо от платената главница по дълга, обвиняемият Вълев продължил да изпраща двете лица (б.а. – посочени по-горе в текста на мотивите) да притесняват … и мъжа ѝ, за да плащат още пари на обвиняемия. Тъй, като не разполагали със свободен финансов ресурс… и мъжът ѝ плащали на Вълев от оборота на търговския им обект. След като те изпаднали в обективна невъзможност и спрели да плащат на Вълев през лятото на 2001, той изпратил горепосочените две лица да сплашат…. Те влезли в дома на свидетелката през нощта и я заплашили, че ако не продължи да плаща на Вълев ще направят нея и дъщерите ѝ проститутки…“. С присъдата си ШОС признава за виновен Вълев за т.нар. „лихварство“, довело до значителни неправомерни доходи. Същевременно, той е признат и за виновен за това, че „в съучастие, като подбудител и помагач (чрез увещаване, чрез обещаване и даване на материална облага) умишлено склонил Петър Стоянов умишлено да склони друго лице да умъртви…“ адвокта Петър Лупов (убийството е извършено на 25.03.2009) и Румен Рачев (убийството е извършено на 03.07.2009). Вълев е осъден и за поръчване на нанасяне на множество телесни повреди, както и за незаконно държане на боеприпаси.

Описаното дотук не успява да засвидетелства фактическата и правна сложност на подобно дело. Дори от чисто количествена гледана точка обемът информация, която е събрана и обработена в хода на досъдебното производство за съставяне на обвинението, е показателна за трудността, която съпътства доказването на престъпления, свързани с организираната престъпност. Само обвинителният акт е 154 страници, досъдебното производство се състои от 73 тома, последният от които съдържа в себе си още 25 тома със секретни материали по прилаганите специални разузнавателни средства. Общо това са много над петнадесет хиляди страници информация. В хода на досъдебното и на съдебното следствие са разпитани над 121 души, а ангажираните вещи лица са 31. Мотивите към първоинстанционната присъда са 780 страници, а тези към въззивната инстанция са 275 стр.

Въпреки съществената фактическа и правна сложност на делото, то е пример за ОПГ, съдържаща всички описани в нормативните реквизити, квалифициращи подобно криминално сдружение като организирана престъпност в очите на законодателя: „…организираната престъпна структура покрива задължителните критерии и един от допълнителните критерии, характеризиращи това понятие… Налице са задължителните критерии:

  • взаимодействие на три и повече лица в престъпно сдружение;
  • извършването на престъпна дейност за продължителен или неопределен период от време;
  • обвинения на участници за извършване на тежко престъпление – по делото са подведени обвинения за престъпления по чл. 116, ал. 1 (б.а. – умишлено убийство) от НК, по чл. 330 (б.а. – опожаряване) от НК и др. от НК.
  • цел е преследването на печалба – извличането на финансови облаги чрез извършваните престъпления.“ [17]

Тези основни критерии, изложени в обвинителния акт и доказани в хода на съдебното следствие, са придружени от допълнителни критерии за наличие на йерархичност описана чрез: „всеки участник има специфична роля и задача… използва се форма на вътрешна дисциплина и контрол“, както и за употребата на оръжия, т.е., „групата е въоръжена“.

Както е видно от заложеното в обвинителния акт и от цитираните съдебни мотиви, няма никакво теоретично и законово съмнение, че в своята същност осъществяваното от групата Килърите е предоставяне на криминални услуги в контекста на съществуваща организирана престъпна група, което за българския законодател е еквивалент на цялостното понятие за организирана престъпност. Разглежданото дело е пример за пълно припокриване между политическото, научното, законовото и културното разбиране за организирана престъпност. От една страна, можем да приемем горното като успех на националната политика за борба с изследвания феномен, както и за триумф на българската законодателна инициатива, която в конкретиката на казуса значително задоволява както практическите, така и теоретичните нужди на съдебната система. Същевременно в делото е заложен характерният за България модел на криминална структура тип „силова групировка“, в чиято основа са спортисти и която се уповава на социалните, икономическите и политическите позиции на своите членове, в случая на лидера си. Именно на спецификата на конкретния казус може да се отдаде ефективността на приложимата нормативна система, а при разглеждането на научния дискурс подобно съждение е напълно резонно. Това, от своя страна, е в основата на научната критика, насочена към България в разглежданата сфера, която отчита, че начинът, по който е структуриран българският модел, е ефективен основно в преследването на най-традиционните и очевидни проявления на разглежданото социално явление.

Националната система до голяма степен удовлетворява преследването на относително праволинейните и типични за страната проявления на организираната престъпност като каналджийството, трафика на хора и пазара на секс услуги, телефонните измами, киберпрестъпленията, както и разпространението и трафика на наркотици. В същото време там, където се наблюдава съществено преплитане между законен и нелегален бизнес (нелегалната търговия с тютюневи изделия и тази с горива, както и нелегалният дърводобив), както и трудно доказуема връзка между дейността, която осъществява съответната криминална структура, и квалифициращите критерии за ОПГ (при измамите, свързани със средства с ЕС и ДДС измамите), законодателната рамка изостава и предразполага към затруднено правораздаване.

Показателни за това са делата, свързани с ДДС измами. През последните десетилетия тази криминална дейност е сред традиционните за страната ни. Специфичните изисквания, които законът предвижда до 2009, в общото описание за ОПГ, заложено в чл. 93, т. 20 от НК, свързани с наличието на трайно изградена структура и специфична користна цел, не намират широко приложение за този тип престъпна дейност. Това е така, тъй като в повечето случаи се наблюдава липса на йерархичност и трайност на сдружаването на лицата, осъществяващи ДДС измами. На следващо място, в спецификата на разглеждания пример, трудно може да се обоснове користна цел, тъй като самата користна цел изисква сдобиване с материална облага, каквато, де факто, при ДДС измамите няма. Ощетяването на държавния бюджет не бива да се поставя на същата плоскост с користна цел, тъй като противното значително предразполага към злоупотреба от страна на правораздаващите органи. Въпреки направените след 2009 законови изменения, премахващи користната цел, както и намаляващи значението на йерархичността и трайността като квалифициращи за структурата на сдружаването, разнопосочната и непостоянна съдебна практика е показателна за зле изградената концепция на разглеждания феномен.

Някои изводи

От разгледаните теоретични, законодателни и практически проявления на националния подход във връзка с организираната престъпност в България може да се направи заключението, че е налице възможност за повишаване ефективността на държавната политика за борба с изследваното негативно социално явление. Това може да се постигне посредством два основни типа стратегическо управленско поведение. От една страна, стоят държавнически действия, които следва да бъдат изоставени или съществено преразгледани, а от друга – такива, на които следва да бъде обърнато много по-съществено внимание и да бъдат инкорпорирани в бъдещата национална политика в разгледаната сфера.

Действия спрямо практики, които следва да бъдат изоставени или съществено преразгледани от българската държава.

На първо място, научното изследване на процеса по изграждане на концепцията за организирана престъпност свидетелства за предоверяване от страна на българската държава към международно установените стандарти. Това е особено очевидно през 2002, когато се осъществява нормативното транспониране на дефиницията за ОПГ, заложена в Конвенцията срещу транснационалната организирана престъпност на ООН към националното законодателство.

На второ място, следва да се обърне сериозно внимание на централното място, което заема теорията за криминалното предприятие в националния подход при изграждане на концепцията за организираната престъпност. Това е така, тъй като въпреки практическото приложение, което има този подход, той е неспособен да обхване властовите проявления на разглеждания феномен, а те, от своя страна, заемат централно място както в историческото развитие на изследваното явление, така и в съвременните му измерения. Исторически, това съждение е обосновано както от значението на държавната политика през 60-те и 70-те на XX век за изграждането на криминалните канали и пазари, така и от по-близкото минало, когато с легализирането на бизнесите, разработени от силовите групировки, се осъществява симбиоза в българския предприемачески елит. Предвид горното е очевидна националната предразположеност към властовите проявления на организираната престъпност, сред които овладяване на държавни институции, симбиоза между криминалния и политическия елит, както и манипулиране на съдебната система. Всичко това налага извода, че докато в основата на националния подход за изграждане на политики за борба с разглеждания феномен стоят проявленията, попадащи в обхвата на теорията за криминалното предприятие, легитимната държавна власт е неспособна адекватно да се противопостави на разглежданото негативно социално явление.

Действия спрямо практики, на които следва да бъде обърнато по-съществено внимание и да бъдат инкорпорирани в бъдещата национална политика в разгледаната сфера.

На първо място, съществено внимание следва да се обърне на самата концепция, която страната ни е приела за организираната престъпност. От една страна, очевидни са законодателните трудности, продиктувани от множество погрешни управленски решения, сред които и начинът на транспониране на заложената в Конвенцията на ООН дефиниция за ОПГ, както и последващите изменения, свързани със заложеното в НК определение. От друга страна, предвид изложеното в последния абзац на предходната точка от настоящата статия, следва да бъдат насочени усилия за разработване на всеобхватен подход за изследване на организираната престъпност.

На второ място, съвременното изследване на този феномен у нас свидетелства за значителната роля, която заема корупцията в сферата на разглеждания проблем. Въпреки това към момента нито законово, нито теоретично е напълно изяснена същността ѝ – същинско проявление на организираната престъпност ли е, или е по-скоро инструмент за постигане на определени цели; налице ли са емпирични закономерности при изземване функциите на насилието от корупцията при разпределение на криминалните и легалните пазари; каква следва да е нормативната рамка на връзката между корупцията и организираната престъпност, така че, от една страна, да не предизвиква хаос в правораздаващите и правоохранителните органи и същевременно да бъде максимално практически приложима и пр. Затова следва да се обърне сериозно внимание на корупцията, но не като отделен феномен, а като част от системата на организираната престъпност.

Заключение

Изследването на концепцията за организираната престъпност свидетелства за комплексния характер на този феномен и значението му за цялостното социално развитие на национално и международно ниво. Това негативно социално явление е в основата на множество политически и институционални промени колкото поради своята същност, която го поставя в плоскостта на асиметричните заплахи за националната сигурност, толкова и поради емоционалния исторически заряд, който носи понятието, превръщащ го в ценен управленски инструмент.

Въпреки сериозния международен научен дискурс, насочен към изясняване на цялостното съдържание на концепцията за организирана престъпност, едва ли ще може да се достигне до формулиране на всеобхватна, общоприложима дефиниция. От една страна, това се доказва чрез изследването на изминалите опити за налагане на общовалидно определение на национално и наднационално ниво, които сочат, че подобна концепция по-скоро пречи на изграждане на адекватен подход за противодействие на разглежданото явление. От друга страна, както проявленията на самия феномен следват спецификата на съответната държава (социокултурни, географски и пр.), така и дефиницията му трябва да е съобразена с конкретиката на средата, в която ще бъде използвана, като българският опит в сферата е показателен.

Казаното дотук показва, че към момента в България е налице възможност за повишаване ефективността на държавната политика за борба с организираната престъпност. Както беше посочено, обхватът на разглеждания феномен не е адекватно отразен в съществуващата законова рамка, а динамиката на развитието му предполага принципната изоставаща позиция на легитимното държавно управление в процеса на борбата с него. Което означава, че същинското справяне с организираната престъпност не би могло да се основава на приложимия към момента подход поради очевидните му ограничения и недостатъци. В тази връзка могат да бъдат направени следните предложения, които да послужат като отправна точка за бъдещото развитие на националния подход за борба с организираната престъпност:

На първо място, следва да се обърне съществено внимание на самото наименование „организирана престъпност“. Имайки предвид американския произход както на явлението, така и на понятието, е разбираемо, че навлизането на даденото от САЩ определение „organized crime“ у нас се реализира, чрез превода на посочения термин. В тази връзка, българския превод е именно „организирана престъпност“, който, въпреки своята благозвучност и буквалност, се оказва неправилен и неспособен да задоволи изискванията на науката и практиката у нас. Българското словосъчетание насочва вниманието към това, че нещото, което е организирано, е престъпността. Съответно, логическата връзка, която и специалистът, и лаикът правят е, че акцентът е върху факта, че именно престъпността е това, което се е организирало/сдружило. Изначално е заложено качеството престъпен/но на организираните. Вникването в историческото развитие на феномена, както и в законодателната рамка в България обаче свидетелствата че примат следва да се даде не толкова на престъпността, а на организираността на това явление. Именно това е и смисълът на използваното от закона определение на ОПГ, кадето акцентът е поставен върху сдружаването, както и на произтичащия от това краен престъпен резултат, който е значително по-общественоопасен, отколкото ако липсва коалицията на хора. Словосъчетанието „престъпна организираност“ е лингвистично и юридически по-приложимо, тъй като дава на самата организираност качеството „престъпност“, което е и същината на явлението. Не, че един субект, който и самостоятелно може да се разглежда като „престъпен“ се е организирал/сдружил, а, че самата организираност довежда до „заслужаването“ на специфичната квалификацията „престъпно“. Считам, че по този начин може да се обхване в по-пълен аспект същината на феномена, който към момента назоваваме „организирана престъпност“, тъй като, както видяхме в хода на осъщетвения анализ, обхватът на съвременното определение е недостатъчен и затова неефективен за целите на държавното преследване и цялостната борба с престъпното сдружаване.

На второ място, множеството дискусионни моменти в разглежданата сфера (включително и описаното в първото предложение по-горе), ведно със значението, което организираната престъпност има за националната и транснационалната сигурност, обосноват нуждата от изграждане на единен постоянен национален орган за изследване, анализ и разработване на практически приложими концепции за борба с организираната престъпност, какъвто в момента липсва. С въпросите, свързани с организираната престъпност, са ангажирани най-малко шест държавни институции, няколко постоянни и временни комисии към Народното събрание, а директно отражение у нас има и дейността на множество наднационални организации. Това институционално разделение прави извеждането на обобщени тенденции и холистичното изследване на проблема изключително трудоемко. Сложността на явлението изисква мултидисциплинарен изследователски екип. Както се вижда от многостранните проявления на организираната престъпност, освен правната наука, пряко приложение при изследването на разглеждания феномен намират теоретичните постижения на икономиката, търговията, компютърните науки и много други.  Научното изследване на проблема следва да бъде съгласувано, а и одобрено от реално осъществяващите борбата с организираната престъпност структури, а именно прокурори, съдии, кадри от специализираните разследващи институции и пр.

Считам, че наличието на национална научноизследователска институция, специализирана в сферата на организираната престъпност, която да включва експерти от всички професионални и научни съсловия, свързани с проблема, би довело до цялостно повишаване ефективността на държавните действия за борба с организираната престъпност. Това е така, тъй като сред малкото предимства, които има легитимното управление пред престъпните сдружения, е възможността за правилно образование на кадрите, които ще работят в тази област. Това изисква и налага правилно, холистично, общонационално обобщаване на информацията.

Организираната престъпност пряко произтича от наличието на легитимна държавна власт, а нейните проявления директно и косвено са насочени към подкопаване на съществуващите законови и социални устои. Въпреки същественото вредоносно влияние, което разглежданият феномен оказва върху отделния индивид, търговския и икономическия национален оборот, институционалността и пр., неговият най-негативен ефект е потъпкването на всички принципи на модерното общество. Това, от своя страна, води до най-значимата последица за легитимното управление на дадена територия, а именно загубата на общественото доверие, както и обезсмислянето на държавността, като цяло. Именно поради това, изследването на теоретичните и практическите измерения на организираната престъпност е от съществено значение не само за националната и международна сигурност, но и за глобалното развитие на съвременното общество.

 

* Авторът е адвокат и експерт по национална сигурност и отбрана

           

Литература:

 

  1. Доклад на ЦИД, 2007: Доклад на Център за изследване на демокрацията, 2007 г. „Организирана престъпност в България: пазари и тенденции“.
  2. Доклад на ЦИД, 2019: Доклад на Център за изследване на демокрацията, 2019 г. „Оценка на заплахите от организираната престъпност 2019“.
  3. Наказателен кодекс: НК (2020) доп. ДВ. бр.88 от 13 Октомври 2020г
  4. Паунова, Дацов, 2010: Паунова, Л., Дацов, П. (2010) Организирана престъпна група.
  5. Пушкарова, 2008: Пушкарова, И. Папахараламбус, П., Долежал, Д., Дину, А., Джошкунтуна, С., Кайа, А., (2008) Организираната престъпност в България. Организираната престъпност на Балканите през погледа на законодателя.
  6. Пушкарова, 2020: Пушкарова, И. (2020) Организирана Престъпна Дейност.
  7. Смедовска-Тонева, 2017: Смедовска-Тонева, Р. (2017) Развитие на институционалните политика за противодействие на организираната престъпност в България 2002-2015 година – проблеми и перспективи.
  8. Станков, 2009: Станков, Б. (2009) Организирана престъпност.
  9. Христов, 2013: Христов, Х. (2013) Как бяха „приватизирани“ контрабандните канали на ДС. 08.06.2013 г. [https://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/1313-2013-07-08-14-15-22] 08.11.2020.
  10. Europol 2017: Europol (2017) Serious and Organised Crime Threat Assessment 2017 (SOCTA 2017). The Hague: European Police Office.; Gounev & Ruggiero (2012) - Corruption and Organized Crime in Europe. Illegal partnerships. London: Routledge.; UNODC (2010) The globalization of crime. A transnational organized crime threat assessment.
  11. Fijnaut, Paoli, 2002: Fijnaut, C., Paoli, L. (2002) Organized crime in Europe. Concepts, Patterns and Control Policies in the European Union and Beyond.
  12. Glenny, 2009: Genny, M. (2009) McMafia: A journey through the Global Criminal Underworld.
  13. Paoli, 2010: Paoli, L. (2010) Problems of Methodology and Research
  14. Varese, 2010: Varese, F. (2010) What is organized crime?
  15. Varese, 2019: Varese, F. (2019) What is organized crime? [https://www.youtube.com/watch?v=Rl2cYQPNHSw&ab_channel=InSightCrime] 15.11.2020. 
  16. Von Lampe, 2001: Von Lampe, K (2001) Not a Process of Enlightenment. The Conceptual History of Organised Crime in Germany and the United States of America
  17. Von Lampe 2006: Klaus von Lampe. The Interdisciplinary Dimensions of the Study of Organized Crime. – In: Trends in Organized Crime, vol. 9, no. 3 (2006), pp. 77-95.
  18. Woodiwiss 2001: Woodiwiss, M. (2001) Organized Crime and America Power
  19. Woodiwiss, 2003: Woodiwiss, M. (2003) Transnational Organized Crime. The Strange Career of an American Conceptʼ - M. Beare (ed.), Critical Reflections on Transnational Organized Crime, Money Laundering and Corruption.

 

 

Бележки:

[1] Глени е британски журналист изследващ организираната престъпност на глобално ниво, със значителен фокус върху постсъветските държави сред които балканите и България в частност - https://www.youtube.com/watch?v=XO1Me-MY-Q0&t=916s&ab_channel=TED Misha Glenny investigates global crime networks.

   [2] Център за изследване на демокрацията, 2007, „Организирана престъпност в България: пазари и тенденции“.

[3] Център за изследване на демокрацията, 2019, „Оценка на заплахите от организираната престъпност 2019“.

[4] Europol (2017) Serious and Organised Crime Threat Assessment 2017 (SOCTA 2017). The Hague: European Police Office.; Gounev & Ruggiero (2012) - Corruption and Organized Crime in Europe. Illegal partnerships. London: Routledge.; UNODC (2010) The globalization of crime. A transnational organized crime threat assessment.

[5] Виж чл. 93, т. 20 от НК

[6] Такива са сдруженията по чл. 109, ал. 162, ал 3 и ал. 4 както и по чл. 169г от НК

[7] За разликата между двата типа престъпни сдружения съобразно основната им цел, може да се види Решение № 71/28.07.2016 по н.д. № 123/2016 г., II н.о. на ВКС и Решение № 371/19.05.2016 по н.д. № 844/2015 III н.о., на ВКС.

[8] Чл. 321, ал. 3 изброява изчерпателно дейностите квалифициращи ОПГ, а именно: „..създадена с користна цел или с цел да върши престъпления по чл. 142, чл. 142а, чл. 143а, чл. 243, 244, 253, 280, 337, чл. 339, ал. 1 - 4, чл. 354а, ал. 1 и 2 и чл. 354б, ал. 1 - 4 или в нея участва длъжностно лице…“

[9] Телата на Георги Георгиев и Владимир Филчев са намерени на 24.05.2011 в местността Пържови поляни в близост до София, като по тях са установени следи за насилствено причинена смърт - https://www.dnes.bg/temida/2018/09/20/po-sledite-na-zarovenite-ubiici-kostite-na-kilyrite.388359

[10] Двамата умират в автомобилна катастрофа, за която може да се прочете тук - https://www.24chasa.bg/Article/836396

[11] Из обвинителния акт внесен пред Шуменски окръжен съд въз основа на който е образувано н.о.х.д. 303/2001 по описа на ШОС

[12] Тавтологията неминуемо се наблюдава в съдебните актове и юридическите документи поради същественото значение за минимализиране възможностите за свободна интерпретация или двусмислие. Макар и в конкретния случай, съдебният състав да е могъл да перифразира абзаца, обемът и сложността на делото правят подобно нещо незначително.

[13] Из мотивите на присъдата по н.о.х.д. № 303/2011 по описа на ШОС

[14] Из мотивите на присъдата по н.о.х.д. № 303/2011 по описа на ШОС

[15] Из мотивите на присъдата по н.о.х.д. № 303/2011 по описа на ШОС

[16] Престъпление по чл. 252, ал. 2, пред. 1 и 2 във вр. ал. 1 от НК.

[17]Из обвинителния акт по делото.

Поръчай онлайн бр.1 2025