04
Сря, Авг
2 Нови статии

Близкоизточната политика на САЩ в "ерата Байдън/Харис”

брой 3 2021
Typography

Коментарите в арабските медии относно последиците от влизането на тандема Байдън/Харис в Белия дом за т.нар. Голям Близък Изток продължават да са доста разнопосочни. Докато някои твърдят, че новият американски президент ще упражнява сериозно влияние в държавите от региона, особено по въпросите на човешките права и демокрацията, други акцентират върху факта, че светът силно се е променил и САЩ вече не са основния играч в него.

Предизвикателствата пред новата американска администрация

Истината е, че победата на Байдън съвпадна с доста деликатен момент от развитието на политическата ситуация в много арабски държави, в някои от които сме свидетели на масови протестни движения (Алжир, Судан, Ливан и Ирак), които все още не са добили окончателната си форма, докато в други - като Сирия, Йемен или Либия, доминира логиката на военното решение на проблемите, на фона на продължаващите там граждански войни.

Тоест, администрацията на Байдън ще бъде принудена да се ангажира с множество разнопосочни проблеми в арабскя свят, дори ако не ги смята за приоритетни. Това е свързано с необходимостта да бъдат защитени стратегическите интереси на САЩ в сферата на сигурността, отбраната и запазване на контрола над източниците на енергоносители в Близкия Изток, както и американските бизнес интереси там. Съхраняването на лидерската роля на САЩ ги принуждава да се съобразяват с постоянната динамика и поредните трансформация в региона на Близкия Изток и Северна Африка. Последните са свързани с нарастващата роля на възходящите големи държави, конкуриращи се с американците, начело с Китай и Русия, както и с плановете на регионалните сили, като Иран, Турция и Израел, стремящи се да разширят влиянието си в Големия Близък Изток, запълвайки вакуума възникнал в резултат от ерозията на ролята на САЩ и европейските държави (EС) в региона през последните години.

Следва да отбележа например, че макар Израел традиционно да е сред водещите приоритети на американската геополитика, новата роля, която тази страна започна да играе в Близкия Изток и Северна Африка по време на управлението на предишния президент Тръмп, както и дипломатическите стъпки, които самият Тръмп предприе в заключителната част на своя мандат, поставят администрацията на Байдън/Харис пред сложна задача.

Т.нар. "авраамови" мирни споразумения между Израел и редица арабски държави, като ОАЕ, Бахрейн, Судан и Мароко, са сред най-важните от тях, като е доста вероятно, че подобни споразумение скоро могат да бъдат сключени и с други страни, като Оман и Саудитска Арабия например.

По долу ще се спра на позициите на Байдън по най-важните въпроси, касаещи региона на Големия Близък Изток, които представляват особен интерес за правителствата и обществото в арабския свят и най-често биват дискутирани н местните медии.

Палестинският въпрос. Новият американски президент подкрепя решаването на палестинския въпрос чрез създаването на две държави. Той смята, че за постигането на мир между израелците и палестинците е необходимо САЩ да възстановят диалога с палестинската страна и в тази връзка призова Израел да не предприема стъпки, ерозиращи самата възможност за създаване на две държави. Възстановяването на системата за сигурност и оказването на икономическа помощ на палестинците, което беше преустановено от администрацията на Тръмп, също е в приоритетите на екипа на Байдън.

Освен това, новият президент на САЩ смята, че предприетите от Тръмп стъпки ерозират принципа за съвместно съществуване на двете държави и, че Вашингтон следва да преразгледа всички действия на администрацията на Тръмп в тази посока с изключение на признаването на Йерусалим за столица на Израел.

Пред администрация на Байдън стои и задачата да се справи с предизвикателствата, породени от безпрецедентните промени в близкоизточната политика ан САЩ по време не предшественика му, включително прословутата "сделка на века", провокирала критики не само от страна на палестинците и арабите, но и на европейските партньори, във връзка с преместването на американското полоство в Йерусалим, проблемите с еврейските селища и присъединяването на значително територии на Западния бряг на река Йордан към Израел, както и признаването на сирийските Голански възвишния за част от еврейската държава.

Иранското ядрено досие. Както е известно, израелският премиер Нетаняху направи всичко по силите си за да провали постигнатото през 2015 споразумение между Иран и международната общност в резултат от дългогодишни напрегнати преговори. Той неведнъж е изтъквал опасностите за съществуването на Израел, свързани с него. Впрочем, сред противниците на споразумението са и т.нар. "ястреби" от Републиканската партия на САЩ, както и влиятелни кръгове в Саудитска Арабия и ОАЕ. Изтеглянето на САЩ от споразумението беше сред най-важните обещания в предизборната кампания на Тръмп през 2016, което му гарантира подкрепата на произраелското лоби в Съединените щати, включително Американско-израелски комитет по обществени въпроси (АІРАС). След като влезе в Белия дом, Тръмп не само изпълни обещанието си, но и възобнови санкциите срещу Иран.

Байдън обаче твърди, че ако Иран спазва ангажиментите, предвидени в споразумението, САЩ ще се върнат в него и ще работят съвместно с европейските и другите международни играчи.

Военното присъствие на САЩ в региона. Според Джо Байдън, военното присъствие на САЩ в региона следва да бъде съкратено до минимално възможното, като там следва да останат не повече от две хиляди американски военни от специалните части, които да си сътрудничата с местните партньори в борбата с терористичните организации от типа ни Ислямска държава. В интервю за специализираното издание Stars and Strips Байдън изрази мнение, че епохата на безкрайните войни на САЩ следва да приключи и подкрепи съкращаването на военните сили в чужбина, но напомни, че Вашингтон следва да се съобразява и с проблемите с тероризма и ИД. Показателно е, че в края на септември 2020 САЩ съкратиха войските си в Ирак до 3 хил. души, а до ноемвре 2021 числеността им в Афганистан ще намалее от 8600 до 4500. В същото време Байдън изтъкна, че ситуацията в държавите, където са разположени американски войски, като Сирия, Ирак и Афганистан, продължава да е сложна и затова не може да обещае пълното им изтегляне в близко бъдеще.

Отношенията със Саудитска Арабия. Байдън обеща да прекрати подкрепата на САЩ за войната на Саудитска Арабия в Йемен, в резултат от която досега са загинали почти сто хиляди души и беше провокирана най-голямата хуманитарна криза в днешния свят.

В изявление на уебсайта му по време на кампанията Байдън каза, че ще преразгледа отношенията с Рияд и ще прекрати подрепата за саудитската война в Йемен, включително като ограничи оръжейните доставки на Кралството. Той каза че Саудитите трябва да платят цената за убийството на журналиста Джамал Хашоги и ще ги разглежда едва ли не като "държава-парий". Както е известно, предшественикът му Тръмп подкрепяше саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман във войната срещу бунтовниците - "хуси" в Йемен, с цел ограничаване на иранското влияние в Близкия Изток. Това обяснява и, защо Вашингтон си затвори очите за обвиненията срещу бин Салман заради убийството на Хашоги. Именно заради критиките на Байдън, непосредствено след победата му на изборите, Рияд побърза да промени отчасти политиката си, като през януари 2021 инициира срещата на върха на участниците в Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССДПЗ) в Ал-Ула, в която се включи и Египет, за да се търси помирение с Катар. В резултат отношенията с Катар бяха възстановени, а границата отворена.

Проблемът със Западна Сахара. Мароко, който е най-стария американски съюзник в Северна Африка, е сред онези видни партньори на САЩ, кито пред последните години постигнаха най-сериозни стратегически успехи в този контекст. На първо място, Рабат укрепи позицията си на "ключов съюзник на Вашингтон, извън на НАТО", благодарение на постигнатите военни споразумения и закупуването на американско въоръжение, освен това американците разглеждат Мароко като важен партньор в борбата срещу тероризма на африканския континент. На второ място, следва да посоча официалното признаване от страна на администрацията на Тръмп на мароканския суверенитет над Западна Сахара и подкрепата за решаване на проблема с действащия там Фронт Полисарио чрез предоставяне на разширена автономия за окупираната от мароканците бивша испанска колония. Показателно е, че тази американска позиция получи символична подкрепа с появилата се на официалния сайт на НАТО нова карта на Мароко, включваща спорните територии, която след това беше публикувана и от посолството на САЩ в Рабат.

След влизането на Байдън в Белия дом, решението на Тръмп за признаване на мароканския суверенитет беше премахнато от сайта на администрацията. От друга страна обаче, мароканските експерти тълкуват решението на ООН да публикува на сайта си признаването на Мароканска Сахара от Тръмп, като признание на правото на Мароко да анексира този регион, включвайки го в своята територия.

Мястото на Израел в  плановете на Байдън

Както е известно, израелският премиер Нетаняху трябваше да чака цял месец след встъпването в длъжност на новия американски президент, за до проведе първия си телефонен разговор с него. Разбира се, това не му пречеше да изтъква, че с Байдън го свързва почти 40-годишно "голямо приятелство" още от времето, когато самият Нетаняху работеше в посолството на Израел във Вашингтон. Според него, единствените въпроси, по които са налице "известни разногласия", касаят Иран и палестинците. Впрочем, Нетаняху дори заяви, че поддържа прекрасни отношения с демократите, въпреки очевидните търкания между него и бившия президент Обама, особено във връзка с "иранската сделка". В тази връзка ще припомня, че влизайки в Белия дом, Байдън обяви намерението си да върне САЩ в "ядрената сделка" с аятоласите, от която Тръмп я извади през 2018, и отмени редица решения на предшественика си, касаещи палестинците, възобновявайки финансовата помощ за Палестинската автономия и работата на представителствотго на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) във Вашингтон. Що се отнася до Израел, президентският говорител Джен Псаки отрече, че Байдън възнамерява да внесе промени в отношенията с еврейската държава. Ще припомня обаче, че през 2001 Буш-младши разговаря по телефона с тогавашния израелски премиер Йехуд Барак още на седмия ден след встъпването си в длъжност. През 2009, Барак Обама се обади на Йехуд Олмерт още на втория ден след инаугурацията си, демонстрирайки значението на Близкия Изток за външнополитическата му програма. През 2017 пък, Тръмп се обади на Нетаняху само два дни след влизането си в Белия дом.

Възниква въпросът, защо Байдън реши да наруши тази традиция? Израел продължава да е най-важния съюзник на Вашингтон в Близкия Изток, затова поведението на новия американски президент вероятно е целяло три неща.

Преди всичко, след четирите години, през които Тръмп даде на Нетаняху всичко, което израелският премиер пожела, екипът на Байдън би искал „да го постави на място”, т.е. да демонстрира, че израелското лоби вече не контролира Вашингтон. На второ място, целта му е да покаже, че отношенията между САЩ и Израел не зависят само от Нетаняху. Без оглед на резултата от парламентарните избори в края на март 2021, Белият дом даде да се разбере, че ще работи без проблеми с всеки израелски премиер. В тази връзка, новата американска администрация не бе склонна да дава на Нетаняху такъв очевиден предизборен подарък, като „бързия разговор с Байдън”, който той моментални би използвал за собствените си вътрешнополитически цели.

Разбира се, не бива да пренебрегваме и ролята на самия Нетаняху. Макар да твърди, че съпротивата му срещу Обама във връзка с „иранската сделка” от 2015 е изиграла ключова роля, истината е, че тя не попречи на Конгреса да я одобри (въпреки неоднозначната реч на израелския премиер), но пък нанесе сериозна вреда на отношенията на Израел с Демократическата партия, която не е преодоляна и днес, шест години по-късно. Ще напомня, че по онова време Байдън беше вицепрезидент на САЩ, а много от сегашните му съветници, изпълняваха същите функции  и при Обама, да не говорим, че бяха пряко ангажирани с „иранскаа сделка”. В същото време, на самия Нетаняху неколкократно беше посочвано, че няма никакъв шанс да я спре. Освен това, сегашната ситуация, т.е. фактът, че Иран вече разполага с по-големи запаси от уран и повече ядрени центрофуги,  поставя въпросът, дали си струваше израелският премиер толкова яростно да се противопоставя на сделката или да принуждава Тръмп да извади САЩ от нея. Още през 2017 той беше предупреден и, че ще се наложи да плаща за „приятелските си оношения” с Тръмп. Когато Нетаняху обяви, че предишният президент на САЩ е бил „най-големия приятел” на Израел в цялата му история, американците му дадоха да разбере, че подобно твърдение е било грешка и обида към 12-те предишни президенти, управлявали във Вашингтон през 73-годишното съшествуване на еврейската държава. Защото истината е, че Нетаняху на практика открито заяви, че нито Труман, нито Рейгън, Клинтън, Буш или Обама са били толкова полезни за Израел, колкото Тръмп.

Тоест, израелският премиер би трябвало да е наясно, е съществува сериозен риск, „махалото да се върне обратно” и Демократическата партия да спечели не само президентския пост, но и да се сдобие с мнозинство в двете камари на Конгреса. Той обаче, игнорира тези предупреждения и въобще не криеше огромното си желание Тръмп да спечели втори мандат, а и направи всичко по силите си това да се случи.

От друга страна, както с тревога коментира The Jerusalem Post, през последните няколко години е налице постепенна ерозия на връзките между Израел и еврейските организации в САЩ, като сред примерите за това е, че на провеждащата се на всеки две години конференция на Съюза на реформисткия юдаизъм (UPJ) вече не присъстват високопоставен членове на израелското правителство. Самият Нетаняху също е наясно с това и осъзнава, че американските евреи, повечето от които гласуваха за демократите, не одобряват съюза му с Тръмп, както не одобряват и политиката на неговото правителство в самия Израел.

От друга страна, Haaretz изказва опасения, че ако спечели изборите през март (което вече е факт), сегашният израелски премиер може да се изкуши да влезе в конфронтация с Байдън, също както го стори навремето с Обама. Макар че в разговора си с Нетаняху американският президент спомена и палестинския въпрос, истината е, че в момента никой не очаква пробив в оказалите се в задънена улица усилия за разрешаването му. Всъщност, истинският лакмус за отношенията между Израел и САЩ ще бъдат намеренията на Байдън по отношение на Иран. Както споменах, новата администрация иска да върне Америка в "ядрената сделка", от която я извади Тръмп, но това няма да се случи, докато Иран не започне стриктно да спазва наложените му ограничения. Израел принципно се противопоставя на сделката с аятоласите, защото според него тя в крайна сметка ше позволи на Иран да получи достатъчно количество високообогатен уран за да създаде собствено ядрено оръжие. Между другото, през последните седмици иранците са започнали да обогатяват урана до 20%, което излиза далеч извън рамките на ограниченията на "ядрената сделка", както и да разработва т.нар. метален уран, използван в атомните бомби

Въпреки това е възможно Израел да се ориентира към друга стратегия, различаваща се от твърдата позиция, която зае още преди десет години, в началото на преговорите за "ядрената сделка". Ще припомня, че когато през 2013 администрацията на Обама, с подкрепата на Великобритания, Китай, Германия, Русия и Франция, започна преговорите с Иран за ограничаване на ядрената му програма, Израел яростно се противопостави на този процес, предпочитайки "недипломатическия" (т.е. силовия) път за прекратяването на програмата и отказвайки се от участие в преговорите. Както съобщитха израелските медии през ноември 2020 обаче, на закрито правителствено заседание по проблемите на сигурността, външният министър на страната Габи Ешкенази е заявил, че "този път не искаме да останем отвън".

Президентът Байдън изглежда вече е очертал новия курс на САЩ в Близкия Изток, като цяло, и по отношение на Израел, в частност, преформулирайки американската система от алианси в региона и определяйки основните направления на действията на американската дипломация. Що се отнася до отношенията с еврейската държава, след парламентарните избори в края на март те ще се изграждат именно в съответствие с плана на Байдън, друг въпрос е, дали Израел и еврейското лоби в САЩ ще са склонни да го приемат.

Какво би могъл да предприеме Израел

Факт е, че през последните десетина години израелската дипломация съумя да постигне забележителни успехи. Като основният е, че еврейската държавя успя да прекрати състоянието на война, в която се намираше в правно отношение от 60-те години на ХХ век насам, практически с всичките си близкоизточни съседи.

На 15 септември 2020 Израел, ОАЕ и Бахрейн подписаха договор за мир и дори се споразумяха за откриване посолства, отваряне на въздушното пространство и обмен на туристи. Съвсем доскоро подобно нещо изглеждаше немислимо. С това обаче нещата не приключиха - през декември 2020 Мароко също нормализира отношенията си с Израел, а през януари 2021 Судан се подписа под Авраамовите споразумения със САЩ, поставяйки по този начин началото на нормализацията на отношенията си с Израел. Непосредствено след това израелската телевизия i24NEWS съобщи, че еврейската държава преговаря с арабските монархии от Залива (и то не само с ОАЕ и Бахрейн, но и със Саудитска Арабия) за съдаване на регионален военно-политически алианс подобен на НАТО.

Ще припомня, че идеята за близкоизточна НАТО беше лансирана за първи път от Тръмп през 2017 но стана обект на множестви критики и дори подигравки от страна на демократите и експертната общност в САЩ, твърдящи, че "дилетантът Тръмп се опитва да обедини в едно хищници и тревопасни". Сега обаче, окончателно става ясно, че в основите на тази идея е именно Израел, както и, че реализацията и не е чак толкова невъзможна.

Както е известно, след разпадането на Съветския съюз, силовият баланс в Близкия Изток се промени много сериозно. Иран окончателно се освободи от западното влияние и се научи да оцелява и в условията на санкции. Турция също демонстрира стремеж да възстанови самостоятелно някогашното си имперско величие. Но най-важното е, че регионалното влиняие на сунитските монархии силно намаля. Ето защо по-нататъшните им опити да демонстрират самостоятелност и дори опърничавост започнаха да водят до неочаквани и неприятни за самите тях последици. Така, Рияд е на път окончателно да загуби войната в Йемен и вече не се възприема от съседите си като неоспорим лидер на ислямския Близък Изток. Междувременно Египет постепенно, но неотклонно възстановява влиянието си в региона, като паралелно с това демонстрира склонност за сближаване с Русия.

В резултат от всичко това арабските монархии изпитват нарастваща потребност да формират алианс с някой, чиито интереси са сходни с техните. И, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, единственият такъв вариант се оказва Израел, а пък основният общ враг на все още хипотетичния алианс е Иран. Разбира се, прекалено е рано да се говори за реалната боеспособност на подобен военен съюз. Войната в Йемен демонстрира ясно модела на бойни действия, който предпочитат арабските монархии - те са склонни да разчитат само на самолетите или най-много на своите танкове, използвайки в сухопътните сражения предимно чуждестранни военни, наети от някои африканска държава. За да може ефективно да противостои на Иран обаче, Израел се нуждае именно от мощни наземни сили. Въпреки това, геополитическото обединение на две от трите съществуващи в момента регионални сили против Техеран, представлява сериозна заплаха за режима на аятоласите. От друга страна обаче, то стимулира иранците по-бързо да станат част от "тройния континентален алианс Русия-Иран-Китай".

Мястото на Иран в новата близкоизточна стратегия на САЩ

По време на предизборната си кампания тандемът Байдън/Харис сипеше наляво и надясно обещания да действа "точно противоположно на Тръмп", но истината е, че след като влезе в Белия дом, той ще трябва да се съобразява с реалната ситуация в света и, в частност, в Големия Близък Изток. Байдън например обеща на избирателите си, че ще се откаже от твърдата конфронтационна политика на своя предшественик по отношение на "иранската ядрена сделка". Но вместо да се върви към нови преговори, американско-иранският диалог сякаш отново започва да се свежда до взаимен обмен на ултиматуми. Държавният департамент, в частност, поиска от Иран "официално да оттегли всички твърди исказвания по адрес на Вашингтон" и да даде гаранции, че занапред ще изпълнява стриктно ангажиментите си в рамките на "сделката", а едва след това САЩ ще се върнат към обсъждането на състава на участниците и условията на "новата сделка" с Иран.

Както можеше да се очаква, иранците отказаха да приемат подобен подход, изтъквайки наличието на два важни проблема. На първо място те поискаха, още преди началото на преговорите, Вашингтон да се ангажира с деблокирането на иранските сметки, като жест на добра воля и потвърждение за сериозността на американската позиция. На второ място, според Техеран, ако въобще започнат, преговорите следва да касаят само въпроса, колко бързо САЩ ще отменят всички други наложени на Иран санкции, защото въпреки, че американците излязоха от споразуменето, иранците са продължили да спазват неговите условия, т.е. имат право на "бонус".

Тоест, създава се впечатление, че двете страни просто не са преценили добре началните си стъпки, но, като цяло, постигането на споразумение все още е възможно, поне на теория. Редица американски стратези обаче, очевидно не мислят така. В тази връзка ще припомня публикуваната на 1 март на сайта на влиятелната RAND Corporation статия на зам. директора на програмата за стратегии и доктрини RAND Project AIR FORCE Рафаел Коен, според който САЩ няма да могат да се споразумеят с Иран заради принципно променилите се външни условия (1). От което пък следва, че създаването на собствено ядрено оръжие от Техеран е само въпрос за време, при това става дума за месеци или дори седмици. Причините за това са три: от момента на подписването на Всеобхватното споразумение с Иран (JCPOA) ситуацията в Близкия Изток се промени, промени се и отношенито на иранския управляваш елит към нея, а също и (при това радикално и твърдо) позицията на Израел.

Ако характерът на промените в близкоизточната политика на САЩ може да бъде предмет на дискусии, предвид нейната изначална неопределеност още от времето на Обама, фактът че иранското ръководство вече не вижда смисъл от сделка, участниците в която могат лесно да се откажат да изпълняват ангажиментите си, представлява много сериозен проблем. Освен това, пред очите на иранците е примерът на Северна Корея, чиито лидер Ким Чен Ун периодично осъществява пробни изстрелвания на балистични ракети, прелитащи над Японския архипелаг, без никой да може да му попречи.

Тоест, наличието на собствено (ядрено) оръжие се оказва далеч по-ефективен инструмент за сдържането на САЩ от всички опити да се играе по американските правила за да се демонстрира добра воля. И фактът, че Байдън смени Тръмп в Белия дом не променя особено това.

Разбира се, не бива да пренебрегваме и позицията на Израел, която показва, че макар САЩ формално си остават глобален хегемон, именно еврейската държава все повече се превръща в основния играч и инициатор на промени в региона на Близкия Изток, а САШ засега просто я следват. Неслучайно, всеки път, когато американците се опитват да инициират някакви преговори зад гърба на израелските си съюзници, последните моментално пускат информация за тях в медиите, поставяйки ги под въпрос. Тъкмо това се опитва да внуши в статията си и цитираният по-горе Рафаел Коен от RAND, макар и да не го казва открито. Истината е, че в момента между Иран и САЩ върви своеобразна принципна надпревара - дали Техеран ще успее да се сдобие със собствено ядрено оръжие, или Вашингтон ще съумее решително да пресече тези негови усилия и да го върне "насила" на масата за преговори. Накрая, макар че RAND e неправителствена институция, често използвана за чисто пропагандни цели, предвид сериозния и имидж сред американския елит, може да се предположи, че мнението на Коен до голяма степен отразява текущата позиция на онези, които вземат решенията в САЩ в "ерата на Байдън и Харис".

Както е известно, в последния ден на февруари 2021 Техеран отказа да разгледа предложението на ЕС за организиране на "дипломатически обмен на мнения" със САЩ. В същото време обаче, иранският отговор съвсем не беше еднозначен. Както заяви говорителят на Външното министероство Саид Хатибзаде: "Предвид наскоро обявените позиции и действия на САЩ и трите европейски страни (т.е. подписалите "ядрената сделка" Великобритания, Франция и Германия - б.р.), Иран смята че сега не е най-подходящото време за провеждане на неофициална среша във връзка със "сделката", предложена от външнополитическият представител на ЕС Жозеп Борел". Според него: "САЩ следва да прекратят своите незаконни и едностранни санкции и да се върнат към собствените си ангажименти във връзка със "сделката". И за тази стъпка не са необходими нито преговори, нито решение на Международната агенция за атомна енергетика (МААЕ)".

В други думи, надменното отношение към Иран може да се окаже поредната грешка на администрацията на Байдън в нейната близкоизточна политика, наред с провала на 70-годишния американско-саудитски алианс. Екипът на новия президент би трябвало да е наясно, че Техеран няма да влезе в директен диалог с Вашингтон докато бъде запазено сегашното ниво на санкциите. В тази връзка ще припомня, че предишният президент Тръмп цели три години се опитваше по всякакъв начин да притиска Иран, но в крайна сметка загуби. Любопитно е, че вместо да предложи някакво смекчаване на санкциите, Байдън демонстрира непонятно високомерие, настоявайки че първо иранците тряба да се върнат в "сделката", а американците ще ги последват, макар че именно САЩ първи излязоха от нея през 2018 - доста глупава постъпка, предвид високите залози в тази игра.

Междувременно американският държавен секретар Антъни Блинкен се опита да притисне трите западноевропейски държави, участващи в "иранската сделка" да съгласуват позициите си по иранския проблем със САЩ. Както е известно, през януари те излязоха със съвместна декларация, в която призоваха Иран да спре научно-изследователските и експериментално-конструкторските дейности по производството на метален уран. Очевидно, Блинкен е убеден, че Техеран се намира в отчаяно положение и в крайна сметка ще бъде принуден да преговаря. Паралелно с това Белият дом стартира консултации с Израел, макар позицията на еврейската държава по въпроса да е пределно ясна. Като капак на всичко, в края на февруари Байдън санкционира нанасянето на въздушен удар срещу проирански групировки в Сирия откровено заявявайки че целта им е "Иран да бъде предупреден, че не може да действа безнаказано и трябва да внимава". Което звучи странно, особено предвид факта, че в миналото собствената партия на Байдън осъди аналогичните въздушни удари, санкционирани от Тръмп без разрешение от Конгреса. Ще припомня също, че Блинкен безуспешно се опита да убеди тримата западноевропейски участници в "ядрената сделка" да съдействат Съвета на управителите на МААЕ да приеме осъждаща Иран резолюция заради решението му да преустанови действието на Допълнителния протокол към "сделката" (чието изпълнение между другото е доброволно). На свой ред, Техеран приветства решението на европейски сили да се откажат от проекта за резолюция срещу него в МААЕ и заяви, че това оставя вратата пред дипломацията отворена.

Според някои анализатори, изглежда доста вероятно, че тези американски действия са резултат и от опитите за задкулисни действия на Израел, който вероятно снабдява съветника по националната сигурност на САЩ Джейк Съливан с недостоверна разузнавателна информация. Не бива да се изключва също, че Байдън може съзнателно да протака връшането на САЩ в сделката, стремейки се да набере политическа подкрепа сред републиканците, Саудитите или израелците. Факт е обаче, че импулсът за мирно решаване на иранския проблем показва признаци на затихване. Очерталата се неформална ос Израел - Саудитска Арабия - ОАЕ активизира усилията си да не допусне каквито и да било преговори между САЩ и Иран (в Рияд например са бесни заради крайно критичния доклад на ЦРУ по случая с убийството на Джамал Хашоги). Освен това, Байдън трябва да се съобразява с настроенията в Конгреса, където има да решава спешни проблеми, включително свързани с помощите за пострадалите от пандемията от Covid-19. На всичкото отгоре, новата администрация на САЩ успя да повиши напрежението и в отношенията с Русия, чиято помощ за смекчаване на иранската позиция е критично важна.

Впрочем, непосредствено след като получи отказа на Техеран да започне преговори при ултимативно поставените му от САЩ условия, говорителя на Белия дом Джен Псаки заяви пред Reuters: "Макар че сме разочаровани от иранския отговор, продължаваме да сме готови да възобновим конструктивните дипломатически усилия за постигане на взаимно връщане към спазването на ангажиментите в рамките на Съвместния всеобхватен план за действие ("ядрената сделка")". Което звучи помирително, но истината е, че сега за Байдън ще бъде още по-трудно да направи онова, което изглеждаше естествено в случая, а именно да отмени някои от наложените на Иран санкции.

Безуспешният опит за влошаване на отношенията между Техеран и Багдад

Както вече споменах, в края на февруари САЩ нанесоха  въздушни удари по проиранските сили, разположени в граничните с Ирак райони на Сирия, като според говорителя на Пентагона Джон Кърби, са използвали за целта данни предоставени им от иракските кюрди и иракските специални служби. Редица експерти коментираха, че с подобни твърдения администрацията на Байдън очевидно възнамеряваше да внесе разцепление между Техеран, от една страна, и Багдад и Ербил - от друга. Този опит обаче се провали, тъй като иракчаните моментално квалифицираха твърденията на Кърби като "фалшива новина" (което пък го принуди само ден по-късно официално да се самоопровергае): "Иракското Министерство на отбраната изразява учудването си във връзка с твърденията на държавния секретар по отбраната на САЩ, че е получил разузнавателни данни от Ирак преди нанасянето на удари по обекти на сирийски територия". Впрочем, веднага след американската въздушна атака в Сирия и последвалите заявления на Пентагона, иракският външен министър Фуад Хюсеин побърза да посети Техеран, където разговаря със секретаря на Висшия съвет за национална сигурност на Иран Али Шамхани. Според Шамхани, "жестоките удари на САЩ в Сирия са част от опитите за възраждане на организирания тероризъм в региона". Освен това той припомни на иракския си колега за приетия от парламента в Багдад закон за изтеглянето на всички чуждестранни въоръжени части от страната и заяви, че забавянето на практическата му реализация ще доведе до ескалиране на напрежението в Близкия Изток. На срещата между двамата е било обсъдено и намерението на НАТО да увеличи контингента си в Ирак от 500 до 4000 души. Ще припомня, че според заявлението на генералния секретар на пакта Йенс Столтенберг от втората половина на февруари, това ще стане "след получаване на официална покана от иракското правителство", като всички детайли на решението вече са съгласувани с премиера Мустафа ал-Казими. Това съобщение нямаше как да не разтревожи Техеран, още повече, че последвалият седмица по-късно въздушен удар по проиранските милиции говори, че истинската цел на увеличаването на войските на алианса не е декларираната преди това от Вашингтон борба с тероризма, а именно изтласкването на иранските прокси-групировки в региона.

Изчерпан ли е алиансът между САЩ и Саудитите

Саудитското кралство заема специално място в новата близкоизточна стратегия на САЩ, която екипът на Байдън ще се опита да реализира на практика. Както е известно, през последните години саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман, който на практика управлява страната от 2017 насам, положи сериозни усилия за радикална промяна на формиралия се в течение на дълги десетилетия архаичен и корумпиран модел на саудитското общество, който обаче доста добре устройстваше САЩ. Инициирайки мащабен процес на реформи, принцът демонстрира бурна активност в и извън пределите на Кралството, инициирайки различни преобразувания, в рамките на своеобразна "шокова терапия", чиито смисъл самият той обясни през 2018, в обширно интервю за Washington Post. Неговият баща - 85-годишният крал Салман, който очевидно не беше способен да се справя със задълженията си, още през ноември 2017 създаде Национален антикорупционен комитет, ръководен от престолонаследника и разполагащ с изключително широки пълномощия, включително да провежда собствени разследвания и арести, да забранява пътувания в чужбина, за замразява банкови активи и да осъществята редица други мерки, в рамките на кампанията за борба с корупцията в страната. Твърде бързо обаче, дейността на Комитета придоби "досъдебен" характер като повечето от разследваните от него не получаваха официални обвинения, склонявайки да сключат сделка с принц Мохамед и предавайки му по-голямата част от богатсвото си. Така например, след като задържа в течение на седмици няколко десетки членове на кралството семейство Ал-Сауд, бивши министри и успешни бизнесмени в два луксозни столични хотела - Ritz Carlton и Courtyard, принцът успя да събере от тях над 100 млрд. долара, нагледно демонстрирайки способността си да диктува своите условия на всеки в Кралството. Истината е, че иницираната от него "шокова икономическа терапия" се основаваше именно на такива методи. Ще припомня, че сред арестуваните от Мохамед бин Салман "корумпирани" саудитци беше и принц Бандар бин Султан - най-известният саудитски търговец на оръжие и бивш шеф на разузнаването на кралството. Според изданието «The Middle East Eye», принц Бандар е особено близък с Вашингтон, както и с редица водещи американски дипломати, за които се говори, че са били сериозно стимулирани финансово от него. Ще припомня, че принцът беше забъркан и в прословутата афера "Иран - Контра", предизвикала голям скандал по времето на президента Рейгън. Освен това, той се смяташе за личен приятел на бившия вицепрезидент на САЩ Дик Чейни, както впрочем и на президента Буш и лично контролираше тайните американско-саудитски операции за въоръжаването на т.нар. сирийска съпротива, макар че в крайна сметка почти цялото изпратено и оръжие се оказа в ръцете на Ислямска държава.

Впрочем, освен "шоковата" терапия, принц Мохамед бин Султан стана известен и с реформите, значително разширили правата на жените в Саудитската кралство, които вече могат да шофират, да развиват собствен бизнес (без съгласието на съпрузите си), да посещават стадионите и дори да участват в международни състезания в някои видове спорт. Нещо повече, те вече могат да служат в армията, включително да получават високи военни звания.

През април 2016 престолонаследникът лично представи стратегическата си програма за реформи "Визия 2030", в чиято разработка участват водещи западни експерти, а реализицията и изисква гигантски инвестиции. Ще припомня, че само проектът NEOM, предвиждащ изграждането "от нулата" на високотехнологичен суперград на площ от 26,5 хил. кв. км в крайната северозападна точка на Кралството, на брега на Червено море, се оценява на половин трилион долара.

Като изключим грубата грешка, която допусна, вкарвайки страната си в блатото на йеменската гражданска война, както и историята с убийството на опозиционния журналист Джамал Хашоги в Истанбул, реформите на принц Мохамед бин Салман и осъществените от него промени в силовия баланс между основните кланове в кралската фамилия Ал-Сауд, но прераснаха в сериозни политически сътресения. В резултат от тях вътрешнополитическият консенсус беше преразгледан в полза на клана Судейри, чиито лидери са крал Салман и принц Мохамед, без това да доведе до кръвопролитСауни сблъсъци и изостряне на дезинтеграционните процеси в страната.

Впрочем, престолонаследникът се ползва с определен авторитет и извън пределите на Кралството както заради имиджа си на либерален реформатор на Запад, така и в резултат от стремежа си да поддържа добри отношения с Русия и Китай. Така, по време на посещението му във Великобритания през 2018, той беше приет от кралица Елизабет ІІ, срещна се с ръководствата на външното (МІ-6) и вътрешното (МІ-5) разузнаване и дори участва в заседания на британския Съвет за национална сигурност. Освен това Лондон и Рияд обявиха, че създават двустранен Съвет за стратегическо партньорство, а в интервю за лондонския The Telegraph принцът отново акцентира върху плановете си "да разруши екстремизма" и да върне Кралството в лоното на "умерения ислям". Както е известно действията на Мохамед бин Салман се подкрепяха и от администрацията на Тръмп, която отказа да му отправи официални обвинения във връзка със "случая Хашоги".

Изглежда обаче, че и "борбата с корупцията", и реформите в рамките на "Визия 2030", както и демонстрираният от престолонаследника стремеж да се дистанцира от досегашните архаични устои на Саудитското кралство, не впечатляват особено новата демократична администрация, която изпитва сериозни подозрения към истинските намерения и възможности на Мохамед бин Салман. Ще припомня също, че според появилите се през 2018 мемоари на бившия зам. съветник по националната сигурност на президента Обама (и автор на повечето му речи) Бен Роудс, озаглавени "Светът, какъвто е" се твърди, че само по време на посещението на Обама в Саудитска Арабия помощникът му Марвин Никълсън е получи подаръци на стойност 18 580 долара, зам. ръководителят на апарата на Белия Дом Питър Рондлет - за 12 560 долара, а жената и дъщерите на президента са получили бижута на обща стойност почти 190 хиляди долара.

Така или иначе, но още през първите дни след влизането си в Белия Дом Байдън демонстрира намерение значително да ограничи официалните контакти с принц Мохамед, предпочитайки занапред да общува не с него, а с баща му - крал Салман. Очевидно с цел да окажат допълнителен натиск върху престолонаследника, САЩ съзнателно бавеха публикуването на доклада на Националното разузнаване относно убийството на Хашоги. според който то вероятно е било одобрено от принц Мохамед. След публикуването на доклада държавният секретар Антъни Блинкен дори обяви за въвеждане на т.нар. "Забрана Хашоги", т.е. "налагане на визови ограничения на лица, действащи от името на чуждестранни правителства и участвали в сериозни екстериториални действия против дисиденти, включително преследвайки, заплашвайки или нанасяйки вреда на журналисти, активисти или други лица, смятани за дисиденти във връзка с работата си". Тези ограничения са въведени и срещу 76 саудитски граждани, именно във връзка с убийството на Хашоги. Освен това, в рамките на т.нар. "Глобален закон Магнитски", Департаментът по финансите наложи санкции на най-близкия помощник на саудитския престолонаследник - генерал Ахмед Асири, като в "черния списък" е и елитното подразделение на националната гвардия, което според разузнаването на САЩ е пряко замесено в убийството.

Показателно е обаче, че президентът Байдън отказа да наложи персонални санкции на самия принц Мохамед, въпреки предизборните си обещания да накаже всички висши служители в Кралството, причастни към гибелта на Хашоги. Няма съмение, че тази промяна в позицията на президента, направена в последния момент, се дължи на факта, че Вашингтон продължава да разглежда Саудитска Арабия като ключов партньор и регионална сила, балансираща мощта на Иран, което прави всички опити за дистанциране от Рияд практически невъзможни. В същото време обаче, въпреки приказките за "необходимостта от реформи и демократизация" на Близкия Изток, САЩ очевидно не се нуждаят от една "прекалено модернизирана и самостоятелна" Саудитска Арабия, позволяваща си да търси по-тесни контакти с такива техни противници като Китай и Русия. В тази връзка ще напомня, че както заяви през CNN в началото на март говорителят на Белия дом Джен Псаки, Вашингтон разполага и с други "по-ефективни" от санкциите начини да влияе върху Рияд. Което означава, че процесът целящ Саудитска Арабия да се съобразява с мястото и ролята, отредени и в новата близкоизточна стратегия на САЩ, ще продължи с пълна сила.

Заключение

При анализа на бъдещите сценарии относно еволюцията на поведението на САЩ в Големия Близък Изток по време на управлението на тандема Байдън/Харис, следва да се отчитат два основни фактора.

Първият от тях е опората на елемента на приемственост във външната и отбранителната политика на САЩ, основаващ се на консенсуса в тези сфери сред хората, които вземат решенията в страната, без значение дали става дума за републиканци, демократи, или влиятелните кръгове в Пентагона, дипломатическите среди и лобистките групи.

Вторият определящ фактор е, че човешките права, подкрепата за демокрацията и борбата срещу популизма и екстремизма традиционно се смятат за основния критерий при формулирането на интересите и поставянето на целите, т.е. те си остават своеобразен стандарт, на който ще се опират САЩ и европейските им съюзници по много въпроси, касаещи Големия Близък Изток, включително подкрепата за "зараждащата се демокрация" в Тунис или защитата на човешките права в Египет, Саудитска Арабия или Алжир.

В крайна сметка, промените в близкоизточната (гео)политика на САЩ няма да имат фундаментален характер, т.е. със сигурност ще се запазят добре познатите традиционни интереси, доминираши в стратегията на американците, с акцент върху идеалистическите ценности. Очакванията на Вашингтон са, че тези промени могат да стимулират възраждането на "демократичните движения" и да ерозират позициите на авторитарните арабски режими.

 

Бележки:

 

  1. https://www.rand.org/blog/2021/03/why-biden-cant-turn-back-the-clock-on-the-iran-nuclear.html

 

*Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.4 2021