23
Съб, Окт
25 Нови статии

НАТО в началото на "съдбовното десетилетие"

брой 2 2021
Typography

Комплексните предизвикателства на съвременната епоха, които се формират на фона на усложняването на ситуацията в света, като цяло, с пълна сила се отнасят и за Северноатлантическия алианс. Поне от 30 години насам, НАТО е изправена пред необходимостта да се приспособи към новите условия, като проблемът допълнително се усложнява от разширяването на пакта, неговия дневен ред и спектъра от заплахи, както и от начина, по който ключовите играчи защитават своята идентичност и интереси в различните ситуации.

Постъпателното влошаване на отношенията между НАТО и Русия, както и последвалото изостряне на отношенията между съюзниците вътре в пакта по време на управлението на Тръмп, императивно налага промени в стратегическата визия за бъдещото развитие на НАТО.

След началото на пандемията от Covid-19 пряката военна активност на алианса беше парализирана. НАТО прекрати подготовката на най-големите си годишни военни маневри «Defender Europe-2020», а редица свързани с тях учения, като «Dynamic Front», «Joint Warfighting Assessment», «Saber Strike» и «Swift Response», бяха отменени. Това обаче позволи на ръководството му да отдели повече внимание на стратегическите перспективи пред пакта. Сред резултатите беше програмното по своята същност заявление на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, направено в началото на юни 2020, във връзка със старта на програмата "НАТО 2030: единство в новата епоха".

Документът включва 138 предложения. В частност, става дума за разширяване на „сдържащия потенциал” на НАТО, както и за поддържане на „технологичното превъзходство” на алианса по отношение на Русия и Китай. В доклада се посочва, че: „НАТО следва да продължи да реагира на заплахите и враждебните действия на Русия по един политически единен, решителен и последователен начин”, т.е. без връщане към „обичайното взаимодействие” с Москва. На фона на този отказ от „обичайното взаимодействие”, призивът на Столтенберг „да продължи диалогът с Русия” относно договора „Нов СТАРТ”, чието действие трябваше да изтече през февруари 2021, изглежда по-скоро като доказателство, че пактът е готов да продължи да шантажира Москва, оказвайки и нарастващ натиск. Този извод се потвърждава и от твърдението на генералния му секретар, че НАТО няма да се изтегли от Афганистан. Според него, на срещата между военните министри на страните членки през февруари 2021 „предстои да бъдат взети трудни решения”.

Разбира се, руснаците отхвърлят обвиненията на Запада, напомняйки, че САЩ са разположили ядрено оръжие на територията на съюзниците си от НАТО, които са неядрени държави. По този начин, Германия например, получава ако не пряк, то косвен достъп до системите, свързани с ядреното въоръжение.

Основните принципи на досегашната стратегия на НАТО

Както е известно, последната стратегическа концепция на пакта беше приета през 2010, при това не толкова, като ориентир за бъдещето, колкото като концептуално оформяне на ролята на НАТО в постбиполярната ера. Тя представляваше максимално широка визия за функциите и сферите на отговорност на пакта, базираща се на три основни "стълба": колективната отбрана, кризното регулиране и кооперативната сигурност. Стратегическите концеции от 1991, 1999 и 2010 последователно развиваха дискурса към разширяване на пакта, фиксирайки паралелно с това статуквото (установило се след разпадането на СССР и операцията в Косово), а също "новата идентичност" на НАТО, и легимизирайки действията и плановете на организацията. Според редица експерти, концепцията от 2010 окончателно е превърнала НАТО в "хибриден алианс, опиращ се на идеологическия компонент", както и на триадата "политика-икономика-идеология".

С тази концепция на НАТО, като колективно цяло, се възлагаха едновременно няколко социални роли: опора за сигурността в Евроатлантическата зона; положителен пример за своите евразийски съседи; кризисен мениджър в максимално широк географски мащаб, а също - глобален мисионер на демокрацията. Ако първите две роли се вписваха в реалистичните представи за политиката на баланса и военния характер на НАТО, другите две апелираха по-скоро към "бъдещия поствестфалски световен ред", в чиито рамки алиансът следва да се трансформира в пълноценна ценостно-политическа общност.

Както е известно, практиката е единствената проверка за адекватността на една или друга теоретична постановка. Тоест, за възприемането на новите "социални" роли на пакта от всички страни членки бяха необходими реални действия. Включително, практическото отработване на новите функции, разширяването на партньорската мрежа върху една достатъчно гъвкава основа (включваща не само военното сътрудничество, но и борбата с последиците от природни катаклизми, утилизацията на вредни вещества в рамките на програмата "Наука за мир", образованието и информацията), както и адаптирането на институционалната структура на НАТО.

В онзи момент (т.е. през 2010), реализацията на мисията в Афганистан, американската кампания в Ирак, разпределението на бюджетите за отбраната (за първи път формулата "2/20" беше озвучена още през 2006 на Срещата на върха в Рига), по-нататъшното разширяване на НАТО (и, в частност, възможното членство на Украйна и Грузия) вече се бяха превърнали в проблемни възли в рамките на евроатлантическата общност. И въпреки приемането на новата стратегия, те не бяха преодолени.

Необходимостта от промени

Разширяването на функциите и зоната на отговорност на НАТО в глобален мащаб се оказа неизпълнимо изискване както за новите членове на пакта, така и за някои държави от т.нар. „ядро”, като Германия и Франция, които гледат скептично на глобалния дневен ред, прокарван от САЩ и Великобританиа. Последната операция извън зоната на отговорност беше кампанията в Либия, която демонстрира не само качествения разрив между материално-техническото снабдяване на САЩ и това на Западна Европа, но и липсата на обща позиция и възприемане на ситуацията от страните членки на НАТО. Тогавашният генерален секретар Андерс Фог Расмусен разкритикува европейците и лансира концепцията за т.нар. „умна отбрана”, като начин да бъдат разпределени функционално възможостите на страните членки, като паралелно с това бъде укрепен техният потенциал и увеличена взаимната им зависимост.

Въпреки това, развитието на събитията през следващите години принуди НАТО да измести фокуса от глобалното към тясно регионалното и обратното. Кризата в Украйна даде възможност за сплотяване около добре познатия от от двуполюсната ера „враг”, което беше демонстрирано на Срещите на върха през 2014 и 2016 в Нюпорт и Варшава. Военната машина на пакта отново беше фокусирана към Европа, което изискваше допълнителни разходи. Но веднага след като Тръмп влезе в Белия дом, ситуацията отново започна да се променя. Интересът на Вашингтон от укрепване на взаимната зависимост със съюзниците се трансформира в стремеж те да бъдат поставени в пряка зависимост от американските военни поръчки, като паралелно с това САЩ получат допълнителни средства за собствения си военно-индустриален комплекс. В същото време американските интереси в сферата на сигурността си останаха глобални и напоследък все повече се обвързват с действията на Китай. Именно в резултат от натиска и дипломатические усилия на САЩ тази страна беше включена в списъка на потенциалните заплахи за НАТО, на Срещата на върха в Лондон през декември 2019. Друго глобално предизвикателство, за справянето с което САЩ разчитат на НАТО, е международният тероризъм и конфликтите в Близкия Изток.

Постоянните трансформации и променящите се предизвикателства ерозираха взаимното доверие между страните членки на пакта. Успешното решаване на регионалните и глобални задачи изисква не само различна организация на военната машина и сериозни инвестиции във военни технологии, но и подкрепата на съюзници, само че срещите на върха на НАТО от 2016 насам показват всичко друго, но не и единство.

Какво представлява програмата „НАТО 2030

Именно в този контекст зачестиха призивите за формулиране на нов стратегически курс, способен да възстанови ерозиращото взаимно разбирателство и да обедини всички страни членки около няколко, макар и ограничени, но разбираеми и сравнително постижими цели. Така на Срещата на върха на НАТО през декември 2019 беше решено, че Столтенберг ще оглави група експерти, които да „обърнат рефлексиите на алианса към бъдещето” и да представят съображенията си относно укрепването на политическото измерения на алианса на Срещата на върха през 2021. В тази ситуация са налице очевидни паралели с „доклада на тримата мъдреци” (създадена през 1956 група, включваща външните министри на Канада, Италия и Норвегия) и „доклада Армел” (изготвен през 1967 от белгийския външен министър Пиер Армел) – предишните, при това успешни, опити да се обоснове теоретично невоенната активност на НАТО и да се укрепи единството в пакта. Задачата, която се поставя днес, е да се намери начин той да стане също толкова силен и ефективен в политическата сфера, колкото е във военната.

Изборът на експертите, изготвили програмата, беше направен въз основа на принципа за „джендърен баланс”, притежаваните от тях умения и „географската справедливост”. По традиция, в подобни концептуални проекти биват ангажирани малки и средни държави от алианса, с цел да се гарантира, на първо място, относителното дистанциране от съперничеството между големите играчи, а на второ – да се повиши „съзнателността” вътре в НАТО. Този път в експертната група бяха включени пет жени и петима мъже, представляващи Нидерландия, Полша, Турция, Великобритания и САЩ. Този избор никак не бе случаен, защото пактът се безпокои както от отново набиращата популярност идея за „самостоятелна европейска отбрана” (стар френски проект), така и от нарастващата външнополитическа независимост на Анкара.

Приносът на Столтенберг

Още в първото си изказване, касаещо проекта „НАТО 2030”, Столтенберг се опита да очертае широките концептуални рамки, в които алиансът възнамерява да се развива и да укрепва своята политическа съставляваща. В същото време, той даде да се разбере, че в НАТО са наясно за съществуващите проблеми, а също знак за това, в каква посока алиансът ще продължи да се развива занапред. В основата на изказването му бяха трите основни направления на адаптирането на НАТО към „новата нормалност”, в лицето на военните заплахи от страна на Русия и международния тероризъм, разпространението на дезинформации и пропаганда, възходът на Китай, водещ до промени в глобалния силов баланс и ерозията на привлекателността на западните ценности и начин на живот. Всички тези направления отразяват причините за центробежните тенденции, които са налице в НАТО на различни равнища.

Според Столтенберг, първият фактор, който би гарантирал успешното бъдеще на НАТО, е запазването на мощния военен потенциал, ръста на инвестициите във въоръжените сили и увеличаване на военните възможности. Въпреки че целта на работната група е да потърси формула за постигане на политическо единство, в основата на идентичността на пакта продължава да е колективната отбрана, защото на нея се крепи и самият пакт. Споменаването и обаче, цели и да привлече вниманието към първото ниво на проблемите с единството в НАТО, а именно материалните диспропорции вътре в алианса.

Макар че споровете относно приноса на европейските членове на НАТО съществуват още от 70-те години на миналия век насам (за първи път въпросът е поставен от администрацията на Никсън и Кисинджър), натрупването на критична маса от взаимни претенции и обиди доведе до рязко изостряне на проблема при управлението на Тръмп. В момента само няколко страни отделят 2% или повече от своя БВП за нуждите на алианса: САЩ, Гърция, Естония, Великобритания, Полша, Латвия и Литва.

Второто направление (върху което се фокусира и вниманието на работната група) е именно укрепването на политическото единство. В тази връзка Столтенберг призова за интензифициране на икономическите и дипломатически връзки и разширяване на инструментариума за взаимодействие. По-интересна обаче е бележката му, че в този контекст следва да е сигурно, че с привличането на нови членове алиансът няма да „внесе” и по-голяма нестабилност в НАТО. Този сигнал може да се тълкува или като намек, че алиансът не е готов да приеме такива постсъветски държави, като Грузия и Украйна, или като знак към страните от „ядрото”, че НАТО не е склонна да се съобразява с желанията на такива свои членове като Полша и прибалтийските държави. За това впрочем, говори и твърдението на Столтенберг,че НАТО не е длъжна винаги да е на предната линия и да действа, а следва да се превърне в открит форум за дискусии и консултации, защото е единствената организация, обединяваща Европа и Северна Америка, която притежава необходимата инфраструктура, но се нуждае от политическа воля за да може да я използва.

Струва ми се, че това касае и проблема за възобновяване на европейската инициатива за укрепване на собствената отбрана. От 2016-2017 е налице повишена активност в тази посока. И макар, че е свързана най-вече с „провокационната” реторика на Макрон и Меркел, тя беше подкрепена и от редица практически инициативи. Сред тях е стартът на Постоянното структурирано партньорство в областта на отбраната (PESCO), разработването на третия План за развитие на способностите на ЕС (Capability Development Plan), решението за издаване на Координиран годишен преглед на отбраната (CARD) или идеята за структуриране на способностите съобразно системата «Pooling and sharing». Интерес към създаването на „европейска армия” демонстрират Франция, Германия, Италия и Испания. Развитието на идеята за европейската сигурност е свързана с нарастващата зависимост на Европа от САЩ по линия на покупките на военна техника и повишаване дела на военните разходи за НАТО, при положение, че големите европейски държави изпитват силни съмнения относно универсалния характер и релевантността на целите, за които се изразходват тези средства (без значение, дали става дума за САЩ и техните глобални цели, или за русофобията, демонстрирана от Полша и прибалтийските държави). Това няма как да не тревожи САЩ, неслучайно бившият съветник по националната сигурност на Тръмп . Джон Болтън квалифицира общата европейска политика за сигурност и отбрана като „кинжал, насочен срещу НАТО”. На свой ред Столтенберг нееднократно е подчертавал, че не съществува начин за справяне със сегашните предизвикателства извън трансатлантическата ос.

Като трети стълб на програмата „НАТО 2030” се постулира необходимостта от по-глобален подход във връзка с възхода на Китай. Според Столтенберг, това обаче не означава глобално присъствие на алианса, а максимално разширяване на вниманието му към случващото се в света. За целта е необходимо укрепване на сътрудничеството с близките „ценностно-стратегически култури” (т.е. с Австралия, Япония, Нова Зеландия и Южна Корея) за да се запази възможността да налагане на западните норми и стандарти в глобален мащаб, т.е. за да бъде съхранен либералният световен ред. Тук е мястото да напомня и, че за участие в дискусията относно „глобалната промяна в силовия баланс, свързан с възхода на Китай”, НАТО покани и „партньорите” си от Азиатско-Тихоокеанския регион – Австралия, Япония и Южна Корея.

Всичко това е свързано с третото ниво на проблема – осъзнаването на общите интереси и по-точно изборът на  мащабите на активността на НАТО. Както вече споменах, далеч не всички страни биха искали алиансът да се трансформира в глобален играч, а и не всички от онези, които се стремят към това, разполагат с достатъчен потенциал за реализацията на глобални задачи. В това отношение е неоспорим единствено глобалният интерес на САЩ, към които в рамките на НАТО традиционно се присъединяват (макар по-скоро чисто формално) Великобритания, Нидерландия и северноевропейските държави. Предвид географското и положение, Турция също има глобални амбиции, но те не са в руслото на тези на НАТО. Що се отнася до Полша и прибалтийските държави, макар че на думи са склонни до подкрепят американските инициативи, те преследват най-вече тяснорегионалните си интереси, свързани със „сдържането” на Русия.

На свой ред, Франция и Германия, чиято подкрепа е задължителна за разширяване глобалното присъствие на пакта, те не са готови да излязат извън рамките на широкото разбиране на „евроатлантизма”, което също е сред причините за възобновения интерес към идеята за самостоятелна европейска отбрана. Голям брой членове на НАТО са в т.нар. „сива зона”, т.е. нямат интереси, касаещи сигурността, нито по източните граници на алианса, още по-малко пък в Близкия Изток и Азия. Сред тях са и Гърция, чиято сигурност е свързана най-вече с претенциите на съседна Турция, балканските държави, чиито интереси не излизат извън рамките на региона, както и Испания, Белгия и повечето страни от Централна Европа. Затова, от една страна, акцентът върху глобалния подход и избора на нови потенциални съюзници е обясним с набиращото скорост американско-китайско противопоставяне, ерозията на либералния световен ред и търсенето на приемственост със сегашната стратегическа концепия на НАТО. От друга страна, логично е да очакваме, че тъкмо защото предишният концептуален дизайн се оказа прекалено широк за алианса, степента на неговата „глобализация” би следвало да бъде понижена.

Кризата на идентичността и шансовете на НАТО да оцелее

Както посочва германското издание Contra Magazin, „след разпадането на Съветския съюз, необходимостта от НАТО изчезна, но вместо да се саморазпусне, алиансът усилено превръша Европа в мишена на евентуален ядрен удар. Неслучайно уморените от англосаксонската хегемония Италия, Германия и Франция все по-често говорят за потенциална заплаха от страна на САЩ и, в тази връзка, за създаването на неконтролирана от НАТО европейска армия”.

От 90-те години на миналия век насам алиансът на практика действа като инструмент за обединяването на Източна Европа под егидата на САЩ и осъществяване на военни операции извън териториите на страните членки, отново в американски интерес. Далеч не всички обаче са безусловно съгласни с тази стратегия на НАТО, което пък ерозира неговото единство и задълбочава противоречията между членовете му. Освен това политическите елити на водещите играчи започнаха все по-ясно да осъзнават, че интересите им често не само не съвпадат с тези на партньорите от пакта, но и нерядко се конфронтират с тях, в резултат от което довчерашните сюзници все по-често си пречат взаимно. Сред примерите за това не е само ситуацията край бреговете на Либия и подкрепата на противопоставящи се участници в либийския конфлист от отделни членове на НАТО, но и сирийската гражданска войда. Както е известно, в Сирия Вашингтон и Анкара често се конфронтират, а в някои случаи се държат като откровени врагове.

Експертите и политиците говорят за криза на Северноатлантическия алианс от доста време насам. Първите подобни оценки появиха още във връзка с решението на Шарл Дьо Гол да оттегли Франция от военните интегрирани структури на НАТО, а щабът на организацията се премести от Париж в Брюксел. По време на глобалната финансово-икономическа крида през 2008, на фона на съкрашаването на държавните разходи, страните от НАТО се изправиха пред сложен проблем, свързан с необходимостта от поддържане на адекватни на съвременната ситуация военни сили и средства. Повечето от тях бяха принудени да съкратят разходите си за отбрана, в резултат от което се появи прекалена диспропорция между военните разходи на САЩ и европейските им съюзници (през 2012 тя достигна 72% към 28%), задълбочи се и разривът между военните потенциали на европейските страни членки на пакта (Великобритания – 6,9% от общите разходи, Германия – 4,6%, Италия – 2%).

С течение на времето тези проблеми още повече се задълбочиха, а се появиха и нови. Така, по време на провелата се през юни 2020 съвместна пресконференция на президентите на САЩ и Полша, Тръмп квалицифицира като „недостатъчно” нивото на военни разходи на страните членки от 2% от техния БВП и ги призова да поемат „справедлив дял” от издръжката на алианса. На конгреса на Републиканската партия през август той за пореден път се обяви за най-големия лобист за повишаване разходите за отбраната на страните членки на НАТО.

Въпреки това, мнозина европейски политици са по-склонни да съкратят военните бюджети на страните си, особено предвид сегашните финансово-икономически проблеми, свързани с пандемията от Covid-19. Освен това, все повече от онези политици, които в последно време активно предлагаха на САЩ да разположат свои военни части в страните им (най-вече в Прибалтика), виждат в това възможност да съкратят военните си разходи, прехвърляйки повече средства за други бюджетни пера. Така, през миналата 2020, финансовият министър на Естония Мартин Хелме предложи военният бюджет на страната му да бъда орязан с 50 млн. евро.

Както посочва в тази връзка National Interest:, „Навремето алиансите и гаранциите за сигурност се смятаха за най-сериозните ангажименти, които би могла да поеме една държава. Днес обаче Вашингтон раздава гаранциите за сигурност буквално „на килограм”, което на практика означава, че те нищо не струват”.

Потвърждение за това е и проточилата се конфронтация в Източното Средиземноморие и отношението на НАТО към политиката и действията на Турция. В резултат от действията на Анкара, тази страна вече мощно присъства в целия регион от Близкия Изток до Източното Средиземноморие и Северна Африка, което повиши риска от противопоставяне и търкания вътре в пакта. Както е известно, през лятото на 2020, след възникналите проиворечия относно либийския конфликт, провокирали откровено агресивни действия от страна на турски и френски бойни кораби, взаимните противоречия между Париж и Анкара се задълбочиха. Малко по-късно, те допълнително се изостриха заради съвместните френско-гръцко-кипърски военни учения в Източното Средиземноморие. Турция обвини Франция, че е нарушила споразуменията относно военното присъствие в Кипър и в отговор активизира маневрите на свои кораби в района. На свой ред, коментирайки ситуацията, френският президент Макрон отбеляза, че турските действия „не приличат на поведение на съюзник от НАТО” и, че Турция се държи по този начин от вече няколко поредни години, игнорирайки съюзническите отношения в рамките на алианса.

Към това следва да добавим и ескалацията на напрежението между Турция и друг член на НАТО – Гърция, заради оспорваните газови находища в Средиземно море. Този конфликт периодично се изостря, разделяйки Европа на два лагера.

Поне засега, НАТО не е в състояние да се справи с тази вътрешна криза, тъй като алиансът традиционно се самоотстранява от решаването на турските проблеми. На фона на риска от открит военен сблъсък, генералният му секретар Столтенберг се ограничи единствено с призиви за „диалог” и „деескалация”. Впрочем, самите членове на НАТО не демонстрират единство в оценката си за действията на Анкара, сред доказателствата за което бе и отказът на 22-ма от 30-те членове на пакта (включително България) да подкрепят искането на Франция за по-твърда позиция спряма Турция.

Потенциалният военен конфликт „вътре в НАТО”, опасността от който въобще не е отминала, говори за това, че пактът е много далеч от най-добрите си времена. Създава се впечатление, че ръководството му или откровено игнорира интересите на европейските съюзници, които изглеждат готови да решават споровете помежду си с оръжие, или в Брюксел следват някакви тайни указания на Вашингтон, който възнамерява да извлече максимална полза от отслабената от евентуалната война Европа.

Според зам. ректора на истанбулския Университет „Кадир Хас” проф. Митат Челикпала, съюзническите отношения в НАТО не работят в Източното Средиземноморие. Конфликтът между три ключови държави от алианса (Франция, Турция и Гърция) може да бъде контролиран само от много мощен играч, какъвто в НАТО са единствено САЩ, още повече, че именно те осъществяват контрола в Средиземно море от името на пакта.

Самият факт, че между съюзници от НАТО въобще са възможни подобни търкания, заплашващи да еволюират във въоръжени сблъсъци, тотално дезавуира оптимистичната реторика на Брюксел относно уж съществуващите „единстно и солидарност между членовете на пакта”. Истината е, че независимо от продължаващото си присъствие в НАТО, почти всички членове на алианса следват най-вече собствените си интереси.

Някои изводи

Процесът на „рефлексия” на НАТО ще продължи поне до следващата среща на върха през 2021, но още днес можем да направим някои изводи. Ако се съди по очертаните от генералния секретар на пакта три основни „фактори за успеха”, би могло да се каже, че ръководството на НАТО е напълно наясно относно основните възли на противоречията в алианса. Може да очаква и, че формулираният за периода до 2030 наратив също ще бъде насочен към увеличаване на военните бюджети на страните членки и закупуването на нови видове въоръжения от САЩ. На второ място, вероятно ще станем свидетели на отказа от идеите за европейска самостоятелност в сферата на отбраната, като за целта Вашингтон ще обещае на западноевропейските държави да съгласува с тях разпределението на общия бюджет на НАТО и да не използва техните вноски за операции в отдалечени региони, а в ограничен размер – за гарантиране на сигурността на Източна Европа. На трето място, ще продължат опитите за обосноваване на необходимостта от глобална сфера на отговорност на алианса. Това се очертава като най-трудната задача, пред неговото ръководство, тъй като предишните опити вътрешните противоречия да се компенсират с „ефекта от мащаба” не се оказаха успешни. В този смисъл, лансираната от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг формулировка оставя място за компромис, чието постигане (ако въобще е възможно) е въпрос на бъдещето.

Показателно е, че в рамките на обявеното „обновяване” на НАТО, алиансът възнамерява да участва активно в решаването на такива задачи, като борбата с климатичните промени,  развитието на „зелената енергетика”, използването на изкуствения интелект, усвояването на Арктика и т.н. Което поражда доста въпроси. Както посочва в тази връзка италианския вестник Giornale: “всичко това се прави за да може да се заяви на многобройните критици на пакта, че той не е анахронизъм, а универсална организация на бъдещето, способна да се ангажира не само с военно-политически въпроси”. Тоест, запазвайки милитаристичния си характер, НАТО все по-очевидно излиза извън рамките на решаването на чисто военните си задачи. А що се отнася до използвания от Giornale израз „универсална организация на бъдещето”, това е просто новата формулировка на традиционния стремеж на Запада към глобално господство, под една или друга форма.

 

*Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.6 2021