Фронтовете и границите на неоосманистката експанзия

Анализът на външната политика на Анкара и действията на турския президент Ердоган през последните години обаче, недвусмислено говорят за изключително сериозни амбиции за разширяване на турското влияние в международната политика.

Според редица експерти, сред причините за възприемането на идеите на политическия ислям, неоосманизма и пантюркизма от Ердоган и превръщането им в "гръбнак" на вътрешната и външна политика на Анкара, са амбициите на турския лидер да остави "значима следа", при това не само в националната, но и в световната история.

Несъмнено, корените на изповядваната от Ердоган идеология могат да се открият във войстващия политически ислям, възникнал в края на 60-те години на миналия век под влияние на Неджметин Ербакан - първият ислямистки премиер на Република Турция и духовен наставник на сегашния президент.

Идеологическите и икономически предпоставки за турската експанзия

През последните месеци, след директната турска военна намеса в Ирак и Североизточна Сирия, участието в хибридните войни в Сирия, Либия и Йемен, ескалирането на военното напрежеие в Егейско и Средиземно море, в периметъра на авантюристичната политика на Ердоган се оказа и Южен Кавказ, където турската подкрепа за Азербайджан изигра ключова роля за победата му в поредната война с Армения за Нагорни Карабах.

Тази външнополитическа и военна експанзия започна да се разширява все по-активно и мащабно, следвайки позиционирането на Анкара като "регионален лидер" и представител на "интересите на мюсюлманските народи" и подкрепата и, включително с военна сила, за протурските сили в Тунис, Либия, Египет, Сирия, Ирак, Южен Кавказ, та чак до Мианмар и китайската провинция Синдзян.

В рамките на тази политика се поставя сериозен акцент и върху създаването на реални предпоставки за доминацията на Турция на "територията на Туран", чрез формирането на глобално наддържавно образувание, обединяващо както тюркските така и другите народи от Централна Азия и Сибир. За целта Анкара инвестира големи усилия и средства, опитвайки се да привлече нови суверенни държави от региона в турската сфера на влияание. Освен това постоянно се провеждат срещи на тюркските държави, на които се лансират различни  идеи за постигане на единство, включително и военно, т.е. чрез създаването на своеобразна "тюркска НАТО".

Така, с цел разширяване на турското влияние в Централна Азия, през 2009 в азербайджанския анклав Нахичеван беше създаден Съвет за сътрудничество на тюркоезичните държави (т.нар. Тюркски съвет), в който участват Турция, Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан. На различни форуми, турските представители многократно са заявявали, че "по своя демографски и икономически потенциал Тюркският съвет спокойно може да се конкурира в Евразийския икономически съюз".

Всичко това показва, че през последните години политиката на Турция акцентира най-вече върху създаването на институционални основи за глобалната тюркска интеграция и формирането на турско икономическо и общо културно пространство, способно да гарантира нов скок на турската икономика, както и да се превърна в основа за оказване на мощен геополитически натиск върху Гърция, Русия, Иран и Китай.

В тази връзка ще напомня, че в света има шест суверенни държави (Турция, Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан, Узбекистан), в които тюркските етноси са доминиращи. Впрочем, такива са и девет автономни републики и райони със сериозно "тюркско присъствие", които са част от Руската Федерация (Башкортостан, Кабардино-Балкария, Карачаево-Черкесия, Саха-Якутия, Татарска, Чувашия, Крим) и Китай (Синдзян-Уйгурският автономен райно), като сред тях е и непризнатата Севернокипърска турска република.

С близък до тюрките произход са и представителиje на алтайското езиково семейство, които имат една суверенна държава (Монголия), четири автономии в Русия (Алтай, Бурятия, Тува, Хакасия) и една в Китай (автономният район Вътрешна Монголия).

Това обяснява и прокарваните през последните десетилетия "инициативи” на Турция за създаване и използване в рамките на собствената и пантюркистка стратегия, на такива реални и виртуални регионални микроблокове като т.нар. "Кавказки дом", "Ислямска конфедерация на Кавказ", "Ислямска Чечено-Дагестанска конфедерация", "Кавказки общоевразийски пазар", както и опитите и да използва за целта регионалния икономически алианс ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова), Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), Централноазиатският съюз и някои други.

Икономическите предпоставки

Тази турска експанзия се опираше на впечатляващото развитие, което в течение на доста години показваше икономиката на страната. От средата на 80-те години на миналия век до 2013 икономическият растеж в Турция демонстрираше темпове, съпоставими с тези на Китай. През 1985 например, турският БВП беше 92,6 млрд. долара, десет години по-късно (1995) той достигна 233,1 млрд., а след още десет (2005) беше 501 млрд. Върхът от 950,6 млрд. беше постигнат през 2013, оказала се преломна за Турция.

Дотогава турският управляващ елит разглеждаше бъдещето на страната в рамките на процесите на глобалния пазар и западната, т.е. американската, доминация. След това обаче, нещата се промениха. На първо място, изчезнаха леснодостъпните ("ничии"), пазари на планетата. Големите сили започнаха да "ограждат" пазарите си, постепенно изтласквайки от тях външните конкуренти. Тоест, турската икономика внезапно попадна в ситуация, доста напомняща онази на Втория Германски Райх в началото на ХХ век, оказал се "отрязан" от френските и британски колониални пазари.

През 2014-2015 с турската икономика се случи същото. След като през предходните 20 години нарасна почти 11 пъти, тя внезапно започна да боксува, демонстрирайки спад от 20%, през следващите пет години, т.е. до 2020. При това, в онзи момент Турция вече се бе превърнала в най-големия световен хъб за производство на авточасти например. С този сектор е свързан 15,9% от износа на турската обработвателна индустрия (обемът му през 2019 достигна 26 млрд. долара). Но второ място в турския износ са "възлите и оборудването за ядрени реактори", чиято стойност достигна 15,8 млрд. Турците планират до 2025 обемът на изнасяните от тях въоръжения да достигне 25,5 млрд. долара и доста успешно вървят към постигането на тази цел. Те се смятят за един от лидерите в производството на военни дронове, като по този показател надминават дори руснаците. В тази връзка ще припомня и че, когато реши да изключи Анкара от програмата за производството на американските изтребители F-35, Вашингтон беше неприятно сюрпризиран, откривайки, че почти 10% от частите за тези самолети се произвеждат именно в турските заводи. А по-важното в случая е, че турските предприятия очевидно са достигнали технологично ниво, позволяващо производството на толкова сложна продукция.

В същото време, Анкара е наясно, че мощта на досегашните хегемони в заобикалящото я геополитическо пространство ерозира, и това я стимулира да се опита да реализира необходимата за утвърждаването на Турция, като самостоятелен геополитически играч,  икономическа и идейна експанзия в цялото огромно пространство от Източното Средиземнорие и Балканите, през Близкия Изток, Южен Кавкав и Централна Азия, до Западен Китай (Синдзян). С надеждата да открие и постави под свой контрол новите запаси от енергоносители в Източното Средиземноморие, както и "алтернативните тръбопроводни газови доставки" през Гърция. Да се добере до вече съществуващите значителни излишъци от природен газ в Централна Азия. Да се опита да замени поне част от китайския износ към Европа, както и да си гарантира нови пазари за модерното турско въоръжение и, най-вече, за своите дронове и леки бойни лазери за тактическата противовъздушна отбрана.

Тази турска експанзия обаче, има едно особено слабо място и това е състоянието на националната икономика и по-точно липсата на финансови средства. Просто, защото в резултат от експанзията си, Турция харчи много повече, отколкото получава. Тук е мястото да напомня и, че предвид вредата, която пантюркистка активност, можеще да нанесе на Русия и Китай и замяната на тяхното регионално влияние с това на Турция, като член на НАТО, през последните трийсет години амбициие и се подкрепяха от т.нар. "колективен Запад", в рамките на глобалното му противопоставяне с Москва и Пекин. Именно това вдъхна увереност на Анкара относно шансовете за практическа реализация на неоосманистските и стремежи, както и, че гарантирането на евразийската регионална и континентална сигурност (т.е. сигурността на Балканите, Черно, Адриатическо и Егейско море, Източното Средиземноморие, Близкия и Среден Изток, Кавказ и Централна Азия) ще бъде поверено от Запада на Турция и нейната политика в тези региони ще се ползва с неговата подкрепа.

През последните години обаче, разминаването между интересите на Вашингтон и някои от западноевропейските му съюзници (най-вече Франция) и тези на Турция в рамките на редица конфликти и, в частност, в Сирия, Ирак, Източното Средиземноморие, както и за влияние в Централна Азия, а също очерталото се ситуативно сближаване на Анкара и Москва (включително след покупката на руски зенитни системи С-400) принуди Запада спешно да коригира отношението си към Турция на Ердоган. Срещу нея бяха отправени множество критики и дори заплахи за налагане на санкции, а през ноември 2020, в интервю за Figaro, американският държавен секретар Майк Помпео открито призова Белия дом и Европа "да се противопоставят съвместно на изключително агресивните действия на Турция".

Разбира се, тези критики и заплахи едва ли ще променят в близко време пантюркистката и неоосманистка активност на Анкара и използването и в интерес на политическия ислям. Западът обаче, вероятно разчита, че стремително влошаващото се състояние на турската икономика, което ще се опитам да анализирам подробно по-долу, би могло да улесни "необходимите корекции" в турската (гео)политика и връщането на Анкара в редовете на "трансатлантическата общност" - със или без Ердоган.

Турската икономика е в стагнация вече шеста поредна година. Бързо нараства държавният дълг и най-вече външният. Ако в течение на 15 години подред делът на държавния дълг спрямо БВП постоянно намаляваше (от 76% до 27%), сега отново е скочил до 33%. В момента Турция дължи на чуждестранните си кредитори 450 млрд. долара, като 320 млрд. са задължения на частни компании. Именно тази критична ситуация обяснява, защо в момента Турция така активно се опитва да промени ситуацията в региона в своя полза - това не е свързано толкова с мечтите за възраждане на Османската империя, колкото с прогресивно нарастващата нужда от свежи средства, или по-точно от източници на експортни печалби. Тук е мястото да напомня, че докато външната търговия осигурява 31,9% от БВП на Китай, за Турция тази цифра е 64,9%. Тоест, за страната е жизненоважно да разшири достъпа си до експортните пазари, защото традиционните пазари постепенно се затварят за нея. САЩ например слязоха от трето на пето място в списъка на десетте основни турски търговски партньори, като Турция изнася там доста по-малко (8,3 млрд долара), отколкото в Германия (16,1 млрд.). Впрочем, в момента Европа поема 36% от турския износ (Великобритания - 11,1 млрд., Италия - 9,56 млрд., Испания - 7,71 млрд., Франция - 7,29 млрд., Нидерландия - 4,77 млрд., Белгия - 3,95 млрд.). И докато това не се промени, Ердоган ще продължи да извива ръцете на ЕС.

Икономическата цена на експанзията

Неосманистките амбиции излизат твърде скъпо на турската икономика. Икономическият растеж в страната на практика е спрял. Ако през 2010-2017 нейният БВП нарастваше с 5-8% годищно, през 2018 ръстът беше 2,8%, а през 2019 - по-малко от 1%. В същото време инфлацията нарасна от 7-9% на 20%. От юли 2016 досега курсът на лирата към долара е паднал 2,5 пъти. Пандемията от коронавирус и свързаното с нея намаляване на валутните постъпления само ускори икономическия спад. През 2020 турските валутни резерви са намалели от 74 на 45 млрд. долара, като 44 млрд. от тях са резерви на търговските банки.

Според повечето западни анализатори, финансовият крах на Турция изглежда неизбежен. В края на октомври курсът на лирата "проби дъното", като падна под нивото от осем лири да долар. Последиците от това за турската финансова система могат да се окажат катастрофални.

Само от август до ноемри 2020 лирата загуби 15% от стойността си по отношение на водещите световни валути, а от началото на годината - 25%. От финансовата криза през 2008 досега обезценяването на лирата достигна 85%. Всичко това стимулира инфлацията и увеличава данъчното бреме върху държавата и бизнеса, защото дълговете на Турция са номинирани в долари.

Външният дълг е почти 450 млрд. долара, като 128 млрд. трябваше да бъдат изплатени до края на 2020. Освен това, страната зависи от доставките на енергоносители, които също се плащат в долари, както и практически целият турски внос.

Появата на повечето негативно отразяващи се на икономиката фактори е свързана именно с геополитическите амбиции на Ердоган, свидетелство за което е рязкото влошаване на отношенията с Франция, войната в Нагорни Карабах, участието н сирийския и либийския конфликти, конфронтацията с Гърция и Кипър в Източното Средиземноморие, както и заплахите за налагане на американски санкции заради покупката на руските системи за ПВО С-400. Всички тези рискове отблъскват чуждестранните инвеститори, които (според агенция Bloomberg), през 2020, са се освободили от турски акции и облигации на обща стойност 13,3 млрд. долара, което е най-голямата подобна разпродажба от 2005 насам. Разбира се, за отслабването на лирата има и чисто финансои причини: Турция продължава да изразходва валутните си резерви за да поддържа курса и, отказвайки дълго време да повиши основния лихвен процент. За това настояваше президентът Ердоган, който разчиташе, че ниските лихвени проценти ще поддържат вътрешната конюнктура, особено в условията на пандемията от коронавирус.

В тази връзка Европейската банка за възстановяване и развитие предупреди, че разширявайки безразсъдно кредитирането, турските банки могат да се сблъскат с платежна криза. Според финансовите анализатори, засега турското ръководство не демонстрира желание да втвърди паричната политика. Въпреки това, решението за пласиране на турски ценни книжа на стойност 2,5 млрд. долара беше успешно реализирано. Това означава, че западните инвеститори не са загубили окончателно интереса си към Турция, но на страната се наложи да плати за това с исторически най-високата годишна лихва от 6,28%. За сравнение, Мексико например, пласира през септември 2010 ценни книжа за 759 млн. евро, с лихва от само 1,35%. Сравнението с другите развиващи се икономики показва, че спадът на курса на лирата е свързан не толкова с пандемията, колкото с политиката на турската Централна банка, която послушно изпълнява всички указания на Ердоган. По данни на немската Commerzbank, в края на септември 2020 достъпните валутни резерви на Турция рязко са намалели, а инфлацията е достигнала двузначни стойности. За да излезе от тази ситуация, страната ще трябва да поиска заем от МВФ, но Ердоган упорито отказва да го направи.

Негативно влияние върху икономиката оказа и пандемията от коронавирус, която удари жизненоважния туристически сектор, лишавайки от работа стотици хиляди хора. В условията на епидемията, икономическата стратегия на Анкара се основавше на отпускането на евтини кредити за бизнеса и домакинствата. Тази популистка политика се превърна в огромно бреме за финансите на страната. За да гарантира успеха и, държавата изкуствено задържаше лихвения процент на изключително ниско ниво, което увеличи натиска върху лирата и ускори бягството на капитали от Турция. Турските банка въведоха отрицателни лихви, което доведе до още по-голяма доларизация на икономиката, въпреки наложения данък върху транзакциите с чуждестранна валута.

Освен това, Ердоган забрани уволненията и накара предприятията да плащат принудителния отпуск на служителите си. Това позволи изкуственото поддържане на ниво на безработица от 13% (по официални данни). В същото време рязко паднаха показателите на турския износ, като този процес започна още преди това, но значително се ускори в условията на епидемията, като през първата половина на 2020 спадът достигна 26%. Спадът в доходите от туризма е още по-голям, но Националният статистически институт прекрати публикуването на данни за 2020.

Мнозина европейски анализатори си задават въпроса, колко дълго би могла да издържи турската икономика на външнополитическите авантюри на Ердоган, включително военните операции в Сирия, Либия, Ирак и Карабах, турското военно присъствие в Катар, създаването на военна база в Сомалия (и неуспешния опит за такава база в Судан), активните геоложки проучвания в териториалните води на Гърция и Кипър, превръщането на катедралата "Света София" в Истанбул отново в джамия, както и последиците от влошаването на отношенията със САЩ, ЕС и Русия. Както е известно, ЕС заплашва да наложи санкции срещу Турция, а в пък Ердоган продължава да шантажира Европа, че ще отвори границите за бежанците от Близкия Изток и Северна Африка. Отношенията със САЩ също ерозираха, редица сенатори продължавата да настояват за налагане на санкции заради покупката на руските системи С-400, а Тръмп отмени доставката на нови изтребители F-35 на страната. В Анкара се опасяват, че тези отношения ще се влошат още повече след като Джо Байдън влезе в Белия дом.

Разминаването между официалните данни и реалността

Анализаторите на германските банки смятат, че причините за финансовите проблеми на Турция следва да се търсят най-вече в политическата сфера. До 2013 турската икономика демонстрираше безпрецедентен подем и турците бяха свикнали с постоянния ръст на жизненото си равнище. За това съдействаще прагматичната политика, без сериозни идеологически и религиозни "изкривявания". Именно това осигури и притока на инвестиции както от държавите от ЕС, така и от Персийския залив, След 2013 обаче, Ердоган се оказа в плен на мечтите си за величие и започна активно на прокарва своята пантюркистка и панислямистка идеология в страната и извън нея, подкрепяйки ислямистите в Тунис и Египет, както и джихадистите в Сирия. Това стресна чуждестранните инвеститори, особено онези от Залива. Радикалната промяна в курса обаче стана факт след неуспешния опит за военен преврат през 2016, когато Ердоган безмилостно се разправи с опозицията, превръщайки Турция в силно централизирана квазиавторитарна държава, като постави под свой контрол всички органи на властта, включително и финансовите институции.

Това развитие на събитията се отразява негативно на инвестиционната привлекателност на Турция, тъй като инвеститорите са притеснени от стремежа на режима да се постави над закона, което означава още по-голям ръст на корупцията. Без подкрепата на ЕС и държавите от Персийския залив обаче, турското "икономическо чудо" със сигурност ще приключи. Истината е, че икономическата ситуация в страната продължава стремително да се влошава, а наблюдателите прогнозират, че и без това високото ниво на бедността в Турция ще скочи драстично. Редица западни медии коментират,че влюшаването на икономическата и финансова ситуация, безработицата, нерешеният кюрдски въпрос и редица други негативни фактори създават предпоставки за масови социални протести още през следващите месеци.

Както посочва анализаторът на „Джумхуриет” Ердал Саглам, въпреки изключително сериозните си проблеми, турското правителство се опита с всички възможни средства да постигне поне минимален ръст на икономиката през 2020, "с цената на гигантски разходи на страната". Така, малко преди да подаде оставка, финансовият министър Берат Албайрак заяви пред депутати от управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), че Турция на всяка цена следва да демонстрира икономически растеж, пък дори и само с 0,1%, т.е. управляващите поставят политическите интереси над икономическата реалност в страната. Според Саглам, "цената на подобна политика значително надхвърля ползата за Турция". Като доказателство, той посочва нарастващия дефицит по текущата сметка, изчерпването на резервите от чуждестранна валута и трудностите, с които турските компании се сблъскват, опитвайки да рефинансират външния си дълг.

Въпреки продължаващия спад в курса на лирата, Албайрак твърдеще, че властите няма да се месят в работата на местните финансови пазари, ако не "възникне извънредна ситуация". В съответствие с правителственото разпореждане за поддържане на ниски лихвени проценти, през 2020 турската Централна банка изразходва милиарди долари от валутните си резерви за да защити лирата, но не можа да предотврати сриването и, като от началото на годината валутата на Турция (която е сред 20-те най-големи икономики в света) падна с до 30% спрямо долара. Според Саглам, твърденията на правителството, че иска "конкурентоспособна лира" се обезсилват от невъзможността му да я защити.
При това ситуацията може да се влоши, като очакванията са, че международните рейтингови агенции ще продължат да понижават суверенния дълг на страната до ниво "джънк". Паралелно с това, все повече се говори за финансови проблеми в турската банкова система, тъй като проблемните кредити продължават да нарастват а все повече местни компании се оказват неплатежоспособни.

Правителството на Ердоган до такава степен влоши толкова трудно извоювания имидж на Турция като "финансово стабилна и дисциплинирана държава” сред инвеститорите, отчаяно опитвайки се да постигне някакъв икономически растеж, че на практика напълно изчерпа свободните си парични средства, натрупани през последните години на сравнителен икономически просперитет в страната. И сега проблемът пред режима е, че въпреки настойчивото му настояване да бъде регистриран дори и символичен икономически ръст само и само за да докаже, че е политически успешен, в момента турските граждани изпитват с пълна сила негативните последици от погрешния курс на управляващите в ежедневния си живот.

Неслучайно, в края на октомври 2020 водещият икономист на Института за международни финанси във Вашингтон (IIF) и бивш главен валутен стратег на Goldman Sachs Робин Брукс прогнозира, че Турция върви към дълбока икономическа рецесия, аргументирайки се с най-негативния за цялата и нова история т.нар. "кредитен импулс". Според него, "това означава дълбока рецесия, но в същото време вероятно ще доведе и до известна стабилизация на лирата".

В момента официалното ниво на инфлацията в Турция е около 12% годишно, т.е. доста по-ниско отколкото преди две години, когато на фона на поредното отслабване на лирата, цифрата беше 25%. Въпреки това, плановете на управляващите да намалят този показател под 10% си остават непостижими. Що се отнася до валутните резерви, в началото на октомври 2020 те стигнаха 15-годишно дъно от 41,41 млрд. долара, при това обема на нетните резерви са най-ниските от март 2004 насам – 16,8 млрд.

Турската Централна банка се опитва да компенсира изразходването на валутните резерви за подкрепа на курса на лирата, като увеличава златния си запас. През първите седем месеца на 2020 Турция е внесла 137 тона злато, т.е. три пъти повее, отколкото за същия период на 2019, превръщайки се в най-големи му вносител в света. Освен това Националната банка изкупува всичкото добивано в страната злато, което стимулира активността на сектора – така, според Турския съюз на златотобивните компании, през 2020 добивът е нараснал с 16%, достигайки 44 тона. Впрочем, онези турски домакинства, които могат да си го позволят, също усилено купуват злато, чиято цена през миналата година е скочила със 70%.

Сред най-сериозните признаци за проблемите на турската икономика е нивото на безработицата. По официални данни на Турския статистически институт, в края на лятото на 2020 то е достигнало 13,4%, но независимите оценки показват, че е поне два пъти по-високо.

В публикуван в края на 2020 доклад на турския аналитичен център DISK се посочва, че държавната статистика е далеч от реалната оценка за безработицата и вредата, нанесена от пандемията на трудовия пазар. Според авторите му, въпреки наложените още през април 2020 ограничения на уволненията, през юли общият брой на безработните и загубилите работата си по време на пандемията е достигнал 10,4 млн. души, т.е. 29,1% от икономически активното население. При това броят на трайно безработните е нараснал над два пъти, достигайки 1,335 млн. души.

Наистина, в края на лятото турската икономика започна да показва признаци на възстановяване, след пролетния срив. През август например, индустриалното производство нарасна с 10,4%, а през септември бяха регистрирани рекордни показатели на износа – над 16 млрд. долара, т.е. ръст от 5% на годишна база. В средата на септември Ердоган дори обяви, че икономиката вече е преодоляла повечето негативни последици от пандемиията, но няколко дни по-късно върху Турция се стовари втората и вълна. И макар че ежедневните данни за заболелите и починалите не показват особено високи показатели (в сравнение с България например) и тук данните на официалната статистика пораждат съмнения.

При всички случаи, въвежданите ограничителни мерки, особено в Истанбул, който е основния център на разпространение на заразата, ще нанесат силен удар по индустрията на страната и особено по туристическия сектор. Ще припомня, че дори и летният сезон на практика беше провален, като през август международният туристически поток намаля с над 70% на годишна база, а страната беше посетена от едва 1,8 млн. туристи (най-вече германци). При това, почти половината от чуждестранните туристи, посетили Турция през първите 9 месеца на 2020 (3,2 млн. души, 44%), са били само в Истанбул, докато в Анталия са пристигнали едва 1,2 млн., което е нищожно количество в сравнение с предишни сезони, като дори предприетите мерки (понижаване на цените в хотелите с 25%) не помогнаха особено. Именно тази ситуация обяснява и резкия скок на безработицата в страната: липсата на туристи удари не само хотелиерския бизнес, но и много други сектори, свързани с туристическата индустрия, в които доскоро бяха заети около 8% от турското население.

С нови рискове могат да се сблъскат и турските износители, тъй като страната е изправена пред реалната перспектива за търговска война на няколко „фронта”. Призивът на Ердоган за бойкот на френските стоки (в страната е много активна френската верига супермаркети Carrefour) все още не е провокирала симетричен отговор, тъй като Париж заяви, че няма да ползва подобни методи. Турските доставчици обаче се сблъскват със сериозни проблеми на много по-близкия до страната близкоизточен пазар, където Търговската палата на Саудитска Арабия призова за „бойкот на всичко турско”, след заявленията на Ердоган за дестабилизиращите действия в региона на някои страни, които „довчера не съществуваха и, вероятно, няма да съществуват и утре”.

Саудитска Арабия е значим търговски партньор „от второ ниво” за Турция. Тя доставя в Кралството текстил, хранителни стоки, химическа продукция, мебели и стомана и е на 9-те място в списъка на вносителите, докато Саудитска Арабия е на 15-то място сред вносителите в Турция. Проблемът обаче е, че Рияд разчита към обявения от него бойкот да се присъединят и партньорите на Саудитите от арабския свят, като вече се появиха съобщения за негласни рестрикции срещу турските стоки в Мароко, Египет и други страни. По данни на Асоциацията на турските предприемачи, още през 2019 негативното отношение към Турция в Саудитска Арабия е причинило на турския бизнес загуби за 3 млрд. долара, свързани с налагането на изкуствени пречки, като отказ за покани в търгове, трудности при издаването на визи и забавени плащания. Сега обаче, последиците могат да се окажат доста по-сериозни. Турските доставчици на текстил и друти стоки вече се оплакват, че срещат проблеми на саудитската митница, много веригисупермаркети в Кралството обявиха, че подкрепят бойкота, а в мрежата гъмжи от призиви от типа: „спрете да купувате турска продукция, защото Ердоган воюва със страната ни с нашите собствени пари”.

На, ако саудитският бойкот се представя най-вече като „обществена инициатива”, на европейския фронт Анкара може да се сблъска и с формални санкции, ако Гърция и Кипър най-сетне успеят да убедят Брюксел относно сериозността на сблъсъка за спорните участъци от акваторията в Източното Средиземноморие. Както е известно, в навечерието на провелата се в началото на октомври 2020 среща на върха на ЕС, турците оттеглиха изследователския си кораб Oruç Reis именно за да избегнат налагането на предложените от Кипър санкции. Те наистина не бяха наложени, но Съюзът предупреди Турция за възможни последици, ако сондажите продължат.

Засега ръководството на ЕС не бърза да налага санкции на Анкара. Официалният предствител на ЕК Петер Стано заяви, че ако Турция продължи провокациите си в гръцките и кипърските териториални води, ще се наложи „отново да помислим, какво да предприемем”. На свой ред, след като страната му изтегли посланика си от Анкара, френският министър на търговията Франк Ристер заплаши, че на следващата среща на върха на Съюза въпросът за санкциите може да бъде поставен отново, при това този път съвсем сериозно. Според него, на Европа ще се наложи да вземе решения, които да и позволят да укрепи баланса на силите в отношенията с Турция, за да може по-добре да защити своите интереси и европейските ценности.

Впрочем, дори и без санкции, натискът върху турската икономика на „западния франт” нараства, предвид факта, че международните рейтингови агенции и анализатори последователно създават на страната имидж на ненадежден партньор. Агенция Moody’s например, понижи през септември 2020 рейтингите на турските държавни ценни книжа, а веднага след това стори същото и по отношение на най-големите турски нефинансови корпорации и водещи банки. Освен това, западните анализатори редовно акцентират върху ограничената независимост на турския финансов регулатор, напомняйки, че лично Ердоган влияе върху ключовите решения на Централната банка.

Това се допълва от ширещите се съмнения относно достоверността на данните на турската статистика. Освен реалната картина на безработицата, редица независими изследователи представиха в края на 2020 и собствената си оценка за инфлацията в страната, който силно се разминава с официалната. Според независимата турска Група за анализ на инфлацията (ENAG), ръководена от истанбулския професор Вейсел Улосой, през септември потребителските цени в страната са нараснали с 3,61%, спрямо тези през август, докато държавната статистика фиксира ръст от едва 0,97%. По отношение на някои стоки това разминаване е още по-голямо – така, в навечерието на новата учебна години компютрите и таблетите в Турция са поскъпнали с 4% по официални данни и с над 30% - по неофициални оценки.

Въпреки това, турските власти продължават упорито да говорят за някакви икономически успехи. На фона на поредните антирекорди в курса на лирата, подобни изявления за пореден път направиха финансовият министър Берат Албайрак (подал оставка само няколко дни по-късно) и министърът на индустрията и технологиите Мустафа Варанк, опитал да увери представителите на бизнеса, че страната ще приключи 2020 с минимални загуби.

Истината обаче е, че подобни изказвания на турски официални лица по макроикономически въпроси не пораждат особено доверие сред експертите както в страната, така и извън нея. Както показва поредната анкета на Reuters сред 48 известни икономисти, включително и турски, през 2020 турската икономика ще регистрира спад от 3,4%, напук на твърденията на властите за ръст от 0,3% (или, в най-лошия случай, за спад от 1,5%). Очевидно е, че независимите оценки изглеждат по-достоверни, дори и само ако вземем предвид мащабите на спада в туристическия сектор, който формира 10% от турската икономика (а предвид връзките между туризма и други сектори, този дял е още по-голям). От друга страна е напълно разбираемо и, защо управляващите толкова държат да демонстрират някакъв икономически растеж: за последен път турският БВП демонстрира спад в кризисната 2009, и сега властите отчаяно се стремят да покажат, че икономиката на страната продължава да расте, въпреки глобалните сътресения.

Влошената икономическа ситуация - пречка или стимул за политическите амбиции на Ердоган?

Както е известно, в началото на ноември 2020 турският финансов министър и зет на Ердоган Берат Албайрак внезапно подаде оставка, изтъквайки здравословни причини. Мнозина анализатори обаче смятат, че тя е пряка последица от победата на Байдън на президентските избори в САЩ. Албайрак беше известен с близките си отношения с Джаред Къшнър, съветник и зет на досегашния американски президент Доналд Тръмп. Сега тези близки отношения се превръщат в негатив за Ердоган. Впрочем, оставката на зет му дойде непосредствено след отстраняването на управителя на турската Централна банка Мурат Уйсал, заменен от бившия финансов министър Наджи Агбал, като това стана на фона на рекордния спад на лирата спрямо долара. 

При всички случаи изглежда, че Ердоган се готви за най-лошия сценарий. През ноември 2020 турският парламент прие закон за репатриацията на турските енергийни и рудодобивнщи компании, създадени в чужбина. Според Министерството на енергетиката, тази стъпка цели да ги защити от потенциални американски санкции. Ще припомня, че веднага след победата на Байдън, Ердоган уволни шефа на Централната балка и се ориентира към по-малко рискова парично-кредитна и фискала политика. Новият шеф на банката рязко повиши лихвените проценти и донякъде стабилизира курса на лирата. Малко преди това режимът предприе и друга стъпка към по-ортодоксално управление на икономиката, отменяйки правилото, принуждаващо финансовите институции да предоставят заеми и да изкупуват държавен дълг. Както е известно, решението на Анкара да купи от Русия зенитно-ракетни комплекси С-400 си остава сред основните дразнители за Вашингтон, като са налице всички основания да прогнозираме, че след влизането на Байдън в Белия дом този проблем още повече ще се изостри. Тръмп не желаеше да налага санкции срещу Турция и беше склонен да приеме аргумента на Ердоган, че след като Обама не е позволил на страната му да закупи американски системи Patriot, тя не е имала друг избор, освен да се снабди с руските С-400. Байдън обаче, който беше вицепрезидент на САЩ именно по време на преговорите за закупуването на въпросните системи Patriot, едва ли ще възприеме тази позиция. Обсъжданата в края на 2020 в Конгреса на САЩ поправка, при всички случаи ще принуди новия американски президент да избере поне пет санкции, които да бъдат наложени на Турция, измежду общо 12-те лансирани ограничителни мерки срещу нея. Като тези санкции варират от символично да пълно изключване на засегнатите от тях субекти от всички финансови операции под юрисдикцита на САЩ.

Да не забравяме и продължаващия съдебен процес срещу турската държавна банка Turkiye Halk Bankasi AS. През 2019 тя бе обвинена в мошеничество и пране на пари при подпомагането на Иран да заобиколи санкциите на САЩ на обща стойност 20 млрд. долара (през юни 2020 Тръмп успя да отстрани прокурора по делото). Halkbank отхвърля тези обвинения, но въпреки това делото ще влезе в съда през март 2021, т.е. два месеца след инаугурацията на Байдън.

Междувременно, през декември ЕС отново обсъди призивитее на Гърция и Кипър, решително подкрепяни от Франция, за налагане санкции срещу Турция във връзка с проучванията на енергийните залежи в Източното Средиземноморие. Ще припомня, че след срещата си в Атина през ноември с египетския президент Абдул Фатах ас-Сиси (друг яростен критик на Ердоган), гръцкият премиер Мицотакис изрази увереността си, че „президентът Байдън ще допринесе за възстановяване на баланса в колективната сигурност в нашия чувствителен регион, който той добре познава, тъй като го следи от десетилетия”.

Според Bloomberg: „Вече са налице признаци, че позициите на Ердоган в Белия дом прогресивно отслабват още преди появата на Байдън. Така, по време на срещата си с френския президент Макрон в Париж, през ноември 2020, държавният секретар Майк Помпео призова САЩ и Европа да противодействат съвестно на последните „агресивни дейстния” на Турция в региона. Показателно е и, че Помпео не посети Анкара за да се срещне с Ердоган”.

Истината е, че редица спорове между Анкара и Вашингтон нямат очевидни решения, като много зависи от това, до каква степен Ердоган може да приеме компромиси, дори ако го иска. В правителството неговата ПСР е в коалиция с Партията на националистическото действие, която със сигурност ще се съпротивлява на всякакви отстъпки пред САЩ. Според лидера на турските националисти Девлет Бахчели: „Не сме  привърженици на Байдън, нито сме влюбени в Тръмп. Подготвени сме за управлението на Байдън, но се отнасяме към него предпазливо и с подозрение”.

Междувременно, пак през ноември се появиха и съобщения за среща между високопоставени военни от Египет, Израел и Судан, които са обсъждали евентуални съвместни действия в сферата на сигурността в Червено море. И трите страни са обезпокоени от турската експанзия в Сомалия, която трябва да гарантира на Анкара достъп до Червено море, което застрашава сигурността на арабските страни в района. За да не допусне това, Кайро инициира създаването на система от регионални алианси и споразумения в региона, които да са в състояние да се противопоставят на подобни заплахи, като проведения през септември 2020 в Кайро „Източносредиземнорски газов форум” с участието на Египет, Йордания, Израел, Кипър, Гърция, Италия и Палестинската автономия.

В тази връзка ще припомня и, че след като през миналата 2020 Израел постигна впечатляващ дипломатически успех, подписвайки мирни договори с ОАЕ и Бахрейн, сега еврейската държава е на път да постигне пробив и в отношенията си със Саудитска Арабия, което би довело до формирането в Близкия Изток на мощен алианс, подкрепян от Израел и САЩ и включващ Египет, Саудитска Арабия, петролните монархии от Залива, Мароко и Судан. Впрочем, говори се дори, че израелците биха могли да убедят Рияд да премахне проточилата се блокада на Катар, в резултат от което тази страна вече няма се нуждае и турското военно присъствие и закрила. Очевидно е, че подобен алианс ще бъде насочен най-вече срещу Турция на Ердоган (както впрочем, и срещу Иран, макар че израелците възнамеряват да се справят с „иранската заплаха” най-вече с помощта на САЩ). Ако тези планове се осъществят, Анкара може да се окаже в пълна изолация в стратегически ключовия за нея регион на Близкия Изток.

Какво смята да прави Ердоган

На този фон, големият въпрос е, доколко влошаването на икономическата ситуация в Турция би могла да ограничи гигантските политически амбиции на нейния лидер? Както споменах, повечето анализатори смятат, че Ердоган се е нагърбил с непосилно бреме, тъй като Турция не е в състояние да действа едновременно на много фронтове, особено предвид сегашното и икономическо и финансово състояние. Както посочва в тази връзка Стив Ханке: "Турция буквално изгаря валутните си резерви". Други пък смятат, че страна, чиито БВП се равнява на 770 млрд. долара, трудно би могла да поддържа глобални амбиции. Продължва да пада жизненото равнище на населението. Социалната база на турския президент се формира предимно от селското население, изповядващо фундаменталния ислям и "захранвашо" опората на Ердоган - мрежата на "Мюсюлманските братя", част от които – както твърдят мнозина – е и самият президент. Електоралната му база в големите градове не е голяма, особено в Анкара, Истанбул и Измир. По-голямата част от образованите млади турци са настроени опозиционно. Не се очертава и решение на историческия конфликт с кюрдите.

Влошава се и външнополитическото положение на Турция. Тя успя да развали отношенията си с почти всички важни за нея държави, като изключим Азербайджан, Катар и т.нар. "тюрски републики" от Централна Азия, макар че в последните влиянието на Москва и Пекин и далеч по-сериозно от това на Анкара. Водещи членове на НАТО, като френския президент Макрон например, открито твърдят, че пактът е в "мозъчна смърт", включително заради поведението на Турция. Откровеният стремеж на турското ръководство към възраждане на Османската империя, притеснява САЩ, Русия и ЕС (макар, от друга страна, да ги изкушава да го използват в свой интерес). В Европа се опасяват от усилването на мюсюлманския фактор и нова вълна бежанци от лагерите в Турция или от тези в Западна Либия, където турците имат военно присъствие и база в Мисурата. Русия пък се старае да не допусне усилване на турското влияние в Южен Кавказ, Централна Азия и някои други региони на постсъветското пространство. Да не говорим, че арабските държави никога няма да приемат претенциите на Ердоган за водеща роля н сунитския свят.

Всичко това действително е така. Тогава, защо турският лидер не само не ограничава, но постоянно разширява амбициите си и активността на страната, включително и военната? Той съвсем не е наивник, а изключително опитен политик. И затова вероятно е наясно, че за да осъществи военната мобилизация на турското население, не му е необходим кой знае какъв икономически растеж. В известен смисъл, той дори би могъл да му попречи, защото наличието на финансово независима средна класа, може да се окаже опасно за властта му, включително като потенциален участник в евентуална "цветна революция". Истината е, че Ердоган не иска да се превърне просто в „новия султан" на Турция, а има далеч по-големи амбиции, касаещи целия ислямски свят. Като за целта не се колебае да използва като инструмент радикалните ислямисти.

Според някои експерти, той се опитва да създаде зона на управляван хаос, основната роля в който няма да играят редовните армии, а религиозните радикали, които Анкара се стреми да постави под свой контрол, с активната подкрепа на Великобритания. Както е известно, в основата на феномена на съвременния радикален ислям, не е Турция, а именно британците и американците, заедно със Саудитите. Сега обаче Ердоган иска да ги използва като инструмент. В този смисъл, турско-азербайджанската победа в поредната Карабахска война с арменците е просто междинен етап в стратегията за по-нататъщното проникване на войнстващите ислямисти на територията на Централна Азия и населените с мюсюлмани райони на Русия, както и за връщането на някои от тях в ислямските предградия в европейските градове, където да "работят" за идеята за нова глобална ислямска федерация, доминирана от Турция. Неслучайно още през 2017 Ердоган предупреди, че ако запазят сегашното си негативно отношение към страната му, европейците няма да могат да ходят спокойно по улиците на собствените си градове.

В този конфликт, както впрочем и в бизнеса с енергоносители, турските интереси съвпадат с тези на Великобритания. Неслучайно, активизирането на Турция в Южен Кавказ и косвеното и участие в Карабахския сблъсък съвпадна с назначаването на стария приятел на Ердоган и бивш британски посланик в Анкара Ричард Мур за шеф на външното разузнаване МІ-6.

В сътрудничество с BP (British Petroleum), Турция се стреми да създаде южен енергиен коридор към ЕС. Сред списъка на тръбопроводите, които турците контролират както на своя територия, така и на територията на Азербайджан, е Трансадриатическият газопровод, по който от ноември 2020 Италия получава азерски газ. Освен него, в т.нар. Южен газов коридор влизат Южнокавказкият и Трансанадолския (TANAP) газопроводи. С негова помощ и с подкрепата на Великобритания, която вече не е член на ЕС, Ердоган ще може активно да влияе върху политиката на Съюза.

Впрочем, с това турските енергийни амбиции съвсем не се изчерпват. Турция се опитва постепенно да изтласка Русия от южното направление на газовите доставки за Европа. Анкара съзнателно девалвира значението на „Турски поток”, освен това през юли 2020 тя спра транзита на газ по "Син поток", в резултат от което вносът на руски газ падна до 4,7 млрд. куб. м, вместо 7,99 млрд, за същия период на 2019, т.е. с 41%. Тук е мястото да отбележа и, че вносът на газ от Иран намаля още повече - с 46%, достигайки 2,03 млрд. куб. м. Турците се стремят да заменят руския газ, както с турски - от новите находища в Черно море, така и с азербайджански и с втечнен газ, доставян в турските терминали. Освен това в Анкара планират да включат в Южния газов коридор и постсъветските държави от Централна Азия, което ознава, че интересите на Турция и ВР, с активната подкрепа на МІ-6, ще бъдат прокарвани в този ключов и за двете страни регион. В тази връзка ще припомня, че именно от столицата на Османската империя, през ХІХ век британците организират антируските бунтове в Централна Азия, като част от „Голямата игра”, а и проектът за т.нар. "Велик Туран", лансиран за първи път от т.нар. "младотурци" в началото на ХХ век и визиращ създаването на единна държава на всички тюркоезични народи, също се подкрепя от британското разузнаване.

*Българско геополитическо дружество