30
Пет, Юли
1 New Articles

Европейският проект: ескалиращите проблеми и проиграните шансове

брой 1 2021
Typography

Вече близо година се надпреварват да ни внушават, че „след пандемията от коронавирус светът вече няма да е същия”. За някои сфери на икономиката (като туризма например), обществения живот (здравеопазването), обществените практики (цифровизацията на общуването) и дори за някои политически институции (усилването на цифровия контрол над живота на хората) това наистина е така.

По отношение на много процеси, институции и системи обаче, последиците от коронавируса ще бъдат само един от факторите, влияещи върху бъдещото им развитие.

Еволюцията на толкова голяма и сложна система, каквато е Европейския съюз, се определя от голям брой вътрешни и външни фактори, както и от логиката и закономерностите на собственото му развитие. Наслагвайки се върху множеството други развиващи се в рамките на ЕС процеси, икономическите, социални и политически последици от пандемията могат да тласнат Съюза към едни или други варианти на развитие, но не бива да се разглеждат като фактор, способен радикално да промени фундаменталните параметри на ЕС.

Сегашното състояние на Съюза

Ако се стремим към достоверна прогноза се налага първо да очертаем онези устойчиви параметри или тенденции, които са най-значими за характеристиката на текущото състояние на системата.

След това се налага да бъдат определени най-значимите вариращи фактори, чиято интензивност не може да бъде еднозначно прогнозирана. Накрая следва да бъдат определени възможните сценарии за развитие на системата в зависимост от различното значение на вариращите фактори.

Когато става въпрос за фундаменталните устойчиви параметри, описващи сегашното състояние на ЕС, следва първо да отбележа, че въпреки всички кризи Съюзът продължава да функционира. Макар че се сблъсква с много сериозни проблеми и е крайно неефективен в някои сфери, ЕС достатъчно добре се справя в други и дори реализира нови проекти за задълбочаване на интеграцията. Усъвършенстваната система за управление в еврозоната работи, а институциите на ЕС последователно реализират многобройните отраслови политики. Въпреки затрудненията, като цяло, в пространството на ЕС функционират инклузивни общества, стабилни демократични политически реживи, високоразвитие икономики и (поне в т.нар. Стара Европа) ефективни системи за социална защита. Качеството на живота в ЕС продължава да е по-високо, отколкото в повечето други региони на света.

В същото време, продължава спадът в раждаемостта, застаряването на населението и съкращаване броя на трудоспособните граждани. Именно това е и основната причина за слабия икономически растеж още преди пандемията, който ще се запази и в дългосрочна перспектива и няма да позволи преодоляването на икономическите диспропорции. Впрочем, това определя и продължаващото търсене на работна ръка от чужбина. От друта страна, притокът на мигранти означава запазване и дори задълбочаване на проблемите, свързани с недостатъчната им интеграция в приелите ги общества, ръст на социално-политическите разходи и такива допълнителни рискове, като религиозния радикализъм и вдъхновения от него тероризъм.

Няма как да изчезнат разнообразните и имащи различен характер кризи, с които ЕС се сблъсква през последното десетилетие. Понякога те са породени от провалите на регулацията от страна на европийските институции,  друг път Съюзът бива набеждаван за виновник за грешките на националните правителства в ситуации, когато ЕС, като организация, няма нито пълномощия, нито ресурси за да реагира на възникналата криза (например здравната политика в контекста на пандемията от коронавирус). Много кризисни явления имат многопластов характер, развивайки се както на общоевропейско, така и на национално равнише. Въпреки това обаче, поне засега не съществува реален риск от (пълно)разпадане на ЕС.

Съществуващите в рамките на Съюза дисфункции са очевидни на фона на общата криза на неолибералната глобалистка идеология. Което засилва търсенето на популистки и дясноконсервативни политически проекти, традиционно апелиращи към различни аспекти на националистическата идеология и тезата за необходимостта от „силна” държава. Имено затова за тези сили е характерна и евроскептичната реторика. В същото време последните избори за Европейски парламент през 2019 очертаха и границите на тяхното влияние. На общоевропейско равнище, всички евроскептични групи, включително онези, които са част от консервативния „мейнстрийм”,  разполагат с около 30% от местата в Европарламента. При това повечето са „меки евроскептици”, които не искат разпадането на ЕС, а само връщането на част от пълномощията от Брюксел към националните правителства. Което означава, че около 70% от европейския елит подкрепя постигнатото от Съюза ниво на интеграция, а значителна част от него се обявява за допълнително прехвърляне на пълномощия към общоевропейските институции.

От друга страна, т.нар. Brexit изисква нов поглед към тезата за цикличния характер на интеграционния процес. Преди този цикъл се разглеждаше като редуване на периоди на растеж и застой, сега обаче се допуска, че в най-ниската чяст на всеки цикъл може да се наблюдава и регрес. Хипотетичната частична дезинтеграция в ЕС може да се реализира под формата на частична декомунитаризация на отделни политики, т.е. прехвърлянето им към националните правителства и/или промяна на методите на управление на съюзно ниво, например връщане към междуправителствените механизми за вземане на решения, минимизирайки влиянието на общоевропейските институции.

В сегашните условия само в малко държави членки на ЕС правителствата могат да си позволят да подкрепят последователното задълбочаването на интеграцията по широк кръг въпроси. Повечето европейски лидери са принудени да отчитат вътрешнополитическата динамика и специфичните национални интереси и са склонни да търсят общи решения на общоевропейско равнище само по някои въпроси, докато по други са готови да минимизират ролята на ЕС за да запазят (или да си върнат) възможността да провеждат национална политика.

Определящите фактори на развитието на ЕС

Сред променливите фактори, които ще определят развитието на Съюза в дългосрочна перспектива, можем да изтъкнем следните:

Мащабите и продължителността на икономическата криза, която започна през 2020 и в тази връзка, способността в условията на продължителен период на икономическа турбулентност да се гарантира социалната справедливост и, като следствие от това – социалната стабилност. Ще напомня, че социалната политика е отговорност най-вече на националните държави. Дасега ЕС можеше да помага на отделни страни членки само с помощта на инструментариума на Европейската Централна банка (EЦБ) за стимулиране на икономиката и като намали изискванията за балансирани национални бюджети. И двете средства вече се използват активно.

Способността да се демонстрира икономическа и, следователно, политическа солидарност на „силните” страни членки към „слабите”, каквато е и България. Десетгодишнана дискусия за трансферния съюз и еврооблигациите навлезе в решаващата си фаза. Публикуваната през май 2020 френско-германска инициатива за създаване на Европейски фонд за възстановяване (първоначално известен като план „Следващо поколение ЕС”), който – според решението на Европейския съвет от юли – разполага с бюджет от 750 млрд. евро, означаваше принципна промяна в позицията на Берлин. Разбира се, като всяко компромисно предложение, то моментално стана обект на критики както от страна на потенциалните донори, така и на държавите-реципиенти. При това не бива да се изключва напълно в крайна сметка тази инициатива да се окаже изпразнена от съдържание.

Либерализацията на трудовия пазар като реакция на технологичните промени (роботизацията и цифровизацията), чиито съпътстващ фактор може да се окаже съкращаването на социалните гаранции. В Европа е налице мното сериозна съпротива срещу тези процеси. Но, заради необходимостта да повишат конкурентоспособността и да стимулират икономическия растеж, много страни от ЕС, без оглед на икономическите си предпочитания, ще бъдат принудени да предприемат стъпки в тази посока. Тези тенденции могат да допринесат за дестабилизиране на обществено-политическата ситуация, както и да съдействат за раздалечаването на моделите на икономическата политика на страните членки.

Задълбочаванено на икономическите различия между по-развитите (Северна и Западна Европа) и сравнително изостаналите (Южна и Югоизточна Европа) икономики. Именно последните ще бъдат най-силно засегнати от ескалиращата икономическа криза и свиването на транснационалната мобилност. Всички реализирани от ЕС мерки не могат да намалят тези различия. Открит въпрос е и, дали въобще е възможно да бъде спряно тяхното задълбочаване.

Задълбочаването на икономическите различия между държавите членки може да провокира по-нататъшния ръст на ценностните различия, както и усилването в Източна Европа на различните варианти на национално-консервативната идеология (т.нар. нелиберална демокрация). Освен в Полша и Унгария, противопоставящи се на Брюксел „меки евроскептици” могат да дойдат на власт и в редица други страни от Централна и Източна Европа.

Нарастването на икономическите и идеологически различия между страните членки може да ерозира общоевропейските институции (Комисията, Европарламента и т.н.). В тази ситуцаия все повече функции на стратегиеското управление ще се прехвърлят към такива междуправителствени формати, като Европейския съвет например.

Задълбочаването на икономическите различия и усилването на нелибералните идеологии в редица държави от ЕС ще стимулират по-нататъшната диференциация между страните членки по отношение на нивото им на политическо влияние. В междуправителствените формати, вътре в ЕС пък, ще нарасне ролята на големите западноевропейски държави, т.е. на Франция и Германия.

Способността на водещите държави в ЕС да формулират „голям проект”, който да сплоти елитите на повечето страни членки и да получи голяма обществена подкрепа. Доскоро Съюзът се опитваше да прокарва като такъв проект т.нар. Зелена сделка и политиката на цифровизация. Не е изключено, че като реакция на пандемията ще бъде предложено формулирането на обща политика в сферата на здравеопазването. Най-вероятно обаче, такъв „голям проект” ще стане рестартът на европейската икономика. За целта Комисията предложи създаването на Европейския фонд за възстановяване с бюджет 750 млрд. евро, събрани за сметка на повишаване вноската на страните членки в бюджета на Съюза и емисията на ценни книжа. Впоследствие, в течение на 30 години, бюджетът на ЕС ще погасява ценните книжа, използвайки за целта такива нови източници на финансиране като отчисленията от търговията с квоти за емисии на парникови газове, консолидирания корпоративен данък и т.н. Ако този план се реализира, икономическото влияние на Съюза ще нарасне както вследствие на преразпределянето на огромни обеми средства, така и заради комунитаризацията на новите данъци. Освен това, демонстрирайки висока степен на солидарност, ЕС ще увеличи и политическото си влияние. Само че, успешната практическа реализация на този „голям проект” въобще не е гарантирана.

Така очертаните тенденции носят сериозни рискове за бъдещето на Съюза. В същото време, повечето отговорни прагматични политици от ЕС (най-вече тези от големите западноевропейски държави) осъзнават, че запазването и укрепването на системообразуващите проекти на Съюза (единният пазар, еврото, Шенген) отговарят на стратегическите интереси на техните страни. Проблемите, с които се сблъска Великобитания при излизането ни от ЕС, нагледно демонстрираха цената на този процес, както и цената на хипотетичната деградация на Съюза. И тази цена е толкова висока, че представлява ефективен стимул за политическите елити на страните членки да търсят съвместни отговори на общите предизвикателства.

Краткосрочните перспективи пред европейския проект

Пандемията от коронавирус провокира толкова мощен икономически шок в Европа, какъвто никой не очакваше. Според ЕЦБ например, икономическият спад в ЕС ще достигне 12-12,5%. Опитвайки се да минимизира последиците от икономическата криза ЕЦБ и Еврокомисията (EК) се опитват да прокарат програма, включваща два пакета антикризисни мерки на обща стойност 1,35 трлн. евро.

Както вече споменах, първият и по-известен пакет, предвижда отпусането на облигационен заем на стойност 750 млрд. евро, гарантиран от ЕК, като 250 млрд. ще бъдат предоставени на пострадалите страни членки под формата на дългосроен заем, а 500 млрд. – безвъзмездно, под формата на целеви грантове. По своята структура вторият пакет прилича на първия, но в него е по-голям делът на кредитите, спрямо този на грантовете.

Погасяването на задълженияте към държателите на облигациите следва да приключи до 2058, но още днес е ясно, че това просто не е възможно. Собственият бюджет на ЕС се равнява само на 1,85 трлн. евро през целия шестгодишен бюджетен цикъл. Следователно покриването на дълговите задължения ще изисква пълното замразяване на абсолютно всички европейски програми, както и на значителна част от ежедневната му бюрократична активност.

На теория, Брюксел има три възможости да реши този финансов проблем: да позволи на ЕЦБ да изкупи дълговете с помощта на т.нар. „количествени облекчения” (QE), да убеди шестимата европейски донори (Германия, Франция, Италия, Нидерландия, Швеция и Австрия) да поемат тези дългове или пък да позволи на ЕК да започне да събира данъци директно от всички граждани на Съюза, отделно от доброволните вноски в бюджета на Комисията от членовете на ЕС.

Всички тези механизми обаче се сблъскват с масова и категорична съпротива. Страните-донори и без това понасят най-големите икономически загуби в резултат от кризата и нямат особено желание да плащат за решаване проблемите на останалите страни членки. Включително и заради опасенията, че това би застрашило стабилността на собствените им национални икономики, като те са най-силни в Италия, която от време навреме дори заплашва, че може да излезе от ЕС.

Впрочем, вариантът с ЕЦБ се интрепретира като посегателство върху суверенитета на страните членки не само от донорите, но и от реципиентите. Страни като Кипър, Белгия и държавите от Източна Европа не без основание смятат, че докато такива силни играчи като Германия и Франция ще съумеят някак си да се споразумеят с ЕЦБ, по-малките рискуват да изпаднат в тотална дългова зависимост и ще бъдат принудени да се откажат от значителна част от държавния си суверенитет.

Като още по-голяма, макар и малко по-отдалечена във времето заплаха се възприема възможността Брюксел да се сдобие със собствени, неконтролирани средства, които ще получава пряко от гражданите на отделните суверенни страни членки. Което няма как да не доведе до директен сблъсък между тях и централата на ЕС, който те могат и загубят.

Ситуацията се влошава от откровено сепаратистката стратегия на Полша, която открито игнорира общоевропейските за сметка на собствените си национални интереси. Както и от опитите на САЩ да използват вътрешноевропейските противоречия с цел да осъществят своеобразна икономическа колонизация на Европа, или поне да си гарантират получаването на „геополитическа финансова рента” от ЕС, срещу ангажимента да защитават Съюза от „руската военна заплаха”, за геополитическото си покровителство в рамките на „колективния Запад” и по ред други, включително напълно измислени, проблеми.

Планът за „модернизация” на шенгенското пространство

Както е известно, Шенгенското споразумеиие влезе в сила през 1995. То премахна вътрешните граници между подписалите го държави и практически всички тогавашни страни членки на ЕС, без Великобритания и Ирландия, станаха част от него. По-късно към него се присъединиха не само новите членове на Съюза (за България, Румъния и Хърватска това предстои), но и страни извън него (Исландия, Лихтенщайн, Норвегия, Швейцария). Паралелно с премахването на вътрешните граници се въведе укрепването на външните, благодарение взаимодействието на съдебните системи и полицейските служби, т.е. Шенгенската зона е реално постижение на европейската интеграция, от което се ползват на само гражданите на ЕС, но и туристи от трети държави, които могат да посетят една или няколко страни членки с една шенгенска виза. Неслучайно традиционните анкети на Евробарометър показват, че над 60% смятат свободното придвижване в рамките на Шенгенското пространство за най-позитивния резултат от европейската интеграция.

В условията на коронакризата и проблемите със сигурността обаче, Брюксел е принуден да отдели по-голямо вниманиа на укрепването на интеграционните основи на ЕС. Неслучайно се активизира диалогът за повишаване ефективността на миграционната политика, в чиито рамки Брюксел се стреми да играе водеща, координираща и контролираща роля, допускайки в същото време по-гъвкавото участие на страните членки. На дневен ред е и задачата да бъде укрепен общия европейски пазар, чрез оптимизиране работата на митническите служби. Следващият въпрос в рамките на този дневен ред е еволюцията на Шенгенската зона, при това не само в контекста на така очертаните задачи в рамките на миграционната политика и вътрешния пазар, но и в контекста на влиянието на коронакризата, довела до възстановяване на вътрешните граници в ЕС.

Тоест, в момента Съюзът се стреми да затвърди принципа за четирите свободи (свободното движение на стоки, услути, капитали и хора), тъй като Шенгенската зона е най-очевидния инструмент за това. Именно тя създаде условията за задълбочаване на сътрудничеството между правоохранителните и миграционни служби на страните членки и създаването на единна база данни.Предвид ръста на терористичните заплахи, подобно сътрудничество е актуално повече от всякога. Освен това, не бива да забравяме, че Шенгенската зона функционира именно благодарение на компромиса и взаимното доверие между страните членки и, ако такова доверие липсва, тя просто не може да олицетворява ценностите на ЕС.

Необходимостта от промени

Наличието на многобройни предизвикателства в съвременния свят, доведе до това, че страните членки на Съюза периодично възстановяват националните си граници, политическите лидери отказват да приемат мигранти и бежанци, а липсата на обща координация заплашва съществуването на единния пазар. Освен това, с течение на времето, всяко постижение се нуждае от обновяване, още повече предвид очертаните по-горе предизвикателства – тероризмът, миграционната криза, коронавирусът и т.н. Това се отнася и за Шенгенското споразумение.

Ще припомня, че още през 2011 Франция и Италия призоваваха за промяна на принципите на функционира на Шенгенското пространство заради мигрантската вълна. Пак в тази връзка, през 2013 европейските депутати предложиха създаването на инспекционни групи за осъществяване на внезапни проверки и лансираха проект за реформиране и управление на Шенгенската зона, който вече беше съгласуван неофициално в Европарламента и Европейския съвет. Той предполага създаването на нов механизъм за оценка на възможностите за функционирането на Шенгенските споразумения в критични условия, както и за внасяне на поправки в Шенгенския граничен кодекс, налагайки общи правила за временно повторно въвеждане на проверки по вътрешните граници в екстрени ситуации.

С цел контрол се предвижда създаването на инспекционни групи, наблюдаващи както вътрешните, така и външните граници, като в последния случай предупреждават за посещението си поне ден предварително. Тези групи следва да вклюват не само представители на Брюксел и съответните наднационални институции, но и експерти от страните членки. При това, в изключителни обстоятелства, се допуска въвеждането на вътрешни гранични проверки, но именно като екстрена мярка и за ограничен период от време, а обективността на прилаганите от тях критерии също се определя от Брюксел. Именно тези предложения са в основата на обсъждането на корекциите и, като цяло, реформирането на Шенгенската зона.

През март 2016, т.е по време на миграционната криза, превърнала се в криза на сигурността на ЕС, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер заяви, че Съюзът следва да преразгледа Шенгенското споразумение, защото то не работи. През 2019 френският президент Макрон също подчерта необхоимостта от фундаменталната му ревизия и дори изрази готовност да удвои броя на полицаите, осъществяващи контрол по границите. На свой ред, германският канцлер Ангела Меркел поиска ЕС окончателно да дефинира принципите на функциониране на Шенгенската зона.

В условията на пандемия този проблем допълнително се усложнява, защото затварянето на границите застрашава единния пазар, още повече, че и самият Съюз забранява посещенията на граждани на страни, които не са негови членки.

Проблемите, породени от пандемията

Противоречивият досегашен опит от функционирането на Шенгенската зона не е само негативен, но и позитивен, тъй като в хода на пандемията беще осъществено мащабно тестиране на възможностите на системата. Нещо повече, Шенгенските споразумения предвиждат въвеждане на граничен контрол и ограничаване на придвижването при наличието на критични обстоятелства (заплаха за държавата и сигурността), съгласно Шенгенския граничен кодекс. Проблемът е по-скоро в интерпретация на тази възможност, включително от гледна точка на временния характер на наложените ограничения.

Въпросните ограничения могат да се въвеждат за срок до 10 дни, макар че е предвидена процедура за повторното им налагане за период до 30 дни, с възможно удължаване до 6 месеца. Граничният кодекс обаче, не казва нишо за здравните проблеми, като причина за евентуално затваряне на границите, т.е. дори не предвижда подобно обстоятелство като възможно.

Друг проблем е, че някои страни не уведомяват ЕК за въвеждане на ограничения, макар че са задължени да го правят, според Гранични кодекс. И, накрая, всички страни са надвишили крайния срок, за който биха могли да наложат такива ограничени, изчерпвайки лимита си за подобни мерки.

Освен това стана ясно, че Шенгенското пространство се нуждае от централен координиращ орган, тъй като ЕК не съумява да реагира своевременно на подобни предизвикателства. Тя има право да съди страните членки за извършените от тях нарушения, но, по ред обективни причини, това няма да се случи.

Очевидно е, че самия ЕС не може да налага забрани на граждани от трети страни за влизане в държавите от Шенгенската зона. Според Шенгенските споразумения, страните членки сами решават въпроса за ограниченията при възникване на проблеми в сферата на здравеопазването, макар че в такъв случай също не се предвижда пълна забрана за влизане на трети лица в Шенгенската зона. Тоест, решението на ЕК за затваряне на външните граници на Съюза се диктуваше от стремежа и да запази вътрешните граници отворени. Само че тази идея не сработи заради различията в ситуацията с коронавируса в отделните страни членки.

Да не забравяме и, че в кризисната ситуация нараства стремежът на страните членки да контролират границите си самостоятелно. В тази връзка те едва ли ще са склонни да дадат допълнителни пълномощия на Брюксел тъй като по ред причини разглеждат въпроса за граничния контрол като ключов за собствената си сигурност.

В същото време, тази ситуация поражда множество рискове за функционирането на Шенгенската зона, като цяло. В хода на дискусията на проблема с евродепутатите през септември 2020, председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен обвърза Шенгенското право не толкова с миграционните въпроси, колкото с функционирането на единния пазар. Бяха очертани и такива предизвикателства като взаимното недоверие между страните членки, освен това открито бе заявено, че ако държавите от ЕС вземат едностранни решения всеки път и във връзка с всеки проблем, ще поставят под въпрос именно единния пазар на Съюза.

И така, в момента се обсъжда преодоляването на трудностите, възникнали в рамките на Шенгенското споразумение. Сред тях са въпросите за гарантиране на сигурността (автоматично сравняване на ДНК-профили, автомобилните регистрации, общата база данни за извършваните на територията на ЕС престъпления, ефективната работа на европейската гранична служба) и постигането на солидарна позиция на страните членки по отношение на т.нар. "бежанци". При това за ЕК е най-важно да запази принципа за свободно придвижване в Шенгенската зона на фона на усилването на контрола по външните граници. Това обаче изисква споразумението за Шенгенската зона да бъде изведено на по-високо ниво, с цел формиране на нова система за обща сигурност.

В рамките на тази система, Шенгенските споразумение ще се разглеждат не като заплаха за сигурността, а като инструмент за поддържането и. Освен това, този подход ще позволи да се утвърди водещата и координираща роля на наднационалните институции, олицетворяващи сътрудничеството, компромиса и солидарността между страните членки.

Възможните трудности

На първо място, изглежда доста трудно всички тези задачи да бъдат реализирани в рамките на Шенгенските споразуменвия, тъй като това ще изисква не просто те да бъдат обвързани с конкретни пунктове, но и всички тези пунктове да бъдат свързани с другите законодателни корпуси. Така например, при създалите се обстоятелства, Шенгенската зона няма как да бъде реформирана без оглед на необходимостта от решаване на задачите в сферата на миграцията, както и на тези в съдебната сфера и т.н. Необходимо да се свърши огромна работа за формиране на общ подход, в чиито рамки всички тези направления действително ще се превърнат в елемент на пространството на сигурност. Тоест, правната синергия е от изключително значение.

На второ място, така очертаните задачи не могат да бъдат решени в кратки срокове. Напротив, ЕС следва да е готов за продължителен процес на преговори.

На трето място, страните членки следва да са наясно за степента и обема на своите пълномощия, както и относно санкциите за превишаването им. Тоест, в случая е необходима солидарност и съгласие на всички страни членки не само относно функционирането на Шенгенските споразумения, но и относно обема на компетенциите при възникване на извънредни обстоятелства.

На четвърто място, трябва да е ясно, че Шенгенските споразумения влияят върху отношението към ЕС, като цяло, както и към отделните му членове, от страна на трети държави и това е ефективен инструмент за стимулиране на диалога. Само че в сегашните предложения, този аспект не присъства.

Как ЕС пропусна възможността да се позиционира като самостоятелен геополитически играч

Без съмнение, САЩ и днес продължават да са основния военно-политически играч в Европа. Те упражняват определящо влиняие върху вътрешната и външна политика на ЕС и страните членки. Ето защо, въпросът за победителя в американските президентски избори през 2020 беше от съдбоносно значение за последните.

Повечето европейски лидери, както и брюкселските "еврократи", много искаха Тръмп да загуби. Твърденията му, че както той самият, така и провежданата от него политика, са безалтернативни, се възприемаха от тях като чисто самохвалство. Но макар, че мечтите им Байдън да стане президент се сбъднаха, изглежда много вероятно, че победата му няма да е от полза за Европа (EС). Истината е, че европейските елити вече са загубили способността си да възприемат ситуацията обективно и реалистично. И в резултат допуснаха фатална грешка в оценката си за нея, лансирайки мита, че демократите уж ще върнат света към състоянието му отпреди появата на Тръмп, както и, че победата им означава и победа на демокрацията не само в самите САЩ. Най-вероятно тази грешка ще им струва скъпо.

Феноменът Тръмп, сред чиито прояви беше недоволството на Вашингтон от европейските му съюзници в НАТО, съвсем не възникна на празно място и нямаше как да не получи подкрепата на определена част от американското общество и елита. Заради специфичните си особености, Тръмп просто придаде на тази обективна необходимост по-арогантна форма. Това обаче се отнася само до методите на нейното изразяване, а също до импулсивността и непоследователността на промените, които той наложи във външнополитическата стратегия и практика на САЩ.

ЕС и водещите страни членки обаче, възприеха "тръмпизма" именно като девиация, породена от случайната победа на Тръмп на изборите през 2016. Тоест, те сметнаха, че този феномен е нещо временно и противоестествено, което ще изчезне от американската политика заедно с този нетрадиционен, нетривиален и екстравагантен политик, който така и не се научи, как следва да се държи лидерът на една свръхдържава.

Европейските елити не осъзнаха, че зад външната завеса на волунтаризма, ината, непоследователността и арогантността на Тръмп се крие напълно осъзната стратегия, целяща да промени сигуацията в отношенията с европейските съюзници, които вече не устойваха САЩ. А също, че "четирите години, през които САЩ на Тръмп отправяха предизвикателство към трансатлантическите правила на поведение ту с помощта на търговски войни, ту поставяйки под въпрос НАТО, ту разглеждайки ЕС по-скоро като конкурент и заплаха, отколкото като съюзник" (според експертите от Euronews), всъщност никак не бяха случайни. Тази стратегия включва няколко основни изисквания (макар и да не се изчерпва с тях), чиято същност е следната:

На първо място, американските съюзници следва не на думи, а на дело да признаят ръководната роля на САЩ навсякъде и във всичко, както и да докажат лоялността си с практически действия.

На второ място, те са длъжни стриктно да следват руслото на външната политика на САЩ, като реагират конструктивно и своевременно на всички молби и предложения на Вашингтон, прекратявайки всяка конфронтация с американците.

На трето място, от тях се изисква да спазват йерархията и да лансират собствени инициатива в сферите от общ интерес само дотолкова, доколкото това би спомогнало по-добре да изпълнявят функциите на "подизпълнител", за каквито ги смятат САЩ.

На четвърто място, те са длъжни в максимално кратки срокове да отворят пазарите си за стоките и услугите на американските производители, да вземат мерки за да "балансират" взаимната търговия, да прекратят практиките, вредящи на американските износители и да се откажат от всички планове за налагане на допълнителни такси на американските корпорации (особено високотехнологичните).

На пето място, се предполага, като нещо подразбиращо се от самосебе си, че европейците ще имат много по-съществен материален и финансов принос за решаването на общите задачи, включително в сферата на военното строителство и изпълнението на съюзническите ангажименти в рамките на НАТО.

На шесто място, те следва безусловно да се присъединят към "общия фронт", който САЩ се опитват да формират против онези държави, спрямо които Вашингтон възнамерява да провежда политика на сдържане. В това отношение, каквито и да било съмнения и колебания се смятат за недопустими.

На седмо място, не може да става и дума за каквато и да било стратегическа самостоятелност на ЕС, без значение дали създаване на собствена европейска армия или изместване на долара от световните пазари, в качеството му на основна резервна валута, т.е. в смисъл на създадавне на противовес на доминацията на САЩ.

Представата, че така очертаната стратегия е свързана изключително с личността на Тръмп е дълбоко погрешна. Истината е, че по време на управлението му, по отношение на нея в САЩ се формира консенсус между демократи и републиканци. В това отношение, Върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел е напълно прав, обяснявайки на външните министри на страните членки, че през последните години американското общество е претърпяло дълбоки промени и "те няма да изчезнат с оттеглянето на Тръмп".

Всъщност, Тръмп се зае да разруши световния ред, в чиито рамки САЩ играеха ролята на доминираща сила само номинално, без да имат реална възможност да "преустройват" другите държави, включително лидерите на ЕС, в рамките както на световната икономика, така и на световната политика. Той се опита да гарантира фактическата доминация на Съединените щати в международните отношения и безусловното подчиняване на американските интереси не само на Китай, Русия, Иран и ред други държави, но и - на първо място - на собствените им съюзници от НАТО. И макар че действаше грубо, гротескно и непоследователно, Тръмп сериозно напредна в решаването на задачите, свързани с полагане основите на нова вътрешна и външна политика на страната, съобразно прословутия му лозунг "Америка над всичко".

И най-важното, той не толкова затвърди реалната доминация на САЩ в глобален план, колкото успя да накара американските елити да преоценят ценностите си и да им покаже, как могат да постигнат поставената цел. А тази цел, която е гарантирането на хегемонията на САЩ, се споделя напълно и безусловно от тези елити. Те ще се стремят към постигането и на всяка цена и след като Тръмп напусне Белия дом, пък макар и под прикритието на политическата коректност, която ще изглежда по-приемлива и за противниците, и за партньорите на САЩ.

Използваният от Тръмп инструментариум доказа на практика своята надеждност и ефективност. Ето само няколко показателни примери. Екстериториалният характер на налаганите от САЩ санкции и техният вторичен ефект принудиха най-големите европейски компании да напуснат Иран. Последва задълбочаваща се икономическа криза, последвана от политическа нестабилност. В същото време американските санкции значително ограничиха инвестициите в руската икономика от страна на най-големите китайски банки и компаниите от реалния сектор, на практике беше силно затруднено и изграждането на газопровода "Северен поток 2". В същото време, подозирайки, че руснаците и европейците все пак ще открият "вратички", Вашингтон разшири кръга на засегнатите от санкциите компании и планира нови стъпки в същата посока.

Откровеният натиск върху Брюксел и Берлин, често преминаващ в шантаж и заплахи за налагане на забранителни вносни мита върху продукцията на германските автомобилни гиганти, в комбинация със стимулирането на по-лоялните американски съюзници, принудиха държавите от ЕС да преразгледат частично енергийната си политика. И макар че в икономическо отношение за тях беше по-изгодно да заложат руските енергийни доставки, те се ангажираха с масово изграждане по цялото крайбрежие на Съюза на терминали за втечнен газ и започнаха да планират постепенна преориентация към закупуването на шистов петрол и газ от САЩ. В момента тези терминали са натоварени едва на 20%, но по-важното е, че натрапените на ЕС решения в енергийната сфера създават за американската индустрия необходимите условия за дългосрочно стратегическо планиране.

Впрочем, налице са и ред други процеси, стартирани от Тръмп и по време на управлението му, които променят ситуацията в света. САЩ например започнаха качествено модернизация на военния си арсенал. Дадоха карт бланш за комерсиалното усвояване на комоса от американските компании, ликвидирайки изглеждащия толкова стабилен в течение на десетилетия международно-правен режим, недопускащ присвояването на космическото пространство и небесните тела. САЩ си извоюваха водещи позиции в сферата на електромобилите и управляемите системи с изкуствен интелект. Неимоверно повишиха капитализацията на водещите си високотехнологични компании. Принудиха съюзниците си да се откажат от сътрудничеството и взаимодействието с най-големите китайски високотехнологични корпорации при реализацията на редица мащабни проекти, касаещи, в частност, създаването на комуникационни мрежи за предаване на големи обеми данни от ново поколение. Дадоха тласък на легитимирането на Израел в арабския и ислямския свят.

И, което е по-важното в контекста на настоящата статия, САЩ изместиха ЕС в региона на Балканите, като изведоха на преден план присъединяването на Западните Балкани към НАТО. Установиха още по-тесни стратегически отношения с Източна Европа, поставяйки под свой контрол група държави, готови енергично да отстояват американските интереси, дори когато те не съвпадат с тези на ЕС. Наложиха тезата си за Китай като един от основните противници на „колективния Запад” и западните ценности и ескалираха натиска върху Пекин по всички възможни направления. Съживиха антикитайския военно-политически блок Quad, формиращ се по южния и източен периметър на Китай. И така нататък...

Следва да сме наясно, че новата администрация на САЩ няма да се откаже от нищо от изброеното по-горе. Тя действително ще скъса с „тръмпизма”, що се отнася до модела на поведение и, в частност, в контактите със съюзниците и конкретните методи за прокарване на американската политика, но не и от нейните постижения, принципи и цели. Най-вече, защото приемствеността в това отношение е изгодна за американските елити.

Ето защо, можем да очакваме, че новата администрация ще се разграничи не от фундаменталния идеологически „тръмпизъм”, нито от целта „Америка над всичко”, а само от „изкривяванията”, допуснати от неопитния Тръмп и съветниците му. Тоест, от онези груби похвати, породили у европейските елити усещането, че американците се опитват да им отнемат най-скъпото, което притежават. Както се посочва в тази връзка в публикувания малко преди американските избори доклад на британския Кралски институт за международни отношения (Чатам Хаус), много параметри на външнополитическия курс, заложен от Тръмп, няма да бъдат променени. А това означава и, че политиката на Вашингтон спрямо ЕС и неговите членове ще си остане същата. Включително по отношение на това, което касае постигането на икономически отстъпки от Съюза и страните членки, търговските преговори и обединяването на Запада с цел „сдържане на китайската експанзия”. Между другото, Байдън вече направи първата практическа стъпка в тази посока, като потвърди пред японския премиер, че военният алианс между Вашингтон и Токио касае и островите, за които претендира Китай.

Единствената разлика е, че сега американската политика ще се прокарва по-цинично, „цивилизовано”, политически коректно и професионално. В диалога с ръководството на ЕС отново ще се акцентира върху общите ценности, единството на Западния свят и значението на евроатлантическата солидарност. Тоест, ще бъдат възстановени външно приятелските, добронамерени и любезни отношения. Вашингтон ще направи очаквания от него жест, връщайки се в Парижките споразумения за климата и в състава на международното лоби, призоваващо за борба с климатичните промени, още повече, че това не го задължава с нищо. То обаче няма да промени същността на американската (гео)политика. Както посочва Джордж Фридман, „най-важно за Джо Байдън ще бъде същото, което имаше приоритетно значение и за Барак Обама, и за Доналд Тръмп”. На свой ред президентът на френската фондация „Робер Шуман” Жан-Доминик Джулиани уточнява, че: „Байдън ще се въздържи да постави под въпрос стратегическия завой”, осъществен от САЩ по времето на Тръмп, чиято същност е, „на първо място да гарантира американското лидерство на фона на стремителното нарастване на китайската мощ, както и по отношение на Европа”.

Във всички структури на държавното управление на САЩ ще бъдат назначени висококвалифицирани експерти (като номинирания за държавен секретар Антъни Блинкън например), които знаят как да прокарват тази политика достатъчно грамотно и комплексно. И те ще работят по отношение на ЕС, не „на парче” и задоволявайки се с малки положитени резултати, а формирайки ефективно функционираща система за подчиняването на Съюза на САЩ. Включително чрез „тясната координация” на политиката по отношение на „Балканите, Украйна, Беларус, Южен Кавказ, Русия и Турция”, както чрез завръщнето на САЩ в ядрената сделка с Иран, „с посредничеството на ЕС”. И когато всичко това стане факт, окончателно ще стане ясно, колко недалновидни са били всички „антитръмпистки” изказвания, а също очакванията и политиката на Брюксел, Берлин и Париж.

Истината е, че действията на Тръмп бяха от полза за ЕС. Провежданата от него политика и поведението му се смятаха за неприемливи от повечето германци, французи и от гражданите на Съюза, като цяло. С арогантните си действия и изказвания той унижаваше европейските елити и ръководството на ЕС, които дори не криеха, че не го понасят. Тази ситуация създаде идеалните условия да бъде възприет курс към „суверенизацията” на ЕС, провеждане на самостоятелна европейска политика и разграничаване от САЩ. Нямаше никакви непреодолими препятствия това да се случи. Както посочват в тази връзка, анализаторите на Euronews: „четирите години с Тръмп бяха своеобразен шамар за по-голямата част от Европа, но тази реалност се формираше от дълго време и даваше възможност на ЕС да придаде по-голяма твърдост и определеност на своите позиции”. За огромно съжаление обаче, Брюксел, Париж и Берлин пропуснаха времевия прозорец, който им предостави Тръмп за да се опитат да превърнат Съюза в самостоятелен геополитически играч.

Сега, когато Вашингтон се готви да възстанови „приятелските отношения”, връща се в лоното на евроатлантическата солидарност и отново се кълне във вярност на европейските си съюзници, това вече няма как да се случи.

Тоест, станахме свидетели не учудващо, но в същото време и напълно обяснимо политическо късогледство от страна на ЕС. Тръмп беше само от полза на Брюксел и оста Париж-Берлин. Те се нуждаеха от него и, ако не бе се появил трябваше да го измислят. Тръмп даде уникален шанс на Съюза. И, както посочват анализаторите от Чатам Хаус, ако беше спечели втори мандат, Брюксел най-вероятно щеше да опита да се възползва от него (доколко успешно е друг въпрос). Към същото мнение впрочем, се придържат и американските експерти. Според коментаторите на New York Times например, „преизбирането на Тръмп би могло да ускори тенденцията към автономия на ЕС”.

С влизането на Байдън в Белия дом, САЩ няма да дадат друг такъв шанс на европейците. Нито в рамките на тихоокеанското, нито на трансатлантическото, нито на другите „партньорства”. Колкото и европейците да се надяват, че това няма да се случи и независимо от продължаващите призиви Съюзът да продължи самостоятелния си курс и разговорите за „евентуална бъдеща европейска отбрана без САЩ и НАТО”. Вместо това, те ще получат „ново партньорство” със САЩ, изискващо от тях да поемат нови ангажименти и задължения, особено за сдържането на Русия и Китай.

Тоест, изглежда доста вероятно, че ЕС вече няма как да се измъкне от „приятелската прегръдка” на Вашингтон, с  всички произтичащи от това геополитически последици, включително за Русия и Китай. Защото това означава, че предстои нова игра на голямата геостратегическа шахматна дъска, при това този път фигурите на нея ще бъдат разположени по съвсем различен начин.

Разбира се, близките до Брюксел (или финансирани от него) експерти и медии не поставят въпроса по този начин. Показатено е обаче, че веднага след като Байдън беше обявен за новия президент на САЩ, станахме свидетели на множество коментари, обясняващи редица очевидни моменти, които досега не се възприемаха от европейците като подразбиращи се от самосебе си. В тях се акцентира върху това, че: идеите за стратегическа автономия на ЕС винаги са били чист идеализъм и теоретични постановки, откъснати от политическата и военно-стратегическа реалност; Съюзът никога не е имал нито сили, нито политическа воля да ги трансформира в реална политика; с очертаващото се завръщане на САЩ в „лоното на евроатлантическата солидарност, те губят актуалността си или поне се налага нова дискусия за тяхната „навременност и полезност”; сега следва да се говори не за автономията на ЕС и страните членки, а за укрепване но мощта и единството на колективни Запад.

В тази връзка напоследък се усилват гласовете ЕС „да се позиционира като истински съюзник, а не като бреме” и „да се слее с Америка на Джо Байдън, за да могат заедно да се противопоставят на общите заплахи в рамките на обединението на световните демокрации, основаващо се общите ценности”. А също, съвместно със САЩ, да „принуди Китай да играе по правилата и да се противопостави на Русия”, като в рамките на това противопоставяне заедно да „наложат нови правила, без значение дали за високотехнологичните гиганти, за пресичане на опитите за неплащане на данъци или за поощряване на по-бързия преход към свят без въглеводороди”.

Трите кризи на ЕС

Според мнозина, днес ЕС се сблъсква едновременно с три кризи, всяка от които, сама по себе си, е изключително сериозна. Първата е породена от фундаменталния проблем, кой трябва да е основният играч в Съюза. Разбира се, официално се смята, че никой не може да претендира да подобна роля. Просто, защото членовете на ЕС, влизат в него доброволно и съзнателно като абсолютно равноправни партньори, с цел с помощта на поредица от интеграционни стъпки съюзът на независими национални държави постепенно да се трансформира в нова наднационална унитарна държава. На практика обаче, през последните двайсетина години ЕС усилено приемаше нови членове, което на практика само увеличаваше бремето на Германия и затрудняваше налагането на нейното политическо лидерство в Съюза (отделна тема е, доколко това беше съзнателно търсен ефект). Всеки път, когато Берлин получаваше шанс да укрепи значително вътрешната интеграция в ЕС, му се налагаше да се сблъска с мощна вълна на съпротива, апелираща към времената на Хитлер и спекулираща с възможността европейският проект да се „изроди” в Четвърти Германски Райх.

От друга страна, Франция също претендира за лидерство в Европа. Да не забравяме, че именно французите са инициатор за създаването на Европейския съюз за въглища и стомана. След Брекзит те останаха единственана ядрена сила в ЕС, освен това – за разлика от германците – никой не ги обвинява, че „искат да възстановят империята на Наполеон” например.

Истината обаче е, че френският елит няма нито икономическа мощ, нито достатъчна воля за да се справи с подобна задача. А последното е особено важно, защото лидерските претенции би трябвало да се основават на някакви очевидни предимства. Такива обаче няма – вече повече от година Франция се тресе от протестите на недоволните от спада на икономическото равнище в страната, както и от поредните експлозии на ислямисткия тероризъм.

В икономическо отношение, Франция силно отстъпва на Германия, чиито БВП е 1,42 пъти по-голям от френския, като разривът продължава да нараства. В рамките на ЕС, с немската икономика са тясно свързани два пъти повече страни членки, отколкото с френската.

Втората криза е свързана с целите, които се поставя ЕС. Фундаменталният проблем на Съюза е, че интеграционният му проект се основава изключително на материалния интерес, а не на сплотяването на основата на „общата съдба на европейските нации”, чиято общност трудно може да се формулира, когато става дума за българи и португалци например. Истината е, че в момента икономическата полза от поглъщането на периферните държави от Южна и Източна Европа от ЕС вече е изчерпана. Което пък лишава от смисъл финансирането, от страна на богатите държави, на европейските програми за изравняване на жизненото равнище, целящи да повишат това равнище в бедните страни членки. На свой ред това води до прогресивно отслабване на желанието на всички участници в европейския проект да изпълняват стриктно задълженията си в рамките на общото икономическо и политическо пространство.

Резултатът е задълбочаващото се различие между визиите, към които се придържат еврооптимистите (в лицето на брюкселските еврократи) и евроскептиците (т.е. привържениците на пълното възстановяване на националния суверенитет).

Към това следва да добавим, сепаратисткия по отношение на ЕС полски интеграционен проект за т.нар. „Междуморие” (чиито израз са Люблинският триъгълник и Инициативата „Три морета”), както и тенденциите, свързани с коренните различия между стратегичеките интереси на водещите европейски икономики. И, в частност, очевидната необходимост за такива страни, като Германия и Австрия, да задълбочат икономическите връзки с Русия, в качеството и на източник на стратегически важни енергоносители и пласментен пазар за техните индустриални стоки.

Третата криза има геополитически характер. От появата на т.нар. Свещена Римска империя на германската нация през 1512, (Западна)Европа се възприема като отделна цивилизация и действително е такава. Навлизащите в Европа отвън народности биват асимилирани в доминиращата европейска култура, въз основа на принципа за нейното културно и религиозно (християнско) превъзходство.

От друга страна, външната европейска колониална експанзия не преследва единствено икономически цели, макар те да играят ключова роля, но и се основава на убедеността на (западно)европейците относно културното „бреме на белия човек”, носещ благата на цивилизацията на варварските изостанали народности и техните територии.

Европейските морално-етични ценности, особено в протестантската им версия, се постулират като „прогресивни”, и в тази връзка като „основополагащи”. Оттук произтича и централното значение на европейските технологии, капитали и принципи на обществена (само)организация.

В момента обаче Европа (т.е. ЕС) не представлява самостоятелен геополитически субект. Нещо повече, както стана ясно по-горе, тя изгуби редкия шанс да се опита да стане такъв в периода на управление на Тръмп. В идеологически план ЕС просто следва американските принципи, които се смятат за „по-грогресивни”, включително такива, като идеите на движението Black Lives Matter, които очевидно са чужди на европейците.

Именно липсата на ясни общи ценностни цели е сред факторите позволяващи активизирането на ислямисткия натиск в Европа, за справянето с който европейските елити не могат да предложат нищо адекватно, като това се отнася и за последния план на френския президент Макрон за борба с радикалния ислям в собствената му страна. И тъй като специфична особеност на радикалния ислям е стремежът да подчини не само религиозния, но и светския живот, общото културно поражение води до постепенното изместване на европейската християнска традиция с друга, която е абсолютно чужда на Европа.

Възможните сценарии за развитието на Съюза

Както е известно, всяка коректна прогноза в сферата на социални науки следва да има вероятностен характер и да предлага алтернативни варианти за развитие на събитията. В зависимост от интензивността на посочените по-горе тенденции и възможното им комбиниране, се очертават два най-вероятни сценария за развитие на ЕС в дългосрочна перспектива.

Разделеният ЕС

Икономическата криза ще прекъсне значителна част от връзките вътре в единния пазар на ЕС. Част от държавите от южната и източната част на ЕС няма да могат да предотвратят обществено-политическата дестабилизаци, провокирана от мащабните икономически кризи. В част от тях това ще доведе на власт радикални несистемни сили. По ред обективни или субективни причини държавите донори няма да могат да осигурят сериозна помощ на най-пострадалите от икономическаа криза страни от периферията. В тези условия значителна част от последните ще започнат да игнорират съществуващите в ЕС правила за бюджетна и макроикономическа дисциплина. Управлението в еврозоната ще се върне към ситуацията от началото на 2000-те, ограничавайки се с провеждането на обща парично-кредитна политика. В рамките на този сценарий е възможно няколко страни да напуснат еврозоната.

Неспособността на ЕС да допринесе за решаването на жизненоважните въпроси, касаещи икономическата стабилизация и следкризисното възстановяване ще сложи кръст на реализацията на каквито и да било мащабни интеграционни проекти. С пълна сила ще се прояви историческото разделение межу Западна и Източна Европа по основните параметри на социално-икономическото и политическото им развитие. В държавите от източната и южна част на Съюза ще се усили влиянието на външните играчи – Китай, САЩ и, в по-малка степен, Русия. Това ще ерозира общата външна политика и политиката в сферата на отбраната на ЕС, редица общи икономически политики на Съюза на практика ще бъдат „ренационализирани”. В този разединен ЕС само единният европейски пазар ще продължи да функционира ефективно.

Възприемането на концепцията за „ядрото и периферията”

В рамките на този сценарий, институциите на ЕС и страните членки ще съумеят да съгласуват и да реализират с общи усилия ефективни мерки за стабилизация на икономиката след кризата от 2020. Получавайки нови пълномощия за преразпределяне на финансовата помощ между отделните държави, а по-късно и нови източници на финансови постъпления, институциите на ЕС съществено ще усилят влиянието си върху икономическата политика на страните членки. Провежданата в течение на следващите няколко години мека парично-кредитна и макроикономическа политика ще съдейства за възстановяването на икономическия растеж. След това, въз основа на предложенията на Германия и Нидерландия, като представители на „здравите” икономики, ще продължи централизацията на икономическото управление. Опирайки се държавите, настояващи за намаляване на рисковете, европейските институции ще могат по-стриктно да контролират националните бюджети и състоянието на банковата система. Процесът на прехвърляне на функциите на стратегическото икономическо управление към Еврогрупата пък ще приключи с формирането на общ бюджет на еврозоната.

При това, в самата Еврогрупа ще се очертае група от ключови държави, в лицето на Германия, Франция, Бенелюкс и няколко други страни. Това „ядро” ще поеме функцията да формулира външнополитическата стратегия и направленията на бъдещото развитие на ЕС. Ядрото ще успее да лансира един или два нови мащабни интеграционни проекти, които най-вероятно ще се реализират във формата на еврозоната (плюс-минус, отделни страни от нея). По този начин ЕС ще се трансформира в система, включваща „ядро и периферия”. Ядрото ще демонстрира значителна толерантност към спецификата на вътрешнополитическия живот в държавите от периферията, но в същото време ще упражнява ефективен контрол върху това, как те спазват икономическото законодателство на ЕС.

Трансформацията на ЕС в система „ядро-периферия” може да бъде съпроводена с прехвърляне на пълномощията в някои второстепенни сфери обратно към националните правителства. 

Според повечето експерти, именно този, втори сценарий изглежда доста по-вероятен. В същото време обаче, рисковете са доста големи и не бива да изключваме и реализацията на първия. Ключовият фактор, който ще определи бъдещето на ЕС е способността проектът за „рестарт” на европейската икономика да бъде окончателно съгласуван и ефективно реализиран в рамките на следващите две години.

 

*Национален консервативен форум