Малко преди да встъпи в длъжност за пети път през май 2020, израелският министър-председател Бенямин Нетаняху заяви, че ще анексира израелските селища в окупирания Западен бряг (Holmes, 2020). В настоящата статия ще се опитам да проследя, как присъединяването на колонизираните територии следва досегашната посока на израело-палестинския конфликт, доколкото играе роля в перформативното изграждане на израелската държавност.
За тази цел ще се опра на постиженията на няколко постпозитивистични теории на международните отношения. Ще разгледам Израел през призмата на постмодернистичната мисъл, представяйки я като тотализиращ процес на възпроизвеждане на „държавнически“ практики - чрез произвеждането на (военни) кризи, които неолибералната държава експлоатира. Тези кризи са възможни благодарение на политическия дискурс, основан на ислямофобия и расизъм, чиято генеалогия може да бъде проследена с помощта на постколониалната теория, по-специално в трудовете на Едуард Саид. Мястото на Израел в световния дискурс и ролята на международната общност ще бъдат представени през погледа на критическата теория за хегемонията, произлизаща от Карл Маркс, Владимир Ленин и Антонио Грамши.
Усвояването на Палестина
Усвояването на Палестина е продиктувано от вътрешната логика на съществуване на Израел, основана на конституирането и възпроизвеждането на държавност. От една страна, процесът на колонизация на Палестина е мощен инструмент за изграждането на националната митология на Израел, основана на етноцентризма, образа на „другия“ като екзистенциална заплаха, сливането на политическия апарат, гражданското общество и военно-индустриалния комплекс, прокарването на физически и идейни граници и тотализиращата държава като есенция на нацията. От друга страна, „произвеждането” на Израел като процес на отричане на Палестина включва в себе си дискурсивното изграждане на образа на принадлежност към Запада и международния ред, което генерира необходимата легитимност за последващи действия по задълбочаване на окупацията. Съществуването на Израел е процес на възпроизвеждане на проекта за държавност и международна легитимност чрез усвояване на нови територии и държавнически функции.
От окупирането на Западния бряг и Газа през 1967, Израел осъществява постепенна анексия на палестинските територии. Този процес включва както директно анексиране (Източен Йерусалим), така и налагане на различни по степен окупационни режими в останалата част на Палестина. Главен инструмент за разширяване на директния контрол на Израел върху териториите е основаването на селища, което нарушава Четвъртата Женевска конвенция и е многократно осъждано от международната общност, включително в множество резолюции на Съвета за Сигурност на ООН (United Nations, 2016). Според неправителствената организация B’Tselem, израелските селища управляват 42% от територията на Палестина (Hareuveni, 2010). Израел контролира повече от половината територия на Палестина чрез сбор от законови, бюрократични и военни мерки (Cook, 2019). Бен Уайт определя умишлената колонизация на Западния бряг като целенасочено усилие за настъпваща, постепенна анексия, която да избегне сериозна международна опозиция, каквато би срещнала по-бързата анексия (White, 2018: 12-19).
Установяването на израелски контрол върху Палестина изисква налагането на наратива за историческото право на евреите върху територията на страната чрез денонсиране на палестинските претенции. На второ място се появява нуждата от поставянето на знак за равенство между Израел и евреите. Тази задача се явява като историческа цел на израелската държава, доколкото обосновава колонизацията на Палестина, позволява осланяне на гоненията на евреите, като основание за необходимостта от национална еврейска държава, и гарантира привилегированото положение на евреите спрямо палестинските араби в условията на фактически апартейд. Тази политика на „юдеизация“ включва ограничаване на условията на живот на „ненатурализираното население“ в окупираните територии (Amar-Dahl, 2018: 53). Изковаването на тази политика се осъществява дискурсивно: на първо място, израелската държава урежда „еврейството“ на Израел правно. Основен закон определя, че Израел е националната държава на еврейския народ, а селищата са „национална ценност“ (Halbfinger, Kershner, 2018). Държави като Канада (Winston, 2019) и Франция (Mackey, 2019) затвърждават тази линия като приемат, че антиционизмът е антисемитизъм, заглушавайки критиките срещу Израел.
В изграждането на дискурсивната рамка на палестинската окупация участва и гражданското общество. Според канадския политически изследовател Робърт Кокс медиите, образованието, културата и пр. спомагат за произвеждането на отношения и държание, които следват и благоприятстват установените от държавата отношения на власт в обществото. Следователно основите на политическата структура са в гражданското общество, което, заедно с държавната власт, съставлява и отразява „хегемонния социален ред“ (Cox, 1983). В Израел, гражданското общество играе централна роля в поддържането на темата за „сигурността“ като базова черта на политическата култура на страната. Представянето на ръководителите на апарата за сигурност като „експерти“, които ръководят и информират политическите решения, води до силната деполитизация на темата и отнема възможността за дебат по вътрешната и външната сигурност. Вместо това, гражданското общество е силно милитаризирано, а армията и войната срещу Палестина са интегрална част от разбирането за демократичност (Amar-Dahl, 2018: 90-91). Борбата на палестинците срещу политиката на апартейд се конструира и мисли като заплаха за демокрацията (White, 2018: 139). В същото време, изграждането на този образ е просто отражение на глобалната политикономия - както отбелязва американската социоложка Анджела Дейвис, приватизираната „сигурност“ на затворите, контролно-пропускателните пунктове, стената на апартейда и другите репресии над палестинците са функция на неолибералната държава, в която корпорациите на глобалния военно-индустриален комплекс комодифицират животоподдържащите системи (Davis, 2016: 55-60).
Продължението на политиката на подчинение на Палестина налага нуждата от произвеждане на международна легитимност на Израел. Както беше споменато, международната общност многократно осъжда страната; междувременно, активните действия на Палестина постигат немалко успехи, сред които приемането ѝ като държава-наблюдател в ООН, приемането ѝ в ЮНЕСКО и признаването ѝ от 138 държави членки на ООН (Lazaroff, 2019), включително и България. Легитимацията на Израел включва обвързването на антисемитизъм и антиционизъм, претенцията за модерност, демократичност и цивилизованост и др. Едновременно с това, процесът на делегитимация на Палестина подсилва позицията на Израел в изграждането на международния демократичен дискурс.
Израелската политика е насочена към утвърждаване на образа на страната като принадлежаща към „универсалните“ ценности на Западния свят, разбирани като наследството на Просвещението – демокрация и права на човека. Западни коментатори и политици сочат Израел като най-демократичната (или дори единствената демократична) държава в Близкия Изток (Walker, 2019, Freedom House, 2020). Множество арабски коментатори обаче оборват тезата във връзка с етноцентристките закони и заглушаването на свободата на изразяване (Dalloul, 2019) и разкриват едностранчивата (т.е. Западна) методология на определяне на „демократичността“ (Alijla, 2019). В книгата си Palestinians in Israel: Segregation, Discrimination and Democracy Бен Уайт систематично представя неразрешимите противоречия в претенцията на Израел да бъде „еврейска демокрация“ и защитава тезата, че „от самото начало проектът за държава на политическия ционизъм в Палестина е, по необходимост, антидемократичен и изключващ“. Установяването на еврейска държава се реализира чрез етническото прочистване на 90% от палестинския народ, а ограничаването на политическите права на палестинците продължава и до днес, когато те са обект на контрол и сегрегация (White, 2012).
Палестинският въпрос
Междувременно става ясна растящата солидарност с Палестина в социални движения за околната среда, расовата справедливост, куиър освобождението и пр. Повлияни от постколониализма (Said, 1979), расовата справедливост (Fischbach, 2018) и феминистката теория на пресечеността (Davis, 2016; Shaheen, 2017), различни движения припознават общите проблеми на потисничество. Множество групи включват палестинския въпрос в своята работа и дейно подкрепят кампанията за бойкот, дивестиране и санкции на Израел, която е вдъхновена от кампанията срещу апартейда в Южна Африка през XX век. В условията на климатична криза, редица активисти призовават за солидарност с Палестина на основата на концепцията за „климатична справедливост“, имайки предвид унищожителния ефект от израелския контрол върху земята и водата на Палестина (Butmeh, 2019; Klein, 2019).
В борбата за легитимност Израел разпознава важността на проблемите, свързани с раса, социален пол и сексуалност и привлича на своя страна куиър и цветнокожи активисти, които да защитават израелската кауза и да лобират за страната. Израел се представя като държава, която подкрепя ЛГБТИ хората (т. нар. pinkwashing) и околната среда (т. нар. greenwashing), отричайки реалностите на огромния въглероден отпечатък на военнопромишления си комплекс, потисничеството на палестинците в Израел и окупираните територии и наследството и последиците от заселническия колониализъм (Maira, 2018).
Усилията на Израел за делегитимация на палестинската бтоорба трябва да бъдат изследвани от гледната точка на мястото ѝ в конструирането на израелската идентичност. Израелската държава активно участва в дискурсивно обвързване на Палестина и исляма с тероризма и варварството. Хегемонният дискурс конструира незападните държави и народи като „други“, различни от Запада (и респективно по-нисши), за да оправдае западното господство като носещо „цивилизованост“ и прогрес (Nair, 2017: 69). Едуард Саид прилага своята концепция за ориентализма към Палестина, основавайки се на пълната интеграция между ционизма и западния либерален дискурс.
За да достигне до разбиране за начина на функциониране на властта и, респективно, да разбере какво е направило възможно доминиращото настоящо разбиране на „арабите“ като отделен субект, Саид разглежда Палестинския въпрос през културната репрезентация в западните медии и взаимовръзките между колониалното минало и настояще (Latha, 2009: 294). Той изследва ционизма като практическа система за натрупване (на власт, земя и идеологическа легитимност) и заместване (на хора, други идеи, предишна легитимност), разкривайки, как тази идеология е установила почти неоспорвана хегемония в основния дискурс, тъй като е скрила историческите причини за своя растеж, политическата цена за местното население на Палестина и военната потисническа дискриминация между евреи и неевреи (Said, 1979: 57). Нещо повече, в съвпадащия възглед на Запада и на Израел, изселеният и лишен от собственост арабин се превръща в нечовек, неговия негативен характер (ориенталски, упадъчен, по-нисш) позволява той да бъде елиминиран, освен в ролята му на „проблем“ (Said, 1979: 37). С други думи, експлоатирането на колониалното наследство позволява на Израел да продължава да възпроизвежда палестинците като „по-нисши“. Редуцирането на палестинците до „ориенталци“ подрива борбата им срещу колониалната окупация и отхвърля исканията им като „завръщане на исляма“, т.е. настъпление срещу цивилизацията (Said, 2003: 107). Именно заради това палестинските действия често се окачествяват като терористични – в синхрон с установения на Запад възглед за връзката между тероризма и исляма.
Окупацията на Палестина и конструирането на палестинците като „други“ изпълняват две централни за израелския проект задачи: определят изграждането на държавата и нейното възпроизводство.
Вече проследих, как насилието е определящо за съществуването на израелската държава. Усвояването на палестинската територия гарантира външната сигурност чрез насилието на войната и апартейда. Конструирането на палестинския народ като чуждия „друг“ и като екзистенциална заплаха извинява насилието „вътре“ – апаратът за сигурност и милитаризацията на обществото. Определянето на „вътре“ и „вън“ по същество е политически акт, конституиращ политическото пространство. Границите (физически, символни и идеологически) функционират, за да отделят „вътрешното“, суверенно пространство от „външното“, анархистично такова (Devetak, 2005: 176). Същевременно, както отбелязва Конъли (Connolly, 1994), самите граници са носители на насилие. Съотнесено към Палестина, това твърдение може да се отнесе както към палестинските анклави, обградени от контролно-пропускателни пунктове, военни укрепления и стени, така и към невидимостта на окупацията на палестинския „друг“ за хегемонията на Запада.
На последно място следва да се отбележи производството на кризи с цел трайно възпроизводство на Палестинския въпрос като конститутивен на Израелската държавност. Ричард Ашли изследва как суверенните държави възникват на равнището на исторически и политически практики и, следователно, трябва да се разглеждат като конституиращи се перформативно – чрез постоянното повторение на норма или серия от норми (Ashley, 1987: 410). За Израел, военните офанзиви, свързани с Палестина, са именно такива – те позволяват потвърждаването на екзистенциалната заплаха от „другия“, оправдават физическото и психическото насилие на войната и създават условия за установяване на нови форми на структурно насилие; осъществяват постъпателната колонизация и реколонизация на Палестина; реконституират границите между „вън“ и „вътре“; най-сетне, представянето им като кризи позволява „кризисно“ настъпление на държавата за гарантиране на „сигурността“ – и нейното шоково, по Наоми Клайн (Klein, 2008), приватизиране.
Заключение
Безкрайното възпроизвеждане на Палестинския въпрос движи тотализиращия проект на израелската държавност. Утилизирането на конфликта с цел изграждането на Израел се определя от позиционирането и ролята на страната в международните отношения в рамки, определени от претенцията за демократичност и цивилизованост. Делегитимирането на Палестина и изграждането на Израел върху палестински територии е процес на постоянна колонизация чрез произвеждането на кризи и възпроизвеждането на затвърждаващи господството на Израел практики. А анексирането на израелските селища на Западния бряг е само следващата стъпка в тази посока.
Библиография
Alijla, Abdalhadi. Is Israel the only Democracy in the Middle East? Medium, 25.04.2019. https://medium.com/@abid.ijla/is-israel-the-only-democracy-in-the-middle-east-ce8ec2840f13
Amar-Dahl, Tamar. Zionist Israel and the Question of Palestine: Jewish Statehood and the History of the Middle East Conflict. De Gruiter Oldenbourg, 2017.
Ashley, R. K. The Geopolitics of Geopolitical Space: Toward a Critical Social Theory of International Politics. Alternatives, 12(4), 1987.
Butmeh, Abeer. Palestine Is a Climate Justice Issue. Al Jazeera, 29.11.2019. https://www.aljazeera.com/indepth/opinion/palestine-climate-justice-issue-191127102617054.html
Connolly, W. Tocqueville, Territory and Violence. Theory, Culture and Society, 11, 1.02.1994.
Cook, Jonathan. Annexation: How Israel already controls more than half of the West Bank. Middle East Eye, 18.06.2019. https://www.middleeasteye.net/news/annexation-how-israel-already-controls-more-half-west-bank
Cox, Robert W. Gramsci, Hegemony and International Relations: An Essay in Method. Millennium, 12(2), 1983.
Dalloul, Motasem A. Israel: is it really a democratic state? Middle East Monitor, 7.11.2019. https://www.middleeastmonitor.com/20191107-israel-is-it-really-a-democratic-state/
Davis, Angela Y. Freedom Is a Constant Struggle: Ferguson, Palestine, and the Foundations of a Movement. Chicago: Haymarket Books, 2016.
Devetak, Richard. Postmodernism. In Burchill, Scott, Linklater, Andrew, Devetak, Richard, Donnelly, Jack, Paterson, Matthew,Reus-Smit, Christian, True, Jacqui. Theories of International Relations. New York: Palgrave Macmillan, 2005.
Fischbach, Michael R. Black Power and Palestine: Transnational Countries of Color. Stanford University Press, 2018.
Freedom House. Freedom in the World 2020. https://freedomhouse.org/country/israel/freedom-world/2020
Halbfinger, David M., Kershner, Isabel. Israeli Law Declares the Country the ‘Nation-State of the Jewish People’. The New York Times, 19.07.2018. https://www.nytimes.com/2018/07/19/world/middleeast/israel-law-jews-arabic.html
Hareuveni, Eyal. By Hook and by Crook: Israeli Settlement Policy in the West Bank. B’Tselem, 2010. https://www.btselem.org/download/201007_by_hook_and_by_crook_eng.pdf
Holmes, Oliver. Netanyahu takes office in deal that could see West Bank annexation. The Guardian, 17.05.2020. https://www.theguardian.com/world/2020/may/17/netanyahu-takes-office-in-deal-that-could-see-west-bank-annexation
Klein, Naomi. The Shock Doctrine: The Rise of Disaster Capitalism. New York: Picador, 2008.
Klein, Naomi. On Fire: The Burning Case for a Green New Deal. Great Britain: Allen Lane, 2019.
Lazaroff, Tovah. Saint Kitts and Nevis becomes 138th nation to recognize Palestine. The Jerusalem Post, 31.07.2019. https://www.jpost.com/middle-east/saint-kitts-and-nevis-became-138th-nation-to-recognize-palestine-597166
Mackey, Robert. French President’s Promise to Crack Down on Anti-Semitism Could Threaten Critics of Israel. The Intercept, 21.02.2019. https://theintercept.com/2019/02/21/french-presidents-promise-crack-anti-semitism-threaten-critics-israel/
Maira, Sunaina. Boycott! The Academy and Justice for Palestine. Oakland: University of California Press, 2018.
Nair, Sheila. Postcolonialism. In McGlinchey, Stephen, Walters, Rosie, Scheinpflug, Christian (ed.). International Relations Theory. Bristol: E-InternationalRelations Publishing, 2017. https://www.e-ir.info/wp-content/uploads/2017/11/International-Relations-Theory-E-IR.pdf
Nassar, Shaheen. Zionism's problem with intersectionality. Al Jazeera, 6.04.2017. https://www.aljazeera.com/indepth/opinion/2017/04/zionism-problem-intersectionality-170406134852446.html
Said, Edward W. The question of Palestine. New York: Random House, 1979.
Said, Edward W. Orientalism. Penguin Books, 2003.
United Nations. Israel’s Settlements Have No Legal Validity, Constitute Flagrant Violation of International Law, Security Council Reaffirms. Meeting Coverage and Press Releases, SC/12657, 23.12.2016.
Varadarajan, Latha. Edward Said. In Critical Theorists and International Relations, Edkins, Jenny, Vaughan-Williams, Nick (ed.). Milton Park: Routledge, 2009.
Walker, Scott. Supporting the only democracy in the Middle East. The Washington Times, 22.08.2019. https://www.washingtontimes.com/news/2019/aug/22/supporting-only-democracy-middle-east/
White, Ben. Palestinians in Israel: Segregation, Discrimination and Democracy. London: Pluto Press, 2012.
White, Ben. Cracks in the Wall : Beyond Apartheid in Palestine/Israel. Pluto Press, 2018.
Winston, Alex. Canada to adopt IHRA definition of 'antisemitism'. The Jerusalem Post, 26.06.2019. https://www.jpost.com/Diaspora/Antisemitism/Canada-to-adopt-IHRA-definition-of-antisemitism-593704
*Студент по Международни отношения в СУ „Св.Климент Охридски”, статията публикуваме като дискусионна
