20
Вт, Апр
5 New Articles

Приоритетите на съвременната израелска геополитика и мястото на Палестина

брой 6 2020
Typography

В своя студия, посветена на съвременната геополитика на Израел, известният американски анализатор Джордж Фридман посочва, че непосредствено след създаването на еврейската държава през 1948, тя се оказва застрашена от всичките си непосредствени съседи.

Според него обаче, "заплахата през 1948 е по-скоро мнима, отколкото реална. Северният Левант, т.е. Ливан, е силно раздробен, заинтересован предимно от регионалната морска търговия и загрижен заради опитите на Дамаск да го постави под контрол. Тоест, оттам не съществува заплаха за Израел. Йордания пък е изкуствено създадена държава и регионален аутсайдер, за която местните палестински араби са по-голям проблем от еврейската държава. Египет действително представлява заплаха, но се оказва неспособен да навлезе в Леванта. Сирия, която е силно заинтересована от разгрома на Израел, пък е неспособна за решителни действия в тази посока”.

От създаването на Израел, до момента, когато Споразуменията от Кемп Дейвид отново превръщат Синайския полуостров в своеобразен буфер между него и Египет, еврейската държава е принудена да разчита на външни покровители, които виждат в съществуването и възможност да реализират собствените си интереси в региона. Първият такъв покровител на Израел е Съветският съюз, който (с посредничеството на Чехословакия) му доставя оръжие преди и след 1948, разчитайки с негова помощ да се укрепи в зоната на Източното Средиземноморие (съветският патронаж продължава чак до средата на 50-те). Франция, която по онова време се опитва да съхрани колониалната си империя и е в постоянна конфронтация с арабите (особено в Алжир) също разглежда Израел като естествен съюзник. Едва след края на Алжирската война и ревизията на френската политика спрямо арабския свят през 60-те години, еврейската държава губи покровителството на Париж.

Според Джордж Фридман, САЩ не разглеждат Израел като сериозен съюзник чак до израелско-арабската война през 1967. По онова време, изтласкването на съветския флот от Средиземно море или поне блокирането на безпрепятственото му придвижване представлява стратегически императив за Вашингтон. В края на 50-те години на ХХ век обаче, Сирия и Ирак променят политиката си и в средата на 60-те вече разчитат на оръжието, доставяно им от Съветите. Което пък застрашава позициите на Турция, която по онова време е основния американски съюзник в региона.

За да решат този проблем, САЩ залагат на режима на шаха в Иран, за да отклони вниманието на Ирак, и (за първи път) на Израел - за да стори същото по отношение на Сирия. Така Израел се сдобива с нов могъщ външен покровител, способен да гарантира сигурността му.

След края на военните действия с Египет през 1973, в резултат от които Израел се сдобива със своеобразна "буферна зона" в Синай, еврейската държава навлиза в качествено нов етап от историята си. Египет се връща към традиционното си положение (т.е. бива лишен от възможности за експанзия в Леванта), Йордания е маргинализирана и единствено Сирия продължава да представлява заплаха за Израел, но тя в никакъв случай няма екзистенциален характер.

След египетско-израелския мирен договор, подписан в края на 70-те години и последван от мирния договор с Йордания от 1994, съществуването на еврейската държава вече не е застрашено. Проблемите на Израел, свързани с наличието на голям брой враждебно арабско население и събитията в Северния Левант (Ливан), макар и да са сериозни, не представляват фундаментална заплаха за оцеляването му.

Всъщност, опасност за съществуването на Израел би могла да възникне само, ако някоя голяма (световна или поне регионална) сила пожелае да постави под контрол Средиземноморския регион, или региона между Афганистан и Средиземно море. През първите 15-20 години след разпадането на СССР това се оказа невъзможно дори за САЩ, чиито военни интервенции в Ирак и Афганистан на практика бяха по-полезни за Израел, отколкото за самите американци. След това обаче, подобни претенции започнаха да демонстрират Турция и Иран, което принуди еврейската държава да следи изключително внимателно техните действия, продължавайки да разчита на подкрепата на Вашингтон. Истината е, че САЩ не искат много от Израел в замяна. Не бива да забравяме обаче, че американците застрашават интересите на други велики и регионални сили, стимулирайки ги да формират коалиции против тях. А появата на подобни коалиции ще бъде опасно и за Израел.

И така, ако трябва да обобщим, Израел е малка страна, принудена да се справя със заплахи, които на практика не идват толкова от непосредствените и съседи, колкото от големите играчи както от региона на Близкия Изток, така и извън него. Това принуждава еврейската държава постоянно да разчита на някой външен покровител, с чиято помощ постепенно да разширява както своето "жизнено пространство", така и зоната си на сигурност. Вече повече от 50 години ролята на такъв покровител се изпълнява от САЩ, макар че на практика съобразяването на Израел с американската политика има доста ограничен характер.

Стратегията на "концентричните алианси" на Нетаняху

След осъществения пробив през 70-те и 90-те години, постигнат в резултат от мирните договори с Египет и Йордания, Израел продължи активно да работи за окончателно преодоляване на статута си на "регионален парий", т.е. за разкъсване на обръча от враждебно настроени към него мюсюлмански държави. За това помогна тоталната ерозия на позициите на двама от най-упоритите му противници - Ирак на Саддам Хюсеин, разрушен в резултат от американската интервенция през 2003, и Сирия на фамилията Асад, опустошена в резултат на провокираната от т.нар. "арабска пролет" продължителна гражданска война.

Ще припомня и, че до 2010 (т.е. до инцидента с атакувания от израелски командоси турски кораб "Мави Мармара") Израел поддържаше добри отношения и с такъв ключов регионален играч като Турция (като тайните служби на двете страни редовно обменяха конфиденциална информация). Оттогава насам обаче, двустранните отношения прогресивно се влошаваха и в момента Турция е една от двете държави в региона на Близкия Изток, които все още представляват реална заплаха за еврейската държава. Другата, разбира се, е Иран. Що се отнася до Саудитска Арабия, която традиционно се позиционира като противник на Израел, през последните години - и особено след историческия срив на петролните цени и затъването на Рияд в блатото на йеменската гражданска война, тя не представлява реална заплаха за него.

Възползвайки се от благоприятната, като цяло, за страната му ситуация в региона израелският премиер Бенямин Нетаняху (който управлява от 2009 насам, а преди това беше премиер през 1996-1999) започна да осъществява активна и добре премислена стратегия, целяща постигането на основните геополитически цели на страната, както и дългосрочното гарантиране на нейната сигурност. Тази стратегия даде плодове в началото на 2020, когато Израел реализира серия от впечатляващи дипломатически успехи, изглеждащи доскоро абсолютно непостижими. Така, в първите дни на януари, Гърция, Кипър и Израел подписаха междуправителствено споразумение за изграждане на т.нар. Източносредиземноморски газопровод (ЕastMed), поставило основите за формиране на стратегически алианс между трите страни. Паралелно с това, както посочва вицепрезидентът на Йерусалимския институт по проблемите на стратегията и сигурността (JISS) и полковник от резерва на израелската армия Еран Лерман, "наред със споразуменията за износ на израелски газ в Йордания и Египет, чиито доставки стартираха през декември 2019, този проект се превърна в основа за мащабна перспектива за енергийна интеграция по схемата „3+3” (Израел, Гърция, Кипър, плюс Египет, Йордания, Италия), към която в бъдеще биха могли да се включат и държави от Адриатическия басейн (Албания, Черна Гора, Хърватска), а с течение на времето – може би дори и Турция, но не и докато там управлява президентът Ердоган"

Както е известно, опитите на Анкара да попречи на реализацията на EastMed и претенциите и за находищата в шелфа на Кипър и Гърция доведоха до активната намеса на Париж в гръцко-турския териториален конфликт в Източното Средиземноморие на страната на Гърция. С изпращането през септември на френски военни части и авиация на гръцкия остров Крит и осъществените учения на ВМС на НАТО с участието на френски бойни кораби в акваторията на гръцко-турския конфликт, Макрон недвусмислено демонстрира външнополитическите си амбиции за еднолично френско лидерство по отношение на правото за формулиране на европейския дневен ред в сферата на сигурността и контрола на неговата реализация. Факт е обаче, че тези амбиции напълно съвпадат с интересите на Израел, тъй като целят да ограничат турската експанзия в Източното Средиземноморие, застрашаваща позициите на еврейската държава.

Към това следва да прибавим и временното отслабване на позициите на Техеран в региона след убийството на основния ирански военен стратег генерал Касем Сюлеймани, извършено в началото на януари 2020 от американски дрон по заповед на президента Тръмп, както заради санкциите и тежките последици от епидемията от коронавирус в Ислямската република, която засегна и голяма част от елита на страната.

На този фон, Израел осъществи поредния си голям пробив, като в средата на септември подписа т.нар. "Договор на Авраам", т.е. споразумението за нормализиране на отношенията с ОАЕ и Бахрейн. Както е известно, това стана във Вашингтон, в присъствието на президента на САЩ Тръмп, а самото споразумение беше подписано от израелския премиер Нетаняху и външните министра на двете арабски монархии от Залива - Абдула бин Зайед Ал Нахаян и Халид бин Ахмед бин Мохамед Ал Халифа.

Показателно е, че непосредствено след това, в своята проповед, имамът на Свещената джамия "Масджид ал-Харам" в Мека - шейх Абдурахман ас-Судайс, призова мюсюлманите да проявяват търпимост към немюсюлманите и да си сътрудничат с тях, цитирайки примери от живота на пророка Мохамед, поддържал приятелски отношения с евреите. Това беше възприето от мнозина в Близкия Изток като знак, че в региона настъпват нови времена. Заговори се дори за вероятна бъдеща нормализация на отношенията между Израел и Саудитска Арабия. Наистина, официалната реакция на Рияд след подписването на "Договора на Авраам" беше крайно отрицателна, но истината е, че Саудитите нямат кой знае какви възможности да попречат на очертаващата се тенденция за признаване на еврейската държава от арабския свят. Освен лишените от реално съдържание антиизраелски декларации, те биха могли да потърсят директни контакти с Техеран с цел деескалация на конфронтацията между Саудитска Арабия и режима на аятоласите, още повече че част от иранските елити, начело с бившия президент Махмуд Ахмадинеджад, официално предложиха войната в Йемен (в която са ангажирани и Рияд, и Техеран) да бъде приключена по дипломатически път, което предвижда и частичната нормолизация на двустранните отношения. Засега обаче, инерцията на "хибридната саудитско-иранска война" отлага реализацията на този сценарий.

Истината е, че на фона на развитието на сътрудничеството между ОАЕ, Бахрейн и Израел и трудностите, с които се сблъсква в Йемен, Саудитска Арабия отчаяно се опитва да съхрани имиджа си на един от лидерите на арабския свят, защитаващ правата на палестинците и противопоставящ се на иранското (шиитското) влияние. На практика обаче, лидерските позиции на Саудитите отдавна са ерозирани и то силно, а подкрепата им за палестинците е по-скоро поза, отколкото реална политика. Конфронтацията с Иран пък се е превърнала в огромно бреме за икономиката на страната. С други думи Рияд много трудно може да излезе от задънената улица, в който се оказа заради политиката на престолонаследника Мохамед бин Салман.

Американската игра

Сам по себе си, процесът на нормализация на отношенията между Израел и арабските държави (Египет, Оман, Йордания, Бахрейн и ОАЕ) има самодостатъчен характер и заслужава подкрепата на международната общност. Въпреки факта, че в резултат от него решаването на палестинския въпрос се прехвърля в друга политическа плоскост, което изисква отделен анализ.

Проблемът в случая е, че САЩ се опитват да използват този процес за целите на конфронтацията с Иран и, частично, с Турция. В интервю за Fox News американският държавени секретар Майк Помпео заяви, че: "ОАЕ и Израел се споразумяха за формиране на военен алианс срещу Иран с цел защитата на американските интереси и на Близкия Изток". Според сценария на Вашингтон, в перспектива, към този алианс следва да присъединят т.нар. "умерени арабски режими" от Персийския залив. Според Помпео, по този начин ще бъде премахнат един от трите геополитически разлома в Близкия Изток (арабско-израелския, арабско-иранския и, потенциално, арабско-турския конфликт), а именно този между евреите и арабите, вместо който ще се появи т.нар. "ос за сдържане" на Иран с участието на Египет, Йордания и Мароко.

Тук е мястото да посоча, че преди време Вашингтон залагаше на евентуален сблъсък между Иран и Турция, разчитайки на историческото противопоставяне между двете съседни държави, които напоследък "демонстрират своите възраждащи се имперски амбиции". След интервенцията на САЩ в Ирак през 2003 обаче, и Анкара, и Техеран изпитваха много сериозни опасения, че американците ще подкрепят амбициите на кюрдите в Северен Ирак (както и стана). Ще отбележа също, че иранците съумяха да надиграят турците в Сирия. А след подписването на т.нар. "ядрена сделка" с Техеран през 2015 стана ясно, че администрацията на Барак Обама залага в региона не на Турция, която не съумя да пречупи развитието на ситуацията в Сирия, а на Иран. В крайна сметка обаче, Анкара, Техеран и Москва се оказаха част от т.нар. Процес от Астана за разрешаване на сирийската криза, тъй като се сблъскаха с обща заплаха, в лицето на Ислямска държава. А да не забравяме и опитите на американците да наложат собственото си решение на кюрдския проблем. Ако Вашингтон беше подкрепил Анкара по този въпрос, би могло да се разчита, че Турция ще формира алианс с Израел и Саудитска Арабия. Сега обаче, Анкара и Техеран се оказват част (и то най-опасната) от регионалния антиизраелски фронт.

Факт е, че наличието на общ противник понякога може повече да помогне за сближаването, отколкото общия приятел - арабите например смятат, че Турция и Иран "се опитват да се върнат към някогашната си колониална политика в арабския свят". Изглежда парадоксално, но както отбелязва излизащото в САЩ арабско издания Al-Hurra: "благодарение на действията на Вашингон по времето на Обама и регионалните му съюзници, Иран съумя значително да укрепи позициите си в Ирак, Сирия, Ливан и Йемен, докато в същото време американците тласкаха съюзника си от НАТО Турция към геополитическа пропаст".

Както е известно, за разлика от Обама, Тръмп зае силно антииранска позиция, но не се опита да укрепи влиянието на Анкара в региона. През последните години американските експерти почти не говорят за значението на Турция за Вашингтон и регионалните му интереси. Напротив, тази страна се превърна в мишена за критиките на Конгреса, медиите и правозащитните организации. Това дава основание на някои американски аналитични центрове да прогнозират, че в обозримо бъдеще "Анкара може да излезе от традиционната си роля на съюзник на САЩ, превръщайки се в техен регионален противник", особено ако станем свидетели на появата на една, оглавявана от Израел (и подкрепяна от Вашингтон) "арабска НАТО".

Именно това са основните контури на създаваната под егидата на САЩ объркана и, като цяло, нестабилна система от алианси в Близкия Изток. Подобен геополитически ребус е уникален за най-новата история на региона, тъй като линията на сунитско-шиитския разлом се измества към арабско-турското противопоставяне. На преден план излизат нови играчи, силовият баланс стремително се променя, появяват се съюзи, в които водещата роля ще играят именно новите играчи, в резултат от което вероятно ще бъдат провокирани нови разломи. Следва да сме наясно обаче, че разломите и алиансите в Близкия Изток са просто част от тактическите решения на големите външни играчи. Неслучайно мнозина експерти обясняват запазващата се от дълги години геополитическа турболентност в региона с това, че самият той представлява "конфликтно образувание". Още повече, че в момента липсва достатъчно широк формат за поддържане на сигурността в него, а различни регионални центрове и външни играчи се опитват да запълнят възникналия вакуум на сила. Самите САЩ продължават да залагат на силовия фактор, реализирайки политика за сдържане на такъв ключов регионален играч като Иран и съюзниците му, чрез формирането на нов "силов център" (включващ Израел и редица арабски държави), което затруднява използването на дипломатически средства и решаването на наболелите проблеми в района заради усложняващата се регионална конюнктура.

При това, тази ситуация ще продължи още дълго, също както и формирането на нови регионални алианси, което допълнително ще усилва конфликтогенния потенциал на Близкия Изток, където мнозина играчи са заложили почти всичко на една карта.

Палестинският въпрос в контекста на променящия се Близък Изток

Историческият прецедент, създаден от Нетаняху, доказва, че Израел може да постигне мир с арабите, без да плаща за това с отказ от една или друга територия, включително от Западния бряг. Междувременно, тезата за "възстановяване на суверенитета в Юдея и Самария" (т.е. за частична повторна окупация на Западния бряг и практическото ликвидиране на т.нар. Палестинска автономия, създадена през 1994), се превърна в актуална и легитимна политическа идея, което изглеждаше невъзможно само допреди една година.

Както е известно, планът на Тръмп за разрешаване на палестинския въпрос, публикуван през януари 2020 и станал известен като „Сделката на века”, предвижда присъединяването към Израел на еврейските селища в спорните територии на Палестинската автономия, т.е. САЩ са готови да признаят суверенитета на Израел върху Йорданската долина в източната част на териториите на Западния бряг на река Йордан. Което обаче, на практика, ще „отреже” Палестина от съседна Йордания. Според Нетаняху, това присъединяване е необходимо на страната му за да „разполага с истинска източна граница и да гарантира сигурността си”.

На свой ред Тръмп твърди, че планът му предвижда удвояване на територията на Палестина, но въпреки това, тя ще е по-малка отколкото преди войната от 1967. Това трябва да стане като Израел замрази създаването на нови еврейски селища в районите, които няма да преминат под негов контрол, както и чрез размяна на територии.
В тази връзка ще припомня, че сред условията за подписването на "Договора на Авраам" и нормализирането на отношенията между Израел и ОАЕ и Бахрейн беше отлагането на "възстановяваонето на суверенитета", без да се уточнява, кога този въпрос може отново да бъде поставен. Това обаче не променя фактическия статут на Палестинската автономия, т.е. Нетаняху не отстъпи от намеренията си, а само се съгласи да ги отложи във времето. Междувременно обаче, идеята за "разширяването на суверенитета" вече се превърна в интегрална част от обществения дискурс в Израел, въпреки, че съвсем досксро това не бе така. Нещо повече, мнозинството израелски експерти са убедени, че рано или късно, тя отново ще бъде поставена на дневен ред, ако израелските управляващи преценят, че условията за това са благоприятни.

Съдейки по всичко, Бенямин Нетаняху действително се стреми към "разширяване на суверенитета", стремейки се по този начин да запише името си в историята на еврейския народ. Сегашният израелски премиер е стратег на възможното и експерт в извличането на максимална полза от всяка ситуация. За разлика от друг голям израелски политик - Ариел Шарон, смятан от сънародниците си за "велик тактик", който обаче не следваше някаква ясна стратегия, Нетаняху е наясно с дългосрочните цели пред страната и се опитва да промени реалността така, че тя да съответства на търсената от него ситуация.

Именно по този начин стана възможно прехвърлянето на американското посолство в Йерусалим (като този пример сега се готвят да последват Сърбия и Косово), признаването на израелския суверенитет над Голанските възвишения от страна на САЩ, както и заявлението на държавния секретар Помпео за "абсолютната правомерност на еврейските селища на Западния бряг". Ще припомня, че през май 2020, представяйки новото правителство в Кнесета, Нетаняху обяви, че е настъпил подходящия момент за анексиране на част от палестинската територии в полза на еврейските селища на Западния бряг. Според него, тази стъпка ще стане „поредната славна глава в историята на ционизма”. Впрочем, няколко дни преди това за същото призова и посланикът на САЩ в Йерусалим Дейвид Фридман, макар че според него подобна стъпка следва да бъде предшествана от преговори с палестинския лидер Абас във връзка с реализацията на предложената от Тръмп „Сделка на века”.

По-късно обаче, нещата се промениха и в съвместното заявление на САЩ, Израел и ОАЕ във връзка с подписването на „Договора на Авраам” беше посочено, че: „В резултат от този дипломатически пробив и по молба на президента Доналд Тръмп, подкрепена от ОАЕ, Израел прекратява процеса по обявяване на своя суверенитет над районите, посочени в документа „Визия за мира” и ще концентрира усилията се върху разширяване на връзките с другите държави от арабския и мюсюлманския свят”. Впрочем, в документа се казва и, че: „страните ще продължат усилията си за постигане на справедливо, всеобхватно и дългосроччно решение на израелско-палестинския конфликт”.

Истината е, че в момента Нетаняху просто не вижда смисъл да обяви суверенитета на Израел над Западния бряг, без подкрепата на САЩ. Което е напълно реалистична позиция, тъй като подобна стъпка изисква продължителна и изключително умела подготовка. Сегашният мирен договор с ОАЕ и Бахрейн е отличен пример за това - Нетаняху се подготвяше за подписването му, опирайки се на постоянните консултации с шефовете на "Мосад"  Йоси Коен и на Съвета по въпросите на националната сигурност Меир Бен-Шабат.

На свой ред, американският президент Тръмп, който съвсем доскоро внушаваше на Израел по-скоро да приеме плана му и незабавно да разшири суверенитета си върху 1/3 от "Юдея и Самария", след като смени екипа си от съветници по проблемите на Близкия Изток, той стигна до извода, че в навечерието на президентските избори в САЩ през ноември, не е готов да подкрепи подобно решение, което може да му отнеме избиратели. В тази ситуация Нетаняху съумя да постигне най-полезния за страната си дивидент - подписването на официален и пълноценен мирен договор с две влиятелни и богати арабски държави.

Значението на "Договора на Авраам" далеч не се изчерпва само с взаимното откриване на дипломатически представителства, намаляване на времето на полетите от Израел към Източна Азия, инвестициите и съвместните проекти. Договорът, сключен на принципа "мир, в обмен на мир" на практика руши своеобразната ментална преграда в начина, по който арабите възприемат Израел като нелегитимно, по дефиниция, образувание, с което може да се води единствено тотална и свещена война, използвайки "мирните договори" само като средство за съкращаване на територията и отслабване на противника.

Сегашният мирен договор превръща еврейската държава просто в една от страните в региона на Близкия Изток, с която - в зависимост от обстоятелствата - можеш и да се караш, и да поддържаш приятелски отношения. Тоест, нищо лично, само бизнес. В резултат от това обаче, свещената кауза на непримиримата борба за правата на палестинските араби, на практика, отива по дяволите. А най-добрата илюстрация за това са думите на президента на Палестинската автономия Махмуд Абас за "ножа, който Обединените арабски емирства забиха в гърба на палестинския народ".

Що се отнася до управляващите в ОАЕ и Бахрейн, на фона на иранската заплаха за тях беше важно да си гарантират подкрепата на Израел, който в момента е сред най-силните играчи в региона и, което е по-важното, разполага с изключително влияние в Белия дом. Що се отнася до проблемите на палестинците и правителството на Махмуд Абас, да не говорим за тези на шейховете от Газа, те очевидно са на последно място сред приоритетите на емирите от Залива. Само че, ако досега го прикриваха, сега го демонстрират съвсем открито, парадирайки с "отстъпката" на Израел, съгласил се да отложи окончателната анексия на Западния бряг. Което не може за заблуди никого.

Фактът че - за разлика от предишните мирни споразумения - сега Израел съумя да не допусне нито една необратима или вредна за собствените му интереси стъпка, и въпреки това постигна изключително необходимия му мирен договор, представлява изключително важен прецедент за бъдещето. В момента, единствената заплаха за сигурността на еврейската държава е евентуалното формиран на алианс между Анкара и Техеран (особено, ако зад него застанат – открито или завоалирано – Пекин и Москва), но поне засега подобно развитие не изглежда особено вероятно.

Друг въпрос е, как ще се отрази отлагането на "възстановянето на израелския суверенитет над Юдея и Самария" на електоралните позиции на Нетаняху. Очевидно част от десните избиратели ще се преориентират от неговия блок "Ликуд" към ултрадясната организация "Ямин Израел". Затова пък мнозина центристи отново ще гласуват за "прагматичния и умел" премиер, обръщайки гръб на левицата.

Критиките срещу споразумението и съмненията относно неговото бъдеще

Според редица близкоизточни експерти, очерталата се тенденция за нормализация на арабско-израелските отношения е прелюдия към налагането на нов ред в Близкия Изток, който обаче ще доведе до още по-голямо разделение в ислямския свят. Подобна теза се споделя и от повечето участници в организирания през септември 2020 от Исламабадския институт за политика „уебинар” на тема „Последиците от нормализацията на арабско-израелските отношения за ислямския свят”, в който се включиха анализатори и експерти от Турция, Палестина, Иран, Пакистан и Великобритания.

Турския политолог Левент Баштюрк например смята, че споразуменията за нормализация няма да бъда ограничени само в рамките на няколко държави, а ще задвижат сложен процес, който в крайна сметка ще доведе до формирането на регионален алианс, доминиран от Израел. Според него, макар че развитието на събитията ще усили и без това изостреното възприемане на „иранската заплаха” от някои страни от региона, сближаването на Израел с арабските монархии цели и ограничаване на близкоизточните амбиции на Анкара.

На свой ред иранският експерт по Близкия Изток Кайхан Барзегар твърди, че подписването на споразуменията ще усили екстремизма и тероризма в региона, стимулирайки разделението в арабския и мюсюлманския свят. Що се отнася до Иран, случилото се радикално ще промени неговата военна стратегия и ще усложни отношенията му с ОАЕ. Според Барзегар обаче, процесът стартиран от арабските петролни монарси няма да бъде устойчив, тъй като не се ползва с подкрепата на собствените им поданици. „Регионът не е готов за подобен компромис” – смята той.

Пакистанският професор Саджад Бухари също подкрепя тезата, че монархиите от Персийския залив се ориентират към формиране на нов регионален ред, в чиито рамки ще бъде възможно по-тясното сътрудничество с Израел срещу общия регионален враг, в лицето на Иран. Той посочва обаче, че именно легитимирането пред арабската общественост на стария враг на ислямския свят – еврейската държава, ще се превърне в най-големия проблем за ОАЕ, Бахрейн и съюзниците им от региона.

Според мнозина, договорът за възстановяване на отношенията между ОАЕ, Бахрейн и Израел, подписан във Вашингтон с прякото участие на президента на САЩ Тръмп,  обслужва най-вече американските търговско-икономическите интереси. В тази връзка те посочват, че занапред САЩ ще могат много по-лесно да продават своето въоръжение (най-вече на ОАЕ) без да се опасяват от негативната реакция на произраелското лоби във Вашингтон.

Освен това споразумението развързва ръцете на Съединените щати по други важни външнополитически направления, като противодействието на Китай и Русия например. Що се отнася до общата стабилност в близкоизточния регион, много ще зависи от това, дали новият договор ще се окаже дългосрочен. Не е ясно например, как ще го изпълняват арабите при евентуална смяна на администрацията в Белия дом. Впрочем, не е ясно и, как точно САЩ смятат да гарантират изпълнението на споразумението.

Налице са и редица други въпроси, очертаващи „подводните камъни” в „Договора на Авраам”. Той, в частност, не определя ясно статута на джамията Ал-Акса и Храмовия хълм в Йерусалим. Тоест, като цяло, бъдещето на споразумението остава под сериозен въпрос.

Заключение

Въпреки критиките и негативните прогнози обаче, фактите сочат, че поне за момента Израел успешно решава основните си геополитически проблеми и никога през над седемдесетгдишната си нова история еврейската държава не се е чувствала толкова сигурна в традиционно враждебно настроения към нея регион. Тя вече има мирни споразумения не само с Египет и Йордания, но и с две ключови арабски монархии от Залива, които според някои могат да бъдат последвани след време дори и от Саудитска Арабия. Впрочем, Израел се ползва с негласната подкрепа и на други арабски държави, като Мароко и Оман например. В същото време, двама от традиционните му регионални противници – Сирия и Ирак бяха тотално дестабилизирани, а по ред причини Иран беше принуден временно да ограничи активността си в региона. Що се отнася до Турция и нейните неоосманистки претенции, които съвсем пряко касаят Близкия Изток, Израел може да разчита на своя „енергиен” (а на практика, и политически) алианс с Гърция и Кипър, който се ползва с подкрепата на Египет, Италия и Франция, както – разбира се – и на САЩ.

Всичко това позволява на израелския елит да гледа спокойно към бъдещето и да пристъпи постепенно към „окончателното разрешаване” на жизненоважния за сигурността на еврейската държава палестински въпрос.    

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите

Поръчай онлайн бр.1 и 2 2021