20
Вт, Апр
5 New Articles

Светът в ерата на водните войни

брой 6 2020
Typography

Съвременното човечество, почти половината от което вече живее в градовете, не е съвсем наясно, че не изчерпването на органичните енергоносители, а именно недостигъг на чиста питейно вода може да превърне света ни в истински ад. Само 1% от всичките 1,4 млрд. куб. м вода на планетата стават за пиене. А ако изключим от това количество слабодостъпните ледници и подземните води, остават реките и езерета, които са основния източник на живителната влага за пиене и битови нужди, както и за индустрията и селското стопанство.

Най-големият потребител на прясна вода (70%) е именно аграрния сектор, докато делът на промишлеността е 20%, а за битови нужди отиват 10%.

Вероятно малцина са замислят, колко прясна вода е необходима за поддържане съществуването на съвременната цивилизация. Производството на тон пшеница например изисква хиляда тона вода. На килограм месо - 1,5-1,8 тона, а на един автомобил - до триста тона вода. Впрочем, свой "воден еквивалент" имат и производството на текстил и пластмаса, а също на метали и гориво. Вода е необходима дори за добива на петрол, да не говорим за добива на енергоносители от шистовите слоеве.

Още през 2008 американски експерти прогнозираха, че след четвърт век проблемът с прясната вода ще засяга съвсем пряко цели три милиарда души. Същата година Обединеното командване на армията на САЩ (USJFCOM) публикува своеобразна военна доктрина с показателното заглавие "Средата на действие на Обединените сили" (The Joint Operating Environment – JOE). Всъщност, тя представляваше опит да се прогнозира, в каква среда ще се водят военните действия в света през 30-те години на ХХІ век.

Според американските стратези, светът през 30-те няма да страда от недостиг на храни, тъй като успехите в генното модифициране на селскостопанските растения и домашния добитък дават основание да се разчита на нова "зелена революция". Затова пък проблемът с прясната вода се очертава като изключително остър. Данните сочат, че развитите държави използват малко по-добре и рационално водата в агросферата (средно с около 30% по-ефектинвно), отколкоте бедните страни от т.нар. Трети свят. Което, в перспектива, води до това, че в Близкия Изток и Северна Африка ще настъпи воден глад, като още през 30-те години на ХХІ век за напояването там ще е необходима повече вода, от тази, с която те разполагат.

Междувременно, недостатъчните по обем дъждове в засушливите региони принуждават местните земеделци да използват за напояване подземни води. Това обаче води до спад на нивото на тези води, вариращ между 1 и 3 метра годишно. За да бъде възстановен той ще са необходими столетия. Което означава, че е налице друга гигантска заплаха: изтощаването на запасите от подземни води в много развиващи се държави.

Недостигът на вода може да се стане причина за ожесточени войни и конфлики. Както напомнят в тази връзка авторите на JOE, една от причините за седемдневната израелско-арабска война през 1967 беше опитът на Йордания и Сирия да преградят река Йордан. Впрочем, в момента Турция също строи язовири на Тигър и Ефрат, отнемайки част от оттока на реките, с което създава огромни проблеми на Ирак и Сирия. В съвсем близко бъдеще конфликтите за прясна вода могат да дестабилизират цели региони. Залетият от кръв судански регион Дарфур е възможното бъдеще за много страдащи от липса на вода територии на планетата, при това на фона на епидемиите, разпространяващи се заради липсата на елементарни санитарни условия. А в Третия свят този проблем ще се задълбочи допълнително и от големите количества непречистени отпадни води, извърляни в природата от разрастващите се градове с примитивно комунално стопанство и гъмжащи от бордеи.

В доклада на експертите от USJFCOM не се предлагат решения за тези проблеми. Вместо това, те просто препоръчват американските военни командири да действат максимално предпазливо в страдащите от липса на вода, епидемия и замърсяване региони, за да не допуснат прекалено големи загуби в жива сила, заради инфекциите.

Преди десетина години авторитетната американска неправителствена организация World Future Society (WFS) прогнозира, че през ХХІ век водата ще се превърне в това, което беше петролът за ХХ-ти. При това, според експертите на WFS, водният дефицит ще засегне както богатите, така и развиващите се страни. В момента например, в Калифорния се изграждат 13 завода за опресняване на морска вода, с цел да бъдат покрити 10-20% от питейните потребности на щата през следващите двайсет години. Тоест, напълно е възможно именно опреснителните технологии да се превърнат в глобалния технологичен хит на бъдещето. Защото това, което очаква човечеството на все по пренаселената Земя е нарастващ недостиг на прясна вода, в комбинация с глад и дефицит на достъпни енергоносители. В тази връзка следва да очакваме, че държавите, разполагащи с големи запаси от прясна вода (като Русия например, където са съсредоточени 25% от прясната вода на планетата) могат да станат обект на агресия от страна на онези, които са най-остро засегнати от този проблем. При всички случаи занапред отделните държави все по-трудно ще могат да се споразумяват помежду си относно използването на обши водни източници.

Водните войни като оръжие за масово унищожаване

Истината е, че днес "водните войни", провокирани от сушата, слабите добиви и недостига на прясна вода, изглеждат за населението на много региони също толкова актуални, колкото и опасността от избухване на войни с използване на ядрени оръжия, химически и други средства за масово поразяване. Те провокират масова миграция, изострят политическата ситуация и са непосредствена причина за реални бойни действия и войни.
Според прогнозите, през 2025 населението на планетата ще нарасне до 8 млрд. души, като 1/3 от тях ще живеят в държави, страдащи от "воден дефицит", а очакванията са, че най-силно ще пострадат регионите с висока раждаемост и засушлив климат.

Прясната вода е сред основните ресурси за жизнената активност на човека. Тя е изключително важна за селското стопанство, функционирането на индустрията, енергоснабдяването, здравеопазването и осигуряването на подходящи санитарни условия. Водните ресурса на планетата обаче са разпределени крайно неравномерно: така, някои региони се характеризират с изобилие на запаси от прясна вода, докато над 40% от държавите са разположени в зони, изпитващи недостиг на вода. Твърде често напрежението в отношенията между страните заради водните ресурси се обяснява с високата плътност на населението, исторически вражди, действия на малцинствени групи, превръщащи водния дефицит в международен въпрос или реализацията на мащабни водни проекти и ограничения, присъстващи в договорите за водоползване.

Както сочи историята, както впрочем и редица сравнително скорошни събития, подобно напрежение може да възникне и заради изграждането на язовирни стени или канали, тъй като подобни проекти влият върху осигуряването с вода на страните, през чиято територия протичат реките. Израел например води през 1964-1965 гранична "водна война" със Сирия, опитвайки се да и попречи да изгради напоителен каналд от Голанските височини, от които се захравнат река Йордан и Тивериадското езеро. През 90-те години на ХХ век подобно напрежение възниква между Турция, Сирия и Ирак заради т.нар. Голям анадолски проект, който Анкара се опитва да реализира в басейна на реките Тигър и Ефрат.

Битката за Нил

В момента, в този контекст, като особено опасен конфликт се очертава т.нар. "битка за водите на Нил". Както е известно от тази река изцяло зависи животът на населението на Южен Судан, Судан и Египет. Неин най-голям приток е Сини Нил, извиращ от езерото Тана в Етиопия, за която тази река също е от ключово значение. Неслучайно, с цел да бъде регулиран оттокът на водите на Нил, между 1929 и 2011 бяха подписани няколко различни спорумения между държавите от басейна на реката.

В момента Египет, Етиопия и Судан отново преговорят, опитвайки да се споразумеят за разпределянето на водите на Нил. Заради пандемията от коронавирус, дискусията върви под формата на видеоконференции, под егидата на САЩ, ЕС и ЮАР. Налице е сериозна опасност обаче, тя отново да не доведе до нишо.

В същото време, липсата на споразумение за разпределяне на водите на Нил, може да доведе до силно влошаване на отношенията и дори до военни действия между Египет и Етиопия. Нещо повече, в условията на климатични промени и миграционна криза в света, спорът за Нил може да се окаже прецедент, на който ще се опират занапред и други държави, опитвайки се да разрешат проблемите, свързани с трансграничните реки. Освен това, ако Кайро и Адис Абеба не се споразумеят, а шансовете това да се случи никак не са малки, това ще означава появата на нова гореща точка в Североизточна Африка, което пък ще доведе до огромен брой нови мигранти, бягаши към Европа, освен това съществува сериозен риск люлката на цивилицацията - Нил, да попадне под частичния контрол на различни терористични групировки, които и в момента успещно използват всяка възможност за да разширят влиняието си в северната част на Черния континент.

Проблемите с електродобива и риболова

Както е известно, в средата на юли 2020 Етиопия започна да запълва водохранилището на изградения на Сини Нил т.нар. "Голям етиопски язовир на възраждането" (GERD), който обслужва ВЕЦ Хидасе, известна още и като "Ан-Нахда". Тази водна електроцентрала с мощност 6 ГВт трябва да стане най-голямата в Африка. Частичното и въвеждане в експлоатация (плановете е първоначално да бъдат пуснати две от общо 16-те турбини) е обявено от етиопските власти за декември 2020, когато ще започне дъждовния сезон. Както заяви пред националния парламент през юни премиерът на Етиопия и носител на Нобелова награда за мир Ахмед Абий: "уморихме се да просим милостиня, но в същото време желанието ни да се развиваме не означава, че възнамеряваме да вредим на другите държави".

В Адис Абеба разчитат, че мощността на тази ВЕЦ ще е достатъчна за покриването на всички нужди на страната от електричество (в момента 65% от местното население нямат достъп до него), а излишната електроенергия ще се продава на съседните страни - Кения, Судан, Египет и Джибути, ако бъдат изградени или модернизирани съответните електропроводи. По различни оценки, строежът на ВЕЦ Хидасе е струвал на Етиопия между 4 и 6 млрд. долара, като средствата бяха набрани чрез пускане на облигации и от частни инвестиции. Страната разчита в бъдеще да получава от експлоатацията и около 27 млн. долара месечно. Освен това се очаква, че голямото водохранилище ще осигури на Етиопия около 7 хил. тона риба годишно, което е важно за тази лишена от излаз на море държава, която периодично страда от глад (през тази година например, голяма част от селскостопанските посеви бяха унищожени от скакалци).

Реакцията на северните съседи

 

Сред държавите, разположени по-надолу по течението на Нил обаче, етиопската ВЕЦ поражда повече опасения заради очакваното съкращаване на водния отток в реката. Обемът на язовира в Етиопия е цели 74 млрд. куб. м, докато годишният отток на Сини Нил се равнява средно на 49 млрд. куб. м. Според мнозина експерти, въвеждането в експлоатация на още един голям язовир (ще припомня, че през 1967 в Египет беше пуснат Асуанският хидровъзел, през 2009 в Судан влезе в експлоация ВЕЦ Мерое, а преди това няколко по-малки судански язовира - Росирес и Сенар), може да има критични последици, особено за Египет. В Кайро, в частност, се опасяват че силно ще намалеят водните запаси на водохранилището "Насър" пред Асуанската язовирна стена, което ще доведе до срив на производството на електричество. Наскоро египетският президент Абдул Фатах ас-Сиси също напомни за това, повтаряйки известната фраза, че "Еипет е дете на Нил". 85% от нилските води, които стигат в Египет, идват от Етиопското плато, т.е. от Сини Нил. Според данните, цитирани в посланието на Кайро до Съвета за сигурност на ООН, изпратено през май 2020, в момента на всеки египтянин се падат едва 570 куб. м вода годишно, при международна норма от 1000 куб. м, при това през 2025 този обем ще падне до 500 куб. м.

В писмото се посочва, че заради недостига на вода в Египет, "ще бъдат загубени милиони работни места, ще изчезнат хиляди хектари земеделски земи, стойността на вноса на продоволствени стоки ще скочи рязко, а урбанизацията ще продължи стремително да се разширява". Генералният секретар но ООН Антониу Гутиереш предпочете да не се намесва, препоръчвайки спорът да бъде решен в рамките на споразумението от 2015 между Етиопия, Судан и Египет относно етиопския язовир и трансграничните водни ресурси. Този документ обаче не съдържа конкретни предписания, а само предвижда решението на всички въпроси да става чрез диалог.

В момента Кайро настоява Етиопия да запълва водохранилището на новия язовир постепенно, в течение на поне десет години и то под контрола на съседите си, а самото запълване да стартира едва след като бъде постигнато споразумение относно използването на нилските води. Етиопците обаче предварително заявиха, че удължаването на процеса на запълване на язовира до 10-12 години е неприемливо, тъй като Адис Абеба се нуждае от електричество в съвсем близко бъдеще. Етиопия планира да запълни водохранилището само за три години, което пък ще лиши Египет от 25 млрд. куб. м вода, а като следствие от това страната ще бъде изправена през риск от масов глад.

Според етиопските медии, изграждането на язовира, който ще стане най-големия хидроенергиен проект в Африка, е завършено над 70%, като плановете са то окончателно да приключи през 2023. В началото на март 2020 външният министър на страната Гаду Андагарчеу съобщи, че запълването на язовира ще стартира през юли, като до края на месеца във водохранилището следва да има 4,9 млрд. куб. м вода, а производството на електроенергия ще започне през март 2021. Ключовията въпрос на тристранните преговори за язовира са сроковете в които ще се запълва неговото водохранилище.

Ситуацията допълнително се усложнява в резултат от грубата и безцеремонна намеса на САЩ, които поканиха делегации на трите страни на преговори във Вашингтон. Без да са съвсем наясно относно проблемите със справедливото разпределяне на водите на Сини Нил и нежелайки да вникнат в тях, американските "експерти" набързо вкараха тези преговори в задънена улица, допълнително задълбочавайки "водния въпрос". Американската инициатива окончателно се провали, след като Етиопия обяви, че се отказва да подпише ново споразумение и напуска преговорите, обвинявайки президента на САЩ Тръмп, че "изнася неточна и некоректна информация".

Въпреки отсъствието на етиопската делегация обаче, Кайро, който просто нямаше друг изход, подписа на 29 февруари 2020 във Вашингтон проектоспоразумението за язовира, разчитайки, че то скоро ще бъде подписано и от Судан и Етиопия. Едва през май, по време на видеоконференция между правителствените ръководители на тези две страни те се споразумяха да възобновят тристранните преговори.

Етиопската стратегия за противодействие на координираните египетско-судански действия по този екзистенциален за Кайро въпрос, е вдъхновена от стремежа за установяване на пълен и едноличен контрол върху Сини Нил, който е източник на по-голямата част от водните количества, достигаши до египетската територия. За характера на тази стратегия говори отказът на Адис Абеба от прилагането на един от най-важните принципи на Конвенцията на ООН за правото за използване на международните водни пътища с неплавателна цел: необходимостта страната, която планира да използва трансграничния воден отток, да уведомява предварително другите участници в този воден отток за своите намерения. В случай, че другите държави смятат, че тези планове могат да им навредят, законът изисква заинтересованите страни да постигнат взаимноприемливо споразумение.

След продължилото няколко месеца прекратяване на преговорите, министрите на водите на Судан, Египет и Етиопия ги възобновиха с участието на наблюдатели от САЩ, ЕС и Южна Африка, която в момента ръководи Африканския съюз.

Според суданското Министерство на водните ресурси, напояването и електроенергията, преговорите са касаели най-вече технически въпроси, свързани с експлоатацията на язовира и запълване на неговото гигантско водохранилище по време на дъждовните сезони, както и по време засушаване или продължителна суша. Министерството ще подготви проект за документ, базиран на съответните ноти на Египет и Етиопия, който след това ще се обсъжда на тристранните преговори.
На свой ред, Министерството на напояването и водните ресурси на Египет заяви, че преговорите от 9-13 юни 2020 са показали наличието на сериозни разногласия, най-вече с Етиопия. Става дума за пълния отказ на Адис Абеба от решаване на техническите въпроси, свързани с "мерките за смекчаване на последиците от засушавания и продължителни суши и мерките за борба с продължителните периоди на суша". Според Кайро, Етиопия е отхвърлила "включването на задължителен правен механизъм за разрешаване на споровете". Етипет обаче смята, че това е най-важното условие за постигане на каквото и да било споразумение, касаещо екзистенциалния въпрос, от чието решаване зависи живота на 150 милиона жители на Египет и Судан.

Говорителят на египетското Министерство на напояването Мохамед ел-Себаи заяви, че Етиопия е отхвърлила и новото предложение на Судан, което би могло да стане основа за преговори между трите държави. Вместо това, Адис Абеба е лансирала "неприемливо предложение", отразяващо собствената и визия за функционирането на язовира. В тази връзка Ел-Себаи обвини Етиопия в "липса на политическа воля" за компромис и стремеж на всяка цена да накара Египет и Судан да се откажат от правата си върху водите на Нил, признавайки на Адис Абеба правото едностранно да запълни и експлоатира язовира "Възраждане", съобразно своето виждане.

Отговорът на въпроса за причината за наличието на толкова дълбоки разногласия относно разпределянето на водите на Сини Нил е очевиден. Язовирът е инструмент за контрол върху количеството вода, постъпващо в държавите на север от Етиопия, упражняван под предлога за суверенното право на Адис Абеба да използа вътрешните природни ресурси на страната, както сметна за нужно. Не е необходимо да си експерт по международно право за да разбереш, колко остарели и заблуждаващи са аргументите, изполвани от етиопците. Защото Сини Нил не е "вътрешен", а международен ресурс, който съвместно се използва и от други държави, разположени по течението на реката. Тези страни имат правото (което е и част от международното право) да искат гаранции, че планираните от други държави хидротехнически проекти, няма да им причинят съществени вреди. Ето защо международното право изисква осъществяване не само на предварителни инженерни проучвания на предполагаемата строителна пощадка, но и изясняване на потенциалните хидравлични, икономически, социални и икономически последици за останалите държави от същия речен басейн. Само въз основа на подобни проучвания може предварително да бъдат взети необходимите мерки за защита правата на всички страни и да бъдат създадени механизми за определяне на отговорността и точната компенсация в случай на причиняване на някаква вреда.

Поне засега преговорите между трите страни не вдъхват особен оптимизъм. Работните групи от Египет, Етиопия и Судан, обсъждат само второстепенни детайли, при това го правят на фона на взаимните заплахи, отправяни от Кайро и Адис Абеба, включително за използване на военна сила.

Аргументите на страните също не са се променили. Етиопия, която отдавна изпитва недоверие към Египет, смята, че съзнателно се поставят пречки пред развитието и. На свой ред, египтяните настояват за споразумение, което да гарантира, че оттокът на Нил няма да намалее. Що се отнася до Судан, тази страна се опитва да балансира, вероятно, защото етиопският язовир ще позволи поддържането на едно и също ниво на водата в Сини Нил през цялата година, което пък ще премахне опасността от наводненията, в резултат от проливните дъждове на Етиопското плато.

В последно време Адис Абеба подозира, че Кайро възнамерява изкуствено да изостри отношенията между Етиопия и Судан, провокирайки военен конфликт между двете страни, които отдавна имат сериозни разногласия, и така да ги отслаби за да може да им наложи своите условия. Трудно е да се каже, доколко основателни са подобни подозрения. Факт е обаче, че и Египет, и Етиопия провеждат мащабни пропагандни кампании една срещу друга. В началото на юни например, зам. командващият на етиопската армия генерал Бирхану Джула обвини Кайро, че "с помощта на заплахи се опитва да отнеме на другите страни правото да ползват собствените си водни ресурси".

Освен това етиопците критикуват Египет, че непрекъснато се оплаква от липса на достатъчно вода, но в същото време стартира проект на стойност 2 млрд. долара за напояване на пустинята в Западен Синай с води от Нил. Според етиопското издание ЕCADF, за целта египтяните вече прокарват водопровод от Нил към Синай под Суецкия канал, а отлежданите в усвоените от пустинята участъци плодове и зеленчуци с невероятно висока себестойност, ще се изнасят в държавите от Персийския залив.

Има ли изход

Все още не ясно, как може да бъде постигнат консенсус между тримата играчи. Египет очевидно се стреми да демонстрира водещата си роля в региона, принуждавайки Адис Абеба да се съобрази с неговите условия. На свой реди, Етиопия изглежда опитва да се възползва от опита с подялбата на трансграничните води между Лесото и ЮАР. Тоест, страната да получи финансова компенсация за "пропуснатите ползи". Несъмнено обаче, става дума за гигантски суми, които Египет едва ли ще е в състояние за заплати, дори, ако иска.

Ситуацията допълнително се усложнява и от наличието на многобройни подписани в миналото договори: от 1891 насам са подписани десет споразумения относно трансграничната подялба на водите на Нил. Освен това Етиопия се опитва да ангажира в разрешаването на спора Африканския съюз, разполагащ със собствени миротворчески сили, за да не допусне изюстрянето на очертаващия се конфликт.

Както Етиопия, така и Египет се стремят да си намерят съюзници, или поне повече или по-малко безпристрастни арбитри. През юни например, етиопският външен министър Геду Андаргачеу разговаря с руския посланик в Адис Абеба, според който страната му е склонна да посредничи за постигането на взаимноизгодно споразумение между Египет, Судан и Етиопия относно водите на Нил. Ще припомня и, че през декември 2019, т.е. само седмица след поемането на поста, председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен посети Адис Абеба. Изборът и съвсем не беше случаен, тъй като Етиопия е сред основните партньори на ЕС в Източна Африка и там работят около 300 европейски компании. Освен това, през октомври 2020 в Брюксел беше проведена 6-та Среща на върха ЕС-Африка.

Египет пък поддържа тесни контакти със САЩ, чиито президент Тръмп нееднократно е декларирал подкрепата си за своя египетски колега Абдел Фатах ас-Сиси. Нещо повече, претендирайки за Нобеловата награда за мир, Тръмп намекна, че я заслужава най-малкото заради разрешаването на кризата с водите на Нил. Истината обаче е, че засега усилията на Вашингтон в тази посока  не носят резултат. Нещо повече, американската намеса по-скоро затруднява преговорите и усилва напрежението. Изглежда парадоксално, но с действията си САЩ успяха да настроят срещу себе си своя доскорошен съюзник Етиопия, която в продължение на десетилетия тясно си сътрудничеше с Вашингтон в сферата на сигурността. Сега обаче, мястото на САЩ е заето от Китай, превърнал се в най-големия партньор и инвеститор в Етиопия. Именно Пекин финансира модернизацията на железопътната линия, която трябва да свърже лишената от излаз на море страна с пристанищата на съседната Джибути.

Останалите проблеми

Разбира се, нещата не опират само до етиопския язовир. Адас Абеба възнамерява да се позиционира като ключов играч в Източна Африка и разглежда правото да се разпорежда с протичащите през територията и води само като първа стъпка в тази посока. Още повече, че Етиопия, също както и Египет, има изключително древна история, а националистическите настроения сред етиопците са също толкова силни като тези сред египтяните. Както е известно, страната се смята за наследник на древните царства Пунт, Д'мт и Аксум, контролиращи Източна Африка и част от Арабския полуостров още по времето на фараоните, а след това (в лицето на Аксум) съперничащи на Византия. Това е една от първите държави, приели християнството, а последният и император Хайле Селасие І (1892-1974) се смяташе за пряк наследник на цар Соломон.

Освен това Етиопия е сред най-бързоразвиващите се страни в Африка, при това делът на населението под 18 годишна възраст там е почти 50%. Държавният авиопревозвач Ethiopian Airlines е най-голямата авиационна компания на континента. Страната планира изграждането на железопътна линия до суданската столица Хартум, а правителството и одобри петгодишен план за развитие, предвиждащ мощен икономически растеж, чрез внедряване на цифрови технологии, повишаване ефективността на селското стопанство (което е от ключово значение, предвид факта, че секторът осигурява 50% от приходите от износ), усъвършенстване на логистичната мрежа и повишаване конкурентоспособността на туристическия сектор (по броя древни храмове, етническото разнообразие и природните си забележителности, Етиопия може да си съперничи с повечето туристически държави по света).

От друга страна, заплахата от разширяване влиянието на терористичните групировки в Етиопия и Египет е съвсем реална. В съседната на Етиопия Сомалия изключително успешно действа ислямистката организация "Аш-Шабаб", смятана за част от мрежата на Ал Кайда. Между другото, до 2016 с терористите от "Ал Шабаб" в Сомалия се бореха именно етиопските военни, заместени по-късно от части на Африканския съюз. Последните обаче се готвят да напуснат Сомалия през 2021, което вероятно ще развърже ръцете на местните ислямисти, които и без това са достатъчно активни (ще припомня само нападението срещу американска военна база в Кения, в началото на 2020). Впрочем, в Сомалия действ и Ислямска държава.

Налице са редица данни, че в последно време "Аш-Шабаб" развива активна пропаганда сред 25-милионната етническа общност "оромо" в Етиопия, почти половината от чиито членове са мюсюлмани сунити, недоволни от политиката на централната власт.

На свой ред, от 2011 насам, Египет (с подкрепата на Израел) постоянно осъществява антитерористични кампании срещу екстремистите от Ал Кайда и други групировки на Синайския полуостров. При това, тази война се води с променлив успех, т.е. две достатъчно мощни във военно отношения държави не могат да се справят с пустинните полеви командири, генериращи постоянна заплаха не само за тях, но и за съседите им. Достатъчно е да си припомним сваленият през 2015 руски самолет, терористичното нападение в Бир ал-Абда през 2017 или ракетните атаки срещу израелското пристанище на Червено море Ейлат.

Впрочем, не бива да забравяме и, че оттокът на Нил се отразява и на други държави от Източното Средизимноморие. Така, няколко години след влизането в експлоатация на Асуанския язовир през 1970, морето започна да ерозира плажовете на Кипър, Израел и Ливан. Причината бе, че преди изграждането на язовира, Нил изливаше в морето огромно количество тиня и пясък, които частично формираха въпросните плажове, а след пускането му, тези примеси започнаха да се трупат във водохранилището "Насър", преди язовирната стена.

Другите водни конфликти

Междувременно, наред с "битката за Нил", напоследък се изострят и разногласията между две ядрени държави - Индия и Пакистан, относно достъпа до водите на река Инд. Ще напомня също, че етническите сблъсъци в западния судански регион Дарфур, през 2003-2005, до голяма степен бяха обусловени от "водната война", избухнала заради настъплението на пустинята и намаляването на стадата добитък заради липсата на пасища и недостига на вода. Именно те стимулираха миграцията на номадските арабски племена на юг и провокираната от нея гражданска война, струвала живота на няколко стотин хиляди души.

Съзнавайки жизненоважното значение на гарантирането на достатъчни обеми прясна вода за регионите и тяхното население, редица държави активно се опитват да използват "водния фактор", оказвайки силов натиск върху противниците си и провокирайки ги да предприемат ответни действия. Като това се случва не само в Третия свят, но дори в Европа. В опитите си да постигне силово решение на "кримския проблем", украинското правителство например, блокира подаването на прясна вода от континентална Украйна към полуострова, макар че Севернокримският канал е изграден още в края на 50-те години на миналия век именно с тази цел. Впрочем, Киев действа по същия начин и спрямо контролираните от проруските бунтовници Донецка и Луганска области, като украинските въоръжени сили постоянно се опитват да прекъснат водоснабдителната им система.

Сходен "модел" използва напоследък и Анкара по отношение на кюрдското население в Сирия. Турците, в частност, периодично съкращават водния поток от река Ефрат към североизточните сирийски райони, лишавайки жителите на съседната арабска държава от достъп до този ключов природен ресурс, който се използва за производство на електгроенергия и напояване на селскостопанските площи. Водният недостиг в най-големия сирийски язовир "Табка" вече доведе до намаляване на подаваната електроенергия, която освен всичко друго, е необходима за осигуряването на десетки селища в Северна Сирия с продоволствени стоки. Неслучайно, през март 2020 редица международни правозащитни организации призоваха Турция да се въздържа от спиране на "жизненоважното водоснабдяване" в контролираните от кюрдите райони в Североизточна Сирия, предупреждавайки, че недостигът на вода ще попречи на хуманитарните организации да защитят уязвимите местни общности от нова експлозия на коронавируската инфекция Covid-19.

Както е известно, между Турция и Сирия и между Турция и Ирак бяха подписани няколко споразумения, включително за ползване на водите на река Ефрат. След началото на сирийската гражданска война през 2011 Анкара наложи санкции на Дамаск, но поне доскоро те не засягаха разпределянето на водата от Ефрат. На този фон, предприетата от турците откровено антихуманна стъпка за лишаване жителите на съседната арабска държава от достъп до толкова важен за съществуването им природен ресурс, породи остри критики от страна на международната общност, оценяваща ги като начало на поредната, недопустима от хуманна гледна точка, "водна война".

Заключение

Възможно ли е да се прогнозира, в кои други региони на планетата недостигът на прясна вода и масовият глад, биха могли да провокират конфликти от типа на описаните по-горе? Преди две години, в статията си "Апокалипсис сега", известният израелски политолог и геополитически анализатор Гай Бехор посочва, че: "Ставаме свидетели на нещо безпрецедентно - Нил, Тигър и Ефрат постепенно изчезват. В Ирак цари смут: руслото на река Тигър е почти напълно пресъхнало и хората проклинат управляващите за това. Очертаващото се едновременно пресъхване и на трите велики реки в Близкия Изток изглежда като някакво страшно библейско проклятие, поставящо  местното арабско население пред избора да напусне земите си или да умре от глад и жажда. Великата река Тигър, която в течение на хилядолетия тече през територията на днешен Ирак, е станала толкова плитка, че вече може да бъде пресечена пеша, сякаш е някаква локва. Впрочем, в някои иракски райони тя е напълно пресъхнала. А заедно с нея е загинала всичката риба и околната растителност. Много е възможно, това да се окаже най-страшната катастрофа в Близкия Изток за цялата му история".

Според д-р Бехор, съществуват три основни причини за това бедствие, чиито грандиозни мащаби човечество тепърва ще осъзнава. Първата са безразсъдните и егоистични действия на Турция. Тази страна, която също страда от недостиг на живителна влага, се възползва от хаоса в съседен Ирак, възникнал след американската военна интервенция и свалянето на режима на Саддам Хюсеин, за да изгради съвсем безпрепятствено в руслото на Тигър, на иракската граница, гигантския язовир "Илису", на стойност 2,6 млрд. долара. При това на дъното на неговото водохранилище се оказаха десетки кюрдски села, както и населеният предимно с кюрди древен град Хасанкейф, чиято възраст, според археолозите, е около 10 хиляди години.

Разбира се, Анкара твърди, че повечето реликви от Хасанкейф са пренесени другаде, а населението му е било своевременно преселено. Предвид отношението на турските власти към кюрдите обаче, това поражда известни съмнения. В контекста на настоящата статия, по-важното е, че с изграждането на язовира водното ниво на река Тигър в съседен Ирак е спаднало драматично. В резултат от което иракското селско стопанство, което и без това пострада много сериозно от войната със САЩ, в момента е на ръба на краха.

Втората причина за практическото изчезване на великите реки в Близкия Изток са климатичните промени. Недостатъчните дъждове, проточилата се вече десет години суша в региона, пресъхването на речните извори и, като резултат от това, варварското източване на подземните източници на вода в селата, водат до още по-голямо понижаване на нивото на подпочвените води. И тъй като властите в цялото арабско пространство или бездействат, или са тотално корумпирани, на практика не се осъществява какъвто и да било контрол върху експлоатацията на кладенците, нещо повече, често самите държавните чиновници пробиват нови водни кладенци, използвайки ги за собственото си обогатяване.

Третата причина е свързана с недостига на управленски капацитет. В течение на десетилетия властите в повечето арабски държави от региона игнорираха нуждите на собственото си население, принуждавайки го да отглежда култури, изискващи огромно количество вода (като жито или памук например). На всичкото отгоре, разхищенията, корупцията, равнодушието на управляващите и, най-вече, войните, превърнаха властовите елити в цялото арабско пространство в съвършено нерелевантен фактор, който нито иска, нито може да промени нещата.

В резултат от това, според Гай Бехор: "Пресъхва целият Ирак, наричан някога от арабите Ум ел Рафидиин, т.е. "страната на двете реки". При това сценарият на необратимата катастрофа се възприема там с апокалиптичен песимизъм, защото в деня, в който реките окончателно пресъхнат, ще настъпи и краят на самия Ирак. А вероятният изход от тази ситуация може да стане избухването на своеобразна "война на отчаянието" между Ирак и Турция".

В съседна Сирия, дългогодишната и превърнала се в хронична суша в южната част на страната провокира вълна от милиони бежанци към сирийските градове, което пък се оказа един от факторите за продължаващата вече десет години война на ислямистите срещу режима на Башар Асад. Впрочем, безводието силно засегна и Йордания. От другата страна на йорданско-сирийската граница сирийските селяни безконтролно пробиват кладенци и варварски източват водата от река Ярмук, ключов приток на река Йордан. В резултат от това, ситуацията в региона се влошава с всеки изминал месец.

С аналогични проблеми се сблъсква и Иран. От петнайсетина години насам, половината територия на страната, където са концентрирани 90% от населението и селскостопанските земи, е засегната от силна суша. Някога най-пълноводната река в Централен Иран - Зайендеруд (чието име означава "даряваща живот"), преминаваща през Исфахан, вече е напълно пресъхнала. А само допреди няколко десетилетия, тази река с нейните древни мостове, се смяташе за най-важния символ и своеобразна "визитна картичка" на Иран.

Впрочем, заплахите от бъдещи "водни войни на отчаянието" не са характерни само за Близкия Изток. Според публикуван наскоро анализ на смятаната за близка до ЦРУ американска Фондация "Джеймстаун" (The Jamestown Foundation) се твърди, че "критичният недостиг на прясна вода в Крим, породен от действията на Киев, може да се окаже потенциална причина за война между Украйна и Русия". В него се посочва и, че в резултат от украинските действия, както и заради липсата на достатъчно сняг през зимата и недостатъчните дъждове, някои от 22-те водохранилища на полуострова са напълно пресъхнали, а други са запълнени едва на една трета.

Възможно ли е негативната тенденция, повишаваща риска от водни войни през ХХІ век да бъде пречупена? Вероятно да, а един от начините това да се случи показва опитът на Израел. Въпреки, че тази страна също е разположена в Близкия Изток, където водните проблеми са особено остри, през последните години, тя съумя да се превърне в своеобразна регионална "водна суперсила". Как стана това? Според споменатия по-горе израелски анализатор д-р Гай Бехор: "В течение на 70 години упорито търсехме нови източници на вода, научихме се да я използваме многократно, да я пречистваме и да я икономисваме. Затова очертаващият се в региона кошмарен воден апокалипсис ни завари достатъчно подготвени. Ние например разполагаме с технологии за опресняване на морска вода, каквито няма никоя арабска държава. Там изглежда са смятали, че техните велики реки ще продължат да текат вечно и затова дори не си мръднаха пръста за да се подготвят за бъдещето. Но ето че водното изобилие внезапно приключи и точно онези, които не разполагаха с големи водни запаси, се оказаха най-добре подготвени за случващото се".

Всъщност, основните фактори за успеха на израелската "водна революция" са три. На първо място е повсеместното капково напояване на земеделските площи, което едва сега се усвоява от някои европейски държави и то в доста ограничени мащаби.

На второ място е тоталният контрол върху състоянието на водопроводната система. На всяка тръба са монтирани специални датчици, контролиращи обема и скоростта на движение на водата. Така, че ако някъде има пробив, в контролния център моментално постъпва съответния сигнал, както и иформация за точното място на аварията и тя се отстранява в рамките на само едно денонощие. България например, все още е безкрайно далеч от подобна система.

Третия фактор е опресняването на морската вода. За целта на израелското крйбрежие на Средиземно море са изградени няколко свръхмодерни заводи. Най-голямата станция за обезсоляване на морска вода в света е "Сорек", разположена край Тел Авив, която произвежда 624 хиляди куб. м прясна вода дневно.

Тоест, на теория решение на проблема очевидно има. Нещата обаче опират до липсата на воля, както и до управленския капацитет в държавите, които са най-застрашени от липсата на прясна вода. И докато това не се промени "водните войни" ще си останат една от най-големите потенциални заплахи за света през ХХІ век.

 

* Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.1 и 2 2021