Геоикономически и геополитически аспекти на кризата в Беларус

В Беларус обаче сме свидетели на криза на управлението, която засяга основите на цялата социална система и вероятно ще бъде продължителна, тъй като политическата власт в страната на практика контролира всички сфери на обществения живот. И, ако тя рухне, страната ще бъде поразена от управленски колапс, чието преодоляване ще бъде дълго и мъчително.

Случващото се в Беларус често се определя като поредната "цветна революция", подобна на онази в Украйна през пролетта на 2014. Между двете несъмнено има общи неща, но истината е, че събитията в Беларус приличат по-скоро на "закъсняла постъветски перестройка". Идеите за Беларус като "донор на сигурност" в Източна Европа", както и за "неутралното" и позициониране, на които се основаваше т.нар. мултивекторна политика на президента Лукашенко след 2014, се обърнаха против управляващите. В момента само руската политическа и икономическа подкрепа спасява страната от превръщането и в мощен "генератор на несигурност" на континента, в каквато междувременно се превърна "постреволюционна" Украйна.

Геоикономическите аспекти на беларуската криза

На пръв поглед, политическата криза в Беларус беше провокирана от последните президентски избори, но те се оказаха просто "детонатора" на нейния пореден етап, характеризиращ се с масови улични протести. Всъщност, тази криза се развива от няколко години насам. Като на повърхността тя има икономически характер, доколкото в националната икономика доминират държавните предприятия, чието оборудване остарява, а производителността им пада, но държавата няма средства за тяхната модернизация.

През 90-те години на миналия век, благодарение на бързото установяване на тесни отношения с Москва, Беларус съумя да избегне най-болезнените последици от "перестройката", които с пълна сила се стовариха върху самата Русия. В страната беше наложен специфичен модел на "държавен капитализъм с човешко лице" (т.е. бяха съхранени социалните завоевания и гаранции), опиращ се на наследения от СССР индустриален потенциал, а също на пазара и икономическата подкрепа на Русия.

На практика, по онова време беларуската икономика беше трансформирана като част от общия икономически комплекс с Русия. През последните десет години например, разликата между цените на руския газ и петрол за Беларус и тези за другите вносители достигна 70 млрд. долара, което се равнява на 55% от разходната част на беларуския бюджет за този период. Пак през последните десет години износът на беларуска промишлена и селскостопанска продукция на руския пазар е надхвърлил 110 млрд. долара. Във външната търговия пък, между 1/2 и 2/3 от преките инвестиции и кредитите в страната идват от Русия.

Тази система би могла да продължи да съществува още известно време, а някои нейни елементи могат да продължат да се развиват и занапред при наличието на свободен достъп до руските инвестиции и пазара на Русия. Тя обаче не е жизнеспособна поради наличието на едно фундаментално противоречие - на практика Русия и Беларус имат обща икономика, но системите на управлението и в двете страни са различни, а техните нормативно-правни основи продължавата да се раздалечават.

Поне засега, този проблем не може да бъде преодолян, въпреки интензивните преговори през последните две години, касаещи "пътните карти" на т.нар. Съюзна държава, включваща Русия и Беларус. Само че липсата на интеграция стимулира дезинтеграцията, на което станахме свидетели през последните години. При това индустриалната база на повечето беларуски предппиятия прогресивно остарява, т.е. времето работи против беларуската индустрия и заетите в нея стотици хиляди хора. От друга страна, ако изчезне индустрията, ще изчезне и социалната и образователната инфраструктура, както впрочем и инженерната и математическа база, която в момента "безплатно" захранва развиващия се IT-сектор в страната. Вярата на някои икономисти в Минск, че Беларус ще съумее да се трансформира от индустриална в IT-държава, отказвайки се от връзките с Русия (и, като последица от това пращайки по дяволите и своята остаряла промишленост) се оказа опасна илюзия.

Както посочва в тази връзка главният редактор на Eurasia Expert Вячеслав Сутирин, "Корените на развиващата се в страната криза са в това, че системата за управление в Беларус все по-слабо съответстват на управляваното общество. Политическите институции просто не могат да вкарат обществената активност в някакво системно русло. Оттук следват и многобройните грешки, които властта в Минск допуска в последно време. Те са симптом за наличието на системни проблеми - това, което при едни условия се приемаше за правило и работеше, в други се възприема като грешка и се оказва контрапродуктивно".

Ето защо, простата смяна на отделни фигури по върховете на властта в Минск няма да се окаже достатъчно. Излизането на страната от кризата ще изисква дългогодишни усилия, при това на фона на риска от пълен крах на системата, икономическите последици от което за Беларус могат да се окажат много по-сериозни, отколкото тези за Украйна след 2014.

Елементите на беларуската криза

Кризата в Беларус има няколко основни елемента, първият от които е икономическият. Остаряването на основните индустриални центрове в страната и липсата на средства за модернизацията им се превърнаха в сериозен проблем още през първото десетилетие на ХХI век. Това принуди управляващите постепенно да започнат да демонтират постъветската система от социални гаранции, с която режимът в Минск традиционно се гордее. Но, ако увеличаването на пенсионната възраст беше прокарано сравнително безболезнено, облагането на официално регистрираните безработни със специален данък (т.нар. "закон за паразитите" от 2017) провокира масови протести.

Социалният елемент на кризата е свързан с факта, че промяната на обществената структура, породена от ръста на малкия частен бизнес, развитието на градската култура и международните контакти, изпревари приспособяването на институциите на държавното управление на социалната сфера и обществената активност. Командните методи, използвани в младежката политика или за мобилизация на обществото, създадени преди 20-30 години или пък наследени от съветските времена, продължават да се използват и до днес, въпреки очевдните си недостатъци. В тази връзка ще припомня, че според съветника на президента Лукашенко Николай Латишонок, недоволните от сегашното управление "са около 20-30%". Дори, ако приемем, че е имал предвид дела на недоволните сред регистрираните избиратели, става дума за 1,5-2 млн. души, което е гигантско цифра за страна като Беларус.

Не бива да се подценява и поколенческият аспект на кризата. През последните десетина години беларуските социолози фиксират наличието на сериозна трансформация на доминиращите нагласи и ценности на гражданите, дължаща се на навлизането на "постсъветското поколение" в обществения живот. Подкрепата за режима от хората на средна или по-млада възраст е далеч по-малка. Всъшност, още през 2014-2015 в Беларус се очерта сериозен разрив между поколенията, подобен на онзи в Украйна и Молдова.

Икономическото изоставане, ограничаването на социалните гаранции и смяната на поколенията доведе и до криза на идеологията. Опитвайки да се справи с нарастващия идеен вакуум в страната режимът на Лукашенко се ориентира към т.нар. "мека беларусизация". Целта беше "постсъветската матрица" на беларуската държава да бъде допълнена с нови символи и смисли - от формирането на приемственост със съществувалата само няколко месеца през 1918 т.нар. Беларуска народна република и тезата за "хилядолетната държавна традиция" на страната, до промяната на държавния герб и налагането на "автентичната беларуска култура". Това обаче не доведе до консолидиране, а по-скоро още повече разми ориентирите в обществото и държавния апарат. При това инициативата в идеологическата сфера много бързо премина в ръцеке на местните националисти, ползващи се с финансовата подкрепа на западните (и, в частност, полските) неправителствени организации, чиято мрежа се формира в течение на последните 20 години, прониквайки дълбоко и в институциите на държавната власт.

Минск се опита да смекчи задълбочаващите се системни вътрешни проблеми, демонстрирайки активна външна политтика, но ефектът от това се оказа точно обратния. Т.нар. "балансираща дипломация" от периода 2014-2016 позволи на беларуското ръководство да извлече известни дипломатически и икономически дивиденти от кризата в Украйна. По-късно обаче се проявиха нейните странични ефекти - изостряне на противоречията вътре в страната и размиване на самата външнополитическа стратегия в резултат от постепенното трансформиране на "мултивекторната политика" в дистанциране от Русия и дори опити за заиграване с темата за "руската заплаха". В резултат от това беше дезориентирана и ерозирана електоралната база на режима вътре в страната. Еволюцията на тази политика през последните 4-5 години нямаше как да не доведе до отчуждаване от единствения реален съюзник на Беларус, в лицето на Русия.

Очертаните по-горе тенденции се преплитат и усилват взаимно. Те показват, че кризата в Беларус е доста по-мащабна и не представлява "просто цветна революция", тъй като последната е само неин симптом.

По принцип, "перестройката" не означава непременно признаване на пълния провал и погрешния характер на съществуващата система, чиито разпад не е предопределен. Кризата на беларуския модел не отрича неговите предимства, сред които са сравнително слабото социално разслояване, развитата социална и образователна система и запазването на индустриалния капацитет. Тоест, формиралият се още през 2000-те "беларуски модел" и политиката на Минск през последните няколко години не са едно и съшо. Именно начинът, по който режимът реагира на кризата, се оказа основния фактор за нейното задълбочаване, също както и по време на съветската "перестройка".

Икономическите аспекти на кризата

Икономическата криза в Беларус е свързана с изчерпването на постсъветския модел на развитие на националната икономика. В тази връзка пред страната се очертават две възможности - или да възприеме модела на прибалтийските постсъветски държави (които обаче, за разлика от Беларус разполагат с обширен морски излаз), т.е. ликвидиране на тежката индустрия и емиграция на "излишното население" на Запад, или пък оптимизиране и модернизация на икономиката с помощта на чуждестранни инвеститори.

Според статистиката на ЕС (който е втория най-голям външнотърговски партньор на Минск), в момента Беларус продава годишно на европейския пазар стоки на стойност 4 млрд. долара. Тя изнася основно дървесина, минерални продукти (петрол и петролни продукти, произведени от доставяния на ексклузивни цени руски петрол), както и неблагородни метали. Над 80% от износа в ЕС са суровини и полуфабрикати, т.е. евентуални стачки в големите беларуски предприятия могат да доведат до спад в износа на метали, петролни продукти и калиеви торове в ЕС. Това няма да бъде усетено кой знае колко от европейската икономика, тъй като тя разчита и на други доставчици. Подобно развитие би се отразило по-тежко на Беларус, но и нейната икономика няма да пострада сериозно, защото по данни от 2019 на ЕС се падат само 20% от нейния външнотърговски обмен. Пазарите за беларуските калиеви торове например, напоследък нарастват най-вече в Азия.

Далеч по-осезаеми ще са последиците за износа на петролни продукти в ЕС, но европейците едва ли ще спрат да ги купуват. Работата на беларуската нефтопреработвателна индустрия може да се окаже нерентабилна, ако страната бъде принудена да купува петрол по световни цени (а не по занижените, по които ги купува сега от Русия) заради скъпата "континентална" логистика.

Истинска катастрофа за беларуската икономика обаче, би се оказала загубата на руския пазар, на който се пада около 50% от нейния стокооборот. При това на руския пазар се пласира предимно продукция на машиностроенето с висока добавена стойност. Ако в резултат от сегашната криза на власт в Минск се окажат сили, стремящи се към излизане от интеграционните политически и икономически споразумения с Русия, това ще доведе до разрушаване на беларуската промишленост и загуба на стотици хиляди висококвалифицирани работни места.

Много големи беларуски предприятия изпълняват и социални функции - наемането на повече от необходимите работници ограничава ръста на безработицата и социалното напрежение. Подобна ситуация впрочем, съществува в много индустриално развити държави. В Беларус обаче тя се усложнява от недостатъчната устойчивост на системата и липсата на вътрешни ресурси както за консервирането, така и за развитието на системата. Истината е, че всяка радикална пазарна реформа в страната ще провокира социален взрив.

Що се отнася до опитите на Минск, в рамките на своа мултивекторен курс, да замени отчасти Русия с Китай, ще напомня, че сътрудничеството между Минск и Пекин във финансовата сфера датира отдавна. Така, още през периода 2003-2009 обемът на китайските инвестиции в беларуската икономика достигна 222 млн. долара. По-късно правителството на Китай и редица китайски банки предоставиха на Беларус кредитна линия за 15 млрд. долара, а освен това и отпуснаха междудържавен кредит от 1 млрд. Наистина, заради поставените от китайците условия (според които парите се отпускат само за проекти с участие на китайски компании и оборудване), Минск получи едва 1/3 от тези средства. Останалите проекти останаха само на хартия, макар че официално и двете страни твърдят, че сътрудничеството помежду им се развива с бурни темпове.

Впрочем, истината е, че в Беларус винаги са се отнасяли с известни опасения към китайските инвестиции и заеми, особено предвид продължаващата глобална финансова експанзия на Пекин. Както е известно, през последните години Китай рязко увеличи отпускането на кредити за развиващите се държави и тези с "икономика в преход". При това обаче, около половината от тези заеми или се пазят в тайна, или се предоставят от афилираните банки непряко. По последни данни, Беларус вече е сред трийсетте най-големи длъжници на Китай, като официалният и дълг е достигнал 13% от нейния БВП. В цялото постсътеветско пространство по-лоша в това отношение е само ситуацията в Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан. Само за първите 9 месеца на 2019, Беларус е изплатила на китайските банки 414,4 млн. долара, което е втората най-голяма сума след плащанията по дълговете към Русия (533,3 млн. долара).

Мултивекторната външна политика и "беларусизацията"

Т.нар. "мултивекторна външна политика" на Минск доби окончателните си очертания в началото на 2000-те, когато получи и своето правно оформление. Както на официално, така и на експертно равнище се лансираше тезата, че "търсенето на баланс между различните силови полюси е естествената политика на всяка малка държава". Показателно е обаче, че всички западни съседи на Беларус възприеха точно противоположната стратегия, оказвайки се в НАТО.

Тази тенденция се усили сред украинската криза, когато режимът на Лукашенко се опита да смекчи изострящите се вътрешни проблеми, активизирайки своята мултивекторна и символична политика. Първата целеше да се използват противоречията между Русия и Запада за да се получат определени икономически облаги. Втората пък трябваше да отвлече вниманието от социалните проблеми в страната и да укрепи легитимността на управлението, отнемайки инициативата от националистическите кръгове, в рамките на т.нар. "мека беларусизация".

Истината обаче е, че тези усилия на Минск доведоха до точно обратния ефект. По данни от 2019 беларуският износ за ЕС е намалял с 9,4%, т.е. той е по-малък, отколкото през 2010-2011. Почти половината от външната търговия на страната продължава да е с Русия, но в резултат от боксуването на интеграционния процес в рамките на Съюзната държава, самите руснаци се ориентираха към заместване на беларуския внос със собствена продукция. Тъй като нарастването на конкуренцията на руския вътрешен пазар има обективен характер и представлява естествен процес, те могат да бъдат ограничени в полза на беларуските производители само с помощта на конкретни политически усилия на властите в Москва или в резултат от съвместни икономически проекти. Този сценарий обаче се оказа невъзможен в условията на постепенното премахване на геополитическите гаранции, в резултат от еволюцията на "мултивекторния курс" на Минск.

Идеята за Беларус като "донор на сигурност" в Източна Европа трябваше да постави в основата на външната политика на страната посредничеството между Русия и Запада, без тя да се присъединява към нито един от тези два "полюса". Оказа се обаче, че подобна идея е напълно илюзорна, след като дори австрийският канцлер предложи в бъдеще преговорите за кризата в Украйна да се прехвърлят от Минск във Виена.

Коментирайки сегашната беларуска криза, мнозина твърдят, че режимът на Лукашенко е загубил битката в информационното пространство", а като причина за това се посочва активизацията на новите медии и социалните мрежи. Всъшност, истината е, че управляващите претърпяха поражение не на техническо, а на доктринално равнище. В тази връзка ще припомня провъзгласения, в рамките на приетата през 2019 Концепция за информационната сигурност на Беларус, т.нар. "информационен неутралитет". По този начин режимът на практика сам си блокира възможностите ефективно да противодейства на опозицията и чуждестранните НПО в страната.

Така възникналият вакуум постепенно започна да се запълва. През последните години в Беларус активно се насаждаше концепцията за страната като "вечна жертва", принудена да се сражава в чужди войни и да бъде потиската от съседите си "както от Запад, така и от Изток". Активна роля в този процес изиграха западните фондации, ползващи се с подкрепата на част от държавния апарт в Беларус.

На този фон, прокарването, в хода на последната предизборна кампания, на темата за виртуалната "руска заплаха" (в която не вярваха дори и беларуските националисти) не беше случайност, а просто логично развитие на "мултивекторната политика". Както е известно, преди време по същия път минаха балтийските постсъветски държави, които успешно еволюираха от идеята да бъдат "мост между Изтока и Запада", през тази за "неутралитета" за да стигнат до самоопределянето си като "фронтови държави" и дори "бастион срещу руската експанзия".

Геополитическите аспекти на беларуската криза

В отговор на официалното встъпване в длъжност на беларуския президент Лукашенко, на 23 септември, ЕС обяви, че не смята този акт, както и поредният му президентски мандат, за законни. Това беше официално заявено от върховният представител на Съюза за външната политика и политиката за сигурност Жозеп Борел. Според него, инаугурацията на Лукашенко е в разрез с волята на значителна част от населението на страната, доказателство за което са "многочислените, безпрецедентни и мирни протести" след изборите, и само ще задълбочи политическата криза.

Както е известно в момента, когато ЕС обяви решението си да не признае новия мандат на Лукашенко, подобно решение вече бяха взели САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Дания, Латвия, Литва, Естония, Словакия и Украйна, докато победата му беше призната от Русия и Китай. Интересно е, че съвсем доскоро Украйна, Литва и Полша бяха сред "най-добрите приятели" на беларуския лидер, а държавният секретар на САЩ Майк Помпео го обсипа с всевъзможни обещания по време на посещението си в Минск през февруари 2020.

В същото време обаче, както ЕС, така и САЩ очевидно са си взели поука от кризата в Украйна и вече не се ангажират с обещания за щедра икономическа подкрепа за Минск, ако той все пак тръгне по пътя на Киев. Вместо това те са склонни да предоставят грижата за "Беларус след Лукашенко" на Полша и Литва, както и на още няколко държави членки на ЕС, демонстриращи "специален" интерес към тази страна.

В тази връзка ще припомня, че още преди заявлението на Борел президентите на Полша, Литва и Румъния призоваха ЕС да предостави на Беларус "безвизов режим" и "достъп до финансови институции", както и да помогне за присъединяването и към СТО. Макар че, както показва опитът, последното ще означава пълното ликвидиране на беларуската индустрия и селско стопанство. Що се отнася до безвизовия режим, подобна стъпка очевидно ще изисква въвеждането на визов режим между Беларус и Русия, което пък ще лиши стотици хиляди беларуски граждани от възможността да работят в тази страна, принуждавайки ги да си търсят много по-нискоквалифицирана работа в същите тези Полша, Литва и Румъния.

"Люблинският триъгълник" и беларуската криза

На 28 юли, в полския град Люблин, се проведе среща между външните министри на Полша, Украйна и Литва, на която беше приета съвместна декларация за създаване на т.нар. "Люблински триъгълник". В този документ страните участнички подчертават стратегическото значение на задълбочаването на сътрудничеството между ЕС, НАТО и държавите от "Източното партньорство" и подчертават необходимостта от разширяване на активността на Инициативата "Три морета", чиито вдъхновители са Полша и Хърватска и която стартира през 2016 с подкрепата на САЩ.

Както е известно, непосредствено след провеждането на президентските избори в Беларус, двама от членовете на "Люблинския триъгълник" - Полша и Литва, започнаха активно да подкрепят протестите срещу Лукашенко. Вилнюс предостави убежище на съперничката му Тихановска и първи обяви действащия беларуски президент за нелегитимен. На свой ред, още на 14 август, полският премиер Матеуш Моравецки поиска провеждането на нови избори в Беларус.

Освен това Вилнюс и Варшава предложиха "план за разрешаване на ситуацията с протестите след президентските избори в Беларус", според който Минск "следва срочно да деескалира ситуацията и да прекрати използването на груба сила срещу собствения си народ". Настоява се беларуските власти незабавно да освободят всички арестувани участници в протестите, да бъдат прекратени преследванията и да започнат преговори с опозицията. За да бъде реализиран този "план", Полша и Литва се самопредложиха за посредници между режима и опозицията.

Украйна също не призна резултатите от изборите. Вместо да изпрати традиционвното поздравление към своя колега и доскорошен приятел Лукашенко, украинския президент Зеленски го посъветва да насрочи нови избори.

Освен че е съобразена със собствените им геополитически интереси и прикритите претенции (включително териториални) към Беларус, позицията на Полша и Литва се обяснява и с факта, че Варшава и Вилнюс са сред основните проводници на американските интереси в Европа. Както е известно, САЩ яростно се противопоставят на възобновяването на диалога между Русия и държавите от т.нар. "Стара Европа" и в тази връзка Беларус се разглежда като поредния "препъни камък" в отношенията между Москва, Париж и Берлин.

На второ място, Варшава и Вилнюс също са заинтересовани от задълбочаването на конфронтацията между ЕС и Русия, тъй като градят своята вътрешна и външна политика върху тезата за "необходимостта от активно противодействия на агресивната руска политика" и са интересни на Вашингтон най-вече като плацдарм в схватката му с Москва.

На трето място, както вече споменах, Полша и Литва имат собствени интереси в Беларус. Варшава се стреми да включи източната си съседка в своята сфера на влияние и разчита да я използва като източник на природни и трудови ресурси. Освен това, евентуалното присъединяване на Беларус към "Люблинския триъгълник", окончателно ще му придаде очертанията на някогашната Жеч Посполита, т.е. съществвалата между 1569 и 1795 полско-литовска държава.

Що се отнася до Украйна, Киев стриктно съобразява външната си политика с позицията и декларациите на Вашингтон, затова и не можеше да се очаква, че би дръзнал да подкрепи Лукашенко.

Непосредствено след като в края на август, в телевизионно интервю, руският президент Путин ясно даде да се разбере, че Москва няма да изостави Беларус, а ще я подкрепи, полският премиер Моравецки призова руснаците "незабавно да се откажат от плановете си за военна намеса в Беларус". В същото време самата Полша не спира опитите да промени в своя полза развитието на ситуацията в източната си съседка.

Веднага след беларуските избори от 9 август, Варшава обяви, че иска да организира "кръгла маса" между управляващите и опозицията, очевидно опитвайки се да повтори схемата от 1989 в самата Полша, когато синдикатът "Солидарност" на Лех Валинска отстрани генерал Войцех Ярузелски от президентския пост. След като идеята се провали в резултат от отказа на Лукашенко, който заяви, че Беларус не се нуждае от посредници, Варшава се обяви за провеждане на нови избори. Освен това Моравецки поиска извънредна среща на ЕС във връзка с беларуската криза, която се проведе на 19 август, но не донесе очакваните от поляците резултати.

Това обаче не отчая Варшава, която изглежда продължава да разглежда Беларус като свой "заден двор". Така, на 26 август, Моравецки осъществи продължителен телефонен разговор с германския канцлер Меркел, опитвайки да я убеди да подкрепи по-решителни мерки срещу режима в Минск. Впрочем, ден по-късно литовският външен министър Линас Линкявичюс също призова ЕС към "по-решителни действия" по отношение на Беларус. Много показателно е и, че непосредствено след телефонния си разговор с Моравецки, Тихановска значително втвърди позицията си към режима на Лукашенко, заявявайки в интервю за полската агенция РАР, че в Беларус задължително ще се проведат нови избори, а Лукашенко ще бъде съден за престъпленията си.

Във връзка с усилващия се полски натиск върху Беларус, определени кръгове във Варшава отново се опитаха да поставят на дневен ред и "въпроса за Гродно". Както е известно, този беларуски град се намира само на няколко десетки километра от границата с Полша. В Гродненска област има сериозно полско малцинство (20% от неселението на Гродно и 25% от това на областта са поляци, а във Вороновски район те дори са абсолютно мнозинство - 81%). През 1921-1939 днешната Гродненска област е била част от Полша, което също влияе върху сегашната ситуация.

В края на август главният редактор на полският консервативен ежедневник Najwyzszy Czas! Томаш Сомер заяви, че при евентуално разпадане на Беларус, Полша следва да присъедини Гродненска област. Тезата му беше подкрепена и от скандалния политик Роман Гертих, според който управляващата партия "Право и справедливост" на Ярослав Качински също планира присъединяването на Гродно, макар че не го заявява открито.

Естествено, това провокира острата реакция на Лукашенко. В отговор шефът на кабинета на полския президент Дуда - Кшищоф Черски заяви, че Полша няма намерение да нарушава териториалната цялост на източната си съседка, а редица полски медии квалифицираха Сомер и Гертих като "провокатори".

Истината обаче е, че нещата с полските претенции за Гродно не са чак толкова прости. В града, както и в областта, от дълги години действа т.нар. Съюз на поляците в Беларус, който не се признава от властите в Минск и се финансира от Полша. Показателно, че след провелия се непосредствено след президентските избори през август телефонен разговор между полския премиер Моравеци и лидера на Съюза Анжелика Борис, тази организация, която претендира, че е ангажирана единствено със запазването на културата на полската общност в Беларус, активно се включи в политическите процеси в страната. Самата Борис пък редовно се оплаква пред западните медии, че Лукашенко "мрази поляците".

Показателно е също, че през втората половина на август в няколко полски медии се появиха материали за "свободния град Гродно", чиито пример уж вдъхновява беларускака опозиция. В тях се твърдеше, че именно тук е бил осъществен "преломът във вътрешнополитическата ситуация в Беларус", след който балансът на силите се е променил в полза на опозицията. Малко след появата на тези публикации, в Гродно се появи самият Лукашенко, който се срещна с местното военно командване и с привържениците си и уволни областния управител. Веднага след това секнаха и репортажите за "свободния град" в полските медии. Според някои беларуски анализатори, изглежда Гродно е трябвало да стане първата "свободна територия", преминала под контрола на беларуската опозиция, но решителните действия на властите са осуетили този сценарий.

Въпреки това обаче, "беларуският въпрос" продължава активно да се обсъжва в Полша. Заместник министъръ на държавните активи Януш Ковалски например, оповести планове за рязко разширяване на полското влияние в икономиката на Беларус. На свой ред, редакторът на портала BiznesAlert Войцех Якубик прогнозира, че след падането на Лукашенко, Беларус ще се превърне в потребител на доставяни от Полша енергоносители, които ще заместят руския газ и петрол, както и, че смяната на режима в Минск ще укрепи позициите на Варшава в Централна и Източна Европа.

Кой още се интересува от Беларус

Наред с участниците в "Люблинския триъгълник" и "локомотивите" на ЕС - Германия и Франция, сред европейските държави, които демонстрират особена активност по отношение на случващото се в Беларус, изпъкват Чехия, Швеция и Австрия. Тези три малки държави постоянно държат Беларус във фокуса на своята външна политика, като до голяма степен определят и курса на ЕС към тази страна. Несъмнено и трите координират действията си по беларуското напралвение с Брюксел, но в същото време водят и своя, собствена игра, преследвайки зле прикрити прагматични интереси.

В течение на вече над 20 години Чехия се стреми да играе важна роля в беларуските събития. Още в средата на 90-те първият чешки президент Вацлав Хавел осъществи среща с беларуските опозиционери. Ситуацията не се промени особено и по време на мандатите на Вацлав Клаус и Милош Земан, които - макар че бяха подозирани в "проруски симпатии" - постоянно критикуваха беларуския президент Лукашенко и подкрепяха противниците му.

През последните години в Чехия бяха проведени множество мероприятия с участието на беларуски опозиционери, някои от които (като един от лидерите на Беларуския народен фронт Алексей Михалевич) живееха там с години. Освен това, в местните унивверситетеи със средства на чешката държава, се обучаваха и продължават да се обучават хиляди студенти от Беларус. Чешкото Външно министерство пък открито призовава от много време насам за "прокарване на демокрацията" в тази страна, подчертавайки всячески ролята на Прага в този процес.

Първата среща на върха в рамките на програмата на ЕС "Източно партньорство", в която участва и Беларус, се проведе през 2009 именно в Прага. Оттогава насам чешките дипломати реализираха редица инициативи, целящи да поставят Беларус "в една редица с такива "проевропейски настроени" участници в "Източно партньорство", като Украйна, Грузия и Молдова. Впрочем, чехите и днес участват активно във формулирането на обща позиция на ЕС спрямо събитията в Беларус, а премиерът Бабиш неведнъж декларира подкрепата си за противниците на Лукашенко.

Истината обаче е, че освен от "прокарването на демокрацията в Беларус", чехите се ръководят и от съвсем прагматични мотиви. Като един от основните индустриални центрове в Европа, Чехия едва ли е заинтересована от запазването на беларуските заводи, освен това двете държави директно се конкурират в международния оръжеен бизнес. Към това следва да прибавим привлекателността на беларуския пазар за чешките стоки, както и възможността страната да получи квалифицирана работна ръка (при това говореща близък славянски език) от Беларус, след падането на Лукашенко и отварянето на границите.

При това ЕС изпитва пълно доверие към Чехия, тъй като - за разлика от съседна Полша, тя няма претенции към беларуската територия, нито пък да насажда сред част от местното население "полско самосъзнание". Освен това, чехите избягват острата реторика срещу Русия, която е характерна за Полша, а Брюксел няма въпроси към Прага относно спазването на демократичните принципи, каквито постоянно отправя към Варшава.

Швеция също отдавна проявява интерес към ситуацията в Беларус. Първоначално той до голяма степен се свързваше с бившия шведски премиер и външен министър Карл Билд, който се смята за основния идеолог на програмата "Източно партньорство". Когато Лукашенко се ориентира към установяване на по-тесни контакти със Запада, в рамките на своята "мултивекторна външна политика" Стокхолм незабавно предложи финансова помощ на Минск. След президентските избори през август 2020 обаче, Щвеция моментално отказа да признае резултата от тях и демонстративно замрази финансовата си помощ за страната. Паралелно с това, шведите се самопредложиха за посредници в преговорите между Лукашенко и опозицията, при това открито заявиха, че тяхна цел следва да стане предаването на властта на прозападно ориентирените сили.

От принципно значение за немалка част от шведския елит е максималното ограничаване на руското влияние в съседните държави. Освен това, Швеция е сред десетте най-големи износители на оръжие и държи ключови позиции в производството на автомобили и битова техника. Тоест, една от най-богатите европейски държави очевидно е заинтересивана от премахване на беларуската конкуренция и отваряне на местния пазар за шведските компании.

Що се отнася до Австрия, за разлика от Чехия и Швеция, тя дълго време не декларираше толкова открито интереса си към Беларус. В същото време обаче, активността на ЕС по беларуското направление през последните 15 години, включва и действията на австрийските еврокомисари по външната политика и политиката на съседство Бенита Фереро-Валднер и Йоханес Хан. Те имат и съвсем пряко отношение към развитието на програмата "Източно партньорство".

Докато във Виена управляваше коалицията между консервативната Народна партия и Партията на свободата, австрийската дипломации се въздържаше от резки действия по отношение на случващото се в Беларус. През 2020 обаче, консерваторите влязоха в коалиция със "зелените", за които не само Русия, но и Лукашенко са неприемливи партньори. В резултат, канцлерът Курц се оказа сред първите европейски лидери, призовали за санкции срещу режима в Минск. На свой ред, "зелените" отидоха по-далеч, като поканиха във Виена съперничката на Лукашенко на изборите Светлана Тихановска "за да разберем каква е ситуацията в средите на беларуската опозиция и заедно да установим, как Австрия би могла да помогне за успокояване на ситуацията и, в средносрочна перспектива, да допринесе за мирния системен преход в страната".

Впрочем, Австрия също има прагматичен интерес към ситуацията в Беларус. Изключително опитната австрийска дипломация очевидно се стреми да си извоюва една от водещите роли при определянето на външната политика на ЕС. Сред ключовите направления на своята външна политика Виена (както впрочем и Прага и Стокхолм) посочва постсъветското пространство и Балканите. Тоест, активното и участие в евентуалната смяна на властта в Минск е отличен начин за пореден път да затвърди позициите си в рамките на ЕС. Освен това, също както и в Чехия, част от австрийския бизнес е пряко заинтересован от "усвояването" на беларуския пазар и отстраняването на местнните конкуренти. Накрая, да не забравяме, че в течение на дълги години Австрия се бори за премахването на атомните електроцентрали в цяла Европа, а промяната на режима в Беларус вероятно ще доведе до спиране на почти готовата БелАЕЦ край Витебск.

Заключение

Кризата в Беларус има много измерения и не може да бъде преодоляна само с помощта на политически или икономически инструменти. Страната се нуждае от модернизация на обществените институции и методи на управление. Дори ако Русия продължи да оказва сериозна икономическа подкрепа на Беларус, както го прави в момента, това няма да разреши всички натрупали се противоречия. Още повече, че Минск все още не демонстрира желание да ревизира "мултивекторната" си доктрина.

Тоест, ако управляващите не излязат от задънената улица, в която се оказаха, осъществявайки необходимите качествени промени, ситуацията може да се окаже безперспективна още през следващите години или дори месеци. Продължаването на политиката от последните години ще задълбочи кризата и ще направи неизбежно падането на режима.

В този смисъл, основният въпрос в момента е, дали Беларус ще излезе от кризата посредством постепенни и управляеми преобразувания, или това ще стане чрез унищожаването на цялата система, което би имало изключително тежки последици. Защото истината е, че Беларус дори не може да разчита, че ще повтори "украинския пример", тъй като не разполага нито с толкова много плодородни земеделски земи, нито с излаз на море, нито пък с толкова голям вътрешен пазар и демографски ресурс, като Украйна.

Единстваната възможност да бъде смекчен неизбежният процес на реформи е да бъдат премахнати пречките пред развитието на беларуската икономика в рамките на един по-голям индустриално-икономически комплекс. Това би гарантирало необходимия "еърбег" за социално незащитените слоеве от населението и инвестициите за жизнеспособните национални предприятия. А подобно споразумение е теоретично възможно само с Русия. Очевидно е и, че Беларус се нуждае от съдържателна конституционна реформи, която да приспособи системата за управление към днешните реалности и да залегне в основите на неизбежния политически преход. Въпреки множеството сравнения между сегашната криза в Беларус и украинската криза от 2013-2014, по-реалистични изглеждат паралелите с "революциите" в Прибалтика през 1990-1991, където местните "народни фронтове" много бързо излязоха изпод контрола на комунистическата партия и нейните служби за сигурност. По същия начин родените от официалната политика на "беларусизация" сили в момента се обявяват против режима. И, ако нещата продължат да се развиват по "прибалтийския модел", следва да очакваме смяна на ръководството в Минск, усилване на националистическите елементи, преориентация към Запада, репресиране на рускоезичното население и т.н.

Разбира се, това не означава, че Беларус е обречена да тръгне по този път, най-малкото защото връзките и с Русия са много по-дълбоки. На свой ред Москва прави всичко, което зависи от нея, за запазване на стабилността в западната и съседка, да ограничи външната намеса и да съхрани тесните си връзки с проруски настроените кръгове в беларуския елит, които никак не са малко. Въпреки това, рисковете от дестабилизация остават много сериозни. Ситуацията в Беларус е динамична и може бързо да се промени в едната или другата посока. Тоест, управляващите в Минск са изправени пред изключително важно за бъдещето на страната решение, което при всички случаи предполага отказ от тотално провалилата се мултивекторна (гео)политика.

* Българско геополитическо дружество