Десет години след глобалната финансова криза в САЩ и Европа бяха инициирани мащабни дебати относно бъдещите модели на капиталистическата икономика и необходимостта от ново икономическо мислене [Виж например Rodrik Resquing... ].
Тази дискусия беше стимулирана от икономическите провали, които не само способстваха за кризата, но и за по-задълбоченото осъзнаване на факта, че доминиращата неолиберална парадигма се отразява негативно върху прекалено много хора в редица държави и то в течение на дълги години. В тази връзка напоследък експертите и политиците (както отляво, така и отдясно) в САЩ, Великобритания, Франция и Германия започнаха да търсят алтернативна възможности за формиране и организиране на обществото.
Подобни дебати се водят и в развиващите се страни, където неолиберализмът се налагаше в рамките на политиката на Вашингтонския консенсус, прокарвана от Световната банка, Международния валутен фонд и Департамента по финансите на САЩ. Дори във върховата точка на своята популярност обаче, тази политика не беше универсална за икономическото развитие. Неокласическата икономика винаги се е сблъсквала с трудности при решаването на основните проблеми на развитието. Как да се създаде нация върху руините на колониализма? Как да се изградят силни и ефективни институции и правоприлагане в страни със слаба и неефективна бюрокрация? Дали конкурентните предимства в селското стопанство са единствения фактор за устойчиво развитие в развиващите се държави? Дали чуждестранната помощ е необходима, достатъчна или дори полезна? До каква степен глобалната търговия, инвестициите и данъчните правила играят срещу интересите на развиващите се страни? Тези ключови въпроси не намират изчерпателен отговор в рамките на икономиката на неокласическия баланс.
Що се отнася за термина "неолиберализъм", той е много спорен, защото често се използва от различни експерти за обозначаване на съвършено различни явления. По-долу ще се спра бегло на три различни, но свързани помежду си концепии за неолиберализма
Неолиберализмът като начин на мислене
През 30-те години на ХХ век, когато пазарната икономика се сблъсква с предизвикателствота на нацизма и комунизма и (в по-малка степен) на кейнсианството, група либерални интелектуалци в Европа и Америка стигат до извода за необходимостта от прокарване на алтернативен дискурс, в чиито основи да е приоритетът на ценовия механизъм, частните предприятая, конкуренцията и "безпристрастната държава". Те се самоорганизцират през 1947 в рамките на Обществото "Мон Пелерин", начело с Фридрих фон Хайек, като впоследствие обхващат редиица "мозъчни центрове", университети и медии. Тази активна общност от неолиберални учени и историци продължава да оказва съществено влияние върху обществената мисъл и днес [Slobodian].
Неолиберализмът като академична теория
В този аспект, неолиберализмът се разглежда като академично изследване на икономиката въз основа на неокласическите модели. Тези модели са неолиберални, доколкото се основават на индивидуалния избор на характера на потреблението и производството. Агрегираните предпочитания на индивидите и компаниите водят до формиране на криви на предлагането и търсенето, които съставляват и самия пазар. Въз основа на това, че тези агенти оптимизират вземането на своите решения, икономистите предполагат формирането на стабилен и оптимален баланс в икономиката. Определена роля се отрежда и на държавата в сферата на данъците и разходите, която трябва да максимизира функцията на социалното благосъстояние. През втората половина на ХХ век неокласическата икономическа теория се превърна в ортодоксална и доминираща в европейските и особено в американските университети.
Неолиберализмът като политическа практика
В този случай неолиберализмът представлява същността на икономическата политика, която се провежда от различни държави, изповядващи същите принципи на индивидуализма и пазара, както и неолибералните мислители. От края на ХХ век, прокарваният като политическа практика от Маргарет Тачър във Великобритания, от Роналд Рейгън в САЩ и от Аугусто Пиночет в Чили неолиберализъм провъзгласи мантрата на "стабилизацията", "приватизацията" и "либерализацията". Той позволява на държавата само лека намеса и регулиране (най-вече във финансовата сфера), изключвайки всякаква индустриална политика от нейна страна, и използва логиката на пазарната конкуренция по отношение на преразпределянето на ресурсите навсякъде, където е възможно, включително в образованието и здравеопозването. Принципът на неолибералната политика получи подкрепата на организираното движение на интелектуалците и разпространението на неокласическата икономическа теория.
Днес обаче, дефиницията на неолиберализма се поставя под въпрос не само, защото често се използва за трите изброени по-горе, пресичащи се но не и идентични концепции, но и защото във всички тези случаи липсва някаква ясна обща идея, а е налице по-скоро съвкупност от двусмислия. Основателите на обществото "Мон Пелерин" например, са единодушни относно идеологията за приоритета на пазара над централизираното планиране, но се разминават по въпросите на социалната политика. Освен това съществуват множество варианти на неокласическата икономика, като монетаризма или икономиката на предлагането. Налице са също разногласия и спорове между привържениците на различните и практики. Освен това, неолиберализмът, като политическа практика, се приспособява от различните елити към местните условия и специфика, което води до значителни разминавания [Ban].
Тази "пластичност" дава основания на някои критици дори да твърдят, че понятието неолиберализъм е лишено от реално съдържание [Conway]. Най-политизирано и, следователно, най-размито, си остава значението на неолиберализма като политическа практика. Въпреки това, съществуват редица фундаментални принципи, придържащи се към практиката на неолиберализма при осъществяването на икономически и политически реформи. Сред тези принципи са:
- приоритетът на частната собственост;
- свободата за постигане на споразумения с други частни агенти е в центъра на икономическата свобода и е задължително условие за всички други свободи;
- конкуренцията и пазарните механизмr са най-добрите форми на организация на икономиката, политиката и обществото;
- ролята на държавата и международните институции се заключава в гарантиране правото на собственост и защита на пазара от "популистките" предизвикателства.
Следователно, основните направления на неолибералната политика, особено що се отнася до развиващите се страни, са:
- дерегулацията на местните пазари и премахване на контрола на цените с цел поощряване на конкуренцията;
- приватизацията на държавните предприятия и, по възможност, привеждане на сферата на услугите (комуналното стопанство, здравеопазването, образованието) на пазарни принципи;
- либерализация на финансовите пазари;
- минимизиране на търговския протекционизъм и отваряне на националния пазар за международната конкуренция;
- ограничаване на възможностите на държавата за формиране на бюджетен дефицит и акумулиране на задължения;
- премахване на държавните субсидии и приоритета на националните компании и отрасли;
- укрепвана на юридическата защита на правото на собственост.
Следва да отбележа, че неолибералният дневен ред не споменава нищо за екологичните проблеми и тези с неравенството, нито пък предполага някакви действия по тези направления. С други думи, неолибералната практика следва определен набор от приоритети, оставяйки без внимание по-малко значимите, от нейна гледна точка, въпроси. Нещо повече, неолибералната практика често игнорира дори някои постулати на самата неокласическа теория, която допуска провалите на пазара и на държавата, както и ранжирането на социалните приоритети.
Предизвикателствата пред неолиберализма
Тук е мястото да напомня, че понятието "неолиберализъм" се използва по-често от неговите противници, отколкото от привържениците му. Антилибералната реторика е характерна за антиглобалисткото движение вече в течение на десетилетия. На много развиващи се пазари се наблюдава отстъпление от неолиберализма, достигнал своя връх през 90-те години на ХХ век. Оттогава насам се случиха редица икономически и политически сътресения, като започнем от азиатската финансова криза и свършим с "Розовия прилив" в Латинска Америка и "Арабската пролет", които принудиха политиците да започнат да провеждат по-интервенционистка и по-малко догматична икономическа политика.
Сегашната съпротива срещу ортодоксалния неолиберализъм е факт не само в периферните държави от развиващия се свят, но и в самия център на тази идеология - САЩ и Великобритания. Предизвикателство към него отправят не само левите критици и традиционнните му противници, но и консервативните институции. В рамките на академичната общност набира сила неортодоксалният подход към икономическата теория [Mason]. Дори в средите на икономическия мейнстрим се очертава ясен стремеж за отказ от изследванията на т.нар. "хомо икономикус" - т.е. идеализирания, неолиберален, абсолютно "съвършен" и егоистичен индивид - за сметка на включването в анализа на елементи на психологията и социологията и доближаването му до реалния свят.
Междувременно, антилибералният подход набира сила и сред политиците - както отдясно (в Унгария и Полша), така и отляво (в Мексико). Усилващото се противопоставяне на неолиберализма е тясно свързано с чувството на неудовлетвореност от процеса на глобализация и загубата на доверие към основните международни институции. През 2018 например, компанията Edelman Trust Barometer направи проучване и установи, че в 20 от 28-те водещи страни в света над 50% от населението не изпитват доверие към съществуващите институционални структури, чиято дейност са основава на неолибералните принципи [2018 Edelman]. Експертите изтъква пет основни фактори, за това неолиберализмът да загуби своята популярност.
Успехът на Китай
Днес Китай е обект на завистта на много развиващи се държави, заради историческия си успех с намаляването на бедността и гарантиране на високи темпове на икономически растеж. Първоначално имаше опити китайският успех да бъде обяснен в рамките на неолибералната концепция, като резултат от пазарноориентираните реформи, осигурили впечатляващото икономическо развитие на страната. Само че надеждата на неолибералите, че икономическата либерализация ще доведе, на свой ред, до политическа, не се оправда, затова китайският опит не следва да се разглежда като успех на неолиберализма.
Още по-лошо за неолибералите е, че успешното икономическо развитие на Китай бе резултат от наличието на силна държава, държавни предприятия и държавен контрол над банковата система и стратегическите отрасли и координирането на тяхната активност в рамките на държавното планиране. Независимо от ролята на 5G-технологиие, геостратегическите проекти "Един пояс, един път" или "Произведено в Китай 2025", китайската история е илюстрация за наличието на алтернатива на неолиберализма.
Глобалните проблеми
Експертите по целия свят изразяват тревога във връзка с глобалното затопляне и други планетарни проблеми, чието решаване е необходимо за успешното икономическо развитие. Очевидно чисто пазарните решениs се оказват недостатъчни или неефективни заради прекалено краткосрочните цели, които си поставят. Алтернатива на пазарния подход са колективните усилия на държавите, включително в рамките на развитието на наднационалните институции. Протоколът от Киото беше първият неуспешен опит за планово ограничаване на вредните емисии на глобално равнище. Парижкото споразумение за климата пък усилва ролята на държавата спрямо тази на пазара, но рискува да се окаже в ситуацията "прекалено малко и прекалено късно", при липсата на механизъм за прилагането му. Експертите призовават за по-ефективни действия на държавата в тази посока, което очевидно е в разрез с неолибералната концепция.
Концентрация на властта на корпорациите, особено в наукоемките отрасли
Сред основните идеологеми на неолиберализма е представата за конкуренцията като най-важния драйвър на иновациите и прогреса и инструмент за контрол върху усилващата се власт на големите корпорации. Тост, че неолиберализмът е непримирим противник на монополите и формираните от тях картели.
Напоследък обаче, с разширяване мощта на големите корпорации, неолибералния лагер се разцепи. От една страна, неолибералната подкрепа за свободните частни предприятия и минимизиране на регулирането отхвърлят държавната намеса. От друга страна, възможностите на технологичните компании да експлоатират цифровите платформи за да постигнат безпрецедентни мащаби на производството си, водят до прекалена концентрация на икономическа мощ. Годишният доход на пет компании (FAANG): Facebook, Apple, Amazon, Netflix и Google, достига 1 трлн. долара, което се равнява на БВП на Индонезия и е повече от съответните показатели на Турция и Саудитска Арабия.
Размерите на технологичните компании им осигуряват прекалено голяма сила и власт, които засега е трудно да се оценят. Използването на социалните мрежи и медиите за манипулации по време на избори, на персонални данни и информация - за извличане на печалба, както и потенциално антиконкурентното поведение, удрят право в сърцето на неолиберализма и проповядваното от него върховенство на индивидуалния избор. Отношенията между държавата, като най-важния обществен играч, и големите корпорации представляват фундаментално предизвикателство за неолибералните принципи, особено в малките държави, които нямат достатъчно сили или разбиране за ефективното изграждане на тези отношения. В развиващите се страни проблемът с овладяването на държавата от корпорациите възникна дълго преди появата на технологичните гиганти. На всичкото отгоре, технологичните компании се оказаха в центъра на процеса на избягване на данъци и прехвърляне на печалбите в по-привлекателните офшорни зони, което допълнително ограничаваше обществената подкрепа за глобализацията.
Проблемите на неравенството
По данни на компанията Oxfam, неравенството в света вече е излязло от контрол: 1% от най-богатите хора на планетата са по-богати от останалите 6,9 млрд. души. При това обаче, най-богатите в света са платили едва 4% от всички данъци. Според експертите от Oxfam, сред причините за това свръхбогатство е понижаването на данъчните ставки на богаташите и най-големите корпорации, както и нежеланието им да плащат данъци [Time to care]. От 1945 насам максималната ставка на подоходния данък в САЩ е достигала 90%, но през 1980 е паднала до 70%, а в момента не надхвърля 40%. В развиващите се страни тази ставка е още по-ниска - 20%, като в някои държави бедните плащат по-големи данъци от богатите. В Бразилия например, ефективната ставка за 10% най-бедни граждани надхвърля 30%, а за 105-те най-богати граждани на страната тя е 20%. През 2011-2017 средната заплата в държавите от Г-7 на нараснала едва с 3%, а дивидентите на корпорациите - с 31%. Нарастването на неравенството пречи на икономическия растеж. По данни на МВФ, при увеличаване на доходите на най-богатите слоеве на населението с 1%, ръстът на БВП се забавя с 0,1 процентни пункта, докато при аналогичен ръст на доходите на най-бедните се ускорява с 0,4 п.п. [Холявко].
По данни на ОИСР, 1/3 от всички домакинства в развитите държави са икономически уязвими и не разполагат с достатъчно финансови активи за да поддържат жизнения си стандарт над равнището на бедност, поне в рамките на три месеца. Високата степен на имуществено неравенство е основното препятствие пред равенството във възможностите на различните поколения. С ръста на неравномерното разпределяне на пазарните приходи, отговорността на държавата по отношение на данъчното преразпределяне нараства. В развиващите се страни с по-слабо ефективна данъчна система проблемът за преодоляване на последиците от разпределянето на пазарните приходи е особено остър.
Финансовите кризи
По данни на МВФ, в периода между 1970 и 2012 в света е имало 432 случая на систематични банкови кризи и кризи на суверенния дълг, което означава около 10 кризи годишно [Valencia, Laeven]. Тоест, кризите се оказват разпространено явление, пораждат дългосрочни макроикономически ефекти и провокират ожесточени дискусии относно ефективността на политическите мерки за противодействие. По своята природа, кризите означават внезапно прекъсване на процеса на баланс. Неолибералните принципи на точково регулиране, слаба държава и свободно движение на капитала не съответстват особено на желанието и необходимостта за борба с финансовите кризи. В толкова различни държави, като Индонезия, Исландия или Ирландия, борбата с финансовите кризи води до ръст на държавния дълг до 70% от БНП. Неокласическата икономика няма ясни рецепти за това, как кризата може да бъде избегната или поставена под контрол. Мащабите на Голямата финансова криза от 2007-2008, плюс липсата на каквато и било система за ранно предупреждаване, предизвикаха шок в научната икономическа общност и тотално ерозираха неолибералните надежди, че пазарите могат да се саморегулират и самонастройват.
Съществуващите глобални икономически институции са предназначени най-вече за провеждане на взаимнозависима политика сред държави с фундаментално сходни икономически модели и системи. Правилата на СТО например, очертават наличието на „пазарни” и „непазарни” икономики, но не правят ясна разлика между различните подходи към организацията на икономиката вътре в тази две групи. Само по себе си, това вече създава пробеми, тъй като членовете на СТО не приемат например онова, което въпросната организация смята за „недопустими субсидии” [Wu]. По същия начин, повечето препоръки на Световната банка и МВФ, предполагат един, единствен „правилен” подход към управлението за всички държави.
Икономическите стратегии и неолиберализмът
Днес малцина се съмняват, че последните тенденции и събития излизат извън рамките на „новата нормалност”, пораждайки нова траектория на развитие, която се различава от преобладаващата парадигма за икономическия растеж на основата на глобализацията. Илюстрация за това са новите направления на икономическата политика на САЩ, Брекзит, напрегнатите отношения вътре в ЕС, рязко нарасналата роля на Китай в световната икономика, както и задълбочаващото се неравенство и несправедливото разпределяне на богатството дори и в развитите държави. При новите условия и обстоятелства, които са свързани и със свръхмодерните технологии, ръста на национализма, застаряването на населението и китайската доминация в Източна Азия, развиващите се страни се сблъскват с нови проблеми, без да са решили старите.
В тези обстоятелства принципите на Вашингтонския консенсус, включващи глобализацията, свободната търтовия и нейният ръст в рамките на глобалните вериги на стойността, свободното преливане на капитали и транснационалните операции на глобалните компании, търпят фундаментална промяна. Някои експерти говорят за „Пекински модел”, други – за фрагментирането на света на регионални блокове или дори на национални икономически зони. В рамките на този широк спектър от мнения, развиващите се държави са все по-склонни да възприемат национално-ориентирана стратегия на развитие, увеличаване на контрола върху капиталовите потоци, по-агресивно управление на валутните курсове, по-активно стимулиране на държавните предприятия и по-агресивна индустриална политика.
Сред най-успешните примери в това отношение се оказа Сингапур, където държавата инвестира в квазипублични компании и държавни корпорации на пазарен принцип, при това без да допуска голяма корупция. На свой ред, Китай съумя много ефективно да използва принципите на международния икономически ред за да проникне на глобалните пазари, използвайки целия арсенал от инструменти на държавната политика [Rodrik Straight...].
Освен Китай и Сингапур, Малайзия (през 80-те и 90-те години на ХХ век) и Виетнам (през 90-те и 2000-те) също използваха ефективно международните пазари в свой национален икономически интерес. Подобно на Сингапур, Малайзия демонстрира селективност и настойчивост при привличането на наукоемки преки чуждестранни инвестиции и стимулира националните предприятия, произвеждащи компоненти за обработвателната индустрия. Виетнам пък създаде експортни преработвателни зони, които привлякоха гигантски инвестиции и генерираха много работни места. При това държавните предприятия се оказаха особено ефективни в отраслите на естествените монополи. В другите сфери те разчитаха на държавните субсидии и евтиния кредит.
На привържениците на свободната търговия - този фундаментален принцип на съвременния неолиберализъм, се налага да се сблъскат с очевидната неспособност на СТО да реши проблемите за регулирането на сферата на услугите, интелектуалната собственост и държавия капитализъм, както и да се противопостави на последиците от Брекзит и все по-слабия ефект от свободната търговия във всички големи търговски съюзи. Нещо повече, сегашната търговска война между Вашингтон и Пекин прерасна от икономическа в политическа. Това има особено неприятни последици за развиващите се държави, защото САЩ и Китай, които са най-големите икономики на планетата, са в процес на преформатиране на своята търговска политика, а бъдещите търговски споразумения изглеждат крайно несигурни. Много развиваще се страни се сблъскват със сериозни прегради в стремежа да се утвърдят в сегменти с голяма добавъчна стойност на пазарите на развитите държави. За тях обещанията и очакванията, че свободната търговия и отварянето ще им гарантират просперитет, на практика, не се осъществиха. Разбира се, слабите резултати по отношение на износа са свързани и с такива фактори като неразвитата логистика, високите енергийни разходи и слабата производителност. Тези обстоятелства обаче допълнително тласкат развиващите се държави да се ориентират към импортозаместващ модел и да провеждат по-агресивна индустриална политика.
Важен фактор, който работи в противоположната посока, си остава китайският суперпроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП), който има потенциала да облекчи някои инфраструктурни проблеми и би могъл да стимулира търговията в бъдеще. Реализацията му обаче ще доведе до по-нататъшен ръст на задлъжнялостта към Китай. Инвестициите в рамките на този проект могат да се окажат прекалено обременени от кредити и това да не позволи да бъдат реализирани очакваните печалби от него, ако инвестициите не са тясно обвързани с националната икономика.
В тази връзка перспективите, че международната търговия и занапред ще способства за икономическия растеж изглеждат доста неясни и зависят от продължителността и ефекта на сегашните търговски конфликти, от способността на международните системи да намерят нов политически баланс, както и от това, дали Китай ще се откаже достатъчно бързо от развитието на трудоемките отрасли, отстъпвайки ги на други държави, докато новите производствени технологии още не са остарели. В тези условия развиващите се държави се стремят да провеждат политика, целяща развитието и формирането на конкурентни отрасли (поне за регионалните пазари) и ограничаване активността на някои глобални играчи дотогава, докато последните не споделят с тях съответните си технологии. Тази политика би могла да се окаже успешна, ако бъде стимулирана икономическата активност на националните частни и държавни компании.
Всички тези държави имат определен набор от стимули, влияещи за преразпределянето на ресурсите, но в това отношение някои от тях прокарват активна и агресивна политика с ясно дефинирани цели. Тази политика се реализира най-ефективно в страните от Югоизточна Азия. Разбира се, подобна индустриална политика носи и известни негативи, но именно тя помогна на такива държави, като Южна Корея и Китай, да се превърнат във водещи световна икономики.
Аресивната индустриална политика няма как да е успешна, без наличието на ефективно икономическо управление, високи норми на спестяване и инвестиции, постоянен мониторинг и ясна и дългосрочна визия за икономиката, подкрепена с твърди политически мерки. В тази връзка си струва да отбележа някои общи особености на управлението в страните, постигнали най-големи успехи. Обща обединяваща черта на държави като Южна Корея, Малайзия, Сингапур и Китай, в Източна Азия, както и на Руанда и Етиопия, в Африка, е стабилният и продължителен политически режим, способен да артикулира и ефективно да реализира дългосрочни икономически цели (таблица 1).
Таблица 1. Фактори за успешна икономическа политика в някои държави
Източник: Beyond Neoliberalism. Insights from Emerging Markets. Brookings Institution, N.Y. April 2019. *Годините, посочени в таблицата, отразяват постигнатия от страната ниво но доходи на глава от населението нас средното за света, или 4000 долара, в цени от 2016, по критериите на СБ.
Легенда: Южна Корея Виетнам Етиопия
Макроикономическа стабилност ограничена средна донякъде
Експортна ориентация
Роля на човешкия капитал
Селективна промишлена политика
Изгоден кредит
Държавни предприятия
Институции
жесткое - твърдо хорошее - добро
Ефективна бюрокрация
Политическа стабилност
Ясни цели
Както се вижда от таблицата, инструментите и средствата, както и тяхната интензивност в отделните държави, се различават, но не може да се отрече, че в хода на активната и агресивна промишлена политика във всяка от въпросните страни не се наблюдава рязка смяна на политически режим, което гарантира непрекъснатост и последователност в прилагането на различни взаимнодопълващи се инструменти [Brady, Spence].
Повечето държави залагат на политиката на предоставяне на субсидии. Неин ключов елемент обаче е формулирането на основата за тяхното отпускане и методите за оценка на успеха им. В Южна Корея например, изгодни кредити се предоставят при условие, че компаниите изпълнят определени експортни задължения с цел да проникнат на чуждестранните пазари, както и ако (като Samsung и Hyundai) са достигнали значителни размери, превръщайки се в световни корпорации. Китай също стимулира интензивната вътрешна конкуренция с цел трансформиране на националните компании в глобални, осигурявайки им държавно финансиране. Тоест, обща черта и на двете страни е стимулирането на остра конкуренция сред националните компании, тъй като без наличието на вътрешна конкуренция трудно може да се разчита на успехи на международните пазари [Leipziger, Dahlman].
Осъществяващите се в глобалната икономика трансформации показват, че има определени граници на либерализацията на пазарите. Дълбоките промени в технологиите също ограничават предимствата, свързани преди с глобалните стойностни вериги, и стимулират процеса на решоринг в развитите държави. В бъдеще предимствата на свободната търговия ще се окажат по-малки, отколкото преди, а външните източници на растежа ще станат по-ограничени [Constantinescu, Mattoo, Ruta].
През следвоенния период новите технологии осигуриха икономическия растеж и повишаването на жизненото равнище на населението. При това повечето от възникналите през 60-те години на ХХ век опасения относно автоматизацията на производството и загубата на работни места, не се оправдаха. Компютърната революция рязко увеличи ефективността и производителността. Съдейки по прогнозите, последните технологични постижения ще окажат доста по-сериозно въздействие върху бъдещата заетост. Изкуственият интелект, роботите, автоматичните автомобили и другите подобни системи водят до радикални промени в характера и разполагането на производството. Техен израз е обръщането на процеса на офшоринг на стоките и дори на услугите, като кол-центровете например. Засега е трудно да се очертае достатъчно пълна картина на влиянието на всичко това върху търговията и трудовия пазар, но посоката на промените е очевидна [Dahlman].
Новите технологии предлагат по-евтини и достъпни услуги в сферата на финансите, здравеопазването и информационното осигуряване. Те обаче са в състояние съществено да съкратят нископлатените работни места. В тези условия държавите са принудени да вземат мерки за защита на заетостта, повишавайки тарифните и нетарифни прегради. В съответствие с прогнозата на Джоузеф Стиглиц, глобализацията разделя света на победители и победени, ползите от търговията намаляват, разходите за адаптация нарастват, подкрепата за свободната търговия спада и национализмът започва все повече да доминира в страните със средно ниво на доходи [Stiglitz].
Дори и в развитите държави все по-остро стои проблемът за регулиране дейността на производителите на нови услуги, постигнали доминиращи позиции на пазара [Tirole]. Много от най-големите корпорации излязоха извън рамките на сектора на цифровите технологии и манипулират ценовата политика, затруднявайки появата на нови компании. Проблемът би могъл да се изостри допълнително с внедряването на новите технологии в системите на водоснабдяването, комуналното стопанство, градския транспорт и други сектори, където те все още не са толкова широко представени.
Държавната подкрепа за технологиите и повишаване на квалификацията е свързана с новите видове държавни предприятия. За малките по своите размери и икономическата си мощ страни регионалното сътрудничество придобива решаващо значение. Този подход обаче представлява отстъпление от "глобалната откритост", пропагандирана от ГАТТ и СТО, която днес е окончателно ерозирана и се заменя от двустранните споразумения и защитата на националните интереси.
През последното десетилетие рязко нарасна привлекателността на суверенните национални фондове за благосъстояние. Сегашното състояние на икономиката показва, че ролята им ще нараства и занапред. Формира се нов бизнес модел на държавата с повишена роля на държавното предприемачество. Приетата наскоро от Германия "Национална индустриална стратегия 2030", която включва мерки за защита на националните компании от поглъщането им от страна на Китай, подкрепа за развитието на т.нар. "национални лидери" и по-широко участие на държавата в дейността на корпорациите, е сред конкретните примери за тази тенденция [German Industrial Policy].
Търговската политика продължава да се ориентира към двустранните и регионални формати, в рязък контраст с тенденцията от предишните петдесет години, а националните цели доминират над глобалните. По думите на Дани Родрик, наблюдаваме свиване на хиперглобализацията [Rodrik, The Globalization..]. Икономистите мислят повече за Майкъл Портър и по-малко за Давид Рикардо, търсейки пътища за усилване на конкурентните позиции на своите страни, като предпочитат да използват стратегически инвестиции, по-селективна защита на пазарите и по-активна подкрепа на новите отрасли и услуги. В условията на двуполюсен свят и доминация на САЩ и Китай в глобалната икономика, държавите са принудени да търсят нови стратегически алианси. Идеологиите от типа на неолиберализма все по-малко съответстват на тази конфигурация на доминиращите икономически играчи. Появяват се перспективи за възникване на по-голямо разнообразие от национални политики.
В същото време, в един свят, в който капиталът е значително по-мобилен, отколкото работната сила, и в който технологиите се променят с нарастваща скорост, възниква потребност от усилване на политиката, защитаваща работните места и гарантираща приемливо равнище на доходите на частта от населението, намираща се на най-долното стъпало на пирамидата на общественото благосъстояние. Дори ако подобна политика се реализира за сметка на краткосрочния икономически растеж.
Неспособността да бъдат защитени работните места и да се осигури достойно ниво на доходите и стандартите на живот - особено за пострадалите от глобализацията и бързите технологични промени - ерозира ключовите драйвъри, осигуряващи през последните трийсетина години икономическия растеж и нарастването на благосъстоянието.
Някои икономисти отиват по-далеч и твърдят, че без активната интервенционистка политика на държавата ще е трудно да бъде спрян процесът на концентрация на доходи и богатство в самия връх на пирамидата [Piketty]. Съществува и риск,че нарастващата концентрация на богатствата и доходите ще доведе до овладяването на институциите, пазарите и политическия процес, което пък ще направи перспективата за държавна намеса в процеса на намаляване на неравенството още по-малко вероятна. Именно в тази сфера неолибералният модел се нуждае от радикална ревизия.
Политическите аспекти на неолиберализма
Икономическата политика не се реализира във вакуум. Формирането и реализацията и зависят от политическия процес и от това, кой плаща за това и кой печели от него. На свой ред, икономическата политика и нейните резултати определят общата политика и резултатите от нея. Тези две части няма как да бъдат разделени една от друга.
Адептите на неолиберализма често игнорират спецификата на политическия процес. Призовавайки за "добро управление", неолиберализмът акцентира върху "най-добрите практики" и ги смята за универсално приложими за всички държави, игнорирайки факта, че политическият контекст може както да способства, така и да препятства провеждането на определена икономическа политика.
На вълната на кризата от 2008, която нанесе силен удар на неолиберализма, мнозина анализатори сметнаха, че този провал на пазарния капитализъм ще доведе до политическо олевяване и отказ от ключовите неолиберални принципи. В тази връзка беше поставен и въпросът, какво ще го замени. Американските експерти прогнозираха връщане към един по-регулируем кейнсиански капитализъм. В Европа пък, мнозина анализатори стигнаха още по-далеч и дори заговориха за ориентация към нови форми на социализъм.
След кризата неолиберализмът загуби привлекателността си и част от своите привърженици и в развиващите се държави. И, обратното, китайският модел, залагащ на силната държавна намеса, спечели симпатии. В момента икономическият модел в развиващите се страни може да се характеризира като смес от кейнсианство, неолиберализъм и социализъм.
В сферата на социалните науки отдавна тече дискусия относно взаимната обвързаност между капитализма, икономическото развитие и демокрацията. Привържениците на теорията за "модернизацията" твърдяха, че икономическото развитие е важен фактор за развитие на демокрацията [Lipset]. Според тях, развитието на пазарните икономически институции и демократичните политически институции върви ръка за ръка, т.е. съществува хармония между логиката на икономическия либерализъм и демократичния принцип "един човек, един глас", както и, че индивидите действат в свой, собствен егоистичен интерес, което пък води до ефективни и стабилизиращи обществото резултати.
На практика обаче се оказа, че взаимната връзка между демократичната политика и неолибералната икономика има по-сложен характер. Мнозина либерални икономисти използваха политическите структури за да защитят пазара от натиска на популистите, способни да овладеят властта по демократичен път, като по този начин отделиха пазара от демокрацията, особено в следвоенния период [Slobodian]. Демократичните изисквания за преразпределяне на богатството влизат в естествено противоречие със слабо регулируемия капитализъм. В същото време, надеждите на някои политически либерали, че икономическото развитие и либерализацията в авторитарните държави, и най-вече в Китай, неизбежно ще упражнят "демократичен натиск" върху тях, не се оправдаха.
От друга страна, сред сегашните политически лидери, прокарващи нелиберална политика, не се забелязва пълен отказ от неолибералната икономика. Така например, Жаир Болсонару, в Бразилия, и Виктор Орбан, в Унгария, се придържат към специфична смес от неолиберална икономическа политика и елементи на държавен интервенционизъм [Kowalczyk]. Съвременните популисти често използват шумна реторика против мултикултурализма, глобалната икономика и, особено, миграцията, но невинаги отхвърлят глобалния капитализъм.
Налице са съществени различия както сред демократичните, така и сред авторитарните страни при избора на икономически модели за развитие. Взаимната връзка между икономическото развитие и демократизацията не е толкова тясна, както се смяташе преди [Acemoglu,Johnson, Robinson, Yared].
След периода на неопределеност, по време на който не беше ясно, в каква посока ще се разива света, 2016 се характеризираше с мощна вълна на популизъм и национализъм. Тези феномени не възникнаха внезапно, а набираха сила през цялото първо десетилетие на ХХІ век, получавайки мощен тласък в резултат от глобалната финансова криза.
Сегашният подем и разпространението на неонационалистическите движения са свързани с фрустрацията, породена от икономическото неравенство, глобализацията и нарастващата потребност от самоопределение. Държавите започнах да експериментират с нови подходи към отчетността и легитимността на властта, несвързани с либералния демократичен модел. В Китай например, Комунистическата партия инициира реформи, целящи да направят многобройната бюрокрация по-конкурентна и отзивчива към нуждите на бизнеса с помощта на т.нар. "управлявана импровизация" между партийните шефове и местните органи на властта [Ang]. Китайската концепция за социалния кредит не само съдейства за повишаване ефективността на управлението, но и влияе върху пазарното поведение на гражданите и корпорациите. Китайските граждани могат да влияят на бюрокрацията посредством механизмите на неформалната подотчетност, организирана около такива групи за солидарност, като конфуцианските или даоистките храмове [Tsai]. Подобни мерки за подотчетност съдействат за по-прякото участие на населението в процеса на управление въз основа на модела на "пожарната тревога", позволяващ на гражданите да поставят едни или други проблеми пред управляващите. Нещо повече, технологичните постижения, намаляващи разходите за разпространение на информацията, улесняват усилията на недемократичните режими да стимулират подотчетността, прозрачността и легитимността. Механизмите за цифрово управление позволяват на държавата да си изясни какви са обществените настроения и бързо да реагира на промените в тях.
Други страни, дори и с по-слаби формални институции, също експериментират с нови механизми за управление. В Афганистан например се забелязват успешни опити за постигане на отговорност и подотчетност с помощта на институцията на отделните общности, които стимулират системите за обратна връзка между гражданите и държавата дори и в отсъствието на формални основи на демократичната държава. Като цяло, съществуват множество неформални и косвени методи, които се използват от недемократичните държави за да могат да реагират на нуждите на населението. Тоест, либералната демокрация може и да не се окаже единствения механизъм за утвърждаване на легитимността през ХХІ век. Държавата е способна да си гарантира широка легитимност посредством осъществяваното от нея ефективно управление, а не чрез гласуване. Многобройните еднопартийни - както де юре (Китай, Виетнам), така и де-факто (Сингапур, Етиопия) държави запазват своята стабилност, осигурявайки на населението си необходимите му материални блага. В други по-клиентелистки държави, особено в Близкия Изток, правителствата си гарантират властта, използвайки "разпределителната рента" за влиятелни групи по интереси срещу предоставянето на материални блага за населението, т.е. "купувайки го" на практика. Разбира се, когато държавата се опитва да постигне легитимност на основата на ефективната икономическа активност или на разпределителната рента, а не на демократичните принципи, подобна легитимност може да се окаже крехка и бързо да се изпари при възникването на сериозни икономически проблеми.
Фактът, че някои недемократични държави могат да постигнат подотчетност и легитимност означава, че потребността от демократизация може да се окаже не чак толкова голяма, както се смяташе доскоро. Старата глобална битка между либерализма и комунизма, а след това между кейнсианството и неокласическия либерализъм отстъпва мястото си на нови схватки. Днес на капиталистическата либерална демокрация се противопоставят, от една страна, авторитарният капиталистически модел, комбиниращ еднопартийната система и дълбоките връзки между държавата и частния сектор, интеграцията в глобалната икономика и частичното използване на пазарните механизми при разпределяне на ресурсите, а от друга - неонационалистическият модел, изграден върху усещането за изключителност.
Икономическият успех и политическата стабилност на много авторитарни държави породиха значителен интерес към възможността да бъде повторен този модел. Несъмнено, Китай е най-показателния пример в това отношение. Има обаче и редица други държави, включително Сингапур, Виетнам и Етиопия, заимствали някои методи на авторитарния капитализъм. Тези страни се стремят да се интегрират в глобалната икономика, оставяйки стратегическите си отрасли под контрола на държавата. С постепенното включване на Китай и другите авторитарни държави в потоците на чуждестранните инвестиции и укрепването на връзките им с развиващите се страни, привлекателността на този модел вероятно ще продължи да нараства.
Сегашният възход на неонационалистическата политика е своеобразен отговор на ексцесиите на глобилизацията и космополитизма. Тези тенденции могат да провокират нова идеологическа борба, тъй като противоречието и враждата между неонационализма и либерализма са по-дълбоки, отколкото между различните течения в либерализма. Неонационалистическата идеология преставлява много сериозно предизвикателство пред глобализацията и международното сътрудничество. Авторитарните капиталистически държави и либералните демокрации са в състояние да съществуват съвместно на международната сцена, но с неонационализма нещата са по-сложни. В тази връзка, в перспектива можем да очакваме един по-хаотичен международен ред, чието функциониране поставя повече въпроси, отколкото отговори.
Литература:
Холявко А., Состояние 1% богатейших людей в мире больше, чем у остального населения // Ведомости, 20.01.2020. vedomosti.ru/economics/articles/2020/01/20/821057-sostoyanie-bogateishih .
2018 Edelman Trust Barometer: Global Report. edelman.com/sites/g/files/aatuss191/files/2018-10/2018_Edelman_Trust_Barometer_Global_Report_FEB.pdf.
Acemoglu D. Johnson S., Robinson J., Yared P., Income and Democracy // American Economic Review VOL. 98. NO. 3. JUNE 2008. P. 808–842. aeaweb.org/articles?id=10.1257/aer.98.3.808.
Ang Yuen Yuen, How China Escaped the Poverty Trap. Cornell University Press. 2016.
Ban C., Ruling Ideas: How Global Neoliberalism Goes Local. Oxford University Press. 2016.
Brady D., Spence M., Leadership and Growth: Commission on Growth and Development. World Bank. 2010. – openknowledge.worldbank.org/handle/10986/2404.
Constantinescu C., Mattoo A., Ruta M. The Global Trade Slowdown: Cyclical or Structural. Working Paper. IMF. Washington. 2015. No.15/6. imf.org/en/Publications/WP/Issues/2016/12/31/The-Global-Trade-Slowdown-Cyclical-or-Structural-42609.
Conway E., What is Neoliberalism and Why Is it an Insult? // SkyNews. 15.05.2018. news.sky.com/story/sky-views-what-is-neoliberalism-and-why-is-it-an-insult-11373031.
Dahlman C., New Technologies, Jobs, Growth, and Development // The Growth Dialogue. 2017. №4. – growthdialogue.org/growthdialog/wp-content/uploads/2017/11/Policy-Brief-14-Dahlman.pdf .
German Industrial Policy Comes Back to the Fore // Financial Times. 05.02.2019. ft.com/content/49a5920c-2954-11e9-88a4-c32129756dd8.
Kowalczyk M., Hungary’s unorthodox economic policies // Obserwator Finansowi. 18.05.2017. obserwatorfinansowy.pl/in-english/macroeconomics/hungarys-unorthodox-economic-policies/.
Leipziger D., Dahlman C., Yusuf S. Economic Challenges for Korea:
Lipset S.M., Some Social Requisites of Democracy // American Political Science Review. 1959. Vol. 53. № 1. P. 69-105. cambridge.org/core/journals/american-political-science-review/article/some-social-requisites-of-democracy-economic-development-and-political-legitimacy1/26559429359F42D3E9B8BC82CA65546A.
Mason J.W., Pulling Rabbits Out of Hats // Jacobin. 29.11.2018. clck.ru/NMfoR .
Mega-Trends and Scenario Analyses. Korea Institute for International Economic Policy. Seoul. 2017.
Piketty T., Capital in the Twenty-first Century. Cambridge, MA. 2014.
Rodrik D., Rescuing Economics from Neoliberalism // Boston Review. 06.11.2017. bostonreview.net/class-inequality/dani-rodrik-rescuing-economics-neoliberalism.
Rodrik D., Straight Talk on Trade: Ideas for a Sane World Economy. Princeton. 2018.
Rodrik D., The Globalization Paradox. N.Y. 2011.
Slobodian Q., Globalists. The End of Empire and the Birth of Neoliberalism. Harvard University Press. 2018.
Stiglitz J., Globalization and Its Discontents Revisited. N.Y. 2017.
Time to Care. Unpaid and underpaid care work and the global inequality crisis. Oxfam Briefing Paper. January 2020. ousweb-prodv2-shared-media.s3.amazonaws.com/media/documents/FINAL_bp-time-to-care-inequality-200120-en.pdf.
Tirole J., Regulating the Disrupters // Project Syndicate. 09.01.2019. project-syndicate.org/onpoint/regulating-the-disrupters-by-jean-tirole-2019-01?barrier=accesspaylog.
Tsai L., Accountability Without Democracy: Solidary Groups and Public Goods Provision in Rural China. Cambridge University Press. 2007.
Valencia F., Laeven L., Systemic Banking Crises Database: An Update. Working Paper. IMF. Washington. 2012. No. 12/163, 01.06.2012. imf.org/en/Publications/WP/Issues/2016/12/31/Systemic-Banking-Crises-Database-An-Update-26015.
Wu M., The China Inc. Challenge to Global Trade Governance // Harvard International Law Journal. Vol. №2. Spring 2016. P. 261-324. semanticscholar.org/paper/The-'China%2C-Inc.'-Challenge-to-Global-Trade-Wu/8cd168871fde09a98c35f371194ca4df10135097.
* Ръководител на Центъра за индустриални и инвестиционни изследвания на Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия на науките