27
Пет, Ное
28 New Articles

Quad, Китай и битката за Океания

брой 4 2020
Typography

Понятието „Индо-Тихоокеански регион” е сравнително ново. То започна все по-често да се използва предимно от индийските и американските политици и анализатори в хода на ескалиращото противопоставяне между Запада и Китай.

През последното десетилетие, натрупалият небивала икономическа, политическа и военна мощ Китай започна да претендира за статут на нова свръх държава, съпоставима по влиянието си със САЩ и Русия. За целта Пекин започна активно да се конкурира с Вашингтон във всички сфери и вече постигна сериозни успехи. Но, ако икономическата конкуренция между САЩ и Китай се развива на цялата територия на планетата, основна сцена на тяхното геополитически противопоставяне е Азиатско-Тихоокеанския регион (ATP).

Китай и останалите

АТР е преди всичко политическо и икономическо, а не географско понятие, затова експертите често се разминават относно това, кои страни са част от него. При всички случаи обаче, АТР включва около 50 държави, разположени по крайбрежието и в акваторията на Тихия океан, като сред тях са Китай, САЩ, Русия, Япония и Австралия. След Втората световна война, в основна военна сила в АТР се превръщат САЩ, които разполагат свои войски в Япония, Южна Корея, Австралия, Океания и на Филипините. Благодарение на това доскоро американските военни кораби в Тихия океан се чувстваха „в свои води”. Впрочем, военното присъствие на САЩ в Африка и приятелските отношения с Индия, позволяваха на американските ВМС свободно да кръстостват и Индийския океан.

В същото време обаче, опирайки се своята нарастваща мощ, Китай разшири присъствието си в двата океана и сега се опитва да изтласка оттам САЩ и да ерозира позициите на регионалните им съюзници. През 2013 китайците стартираха инициативата „Един пояс, един път” (EПЕП), чиято цел е обединяване на глобалните транспортни маршрути и държавите, през чиито територии те преминават, в единна транспортно-икономическа система, гарантираща свободното движение на стоки и хора. Проектът включва изграждането на пътища, пристанища, постигане на взаимноизгодни икономически споразумения между участващите в него страни, премахване на митническите прегради, както и облекчаване на влизането и излизането на чуждестранни кораби (и граждани) в пристанищата.

Един от субпроектите на ЕПЕП е т.нар. „Морски път на коприната на ХХI век” (МПК), който в бъдеще може да обедини всички основни морски маршрути на планетата. Засега най-големите успехи на МПК са постигнати в пространството от Източна Азия до Африка. Китайското ръководство развива икономическото сътрудничество с държавите от АТР, Индийския океан и Африка, осъществява мащабни инвестиции в икономиката им и обещава гигантски печалби от участието в ЕПЕП и МПК. В резултат от това, китайските кораби далеч по-свободно се движат в Тихия и Индиийския океани, покрай южното крайбрежие на Евразия, като безпрепятствено посещават пристанищата на страните участници в МПК – Пакистан, Шри Ланка, африканските държави и т.н. Въпреки че Пекин постоянно акцентира върху икономическата насоченост на проектите от ЕПЕП и МПК, САЩ, както и някои регионални държави, като Индия например, виждат в тях подготовка за разширяване на китайското присъствие, включително и военно, в целия регион. Тези подозрения се усилиха след като, през 2015, в пристанища на Шри Ланка и Пакистан се появиха китайски подводници. През 2017 Китай създаде първата си задгранична военна база в африканската държавица Джибути, в близост до пролива Баб ел-Мандеб, който има стратегическо значение за корабоплаването между Европа и Азия. 

Що се отнася до Тихия океан, показателна е активността на Пекин в Южнокитайско море, където от 2014 насам китайците изграждат изкуствени острови около малките рифове на архипелага Спратли, за които претендират и други държави от региона. На въпросните изкуствени острови са разположени китайски военни самолети, което значително увеличава възможностите на Пекин.

Освен това Китай активно развива сътрудничеството с Филипините, които са сред най-старите регионални партньори на САЩ във военната сфера. Както е известно, сегашният филипински президент Родриго Дуарте си позволи рязко да влоши отношенията с Вашингтон. През 2016 той обеща в рамките на следващите две години да освободи страната от присъствието на американски военни и дори отправи лични нападки срещу тогавашния президент на САЩ Обама. Дуарте едва ли би си позволил подобно поведение, ако не разчиташе на подкрепа от Пекин. През 2019 китайския президент Си Дзинпин обеща на Филипините инвестиции от 12 млрд. долара, т.е. тази подкрепа е съвсем реална. Не бива да се изключва дори, че някой ден американското присъствие в страната може да бъде заменено с китайско.

Китай е доста активен и в Източнокитайско море. Там се намират островите Сенкаку, които са предмет на териториален спор между Пекин и Токио. В тази връзка, в зоната на архипелага периодично се появяват китайски военни кораби, което пък провокира протестите на Япония. Друга група острови, за които спорят двете държави е Токто, в Японско море. През юли 2019 над тях прелетяха китайски стратегически бомбардировачи, което предизвика протести не само от страна на Япония, но и на Южна Корея, която също претендира за островите.

Впрочем, китайците активно проникват и в държавите от Океания, които традиционно приветстват чуждестранните инвестиции заради недостатъчното си социално-икономическо развитие. Сред най-интересните събития, свързани с региона беше появилото се през 2018 съобщение, че Китай преговаря с Вануату за разполагане на своя военна база в тази островна държава. Пекин и Порт Вила моментално опровергаха съобщението, но то много сериозно разтревожи САЩ и Австралия, която се намира в непосредсвена близост до Вануату.

Тоест, китайците активно укрепват позициите си в Индийския и Тихия океан, включително опитвайки се да разширят там своето военно присъствие. Разбира, това поражда тревога у САЩ и съюзниците им, както и сред всички държави поддържащи напрегнати оношения с Китай и опасяващи се от нарастващата му мощ. Сред тях е и Индия, която е един от основните конкуренти на Китай и има териториални спорове с него, като някои от тях провокираха открити военни сблъсъци. Освен това Делхи също претендира за военна доминация в Индийския океан и китайската активност в съседните и държави Пакистан и Шри Ланка поражда там крайно негативно настроения.

Тази обща тревога на Индия, САЩ, Австралия и някои други държави ги стимулира да се обединят за да сдържат съвместно Китай и тъкмо поради това техните ръководства все по-често използват понятието „Индо-Тихоокеански регион” (ИТР). ИТР обединява сферите на влияние на САЩ и техните тихоокеански съюзници – Австралия, Япония, Южна Корея, Нова Зеландия и др., и индоокеанската сфера на влияние на Индия. Според ръководствата на тези държави, съвместните им действия в рамките на ИТР биха помогнали за прекратяване на икономическата, политическа и военна експанзия на Китай и биха им позволили да съхранят собствените си сфери на влияние. За целта китайските противници в ИТР възнамеряват да укрепват в рамките на региона икономическото, транспортно и разбира се военно сътрудничество, както помежду си, така и с други държави от тази зона. За да го постигнат обаче, им предстои да формулират общите правила на играта, както и ангажиментите на всеки отделен играч.

На теория, идеята за сътрудничество между китайските противници в рамките на ИТР изглежда перспективна за тях и опасна за Пекин. Според някои обаче, тази идея е закъсняла: всеки от участниците в регионалния „антикитайски клуб” има свои, собствени интереси, които пречат на процеса на интеграция, така че тепърва им предстоят продължителни преговори за да ги съгласуват. Междувременно, Китай отдавна и активно обединява АТР с Индийския океан, чрез своя „Морски път на коприната”, в който вече е ангажирана почти цялата Африка, както и много държаи от Евразия, разполагащи с излаз на Тихия или Индийския океан. На практика, именно това е ИТР, който вече съществува и фунционира, макар и на така, както биха искали „колективният Запад” и неговите партньори, а в китайския му вариант.

Шансовете на проекта QUAD

Междувременно, още през 2002 стартира тристранният диалог в сферата на сигурността с участието на САЩ, Австралия и Япония. С течение на времето форматът се оформи като срещи на министерско равнище, като сред обсъжданите проблеми бяха военно-стратегическото сътрудничество, противодействието на тероризма и разпространението на ядреното оръжие. Паралелно с това, активно се развиваше и сътрудничестото между Индия и САЩ, сред изразите на което са и съвместните военни учения в индийската акватория  (става дума за ученията „Малабар”, провеждащи се от 1992 насам). Нещо повече, впоследствие Вашингтон и Делхи подписаха т.нар. „Споразумение 123”, в рамките на което САЩ започнаха да доставят на Индия ядрени технологии, въпреки че индийските разработки в сферата на ядрени въоръжения са в разрез с Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО). В тази връзка специално следва да спомена ролята на Австралия, която е сред най-големите доставчици на уран в света, а Индия се нуждае от него за развитието на своята ядрена програма. Канбера започна да доставя уран на Делхи едва през последните години, като това временно забавяне се обяснава именно със статута на Индия като de facto ядрена държава.

Що се отнася до формата Quad (т.е. „демократичният квадрат”, включващ САЩ, Австралия, Япония и Индия), той беше официализиран през 2007. Ключов принос за създаването му имаше японският премиер Шиндзо Абе, а в основа за бъдещия алианс се превърна сътрудничеството между Абе и индийския му колега Манмохан Сингх. След това, в резултат от редица двустранни и многостранни срещи, т.нар. „триъгълник” (Trilateral Security Dialogue) се трансформира в „четириъгълник” (или квадрат - Quad). Идеологическа основа на формата пък стана теорията за „демократичния мир”, чиято същност в общи линии се свежда до тезата, че „демокрациите не воюват помежду си”. При това, като демокрации се определят държавите по периметъра на китайските граници, с изключение на Русия, Северна Корея и самия Китай. Основен инструмент в рамките на „четириъгълника” пък са полуофициалните преговори, включително на ниво премиери.

Quad обаче придоби по-реални очератания след присъединяването на Австралия към редовните военни учения с участието на САЩ, Япония и Индия. Интересно е, че във военноморските учение през 2007 участва и Сингапур, което даде повод на някои коментатори да трансформират понятие Quad в Squad („отбор”). Вашингтон дори планираше по-нататъшната институционализация на формата.

Много скоро обаче, ситуацията се промени. През септември 2007 Шиндзо Абе подаде оставка, а в основен проблем за индийската политика по онова време се превърна да си гарантира одобрението на международата общност за доставките на атомни технологии и ресурси за ядрената програма на Делхи. Друга причина за ерозията на Quad още през 2008 стана политика на новия австралийски премиер – лейбъриста Кевин Ръд (2007-2010), който беше привърженик на икономическото сътрудничество с Китай. В резултат от това, през следващите десетина години съществуването на формата беше оставено под въпрос, макар че съвместните военноморски учения продължиха.

Опитите за възраждане на Quad

Обявеното по време на втория мандат на Барак Обама „обръщане към Азия”, беше заменено от наследника му Доналд Тръмп с лозунга за „свободен и открит” Индо-Тихоокеански регион. През ноемви 2017, на срещата на разширения формат АСЕАН+, провела се на Филипините, беше взето решение за активизиране на Quad. Тук е мястото да напомня, че срещата, поставила началото на първия Quad също се проведе в Манила, през май 2007.

Следва да обърна специално внимание на промените в глобалната и регионална ситуация, в условията на които беше рестартиран Quad. Става дума за продължаващата ескалация на напрежението в отношенията между САЩ и Китай, активизиране на ядрените опити и изстрелванията на балистични ракети от Северна Корея и охлаждането на отношенията между Вашингтон и Москва.

На практика, механизмът за възраждането на втората версия на формата стана завръщането на Австралия в тристранното сътрудничество в сферата на сигурността между САЩ, Япония и Индия. В основата му продължиха да бъдат опасенията на четирите държави във връзка с политиката на Китай. САЩ например, бяха разтревожени от продължаващия икономически възход и разширяването на поитическото влияние на Пекин, по отношение на Япония и Индия сериозна роля изиграха историческите им противоречия и териториалните спорове с китайците, а за Австралия беше важно да запази икономическата си независимост от Китай, особено предвид силната позиция на т.нар. „хуацяо” (т.е. китайската диаспора в страната). Някои австралийски анализатори изрязяваха опасения, че китайската икономическа активност може да се трансформира в политически натиск върху Канбера. Освен това, при евентуална дълбока криза на китайската икономика, австралийската също би пострадала, особено суровинните и отрасли. Като цяло, през последните години индийските експерти също лансираха тезата за необходимостта икономическите въпроси да бъдат включени в дневния ред на Quad, и най-вече сдържането на китайското влияиие, разширяващо се в хода на реализацията на проекта ЕПЕП.

Възстановяването на формата Quad наистина доведе до активизиране на четиристранните срещи на министерско ниво. Само до есента на 2019 бяха проведени пет такива мероприятия, а през ноември се осъществи поредното съвещание на ниво представители на външните министерства на всяка от четирите държави. Що се отнася до съдържанието на тези срещи, сред дискутираните теми са противодействието на тероризма, сътрудничеството в хуманитарната сфера и поддържането на „свободно и открито Индо-Тихоокеанско пространство”. При това вече съвсем открито се говори за сдържането на Китай – подобни формулировки използва не само американската дипломация, но и индийското Външно министерство. А като опорен стълб за реализацията на целите на Quad се посочва АСЕАН.

Проблемите и перспективите пред Quad

Действително, сегашният Quad изглежда изграден най-вече на принципа за „противопоставяне на Китай”. В чисто концептуален план, този алианс се очертава като своеобразен противовес на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в Азия, неслучайно някои дори го определят като „азиатска НАТО”. Тезата за антикитайската насоченост на формата се потвърждава и от самия Китай и, в частност, от протестните ноти, които Пекин изпращаше на членовете на Quad още преди създаването му през 2007. Тоест, Quad би могъл да се разглежда като своеобразен военно-политически отговор на разширяването на сферата на китайската икономическа активност (включително в рамките на инфраструктурния проект „Един пояс, един път”), както и на модернизацията на армията и стратегическите ядрени сили на Китай. Сред другите предизвикателства следва да акцентирам върху множеството гранични спорове в Азия, в които участва и Пекин.

Да се върнем обаче към поставения по-горе въпрос, защо този многостранен формат се дефинира като „диалогов”. Предвид съществуващата в него известна асиметрия на военния, геополитически и икономически потенциали, можем да предположим, че една от страните в този диалог са САЩ, докато другата страна са тримата останали участници в Quad. На практика, Вашингтон има мрежа от споразумения в сферата на сигурността (включително и стратегически, включващи предоставяне на американски „ядрен чадър”) с всяка от тези три държави. По отношение на Япония например, действа Мирният договор от Сан-Франциско от 1951, а що се отнася до Австралия, ще напомня, че тя е част от все още неразпуснатия официално блок АНЗЮС (в който участват и САЩ и Нова Зеландия). В случая с Индия обаче ситуацията не е толкова еднозначна: въпреки декларираната от 2004 насам цел да бъде изградено стратегическо партньорство между Вашингтон и Делхи, американските експерти смятат, че точно Индия е „слабото звено” в Quad, предвид партньорството и с Пекин – както двустранно, така и в различни многостранни формати.

Като цяло си струва да отбележа влиянието на англосаксонския компонент в рамките на Quad: в три от четирите страни участнички английският е официален език, което е свързано най-вече с британското колониално наследство. Това несъмнено се отразява и върху културата на преговори в този формат.

В същото време следва да сме наясно, че сегашният етап на активизиране не е свързан само с американската инициатива за гарантиране жизнеспособността на Индо-Тихоокеанския регион. Тезата за необхомостта от здрава договорна основа важи и за двустранните връзки между другите играчи от Quad: така, през 1952 е подписан мирният договор между Индия и Япония, а от 2006 насам се говори за „глобално и стратегическо партньорство” между двете страни. В момента, диалогът между тях се реализира във формата „2+2” (т.е. на ниво министри на външните работи и отбраната).

Япония и Австралия също си сътрудничат активно в сферата на сигурността: в края на 2000-те например, двете страни планираха създаването на Международна комисия за ядрено разоръжаване (известна и като Комисията Евънс-Кавагути). През 2014 стратегическото двустранно партньорство получи статут на „специално”, а сред проявите му са съвместните военновъздушни учения.

Впрочем, дори експерти от страните членки на Quad, като индиеца Ашок Раи и австралийския му колега Дейвид Енвал, гледат доста скептично на възраждането на този формат, отбелязвайки, че то поражда повече въпроси, отколкото отговори. Още през 2007 тази инициатива беше характеризирина като „дисхармоничен концерт на демокрациите”, като сред причините за подобно отношение е проблемът за екзистенциалната необходимост от Quad. Тоест, участниците в него би следвало да си изяснят, дали той представлява нещо повече от механична сума от двустранните връзки между четирите държави, които го формират. Според Сваминатан Джайшанкар от Австралийския институт за стратегическа политика, Quad е комбинация на двустранни и тристранни отношения, чиито гръбнак си остава триъгълникът „САЩ-Япония-Австралия”. В същото време, експертите смятат, че форматът е важен, доколкото може да помогне за практическата реализация на тенденцията за укрепване на военно-техническото сътрудничество между страните участници, както и за прокарването на споделените идеали за „свободен, открит и инклузивен ИТР”.

Въпросът за евентуалната институционализация на Quad също остава открит. Не бива да забравяме, че в момента този формат не представлява истинска международна организация: той няма нито устав, нито ясна структура, т.е. остава си по-скоро условен, отколкото формализиран. Тоест, на практика, Quad прилича повече на международен форум, отколкото на организация. В тази връзка, можем да потърсим паралели между него и групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка) която обаче се дистанцира от военно-политическата тематика. При това за БРИКС е характерно ангажирането на съседите на държавите участници в рамките на съответните региони. По отношение на Quad, аналог на такова разширено партньорство представлява, в частност, австралийската инициатива Indo-Pacific Endeavor, в рамките на която от 2017 насам се провеждат военноморски учения с участието на различни страни от АТР – от Шри Ланка до Малайзия. Други подобни примери са двустранните военноморски учения на САЩ и Южна Корея, само че засега не става и дума за присъединяване на Сеул към Quad. Същото се отнася и за другите държави от региона, като Филипините например, които участваха в съвместните военноморски учения през май 2019. Не може да се изключва, че сравнителната аморфност на Quad може да стимулира постепенното увеличаване на броя на страните участници, предвид привличането на все нови държави към съвместните военноморски учения. Макар че това не решава проблема за преминаването на количеството в качество.

Що се отнася до перспективите за развитие на Quad в най-близко бъдеще, историята показва, че то силно зависи както от общата ситуация в света, така и от тази в отделните държави членки. В момента много неща са свързани с вътрешнополитическата ситуация в САЩ и най-вече с поредната предизборна кампания и отражението на епидемията от коронавирус върху нея. Много е вероятно Индо-Тихоокеанският проект, както и други външнополитически концепции, да се окажат важни карти в битката за гласовете на американките избиратели.

Ситуацията в Океания

На фона на ескалиращата в последно време активна конфронтация между САЩ и Китай за стратегически контрол в Тихоокеанския реигон, големите медии обикновено концентрират вниманието си върху случващото се в Южнокитайско море. В същото време, не се отделя достатъчно внимание на важния въпрос за глобалното противопоставяне между Вашингон и Пекин в друг стратегически важен за САЩ регион на Тихия океан – Океания и, в частност, Микронезия.

Южната част на Тихия океан дълго време се смяташе от Вашингтон за вътрешно „американско езеро”, в което САЩ имат определени икономически, политически и военно-стратегически интереси, макар в геостратегически план регионът да отстъпваше по значение на северната част на Тихия океан и Югоизточна Азия.

След Втората световна война, присъствието на САЩ в региона дълго време изглежаше неоспоримо. Това позволи на Вашингтон и съюзниците му (най-вече Франция, Великобритания, Австралия и Нова Зеландия) да поставят под свой контрол повечето територии в Океания. Създаденият през 1951 блок АНЗЮС значително усили този контрол, особено от страна на Вашингтон. САЩ положиха много сериозни усилия за да си гарантират контрола над тази част от света. Включително налагайки споразумения за „свободна търговия” на Федералните щати на Микронезия, Маршаловите острови и Палау.

Основните интереси на САЩ в региона са военно-политически. Това обяснява и създадените от американците след Втората световна война обширна мрежа от военновъздушни, военноморски и сухопътни бази и опорни пунктове. В това отношение, специална роля беше отредена на островите от Микронезия. Военните обекти в Океания бяха и продължават да са от ключово значение в рамките на ракетно-ядрената стратегия на Пентагона. Според американските военни експерти, островите на Микронезия, разположени на значително разстояние един от друг, осигуряват необходимата в ядрената ера разпръснатост, което би могло значително „да затрудни унищожаването на отбраната на САЩ с един, единствен координиран ядрен удар”. Разположените между американските военни обекти на Хаваите и в Гуам острови на Микронезия, естествено се вписват в изградената от Пентагона стратегическа дъга между Южна Корея и Австралия, от която САЩ могат да осъществяват операции в Азия, Тихия океан и дори в Персийския залив.

Ето защо, политиката на САЩ по отношение на незаисимите държави от Океания се концентрира най-вече върху това да не се допусне проникване на американските противници там. Вашингтон неведнъж е давал да се разбере, че ще отстоява с всички средства националните си интереси в региона. Както посочва известният американски експерт проф. Дърк Балендорф, „докато САЩ имат стратегически интереси в Микронезия, те ще поддържат зависимото и развитие, свеждайки историческата и роля до положението на експлоатиран сателит”. За целта Вашингтон дълго време блокираше решенията на ООН за деколонизация на тази територия и едва през август 1991 склони Република Маршалови острови и Федералните щати на Микронезия да бъдат приети в Световната организация, като независими държави. При това, тази стъпка на САЩ очевидно се базираше на сигурността им, че двете нови държави, които са обвързани с Америка с множество договори, винаги ще подкрепят Вашингтон при гласуванията в ООН по ключовите въпроси.

След края на студената война военно-политическият интерес на САЩ към южната част на Тихия океан съществено намаля. Според експертите, като цяло, американската политика в АТР дълго време се свеждаше до запазването на съществуващото тогава статукво, тъй като то беше изключително благоприятно за тях: тук САЩ нямаха нито военно-политически съперници, нито пък бяха изправени пред каквито и да било реални заплахи. Тази ситуация обаче се промени радикално през последните години на фона на активния стремеж на Китай да упражнява влияние в южната част на Тихия океан, което доведе до изостряне на военното-политическата криза между Вашингтон и Пекин, последиците от чиято ескалация могат да се окажат сходни с тези от кризата във връзка с Параселските острови в Южнокитайско море.

Доларовите дотации винаги са били важен иструмент за съхраняване на американските позиции в Микронезия. Регионът с неговата де-факто дотационна икономика и слабо разработени ресурси за самостоятелно развитие, е свободно асоцииран със САЩ. Което означава, че грантовете от Вашингтон покриват повечето услуги, извършвани от държавата, както впрочев и целия държавен бюджет. Срещу това Микронезия „предава решаването на въпросите касаещи сигурността и отбраната на правителството на САЩ”, което на практика превръща страната в огромна военна база на Пентагона (някои дори я наричат „втория 3-ти американски флот” в Тихия океан), докато в прерогативите на държавната власт остават само някои въпроси на местното самоуправление.

След кризата през 2008 обаче, годишното финансиране на микронезийските територии беше орязано от Вашингтон с почти 1/3, а в освободилите се ниши започна да проникват китайски капитали. Паралелно с това, нарастват и тенденциите към извоюване на реален суверенитет.

Така, през март 2020 трябваше да се проведе референдум за суверенитета на микронезийския регион Чуук, който обаче беше отложен за 2022. Провеждането му се подкрепя от Китай, което може да ерозира връзките на САЩ с Микронезия. При благоприятен за Пекин резултат от референдума, китайците обещават да увеличат значително икономическата си помощ. По време на осъщественото през декември 2019 посещение на президента на Федеративните щати на Микронезия Дейвид Пануело в Пекин, той беше приет лично от Си Дзинпин, получи обещания за евтини китайски кредити и бе помолен от домакините си, да не пречи на демократичната волеизява на населението.

Белият дом обаче, категорично не желае да допусне потенциалната независимост на региона Чуук, тъй като там е разположено стратегическо дълбоководно пристанище. Тоест, това не е само търговски обект, но и удобна база за всички видове военни кораби. Затова Пентагонът отчаяно се стреми да попречи на китайското присъствие там.

Следва да сме наясно обаче, че в момента САЩ не разполагат с достатъчно ресурси за да се противопоставят ефективно на Китай в региона. Те не могат да се конкурират и да пресичат нарастващите военно-политически и икономически амбиции на Пекин едновременно и в Югоизточна Азия, и в Океания. Затова Вашингтон едва ли ще успее да спре сближаването между държавите от южната част на Тихия океан и Китай, което дава основание да прогнозираме значително изостряне на американско-китайския конфликт в региона.

Сепаратистките тенденции в региона, в контекста на американско-китайското противопоставяне

Междувременно, на проведения през декември 2019 референдум населението на остров Бугенвил, който е сред най-големите в западната част на Тихия океан (с площ от почти 10 хил. кв.км) и е част от Папуа-Нова Гвинея, почти единодушно подкрепи обявяването му за независим. Властите на Папуа-Нова Гвения бяха принудени приемат провеждането на референдума заради наличието на масово подкрепяно от местните жители бунтовническо движение. Тук е мястото да напомня, че островът е изключително богат на висококачествена медна руда и други полезни изкопаеми.

Под въпрос е и териториалното единство на Индонезия, заради новите акции на сепаратистите в обширния тихоокеански регион на страната – Западна Папуа. Показателно е, че местните сепаратисти, също както е тези от остров Бугенвил, не се смятат от американската администрация за терористична организация. Нещо повече, на Запад съвсем легално функционират структури, подкрепящи отделянето на Западна Папуа от Индонезия.

Т.нар.  Революционна армия за освобождение на Бугенвил (BRA) e създадена в средата на 80-те години на ХХ век и до 2005 неин лидер беше Франсис Она (1952-2005), бивш миньор от медните рудници. Бугенвил разполага с едни от най-големите запаси от медна руда в света (над 55 млн. т), разработвани от австралийски и британски компании. Медта и други местни суровини се изнасят предимно в Австралия, както и в Япония и Нова Зеландия, въпреки призивите на BRA те да се преработват на място. По данни на BBC, както и на австралийската компания Bougainville Copper Ltd., освен медните залежи, в недрата на острова има и големи запаси от молибден (над 20 млн. т), злато (над 20 млн. унции), сребро, кобалт, олово и цинк. Към това следва да добавим и ценната тропическа дървесина, като червеното махагоново дърво например, както и изобилието от разнообразни морски продукти. В същото време обаче, като изключим медта, останалите ресурси се усвояват максимум на 10%.

От 80-те години на ХХ век насам, в сраженията с бунтовниците в Бугенвил са загинали около 15% от цялото население на острова – над 25 хиляди души, а други 20 хиляди са станали бежанци или се смятат за безследно изчезнали. Въпреки масираната военна сила, използвана срещу BRA, тя така и не беше разгромена от властите. През 2001, с посредничеството на Австралия и Нова Зеландия, беше подписано мирно споразумение, според което Бугенвил получи широка автономия и гаранция за провеждане на референдум през следващите 10-15 години. Както вече споменах по-горе, референдумът се проведе в края на 2019 и на него беше изразена пълна подкрепа за независимостта на острова.

Според анализаторите, Австралия ще се опита да съхрани икономическото си присъствие на острова и след обявяването му за независима държава. Именно затова Канбера принуди правителството на Папуа - Нова Гвинея да започне диалог със сепаратистите, макар че военните действия продължиха до 2015. Впрочем, тук е мястото да напомня, че според Джакарта, самата Папуа – Нова Гвинея продължава да подкрепя сепаратистите в Западна Папуа (420 хил. кв. м), която се контролира от Индонезия, а до 1962 беше колония на Нидерландия.

Обединеното освободително движение на Западна Папуа (ULMWP) съществува от средата на 60-те години на ХХ век насам. Което не е случайно, защото на тази територия има огромни запаси от петрол и газ, уран и хром, бисмут и графит, злато и платина, диаманти и редки земни метали. А също и гигантски запаси от червено махагоново дърво. Индонезия обаче почти не разработва тези богатства.

Базите на ULMWP са предимно в граничните с Индонезия райони на Папуа – Нова Гвинея, което провокира военни сблъсъци по границата, чиято дължина е почти 850 км. По данни на Икономическия и социален съвет на ООН (2018), в Папуа – Нова Гвинея има около 60 хиляди бежанци от Западна Папуа, а в страната се води неофициална кампания за обединяване на двата региона.

Според индонезийските издания Jakarta Post и Tribunnews, напрежението в Западна Папуа ескалира. В края на август 2019 сепаратистите подновиха нападенията си, което наложи там допълнително да бъдат изпратени шест хиляди индонезийски полицаи и военни. Междувременно, президентът на Индонезия Джоко Видодо обяви, че е готов да обсъди с водачите на сепаратистите искането им за провеждане на референдум за независимост под егидата на ООН. Те обаче го контрираха, че вече е твърде късно за подобни дискусии. Според някои, именно тази непреклонна позиция е накарала Джакарта да започне да подкрепя сепаратистите от Бугенвил.

Ще напомня, че преди трийсетина години в САЩ, Великобритания, Нидерландия и Австралия синхронно стартираха кампании под лозунга „За свободна Западна Папуа”. Оттогава насам в тези четири страни функционира Фонд за оказване на помощ на Западна Папуа.

Междувременно, активизацията на бунтовниците вдъхновява аналогични формации, които от 60-те и 70-те години действат в други региони на Индонезия: в Южен Калимантан, Сулавеси и на Молукския архипелаг. От средата на 2019 акциите им непрекъснато ескалират, което кара мнозина анализатори да прогнозират, че Тихоокеанският басейн е на прага на ново преразпределяне на сферите на влияние.

*Българско геополитическо дружество