19
Съб, Сеп
22 New Articles

Радикалният ислям в Африка и чуждестранното военно присъствие на континента

брой 4 2020
Typography

През последните години активността на радикално-ислямистките движение в Африка и особено в северната и част, непрекъснато нараства, за което силно допринесе и т.нар. „Арабска пролет”. В същото време местните светски режими изглеждат неспособни да се справят с тази опасност, дори и с помощта на подкрепящите ги големи чуждестранни играчи, повечето от които поддържат свое военно присъствие на континента.

 

 

Легенда:

Зони на религиозно влияние

Мюсюлманско мнозинство

Мюсюлмани (рядко населени зони)

Зони на религиозни конфликти

Християнски малцинства

Християнско мнозинство

 

Зараждането и възходът на „Боко Харам”

Само при едно от нападенията на ислямистките терористи от „Боко Харам” срещу село в Северна Нигерия, извършено през февруари 2020, са загинали най-малко 30 души. Активността на африканската терористична организация на моменти засенчва дори тази на такива широко известни ислямисти формации като Ал Кайда, Движението „Талибан”, Ислямска държави, „Мюсюлмански братя”, „Ислямски джихад” или „Хизб ат-Тахрир ал-Ислями”.

„Боко Харам” възниква през 2002, обеднявайки радикални сунитски ислямисти в Североизточна Нигерия, в района на град Майдугури. Първоначално това е просто мюсюлманска секта или общост, опитваща се да живее според законите на шариата и да развива натурално стопанство, в изолирана от обществото труднодостъпна зона. В хода на ескалиращите сблъсъци с местните власти обаче, първият лидер на организацията Мохамед Юсуф призовава адептите си да започнат борба за тотално изкореняване на светския модел на образование и западния начин на живот, сваляне на законно избраното правителство и превръщане на Нигерия в ислямска държава, по модела на талибаните в Афганистан, съществувал до 2001. Определено влияние върху възгледите на водачите на „Боко Харам” оказва активността на Ал Кайда и, в частност, терористичните нападения от 11 септември 2001 в САЩ. Между другото, точно по това време Юсуф пребивава в Саудитска Арабия, като поклоник.

В отговор на притесненията и репресиите на властите, членовете на „Боко Харам” се ориентират към нападения срещу полицейски участъци и военни гарнизони и след като се сдобиват с достатъчно оръжие съумяват да поставят под контрол значителни територии в Северна Нигерия. Правителството е принудено да изпрати редовни военни части срещу ислямистите, като през 2009 са унищожени няколкостотин бойци на организацията, включително първия и лидер Мохамед Юсуф.

Останалите на свобода членове на „Боко Харам” се оттеглят в джунглата, а някои преминават в нелегалност, като за кратко време съумяват да възстановят числеността и ударната си мощ, възобновявайки партизанската война, диверсиите и терористичните атаки. При това те постепенно преминават от нападения срещу полицейски участъци, армейски казарми, военни бази, християнски църкви и общности, училища и колежи (съпроводени с масови убийства и отвличания) към „прочистване” на селски райони и овладяване на големи градове и населени места в северозападните щати на Нигерия, като дори атакуват столищата на щата Борно Майдугури.

Жертви на мащабните терористични нападения са предимно мирни жители, без оглед на етническата и религиозната им принадлежност: жени и деца, християнски и мюсюлмански духовници, племенни вождове и авторитетни личности. По приблизителни оценки, през последните десетина години бойците на „Боко Харам” са убили над 20 хиляди души, 2,5 милиона жители на Североизточна Нигерия са станали вътрешно преместени лица, а 200 хиляди са принудени да бягат в Камерун, Чад, Нигер и други съседни държави.

Правителството беше принудено да признае, че „Боко Харам” се е превърнала в нарастваща заплаха за националната сигурност и по негова молба, през май 2014 Съветът за сигурност на ООН я включи в списъка на терористичните организации.

Междувременно, под ръководстото на новия си лидер Абубакар Шекау, „Боко Харам” се трансформира в транснационална терористична групировка и след 2013 започна да извършва трористични нападения и в граничните райони на съседните дърави – Чад, Нигер, Камерун и Буркина Фасо. Терористите шантажират президентите на тези страни, че ако изпратят свои военни контингенти в Нигерия, в подкрепа на федералната армия, ще станат обект на нови атаки. Макар че формално „Боко Харам” не се смята за филиал на Ал Кайда, лидерите и активно сътрудничат с тази мрежа и най-вече с филиалите и „Аш-Шабаб” (в Сомалия), „Ал Кайда на Арабския полуостров” и „Ал Кайда в държавите от Магреб”. Това сътрудничество се изразява в координиране на отделни действия, съвместни мероприятия и оказване на логистична и финансова взаимопомощ.

През август 2014, въодушевен от успехите на Ислямска държава (ИД) в Сирия и Ирак, Шекау обяви създаването на халифат в Североизточна Нигерия със столица завладения от терористите град Гвоза. През март 2015 една от фракциите на „Боко Харам” се закле във вярност на халифа на ИД  Абу Бакр ал-Багдади и се преименува на „Западноафриканска провинция на Ислямската държава. Твърди се, че по това време 200 бойци на „Боко Харам” са били изпратени в Либия в подкрепя на ИД.

Между ИД и „Боко Харам” действително има много общо, що се отнася до идеологията, целите, задачите, методите и способите за тяхната реализация. Налице са обаче и определени различия. Ако ИД претендира да създаде глобален джихадистки халифат, „Боко Харам” ограничава активността си в Нигерия и съседните държави. ИД демонстрира, че може не само да овладява територии и големи населени пунктове, но и да ги управлява, т.е. да изгражда необходимата властова вертикала на място и, благодарение на приходите от продажбата на петрол, селскостопанска продукция, музейни артефакти и други източници, да покрива насъщните нужди на своите бойци и населението на „халифата”. За разлика от ИД, нигерийските екстремисти разполагат с по-малко ресурси и компетентни управленски кадри. „Боко Харам” се финансира чрез грабежи, рекет и конфискация на средства от местните търговци, контрабанда на оръжие, подкрепата на привържениците от средите на сенаторите и бизнесмените от североизточните щати, контрола над наркотрафика от Западна Африка към Европа, финансовите връзки с някои филиали на Ал Кайда и подкрепата от ИД. Групировката не може да управлява ефективно завзетите градове, затова и не се опитва да създава там алтернативна администрация. В момента контролираната от екстремистите територия леко намаля в резултат от активните действия на нигерийската армия и съюзниците и от антитерористичната коалиция. В същото време, продължаващите терористични нападения показват, че организацията е съхранила ядрото си и твърдо възнамерява да продължи борбата. Само през 2019 бойците на „Боко Харам” са убили над 1000 християни и 750 нигерийски военни в северниите и централни части на страната.

От създаването си досега, в ръководството на „Боко Харам” нееднократно е възниквало разцепление, в резултат от което се появяват нови фракции като „Ансару” или „Ислямска държава в Западна Африка”. През 2016 Шекау беше принуден да отстъпи мястото на едоличен лидер на заклелия се във вярност на ИД Абу Бусаб ал-Барнауи. На свой ред, последният беше заменен през март 2019 от слабо познатия дотогава Абу Абдала Идрис.

Както сочи опитът, смяната на лидера в радикалните ислямистки групировки съвсем не означава отслабване на организацията. По правило много бързо се появяват нови лидери, които продължават започнатото от предшествениците им. Водачите на „Боко Харам” умело се възползват от недостатъците на централната и регионална власт в страната (корупция, неефективно управление на 200-милионното население и и икономиката на петролната регионална държава, бедността, безработицата и социалното неравенство). Джихадистите разпалват съществуващите етнически и религиозни противоречия, запълвайки вакуума в сферата на идеологията и вярата с догмите на примитивния ислям от VII век, освен това – подобно на други терористични организации – широко използват съвременните информационни технологии за пропаганда и вербуване на нови привърженици.

Като регионална терористична организация и част от общия фронт на радикалния ислям в света, „Боко Харам” най-вероятно ще продължи да съществува и в обозримо бъдеще. За изкореняването на африканските джихадисти ще са необходими координирани усилия, при това не само военни, но и социално-политически. Докато идеята за борба за справедливост, под формата на джихад, остава привлекателна за лишените от всичко млади африканци, продължават да се задълбочават социалното неравенство, бедността, безработицата и корупцията, в редовете на „Боко Харам” и подобните и организации ще продължат да се вливат хиляди нови членове.

Ислямистите в зоната на Сахел

От края на 2019 насам терористичните нападения в зоната на Сахел, включително срещу християнски църкви, непрекъснато ескалират. През февруари 2020 въоръжени ислямисти атакуваха протестантска църква в Панси, в северната част на Буркина Фасо, по време на неделната проповед, при което загинаха 24 души, включително пастора, а други 18 са били ранени или отвлечени. Малко преди това група въоръжени ислямисти проникна в град Себба и отвлече от дома му местния пастор и седем членове на неговото паство. Наколко дни по-късно, петима от тях, включително пасторът, бяха намерени мъртви. Впрочем, обект на атаки са не само църквите, но и населени пунктове и позиции на правителственит сили в Мали, Нигер и Буркина Фасо.

Според мнозина анализатори, зачестилите нападения на ислямистите донякъде са следствие от френската военна намеса в региона.

Както е известно, зоната на Сахел включва части от Мали, Нигер, Буркина Фасо, Чад, Судан и Мавритания. Повечето от тези страни са бивши френски колонии, което обяснява интереса на Париж да съхрани на всяка цена влиянието си в региона, включително увеличавайки военното си присъствие там от 4500 до 5100 военни, в рамките на антиислямистката операция „Бархан”. Това обаче провокира антифренски настроения сред местното население.

Според специалния представител на генералния секретор и председател на службата на ООН за Западна Африка Мохамед ибн Чамбас, е налице „безпрецедентен бум на терористичното насилие в региона, който преживя разрушителна вълна от терористични атаки срещу граждански  и военни обекти”, като географският фокус на нападенията постепенно се измества на изток от Мали към Буркина Фасо и „все повече заплашва крайбрежните държави от Западна Африка”. Експертите отделят специално внимание на нарастващият брой жертви на терористични нападения в Буркина Фасо, Мали и Нигер, които през последните три години са се увеличили пет пъти. Само през миналата 2019 техни жертви са станали над 4000 души, срещу 770, през 2016.

При това този бум на ислямисткото насилие се случва въпреки мащабното присъствие на чуждестранни „омиротворителни” сили в региона и особено в Мали, при това не става дума само за френски части, но и за части на ООН, набрани от армиите на съседните африкански държави. На практика, присъствието на последните, само ожесточава ислямистките терористи. Всъщност, дори и традиционно враждуващите местни племена се обединяват в отказа си да приемат западната военна намеса, както и продължаващата безогледна експлоатация на африканските ресурси. Така например, вождовете на малийското племе Догони обвиняват Париж, че се възползва от ситуацията в Мали за да „колонизира отново страната”, а тези на племето Фулани посочват, че международните организации харчат огромни средства за безмислени мисии в региона.

Факт е, че Франция продължава да експлоатира бившите си колонии в Африка икономически – добивайки ресурси и контролирайки местната валута – т.нар. CFA франк (западноафриканският CFA франк се използва в 8 страни, а централноафриканският – в други 6). В тази зона, живее около 14% от цялото африканско население, т.е. 155 млн. дущи и тя несъмнено е изключително интересна за Запада, включително заради стратегическите и ресурси. Инициативата на редица африкански държави за замяната на CFA франка с новата валута Eко продължава да поражда твърде противоречиви реакции, като според някои експерти тя е „поредната форма на западния неоколониализъм”, реализацията и се контролира от Запада, а гарант за паритета на екото по отношение на еврото отново ще бъде Франция. Всъщност, новото в случая, че екото ще бъде директно обвързано с Европейската централна банка, т.е. контролът ще се реализира вече на ниво „еврократи”.

Истината е, че Франция се е забъркала в изключително сложна игра на Черния контииент. От една страна, тя на практика подкрепя ислямисткия тероризъм (нигерийските митничари например, наскоро откриха изпратено от Франция оръжие, предназначено за бойците на „Боко Харам”), а от друга се сражава с ислямистите, разширявайки за целта военното си присъствие в Африка. Самият Макрон говори за „деколонизация” на континента, но в същото време се опитва да го реколонизира на ново, паневропейско равнище. Много показателно е обаче, че френският президент никога не е декларирал пред медиите волята на страната си да защити християните – нито тези в собствената му страна, още по-малко пък африканските. Той не спомена нищо по този въпрос, нито по време на пожара в парижката катедрала „Св.Богородица”, нито когато в Буркина Фасо и другите бивши френски колонии ислямистите убиват десетки християни. Впрочем, на френската политика в Африка ще се спра подробно по-долу.

Ислямисткият терористичен анклав в Тунис

Както е известно, мнозина от избягалите от Идлиб сирийски ислямисти бяха прехвърлени на Черния континент (включително с помощта на турските власти)        , превръщайки се в сериозна заплаха за сигурността на Северна Африка.

В момента по-голямата част от тях се намират на територията на Либия и Тунис. Както посочват местните анализатори, Анкара, която не е склонна да жертва собствените си военни за да реализира своите геополитически интереси в Северна Африка, където оказва военна подкрепа на либийското Правителство на националното съгласие, ръководено от Файез ас-Сарадж, е готова да превърне Либия и Тунис в регионални огнища на ислямистия тероризъм, като продължава активно да прехвърля наемници в тези страни.

Решението на Анкара да избере именно Тунис за своеобразен хъб за ислямистките бойци от Сирия, беше обусловено от победата на местната ислямистка партия „Ан-Нахда” на парламентарните избори през октомври 2019. Тук е мястото да отбележа, че много от идеите на „Ан-Нахда” съвпадат с тези на организацията „Мюсюлмански братя”, която активно се подкрепя от Турция и Катар. Да на забравяме и, че управляващите вече почти двайсет години в Анкара „умерени ислямисти” са просто турският филиал на „Мюсюлмански братя”.

През деветте години след свалянето на режима на президента Бен Али (управлявал през 1987-2011), Тунис преживя трудни времено. Страната, която разчиташе главно на туризма и разполагаше с великолепна хотелска мрежа, стана обект на множество терористични нападения от страна на ислямистите, които нанесоха огромна вреда на туристическия сектор и лишиха хиляди местни жители от работа. Съвсем не беше случайно, че в редовете на Ислямска държава се оказаха над 6 хиляди туниски джихадисти, разчитащи, че в сраженията с „неверниците” в Сирия и Ирак ще си гарантират някакво финансово благополучие. Според редица западни експерти, именно тунизийците са формирали най-голямата етническа група, в рамките на ИД.

След разгрома на ислямистите в Сирия и Ирак обаче, на фона на активната подкрепа за „Мюсюлмански братя” от страна на Турция и Катар, както и на подкрепата на Запада за режима на Файез ас-Сарадж в Триполи, станахме свидетели на мащабен процес на завръщане в Тунис на бойци от Ислямска държава, сражавали се в Сирия и други близкоизточни държави. Сред факторите за това е и процесът на формиране в тази северноафрканска страна на сериозен „сенчест сектор” и свързаните с него схеми за финансиране на екстремистите, създаване на тренировъчни лагери и вербуване на нови джихадисти.

Сирийските ислямисти, които попълват редовете на нередовните въоръжени формирования на Правителството на националното съгласие, често провокират скандали с военни от редовната либийска армия, тероризират мирното население в Триполи, участват в грабежи и отвличания. По данни на медиите броят им в Либия вече надхвърля 4 хиляди, а Турция подготвя прехвърлянето на нов контингент в специализираните си лагери в Североизточна Сирия. Според един от арестуваните в Тунис бивши джихадисти, те получават там начална военна подготовка, след което веднага ги изпращат в Либия.

Очевидно Анкара използва Тунис като междинен хъб в транзита на терористи и въоръжение за режима в Либия. Последното се доставя по въздух и вода. Ако се съди по съобщенията в различни специализирани медии,  първата голяма доставка на военна техника, оръжия и боеприпаси от Турция е била осъществена през май 2019, когато в пристанището на Триполи е пристигнал плаващият под молдовски флаг кораб Amazon, доставил голямо количество нови турски бронетранспортьори MRAP Kirpi II и Vuran , предназначени за сирийските наемници, подкрепящи ПНС. В доклад на Съвета за сигурност на ООН пък се посочва, че през периода май-юли 2019 турско оръжие е било прехвърляно в Либия и по въздуха с посредничеството на  компанията  ProAir-CharterTransport GmbH и със самолети на частните украински авиопревозвачи «Авиакомпания Украина-Аероалианс» и «SkyAviatrans».

Междувременно обаче, в резултат от оказалите се временни успехи на т.нар. Либийнска национална армия, командвана от фелдмаршал Халифа Хафтар, се наблюдава процес на връщане на част от ислямистките наемници на ПНС в Тунис. Така, през януари 2020 туниските сили за сигурност, арестуваха двайсет чуждестранни наемници, опитващи се да влязат в страната от Либия, включително известният терорист Фираз ас-Салуки, известен като Ал-Уахши и притежаващ турски паспорт.

Както заяви в тази връзка туниският представител в ООН, правителството на страната е силно обезпокоено от появата на голям брой сирийски наемници в Либия, като специално подчерта, че те се изпращат там от Турция. Според него, в момента броят на въпросните наемници е 4,4 хиляди, като 2600 от тях действат в района на Триполи, а 1800 се подготвят в турските тренировъчни лагери в Либия. Повечето от тях идват от района на Африн, в Северозападна Сирия. В тази връзка правителството на Тунис официално поиска от Анкара да прекрати подкрепата си за ислямистките терористи, действащи в Либия. Същите искания впрочем, бяха издигнати от демонстриращи пред турското посолство в Тунис, които декларираха, че категорично не желаят страната им да бъде превърната в транзитен хъб за прехвърляните в Либия ислямистки терористи.

Мозамбик: ислям, ресурси и кръв

Макар че медиите отделят повече внимание на проявите на ислямския радикализъм в Северна и Западна Африка, този феномен вече е присъщ и на други региони на континента. Пример за това е активизирането радикалните ислямисти в Мозамбик. Последните събития в тази страна и в частност в нейната провинция Кабу Делгаду, потвърждават появата там на нова терористична организация с джихадистка насоченост, способна не само да дестабилизира ситуацията в тази източноафриканска държава, но и да създаде сериозни проблеми за съседите от региона.

Идеологията, символиката и методите на действие на местните джихадисти почти не се различават от тези на терористите на Ал Кайда, Ислямска държава, „Боко Харам” или „Аш-Шабаб”. Лидерите на мозамбикското ислямистко бунтовническо движение  „Ансар ас-Суна” поддържат тесни връзки с радикалните фундаменталистки организации в Нигерия, Танзания, Сомалия, Кения, Конго и района на Големите африкански езера. В страната обаче, то е известно повече като „Aш-Шабаб” („Младеж”), по асоциация с едноименната сомалийска терористична организация. Водачите му се обявяват за повсеместно налагане на законите на шариата, премахване на светската образователна система и – в крайна сметка – създаване на ислямска държава, което в очевиден разрез с местните традиции и суфиската версия на исляма, изповядвана от тамошните мюсюлмани. Ще напомня, че бившата португалска колония Мозамбик е светска страна, в която религията е отделена от държавата. Половината от населението изповядват традиционните местни култове, 30% са християни-католици и само 20% са мюсюлмани, населяващи предимно северните провинции.

По данни на Международната организация за локализиране на въоръжените конфликти (ACLED), само през 2019 терористичната активност в тази източноафриканска страна е нараснала с 237%, а броят на загиналите – със 197%, като сред тях са стотици местни жители и военни от правителствените сили. Агенцията на ООН за бежанците изрази силно безокойство във връзка със ситуацията в северната провинция Кабу Делгаду, в близост до границата с Танзания, където в последно време бяха осъществени десетки въоръжени атаки, а над сто хиляди души трябваше да напуснат домовете си.

През първите три месеца на 2020 в тази част на страната бяха регистрирани най-многобройните и жестоки изблици на насилие от началото на бунта на радикалните ислямисти през октомври 2017 насам. В момента атаките на джихадистите се разпрострират към южните райони на Кабу Делгаду, принуждавайки все повече хора да търсят спасение в провинциалната столица Пемба.

Провинция Кабу Делгаду е сред най-слабо развитите в социално-икономическо отношение региони на Мозамбик. През април 2019 160 хиляди местни жители пострадаха от изключително мощния циклон „Кенет”, а по-късно много селища, мостове и пътища в превинцията бехя разрушени от наводнение. Възползвайки се от последиците от стихийните бедствия, джихадистите разширяват ареала на военните си операции, придвижвайки се на юг и в дълбочина и доближавайки се все повече до провинциалната столица Пемба. Бежанците споделят пред медиите за масови отвличания на хора, зверски убийства и изтезания на местното цивилно население от страна на бунтовниците. Много десетки села вече са били обект на терористични нападения, като част от тях са напълно разрушени. Джихадистите атакуват и правителствени учреждения, полицейски участъци, военни гарнизони, църкви, училища, болници, предприятия за добив на газ и петрол.

Засега правителството очевидно не е в състояние да въведе ред в Кабу Делгаду, както и в цялата северна част на страната. Президентът на Мозамбик Фелипе Нюси беше принуден дори да декларира готовност да преговаря с терористите, които обаче игнорираха предложението му. Освен това беше създадена Агенция за ускорено социално-икономическа развитие на трите северни провинции, планира се  създаване на допълнителни работни места за младите хора, които представляват основния мобилизационен ресурс на джихадистите. Паралелно с това, властите стартираха подготовката на най-мащабната през последните месеци военна операция в провинция Кабу Делгаду.

Активизирането на терористите в региона и ответните мерки на правителството съвпаднаха по време с началото на работите по проучване, добив и износ на природен газ и плановете за реализация на други мащабни проекти в северната част на страната. Запасите на откритите край североизточните брегове на Мозамбик газови находща се оценяват на 5,1 трлн. куб. м, което нарежда страната на 12-то място в света. Голям интерес към развитието на региона демонстрират редица европейски (включително руската „Роснефт”), бразилски, индийски, японски, китайски и австралийски компании. Китайски банки например, планират да инвестират 2,7 млрд. долара в реализацията на най-големия инфраструктурен проект в Мозамбик – изграждането на 639-километрова железопътна линия, свързваща въглищните мини в провинция Тете с терминала Макусе, на брега на Индийския океан.

През февруари 2020 представители на големите международни компании Exxon Mobil и Total, ангажирани с разработването на газовите находища в шелфа на океанската акватория, поискаха от правителството на Мозамбик да осигури защитата на обектите им от ислямистите. Заради техните терористични атаки е налице сериозен риск от провал на осъществяваните от двете компании проекти за производство на втечнен газ (LNG), на стойност 60 млрд. долара Очевидно те смятат, че правителствените сили в северните провинции на страната не са достатъчни за ефективно противодействия на джихадистите.

Доказателство за това, че подобни опасения не са лишени от основание, стана овладяването от бунтовниците, през март 2020, на окръжния център Масимбоя, разположен само на няколко десетки километра от района, избран от двете корпорации за изграждане на терминали за втечняване на природен газ.

Тоест, налага се изводът, че активизацията на терористичните действия на радикалните ислямисти в Мозамбик съвсем не е случайна. Тя е пряко свързана с откриването на големи находища на газ, петрол, скъпоценни камъни и графит в страната, което – както показва съвременната африканска действителност – обикновено води не само до рязко изостряне на вътрешнополитическата борба за контрол над тези ресурси, но и до намесата на външни играчи, чиито интереси могат да се окажат сериозно засегнати. Тоест, не бива да се изключва, че активността на джихадистите в Мозамбик, а и в другите африкански страни, се стимулира от управляващите кръгове и неправитествените организации на страни, които не са заинтересовани от появата на пазара на поредния конкурент – голям износител на енергоносители и други стратегически ресурси. В тази връзка, по-долу ще се спра на интересите и военното присъствие на основните външни играчи в Африка.

Големите външни играчи

 

 

По правило, големите „външни играчи” в Африка разчитат на свои „държави-клиенти”, в които се добиват интересуващи ги ресурси, или пък се опитват да ги отнемат от съперниците си. Битката между тях обикновено води до ръст на корупцията, конфронтация, въоръжена агресия или дори до подкрепа на откровено терористични организации във въпросните държави. Сред примерите за това е ролята на въглищата и природния газ за възхода на радикалния ислямизъм в Мозамбик, на урана и златото – за активизирането на ислямистите в Нигер и Мали, на петрола – в Судан, на диамантите – в Централноафриканската република и т.н.

Африканската геополитика на Париж

Вероятно най-важният „африкански ресурс” за Франция , е уранът, от който Париж се нуждае за развитието на атомната си енергетика (макар че през последните десетилетия страната ограничи възможностите си като ядрена сила). По-голямата част от този уран се доставя от Африка, като тук е мястото да напомня, че 2/3 от френската ядрена енергетика се контролира о корпорацията Framatome (бившата Areva).

Уранът, използван за ядрените реактори на Framatome, се доставя предимно от района на Сахел и най-вече от Северен Нигер и Мали. Чад и Мавритания също разполагат с огромни запаси от този енергоносител. Освен това, Мали е четвъртия най-голям доставчик на злато и, на фона на спада на регистрираните златни резерви и вече приключилото присвояване на златните запаси на т.нар. „страни-парии” (като Либия или Ирак например) от западните държави, представлява изключително привлекателна „мишена”  - особено за проблемните банки в ЕС.

Добивът на уран в Сахел обаче доведе до редица вредни последици за природната среда и населението в региона. Питейната вода например, често се оказва заразена. Това доведе до възникване на стихийно протестно движение, оглавено от еколога от Нигер Алмустафа Алхасен и създадената от него неправителствена организация “Агхирин”, които от 2001 насам се борят срещу корупционните практики на Areva (Framatome) в Нигер и Мали. През 2006-2009 протестите и стачките в Агадес (Нигер) и Мали ескалираха. Две години по-късно обаче, в резултат от т.нар. „Арабска пролет” и свалянето на либийския диктатор Кадафи с активната военна помощ на Запада, в Сахел се появиха нови ислямистки терористични групи, сред които „Движението за единство на джихада в Западна Африка” и „Анзар Дайн”, за които американският експерт Стив Браун твърди, че се финансират от френското и мароканското разузнавания, както и „Ал Кайда на ислямски Магреб”, финансирана, според Браун, от ЦРУ.

Междувременно, още преди „Арабската пролет” и появата на ислямистите, бунтът на коренното местно население – туарегите, ръководен от т.нар. Движение за освобождение на Азауад (MNLA, обявяващо се за преразглеждане на договорите с Areva), постигна сериозни успехи срещу силите на малийската армия. За разлика от ислямистите, бунтовническото движение на туарегите няма религиозен характер и не разчита на външно финансиране, затова пък възходът му доведе до френската военна интервенция в Мали – т.нар. Операция „Сервал”, осъществена през 2014 от базите в Бамако и Нджамена. Макар че формално тя целеше да бъде нанесен удар по филиалите на Ал Кайда и ИД в Западна Африка (които на практика не съществуваха до 2010), всъщност беше насочена именно срещу туарегите, които оказваха най-сериозна съпротива срещу проектите на Areva.

Досега френските военни използваха за целта летищата на столицата на Мали – Бамако (където е базирана Интегрираната многостранна мисия на ООН за стабилизиране в Мали - MINUSMA) и на Чад – Нджамена, макар че те не са особено подходящи за въздушните удари срещу коренното население на региона, т.е. пистите им не отговарят на изискванията на модерните френски бойни самолети. В тази връзка, мнозина експерти си задават въпроса, дали Макрон ще получи разрешение от САЩ да използва новата американска военновъздушна база 201 в Нигер, която беше официално открита през ноември 2019, за бомбардировките срещу бунтовниците-туареги. От централата на НАТО отказват да дадат информация, дали базата може да бъде използвана и от американските съюзници, но според мнозина, тя де факто функционира като „тайна” въздушна база на пакта. Тук е мястото да напомня, че САЩ внасят под 3% от необходимия им уран от Нигер, докато Франция внася десет пъти повече. Американците почти не внасят и петрол от Африка, но французите внасят 25% от необходимия им петрол от Нигер, Ангола, Либия и Алжир. След като Тръмп влезе в Белия дом, между политиката на Париж и Вашингтон в Африка вече не съществува предишния синхрон. САЩ настояват французите и другите членове на НАТО да инвестират повече в изграждането и експлоатацията на военните бази, включително и на база 201. Впрочем, дори ако Франция е получила разрешение да използва въпросната база, очевидно е, че Макрон би предпочел тя да се контролира от ЕС, а не от САЩ/НАТО (особено след като смята, че пактът е „в мозъчна смърт”). При всички случаи, американските бази в Африка могат да се използват от другите членове на НАТО само при пълна секретност, защото пактът не участва във финансирането на нито една от тях

Френско-италианският сблъсък в Африка

През последно време държавите от Африканския Рог - Етиопия, Еритрея, Сомалия и Джибути, са в центъра на вниманието на италианската дипломация, която усилено търси политически партньори на Черния континент, включително за целите на борбата с мигрантския наплив. Освен това, в Рим отчитат нарастващото влияние на Китай в Джибути, както и  разширяващото се военно присъствие на Франция и САЩ. Италия държи да възстанови присъствието си в региона, разчитайки на факта че три от посочените по-горе държави, са бивши нейни колонии, а също да гарантират участието на италианските компании в изграждането на транспортната инфраструктура, необходима за свързването на етиопската столица Адис Абеба с еритрейското пристанище на Червено море Масауа.

Делът на сомалийците, етиопците и еритрейците в миграционните потоци от Африка към Европейския съюз, през Чад, Судан и Либия, традиционно е доста висок. Италия, която в момента е третия най-голям инвеститор (след Китай и ОАЕ) на континента, би искала да ограничи нелегалната миграция, инвестирайки в икономиката и транспортната инфраструктура на Африканския Рог, за да подобри икономическата ситуация там.

Макар че си остава бедна страна, Етиопия демонстрира мощен икономически растеж от 10,3%, в периода 2007-2017, при положение, че средният показател за региона бе 5,4%. Според мнозина анализатори, тази страна, с нейното бързо нарастващо население и сравнително евтина работна сила, скоро ще се превърне в „африканския Китай” по обемите на производството си.

Адис Абеба провежда и активна външно политика, акцентирайки върху все по-тесните възки с Кения и Судан. От своя страна, Италия залага на Етиопия като своеобразен икономически и политически плацдарм в Африканския Рог, откъдето може да проникне на Арабския полуостров, през Червено море, както и в зоната на Индийския океан. В същото време, Рим също се стреми към по-динамични отношения с Кения, където в момента работят многобройни италиански неправителствени организации, а италианският износ за тази източноафриканска държава наближава 200 млн. евро.

Що се отнася до Сомалия, въпреки крайно нестабилната ситуация в тази „пропаднала държава”, Италия планира да инвестира в нея около 270 млн. евро, през следващите 20 години. Чад и Нигер, които граничат с друга бивща италианска колония в Африка – Либия, представляват логично продължение на геополитическата верига Судан-Еритрея-Етиопия-Джибути-Сомалия-Кения, която Рим се опитва да изгради. Това обяснява и посещението на италианския премиер Джузепе Конте в Нджамена и Ниамей през януари 2019, непосредствено след визитата му в Етиопия и Еритрея.

Истината е, че Чад и Нигер играят ключова роля за баланса в системата на международна сигурност в региона на Сахел, където италианските военни са част от многонационалните сили, разположени след разпадането на либийската държава. Между другото, мнозина италиански геополитици разглеждат Нигер и Чад като „южната граница на Европа”. В тази връзка, споразумението между Италия и Нигер от септември 2017, което доскоро се пазеше в тайна, заслужава специално вннмание. Неговият чл.6 предвижда доставката на италианско военно оборудване за армията на Нигер, включително танкове и транспортни средства, автоматично оръжие и боеприпаси, въоръжения с голям и среден калибър, бомби, мини (без противопехотни), ракети и ракетно гориво, електронни, електрооптични и фотографски системи с военно предназначение, специални бронирани материали, машини и оборудване. Това споразумение, както и подготовката на местните военни от италиански специалисти, позволява на Италия да се конкурира с традиционно силното френско влияние в Западна Африка и в същото време гарантира добри печалби на нейната военна индустрия.
Междувременно, съперничеството между европейските играчи и особено между Италия и Франция за контрол над стратегически важните северноафрикански региони и техните ресурси става все по-очевидно. Париж се опасява, че дипломатическите успехи на Рим в Африка и особено в бившите френски колонии от Сахел могат в крайна сметка да осигурят на италианците политически и/или икономически контрол над обширния регион от Алжир до Кения, който на свой ред би могъл да разграничи франкофонската Северна Африка, от също предимно франкофонската централна част на континента. Алжир, Тунис, Мали, Мавритания и Буркина Фасо, които са традиционна зона на френското влияние, се превръщат в обекти на засиленото внимание на Рим (сред доказателствата за което беше откриването на италианско посолство в столицата на Буркина Фасо - Уагадугу). Впрочем, политическите и икономически амбиции на Италия включват и друга бивша френска колония – остров Мадагаскар, разположен срещу източното африканско крайбрежие. Тоест, сблъсъкът между Рим и Париж както на тази, така и – особено – на либийската шахматна дъска  (имам предвид разгорелия се конфликт между италианската енергйна корпорация Eni и френската Total) най-вероятно ще продължи да се изостря.

Американското военно присъствие на континента

Според цитирания по-горе американски експерт Стив Браун, в момента САЩ разполагат с 34 военни бази в Африка, без да броим 13-те, които са в процес на изграждане на територията на четири държави. При това, този бърз ръст на американското военни присъствие на континента не се дължи толкова на интереса на Вашингтон към африканските ресурси, колкото на стремежа му да съхрани и укрепи ролята си на световен хегемон, противодействайки на всеки опит на такива държави като Русия и Китай да проникнат да континента и да експлоатират неговите богатства. САЩ имат най-много военни бази в Нигер – пет, като те се намират в столицата Ниамей, както и в Уалач, Арлит и Маради, плюс секретната база в Дирку, т.е. повече, отколкото във всички останали западноафрикански държави, взети заедно.

Американската база за дронове в Джибути е най-голямата от този род в света, като от нея САЩ могат нанасят удари по всякакви цели не само в Сахел, но и в Иран например. Както вече споменах по-горе, в края на 2019 Африканското военно командване (AFRICOM) приключи изграждането на още по-голямата въздушна база 201 в Агадес (Нигер), откъдето могат да бъдат нанасяни удари по Алжир или други цели в зоната на Сахел. Освен това, американците разполагат със секретна база за дронове в Тунис (Сиди Ахмед), макар че новият президент на страната Каис Саид настоява за премахването и.

САЩ имат още пет военни бази в Сомалия, някои от които са секретни, чиято цел е да оказват подкрепа на бригадата за бързо реагиране на AFRICOM, известна като „Специална пехотна бригада Данаб”, която официална се ръководи от САЩ и сомалийското правителство и е съставена от подготвени от американците местни командоси. Показателно е, че тази подготовка се осъществява от частната военна компания от Вашингтон Bancroft Global Development.

В Кения са разположени други четири военни бази на САЩ, включително в Манда Бей и Момбаса, като от първата постоянно се нанасят удари с дронове срещу обекти на територията на Сомалия, Йемен и Ирак. Още три тайни американски военни бази (вероятно използвани и от НАТО) се намират на либийското крайбрежие и позволяват на САЩ при нужда да осъществяват атаки с дронове в изключително голям радиус – чак до Пакистан.

Не бива да забравяме и базата Камп Лемоние в Джибути, където са разположени около 4000 военни на САЩ и НАТО. Във Вашингтон твърдят, че това е „едиствената постоянна американска база в Африка”, вероятно защото много нови бази на САЩ/НАТО все още са в процес на изграждане, а съществуването на други се пази в тайна.

Така, в Камерун, Мали и Чад има обекти, които американските военни обявяват за „временни и предназначени за използване само в краен случай”, но чиято цел е именно гарантиране контрола над Сахел. Сред тях са базата за дронове Гаруа, или базите Дуала и Салак, където се подготвят кадри на частни американски военни компании или – доста рядко, се осъществяват атаки с дронове срещу ислямистите от „Боко Харам”. Впрочем, САЩ имат и друга секретна база в Чад – в северния град Файо Ларжо, чиито оперативен статут остава неизвестен. Американска база има и в столицата на Габон Либревил, като задачата и е да гарантира бърз достъп и ускорено прехвърляне на военни части в различн точки на региона. Същото се отнася и за базата в сенегалската столица Дакар.

Макар че в момента САЩ покриват нуждите си от енергоносители изцяло със собствено производство, във Вашингтон са наясно, че това няма да продължи вечно. Според някои експерти, то може да приключи още през 2024, заради появилите се проблеми с добива на шистов газ и петрол. При подобно развитие и при положение, че американците вече хаотизираха достатъчно Близкия Изток, Африка може да се окаже важен източник на енергоносители за тяхната икономика. В тази връзка ще напомня, че плановете на САЩ да разширят сондажите и добива на природен газ в Мозамбик, както и в Африка, като цяло, продължават да се развиват.

В общи линии, американските военни бази в Африка обслужват следните цели: ликвидиране с помощта на дронове на бунтовнически лидери, без значение, дали става дума за ислямисти или за водачи на местни движения, обявяващи се против действията на западните компании в региона; гарантиране достъпа на американските корпорации до африканските ресурси, ако и когато те се окажат необходими; да се попречи на Русия и Китай да експлоатират ресурсите на континента; разширяване сферата на действие на НАТО; укрепване на глобалната хегемония на САЩ.

Руските частни военни компании и базата в Еритрея

В момента руснаците разполагат само с една база в Африка. Целта на създадения наскоро руски логистичен център в Еритрея, не е съвсем ясна, възможно е дори да не става дума за истинска военна база. Москва обаче официално декларира интереса на страната да участват в разработването на африканските ресурси и, в частност, в гарантирането на ядрената сигурност на континента, така че и базата в Еритрея може да е част от тези усилия. Впрочем, говори се и за бъдеща руска база в Судан.

Освен това руски частни военни компании (и, в частност, т.нар. ЧВК „Вагнер”) активно действат в следните африкански държави: Централноафриканската република (където се добиват злато, скъпи дървесни видове и диаманти); Либия (нефт, природен газ, желязна руда); Мозамбик (където руският гигант Газпром неуспешно се конкурираше с американския Exxon за голям договор за добив на природен газ, в северната част на страната, където са особено активни ислямистите от „Ансар ас-Сунна”); Ангола (желязна руда, диаманти, петрол, боксити, уран, силикати); Уганда (мед, кобалт, злато, платина); Камерун (петрол, дървесина, хидроенергетика, каучук, палмово масло, природен газ, кобалт, никел). Изброявам тези ресурси, понеже служителите на руските ЧВК се наемат за тяхната защита от частни корпорации и официално не са свързани нито с базите на Руската Федарация в Африка, нито с интересите на държавата на континента. Тоест, формално те гарантират или руски корпоративни интереси, или местни интереси на своите собственици и клиенти в Африка. При всички случаи, присъствието на руските ЧВК на континента по никакъв начин не може да се сравнява по своите мащаби с масираното американско военно присъствие там.

Китайската военна база в Джибути

Военната база на Китай в Джибути беше създадена през 2017, вероятно с цел противопоставяне на нарастващата заплаха от все по-агресивната политика на САЩ. Интересно е, че след официалното откриване на базата, в американските медии се появиха множество тревожни коментари, включително, че „САЩ могат да загубят единствената си база в Африка, която също е в Джибути”. Както посочих по-горе обаче, истината е, че американците разполагат с десетки бази на континента.

Според Пекин, целта на китайското присъствие в Джибути е да се гарантира мира в региона, както и да бъде оказвана подкрепа за хуманитарните операции в Африка. Но, дори да приемем, че истинската цел на Китай  е достъпът и разработването на африканските ресурси, това с пълна сила се отнася и за всички останали големи външни играчи на континента. Факт е също, че китайците имат специален интерес към патрулирането в Аденския залив, тъй като искат да защитят морския трафик между Китай и Европа от традиционно активните в тази зона пирати.

Заключение

Африка е континент с огромни ресурси, включително и човешки, и с още по-големи очаквания. При правилна политика за развитието му, той би могъл да просперира, стига големите външни играчи да имат желание реално да го подпомогнат. За съжаление обаче, климатичните промени, ерозията на световния ред и възраждането на колониалното мислене, разглеждащо континента най-вече като резервоар на ресурси, които трябва да бъдат присвоени, без оглед на последиците за местното население не способстват за това. В новия сблъсък между големите външни играчи за ресурсите на Африка се използват всички средства, включително тайната подкрепа за местните ислямистки движения с цел да се хаотизира континента и местните правителства да бъдат принудени да търсят военна помощ отвън, задълбочавайки зависимостта си от големите външни играчи.

Макар да се забелязват някои малки „лъчи на надежда”, в лицето на Алжир, Тунис или дори Еритрея, възраждането на западния колониализъм и изострящият се сблъсък между Запада и Изтока, нямя как да не засегне и Африка. Контнентът очевидно ще продължи да бъде своеобразна бойно поле както между отделните представители на „колективния Запад”, така и между тях и новите играчи. А сред последиците от това ще е надигащото се ново миграционно цунами, което неминуемо ще залее Европа през следващите години.

*Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2020