19
Съб, Сеп
22 New Articles

Средиземноморската идентичност vs. панарабизма

брой 4 2020
Typography

Развитието на отношенията с Гърция и Кипър, наред с формирането на други регионални алианси, е в изключителен национален интерес на Израел, тъй като укрепва статута на страната в сферата на сигурността, в политически и икономически план.

Схемата на тристранните срещи между лидерите на тези страни се оформи през последните няколко години по инициатива на двама гръцки политици – бившият премиер н Гърция Алексис Ципрас и президентът на Кипър Никос Анастасиадис. Те съумяха да действат в синхрон, въпреки очевиднита различия в идеологическите им позиции: така, докато Анастасиадис е класически дясноцентристки политик, Ципрас е убеден представител на радикалната левица.

Гърците стартираха първите тристранни контакти от този тип през есента на 2014 с президента на Египет Абдал Фатах ас-Сиси, като оттогава насам са организирали още шест подобни срещи, последната от които се проведе през есента на 2019. В същия формат, от януари 2016 насам, започнаха да се провеждат и срещи с премиера на Израел, като седмата от тях се осъществи през януари 2020 в Атина, където беше подписан договор за изграждане на газопровода EastMed, свързващ Израел с Европа.

По аналогичен начин се формираха и срещите на гръцките лидери с йорданския крал Абдула II, първата от които се проведе в Никозия през януари 2018. Ще отбележа, че поне на декларативно ниво, гърците изразиха готовност да осъществят подобни срещи и с лидерите на Ливан и Палестинската автономия. На практика обаче, това не се случи, или заради липсата на стратегическо мислене у ръководителите на въпросните страни, или поради факта, че самите гръцки лидери са стигнали до извода, че то няма особен практически смисъл.

Тристранните срещи на най-високо равнище традиционно приключват с подробни съвместния изявления, в които се подчертава потенциалът на близкоизточното сътрудничество, споменава се общото изторическо наследство и се очертават възможни направления за по-нататъшна дейност, предимно в икономическата сфера и най-вече по въпросите за развитието и експлоатацията на енергийните ресурси в региона. Паралелно с това се дискутират заплахите и предизвикателствата за регионалната стабиност, включително тероризма и нелегалната миграция, задълбочаващи се от събитията в арабския свят и на първо място от войната в Сирия.

Показателно е, че в официалните заявления или въобще не се споменават аспектите на съвместната активност в сферата на сигурността, или се засягат само косвено. На практика обаче, именно в тази област през последните години се очертаха нови и важни модели на сътрудничество, включително поредица от съвместни военни учения на Израел, Гърция и Кипър. Знаково в това отношение бе и заявеното от гръцкия военен министър намерение за иницииране в бъдеще на съвместни военновъздушни учения с Израел и Египет.

При това (поне в рамките на триъгъллника Израел-Гърция-Кипър) нещата не се ограничават само със срещи на върха. Конкретните теми, повдигнати в рамките на съвместните заявления, се трансформират в активна тристранна дейност: обсъждания на ниво министри, както и редовни срещи на експертни и парламентарни работни групи. Мащабните и чести (понякога по няколко пъти месечно) мероприятия не само развиват партньорските отношения между страните, но в дългосрочна перспектива им придават и стратегическа дълбочина.

Мотивите и резултатите

Обстоятелствата, при които се създаде форматът на това близкоизточно стратегическо сътрудничество, са пряко свързани (дори ако не го казват открито) с комбинацията от три определящи геополитически фактори.

На първо място, решаваща роля тук изигра идването на власт в Турция през 2002 на Реджеп Тайип Ердоган, както и постепенните, но съществени промени в концептуалната и стратегическа ориентация на тази страна.

В Атина и Никозия Турция и преди това беше възприемана като враждебна държава, но на фона на онова, което съвсем ясно беше преценено, като стремеж на Анкара към регионално лидерство в откровено ислямистки дух, съществуващите опасения нараснаха още повече. Политическата стратегия на Ердоган, която някои определят като „неоосманизъм”, се превърна в едва ли не най-сериозната заплаха за стабилността на египетския и йорданския режими, а също за жизненоважните интереси на Израел както в Газа, така и в Палестина. Между другото, тя повлия и за задълбочаване на конфликта на територията на Сирия.

Към това следва да добавим икономическите трудности, с които се сблъскаха първо Гърция, а след това и Кипър, оказали се въвлечени (до голяма степен, не по своя вина) във финансовата криза. Суровата реалност, която демонстрира и на двете страни дълбоката им зависимост от новия европейски политически и икономически ред (и най-вече от Германия), ги стимулира да потърсят независима стратегическа поззиция, опираща се, в частност, на несвързано с ЕС партньорство в Източното Средиземноморие, в сферата на икономиката и политиката, както и на сигурността.

Накрая, важно, макар и косвено, влияние оказа продължаващата в арабския свят криза, която на фона на ужасите в Сирия и другите арабски региони, едва ли заслужава първоначалното си название „Арабска пролет”. Една от нейните преки и най-сериозни последици за Източното Средиземноморие беше вълната от нелегална миграция (в по-голямата си част от Сирия и Либия), а друга – може би по-незабележима, но дори още по-значителна – продължаващата борба за власт в Египет, най-голямата и най-важна арабска държава. Към това следва да добавим съкращаването на стратегическото присъствие на САЩ в региона, на фона на активния стремеж на Китай, Русия и най-вече Иран да запълнят възникващия вакуум, да извлекат полза от ситуацията и да укрепят статуса си, което, в частност, доведе до укрепване на руските и иранските военно-политически позиции по сирийското крайбрежие на Средиземно море.

На свой ред, Израел, по собствени съображения, започна да разширява дипломатическата си активност на най-високо равнище, съзнавайки изключителната историческа възможност за пробив в отношенията с ключови играчи на международната и регионалната сцена, включително Гърция, Кипър и редица арабски държави, споделящи израелските опасения относно най-големите регионални заплахи.

Непосредствен тласък за формирането на стабилно стратегически партньорство между Йерусалим, Атина и Никозия даде поредицата събития, случили се през 2013, в хода на които президентът на Египет и представител на „Мюсюлмански братя” Мохамед Мурси беше свален, а мястото му зае фелдмаршал Абдел Фатах ас-Сиси. Следва да напомня, че действията на армията срещу Мурси бяха осъществени на фона на мащабното протестно движение „Тамруд” („Въстание”), което изкара на улиците милиони египтяни, противници на управлението на „Мюсюлмански братя”.

Въпреки това, намесата на военните провокира рязко негативна реакция в политическите институции на ЕС в Брюксел, както и в администрацията на тогавашния президент Обама във Вашингтон. Последният подкрепяше идването на власт в Египет на „Мюсюлмански братя” (както и политическата позиция на Ердоган, който на практика представлява турският вариант на същото движение), разглеждайки ги като своеобразна „ислямска демокрация”, уж способна да се превърне в алтернатива на Ал Кайда и другите радикални ислямистки групировки.

Напротив, в Гърция, дори и сред левите политици, които навремето бяха жертви на преследвания от страна на военната хунта, още повече пък в Кипър и Израел, позицията на Вашингтон и Брюксел относно ситуацята в Египет беще възприета като лекомислена и опасна подкрепа за политически сили, действащи в същото русло, като Ердоган. В Никозия и Атина изпитваха сериозна тревога във връзка с възможността тези сили да се опитат окончателно да разрушат остатъците от съществуващия политически ред в източната част на Средиземно море. Споделяното от тези три страни несъгласие с позицията на ЕС и администрацията на Обама, се превърна във важен катализатор за последвалото им сближаване.

Разбира се, допълнителен аспект, способстващ за укрепване на отношенията между страните през последните години, беше възможността за съвместна експлоатация на газовите ресурси в Източното Средиземноморие, включително изграждането на газопровод, който да свърже находищата в шелфа на Израел и Кипър с Гърция и оттам, с Италия, и позволяващ производството на електроенергия в Кипър, която да се изнася по подводни кабели в Европа.

Наред със споразуменията за износ на израелски газ в Йордания и Египет, чиито доставки стартираха през декември 2019, този проект се превърна в основа за мащабна перспектива за енергийна интеграция по схемата „3+3” (Израел, Гърция, Кипър, плюс Египет, Йордания, Италия), към която в бъдеще биха могли да се включат и държави от Адриатическия басейн (Албания, Черна Гора, Хърватска), а с течение на времето – може би дори и Турция.

Пряк стратегически резултат от това сближаване между шестте държави беше, че Израел укрепи икономически мирните договори с най-важните си съседи – Египет и Йордания, разширявайки своя инструментариум, позволяващ му да поддържа стабилността в тези две арабски страни.

Ясно е, че подобна енергийна интеграция може да помогне за възстановяване на икономиките на Гърция и Кипър и, като цяло, укрепва целия регионален лагер, споделящ загрижеността относно експанзионистката политика на Турция и Иран.

Освен това, ключовата роля на Израел като основен регионален енергиен доставчик успешно неутрализира усилията на водачите на палестинските араби и някои други сили за изолация на еврейската държава, освобождавайки израелското общество от страховете, които биха могли да доведат до фундаментално погрешни политически решения.

На практика, без да прави каквито и да било отстъпки, по този начин Израел е на път да постигне признание като държава, способстваща за и укрепваща регионалната стабилност.

Нещо повече, Израел се сдобива със съюзници (макар и неформални) в ЕС. Струва си да напомня, че според европейското законодателсво, външнополитическите решения се вземат с консенсус. С други думи, всяка от страните членки на практика има право на вето по външнополитическите въпроси. По този начин сближаването с държавите от ЕС позволява своевременно да бъдат проваляни антиизраелските декларации и стъпки, които редовно биват прокарвани в хода на вътрешните дискусии от някои други държави членки на Съюза.

Накрая, друг – вероятно не толкова практически, но изключително важен аспект на подобна интеграция е задълбочаването на средиземноморската идентичност на Израел, в контекста на историческото дефиниране на региона и самоопределянето на Израел като национална държава, създадена на древната територия на еврейския народ.

Повече от седемдесет години след възраждането си, по своята култура и начин на живот, Израел действително представлява интегрална част от средиземноморския регион и неговите слънчеи пейзажи, описани с толкова любов от европейци, като Албер Камю, както и от редица еврейски поети и писатели.

Преводът на тази връзка на езика на геополитиката, т.е. признаването на Израел, с неговата национална идентичност, като интегрална „част от ландшафта”, а не като външен елемент, е от стратегически интерес за еврейската държава в най-дълбокия смисъл на това понятие.

Постигането на тази цел е възможно както в рамките на инициирания през 2008 мащабен проект „Средиземноморски съюз” (UfM), който беше продължение на т.нар. „Барселонски процес” от 1995, така и чрез последователното максимално разширяване на сегашния троен израелски-елински алианс.

Още една страна в двойния триъгълник?

Обсъждането на перспективите за износ на природен газ стимулира Израел и неговите партньори да започнат интензивен диалог с правителството на Италия. Между другото, тук е мястото да напомня, че разработването на газовото находище „Зохр” в египетския шелф беще възложено през 2016 именно на италианската компания Eni.

По този начин Италия се присъедини към проучването на възможността за транзит на природен газ от Близкия Изток на европейския пазар (който се стреми, поне отчасти да се освободи от зависимостта си от руските енергийни доставки). Сътрудничеството с една от водещите европейски държави улесни прокарването на проекта от Гърция и Кипър в кулоарите на ЕС и укрепи позициите им в противопоставянето с Турция (макар Атина и Никозия да очакваха по-твърда позиция от Рим по този въпрос).
На свой ред, Израел разглежда като първостепенен интерес задълбочаването и развитието на този тип връзки с Италия, още повече пък трансформирането им в редовни и многостранни консултации. Макар че отношенията между Израел и Италия по традиция са тесни и топли, те не са застраховани от влиянието на нарастващите антиизраелски настроения в Европа, прокарвани най-вече от левите европейски партии. В същото време, примерът на успешното сътрудничество с гръцкия премиер Ципрас, който е представител на една от най-радикалните леви формации „Сириза”, нагледно демонстрира, доколко осъзнаването на общите политически и икономически интереси е в състояние да нивелира идеологическите предубеждения.

В случая с Италия, наред със стратегическата перспектива за икономически и политически ползи, като допълнителен фактор за сближаване и преодоляване на политическите разногласия стана осъзнаването на общите заплахи и най-вече евентуалното възобновяване на масовата миграция от Северна Африка. Най-силна тревога в Рим поражда ситуацията в Либия, която от 1911 до Втората световна война е италианска колония. В течение на дълги години Италия беше едва ли не най-добрия приятел на Турция в Европа и, вероятно, най-големия лобист за присъединяването и към ЕС.

Турската подкрепа  за „Мюсюлмански братя” във войната за политически контрол над Либия доведе обаче до разрив на предишните отношения и ясно позиционира Италия като част от регионалния „лагер на стабилността”.

Наред с Атина и Никозия, Рим се оказа сред онези, които приветстваха смяната на режима в Египет. Неслучайно именно Италия беше първата западна държава, посетена от Ас-Сиси, в качеството му а президент, през 2014. За още по-голямото затопляне на италианско-египетските отношения (от което, между другото, е заинтересован и стремящият се към стабилност в региона Израел) способство и откриването в началото на 2016 на находището „Зохр”.

В тази връзка си струва да отбележа показателната история с усложняването на отношенията между Рим и Кайро през 2016, предизвикано от обстоятелствата около смъртта на италианския студент Джулио Регени, осъществяващ социологически изследвания в Египет. Съдейки по всичко, Регени е бил отвлечен и убит от египетската полиция или службата за сигурност. В началото на 2016 тялото му, със следи от изтезания, беше открито захвърлено в пустинята. Многобройните опити на италианците да получат достоверно звучащи обяснения от египетския режим се оказаха безуспешни.  В резултат, това събитие сериозно ерозира отношенията между двете страни.

В крайна сметка обаче, стратегическите съображения и, на първо място, необходимостта от сътрудничество в борбата с тероризма и укрепване на силите, борещи се с „Мюсюлмански братя” в Либия, както и интересите на влиятелната компания Eni, с течение на времето доведоха до известно понижаване на напрежението (и до замяната на италианския посланик в Кайро). При това, след като дълго време отричаше, египетският режим най-сетне призна, че Регени е бил наблюдаван от Генералната разузнавателна дирекция („Мухабарат”), включително по абсурдното подозрение, че е израелски шпионин.

Ясно е, че на стратегическо равнище в интерес и на двете страни е да преодолеят последиците от тази трагична история. В същото време, при създалите се обстоятелства това едва ли е възможно, докато египетският режим и най-вече неговите силови структури продължават да демонстрират маниакална подозрителност и стремеж да прикриват грешките си.

Предимствата на многостранните рамки

С други думи, египетската политическа култура остро се нуждае от коренна промяна. Включително и от сериозно преразглеждане на дълбоко враждебното – дори и 40 години след подписването на споразуменията от Кемп Дейвид – отношение към Израел.

Не е изключено, че подобен процес би могъл да се реализира само в по-широки рамки от тези на двустранните и често твърде напрегнати отношения между Израел и Египет. Т.е. възможно е параноята на Кайро поне отчасти да бъде успокоена, ако двете страни се окажат част от една и съща структура, прокарваща общи цели.

Нещо повече, ефективният дискурс относно значението на изкореняването на фундаменталните недостатъци на египетската политическа система – от мащабните репресии до проблематичното водене на войната с тероризма на Синайския полуостров, изглежда по-възможен от позицията на равнопоставените партньори, споделящи общи интереси, а не под формата на „диктат отгоре”, както се опитваха да действат ЕС и администрацията на Обама. Подобен диалог спокойно би могъл да се вмести в рамките на многостранните, гъвкави и полуформални срещи. Затова, наред с всички други съображения, привличането на Египет в един такъв процес, който е от първостепенно значение за сигурността и бъдещето на Израел, само по себе си е достатъчно важна причина за създаването на подобен форум.

Не е изключено, че в перспектива форматът на многостранния диалог може да повлияе и за подобряване на отношенията с друг израелски съсед – Йордания, която е „почетен член на средиземноморския клуб” и чиито излаз към Средиземно море се реализира изключително чрез израелското пристанище Хайфа. Между другото, днес Йордания участва във всички без изключение средиземноморски многостранни форуми: „Средиземноморския диалог” на НАТО, „Барселонския процес”, „Средиземноморския съюз” и „Средиземноморския форум” на ОССЕ. При това, на фона на регионалната иранска експанзия, привличането на Йордания в структурите на близкоизточния „лагер на стабилността” придобива особено значение.

Впрочем, подобна полуформална система за контакти вече съществува в Западното Средиземноморие и продължава да функционира въпреки острите и продължителни конфликти, от типа на мароканско-алжирския сблъсък за Западна Сахара или дори продължаващата гражданска война в Либия. С други думи, въобще не става дума за „клуб на съмишленици”. Официалното название на тази структура е „Форум на Западното Средиземноморие”, но тя е по-известна като „Диалог 5+5”.

Този форум беше създаден в Рим през 1990, като своеобразен отговор на пет европейски държави: Испания, Франция, Италия, Малта и Португалия (макар че формално последната не е средиземноморска, а атлантическа държава) на създадения година по-рано „Съюз на арабския Магреб” (AMU), включващ Мавритания, Мароко, Алжир, Тунис и Либия.

Според дефиницията, която може да се види на интернет сайта на форума, „Диалогът 5+5 се превърна във формат на срещи за търсене на взаимноизгодни решения на общите проблеми и подобряване на интеграцията на държавите от средиземноморския басейн, като цяло”.

Срещи на най-високо равнище на лидерите на „5+5” са проведени само два пъти – през 2003, в Тунис, и през 2013, в Ла Валета, но редовните контакти между външните министри и работните групи продължават постоянно. Сред дискутираните въпроси са миграцията, сигурността, транспорта, туризма, образованието, околната среда и възобновяемите енергийни източници. Целта е да бъдат очертани и стимулирани процеси, способни да доведат до конкретни резултати. Набелязаните от форума проекти за регионално сътрудничество се реализират чрез оперативните възможности на базирания в Барселона „Средиземноморски съюз”.

Разбира се, създаването на сходна структура в Източното Средиземноморие, първоначално (да речем) по споменатата по-горе формула „3+3”, би донесла очевидни ползи в сферата на сигурността и икономиката, при това далеч не само в тесния контекст на „египетския проблем”.

На практика, става дума за естествено обединяване на всички онези тристранни процеси, които бяха стартирани от Кипър и Гърция, с вече съществуващите двустранни контакти между Израел, Египет и Йордания, включително: износа на газ, доставките на питейна война, използването на пристанище Хайфа от Йордания и други, по-слабо афиширани стъпки, насочени към запазването на регионалната стабилност.

Ясно е, че в много случаи включването на допълнителни участници в тези проекти може да породи своеобразен синергиен ефект, който би ги усилил още повече. На първо място, става дума за съвместно прокарване на проектите, най-вече в сферата на развитието на икономическите и енергийни инфраструктури чрез „Средиземноморския съюз”, който оказва финансова подкрепа само в рамките на три теми, обединяващи държавите от двете страни на морето. Формирането на подобна структура обаче, дава възможност и за ангажиране на институциите на ЕС в Брюксел, които са в състояние да инвестират още по-големи финансови средства в транснационалните средиземноморски проекти.

Шансовете за подобно развитие допълнително ще нарастнат, ако в рамките на формиращата се структура бъде интегрирана и Италия, а по-късно и държавите от Адриатическото крайбрежие, част от които (като Албания или Черна Гора например), действайки сами, са принудени днес прекалено дълго да чакат пред вратите на брюкселските институции.

Следва отново да подчертая, че става дума за процеси на регионална интеграция на Израел, които не са обусловени от някакви особено опасни геополитически отстъпки, каквито се опитваха да ни принудят да направим съвсем доскоро, убеждавайки ни, че без тях уж неизбежно ще попаднем в изолация и ще бъдем подложени на остракизъм.

Реалната политическа логика се оказа точно обратната: именно създаването на стабилна дългосрочна основа за регионално сътрудничество в Близкия Изток е в състояние да осигури по-добри шансове за постигане на компромис, който – както и взаимните отстъпки – ще бъде от полза за всички играчи.

Следва да отбележа и, че форумът „3+3” съвсем не е длъжен да се стреми към политическата и икономическа изолация на Турция. Поне, докато тенденцията за нарастваща радикализация на Анкара, която все повече застрашава стабилността на региона, не го принуди да предприеме толкова драматични стъпки.

Разбира се, предлаганата структура ще притежава много по-ясен аспект на партньорство (за разлика от „5+5”,  който включваше и Либия от времето на Кадафи), но това не означава, че вратата към него ще бъде напълно затворена за Турция. Сегашната политика на Анкара обаче, не и позволява да се сдобие със собствено място в подобни рамки, нещо повече, смея да предположа, че днес това напълно съответства и на позицията на самата Турция. В същото време, възможността за нейната интеграция, включително в сферата на енергетиката, следва да се запази, докато съществува надежда, че в страната ще настъпят политически промени, способни да пречупят сегашната тенденция.

Преди това обаче, Анкара ще трябва да се откаже от сегашната си активна подкрепа за радикалните ислямисти и да демонстрира, че предпочита интеграцията пред езика на заплахите и подривната активност, които използва днес срещу Гърция, Кипър, Израел, египетския режим и дори Йордания (в контекста на борбата за влияние върху мюсюлманските институции в Йерусалим).

Някои препоръки

В интерес на Израел е активно да развива тристранния алианс с Гърция и Кипър по всички възможни направления, включително в сферата на сигурността. Паралелно с това си струва да се задълбочават компонентите на партньорството с Египет и Йордания – както икономическите така и онези в сферата на сигурността.

Хората, които формулират политическата стратегия на Израел, следва – съвместно с колегите си от Гърция и Кипър – да иницират разширяването на сегашния формат, което да се основава на осъзнаване на общите интереси както с близкоизточните държави – Египет и Йордания, така и с европейските страни – Италия и другите потенциални участници.

Списъкът на общите интереси, които трябва да бъдат озвучени максимално пълно, е достатъчно разнообразен: от стратегическото противопоставяне на заплахите, породени от сегашната политика на Ердоган, до взаимноизгодната експлоатация на средиземноморските енергоносители. Всичко това придава огромно стратегическо значение на установяването на тесни връзки, закрепени по възможност в редовните, макар и неформални рамки на многостранния форум.

Общите цели следва да бъдат дефинирани не по принципа „против кого” се създава тази структура (например, против Анкара), а от гледна точка на разкриващите се възможности, формирайки своеобразен кръг, който в бъдеще може да бъде отворен и за Турция, макар че практическото и присъединяване ще стане възможно само, ако декларира принципния си отказ от политическата и идеологическа линия, прокарвана в момента от Ердоган.

Подобен форум е в състояние да повлияе в известна степен и върху сдържането на усилващото се руско влияние в региона. При това обаче, не бива а изключваме, че създаването на структура, укрепваща позициите на традиционните руски приятели – гърците, и помагаща на Египет да се противопостави на „Мюсюлмански братя” (която в Русия се смята за терористична организация) може да бъде посрещната с известно разбиране в Москва. В същото време, трябва да имаме предвид, че износът на природен га в Европа, дори и в обемите, които е в състояние да осигури Израел, едва ли ще породи ентусиазъм и одобрение в Русия. При всички случаи, в хода на развитие на форума е от ключово значение да се поддържат тесни контакти с Москва.

От друга страна е важно да бъдат стимулирани правителството и Конгреса на САЩ да се отнесат положително и да подкрепят средиземноморските рамки за сътрудничество. Разиващата се нова структура трябва да демонстрира на политическите и експертни среди във Вашингтон, че Средиземно море не е само морски маршрут за глобални комуникации.

Като цяло, както по политически и стратегически причини, така и с оглед на концептуалните и културни въпроси, касаещи собствената му идентичност и място в региона, за Израел е изключително важно колкото се може по-ясно и широко да проявява своята средиземноморска принадлежност, укрепвайки връзките със съседите и формирайки обща средиземноморска идентичност в противовес на панарабизма, радикалния ислям и антисемитските тенденции, които напоследък придобиват все по-сериозни измерения в Западния свят.

 

*Авторът е полковник от резерва на израелската армимя и вицепрезидент на Йерусалимския институт по проблемите на стратегията и сигурността (JISS)