През април 2020 се навърши една година, откакто бившият комедиен актьор Владимир Зеленски стана президент на Украйна. В неговата предизборна програма, на външната политика не се отделяше кой знае какво внимание. Там се говореше за пътя на Украйна към членство в НАТО, като мярка за укрепване сигурността на страната, а в раздела, посветен на инфраструктурата, бегло се споменаваше за необходимостта от подписване на договор за установяване на режим „Открито небе” с ЕС. И това беше всичко.
Феноменът Зеленски
Дори и през пролетта на 2019, в разгара на предизборната кампания, когато резултатите от социологическите проучвания показваха очевидно превъзходство на Владимир Зеленски над основния му политически опонент – президента Петро Порошенко, малцина вярваха в победата на младия украински политик, предвид мощния административен ресурс на неговия съперник, който освен това се ползваше с подкрепата на Запада, да не говорим за възможностите за масови фалщификации на резултатите от гласуването. Както стана ясно по-късно, осъществяването на подобни фалшификации беше предотвратено, включително благодарение на украинския вътрешен министър Арсен Аваков. На свой ред, Западът не оказа очакваната открита и масирана подкрепа на Порошенко, а административният му ресурс (включително опитите за използване на съмнителни изборни технологии, като т.нар. „мрежи за ловене на избиратели”, т.е. купуването на гласове с бюджетни средства, чрез държавните социални програми) по-скоро му навреди. В същото време идеологическите доминанти на неговата избирателна кампания, очертани в рамките на триадата „армия, език и вяра” бяха възприети позитивно най-вече от избирателите в западните области на Украйна.
Победата на Владимир Зеленски беше оценена от експертите, като невероятен успех, което е вярно. Основният проблем днес обаче е, че този успех така си и остана най-големия политически пробив на президента. Обективната оценка, базирана на реално постигнатите резултати за страната, а не само за политическото самосъхраняване на държавния глава и неговия пъстър екип в управлението, изисква да признаем, че през първата година от мандата си Зеленски не можа да направи нищо достатъчно мащабно и позитивно, което да позволява да се говори за някакъв сериозен успех на президента, като държавник, в какъвто той на практика и до днес не се е превърнал.
Ако погледнем в ретроспектива политическата ситуация от пролетта на 2019, можем с пълно основание да твърдим, че Зеленски просто се оказа на точното място в точното време. Подкрепен от част от украинските олигарси, той успя да измести Порошенко от президентския пост не заради личните си политически качества и интелект, а заради чистия си имидж, необвързаността му с дискредитиралия се в очите на обществото украински политически елит и своята разпознаваемост, благодарение на участието в популярния сериал „Слуга на народа” и в различни шоу-програми, както и – колкото и да е парадоксално, заради факта че не разполагаше с разработен политически дискурс. Дискурсът на Владимир Зеленски, за разлика от т.нар. „Нов курс” на Юлия Тимошенко например, беше по-популистки, предлагайки набор от цели, без обаче да обяснява начините за постигането им.
Последният фактор също е много важен, тъй като от традиционна гледна точка кампанията на Зеленски изглеждаше крайно пасивна. Той например не участваше в дебатите между кандидате, чак до навечерието на втория тур на президентските избори, нито пък се изявяваше по телевизиите. Наистина, присъствието му в социалните мрежи беше значително, но липсваше пълноценна дискусия с политическите опоненти, което вероятно беше съвсем съзнателен ход на екипа на Зеленски, предвид неговата неопитност. Впрочем, истината е, че Порошенко да такава степен се бе дискредитирал в очите на украинците, че Зеленски можеще да си позволи подобно поведение, като това стана съвсем ясно на втория тур на изборите, когато мнозина гласуваха не толкова за него, колкото против съперника му, който – между другото – предлагаше доста по-реалистична и добре разработена програма.
Какво се случи след изборите
Както можеше да се очаква, спечелването на изборите се оказа много по-лесно за Зеленски, отколкото да формулира стратегически вектор за трансформация на украинското общество и държава, да се докаже като субект, способен да осъществява стратегически действия и да очертае бъдещия облик на страната. Тъкмо тук, Зеленски се сблъска с много сериозни проблеми. Украинската „дълбока държава” успешно съумя да „амортизира” активността на президента и неговия млад и изключително пъстър и разнороден екип и в момента почти напълно го контролира, лишавайки го от първоначалната свобода на действие.
Разбира се, би било погрещно да се твърди, че първата година от „ерата Зеленски” е изпълнена единствено с неуспехи. Напротив, имаше и успехи, като сред тях е и фактът, че като цяло новият президент съумя да не загуби подкрепата на избирателите. От друга страна са прави и онези, които акцентират върху спада в рейтинга на Зеленски. От рекордните 73% подкрепа на втория тур на изборите днес няма и следа, но въпросът е, дали тези цифри следва да се възприемат като някакъв ориентир, при положение, че – както вече споменах - мнозина украинци гласуваха не за Зеленски, а против Порошенко. Сред въпросните 73%, само половината бяха твърди привърженици на бившия комик, докато останалите просто предпочетоха „по-малкото зло”. Освен това, макар че спадът в рейтинга на президента е факт, той е по-малък, отколкото например при Виктор Юшченко, през първата година на управлението му (2005-2010).
Факт е обаче, че Зеленски е силно зависим от рейтинга си. За него, запазването на постигнатите електорални позиции е въпрос не просто на „политическа капитализация”, но и на оцеляването му като политик. Именно затова той полага толкова мното усилия за запазване на рейтинга си, включително пращайки в оставка правителстото на Алексей Гончарук през март 2020. Това беше породено отчасти от опасенията, че негативите, които бързо натрупаха премиерът и неговите министри, ще се прехвърлят и върху Зеленски. В крайна сметка, президентът засега съумява да запази рейтинга си на ниво 45-50%, а доверието към него все още е по-голямо от недоверието. Не бива да забравяме обаче, че този успех се дължи до голяма степен на определени събития, като оставката на правителството например, чието повторение едва ли би имало същите резултати.
При всички случаи е налице тенденция за спад на рейтинга на президента и тя се усилва. В това отношение есента на 2020 ще бъде знаков период за него, тъй като ако сегашното му политическо поведение и сбърканата политическа реторика (особено от последните месеци) продължат, сривът на популярността му е неминуем. Което пък поражда определени рискове, предвид наближаващите местни избори, насрочени за октомври 2020, тъй като рейтинга на партията „Слуга на народа” е по-нисък от този на президента. Спадът му под 20-25% поражда риска Зеленски да загуби и без това слабата си политическа субектност, освен това може да доведе до формиране на антипрезидентски консенсус сред крайно разнородните олигархични групи в украинския елит.
През миналата 2019 мнозина експерти твърдяха, че Зеленски е съумял да обедини страната. Тогава това изглеждяше вярно, предвид дадения му от украинското общество карт-бланш, както и заради географията на избирателната подкрепа на изборите. Истината е, че противниците на президента от традиционния политически елит и досега не могат да си съперничат с него в това отношение.
В същото време обаче, в последно време рейтингът на Петро Порошенко отново започна да нараства. Което потвърждава, че въпреки всички негативни моменти той е достатъчно силен и опитен политик, съумял да съхрани част от лоялните си кадри и в рамките на новото управление на страната, но електоралният му ресурс продължава да е силно ограничен и би могъл да се използва по-скоро за да го защити от евентуално влизане в затвора или да послужи като гаранция за оставането му на политическата сцена, отколкото като инструмент за възможен реванш.
Впрочем, за укрепването на позициите на Порошенко спомага и рязкото отслабване на политическия проект „Глас” на популиста Святослав Вакарчук и на християндемократическата партия „Самопомощ” на Оксана Сироед. Що се отнася до опозиционната социалдемократическа и русофилска платформа „За живота”, нейните лидери могат да претендират максимум за 15-17% от гласовете на избирателите. Не се очертава и усилване позициите на бившия премиер Юлия Тимошенко. Всичко това обаче не изключва, че при появата на нови политически проекти, подкрепени от украинските олигарси и западните партньори на Киев, положението на Зеленски може да се дестабилизира. При подобно развитие, такива фигури като Тимошенко, бихя могли да влязат в открит или негласен съюз с местните олигарси и редица опозиционно политически сили, превръщайки се в сериозна политическа заплаха за президента.
Външнополиическите успехи и провали на Зеленски
Твърде скромни изглеждат и външнополитическите успехи на украинския президент. Въпреки осъществения обмен на пленници със сепаратистите от Донбас и срещите, проведени в рамките на Нормандската четворка, липсва очевиден прогрес в разрешаването на кризата в Източна Украйна. Разбира се, налице са определени промени в реториката на управляващите в Киев, както и в нагласата им за създаване на платформи за съгласуване на интересите. Би могло да се предположи, че самият Зеленски искрено желае разрещаването на проблема, но Киев поне досега не показва, че е в състояние да реализира политическите обещания, които даде на срещата в Париж в края на 2019. Всички повече или по-малко компромисни стъпки в тази посока се сблъскват с твърдата съпротива на значителна част от (западно)украинското общество и политически елит, които президентът не съумява да преодолее. Макар че руските анализатори определят тази част от украинското общество като „партията на войната”, истината е, че значителна част от привържениците на Зеленски (особено в Западна и Централна Украйна, както и в самата партия „Слуга на народа”) не са готови за политически компромиси. Характерен пример за това е несъгласието на някои областни съвети с прилагането на т.нар. „формула на Щайнмайер” и реакцията на редица представители на украинската политическа класа и експертната общност срещу лансираните на Мюнхенската конференция за сигурност през февруари 2020 „12 точки” за разрешаване на ситуацията в Донбас. При това противниците на постигането на мир в Източна Украйна са доста по-активни, отколкото привържениците на реализацията на Минските споразумения и от тези, които просто подкрепят диалога. Сред доказателствата за това беше провалът на и без това зле подготвената съгласувателна платформа относно Донбас, изготвена под ръководството на секретаря на Съвета за национална сигурност и отбрана Сергей Сивохо и последвалото уволнение на последния, с което президентът трябваше да се примири. Тоест, не може да се говори за бърз напредък в разрешаването на проблема с Донбас или за възприемане на идеите за мир на основата на компромис от цялото украинско общество. В същото време, атаката срещу шефа на кабинета на Зеленски Андрей Ермак, обвинен в корупция, също ерозира одобрението на украинците за потенциални компромиси във връзка с урегулиране на ситуацията, свързвани с него, както и за самия Ермак, като участник в процеса на преговори. Назначаването на скандалния бивш грузински президент Михаил Саакашвили за председател на Изпълнителния комитет за реформи на Украйна също не говори за наличието на благоприятни перспективи за мирния процес. Просто защото, Саакашвили очевидно няма да остане встрани от външнополитическата тематика, което със сигурност ще затрудни преговорите за разрешаване на конфликта.
Всъщност, от обявяването си за независима държава през 1991, Украйна никога не е демонстрирала особен интерес (както от страна на обществото, така и на политическото ръководство) към външнополитическата проблематика. Дори и „революцията” от 2013-2014 не промени този факт - украинците продължават да са ангажирани предимно с ескалиращите вътрешни проблеми на страната, отколкото със случващото се извън нея, като единственото изключение са въпросите, касаещи „външната намеса в Донбас”, „окупацията на Крим” и отношенията с Русия. Съответно, външната политика на Киев традиционно оставаше на заден план, в сравнение с другите сфери, въпреки гръмките официални изявления на управляващите.
В този смисъл, първата грешка на Зеленски беше липсата на достатъчен интерес към външната политика на страната и на стремеж към нейното преосмисляне. Вместо това той предпочете да се впише в създалата се традиция и не поиска, или пък не можа да отдели достатъчно внимание на тази сфера, нито пък генерира каквито и да било важни послания и стратегии. В същото време, край него изглежда липсват експерти, които да му разкрият същността на случващото се около Украйна, да провокират интереса на президента и да му обяснят, колко е важно една страна да провежда пълноценна външна политика, а също да осмислят световните процеси от гледна точна на глобалната трансформация, която наблюдаваме в момента.
Нормално е, че вътрешните проблеми на Украйна, изискващи спешни решения, привличаха много по-силно общественото внимание. В една патриархално-консервативна страна, с архаичен социално-икономически модел и обшество, деморализирано от проточилата се десетилетия морална и интелектуална деградация, най-актуални изглеждат въпросите, свързани с първичните потребности на украинските граждани. Впрочем, самият Зеленски заложи именно на това за да спечели изборите, разгромявайки своя тотално дискредитиран предшественик и съперник Петро Порошенко.
Ясно е обаче, че всяка президентска програма е непълноценна, ако в нея не се отделя достатъчно място на външната политика. Международните партньори на Киев дълго време се губеха в догадки, какво точно представлява новият президент. Проблемът на Зеленски е, че след като не съумя достатъчно ясно да обозначи собствената си позиция по отношение на света, той пое риска или да остане „незабелязан” от големите играчи, или те да продължат да действат спрямо Украйна по старите схеми, или пък да се опитат да използват неопитността на новия държавен глава за да го вкарат в собствените си игри. Истината е, че една година по-късно Зеленски си остава немного ясна фигура, на която обаче може да бъде наложен всякакъв дискурс, съобразен с интересите на външните сили.
На този фон можем да очертаем и втория от трите фундаментални проблеми на външната политика на Зеленски – нейната инертност, т.е. безидейност и липса на инициативност. Според редица украински анализатори, именно в сферата на външната политика, сегашният президент най-силно напомня предшественика си Порошенко. Екипът на Зеленски се оказа неспособен да допълни старите мотиви на външнополитическия курс на Порошенко с нови сюжетни линии, които биха могли да му помогнат да привлече необходимите за реализацията на неговата политическа програма външни ресурси. В същото време, практически всички фигури, които при предишното управление помагаха за реализацията на провежданата от администрацията на Порошенко външна политика, останаха на постовете си. И при липсата на указания и импулси от страна на новия президентски екип, продължиха да вършат същото, което и през предишните пет години. В резултат от това външната политика на Зеленски се оказа същата, както през последните години от управлението на Порошенко: пасивна и страдаща от липса на инициативност и все по-осезаемо усещане за безнадеждност. На свой ред, най-близкото обкръжение на новия президент изглежда смята, че е по-добре тази ситуация да не се променя, тъй като не е наясно, как това би могло да се случи, освен това изпитва силен страх, че промените могат да срутят и без това крехката конструкция на украинската външна политика.
Именно този ирационален страх от промените, от необходимостта да бъде инициирана национална дискусия относно външната политика на страната, както и от реакцията на крайните украински националисти, бяха причината Зеленски да осъществи напълно безмисленото си първо посещение в чужбина именно в Брюксел, където повтори добре известните, но не осигуряващи нищо реално тези от ерата на Петро Порошенко: за стратегическия курс на Киев към ЕС и НАТО, за „огромната помощ на западните държави в борбата против руския агресор”, както и, че бедната Украйна се нуждае от още по-мащабна външна подкрепа. Същото сбъркано разбиране за необходимостта от приемственост доведе и до безрезултатните посещения на Зеленски в Париж и Берлин, на фона на игнорирането на далеч по-важните за Украйна столици - Варшава, Будапеща, Букурещ или Прага. Дори и широко рекламираната визита на украинския президент в Канада не доведе до кой знае какви резултати. Идеите за закупуване на военна техника, привличане на канадски инвестиции и изграждане на завод за боеприпаси с подкрепата на Отава, както и преформатирането на отношенията между Киев и украинската диаспора в Канада – всичко това на практика остана без реални последици.
Третият и вероятно най-опасен проблем на външната политика на Зеленски е свързан с бедността на страната. Когато някой е беден, обикновено търси начин да удовлетвори първичните си потребности, без да го е грижа, какво ще стане после. В по-широк план, бедността – духовна, интелектуална, морална, социална и т.н. – води до това, че украинската външна политика има ограничен и чисто тактически, а не стратегически характер, и много често се ориентира към решаването на краткосрочни проблеми, които нерядко въобще не касаят националните и интереси. Тоест, бедността и ограничеността правят Украйна неспособна да си поставя стратегически задачи, да определя ясни приоритети, да вижда цялостната картина на случващото се около нея и да разполага с визия за бъдещето.
Всичко това прави страната уязвима. Без ясно да осъзнава собствените си интереси, с доста размито схващане за своята „външна политика” и неспособен да разбере същността на развиващите се около Украйна процеси, Киев твърде лесно се оказва марионетка на външни играчи, нерядко попадайки в опасни ситуции. Примери за това са очевидно неизгодните за страната споразумения за създаване на Зона за свободна търговия с Израел (договорено при посещението на Нетаняху в Киев през есента на 2019) и с Турция (договорено при посещението на Ердоган през февруари 2020), лобирането за установяване на безвизов режим с почти целия свят, преговорите в рамките на „Нормандската четворка” (Украйна, Русия, Германия и Франция) или скандалния телефонен разговор с Тръмп от юли 2019. Истината е, че и в „ерата на Зеленски” украинската външна политика продължава да страда от липсата на ясно дефинирани цели, което не позволява да се разграничат „успехите” от „провалите” на дипломацията, нито да се направи обективна оценка за работата на отделните посолства и дипломати. Впрочем, липсват и ясно дефинирани национални интереси, вместо които в сферата на външната политика на практика се реализират интересите на тесен кръг лица от близкото обкръжение на президента, на които е възложено да работят по определени направления и региони.
Взети заедно, очертаните по-горе три фундаментални проблема, определят липсата на реално съдържание на украинската външна политика, което между другото беше характерно за нея през всичките почти трийсет години след провъзгласяването на независимостта на страната, включително през първата година от управлението на Зеленски. Най-яркият пример за това са отношенията между Украйна и САЩ, особено в контекста на последното посещение на държавния секретар Майкъл Помпео в Киев, осъществено в началото на 2020.
На фона на очевидно негативната оценка на украинската външна политика през първата година от управлението на Зеленски, която дават и повечето местни анализатори, следва да се отбележат и някои положителни моменти: деескалацията на отношенията с Полша, активизирането на тези с Турция, няколкото спечелени дела срещу Русия, укрепването на сътрудничеството с Беларус в енергийната сфера или обменът на пленници с бунтовниците от Донбас. Всичко това обаче са „точкови успехи”, станали възможни благодарение на подходящото стечение на обстоятелствата и, което е по-важното, на фона на благоприятната за Украйна ситуация. То обаче не променя факта, че по основните външнополитически направления Киев не регистрира някакъв сериозен напредък.
От няколко години насам, Западна Европа преживява вътрешна криза и все по-малко се интересува от „спасяването на Украйна”. Подкрепата на ЕС за Киев, в неговото противопоставяне с Москва съществено намаля под натиска на националните бизнес кръгове, проруското лоби и обективните кризисни явления в структурата на Съюза. Зеленски не съумя да убеди европейските лидери, че проблемите на Украйна, които те се надяваха да решат по времето на Порошенко, ше бъдат разрешени при неговото управление. В контекста на ескалирането на политическото напрежение между либералните глобалисти и националистите-консерватори, Европа постепенно затъва в една от най-дълбоките кризи в своята история, поставяща под въпрос всички евроинтеграционни проекти. В Киев обаче или не го разбират, или не искат да го разберат и продължават да настояват страната да стане част от ЕС, повтаряйки старите мантри на предишните управяваши, на които никой в Брюксел вече не обръща внимание, и отчаяно търсейки „евтина” финансова подкрепа. През последната година в отношенията между ЕС и Украйна не се промени почти нищо. Зеленски не съумя да убеди Брюксел в полезността на страната си, нито пък да формулира собствен дневен ред за триъгълника ЕС-Украйна-Русия.
Въпреки на пръв поглед динамичното развитие на събитията и процесите свързани със ситуацията в Донбас и с „руската геополитика” на Киев, като цяло, те пребивават в своеобразно безвремие, т.е. във фаза за изчакване, за която не е ясно накъде води. През последната година комуникацията на екипа на Зеленски с обществото и външните партньори по въпроса за Донбас не беше кой знае колко успешна, а преговорите в Минск, както и тези на „Нормандската четворка” в Париж, макар и да не приключиха с „капитулацията на Украйна”, както прогнозираха противниците на Зеленски, не донесоха и някакви предимства на Киев. Даже обратното, на фона на демонстрирания „прогрес в преговорите”, Русия укрепи своите позиции и влияние в Европа, отваряйки малко по-широко, отпреди прозореца на преговорите с ЕС за отмяна на санкциите. Може да се твърди дори, че Киев имаше късмет, че сегашната глобална криза принуждава руснаците да замразят ситуацията с Донбас и да не предприемат резки стъпки. През цялата изминала година обаче, Владимир Зеленски не представи някаква собствена визия за приключване на конфликта и план за реинтеграция на бунтовническите територии, макар че често споменаваше за това, да не говорим пък за някакво приемливо за Украйна решение на Кримския въпрос.
През последната година на отношенията между Киев и Вашингтон също беше нанесен силен удар. Унизителният и недопустим телефонен разговор между Доналд Тръмп и Владимир Зеленски вкара Украйна в абсолютни ненужни и опасни игри, свързани с президентските избори в САЩ, които със сигурност ще продължат до късната есен на 2020 след като Джо Байдън на практика стана кандидат за президент на Демократическата партия. Глупавите, ограничени и недалновидни заигравания на украинските управляващи с различни лагери в американския елит, от 2016 насам, ерозираха доверието към Украйна, превърнаха страната и нейната политическа класа в почти „токсични” и тотално ерозираха консенсуса между двете големи партии в Конгреса на САЩ относно необходимостта Киев да бъде подкрепян в противопоставянето му с Москва. Разбира се, Зеленски не беше внновен за опита за импийчмънт на Тръмп. В крайна сметка, идеята да бъде компрометиран Джо Байдън не беше негова, а на самия Тръмп, а и демократите щяха да намерят и друг начин да сринат рейтингите на действащия президент. Зеленски обаче носи отговорността за това, че предостави работата по американското направление на неколцина некомпетентни фигури, забъркали схемите, довели до катастрофалното състояние на отношенията между Киев и Вашингтон, докато самият президент не демонстрираше особен интерес към тази тема, а и сега не го прави.
Що се отнася до отношенията с Китай, през 2019 Украйна пропусна да осъществи сериозен пробив в тях. Проточилата се продажба на завода „Мотор Сич”, фактът, че Киев дълго време нямаше посланик в Пекин, почти пълната липса на контакти на най-високо равнише и скандалите от времето на Порошенко, които така и не бяха решени от екипа на Зеленски – всичко това сериозно ерозира двустранните отношения. А в сегашните кризисни условия, тяхното подобряване изглежда още по-трудно.
Близкият Изток, Латинска Америка, Африка, Югоизточна Азия, Централна Азия, Кавказ и Източна Европа продължават да бъдат Terra incognita за еднообразната и зациклила върху отношенията със Запада и Русия външна политика на Украйна. И едва ли някой вярва, че в белязаната от пандемията и глобалната криза 2020 това ще се промени. Трагедията с катастофата на украинския „Боинг” в Иран през януари 2020, показа именно това, че отстъствието на Украйна от цели региони, неразбирането на особеностите на глобалните процеси от Киев и неговата незаинтересованост от международната политика, могат внезапно за сблъскат страната с суровата реалност на конфликтите на световната сцена. Всъщност, продължавйки да се носи по течението, без да следва някаква ясна международна стратегия, Украйна е обречеена на подобни неприятни сблъсъци.
Заключение
Като цяло, една година след началото на президентския мандат на Владимир Зеленски, страната остава откъсната от глобалния свят. Тя така и не съумя да се запознае с него и да му се представи по един нормален начин. Затова не е учудващо, че светът я игнорира. Просто защото той си има далеч повече проблеми, особено сега, когато цялата глобална система отива по дяволите. Втората година от „ерата Зеленски” вероятно ще се окаже още по-тежка за украинския президент, защото „късметът на начинаещия” вече няма да играе същата смекчаваща роля, както досега.
През първата година от президентския си мандат, Зеленски не съумя да се превърне в реален субект на стратегическа активност, а и в истински държавник. Зад неговите емоционални и нестандартни изказвания често се крие несигурност за бъдещето, а също – което е и по-лошото – липса на стратегическа визия за развитието на Украйна, за нейното бъдеще и за пътищата за постигането му. Фактът, че значенето на президентската институция постепенно отслабва до голяма степен е свързан с фигурата на самия Зеленски. Разбира се, не може да се говори за тотален провал на украинския държавен глава, още повече че напоследък той се опитва да използва тактиката на баланса и сдържането на политическите си опоненти чрез редица назначения в правителството и Президентството. Очевиден е и стремежът му към по-добър подбор на управленските кадри, само че резервната му скамейка е доста къса, а резултати засега почти липсват. Истината е, че стратегията, на която се основават много от действията на президента, се определя от стремежа му за политическо самосъхраняване. Дори и тази цел обаче ще се окаже твърде трудно постижима, предвид изброените по-горе политически проблеми, както и обективните трудности в социално-икономическата сфера. Става дума за последиците от карантината във връзка с пандемията от коронавирус, предполагаемия спад на украинския БВП със 7-8% през 2020, завръщането на трудовите мигранти, ниските цени на металите и очакваната слаба реколта. Всичко това превръща есента и зимата на 2020 в критично важни за украинския президент от гледна точка на неговата субектност, а вероятно и на оцеляването му на поста до края на мандата.
*Българско геополитическо дружество
