Кого обслужват регионализмът и сепаратизмът в Европа

С този акт процесите на държавен сепаратизъм по отношение на Съюза не само не се стопират, но би могло да се твърди, че допълнително се стимулират. Богатата Нидерландия повече не желае да бъде страна-донор за по-бедните членове на ЕС, като за целта е готова да извърши свой „Екзит“.

Разтърсваната от финансови и политически кризи, и заливана от мигрантски вълни Италия е недоволна от поведението на Брюксел, именно по въпросите на миграцията, от прекомерното влияние на Берлин върху общата валута на Общността, а в последно време и от отчайващата липса на солидарност във връзка с епидемията от коронавирус. Влиятелни сили смятат, че Рим би се справил по-добре сам, както с мигрантите, така и с финансите си, без да му тежат Брюкселските регулации. Така заплахата, след Нидерландия, ЕС да бъде напуснат и от друга страна-основателки, остава реална.

Друга страна, раздирана от вътрешен, регионален сепаратизъм, каквато е Испания, е недоволна от решенията на такива общностни институции, като Европейския съд, по отношение на осъдени (и то точно за сепаратизъм) испански граждани във връзка със стремежите на региона Каталуния за отцепване и обособяване в отделна държава. Както е известно, на 19 декември 2019 съдът на ЕС постанови, че лидерите на сепаратистите Карлос Пучдемон, Тони Комин и Орион Жункерас се ползват с имунитет на евродепутати от момента на оповестяването на резултатите от изборите за Европейски парламент на 26 май. Това решение им дава възможност, вместо в испански затвор, да влязат в Европейския парламент.

Испания разглежда тези актове, като насочени срещу нейната държавност и целокупността на територията ѝ. Мадрид счита, че решения като горното, са в разрез с декларираните от ЕС принципни политики за териториалната цялост на страните членки и ненарушимост на границите на държавите в Съюза. Испания обвинява европейските институции в двойни стандарти във връзка с гореизложените процеси и заплашва, че ще прекрати членството си в ЕС, ако не получи гаранции и подкрепа на Общностно ниво за териториалната си цялост.

Най-интересен на ниво държавен сепаратизъм, обаче, е казусът на Шотландия. Съставните страни на Обединеното кралство, които са Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия, не фигурират в списъка на държавите на ISO като отделни такива. От друга страна, Шотландия притежава всички необходими атрибути  на държава – своя територия, автохтонно население, изпълнителна власт, собствен парламент, самостоятелна съдебна система и пр. Зависима е от Лондон само в областта на финансите, отбраната и външните работи.

Съхранената историческа памет, също работи в полза на идеята за независима Шотландия, понеже до 1 май 1707  тази страна съществува като суверенно кралство. 

Така, след Брекзит, при нов референдум за независимост вероятността за отделяне става много голяма. Проблемът се състои в признаването на независима Шотландия и членството й в ЕС, което тя държи да продължи. В деня на Брекзит (31.01.2020), първият министър на Шотландия Никола Стърджън обяви, че страната ще се завърне в „сърцето на Европа като независима държаа“.[2]

Налице са редица обстоятелства, работещи в полза на Единбург. Нито в науката, нито в международното право, съществува единно и общоприето определение на понятието държава. Дори ООН няма правомощия да определя, дали едно или друго териториално образувание е държава или не. Признаването на нова държава или правителство е акт, който могат да извършат, или да откажат да извършат, само признати държави и правителства. Администрацията на ЕС може директно да прехвърли членството от Обединеното кралство към Шотландия. Така Шотландия ще остане член на ЕС без да се налага да минава през нова кандидатура за членство, която трябва да бъде одобрена от всички членове на Съюза. Такава кандидатура би била изключително проблематична, понеже, поне най-малкото една държава членка никога не би я приела. Става дума за Испания, която поради собствените си проблеми със сепаратизма, не одобрява подобен развой.

При запазване на Шотландия като член на ЕС, какъвто тя вече е, макар и не самостоятелно, броят на членовете на Общността ще се запази на 28, но територията й все пак ще се редуцира. Поради Брекзит и желанието за оставане в ЕС, шотландският случай е специфичен и извършването на подобно директно прехвърляне на членство е осъществимо.

Отделянето на Северна Ирландия от Обединеното кралство и обединяването ѝ с Ейре може да ползва прецедента с обединението между Германската демократична република и Федерална република Германия през 1990, т.е. да следва този готов модел.

Брекзит се отрази изключително негативно върху ЕС, като процесите на разширяване на Съюза бяха стопирани и се заговори за реформи, с които да бъде елиминиран в зародиш „ефектът на доминото“, т.е. възможността за отделяне на нови страни и разпад на самия ЕС.

Както посочва в коментара си Financial Times: „никой във Великобритания няма да го каже на глас, но истината е, че след като вече реши да напусне ЕС, нейните стратегически интереси изискват да постигне парализирането или дори разпадането на Съюза“.[3]

Администрацията на американския президент Тръмп, който демонстрира явна враждебност към ЕС, също би се отнесла положително към подобен разпад или поне разделяне на Съюза на няколко части, като тези желания вече дори не се пазят в тайна. Разпокъсването на държави на по-малки, на квазидържавни образувания или на самостоятелни региони под чужда егида също се очертава като легитимна цел.

Основна задача на представителите на глобалната олигархия, самоопределящи се като „Частната власт“, които Жак Атали квалифицира като „Световна политическа власт“^[4] става „атомизирането“ на територията, за да бъде снижена до минимум ролята на националната държава и увеличено влиянието на ТНК (транснационалните корпорации). За целта се минава през различни етапи и се използват различни модели: „кипъризация“,  „балканизация“, „кантонизация“ и т.н..

Според Ранко Петкович, „балканизацията“ е състояние на непрекъснат конфликт за територии между балканските държави и постоянна атомизация на Балканския регион.^[5] Европа по никакъв начин не е изключена от този сценарий. Той се прокарва от политически ангажирани анализатори (чиито прогнози са самосбъдващи се) като Януш Бугайски и Джордж Фридман, които вещаят нестабилност и войни в Европа. Основен коз в техните доводи, разбира се, са сепаратизмът и териториалните претенции. Така, след като сепаратизмът разрушава Югославия, Бугайски прогназира ескалираща нестабилност на нейните бивши територии, която засяга и България.^[6] На свой ред Фридман откровено говори за бъдеща война в Европа: „Европа е място като всички останали и войните в нея не са породени, защото хората не са се поучили от уроците на историята или от лошите си навици. Те са резултат от разминаването на интереси, което е толкова огромно, че последиците от отказа от война се преценяват като по-големи, отколкото последиците от самата война.“^[7].

Сепаратистките войни, съпровождащи разпада на Украйна, Югославия, Грузия, Молдова и др. се явяват доказателство на неговата теза. Изстраданата от народите мъдрост, че и най-добрата война е много по-лоша от най-лошия мир бива напълно игнорирана в името на печалбите на корпоративната Частна власт.

Това желание за „разпадане” на легитимни държави заслужава специално внимание. НАТО и ЕС не са защита в това отношение, а Балканите са христоматиен пример за геополитически експерименти. „Защо, след като европейските тенденции са към федерализация и регионализация, единствената федерална държава в региона се разпадна?“– задава болезнено актуалния въпрос д-р Алеко Джилджов. Според него: „Разпадането на Югославия ясно показа, че трябва сериозно да преосмислим подхода към нацията и атаките срещу еднонационалните държави на Балканите.“^[8]

Визията по този въпрос на Частната власт се определя от схващането, че по-малките държавни образувания по-лесно могат да попадаат под нейно влияние и, впоследствие, по-лесно биват контролирани. Състоянието на малките държавици, появили се на мястото на бивша Югославия е отличен пример в подкрепа на тази теза. За системата на корпоративния глобализъм именно това е желаната кондиция на националните държавности.

Процесите на разпад на държавностите в Западните Балкани далеч не са приключили и възможността те да се прехвърлят и у нас, продължава да е реална заплаха. Прецедентите с разкъсването на Кипър и бивша Югославия не бива да бъдат подценявани и подминавани с лека ръка. За постигането на своите цели, геостратегията на регионите, даваща необходимата сигурност за системата на корпоративният глобализъм, би пожертвала толкова държави, колкото сметне за необходимо, без оглед на това кои точно са те.

Регионите – глобални, европейски или национални територии ?

Т.нар. Европейски проект изначално е замислен като глобалистско икономическо начинание. Още с Римския договор от 1957 е очертана перспективата да се „премахват постепенно ограниченията“ пред „световната търговия“ – теза тясно свързана с неолибералните идеи. В средата на ХХ век един от инициаторите на европейското единство Жан Моне лансира идеята за „Европа на автономните региони“ на принципа на субсидиарността. Още тогава, за мнозина наблюдатели е ясно, че усилването на регионите в условията на новите Общностни, европейски структури би довело до заплаха за съществуването на националните държави.

В отговор на тези тенденции Шарл дьо Гол предлага своята идея за „Европа на отечествата“, т.е. за обединяването на континента на основата на силните национални държави. Тогава тази идея получава сериозна подкрепа от националните елити и задълго определя посоката на европейската интеграция. През 70-те години, обаче, с нарастването на силите на глобалната Частна власт, европейската бюрокрация и някои силни регионални елити отново обръщат тренда на европейското развитие към идеята за „Европа на регионите“. Сред първите, открили свои представителства в Брюксел, са именно регионите, претендиращи за отделяне от своите държави: Каталуния, Страната на Баските, Фландрия и Ълстър (Северна Ирландия). През 1979 е учреден „Европейски свободен алианс“ който включва 40 партии от 17 държави, а през 1985 е създадена „Асамблея на Европейските региони“, обединяваща първоначално 47 европейски региона, която в момента се е разраснала до 270 региона от 34 държави и 16 междурегионални организации, борещи се за политическо влияние.

Освен Частната власт, която цели да унищожи националните граници, като пречка пред глобализаторските й начинания, съществуват и други сили работещи за идеята „Европа на регионите“. На първо място сред тях са САЩ, които обикновено действат в тандем със силите на глобализма. Те също виждат в съществуващите в рамките на ЕС национални граници и силни национални държави, преграда пред постигането на своите цели. Налице е интерес за формиране на региони, които да си общуват директно с Брюксел, заобикаляйки и игнорирайки националните правителства, както и с всички проамерикански лобита в столицата на ЕС. По последни данни, в Брюксел оперират 12 700 лобистки компании.

Работи се и директно в услуга на сепаратизма. По този повод Васил Проданов споделя: „В началото на 90-те години като гост-професор в САЩ се срещнах с двама души и това което видях и чух при тях, се реализира на Балканите. Първата среща бе с Януш Бугайски в неговия кабинет в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, където видях карта на Европа, разделена на 200 малки държави – сценарий по който работеха тогава“^[9]. Преди Брекзит броят на регионите в ЕС наброяваше 268, така че след Брекзит (Обединеното кралство има 69 региона, макар че голяма част от тях не се наричат така), и този сценарий може да бъде задействан, като броят на регионалните териториални единици в ЕС ще отговаря приблизително на посочените от проф. Проданов.

Следващият по веригата, но не и по значение, поддръжник на центробежните сили в националните държави са т.нар. „еврократи” в Брюксел. Висшата администрация на ЕС поощрява на регионализацията, с мотив да отслаби държавите-членки и да формира блок от множество региони, които са и пряко подчинени. Крайна цел на тези промени е създаването на трансатлантически пазар, а договарящи се страни в хода на процеса ще бъдат само Частната власт, американската и брюкселската администрации. Избирането на Тръмп за президент не сложи край на проекта, а само го отложи за времето, когато той вече няма да е на власт. В рамките на проекти като ТТIP (временно отложеното Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции) и СЕТА (Търговско споразумение Канада-ЕС), Европейската комисия работи в интерес на глобалния финансово-спекулативен капитал и мултинационалните корпорации. Резултат от тези действия трябва да стане превръщането на Европа в общност от множество региони под егидата на ЕС, неконтролирана от европейските граждани чрез техните правителства.

Както вече беше посочено по-горе, Частната власт застъпва тезата, че по-малките държавни образувания по-лесно могат да попаднат под нейно влияние и впоследствие по-лесно да бъдат контролирани. Това обаче, важи не само за държавите, но и за поддържавните териториални звена с различна степен на обособеност и автономия, каквито са например регионите в държавите от ЕС.

Вместо да се полагат усилия за оптимизиране на размера и структурно-функционалните характеристики на регионите, с цел максимален икономически ефект и осигуряване на по-качествени услуги за гражданите, на Общностно равнище, се очертават тревожни тенденции в съвсем друга насока. Съществуват нагласи развиващите се процеси на поднационалните териториални нива, в епохата на глобализация, дерегулация и господство на неолибералната политическа концепция в нейния завършен вид, да бъдат тласнати в посока към сепаратизъм и несъобразяване с интересите на националните държави. Илюстрация за това са и някои документи или проекти на ЕС като „Декларацията за регионализма”^[10], неприетата (отхвърлена) „Европейска харта за регионално самоуправление”^[11] и проведената през 2009 в Еншеде (Нидерландия), конференция на тема: „Иновации в местното и регионално управление”^[12] Тази конференция, откровено обслужваше тезата за „Европа на регионите, а не на нациите” и открито прокламира идеите за административна и политическа свобода на регионите. Що се отнася до въпросните „иновации”, те стигат до настояване за външнополитическа независимост на регионите от централната власт. Тези нагласи бяха потвърдени през април 2014 от „Хартата за многопланово управление в Европа“^[13], съставена от Комитета на регионите под ръководството на фламандския сепаратист Люк Ван ден Бранде.

В Европа се борят две концепции за бъдещата архитектура на континента – дали той да се състои от силни национални държави, или да бъде констелация от силни региони, хлабаво свързани във федерална държава („Европа на регионите“). „В тази връзка си струва да се запитаме, дали на Балканите не се реализира експериментално именно вторият вариант и доколко изгодно е това за балканските народи? Появата на регионална идентичност е национално богатство, но как би могло да се гарантира, че те няма да прераснат в регионален сепаратизъм?^[14] – обобщава заплахите проф. Марин Бъчваров.

Ето защо, ако в миналото най-големите привърженици на европейското единство са били гражданите на Европа, днес към това се стреми най-вече Европейската комисия. Налаганата в България по всякакъв начин регионализация, освен прокламираните благородни намерения за социално-икономическо равенство на регионите, изглежда има и втори план, включващ намерения, застрашаващи националния суверенитет над територията на страната.

Проучване на агенция Pew Research Center сочи, че 80% от европейските граждани се чувстват несигурни в рамките на ЕС^[15], а над 70% считат, че Съюзът ще се разпадне през следващите 20 години.

Както вече беше посочих, на територията на ЕС си противостоят различни политики и идеи за неговото изграждане и развитие. Една такава идейна нишка, особено предпочитана от брюкселските „еврократи”, задават тезисите на Рихард Куденхофе-Калерги (считан за предтеча на „обединена Европа“), изложени в книгите му „Борбата за ПанЕвропа“, „ПанЕвропа“ и „Практическият идеализъм“ – писани преди около столетие – през 20-те години на ХХ-ти век. Неговите тези или опорни точки са залегнали в основата на редица развивани и до днес в ЕС идеи по няколко основни направления:

• Мултикултурализмът и миграционната политика изхождат от неговата идея за „единна европейска нация“. Куденхофе-Калерги смята, че „човекът на бъдещето“ ще бъде от смесена раса. Бъдещата евразийско-негроидна раса ще наподобява онази на Древен Египет и ще замени сегашното разнообразие на народи. Той вижда бъдещето на Европа в смесването на европейците с другите раси и народи, и изчезването им като национални индивидуалности, както и в замяната на европейските национални елити с новия паневропейски „духовен елит“.
• Като ядро, което трябва да консолидира и оглави ръководния елит на Европа, той определя финансовата олигархия заради „специфичното ѝ етическо отношение към света и нейното умствено превъзходство – именно принадлежащите към нея представляват гръбнака на „духовната аристокрация“, притежаваща лидерските позиции в борбата за глобалното управление. Иначе казано финансово-спекулативният елит ще бъде новият, европейски „духовен елит“, който ще ръководи европейските дела.
• На тази база Куденхофе-Калерги си представя бъдещата „единна европейска нация“ като „духовна общност“ с „духовен елит от водачи“. Той предлага отделяне на нацията от държавата чрез премахване на държавните граници и неглижиране ролята на гражданството: „Има само един радикален начин да се реши справедливо дълготрайният европейски въпрос за границите. Той е свързан не с промяната на границите, а с тяхното премахване. Държавните граници ще се сведат до регионални и ще загубят значението си“.[16]

Изглежда, че днес единният организъм на Европейския съюз шизофренно се обитава едновременно от две идентичности, непримиримо спорещи за европейската автентичност и меродавност. От една страна, „западните ценности“ се свързват с принципите на либералната демокрация, докато - от друга, те са преди всичко съчетание от културни, религиозни и национални традиции, тачени свято от народите на ЕС.

Някои опасни тенденции

В светлината на тези събития се развиват някои застрашителни тенденции, които вече дават повод за противоборство и разделение между държавите-членки на Общността.

Първата тенденция е свързана с това, че избраният път на мултикултурализма, следван от ръководството и от администрацията на ЕС, се предпочита и от много (предимно западно и северноевропейски) държави членки. Тези политики няма как да не разделят ЕС, като различията в мирогледа на двете му части все по-отчетливо ги разграничават. От едната страна са държавите, развивали се естествено в рамките на своята културно-цивилизационна среда. Това са страните от Западна и Северна Европа, където доминират неолибералните и мултикултурални взаимоотношения. Показателен в това отношение е Брюксел, където по време на Коледните празници през 2016 кметът забрани издигането на Коледно дърво, а от следващата година Коледните базари в Белгия започнаха да се наричат „Зимни“, под претекст да не накърняват чувствата на хората от други религии (разбирай исляма), които в тази страна вече са много. В синхрон с подобни нагласи, Европейският съд по правата на човека в Страсбург подкрепи ислямският (шариатски) закон за богохулството.^[17]

От другата страна на разделителната линия остават новите членове на ЕС, сред които е и България, със съхранени национални чувства и идеали и с по-консервативни взаимоотношения със света на глобализма. Тези страни са изграждали своята държавност под постоянен външен натиск и вековни национални борби за оцеляване, и войни срещу нашествениците. Най-ярък изразител на тези политики се явява министър-председателят на Унгария Виктор Орбан, според който: „Християнството е последният шанс за Европа. Няма да се подчиня на Брюксел, на Берлин и на Париж за мигрантите. Няма да позволя Унгария да загуби своята идентичност и да стане жертва на глобалистите. Неолибералният модел, който иска да разсипе семейството, да посегне на суверенитета и на християнството, не успя. Ще махнем намордника на Брюксел и камшика на МВФ.“^[18]

Мигрантският натиск върху ЕС, сам по себе си, е в състояние да разкъса Съюза отвътре. ЕС може да се разпадне под непосилната тежест на поетите мултикултурални и неолиберални ангажименти. Поредната мощна мигрантска вълна към Съюза може да се окаже капката, която да прелее чашата на търпението на залятата от преселници Европа и нейните граждани да се откажат от идеите за универсална цивилизация. Общи са нагласите, че вече никоя държава не желае да приема мигранти и се опитва да се освободи от бремето на вече присъстващите в пределите ѝ. Оттук нататък започват непреодолимите противоречия, свързани с отказа за прием и разселване от страна на държави като Унгария, Полша, Словакия, Чехия, Литва, Латвия, Естония, Австрия, Дания и др., а също на „фронтовите“ държави – Италия, Гърция, България, Испания, Малта и, с известна условност, Румъния, които се стремят всячески да отблъснат наплива на нови мигрантски вълни и се борят за промяна на Дъблинското споразумение, и западноевропейските държави, начело с Германия и Франция, продължаващи опитите си да наложат мултикултурният и неолиберален модел на корпоративния глобализъм на членовете на ЕС.

Осъзнаването на мигрантската заплаха вече доведе до съответните  реакции: Брекзит, както и действията на редица европейски политици (Виктор Орбан, Милош Земан, Себастиян Курц, Робърт Фицо, Ярослав Качински и др.) от т.нар. „Нова Европа”. Народите на тези страни в продължение на дълги векове са изпитвали непосредствено последиците от „общуването“ с мултикултурните пришълци. Въпросът, дали политическият елит на ЕС вижда надвисналата опасност от разкъсване на Съюза се превръща в екзистенциален. Вече са налице процеси на промяна в нагласите и на някои западноевропейски народи. Все по-голяма част от немците например, започват да показват на управляващите нова алтернатива за Германия, тази на националната държава - без натиск за прием на мигранти в държави, които не ги желаят и държат на суверенитета си, дори пред заплахите на Брюксел да бъдат осъдени от всемогъщия Европейски съд в Страсбург.

Политиката на Берлин тревожи все повече германци. Израз на притесненията им дава Малте Пийпер, кореспондент на ARD в Брюксел с коментара си за тази немска обществена телевизия: „Подложена на натиск, Меркел дори одобрява разделянето на ЕС, избутва източноевропейците в ъгъла и иска да ги принуди да бъдат солидарни и да приемат бежанци. Представете си, какво би се случило, ако с Германия се подхождаше така!“^[19]

Няма как тези процеси в ЕС да останат незабелязани за ръководствата на мнозинството национални държави членки, които започват да реагират адекватно. Конфликтът се очертава в две посоки – между националното и глобалното (Частната власт) и между старите и новите членове на ЕС. Той обаче има и конкретно географско изражение като се явява конфликт между „Нова“ и „Стара“ Европа в рамките на Съюза. Интересна подробност е, че населението на източните германски провинции (бившата ГДР), както и на Австрия заема страната на „Нова“ Европа т.е. на т.нар. Триморие.

Австрия плюс още 11 държави от новоприетите членове на ЕС – България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Унгария, Хърватия и Чехия изграждат Инициативата „Трите морета”. Очаква се, те да интегрират усилията си на основата на вече съществуващото обединение на постсоциалистически държави, известно като Вишеградската четворка (Полша, Словакия, Унгария и Чехия – V4). В тази насока, Полша разчита изключително и на формата V4+. Квазиалиансът „Три морета“ има значителен потенциал, понеже обхваща около една трета от територията на ЕС с около 112 млн. жители.

Австрия постепенно се отделя от групата държави, начело с Германия. Така тя загърбва пространството, от което е била част в продължение на хиляда години – Свещената Римска империя на германската нация, а и от своята също езикова, културна, етническа и т. н. еднаквост с останалата част от немското геопространство. Това решение не е емоционално-историческо, а чисто геополитическо. То още веднъж демонстрира гибелната роля на провежданата от Брюксел, Берлин и Париж миграционна политика, целяща чрез мащабната миграция да катализира процесите на ерозия на европейските национални държави и ликвидиране на националните граници. Правилността на това решение стана очевидна по време на миграционната криза от 2015, когато на Австрия се наложи, рамо до рамо със Унгария и Словения, да отбива набезите на афроазиатските мигрантски попъзновения, точно както това се е случвало неведнъж назад през вековете.

Разделението между Изтока и Запада в ЕС се задълбочава. Възможно е обособяването на два блока в ЕС. Първия, включва Германия, заедно с Франция и Бенелюкс, като център на един нов ЗЕС – Западноевропейски съюз от държави, споделящи ценностите на мултикултурализма, неолиберализма, а вече и исляма, които доброволно ще допуснат да бъдат залети от мигрантските вълни и да бъде променена тяхната национална идентичност. По източната германска граница пък се очертава и цивилизационна граница Втория блок включва национални държави, съхранили своите традиционни ценности и уважението между нациите. Впрочем, има вероятност разделителната линия да мине дори през самата Германия, следвайки някогашната граница между ФРГ и ГДР, при едно ново разделяне, породено от факта, че отношението на населението в тези бивши източногермански територии към миграцията и мултикултурализма е по-сходно с това на населението от държавите от алианс „Три морета“, отколкото със сънародниците на запад. На юг, Бавария и Италия също все повече сближават позициите си с тези на държавите от „Триморието“.

Втората тенденция е свързана с такава непосредствена заплаха за ЕС, каквато представляват заявените от Еврокомисията намерения бюджетът на Съюза за програмния период 2021-2027, на стойност от €1.094 трилиона, да се разпределя по нов механизъм, който ще позволи на Брюксел да намали финансовата помощ за страни със системни нарушения на принципите на правовата държава и проблеми при прилагане върховенството на закона. За такива засега са сочени двата локомотива на V4 и на Инициативата „Три морета“ – Полша и Унгария, които са начело и на групата страни противостоящи на Брюксел по редица въпроси, като разселването на мигранти и пр. В тази връзка не бива да се забравя, че България и Румъния са в процес на мониторинг (през май 2020 ЕК заяви, че мониторинговия механизъм в рамките на т. нар. „Механизъм за сътрудничество и проверка“ най-сетне ще отпадне – б.р.) още от влизането си в ЕС и то точно по глава „Правосъдие и вътрешен ред“. Освен това, България е сред страните в Съюза с най-много неизпълнени решения на Европейския съд по правата на човека. Страната ни не е изпълнила близо половината решения (48%), постановени през последните десет години от съда в Страсбург. 

Правната основа за предложението е чл. 322 от Договора за функциониране на ЕС, чрез който са определени правилата за финансово управление. Това означава, че за одобряване на своеобразните санкции срещу държавите, неизпълняващи критериите на Брюксел за правова държава като Полша, Унгария, Румъния и България, вече ще е нужно само квалифицирано мнозинство, като правителствата на лишените от финансиране държави няма да могат да блокират вота чрез вето или дори ако съберат подкрепа за гласуване на държавите, които са техни съмишленици.

Третата тенденция е свързана с това, че някои радикални идеи на френския президент Макрон, подкрепени и от германския канцлер Меркел, на практика застрашават целостта на ЕС, например тези за „Съюза развиващ се на „различни скорости“, за разграничаването на държавите-членки на „авторитарни демокрации“ и „истински демокрации“, както и „предупрежденията за „гражданска война“ в Европа.“^[20]

Още при първата среща между Макрон и Меркел, германският канцлер лансира идеи за реформиране на ЕС и промени в основополагащите договори на Съюза. Макрон ги прие, допълвайки, че „обновяването“ минава през реформи, които са постижими само при тясно сътрудничество между двете водещи държави в ЕС – Германия и Франция. Самият френски президент отдавна работи за реализацията на идеята за всестранно задълбочаване на икономическата интеграция в „ядрото“ на еврозоната. Той активно участва във френско-германските преговори на тази тема още като зам. генерален секретар на президента Оланд (2012-2014). Резултат от това сближаване по оста Париж-Берлин беше Аахенското споразумение.

Договорът от Аахен сключен през януари 2019 между Германия и Франция задава нов модел на взаимоотношения между страните-членки на ЕС. На дневен ред се поставя необходимостта от териториално-икономическото обединение на две или няколко (заедно с Бенелюкс) териториално близки и икономически сходни държави.

Както е известно, Брекзит остави дупка в бюджета на ЕС от около €75 млрд. (£60 млрд.) за следващия програмен период (2021-2027). Оттук и дълбокият разлом между държавите нетни платци (донори), които считат, че по-нататъшното развитие, тоест разпределението на паричните потоци за развитие, следва да върви на „две скорости“, от една страна, и - от друга – на страните нетни бенефициенти.  Последните формират групата „Приятели на кохезията“, наброяваща 17 държави-членки на ЕС: Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Литва, Латвия, Естония, България, Румъния, Гърция, Словения, Хърватия, Португалия, Испания, Кипър, Малта и Италия. Тук географското разделение е очевидно – групата включва всички държави от Юга и Изтока на ЕС. Те застъпват становището, че Кохезионната политика играе централна роля в бюджета на ЕС, че по дефиниция, тя трябва да изглажда неравенствата между различните региони в Общността и да придава добавена стойност на Съюза като цяло, а това е от полза за всички негови граждани.

Очертаните по-горе действия и намерения за икономическо коопериране и изолация; за формиране на „ядро“ и „периферия“ в пределите на ЕС; за разделяне на страните членки на такива от първа, втора, трета и пр. категория, неминуемо ще срещне решителен отпор от държавите от източния и южния фланг на Съюза. На първо място, срещу елитарните идеи на Макрон и Меркел, ще застанат членовете на квазиалианса „Триморие“. Много точно процесите на Изток са описани Дж. Р. Сол: „ По принцип, тези територии са оставени в режим на задържане – от Полша до Украйна, от Латвия до Словения, от Чехословакия до България. Те са потискани, измъчвани, разпокъсвани, изтласквани встрани. И, ако има нещо, от което не са заинтересовани, това е претопяването на новата им национална държава в различни континентални или глобални схеми, които могат да отслабят, вместо за засилят, техните национални власти. Нещо повече, те не смятат, че идват от периферията. Според формулата на Дьо Гол, те са в центъра на Европа. Или както казва унгарският философ Аурел Колнай (1900-1973), те са „истинската Европа; нейната квинтесенция“. Тези страни дълго са обмисляли, как трябва да бъде организиран континентът.^[21] Тяхната собствена сигурност, икономически просперитет и независимост от други центрове на власт, са главната причина за създаването на тази инициатива. Осъзнаването на общите интереси от страна на държавите от „Триморието“, става ключово за успешното им отстояване.

От друга страна, последното нещо, което те биха допуснали е „Европа на две скорости“ - с интегрирано ядро и междуправителствена периферия. Тъй като се самоопределят като Централна Европа, тези страни няма да приемат никоя система, която ги връща обратно в периферията на континента.^[22]

Разбира се, актуалният геополитически анализ губи своята меродавност във времето. Има, обаче, меродавни практики и знания, важащи за всички времена. Известно е например, че керванът в пустинята или конвоят от кораби в океана се движат със скоростта на най-бавната единица – за да има общност. Разпокъсаните единици, със своя скорост, вече не представляват общност. Същото важи и за ЕС с неговите „различни скорости“. В светлината на гореизложените обстоятелства критичната точка на разпад или полуразпад в ЕС вече изглежда възможна.

Ролята на Германия

Последният важен геополитически играч, който разглеждам, но който в никакъв случай не е последен по значение, е Германия и нейните регионални политики в рамките на ЕС.

Новият европейски проект цели интеграция на Европа на равнище държави и, същевременно, засилване на подялбата на държавите, на равнище региони. Този процес е твърде напреднал най-вече в германоезичните страни – посочва проф. Марин Бъчваров.^[23]

След Брекзит има голяма вероятност съюзът от свободни и равноправни нации – както е замислен изначално – да започне да придобива йерархична структура. Тя ще бъде доминирана от Германия, която е най-мощната икономика в рамките на Съюза. Берлин във все по-голяма степен ще контролира Европа. Регионализмът е историческа даденост за пространствените разбирания на Германия. Сегашната ФРГ в продължение на над хиляда години – от времето на Людовик Немски (843) съществува под формата на отделни държавни образувания. „ Германия, Австрия и Швейцария са единствените истински федеративни държави отсам Атлантика. Те са в непосредствено съседство и това не е случайна географска близост, а резултат от общия им произход на базата на Свещената Римска империя на германската нация. Както посочва Виганд Ритер, това средновековно държавно образувание представлява много комплексна политическа формация от близо 1300 полунезависими териториални единици“^[24]. И днес федералните провинции се изявяват като активни участници в германската външна и вътрешна политика. Неслучайно Белгия, която граничи с Германия, също е федерална държава.

Регионализмът би могъл да стане лост в ръцете на Берлин, позволявайки му допълнително да разшири сферата си на влияние върху територии за които Германия претендира отдавна. Провъзгласяването на независимостта на Косово се оказа спусъкът на сепаратизма, който отключи „балканизацията“ на Европа и „кипъризацията“ на Балканите. Обективно погледнато, този процес е в интерес на Германия, на брюкселските „еврократи”, както и на институциите на ООН, които неотклонно защитават мултикултуралистките идеи, а също езиковите, етническите и религиозните малцинства. Този процес, както и „мигрантската революция“ (по Сорос), ръководена от Частната власт с цел да залее Европа с чужди елементи, носители на анахронични цивилизационни модели, може да доведе до рефеодализацията на Стария континент, в чиито рамки Германия ще поеме ролята на безспорния „сюзерен“ по отношение на новите 200 „васални” регионални структури на ЕС, и може би още толкова извън него, включително целите Балкани и на изток, до границите на Русия.

Според вякои анализатори, първият опит за практическа реализация на европейския проект на Куденхофе-Калерги е направен от нацисткия Трети Райх, когато се разработват проекти за „денационализацията“ на Европа чрез раздробяване по етнически принцип на исторически провинции и възстановяване на старите им имена от периода на Ранното Средновековие.

Така, заплахата известна като „регионализъм“ или „Европа на регионите“, придобиваща вече чертите на явен сепаратизъм, която застрашава и българската сигурност и териториална цялост, намира своята историческа обосновка. Приемствеността на днешния възходящ европейски регионализъм с посочените идеи е лесно проследима. Много от днешните етнонационалистически регионални формирования са инициирани от германските геополитици през 30-те години на миналия век.

По всичко изглежда, че завръщането към феодалната раздробеност на територията, характерна за Късното Средновековие, ще бъде постигната чрез доктрината на регионализма, превръщайки се в предпочитана от Частната власт форма за доминиране и прокарване на собствените си интереси, не само в другите части на света, но и на терена на ЕС.

Рисковете и заплахите на „регионализма“

Вътрешнодържавния сепаратизъм или регионализъм може да бъде квалифициран по няколкото основни пораждащи го критерии като: териториален плюс етнонационален, конфесионален, икономически и административен.

Понякога сепаратизмът представлява сложна комбинация от всички изброени дотук фактори, като се наблюдават и специфични местни особености (напр. каталунските сепаратисти са с републикански разбирания – в разрез с монархическа Испания).

Все по-актуален става бързо набиращият сили икономически сепаратизъм. Икономическата криза от 2008, а също Брекзит и пандемията от коронавирус, задълбочиха разделението в ЕС по осите Север - Юг и Изток - Запад, т.е. на богати срещу бедни. Показателни в това отношение са скорошните събития в Брюксел. Предложението на новия председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, да бъде въведена минимална заплата в ЕС среща твърдата съпротива на северните държави – Дания, Швеция и Финландия. Лидерът на евроскептичната партия „Шведски демократи“, която печели все повече популярност, декларира, че „заради спасението на страната“ е готов да извади Швеция от ЕС.

Сходен феномен, явяващ се продукт на глобализма и черпещ идеи от теориите за „космополитизма“, генериращи заплахи за съвременното общество на социално ниво, има своя паралел на териториално ниво и това е икономическият регионализъм. Ако на обществено ниво се забеляза бягство на богатите индивиди и нежелание да се разделят с част от богатството си за общото благо, на ниво Европейска общност се наблюдава бягство на богатите региони от ЕС, а и от собствените си държави, отново инспирирани от глобализма и стремежа да не споделят богатството си с по-бедните региони. Брекзит беше красноречив пример точно на тези процеси. Желание да го последват демонстрират Нидерландия – като цяло, и най-богатите региони на други държави, настроени сепараатистки като Фландрия, спрямо Белгия, Каталуния, спрямо Испания или богатата Бавария, спрямо Германия. Т.нар. „Лига“ е партия бореща се за откъсване на най-развитите и богати северни региони на Италия (Ломбардия, Венето и др.). Освен това обаче, във връзка с финансовата криза и кризата с COVID-19, лидерът на „Лигата“ Матео Салвини заплашва да извади цяла Италия от Еврозоната, а ако се наложи и от ЕС, когато отново спечели изборите и дойде на власт.

Както става ясно глобализационните процеси доведоха до това, че богатите вече не желаят да бъдат солидарни и да се разделят с никаква част от богатството си, без значение, дали става въпрос за богати индивиди или за богати общества, населяващи определени региони в ЕС. Всъщност точно това е причината държави като Швейцария, Норвегия, а вече и Исландия да не желаят членство в ЕС.

Претенциите на Шотландия за независимост имат и своята икономическа обосновка. Шотландците считат, че приходите от петролните и газови находища в техния шелф изтичат към централния бюджет на Обединеното кралство и печалбата остава там, докато Шотландия става все по-зависима от британската икономическа политика и трябва да разчита на дотациите от Уайтхол за закърпване на местния бюджет.

Според някои анализатори, има и друг сериозен мотив, който работи в услуга на сепаратистките движения в страните от ЕС. Това е желанието на хората да живеят по-добре. Пред населението на някои бедни региони на Общността стои дилемата, дали икономическият просперитет на техния регион и на тях, самите, е по-важен от териториалната цялост на Отечеството. Този въпрос стои с най-голяма сила пред най-бедните европейски региони, каквито са нашите.

Въпреки това, етнонационализмът си остава основния генератор на сепаратизъм. Етнонационалното съзнание е реалност, която не може да бъде променена с административни решения.

Освен широко известните, постоянно дискутирани и донякъде станали банални сепаратистки гнезда, на територията на ЕС има и множество други региони, които чакат своя час за да извършат успешно отделяне от държавата, част от която са понастоящем. По-долу ще се спра бегло на тях

Република Австрия. В Австрия има национално малцинство от словенски произход, което се бори за отцепването на провинция Каринтия и присъединяването ѝ към съседна Словения.

Кралство Белгия. Сериозни са опасенията, че Белгия ще се разцепи на три части: Фландрия, Валония и Брюксел. Трите автономни културни области са законово регламентирани. Конституционното определение на Белгия, като федерална държава, съставена от общности и области, също работи в полза на сепаратизма. Разделението очевидно е въпрос на време.

Федерална република Германия. В югоизточната част на страната се намира провинция Бавария, в която, подобно на съседна Австрия, се говори специфичен немски език и, която има самобитна култура, обичаи и вековни традиции на самостоятелна държава. Засега претенциите на провинцията са за по-голяма финансова самостоятелност.

На север, датското малцинство се бори за отцепването на Южен Шлезвиг и присъединяването му към Дания.

Населението на новоприсъединените, през 1990, източни провинции: Саксония, Мекленбург-Предна Померания, Бранденбург, Берлин, Саксония-Анхалт и Тюрингия (както вече и на Бавария) продължава да има мислене и светоглед, твърде далечни от култивираните у останалите германци мултикултурални нагласи (освен това през последните години от съществуването на ГДР, комунистичските власти съзнателно акцентираха върху неговата „пруска идентичност”, опитвайки се да създадат нова разделителна линия между „източните” и „западните” германци). Тези обстоятелства поставят въпросителни, относно интегритета на федералната държава.

Република Гърция. В историческата област Епир, намираща се в северозападната част на страната и граничеща с Албания, живеят около 400 хиляди етнически албанци. Сред това население има изградени сепаратистки организации, работещи за откъсването на цялата територия от град Превеза, на юг, до гръцко-албанската граница (т.нар. Чамерия) и присъединяването  ѝ към Албания.

Кралство Дания. Най-големия остров на планетата – Гренландия, де юре, е датска територия. Де факто обаче, Гренландия е много близо до независимостта. През 2009 гренландците получават суверенитет във всички области с изключение на финансите, външната политика и отбраната. Те са признати от международното право като отделна нация и гренландският език е единственият официален език в Гренландия. (Фарьорските острови са автономна област на Дания. Те обаче, никога не са били част от ЕС, така че, въпросът за техния сепаратизъм е външен за Съюза.)

Република Естония. В Естония живеят около 900 хил. естонци и близо 300 хил. руснаци. Официално, това малцинство е 28%. Над 95% от третия по големина естонски град Нарва са рускоговорящи. Градът се намира на границата с Русия, а в цялата североизточна част на страната руснаците са мнозинство. Това обаче са хора без гражданство, понеже не говорят естонски. Те, както и многокилометровата граница с Русия на изток, са повод за опасения относно териториалната цялост на тази държава.

Ирландия или Ейре. Държавата, намираща се на едноименния остров е жертва на исторически наложения ѝ сепаратизъм вече близо столетие. През 1922 Ирландия е разделена, като от нейните 32 графства, 26 стават ирландски, а от останалите под властта на английската корона 6 графства се формира Северна Ирландия. Борбата за национално обединение и целокупност на Ирландия не е спирала през целия стогодишен период на разделение. Днес, след Брекзит, шансовете това да се случи изглеждат най-големи. В ЕС има прецедент – обединението на Германия.

Кралство Испания. Случващото се в испанската автономна област Каталуния е емблематичен пример на сепаратизъм и войнстващ регионализъм, не само за Испания, но и за целия ЕС. Точно по брюкселските идеи за трансграничност работи „Демократичната конвергенция на Каталуния“, която цели създаване на регион „Северна Каталуния“ в част от Окситания (историческа област в Югоизточна Франция), която да се присъедини към бъдеща независима „Испанска Каталуния“ за да се образува – според тях, една „конкурентоспособна трансгранична Каталунска страна“.

В Испания, сепаратистките стъпки на Каталуния следват баските, които се борят за своя независима държава – Еускади, която да включва както испански, така и френски територии.

На практика, сепаратистки движения целящи независимост от Мадрид, има в почти всички испански области, но най-изявени са тези на Балеарските острови, Галисѝя и Астурия.

Италианска република. Както вече споменах по-горе, много северни области на Италия, на икономическа основа, явно клонят към отделяне. Северноиталианското сепаратистко движение агитира за учредяване на държава Падания, включваща най-богатите области – Вале д’Аоста, Венето, Ломбардия, Пиемонт, Лигурия и Емилия Романя.

Коренните жители на Сардиния и Сицилия също апелират за независимост на своите острови.

В автономната област Трентино - Алто Адидже/Южен Тирол над 70% от населението говори немски език, като в 102 от 116 тиролски общини по-голямата част от населението говори на немски. Местните немскоговорящи националисти призовават за обединение на региона със съседна Австрия, част от която е бил до 1918.

Република Кипър. Подобно на Ирландия и Кипър е разделен още преди присъединяването си към ЕС. Островът е разделен на три части: Република Кипър, Севернокипърска турска република и британските военни бази Акротири и Декелия. През 1974, след турска инвазия, е окупирана близо една трета от острова и на нея е провъзгласена Севернокипърска турска република (непризната от никого с изключение на Турция). Въпреки призивите за обединение и включване и на северната част в рамките на ЕС, това е малко вероятно да се случи. Тази територия е етнически прочистена с изгонването на местните гърци, включително и чрез заселване на турци от Анадола. Вероятно задълго остава непримиримото разделение на острова на гръцка и турска част.

Република Латвия. Тази балтийска република има сходни проблеми във връзка с целостта на територията си, като съседна Естония. Под 60% от населението са латвийци, а близо 30% са етнически руснаци. В най-големите градове Рига и Даугавпилс руснаците превъзхождат по брой латвийците. Във Фейсбук се появяват призиви за „Латгалска народна република“ в части от Източна Латвия, граничещи с Русия. Тази виртуална държава притежава и собствен флаг.

Република Литва. Сепаратистки ядра работят върху идеята за обособяване на северозападната историческа област Жемайтия, като отделен самостоятелен етнокултурен регион. Полското малцинство в Литва също демонстрира сепаратисткиите си настроения по виртуален начин, като в постове на полски се обявява провъзгласяването на Народна република Вилно (полското име на Вилнюс). Партията „Съюз на поляците в Литва“ е формирана на чисто етническа прополска основа.

Кралство Нидерландия. В северната част на страната се намира провинция Фризия. Тя се отличава от останалите провинции по това, че има собствен западнофризийски език (Източна Фризия се намира в Германия), който е официален и е равнопоставен с нидерландския. Фризийската национална партия се бори за отцепване на територията и, след обединение с Датска Фризия и Германска Фризия (където има подобни настроения), за създаване на суверенна Фризия.

Република Полша. В югозападната част на страната е разположена област Шльонск (Силезия). В полската Горна Силезия има сепаратистко движение, претендиращо за автономия. След постигането на тази цел, има идея по-малката Чешка Силезия да се обедини с по-голямата полска част. Така, обединена Силезия вече ще може да претендира за суверенитет.

Румъния. По силата на Трианонския договор от 1918 историческата област Трансилвания преминава в пределите на Румъния заедно с преобладаващо там унгарско население. Днес етническите унгарци са близо 7% от всички румънски граждани. В Югоизточна Трансилвания се намира Секейския район, населен със секеи (шекели на унгарски), които са компактна етническа общност от унгарски произход  и на тази база се борят за автономия. Вече над десет години и Партията на унгарската общност в Румъния открито говори за автономия.

На запад, покрай унгарската граница, също има окръзи с голям брой унгарско население. Етническите унгарци в пограничните градове наброяват: 11.6% в Арад, 16% в Клуж и 35% в Орадея. Сепаратистките настроения за отделяне от Румъния и завръщане в пределите на Унгария са най-силно изявени в окръзите Марамуреш и Сату Маре.

Словашка република. Словакия има сходни на Румъния проблеми по южната си граница. Унгарците, живеещи в южната част на страната, която е откъсната от Унгария след Първата световна война, запазват етническото си самосъзнание и желаят техните земи да се върнат в състава на старата родина. Сепаратистките уклони следва да се приемат сериозно, предвид броя на етническите унгарци – около 10% от населението.

Република Финландия. Народът Саами обитава обширни територии отвъд Северния полярен кръг, разделени днес между Швеция, Финландия, Норвегия и Русия. Саамите, известни още като лапландци, имат организации във всяка от посочените държави. Борбата им цели да отстоят земите, на които живеят, чрез създаване на независима държава Лапландия.

В другия, южен край на Финландия автономните Аландски острови, които са част от тази страна, се борят за още по-голяма самостоятелност. Официалният език на островите е шведският. Има идеи и за отделянето им в самостоятелна държава.

Френска република. Зад фасадата на монолитна непоклатимост и единство на френската нация, всъщност се крият голям брой сепаратизми. Въпреки славата си на силна национална държава, Франция също има своите проблеми. В регионите Бретан и Нормандия, на северозапад, и Аквитания, на югозапад, Елзас, на север, и Савоя, на изток, нараства броя на радетелите за независимост. Назад във вековете всички те са били независими кралства или херцогства, а днес там съществуват силни сепаратистки организации.

За апетитите на баски и каталунци към някои южни територии на Франция, вече стана въпрос по-горе.

Партията „Свободна Корсика“, както и Фронтът за национално освобождение на Корсика се борят за независимостта на този средиземноморски остров, или, като вариант, за присъединяването му към Италия.

Република Хърватия. Големи части от Хърватия са обхванати от сепаратистки настроения. Партията „Листа за Риека“ от едноименния град се бори за автономия, докато партиите „Истарска демократическа асамблея“ и „Истарски социалдемократически форум“  застъпват същата теза за целия полуостров Истрия. Не бива да се забравя, че идеите за присъединяване на Истрия, заедно с Риека (Фиуме, на италиански) към Италия имат над стогодишна история. Само в рамките на ХХ-ти век град Риека/Фиуме е попадал последователно в пределите на 6 държави (включително като независима държава – Свободен град Фиуме през 1920-1924) Италианското влияние в тези бивши италиански/венециански територии – полуостров Истрия и Риека, продължава да е много силно.

Чешка република. Територията на Чехия включва историческите области Бохемия, Чешка Силезия и Моравия. Вече споменах по-горе, че има идея за обедииняване на Чешка Силезия с по-голямата полска част на региона (Шльонск). В чешката част също има движение за отделянето на Чешка Силезия, както и за създаването на  обединена независима държава Силезия.

Постоянно нараства и броят на жителите на Моравия, които се обявяват за моравци и искат да живеят в своя независима държава. Името Великоморавия, все още, означава много за населяващите Моравия и постоянно се напомня от сепаратистката партия „Моравяни“.

Кралство Швеция. Бившата датска провинция Сконеланд става част от Швеция в резултат от Малката Северна война и договора от Роскиле (1658), като е разделена на три области: Халанд, Блекинге и Сконе. Днес в регион Сконе функционира сепаратистката партия Сконе, бореща се за независимост или, в краен случай, за максимална административна автономия на региона.

Желанието за отделяне от Швеция и присъединяване към Дания е продиктувано и от шведската мигрантска политика, която наводнява страната с преселници. Факт, който не се нрави на местното население от датски произход, одобряващо датските миграционни политики за неприемане на незаконни бежанци.

На свой ред, Саамският парламент в Швеция предлага създаването на автономен регион Лапландия, също с възможно най-голяма административна свобода.

Българският случай

За да могат българските региони да гарантират очакваните от населението им икономически и социален просперитет, а оттам и сигурност на обществото, тези териториални единици трябва преди това да бъдат защитени от атаката, на която са подложени от корпоративно-глобалистичните домогвания. За тези крупни части от българското геопространство важи с най-голяма сила реторичният въпрос зададен от проф. Владко Иванов: „монолитен или разломен модел – това е въпросът пред управлението на България през ХХІ век”.^[25] Монолитно единни части от държавната ни територия, ли ще бъдат българските региони или разломно-флуктуационни единици, генериращи сепаратизъм и заплахи за националната сигурност и териториалната цялост на държавата?

Феноменът „сепаратизъм“ се забелязва и на другия полюс – при най-бедните региони. Мотивът който го генерира е същия, но с обратен знак. Крайната икономическа изостаналост принуждава местното население да започне да се оглежда и в други посоки, различни от националната. Може би най-актуалният пример в тази посока (а също и най-меродавен, защото става въпрос за регион, заемащ през последните тринайсет години неизменно последното място по социално-икономическо развитие сред европейските региони) е българският Северозападен регион, без разлика дали е в предишните или в сегашните си граници. На 05.01.2018 във вестник „24 часа“^[26] излиза материал със заглавието: „Строител се прави на Пучдемон у нас: иска Северозападът да е част от Румъния“. Текстът гласи, че според инициатора на идеята Борислав Каменов, целта била по-добър живот за хората от региона - по добро заплащане, реформирана съдебна система и нулева корупция, каквато уж имало при съседите. Тежкото икономическо състояние на Северозападния регион принуждавало доста хора всяка сутрин да минават моста на Дунав и да работят в Румъния за поне 1000 лв. Каменов разказва: „Идеята се роди преди 3-4 години, когато имаше среща на кметовете на Северозапада за икономическо съживяване на региона. Разискваха се различни предложения за мерки и стратегия. Тогава се заговори за автономия. Искаме промяна - да ни чуят!“ Негови поддръжници, които ще се опитат да съберат над 400 000 подписа твърдят: Няма какво да ни спре – ако хората го решат, ще се отделим териториално към Румъния, защото законът на ЕС позволява този акт.“ „Бизнесмени от Монтана също негодуват от оттеглянето на държавата от най-бедния европейски регион“ – се твърди в текста.

Репортаж на същата тема е излъчен по телевизия Bulgaria On Air в предаването „България сутрин“ на същата дата 05.01.2018. Интересен щрих по темата е, че инициаторите на сепаратисткият акт много добре определят истинските граници на Северозапада, като не визират територията на сегашното несполучливо териториално образувание,  сътворено в Брюксел и обозначено като BG 31 по Рег.(ЕО) № 1059/2003, а оригиналния Северозападq съставен от областите Враца, Монтана и Видин.

Заплахата от подобен вид икономически сепаратизъм воден от резона на мизерията е прозрян отдавна от професора по икономика Людмил Георгиев: „В съвсем близко бъдеще (което ще е по-отдалечено за Румъния и България) националното изравняване на регионите ще бъде заменено с политики на изравняване, надхвърлящи националните граници, и ще създаде нови центрове на растеж. Това ще породи икономическо анексиране на територия на една държава към друга (ако те са съседни и членки на ЕС) и ще промени съществено жизнения й стандарт, свързвайки го с други, по-високи темпове на растеж и социално-икономическа дисциплина.“ Въпреки, че не съзира в икономическия сепаратизъм заплаха за териториалната цялост на страната, той съвсем коректно и конкретно описва развоя на процесите: „Тъй като икономическият просперитет на даден регион е пряко свързан със заетостта и с качеството на човешкия фактор, оттеглянето (емигрирането) на население от слабо развитите региони ще ги направи лесна териториална „плячка“ за съседни бързо развиващи се региони, имащи технологично предимство, главно като териториално-пространствен ресурс, необходим за екстензивно нарастване.“^[27]

Заплахата от социално-икономическо изоставане и икономически сепаратизъм, водещ след себе си и политическият сепаратизъм с реално отделяне на територии важи не само за Северозападния, но и за всички български региони без изключение. Пак според Людмил Георгиев: „Докато се разсъждава по тези трудни въпроси, регионите, конкурирайки се, напредват в промоцирането си и то засега без съществени ограничения от страна на Общността. Това може да доведе до съществено обедняване на отделни части от Европа, които не са добре организирани в предоставянето на културни събития, спортни дейности, информационни и новинарски програми и др., които да засилят предпочитанията към тях“^[28] Актуален пример по този казус отново може да бъде даден с България и по-точно с кандидатурата на София за седалище на Агенцията по лекарствата: Служителите на тази агенция – в огромният си брой западноевропейци, в т. ч. британци, предпочетоха да си останат в Западна Европа като избраха за свое седалище Амстердам – град, предлагащ сходни на Лондон комуникации (вкл. езикови), услуги и начин на живот, вместо да отидат на 2300 км от Лондон в далечната София. Този акт беше и показателен пример за европейската „солидарност“ при разпределянето на институциите и ресурсите.

Що се отнася до сепаратизма, той в по-голямата си част бива националистически, въпреки наличието и на описания по-горе икономически сепаратизъм. Разбира се, най-срещаната форма става комбинацията от двата фактора.

В България сепаратизъм на етнорелигиозна основа се наблюдава, по-скоро на общинско, отколкото на по-високо териториално ниво. Това се обяснява с характеристиките на население там. В общини като Руен, Каолиново и други, където преобладават етническите турци и които се ръководят от кадри на ДПС, от много години не се чества Трети март, не се издига българския флаг и се води откровена политика на дебългаризация. Същата политика се води и в Кърджали, където на 21 октомври 2012 Общинския съвет на града, където с мнозинство разполагат етническите турци, отказа да обяви освободителя на Кърджали – генерал Васил Делов, за свой почетен гражданин, по случай стогодишнината от освобождението на града. Основната причина отново е ДПС. Движението за права и свободи обръща голямо внимание на овладяването на районите със смесено население и разширяване на влиянието си там. При местните избори през 2015 ДПС спечели 33 общински и 864 селски кметове. С тяхна помощ Движението се стреми да откъсне тези райони от влиянието на централната администрация. Освен на етническите турци, се промиват мозъците и на българомохамеданите, като основно се разчита на ислямската религия и се залага на факта, че за това население е характерен по-голям религиозен фанатизъм и битов консерватизъм. Идеята е мюсюлманските общности в страната да бъдат откъснати от социалния живот на българската държава и от българския национален организъм, като се капсулират и в тях нарасне  влиянието на исляма и на Турция.

Брилянтен геостратегически ход на ДПС беше създаването на 265-та община в България, която същевременно е и първата „принципно мюсюлманска” (на принципа мюсюлманска религия в някогашна Югославия е създадена Социалистическа република Босна и Херцеговина). С Указ^[29] на Президента Росен Плевнелиев новата община Сърница започва своя живот на 1 януари 2015 с население (ГРАО, 2015-03-15) от 3488 жители (НСИ). Началото на активното мероприятие на ДПС бе дадено по време на управлението на кабинета на Пламен Орешарски, решил, според медиите, „да направи реверанс” на своите коалиционни партньори, като решението минава през МРРБ и Министерски съвет^[30].

Какво, обаче, говорят фактите за община Сърница? Създаването и противоречи на ЗАТУРБ (чл.8, ал.1, т.1), защото тя няма необходимия брой население от 6000 души, за да бъде община. Освен тази  незаконосъобразност, новата община не може да отговори и на условието по ЗАТУРБ чл.8, ал. 1, т. 5^[31] -  като: възможност за финансиране на разходите на новосъздаващата се община с приходи по смисъла на чл. 45, ал. 1, т. 1 от Закона за публичните финанси^[32] (ЗПФ) в размер не по-малко от половината от средното им равнище за страната, по данни от последния годишен отчет за изпълнението на общинските бюджети. Това изискване на закона влиза в сила точно от първия ден на съществуване на новата община. Тя обаче е разположена в беден планински край, където целият поминък се свързва с изсичането и унищожаването на Българската гора. Според интернет страницата на общината, в Сърница има над 100 фирми за дърводобив, дървопреработка и износ на дървесина с над 500 товарни камиона и около 50 ТИР-а.

Най-новата българска  община влиза в ролята на проводник на турските интереси у нас, на аванпост на радикалния ислям, на бастион  на ДПС и на щаб-квартира на „дървената мафия”. Освен това, издръжката на този административно-териториален паразит, пада изцяло върху българския държавен бюджет.

Тези скандални събития в административно-териториалното деление на страната, все пак не остават незабелязани. Депутат от управляващата коалиция  в  реч от трибуната на Народното събрание заявява: “На всички тук в Народното събрание ни е ясно, че става въпрос за безсмислена от административна гледна точка, процедура по създаване на нова община, която, сигурен съм, много скоро ще бъде ликвидирана, както и редица други общини, чието съществуване е абсолютно безсмислено и, които товарят допълнително държавния бюджет. Ясно ни е, че създаването на тази община беше абсолютно самоцелно и беше стратегическо мероприятие на ДПС“.^[33] 

В геополитическо отношение, новата община бе поредната брънка от веригата на т.нар. „Ислямската дъга“. „Този стремеж на ДПС и сродните му организации да турцизират българите мохамедани в Родопите, и особено в западната им част, е подтикнат от стремежа на Турция да затвори плътно „Ислямската дъга“, която се прекъсва в Западните Родопи. И тази задача на Турция се осъществява напористо от ДПС.“[34] Тази дъга е очертана по следния начин от бившия турски премиер и виден геополитик Ахмет Давутоглу: „Дъгата, която от северозапад започва от Бихач и по линията Централна Босна – Източна Босна – Санджак – Косово – Албания – Македония – Кърджали – Западна Тракия достига до Източна Тракия, е геополитическата и геокултурна жизнена артерия на балканската геополитика на Турция. Евентуалното сръбско-гръцко- българско единодействие, би създало предпоставки за увеличаване на натиска срещу стратегическата дъга, която е жизнената артерия на Турция в региона, както и за появата на рискове за интегритета на Македония и за фактическото прекъсване на връзките на Турция с Босна и Албания.“[35] Както се забелязва от обявените намерения, основанията за ислямски сепаратизъм в страната ни са сериозни. Те могат да бъдат подкрепени и с разкриването на още едни претенции и амбиции, изразени този път лично от президента на Турция: „По различни поводи Ердоган е заявявал, че Турция носи отговорност за ислямския свят. Негова мечта е да стане обединител на ислямския свят“.[36]

Ясно се вижда, че облегната на доктрината на неоосманизма, съвременна Турция е достигнала до етап на „събиране на Империята“, което следва да се разглежда от наша страна през призмата на сигурността и териториалната цялост на България.

Посочените по-горе заплахи трябва да доведат до актуализиране и промяна на българските териториални политики, не само на регионално, но и на подрегионално ниво. Препоръчително е, нашите общини да бъдат уедрени, а броят им намален от сегашните 265 до около 100-120. Така, чрез новите големи общини ще се избегне опасността от обособяването на етнически и/или религиозно „чисти“ административно-териториални единици.

Заключение

На фона на някои събития от последните години – Брекзит, референдумите в Шотландия и Каталуния и най-вече шокиращото противопоставяне на Валония срещу СЕТА, Брюксел вече не се изявява като толкова твърд поддръжник на „Европа на регионите“. Евроадминистрацията започва да осъзнава, че няма съществена разлика между сегашните държави-нации и държавите, към които се стремят сепаратистите – тоест държави, чиито територии, най-сетне, биха съвпаднали с истинските нации, така че, процесът води до формиране на нови, истински държави-нации. Точно с такива образувания обаче, имат най-големи проблеми брюкселските мултикултуралисти – в националните държави от Вишеградската четворка, към които се присъедини и Австрия, преобладават мненията, отхвърлящи постулатите на евроадминистрацията за прием на мигранти по квоти, поради което, те активно се противопоставят на миграционната политика на ЕС и отказват да допускат мигранти на своя територия. Така в сърцевината на Съюза се очертават наченки на формирование, наподобяващо старата Австро-Унгарска империя, със свои ценности, различни от „евроценностите” и все по-склонно да търси свой път, различен от налагания от Берлин, Париж и Брюксел (Аахенският алианс).

В Брюксел най-сетне започват да осъзнават, че превръщането на регионите в самостоятелни политически единици може и да не обслужва техните интереси, както и интересите на глобалната Частна власт и дори може да разшири фронта на пративниците им. Според евродирективите, размерът няма значение. Белгийският регион Валония, с 3.6 млн. души население, използвайки правомощията, дадени от Комисията „Юнкер“, успя временно да блокира споразумението за свободна търговия между ЕС (пазар от над 500 млн. души) и Канада (36 млн. души). Валония се обяви против това, че предпазната клауза в СЕТА по отношение на земеделската политика работи едностранно в полза на Канада. Все пак Европейската комисия (EK) успя да убеди в последния, възможен момент Валония в полезността от СЕТА и се предполага, че си е взела поука за бъдещите си действия във времена на нарастваща враждебност към глобализацията. Само допреди няколко години брюкселската администрация и регионалните сепаратизми взаимно се подхранваха. Напоследък обаче ЕК променя отношението си към сепаратизма, осъзнавайки, че в определен момент, при закономерната си трансформация в национализъм, той се обръща срещу нея. Така например, в разгара на кампанията за шотландския референдум (преди референдума за Брекзит), ЕК изрази становище, чрез председателя си Барозу, че „присъединяването на Шотландия би било крайно трудно, дори невъзможно“, а на Каталуния направо бе заявено, че ако евентуално обяви независимост, ще бъде изключена от ЕС.

Така, Брюксел доказа на практика, че нито може да дава, нито да отнема суверенитет и независимост, а и няма желание да го прави. Предлаганият от ЕС вариант е „автономност“. Новата, предпочитана форма на управление по ЕС-образец представлява компромис между федералното и унитарното устройство и се нарича „регионализирана държава“. Тази форма на управление е реализирана на практика само в Белгия, Италия и Испания, където всички административни единици на ниво „област“ придобиват статут на автономия. Показателно е, че към днешна дата, точно тези три страни-членки на ЕС са най-сило поразени от феномена „сепаратизъм“.

Но, ако Брюксел продължава да се колебае относно политическата целесъобразност от даването на големи правомощия на регионите, които в определен момент могат да се обърнат срещу него, за българската администрация, проблемите са очертани ясно и недвусмислено от социалната действителност – без бърз просперитет на регионите и намаляване на разликите между тях, икономическите проблеми могат да ескалират в политически, изразяващи се в сепаратистки уклони за отделянето на отделни райони от територията на страната.

В това отношение, примерът със зараждащия се сепаратизъм в Северозападния регион е симптоматичен. Вече не бива да робуваме, особено на политическо ниво, на отживели времето си стари догми, като тази манифестирана преди близо четвърт век от проф. Стефан Карастоянов, че, „бъдеща Европа, в която страните на Балканския полуостров трябва да заемат своето достойно място, не е Европа на нациите, а Европа на регионите”.^[37] Много по меродавни са идеите на Фернан Бродел, според който: Европа няма да съществува, ако не се опира на старите сили, които са я създали и, които и днес са дълбоко вкоренени и живи в нея, с една дума, ако се пренебрегнат всички нейни живи хуманизми. Тя няма избор: или ще се опре на тях, или – фатално – рано или късно те ще я разрушат и унищожат. Европа на народите: хубава програма, която обаче очаква да бъде формулирана.[38]

За може България да защити своите региони и териториалната си цялост, трябва първо да се справи със заплахите „регионализъм“ и „сепаратизъм“.

Най-важната доктрина, във вътрешнодържавен план, която следва да бъде отстоявана е, че България е и трябва да си остане унитарна държава. Задължително трябва да се запази принципът, заложен в българската Конституция, за недопускане на автономни териториални образувания (чл. 2, ал. 1). Българските региони от ниво 2 трябва да си останат с точно тези характеристики, с които са натоварени и сега – статистически категории на европейско ниво, а в България да изпълняват планираната роля на действително функциониращи териториални и икономически общности на местна почва.

Несъмнено, след Брекзит, Европейският съюз е в криза и се търсят нови пътища за неговото развитие и дори оцеляване. Заговори се за формиране на „подгрупи“ или „клубове по интереси“ от страни в рамките на Общността. Като първи реализиран проект се очертава Аахенският алианс. Повече от десетилетие германският професор Гунар Хайнсон  призовава за изграждането на други такива блокове: за възраждането на Калмарския съюз, но с привличане в него на немските провинции Шлезвиг-Холщайн и Хамбург, на Нидерландия и белгийска Фландрия и евентуално на Великобритания; за учредяването на Алпийска федерация; и за създаване на Средиземноморска федерация - също от региони на отделни държави.[39]

Лансират се идеи за преразглеждане на принципите на членството в ЕС и отказ от единодушното вземане на решения в рамките на блока. В подобна среда е много вероятно сепаратизмът и неговата разновидност - регионализмът, да получат благодатна почва за развитие. Всички тези процеси вещаят неясно бъдеще по отношение целостта на ЕС, както и на много от членуващите в него държави. Все пак, въпреки предизвикателствата, поне засега, принципът за териториална цялост на държавите продължава да се спазва стриктно в рамките на Съюза.

Бележки:

* Авторът е доктор по национална сигурност от Академията на МВР, член на Българското геополитическо дружество

[1] Поради продължаващите процеси на отделянето му, Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия се разглежда в статията и като член на ЕС, и в перспективата на Брекзит.

[2] Вж. https://www.webcafe.bg/newscafe/svyat/id_ 477437528_Velikobritaniya_ot_dnes_ne_e_chast_ ot_Evropeyskiya_sayuz, посл. отв. на 05.03.2020 : 18.15

[3] Петров, Н., Либералната (контра)революция на Еманюел Макрон, сп.”Геополитика & геостратегия”, брой 4, 2017, с. 60

[4] Атали, Ж., Линии на хоризонта, сп. Социологически проблеми, бр.23, С., 1991, с. 118 – 130

[5] Petkovich, R., Effects of  the Yougoslav Crisis upon the Balkan Situation, в :CSS Survey, March, 1996, p. 3

[6] Bugajski, J., RUSSIA'S BALKAN AMBITIONS , сборник Югоизточна Европа: Новите заплахи пред регионалната сигурност, НБУ, С., 2016, с. 18  (докладът е на английски език)

[7] Фридман, Дж., Взривоопасните точки на Европа, НСМ Медиа, С., 2015, с. 303

[8] Джилджов, А., Тенденции в развитието на регионалното и местно самоуправление в Европа, сп. „Публична администрация“, 2006, с. 3 – 4

[9] Проданов, В., Новите геополитически разломи на Балканите в новата Студена война, в сборник Югоизточна Европа: Новите заплахи пред регионалната сигурност, НБУ, С., 2016 г., с. 40

[10] Декларация за регионализма в Европа (Асамблея на европейските региони, Базел, 04.12.1996.

[11] Европейска харта за регионално самоуправление (проект), Конгрес на местните и регионални власти в Европа. 4-та Пленарна сесия. Препоръка 34 (1997)[1]1

[12] Conference “Innovation for Good Local and Regional Governance A European Challenge” Institute for Governance Studies at the School for Management and Governance of the University of Twente, 2-3 04. 2009.

[13] Резолюция на Комитета на регионите за Хартата за многопластово управление в Европа, 2 и 3 април 2014.

[14] Бъчваров, М., Геополитически анализи, изд. „З. Стоянов“, С., 2001 г., с. 60

[15] Вж. https://www.faktor.bg/bg/articles/novini/svyat/80-ot-evropeyskite-grazhdani-se-chuvstvat-nesigurni-v-ramkite-na-es, посл. отв. на 31.10.2018| 10:45

[16] Четверикова, О., Миграционната криза в Европа и нейните архитекти, сп. Геополитика & геостратегия, бр.6, С., 2015 (цит. по ПанЕвропа Pan-Europa Verlag, Wien - 1924)

[17] Вж. https://news.bg/world/evrosad-podkrepi-islyamski-sheriatski-zakon-za-bogohulstvoto.html, отв на 15.11.2018

[18] Вж. https://bultimes.com/ Унгария се поклони на Българската православна църква, Орбан с нова законодателна офанзива срещу Сорос и неговите НПО-та, публ. на 19.02.2018, отв. на 18.06.2018.

[19] Стоянова, М. Австрия тренира защита на границата заради миграционните разпри в Германия, БНТ Новини, сайт, http://news.bnt.bg/bg/a/avstriya-trenira-zashchita-na-granitsata-zaradi-migratsionnite-razkhodi-v-germaniya, отв. на 27.06.2018| 13:23

[20] Вж. Макрон предупреждава за "гражданска война" в Европа, https:// www. capital. bg/ politika_ i_ ikonomika/ bulgaria/2018/04/17/3164335_frenskiiat_prezident_emanjuel_makron_preduprejdava_za/ отв.на 1.06.2018.

[21] Сол, Дж. Р., Крахът на глобализма и повторното изобретяване на света, Кралица Маб, С., 2009, с. 266-267

[22] Jan Zielonka, “ Enlargement and the Finality of European Integration,” Jean Monnet Working Paper No.7/00, Symposium: Responses to Joschka Fischer, 2000, цит. по: Сол, Дж. Р., Крахът на глобализма и повторното изобретяване на света, Кралица Маб, С., 2009, с. 270

[23] Бъчваров, М., Геополитически анализи, изд. Захари Стоянов, С., 2001, с. 34

[24] Ритер, В., „Политическа география на германоезичните страни“,в: Бъчваров, М., С. Карастоянов, География – Геополитика, УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 1992, статия на с. 57-58

[25] Иванов, Вл., Управление на националната ориентация през ХХІ век, ВИ, 2011, с. 173

[26] Вж. https://www.24chasa.bg/novini/article/6646124, отв. на 05.01.2018 в 11:17 часа

[27] Георгиев, Л., Регионални и общински несъответствия, НБУ, 2012, с. 236-237

[28] Пак там., с. 249

[29] Вж. Указ № 177, Обн. ДВ, бр. 62, 29 юли, вторник  2014

[30] Вж. Решение на МС № 285 от 09.05.2014

[31] Вж. ДВ, бр. 154 от 1998, изм. - ДВ, бр. 107 от 2014, в сила от 01.01.2015.

[32] Вж. Закон за публичните финанси, Обн. ДВ. бр.15 от 15 Февруари 2013. В сила от 01.01.2014.

[33] Вж. Изказване на депутата  Валери Симеонов на пленарно заседание на 43-то НС на 25.03.2015.

[34] Асенов, Б., Сепаратизъм в Европа и в България, Издателство АС „Парадокс“, С., 2019, с. 206

[35] Давутоглу, А., Стратегическа дълбочина – мястото на Турция в международните отношения, Издателство „Изток-Запад“, С., 2015, с. 377; с. 381

[36] Петров, Л., Неоосманизмът – новата геополитическа доктрина на Република Турция, ИК „Световит“, С., 2015, с. 44

[37] Карастоянов, Ст., Политическа география; геополитика; геостратегия, УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 1997, с. 108

[38] Бродел, Ф., Граматика на цивилизациите, Изток-Запад, С., 2014, с.505

[39] Вж.dw.com/bg/хайде-да-се-прекроим/а-15073291, последно 22.02.2020:09.25