20
Нед, Сеп
22 New Articles

ЕС след Брекзит: основните геополитически и геоикономически предизвикателства

брой 4 2020
Typography

Европейският съюз приключи миналата 2019 (и поредния политически цисъл) с парламентарни избори и избор на ново ръководство на основните институции на това голямо международно обединение, което напоследък преживява доста сложен период от своята история.

Европейската комисия (висшият орган на изпълнителната власт) беше оглавена от представителка на Германия - първата жена - министър на отбраната в тази страна, през 2013-2019, Урсула фон дер Лайен. Начело на Европейския съвет (висшият политически орган, включващ държавните и правителствени ръководители на страните членки на ЕС) застана премиерът на Белгия от периода 2014-2019 Шарл Мишел. Постът председател на Европейския парламент (законодателният орган) пък зае италианският журналист и политик Давид-Мария Сасоли. На отговорната длъжност върховен представител на ЕС за общата външна политика и политиката за сигурност беше назначен известния испански политик - социалистът Жозеп Борел, който беше председател на Европарламента през 2004-2007 и външен министър на Испания през 2018-2019. В новото си качество, Борел пое ръководството на дипломатическия корпус на ЕС, наброяващ четири хиляди сътрудници по целия свят. Накрая, Европейската централна банка (EЦБ) беше оглавена от французойката Кристин Лагард, която през 2011-2019 беше управляващ директор на Международния валутен фонд (МВФ) [Nunez, Villaverde, Nueva...].

На тези чиновници предстои да намерят решение на редица изключително сложни задачи: да оздравят социално-политическата ситуация в обширното пространство на ЕС, допълнително влошена в резултат от пандемията от коронавирус, да смекчат негативните геополитически и геоикономически ефекти от Брекзит и да се опитат да върнат на Съюза онова място в световната икономика и политика, което той заемаше преди кризата от 2008-2009 и последвалите глобални сътресения.

По пътя към «Westlessness»?

През март 2016, в „Уошингтън Поуст” беше публикувана привляклата широко внимание статия на известния журналист и политолог, носител на наградата „Пулицър” за книгата си „Гулаг”, Ан Апълбаум, с характерното и провокационно заглавие „Това ли е краят на Запада, който познавахме?” [Applebaum]. Според нея, НАТО, ЕС и световната либерална система, като цяло, са изправени пред неминуем крах, ако три знакови предстоящи събития (един референдум и две избирателни кампании) приключат с очаквания от самата Апълбаум разрушителен за Запада резултат.

Първото от тези събития е избирането (не на последно място, благодарение на спецификата на американската избирателна система) на скандалния и абсолютно непредсказуем милиардер Доналд Тръмп за президент на САЩ. Второто, което първоначало изглеждаше съвършено невъзможно, но постепенно се оказа почти неизбежно, беше победата на референдума във Великобритания (през юни 2016) на привържениците на излизането на Обединеното кралство от ЕС. Третото пък бяха силно оспорваните президентски избори във Франция през 2017, в навечерието на които мнозина наблюдаели предричаха успех на водача на дясната партия „Национален фронт” на Марин Льо Пен, последователно обявяваща се против участието на страната в НАТО и ЕС, критикуваща „демонизацията на Русия от европейските държави по внушение на САЩ” и призоваваща за национализация на редица частни френски компании. Неслучайно, възможната победа на Льо Пен се оценяваше от представителите на европейския елит като „политически земетръс в самото сърце на Европа” [Walt].

Изглежда, че тогавашните опасения и алармистките прогнози на западните либерали не бяха безпочвени. Достатъчно е да припомня, че Тръмп влезе в Белия дом с летящ старт. Само за няколко седмици новият американск лидер радикално промени традиционната външноикономическа политика на САЩ, отказвайки се от постигнатите споразумения за интеграция с ЕС (Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции - ТПТИ) и формирането на търговско-икономически мегаалианс в Азиатско-Тихоокеанския регион (Транстихоокеанското партньорство - ТТП). Вместо това, Тръмп твърдо се ориентира към политика на неопротекционизъм, стартирайки търговска и (което е много по-важно) технологична война с Китай, постоянно разширявайки финансовите и търговски санкции срещу неудобните за Вашингтон политически режими и заплашвайки с допълнителни икономически репресии латиноамериканските, азиатските и европейските държави [Яковлев, "Еффект Трампа" c. 87-100].

Някои държави от ЕС вече се сблъскаха с втвърдяване на митническия режим по отношение на редица свои експортни стоки (предимно продоволствени), а в средата на февруари 2020 Вашингтон обяви, че увеличава с 10-15% митата върху внасяните в САЩ самолети „Еърбъс”, произвеждани съвместно в десетки предприятия във Франция, Германия, Великобритания и Испания. Така, американско-европейската търговска война заплашва да влезе в нова фаза, ерозирайки търговско-икономическата основа на атлантическата солидарност. В светкавично публикуваното си специално изявление, ръководството на „Еърбъс” изрази „дълбоко съжаление” във връзка с враждебния демарш на американската страна, бегло отбелязвайки, че от реализацията му в крайна сметка ще пострадат партньорите и клиентите на европейските компании в самите САЩ, върху които ще се стовари бремето на повишените митнически тарифи [Airbus...].

На 31 януари 2020, в 23.00 лондонско време, Великобритания напусна ЕС. Така стана факт и второто събитие, което според Ан Апълбаум, ни доближава до „края на Запада”. Както твърдят повечето западни анализатори, Брекзит ерозира самата основа на европейската интеграция, чиито исторически успех дълго време се свързваше в Брюксел с планомерното разширяване на границите на Съюза и присъединяването на все нови и нови членове. Обединеното кралство, с неговите значителни финансово-икономическ и военно-стратегически възможности, със специалните си отношения със САЩ и с т.нар. Общност на нациите, в която влизат десетки бивши бригански колонии, беше един от крайъгълните камъни на целия евроинтеграционен процес. Възприемайки – волно или неволно – тезата на Ан Апълбаум, европейските политици и експерти, включително френският президент Еманюел Макрон, вкупом започнаха да квалифицират Брекзит като „исторически тревожен сигнал” за цяла Европа, а 2020 беше наречена „година на преход” за съдбата на ЕС. Според Макрон, през този период новите ръководители на европейските институции следва да разработят стратегия на „дълбоки реформи” така, че в бъдеще никой да не проявява „желание да разглежда излизането от Съюза като начин за преодоляване на възникващите трудности” [Alimi]. С други думи, в средите на европейския политически елит съществува надеждата, че Брекзит ще се превърне в своеобразна „ваксина” за континентална Европа, която ще я предпази от по-нататъшното разпадане на ЕС.

Няма съмнение, че упорито прокарваното от Париж „дълбоко реформиране” на Съюза е изключително сложна задача, предвид количеството натрупали се проблеми и предизвикателства, както и твърде пъстрия състав на страните членки на това обединение. Още днес в рамките на ЕС съществуват сериозни разделителни линии от двете страни на които се групират държави с изначално несъвпадащи представи за бъдещето на Обединена Европа. Трудно е дори да си представим, какви политически и дипломатически колизии биха могли да възникнат, когато стартира реалният (и неизбежно болезнен) процес на преформатиране на вече съществуващата система на междудържавни отношения вътре в ЕС.

Според мен, след Брекзит рязко ще се промени към по-лошо международното положение и на основния виновник за случващото се – Великобритания. Въпреки оптимистичния тон, с който привържениците на разрива с ЕС описват „отличните икономически перспективи” пред Обединеното кралство, което се готви занапред да плава самостоятелно в бурните води на глобалната икономика и търговия, действителността най-вероятно ще се окаже по-различна. Мнозина международни анализатори с основание посочват, че Лондон навлиза в „период на неопределеност и неизвестност”, през който могат да се очакват неособено приятни политически и иономически изненади [Patten].

В същото време, демонстрирайки показен оптимизъм, британският премиер Борис Джонсън и съмишлениците му лансират сценарий за превръщането на страната в своеобразен „Голям европейски Сингапур на Темза”, с традиционните британски кръчми и популярните ястия, включващи риба и пържени картофи. Става дума за това, че Великобритания (разбира се, при максимално благоприятно стечение на обстоятелствата) би могла да съхрани и дори да разшири ролята си на важен международен финансов център и, напускайки „склерозиралата и прекалено обременена от всевъзможни регулации” икономическа зона на ЕС, да се превърне с течение на времето в един от световните лидери с отворена динамична икономика, повтаряйки на европейска земя историческия успех на Сингапур [Davies]. Впрочем, привържениците на този сценарий игнорират добре известните факти: сингапурският икономически модел на практика изисква доста стриктно регулиране на много сфери на стопанската активност, също както и на поведението на гражданите на обществени места (показателно е например, какво очаква онзи, който си позволи дори и минимално да замърси улиците на  Сингапур!).

По какъв начин и с помощта на какви макроикономически инструменти Лондон би могъл да намери решение на тази „квадратура на кръга”? Досега никой от водещите британски политици не е дал ясен отговор на този въпрос. Според мнозина експерти е най-вероятно британската икономика да претърпи травматична ерозия, а на самата Великобритания ще се наложи да свикне с мисълта, че в глобален план след Брекзит тя на практика представлява неособено голяма държава.

До този момент не се е случило само третото събитие, което според Ан Апълбаум би ознаменувало наближаващия „край на Запада”. Марин Льо Пен още не е станала президент на Франция, макар че този въпрос не е окончателно затворен и шансовете и да победи в поредната президентска надпревара с „финансовия Моцарт” (както наричат Макрон) все още не са напълно изчезнали. Впрочем, през последните години, и без конфликтогенното управление на Льо Пен, се натрупаха немалко свидетелства ако не за края, то за стратегическото  отстъпление на западната политико-икономическа система под натиска на други, по-мощни и агресивни глобални (на първо място, азиатски) конкуренти, които значително разшириха и укрепиха своите геополитически и геоикономически позиции [Кондратьев].

Отражение на този процес стана 56-та Мюнхенска конференция по сигурността (14-16 февруари 2020) и по-точно предварителният доклад с показателното заглавие «Westlessness» („Беззападност”), изготвен от организаторите на този международен форум [Westlessness...]. В този документ се поставят четири фундаментални въпроса:

  • Дали светът става по-малко западен?
  • Дали самият Запад не става по-малко западен?
  • Какви ще са последиците за света, ако Западът отстъпи лидерските си позиции на други играчи?
  • Каква стратегия ще избере Западът в епохата на конкуренция между големите държави?

Опитвайки се да отговорят на тези многозначителни въпроси, авторите на доклада признават, че през последните години в системата на международните отношения се очертаха две мега-тенденции. От една страна, ставаме свидетели на „разпадане на Запада”, като относително сплотена геополитическа конфигурация. От друга пък, на глобалната карта се очертава „процес на промяна в силовия баланс”, в резултат от което западните държави „губят политическото си вдъхновение” и все по-очевидно губят способност да ръководят световното развитие. В доклада се отбелязва, че в тези сложни условия формулирането на единна западна стратегия е жизнено необходимо, но на практика сме свидетели на отчуждаване и разминаване в позициите по най-важните политически въпроси: от контрола на въоръженията и проблемите на международната търговия до климатичните промени и ролята на мултилатералните организации. Затова не е изненадващо, че – както заключават и авторите на доклада – други глобални играчи, на първо място Китай и Русия, „се опитват да използват възникналите в западното общество пукнатини за собствените си цели” [Massimo Рarenti].

Така, до голяма степен изкуственият термин «Westlessness», използван за заглавие на аналитичния доклад към Мюнхенската конференция през 2020, постепенно придобива конкретни геополитически очертания, вербализирайки новата глобална архитектура, в чиито рамки – както посочва Жозеп Борел – „идеята за Европа, като политически проект, може да изчезне” [Ignacio Torreblanca].

Глобалното отстъпление на ЕС

Какво стои в основата на ерозията на международните позиции на Запада, като цяло, и на държавите от ЕС, в частност? Отговорът се натрапва от самосебе си: на първо място, намаляването на дела им в световната икономика (табл.1).

 

Таблица 1. Динамика на световния БВП (промяна в %, спрямо предходната година)

Страни

2017

2018

2019

2020

2021

Дял в %, 2006

Дял в %, 2018

Светът

3,7

3,6

2,9

3,0

3,1

100,0

100,0

Развити държави

2,7

2,4

1,7

1,6

1,6

57,5

44,0

САЩ

2,4

2,9

2,3

1,8

1,6

22,3

15,2

Япония

1,9

0,8

0,9

0,4

0,6

6,9

4,1

Канада

3,0

1,9

1,6

1,7

1,7

2,0

1,4

Развиващи се държави

4,5

4,5

3,9

4,2

4,3

42,5

56,0

Китай

6,8

6,6

6,1

5,8

5,6

10,3

18,7

Индия

6,9

7,4

5,6

6,1

6,3

4,5

7,7

Индонезия

5,1

5,2

5,1

5,0

5,0

1,3

2,6

ЕС

2,6

2,0

1,4

1,4

1,4

22,9

16,3

Еврозона

2,5

1,9

1,1

1,2

1,2

16,7

11,3

Германия

2,5

1,5

0,4

1,0

1,0

4,6

3,2

Франция

2,3

1,7

1,3

1,3

1,2

3,5

2,2

Италия

1,7

0,8

0,1

0,4

0,7

2,9

1,8

Испания

2,9

2,4

1,9

1,5

1,4

1,9

1,4

Източник: European Commission. European Economic Forecast. Autumn 2019. Luxembourg: European Union, 2019. P. 195. (2019-2021.- прогноза).

 

Приведените данни от международната статистика показват, че през всички последни години се наблюдава сравнителна слаба динамика на нарастване на БВП на икономически развитите държави, която отстъпва на темповете на нарастване на глобалния БВП и, особено (2-2,5 пъти), на аналогичния показател на развиващите си страни. В резултат, през 2006-2018, в общия обем на световната икономика е налице доста съществено намаляване на дела както на всички развити държави (от 57,5% до 44%), така и на страните членки на ЕС (от 22,9% до 16,3%).

Характерно е, че най-ниски индикатори на икономическия растеж, на границата на статистическата грешка, демонстрират (освен Япония, която отдавна е в стагнация) трите най-големи държави от еврозоната: Германия, Франция и Италия. При това, ако забавянето на италианската икономика не изненадва никого, сензационната информация за резкия спад на ръста на германския БВП (0,4%, през 2019) се оказа истински шок за обединена Европа, тъй като става дума за основния локомотив на цялата икономика на ЕС. На поръчките на основните отрасли на мощната немска индустрия (автомобилостроенето, машиностроенето, химическия, нефтохимическия и фармацевтичния сектори) от десетилетия насам разчитат хиляди европейски предприятия, които в сегашните близки до рецесията условия търпят огромни загуби [Яковлев, Время...].

В третата ключова държава от ЕС – Франция, спадът на деловата активност, особено в сферата на производството (обработвателната индустрия и редица селскостопански сектори), се съпровожда от стабилно отрицателен баланс на текущите операции, негативно салдо на търговския баланс, нестабилност на фондовия пазар и сравнително висока (според европейските показатели) безработица. На този фон, опитът на президента Макрон да реформира изключително бюрократичната и объркана пенсионна система провокира масови протести и най-големите за последните годии стачки. Огромо възмущение, в частност, породи планираното повишаване на пенсионната възраст от 62 на 64 години. Предлагайки толкова непопулярна мярка, правителството се опираше на опита на други европейски държави: в Испания и Великобритания например, хората се пенсионират на 65, а в Германия и Италия – на 67. Тези аргументи обаче не подействаха и сблъсъците с управляващите продължиха [Schofield].

Самият факт на синхронното нарастване на все по-очевидните икономически трудности във водещите държави от еврозоната неизбежно „тегли надолу” повечето основни макроикономически показатели на тази група страни, които до голяма степен определят и ситуацията в ЕС, като цяло (табл.2).

 

Таблица 2. Основни макроикономически показатели на страните от Еврозоната
(промяна в % спрямо предходната година, 2010-2017 – средногодишни данни) 

Показател

2010–2017

2018

2019

2020

2021

БВП

1,3

1,9

1,1

1,2

1,2

БВП на глава от населението

1,1

1,7

0,9

1,0

1,0

Държавно потребление

0,7

1,4

1,1

1,2

1,2

Частно потребление

0,8

1,1

1,6

1,5

1,3

Инвестиции в основен капитал

2,6

4,3

2,5

1,6

1,9

Износ на стоки и услуги

5,2

3,3

2,4

2,1

2,3

Внос на стоки и услуги

4,5

2,7

3,2

2,6

2,7

Безработица (% от икономически активното население)

10,7

8,2

7,6

7,4

7,3

Производительност на труда

1,0

0,4

0,0

0,7

0,8

Стойност на работната сила

0,7

1,9

2,0

1,4

1,4

Държавен дълг(% от БВП)

91,5

87,9

86,4

85,1

84,1

Източник: European Commission. European Economic Forecast. Autumn 2019. Luxembourg: European Union, 2019. P. 168–191. (2019-2021 - прогноза).

 

Обработените данни, отразяващи икономическата динамика в Еврозоната, показват, че в течение на целия период след кризисния срив от 2008-2009 се наблюдава слаб ръст на БВП, на сравнително ниско равнище остава ръстът на държавното и частното потребление, което означава и бавен ръст на съвкупното търсене, а в резултат намаляват темповете на нарастване на инвестициите в основен капитал. Силна тревога у бизнеса и политическите среди поражда и очерталият се спад на международната конкурентоспособност на европейските стоки. Показател за това, в частност, е стагнацията на производителността на труда на фона на изпреварващия ръст на стойността на работната сила.

За намаляващата конкурентоспособност на европейската икономика говори спадът в темповете на нарастване на стойностните обеми на износа на стоки и услуги: 5,2%, средно, през 2010-2-17 и едва 2,4%, през 2019. Както се вижда от прогнозата за 2020-2021 (виж табл.2), в обозримо бъдеще тази низходяща тенденция най-вероятно ще се запази, което в перспектива може да създаде сериозни проблеми на предприятията в страните от ЕС, тъй като за много от тях производството на стоки и услуги за износ е от критично важно значение и е в центъра на производствената им стратегия. Испания (вторият, след Германия, най-голям производител на автомобили в Европа) например, изнася 80% от произвежданите в страната автомобили, затова реагира крайно болезнено на всяко понижаване на международното търсене на своята продукция [Martin]. Също толкова тревожна е и ситуацията в другите страни членки на ЕС с развита автомобилна индустрия: Франция, Италия, Белгия, Чехия, Словакия.

Удържането на все още сравнително силните позиции на европейските производители на разнообразни индустриални и селскостопаски стоки и услуги на световните пазари (включително чрез споразумения за свободна търговия с държави извън ЕС) е сред най-важните стратегически задачи пред ръководството на Европейския съюз, което през последните години нееднократно беше изтъквано в документите на Еврокомисията [Negotiating]. В тази посока са насочени международните усилия на Брюксел и отделни държави от ЕС, които са значими глобални трейдъри (Германия, Франция, Нидерландия, Италия, Белгия, Испания).

В същото време обаче, делът на държавите от Съюза в глобалния износ на стоки и услуги бавно, но постоянно намалява, защото конкуренцията на световните стокови и сервизни пазари се засилва с всяка изминала година. В резултат, през 2006-2018, този дял намаля от 39,4% до 35,3%, докато аналогичния показател на Китай е нараснал от 7,2% до 10,8%, а на Индия – от 1,4% до 2,2% (табл.3).

 

Таблица 3. Динамика на глобалния износ на стоки и услуги (промяна в % спрямо предходната година)

Страни

2017

2018

2019

2020

2021

Дял в %, 2006

Дял в %, 2018

Светът

5,6

3,3

1,3

2,2

2,5

100,0

100,0

Развити държави

5,0

3,2

1,3

1,9

2,2

62,1

66,7

САЩ

3,5

3,0

0,3

1,5

1,6

10,0

10,2

Япония

6,8

3,4

-1,5

0,6

0,8

4,8

3,7

Канада

1,1

3,2

2,9

2,6

2,5

3,2

2,2

Развиващи се държави

6,9

3,7

1,2

2,6

3,0

37,9

33,3

Китай

9,1

4,0

1,1

1,4

2,5

7,2

10,8

Индия

10,0

4,7

3,8

4,2

5,1

1,4

2,2

Индонезия

13,4

3,5

2,3

3,9

4,4

0,8

0,8

Евросъюз

5,7

3,0

2,5

2,3

2,4

39,4

35,3

Еврозона

5,5

3,3

2,4

2,1

2,3

29,2

26,6

Източник: European Commission. European Economic Forecast. Autumn 2019. Luxembourg: European Union, 2019. P. 196. (2019-2021 - прогноза).

Забележка: понижаването на съвкупния дял на развиващите се държави в световния износ е свързано с преминаването на някои страни от тази група (например, Южна Корея)в групата на икономически развитите.

 

Разбира се, ролята на ЕС в световната търговия остава много значима, но самият факт, че тя намалява, потвърждава тенденцията на глобално отстъпление на европейските държави под натиска на чуждестранните, и най-вече на азиатските, конкуренти.

Основните задачи в международния дневен ред

Ключовата външнополитическа цел на сегашното ръководство но ЕС е да върне на Съюза онова място в системата на международните отношение и в рамките на колективния Запад, което той заемаше преди глобалната финансово-икономическа криза през 2008-2009. Това беше времето, когато легендарният испански политик-социалист Хавиер Солана ръководеше НАТО (1995-1999) и беше върховен представител на ЕС по въпросите на външната политика и политиката за сигурност (1999-2009). Според мнозина експерти, назначаването на този пост на друг опитен дипломат, който също е испанец – Жозеп Борел, дава шанс за усилване на външнополитическата роля на Брюксел. При това обаче, те отбелязват, че за Борел няма да е никак лесно до играе водещата роля при прокарване външната политика на ЕС, тъй като за нея очевидно претендират и Урсула фон дер Лайен, и Шарл Мишел [De Miguel].

Актуалният външнополитически дневен ред на ЕС включва три групи проблеми: гарантиране на дългосрочна енергийна стабилност на страните членки, защита на външнотърговските интереси на Съюза и повишаване нивото на неговата военно-стратегически субектност.

В енергийната сфера ЕС се сблъсква с редица предизвикателства. На първо място, сложно кълбо от проблеми пораждат доставките на природен газ в Европа – както на тръбопроводен, така и на втечнен (LNG). Списъкът на големите доставчици е сравнитело къс: Русия (около 40%), Норвегия (26%), Алжир (11%), Катар (5%), а също Нигерия, Либия, Перу, САЩ, Транидад и Тобаго. Зависимостта на ЕС, като цяло, от вносните доставки е изключително висока, защото общият дял на чуждестранните източници на природен газ е около 80%, като за 15 страни членки той надвишава 90% [Natural gas].

В последно време сме свидетели на остра конкуренция между САЩ, Русия, Катар, Алжир и други доставчици на бързо разширяващия се европейски пазар на LNG, който от януари 2018 до ноември 2019 е нараснал над два пъти, достигайки почти 13 млрд. куб. фута на денонощие [European LNG]. Особено агресивно на този пазар действат САЩ, които са си поставили за цел на „залеят Европа” със своя LNG. В тази връзка Вашингтон увеличава политическия натиск върху Брюксел, опитвайки се да убеди сегашното ръководство на ЕС да не разширява сътрудничеството с Русия, а максимално да се преориентира към внос на американски шистови енергоносители. С това е свързана и крайно негативната позиция на администрацията на Тръмп към изграждането на газопровода „Северен поток 2” между Русия и Германия.

На 20 декември 2019 президентът на САЩ подписа бюджета за отбраната (National Defense Autorization Act) за 2020 финансова година, който включва и санкции против проекта „Северен поток 2” [Statement]. На практика, Вашингтон наложи екстериториална забрана за приключване изграждането на вече на 90% готовия газопровод, която е с безпрецедентен характер и е в открито противоречие с икономическите интереси на страните членки на ЕС, разчитащи на разширяване на достъпа до висококонкурентния руски газ. Заплашвайки с все нови санкции, Белият дом се опитва с чисто политически средства да осигури предимство за американските енергийни компании за сметка на Европа. По този начин геополитиката директно се намесва в сферата на международните икономически отношения. Паралелно с това, администрацията на Тръмп, използвайки откровено протекционистки мерки, изисква от европейските държави изравняване на баланса в двустранната търговия със стоки (табл.4).

 

Таблица 4. Търговия на държавите от ЕС със САЩ (стоки, млрд. долари)

Показател

2001

2010

2015

2016

2017

2018

Експорт

217,4

327,0

408,9

398,6

419,4

471,7

Импорт

193,1

275,5

300,9

302,3

319,4

344,1

Оборот

410,5

602,5

709,8

700,9

738,8

815,8

Салдо

+24,3

+51,5

+109,0

+96,3

+100,0

+127,6

Източник: Trade statistics for international business development. – trademap.org/Bilateral_TS.aspx?nvpm=1%7c%7c14719%7c842%7c%7cTOTAL%7c%7c%7c2%7c1%7c1%7c2%... 

 

ЕС има положително търговско салдо със САЩ, което в периода 2001-2018 е нараснало 5,3 пъти: от 24,3 до 127,6 млрд. долара, но се равнява на едва 13% от общия обем на американския търговски дефицит, който надхвърля 966 млрд. долара [European Commission]. Тоест, дисбалансът в стокообмена с държавите от ЕС е сравнително малка част от съвкупното отрицателно салдо на външната търговия със стоки на САЩ. При това, в отношенията с ЕС, този дефицит почти на 50% (с 60 млрд. долара) се компенсира от профицита в търговията с търговски услуги [Office]. Впрочем, в своите многобройни критични изказвания по адрес на икономическата политика на Брюксел, Тръмп обикновено не споменава нищо за това.

По съвършено различен начин се развива стокообменът между страните членки на ЕС и Китай. През 2001-2018 дефицитът в търговията на Съюза с китайците е нараснал 5 пъти, надхвърляйки 261 млрд. долара, което традиционно е повече от целия стоков износ на ЕС за Китай (табл.5). В случая действително е налице голям търговски дисбаланс, което няма как да не тревожи бизнеса и политиците в европейските държави, чувстващи се безпомощни пред китайската търговско-икономическа експанзия.

 

Таблица 5. Търговия на държавите от ЕС с Китай (стоки, млрд. долари)

Показател

2001

2010

2015

2016

2017

2018

Експорт

27,1

150,7

186,7

186,6

220,3

244,6

Импорт

79,6

422,4

422,6

421,9

458,3

506,2

Оборот

106,7

573,1

609,3

608,5

678,6

750,8

Салдо

-52,5

-271,7

-236,0

-235,3

-238,0

-261,6

Източник: Trade statistics for international business development. – trademap.org/Bilateral_TS.aspx?nvpm=1%7c%7c14719%7c156%7c%7cTOTAL%7c%7c%7c2%7c1%7c1%7c2%...

 

Тоест, в сферата на външнотърговските връзки на ЕС практически синхронно възникнаха огнища на противоречия с най-големите му партньори. Това поставя сегашното ръководство на Съюза в твърде сложна двойнствена ситуация. От една страна, Брюксел е принуден (иска или не) да се противопостави на Вашингтон, лавирайки и търсейки начини да отслаби негативните ефекти от неопротекционизма на Тръмп. Както с тревога отбелязват експертите от Европейския съвет по международни отношения (ECFR), 2020 се очертава като период на „американската икономическа принуда” [Hackenbroich, Geranmayeh]. От друга страна, в средите на европейските елити признават, че глобалната проекция  на рязко нарастналата икономическа и финансова мощ на Китай се е превърнала в гигантски проблем, с какъвто колективният Запад „никога досега на се е сблъсквал” [The state of China-European...].

И това обаче не е всичко: напук на своите желания и итереси, Европа беше забъркана в търговската и технологична война, която вашингтонската администрация започна срещу Пекин, с цел да сдържи настъплението му на международните пазари и „да го вкара в технологичен резерват”. В момента този проблем е във фокуса на внимание на европейската експертна общност. При това, акцентът в многобройните доклади и анализи се поставя върху две последици от ангажирането на ЕС в американско-китайския сблъсък. Първата е очевидното влошаване на глобалния търговско-икономически климат, което се отразява негативно върху динамиката на експорта на страните членки на ЕС, които и без това изпитват сериозни трудности. Втората пък е политическият натиск на САЩ върху страните от Съюза да се откажат от сътрудничеството си с високотехнологичните китайски компании, оказали се обект на едни или други американски санкции. Характерен пример е искането на Вашингтон да бъде прекратено взаимодействието с телекомуникационната корпорация Huawei, обвинена в икономически шпионаж и разпространение на дезинформация [Gonzalez, Veron].

Така създалата се конфликтогенна ситуация се задълбочава от геополитическото противопоставяне между ЕС и Русия, което се проточи прекалено и е контрапродуктивно и за двете страни, отразявайки се негативно и върху взаимодействието им в търговско-икономическата сфера.

Както се вижда от таблица 6, през 2001-2013 товарооборотът между ЕС и Русия е нараснал над пет пъти, надхвърляйки 412 млрд. долара. Именно през този период Русия се превърна в най-големия доставчиик на енергоносители в Европа, осигурявайки на европейската индустрия и домакинствата критично необходимите им суровини - петрол и петролни продукти, природен газ и въглища. По този начин беше създадена здрава материална основа за сътрудничество и в други отрасли. Последвалият през 2014-2016 срив на товарооборота, породен от „санкционната война” и колебанията в пазарната конюнктура, нанесе много сериозен финансов ущърб и на двете страни и стесни за неопределен период от време коридора на взаимните икономически възможности. В резултат от това, алтернативният потенциал на руското направление във външнополитическите връзки на ЕС не беше напълно реализиран. В същото време, както посочва руският външен министър Сергей Лавров: „ако не беше ангажираната позиция на ЕС в контекста на украинските събития, днес товарооборотът между Русия и Съюза спокойно би могъл да надхвърли половин трилион долара, превръщайки се в глобален фактор, съпоставим с обемите на търговията на ЕС със САЩ и Китай” [Статья министра...].

 

Таблица 6. Търговия на страните от ЕС с Русия (стоки, млрд. долари)

Показател

2001

2010

2013

2015

2016

2017

2018

Експорт

28,4

114,6

159,8

80,2

78,9

96,6

99,1

Импорт

52,4

198,8

252,4

135,6

127,2

147,9

181,7

Оборот

80,8

313,4

412,2

215,8

206,1

244,5

280,8

Салдо

-24,0

-84,2

-92,6

-55,4

-48,3

-51,3

-82,6

Източник: Trade statistics for international business development. – trademap.org/Bilateral_TS.aspx?nvpm=1%7c%7c14719%7c643%7c%7cTOTAL%7c%7c%7c2%7c1%7c1%7c2%...

 

Освен трудния за разплитане възел от външноикономически проблеми, в дневния ред на сегашното ръководство на ЕС е и променилият се военно-стратегически баланс. От една страна е твърдото настояване на Вашингтон, европейските му съюзници от НАТО да увеличат разходите си за отбрана и да поемат по-сериозен дял от отговорността за „защитата на западния свят”, а от друга са последиците от Брекзит. Очевидно е, че страните членки на ЕС не разполагат с бързи и прости решение и на единия, и на другия проблем.

Що се относя до болезнения въпрос за повишаване на военните разходи, в повечето европейски държави, преживяващи продължителен период на икономически спад и социално-политическо напрежение, просто няма свободни финансови средства. Затова нещата обикновено приключват с поредните „твърди и тържествени” обещания, които едва ли ще бъдат изпълнени в обозримо бъдеще, с което впрочем са напълно наясно и във Вашингтон. Така например, ако веднага след влизането си в Белия дом Тръмп с остър тон поиска от Мадрид рязко да увеличи военния си бюджет, по време на срещата на върха на НАТО в Лондон (през декември 2019), американският президент прие аргументите на испанския премиер Педро Санчес и на практика се отказа от претенциите си към Испания [Abelln].

Значително по-сложна е ситуацията с последиците от излизането от ЕС на Великобритания, която е една от двете ядрени европейски държави. Несъмнено, тази стъпка на Лондон осезаемо намалява отбранителния потенциал на Съюза, но в същото време повишава значението на въшнополитическата активност на Франция, която остава единствената страна членка на ЕС с ядрено оръжие и е единствения постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Макрон съзнателно побърза да фиксира новия стратегически статус на Париж, като само седмица след подписването на споразумението за Брекзит между Лондон и Брюксел, заяви в речта си в L’Ecole militaire, че „жизнените интереси на Франция придобиват европейско измерение” въз основа на ясната дефиниция на „фундаменталните цели” на ЕС [Guibert].

Редица международни експерти остават с впечатление, че въпреки икономическите трудности, френското ръководство планира да затвърди лидерската си роля в европейското военно строителство и активно се подготвя за модернизацията на националния ядрен арсенал, който в момента наброява около 300 бойни глави. За целта, през периода до 2025, се планира да бъдат изразходвани около 37 млрд. едро, което, в частност, ще позволи снабдяването на френските военновъздушни сили с нови изтребители-бомбардироваи Rafale, а военноморските сили, които в момента разполагат с четири атомни подводници Triomphant, ще получан по-ефективните подводници ракетоносци Barracuda. Според самия Макрон, тези мерки целят да укрепят „технологичния и военен суверенитет на Европа” на фона на все по-явната „церебрална парализа на НАТО” [Nunez Villaverde Union...].

Заключение

Събитията от последно време, включително резултатите от Мюнхенската конференция по сигурността, позволяват да бъдат направени редица изводи относно текущото състояние и перспективите пред Обединена Европа (като част от колективния Запад) в стремително променящия се световен ред.

На първо място, поредният институционален и политически цикъл от еволюцията на ЕС, свързан с резултатите от изборите за Европейски парламент и заемането на ключовите постове в Съюза от нов екип еврочиновници, стартира на фона на сравнителното отслабване на геоикономическите и геополитически позиции на ЕС. В основата на тази тенденция са все още ненапълно осъзнатите ефекти от Брекзит, забавянето на икономическия растеж в европейските страни, съкращаването на дела им в глобалната икономика и търговия, разногласията между ЕС и САЩ по широк спектър от международни въпроси и все по-силният конкурентен натиск от страна на Китай и други азиатски държави.

На второ място, в „слабо място” на позиционирането на ЕС на световната сцена се превръща съкращаването на геостратегическия потенциал на Запада в резултат от очерталия се вътре в атлантическия алианс разлом. Напрегнатите спорове между съюзниците от НАТО и вътре в самия ЕС (например, между страните членки от Северна и Южна Европа) засягат фундаменталните принципи, върху които се изграждаше колективният Запад. Предвид повишената международна нестабилност, подобни политически сблъсъци могат да имат дългосрочни последици в сферите на икономиката, търговията, военното строителство и сигурността.

На трето място, се запазват ненормалното състояние на отношенияте между ЕС и Русия – най-близкия съсед, естествен търговски партньор (най-вече в ключовата енергийна сфера) и възможен съюзник на ЕС в съвместното противодействия на общите заплахи и предизвикателства: трансграничния тероризъм, наркотрафика, организираната престъпност, нелегалната миграция и нежелателните екологични промени. С други думи, дневният ред на отношенията по оста Брюксел-Москва може да бъде запълнен с много актуални сюжети, представляващи приоритетен интерес за двете страни. Вместо това новото ръководство на ЕС, поне засега, очевидно не се стреми да възстанови пълномащабното сътрудничество с Москва, основано на принципите на прагматизма и отговорното взаимодействие. Остава да се надяваме, че самото развитие на събитията ще накара Брюксел да предприеме конкретни стъпки в правилното направление.

 

Литература:

Кондратиев В.Б. Азия като новия център на глобалната икономическа мощ // Геополитика, бр.4/2020.

Статья Министра иностранных дел Российской Федерации С.В. Лаврова «Соседи по Европе». Россия – ЕС: тридцать лет отношений для «Российской газеты», 18 декабря 2019 года // Министерство иностранных дел РФ. 18.12.19. mid.ru/web/guest/meropriyatiya_s_uchastiem_ministra/-/asset_publisher/xK1BhB2bUjd3/content/id/3960550.

Яковлев П.П. «Эффект Трампа» или конец глобализации? М. 2017.

Яковлев П.П. Время европейских тревог: Евросоюз в меняющейся системе координат // Перспективы. Электронный журнал. 2019. № 3 (19). С. 68-82.  http://www.perspektivy.info/upload/iblock/b40/3_2019_1_68_82.pdf.

Abellán L. EE UU rebaja la presión sobre España por el gasto military // El País. 10.12.2019.

Airbus statement on USTR decision regarding tariffs – 15 February 2020 // Airbus. 15.02.2020. airbus.com/newsroom/press-releases/en/2020/02/airbus-statement-on-ustr-decision--15-feb-2020.html.

Alimi J. Brexit: un «signal d’alarme historique» pour Macron // Le Parisien. 31.01.2020.

Applebaum A. Is this the end of the West as we know it? // The Washington Post. 04.03.2016.

Davies H. Will the UK really turn into ‘Singapore-on-Thames’ after Brexit? // The Guardian. 17.12.2019.

De Miguel B. El presidente del Consejo Europeo disputa a Borrell el liderazgo en la política internacional de la UE // El País. Madrid. 14.01.2020.

European Commission. European Economic Forecast. Autumn 2019. Luxembourg. 2019.

European LNG imports are record levels this year // Oil and Water 360°. 19.12.2019.  oilandgas360.com/european-lng-imports-are-at-record-levels-this-year/.

Gonzalez A., Veron N. EU Trade Policy amid the China-US Clash: Caught in the Cross-Fire? // PIIE. August 2019. piie.com/publications/working-papers/eu-trade-policy-amid-china-us-clash-caught-cross-fire.

Guibert N. Armement nucléaire: Emmanuel Macron appell l’Union européenne à «un sursaut» // Le Monde. 07.02.2020.

Hackenbroich J., Geranmayeh E. 2020: The year of economic coercion under Trump // European Coincil of Foreign Relation. 17.02.2020. ecfr.eu/article/commentary_2020_the_year_of_economic_coercion_under_trump.

Ignacio Torreblanca J. Borrell vuelve: esta es su visión para Europa // European Coincil of Foreign Relation. 21.05.2019. ecfr.eu/madrid/post/borrell_vuelve_esta_es_su_vision_para_europa.

Martín C. De mal en peor. La producción y la expotación de coches, como las ventas, suman otro mes en negative // Hispanidad. 24.06.2019. hispanidad.com/confidencial/espana-se-juega-2-3-millones-de-empleos-la-produccion-y-la-exportacion-de-coches-como-las-ventas-suman-otro-mes-en-negativo_12010948_102.html.

Massimo Parenti F. Westlessness: riht focus, wrong interpretation – the illness of the West and beyond. 15.02.2020. –globaltimes.en/content/1179655.shtml

Natural gas supply statistics. May 2019. ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/pdfscache/10590.pdf .

Negotiating EU trade agreements. Who does what and how we reach a final deal. European Commission. trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2012/june/tradoc_149616.pdf.

Núñez Villaverde J.A. Union Europea y amas nucleares: Framcia a la cabeza // Real Instituto Elcano. 10.02.2020. blog.realinstitutoelcano.org/union-europea-y-armas-nucleares-francia-a-la-cabeza/ .

Núñez Villaverde J.A. Nueva Comisión Europea, ¿nueva Unión Europea? // Real Instituto Elcano. 02.12.2019. blog.realinstitutoelcano.org/nueva-comision-europea-nueva-union-europea/.

Office of the United States Trade Representative. European Union. ustr.gov/countries-regions/europe-middle-east/europe/european-union.

Patten Ch. Reino Unido entra en terreno desconocido // El Economista. 31.01.2020.

Schofield H. French reforms: Why France is resisting Macron’s push on pensions // BBC. 17.02.2020. bbc.com/news/world-europe-51502427.

The state of China-European Union economic relations // Breugel. 20.11.2019. bruegel.org/2019/11/the-state-of-china-european-union-economic-relations/ .

Statement by the President // White House. 20.12.2019. whitehouse.gov/briefings-statements/statement-by-the-president-34/.

Walt V. Why France’s Marine Le Pen is Doubling Down on Russia Support // Time. 09.01.2017. time.com/4627780/russia-national-front-marine-le-pen-putin/.

“Westlessness”: Munich Security Report 2020 // Moder Diplomacy. 17.02.2020. modrndiplomacy.eu/2020/02/17/

 

*Преподавател в Руския икономически университет „Плеханов”