20
Нед, Сеп
22 New Articles

Геополитика на хуманитарната интервенция

брой 3 2020
Typography

Стоян Мемцов, Въоръжената хуманитарна интервенция, 235 стр., "Макрос" Пловдив, 2019.

Монографичният труд на д-р Стоян Мемцов, макар и третиращ основно бавно променящата се международноправната теория, е жизнено актуален, доколкото е насочен към същностната и произтичаща от практиката проблематика на мира и правата на човека, които несъмнено са сред първите точки на постомодерния дневния ред на човечеството.

След двете кръвопролитни и масови по своя характер световни войни през ХХ век възникна необходимостта да се преформатира разбирането за юстификацията на започването и воденето на война. Победителките от Втората световна война формираха архитектурата на новия световен ред около Организацията на обединените нации (ООН), която освен да пази техните завоювани позиции и интереси, имаше и (най-вече) задача да не позволи ужаса, жертвите и разрушенията на войната, т.е. да пази мира. Човешките права също намериха значимо място в Устава и дейността на ООН. Да пазиш мира и едновременно с това правата на човека се оказа обаче доста сложно уравнение с много неизвестни и най-различни икономически, военни, политически и правни параметри. Рано или късно това уравнение щеше да се превърне в неравенство, налагащо избор между оправданата война и правата на човека. Това в известна степен се случи при предприетата през 1999 международна военна интервенция срещу Съюзна република Югославия, оправдана с дискриминацията и репресиите срещу етническите албанци в Косово. Тази въоръжена интервенция, юстифицирана с хуманитарни аргументи, постави на изпитание както глобалната (в лицето на ООН), така и регионалната (в лицето на ОССЕ) система за мир и защита на човешките права. Именно в тази военнополитическа и международноправна колизия д-р Стоян Мемцов намира поле за изследване в своята монография „Въоръжената хуманитарна интервенция”, лансирайки хипотезата, че различни въоръжени интервенции с хуманитарен характер от втората половина на ХХ век, и най-вече тази свързана с Косово, са създали предпоставки в международния правен обичай, които биха могли да прераснат в норми и на позитивното международно право по начин, по който да се разшири сега съществуващото според Устава на ООН право на употреба на сила и въоръжена интервенция, а именно - при индивидуална или колективна самоотбрана, с решение на Съвета за сигурност или по покана на законното управление на дадена държава.

Авторът подбира и анализира голям обем международноправни казуси и документи, както и авторитетни техни оценки и тълкувания. Разгледани са седем случаи на въоръжени намеси с хуманитарни подбуди на една или няколко държави срещу друга държава. Приложена е подходяща систематизация на анализа на тези случаи като първо се описва фактическата обстановка на съответната намеса, след това се изясняват нейните мотиви, излагани от страна на интервениращите, а накрая - и от страна на другите държави „било чрез органите на ООН, било извън тях”. Систематичността и коректният континюитет на разсъжденията са сред достойнствата на монографията.

В Предговора е разяснена основната цел на изследването - да установи доколко въоръжената хуманитарна интервенция представлява норма на международното право, допускаща изключение от забраната на Устава на ООН за употреба на сила.

Употребата на сила в международното право

Първата част на монографията е озаглавена „Употреба на сила в международното право”, като в нея са разгледани най-общо основните елементи от международно правната регулация на употребата на сила в отношенията между държавите.

Първа глава се съсредоточава преди всичко върху правото на война (ius ad bellum) от Ранното Средновековие до Втората световна война. Разянснявайки доктрината на справедливата война, стъпила върху християнските възгледи, както и доктрината на законната война от епохата на възникващите и утвърждаващи се национални държави авторът отдава дължимото на мислители като Свети Августин Блажени, Тома Аквински, Хуго Гроций, Николо Макиавели и др. Разгледани са „Договорите за насърчаване на мира” (1913-1914), Версайската система от мирни договори, Пактът на обществото на народите и Пактът „Келог-Бриан”. Изводът на автора от тази глава е, че колкото по-голям е стремежът да се прецизира забраната на войната, толкова по-лесно е държавите да правят така, че предприетите от тях военни действия да излизат от рамките на тези забрани.

Втора глава разглежда международноправните норми по отношение на употребата на сила с оглед на въведенета в чл.2, ал.4 от Устава на ООН забрана за заплашване със сила или употреба на сила в международните отношения, както и предвидените в самия Устав на ООН изключения от забраната. Обърнато е внимание и на съответствието с международното право на въоръжената намеса във вътрешните работи на една държава по искане на законното правителство на същото. Последното, като едно изключение извън Устава на ООН при правото на употреба на сила, дава основание на автора да предположи, дали не са възможни и други изключения, като например въоръжената хуманитарна интервенция.

Втората част на монографията е озаглавена като самата книга - „Въоръжената хуманитарна интервенция”, което авторът е могъл да избегне, тъй като в известен смисъл необосновано се обезценява тежестта и приноса на първата част на монографията. В двете глави на тази втора част на монографията д-р Стоян Мемцов се съсредоточава да докаже или отхвърли направеното от него предположение в края на първата част на труда, а именно - доколко въоръжената хуманитарна интервенция може да се превърне в нова норма на позитивното международно право, допускаща употреба на сила срещу една държава без разрешението на Съвета за сигурност на ООН, когато тази употреба има за цел предотвратяване на сериозни хуманитарни нарушения. По отношение на понятието „право на хуманитарна интервенция”, авторът коректно уточнява, че го разглежда в изследването си единствено и само като „възможен институт на позитивното международно право”, като при това са оставени „настрана всякакви съображения от морално-етично естество, както и политически мотивирани аргументи”.

В Трета глава авторът прави опит за преоценка на разбирането за забрана на употребата на сила между държавите като императивна норма на общото международно право, отклонението от която е недопустимо (ius cogens). За тази цел той цитира становища на Комисията на ООН по международно право и на Международния съд по отношение на делото „Никарагуа”. Привежда аргументи от две изследвания в англоезичната литература, които разглеждат характера на дискусиите по Декларацията за принципите на международното право (1970), разискванията в Съвета за сигурност, свързани със Фолклендската криза, както и при приемането на Резолюция 42/22 на Общото събрание на ООН от 18.11.1987, с която е одобрена Декларацията за повишаване ефективността на принципа за въздържане от заплашване със сила или употреба на сила в международните отношения. Авторът прави тълкувания на разпоредбата на чл.53 от Виенската конвенция за правото на международните договори, както и на чл.26 от Проектоконвенцията за отговорностите на държавите за международни правонарушения, касаещи недопустимостта от отклонението от норма тип ius cogens. В крайна сметка, в тази глава д-р Мемцов лансира предположението, че е възможно изменение на обичайноправната норма, забраняваща употреба на сила между държавите „по начин, който да доведе до появата на право на въоръжена хуманитарна интервенция без разрешение на Съвета за сигурност, като изключение от забраната”.

В последната Четвърта глава авторът прави опит да докаже своето предположение от края на третата глава като първоначално разглежда и анализира различни мнения по отношение на релацията „Устав на ООН – въоръжена хуманитарна интервенция”. След това се съсредоточава върху доказването на превръщането на въоръжената хуманитарна интервенция като норма на международния обичай, при което разглежда следните казуси, свързани с въоръжени интервенции, които на практика имат в основата си хуманитарни аргументи: Бангладеш (1971); Камбоджа (1978-1979); Уганда (1978-1979); Централноафриканска империя (1979); Иракски Кюрдистан (1991); Либерия и Сиера Леоне (1989-1999); Косово (1999).

Казусът Косово

Най-голямо внимание в защита на своята хипотеза авторът отделя на казуса „Косово”, доколкото при него има изразени ясни хуманитарни аргументи от значителен брой държави в подкрепа на предприетите действия от страна на НАТО без надлежната резолюция от страна на Съвета за сигурност. Въпреки това обаче, в крайна сметка, д-р Мемцов достига до извода, че „….. от реакциите на държавите във връзка с интервенцията в Косово трудно може да се установи наличие на практика, която да доведе до възникване на норма на международния обичай, най-малкото поради нейната нееднородност. Поне така стоят нещата в края на ХХ век.”. Независимо от този извод, авторът коректно продължава с кратък преглед на международни казуси през следващите двайсет години (Грузия, 2008; Либия, 2011) след въоръжената хуманитарна интервенция срещу СР Югославия по повод ситуацията в Косово, за да констатира, че пикът на ентусиазма за юстифициране на употребата на сила отвън в защита на правата на населението в дадена държава без съответната резолюция на Съвета за сигурност действително е бил именно през 1999.

В края на главата д-р Мемцов допуска, че „в един бъдещ момент, в една променена обстановка да се появи достатъчно еднородна и непротиворечива практика“, за да се превърне въоръжената хуманитарна интервенция в обичайноправна норма. Поради тази причина авторът си позволява да изложи определени схващания по основните критерии за допустимост на въоръжената хуманитарна интервенция.

Някои изводи

В Заключението на монографията си авторът извежда обоснованото отричане на своята първоначална хипотеза, като не пропуска възможността да се обърне за това и към направения от самия него извод в края на Първа глава, а именно, че колкото повече се прецизира легалното право на война, толкова повече възможности се откриват за заобикалянето на правната защита на мира. Вероятно, „здравият разум“ на субектите на международните отношения ограничава броя на ключовете за „кутията“ на масовото военно насилие – все пак историята свидетелства, че в името на правата на човека са извършени немалко неправди.

Въпреки „неуспеха“ със защитата на хипотезата, монографията на д-р Стоян Мемцов има особена практико-приложна стойност за вникване в особеностите на въоръжената хуманитарна интервенция, която е съществувала като такава от векове (такава е дори и Руско-турската освободителна за България война) и ще продължи да съществува, въпреки настоящите ограничения на Устава на ООН.

* Преподавател във Военна академия „Г.С. Раковски”