22
Вт, Сеп
21 New Articles

Коронавирусът: нов бъг или специфична особеност на глобалната политика?

брой 3 2020
Typography

Пандемията от коронавирус успя да се превърне в основното събития на високосната 2020, измествайки на заден план други драматични новости от последните месеци. Тя се оказа и най-тежката проверка за стабилността на глобалната икономика и финансова система, за много международни организации, както и за механизмите на държавното управление в отделните държави.

При това тази проверка съвсем не е приключила, защото все още сме далеч от върховата точка на пандемията и последиците от глобалното разпространение на 2019-nCoV (известен и като SARS-CoV-2 или COVID-19) тепърва ще бъдат оценявани. Въпреки това, вече могат да бъдат направени някои предварителни изводи. За съжалениe обаче, поне засега тези изводи не са никак утешителни.

Мнозинството експерти, журналисти и политици фокусират вниманието си върху икономическите и финансови последици от пандемията. Как ще се отрази коронавирусът върху световната търговия и инвестициите? Какво ще стане с международните производствени вериги? Как ще реагират глобалните финансови пазари? До каква степен ще се променят географията и мащабите на трансграничните миграционни потоци?

Всички тези въпроси несъмнено са много важни. И не само за „тях”, т.е. за правителствата, водещите транснационални компании и финансови холдинги, но и за „нас” – т.е. за обикновените граждани от всички части на планетата. Още сега е ясно, че занапред твърде много хора ще делят живота си на периоди отпреди и след пандемията: на някои ще се наложи да се откажат от превърналите се в навик пътувания по света, други вече няма да могат да разчитат на поредното повишeние и увеличаване на заплатата, а трети окончателно ще се ориентират към работа от къщи или ще се възползват от възможностите на т.нар. „дауншифтинг” (термин, използван за описание на социалното поведение или тенденция, в която хората живеят един обикновен живот и бягат от ежедневното напрежение, характерно за съвременния свят – б.р.).

Не бива обаче да забравяме и за политическите, бих казал дори – за политико-психологическите последици. Тези последици не са толкова очевидни, но са не по-малко важни – както за „тях”, така и за „нас”. Индикаторите на глобалните политически тенденции и настроения днес изглеждат също толкова тревожни, колкото и индикаторите на глобалните икономически тенденции. Предварителните резултати от теста на човечеството с коронавируса показват очевидно наличие на политически и психологически имунен дефицит или, ако искате, липса на характерния за всеки биологичен вид инстинкт за защита на собствената популация.

Всички за един или всеки за себе си?

В крайна сметка, всички епидемии – от Атинската или т.нар. „Тукидитова” чума (430 пр. н.е.) до епидемията от Ебола (2014-2015), така или иначе са приключвали. Рано или късно ще бъде победена и сегашната експлозия на пандемията от коронавирус. Само че различните епидемии въздействат по различен начин върху хода на световната история. Някои от тях могат да бъдат сравнени с това, което на компютърен език се обозначава като „бъг” (bug) – т.е. случайна грешка в компютърния програма, водеща до непланиран и нежелателен резултат. Други пък придобиват характера на feature – т.е. превръщат се в органичен белег, съществена особеност, характерна черта, неизменна функция и дори „допълнителна възможност” на програмата.

Първият сценарий (bug) е вероятен в случай, че човечеството или отделната човешка популация, станали жертва на епидемия, са в състояние да си направят необходимите изводи от разразилото се бедствие и да предотвратят повторението му в бъдеще. Вторият сценарий (feаture) се оказва неизбежен, ако не се направят необходимите изводи, поуките от бедствието се забравят и епидемията не промени привичните политически приоритети, подходите към управлението, психологическите установки и стария начин на живот. Тоест, bug се възприема като проблем, а feature – като неизбежност. С първия можеш да се бориш, а с втория свикваш да живееш. Да видим как стоят нещата в конкретния случай с текущата пандемия от коронавирус.

Логиката сочи, че пред лицето на общата заплаха, популацията би следвало да се сплоти. Особено, когато става дума за биологичния вид homo sapiens, стоящ на върха на еволюционната стълбица. Както е известно, човекът е социално същество. Тоест, оставяйки настрана – поне за известно време – вътрещните разногласия и груповите конфликти, човешкият социум следва да се концентрира върху търсенето на решение за наистина общочовешкия проблем.

Какво обаче наблюдаваме на фона на прогресиращата пандемия? Политическите лидери демонстрират упорито нежелание да променят съществено каквото и да било в международния си дневен ред. Разпространението на коронавируса не предотврати нито неотдавнашното изостряне на ситуацията в Сирия, нито провала на споразумението за прекратяване на огъня в Либия. Превръщането на Иран в едно от основните огнища на пандемията не доведе дори до символично смекчаване на икономическите санкции на Вашингтон срещу Техеран. Пандемията не можа да накара Русия и Саудитска Арабия да склонят да направят взаимни отстъпки в хода на преговорите в ОПЕК+ и да не допуснат сривът в цените на петрола и последвалата паника на световните финансови пазари. Във всеки от тези и в много други случаи универсалните интереси за самосъхраняването на човешката популация неизменно биваха измествани на заден план, в полза на конюнктурните политически, икономически или други групови интереси.

Нещо повече, пандемията, сама по себе си, започна да се възприема като възможност за укрепване на собствените позиции в геополитическата и икономическа конкуренция. Така държавният секретар по търговията на САЩ Уилбър Рос оптимистично заяви, че епидемията от коронавирус „ще помогне да се ускори възстановяването на работните места в Северна Америка”. Редица западни икономисти пък побързаха да обявят, че пандемията бележи края на „китайската ера” в световното индустриално производство и окончателната победа на САЩ в икономическото противопоставяне с Пекин. Разбира се, обстоятелството, че Китай стана първата жертва на коронавируса беше добър повод да се заговори и за неефективността на авторитарните системи при предотвратяването на епидемии, за прекалените ограничителни мерки, приети от китайските власти, отново да се постави въпросът за проблемите с човешките права в Китай и т.н.

В последно време американските офииални лица никога не забравят да споменат, че става дума не за някакъв друг, а за „китайски” („ухански”) вирус. На свой ред, китайските чиновници изразяват мнение, че вирусът може да е бил внесен в Ухан от американските военни, участвали в Световните военни игри, провели се в този град през октомври 2019.

Като цяло, следва да признаем, че няколко месеца след началото на пандемията в света, продължаваме да сме свидетели на обичайните кавги във връзка с моментни разногласия, дребни самолюбия, тактически печалби и загуби. Тоест, пандемията се възприема не толкова като глобален „бъг”, който трябва да бъде „изчистен” на всяка цена, а като нов feature в световната политика, който може да бъде използван за прокарване на собствените интереси и противодействие на интересите на опонентите и конкурентите. Перефразирайки известната теза на пруския крал Фридрих Вилхелм I, съвременните държавници спокойно биха могли да заявят, че „пандемията си е пандемия, но войната следва да продължи по график”.

Възможно ли е обаче, за всичко това да са виновни изключително безпринципните политици, ненаситните военни корпорации и безотговорните финансови спекуланти? За съжаление, подобно твърдение не е съвсем коректно. Сегашната пандемия често разкрива не най-добрите черти на човешкия характер не само сред абстрактните „те”, но и сред конкретните „нас”. Истината е, че всички тези политици, корпорации и банки се оказват толкова безотговорни и късогледи, колкото им позволява съществуващото социално търсене.

„Ти умри днес, а аз утре”?

За човешкото съзнание (или по-скоро подсъзнание) е характерно да отхвърля негативните сценарии за развитие на събитията. В още по-малка степен пък сме склонни да разсъждаваме за прякото отражение на тези сценарии върху нас, самите и нашите близки. Това е особено характерно за онези държави и дори цели континенти, които в течение на няколко поколения живееха в условията на мир и липса на очевидни заплахи пред личната сигурност. Оттук и множеството прояви на лекомислено отношение към пандемията в началните и стадии, особено в европейските страни, демонстративната неподготвеност и нежелание за съобразяване с препоръките и дори с официалните разпореждания на властите. „Те продължаваха да се занимават с ежедневните си ангажименти, готвеха се за нови пътувания и имаха свое, собствено мнение за нещата – пише Албер Камю в романа си „Чумата” – Как можеха да повярват в чумата, която с един замах зачерква бъдещето им, всичките им пътувания и спорове? Те се смятаха за свободни, но никой, никога няма да бъде свободен, докато в света има стихийни бедствия”.

В услуга на инфантилните оптимисти се изявяват цяла армия от експерти, призоваващи ситуацията да не се драматизира. Казват ни, че броят на умрелите от новия вирус през целия досегашен период на пандемията е сравним с броя на онези, които всеки ден умират в света от туберкулоза. Напомнят ни, че днес дори и обикновеният грип води до доста повече летални случаи, отколкото коронавируса. Информират ни, че в САЩ например, в автомобилни катастрофи загиват над сто човека дневно, но никой в Америка не възнамерява да забранява автомобилите.

Когато, най-сетне, гражданите все пак биват принудени да си отворят очите за истинските мащаби на проблемите, те често не действат по-различно от циничните и егоистични политици. Разбира се, пондемията вече демонстрира множество примери на човешка солидарност, активно гражданско общество и истински героизъм. Сред тях ее и помощта, оказана от Китай и Русия на особено пострадалата от пандемията Италия. И въпреки това...

В сравнително по-благополучния италиански Юг, изнервените местни жители и политици отказваха да приемат бягащите от неблагополучния Север, при това нежеланието им нерядко водеше до блокиране на автомагистралите и жп гарите. В украинската Полтавска област, местните жители замерваха с камъни автобус с евакуирани от Ухан техни съграждани. Опасявайки се от разпространението на вируса на Черния континент, лидерите на много африкански държави отказаха да реагират на молбите на съотечествениците си да бъдат евакуирани от Китай. В САЩ пък, федералното правителство беше принудено да настани потенциалните носители на вируса във военни бази. А какво да кажем за случая с круизния кораб Westerdam, който – заради силния обществен натиск – в течение на две седмици отказваха да приемат пристанищата на Япония, Филипините, Тайван и Тайланд, докато накрая пътниците можаха да слязат на брега в камбоджанското пристанище Сиануквил. И то при положение, че на борда на кораба не беше открит нито един носител на вируса.

Историческият опит сочи, че жертви на всяка епидемия или природен катаклизъм винаги стават онези социални, икономически, етнически и религиозни групи, които и преди настъпването на извънредната ситуация са били в най-лошо положение. Тези групи са най-силно уязвими от заплахата за прекъсване на традиционните социални връзки, дефицита на качествено медицинско обслужване, ръста на безработицата и други проблеми. Именно на тези групи най-често се приписва и основната отговорност за последиците от катастрофите – да си припомним например еврейските погроми в цяла Европа по време на епидемията на Черната смърт през 1348-1351. В екстремални условия, процесите на социална и културна поляризация демонстрират ускорено развитие, а толкова необходимото сплотяване на обществото пред лицето на общата заплаха се оказва изключително сложна задача.

Ако пренесем тази закономерност на международно равнише, можем с основание да заключим, че в случай на глобална пандемия най-уязвими в крайна сметка ще се окажат най-малко ефективните и най-слабо икономически състоятелните държави и територии. Едно е, когато вирусът засегне богатата Европа или ефективно управлявания Китай и съвсем друго, когато негов епицентър станат например Афганистан, сирийският район Идлиб, Южен Судан или Сектора Газа. Трудно е дори да си представим мащабите на евентуалните последици от пандемията в зони с напълно разрушена инфраструктура, с многобройни огнища на политически радикализъм и екстремизъм и с постоянни изблици на въоръжено насилие.

Лесно е обаче да си представим, как десните популисти в Европа или екстремистите в Близкия Изток ще се възползват от ситуацията за да укрепят позициите си. Всъщност, те вече го правят, защото за тях коронавируса определено е feature, а не „бъг”, т.е. допълнителна възможност, а не нова заплаха. В Европа пандемията усилва аргументите на десните партии в Италия, Франция, Испания и Полша, настояващи за пълно затваряне на границите и спиране на потоците на международните миграции с всички възможни средства. В Близкия Изток пък беше лансирана версията, че коронавирусът е бил пратен на китайците като наказание за репресиите срещу мюсюлманите в Синдзян.

А какво да кажем за социалната отговорност на медиите? Пандемията се превръща в източник на постоянни спекулации, недобросъвестна пропаганда и дезинформация. Масово се разпространяват различни конспиративни теории – вирусът са обявява за продукт на някакви секретни лаборатории, а разпространението му – за сатанински план на могъщи тъмни сили, намиращи се или във Вашингтон, или в Пекин, или в Йерусалим, или дори в Москва. Внушаваните от политиците и журналистите страхове от пандемията подхранват всички тъмни инстинкти – т.е. онази мътилка, която неизбежно присъства на дъното на всяко национална самосъзнание. Търсенето на разнообразни „плашила”, на свой ред, стимулира предлагането и грубите фалшификации на безбройните конспиролози се „разграбват” от хората по същия начин, по който при предишни епидемии от магазините са изчезвали сапуните, солта или кибрита.

Епидемията в главите

Днес готовността на човечеството за колективни действия в борбата против общите предизвикателства – без значение, дали епидемии, природни бедствия или техногенни катастрофи, като цяло, намалява. Систематичното култивиране на национализма и националната изключителност, прикритото или открито поощряване на ксенофобията, високомерното пренебрегване на нормите на международното право, приоритетът на тактическите интереси спрямо стратегическите – всички тези особености на глобалната политика, които набюдаваме през последните години, си казват своето.

Само допреди двайсетина години готовността за международно сътрудничество беше много по-голяма. Когато в началото на ХХI век избухна епидемията от т.нар. „птичи грип”, американските епидемиолози незабавно се притекоха на помощ на китайските си колеги в усилията им за идентифициране на носителя на вируса (H5N1). В крайна сметка, изключително опасната експлозия на епидемията от „птичи грип” (тук е мястото да напомня, че нивото на смъртност от този вирус остигаше 60%), беше потисната в самия и зародиш, а жертви на епидемията се оказаха само няколкостотин души. Естествено, в онези благословени времена, в САЩ все още не бяха наложени каквито и да било ограничения върху научното сътрудничество с Китай, а и самият Китай не се смяташе за непримирим геополитически протевник на Америка.

След смъртоносната епидемия от вируса Ебола, най-авторитетните експерти-епидемиолози в течение на дълги години предлагаха най-разнообразни мерки за задълбочаване на международното сътрудничество за противопостяване на опасните инфекциози заболявания. Новата пандемия обаче, за пореден път демонстрира, колко слаби и крехки са международните организации, включително и Световната здравна организация (СЗО). Кой в света все още вярва, че СЗО е способна да се превърне в наистина ефективен глобален щаб за борба с коронавируса? Съдейки по отпусканите и резурси, почти никой. Общият бюджет на СЗО не е по-голям от този на някоя голяма американска болница. Макар че впечатляващият опит на организацията в борбата с опасните заболявания не подлежи на съмнение –да си припомним глобалното изкореняване на вариолата или неоспоримите успехи в битката с полиомиелита и маларията.

Обществата в повечето страни по света престанаха да се доверяват на международните организации и да ги възприемат като надеждни механизми за противопоставяне на епидемиите и другите заплахи. Дори в Европейския съюз най-важните решения по отношение на коронавируса днес се вземат в националните столици, а не в Брюксел. Само че обществата не изпитват доверие и към собствените си правителства, подозирайки ги, че крият истинските мащаби на пандемията, както и, че се опитват да я използват за тяснополитически цели. От своя страна, правителствата не изпитват доверие помежду си, при това не само към своите потенциални противници и конкуренти, но и към съюзниците и партньорите си. В резултат се оформя омагьосан кръг на тотално недоверие, което представлява идеалната хранителна среда на всяка епидемия.

Както изглежда, предстоящата през ноември 2020 в Рияд среща на върха на Г-20 ще бъде посветена най-вече на проблемите, свързани с надигащата се глобална рецесия, новите предизвикателства пред световната финансова системи и проблемите на коронавируса. Може ли обаче човечеството да чака дотогава, ограничавайки се с безпомощни опити да спре пандемията „в една, отделно взета страна”? Струва ли си да се надяваме, че през следващите месеци ще бъде създадена чудодейна ваксина или, че в горещия летен сезон коронавирусът ще спре да се разпространява? Не е ли по-добре да се организира светкавично извънредна среща на Г-20 за да бъде обсъдена сегашната пандемия?

Струва ми се, че без постоянен и настойчив натиск от страна на обществеността, правителствята няма да проявят готовност за колективни действия и ще продължат да възприемат коронавируса, не като „бъг”, а като feature на глобалната политика. Само че този подход неизбежно обрича homo sapiens на деградация и, в крайна сметка, на измиране. И това се отнася не само за абстрактните „те”, в лицето на правителствата и корпорациите, но и за конкретните „нас”. Ако не днес, то след десет или пък след петдесет години. И ако не от коронавируса, в резултат от климатичните промени или в резултат от глобална ядрена война. От какъв по-ясен сигнал се нуждае човечеството за пробуди най-сетне инстикта си за самосъхранение, присъщ на всеки биологичен вид?

ПОЛНАЯ ВЕРСИЯ СТАТЬИ

*Авторът е директор на Руския съвет за международни отношения