09
Чет, Юли
31 New Articles

Геополитическите аспекти на проекта EastMed

брой 3 2020
Typography

На 2 януари 2020 в Атина беше подписано споразумение за изграждането на т.нар. Източносредиземноморски газопровод (EastMed). Подписите си под него поставиха гръцкият енергиен министър Костис Хацидакис и неговите кипърски и израелски колеги Гиоргос Лакотрипис и Ювал Щайниц, като това стана в присъствието на президента на Кипър Никос Анастасиадис и премиерите на Израел Бенямин Нетаняху и на Гърция Кириакос Мицотакис.

Италианският министър на икономическото развитие Стефано Патуанели пък заяви, че Рим също ще подкрепи проекта:„Бих искал да изразя моите най-сърдечни пожелания за успеха на инициативата, която Италия продължава да подкрепя в рамката на Европейските проекти от общ интерес“.

Турция не е част от споразумението, макар че претендира за част от шелфовите находища край Кипър, а нейни кораби ги проучват. Което естествено провокира острата реакция на Никозия и Атина, считащи района за изключителна икономическа зона (ИИЗ) на Кипър. Към това следва да добавим острия спор между Анкара и Атина за морските граници в Източното Средиземноморие, който неведнъж е изправял двете страни на ръба на военния конфликт. Този спор касае и участъци от гръцката ИИЗ, през които следва да премине газопроводът EastMed.

Параметрите на бъдещия газопровод

Източносредиземноморският газопровод (EastMed) с капацитет 12-16 млрд. куб. м ще доставя природен газ от израелския шелф в Южна Европа. Маршрутът му включва следните участъци (виж картата): 200-230 км под вода от израелския шелф до Южен Кипър; 700-750 км под вода от Кипър до остров Крит; 400-420 км под вода от Крит до континентална Гърция; около 600 км по суша през цялата територия на Гърция до връзката с Трансадриатическия газопровод (TAP) на брега на Йонийско море и оттам към Италия. Според гръцкия енергиен министър Хацидакис, освен всичко друго, газопроводът ще осигури природен газ за онези райони на страната, които в момента нямат достъп до него, като Крит, Пелопонес и Западна Гърция.

По предварителни оценки, стойността на газопровода ще бъде около 7 млрд. долара, но повечето експерти смятат, че тя е силно занижена. За сравнение, изграждането на подводния газопровод „Северен поток 2”, който при това е непрекъснат, струва 10 млрд, освен това EastMed е 1,5 пъти по-дълъг (около 2100 км), а дълбочината на поставяне на тръбите достига 2,2 км, докато руско-германският газопровод се полага на дълбочина 0,1-0,2 км. Да не забравяме и, че тръбопроводът ще преминава в близост до остров Крит, където морското дъно е с много сложен релеф и дълбочината е голяма. А това ще изисква полагане на специални тръби, изготвени от специфична сплав, което съществено оскъпява проекта и намалява инвестиционната му привлекателност. Това означава, че реалната стойност на бъдещия Източносредиземноморски газопровод вероятно ще бъде поне два пъти по-висока от обявената. Тоест, предвид сравнително неголемия му капацитет, проектът не е никак евтин. За сравнение, общата стойност на газопровода „Турски поток” е само 7 млрд. долара, въпреки че има две тръби и значително по-голям капацитет (15,75 млрд. куб м на всяка тръба).

Негативно отражение върху рентабилността на EastMed ще окажат конкурентните проекти, сред които, освен „Турски поток”, са Южният газов коридор, чиято европейска част – TAP, преминава през Северна Гърция и Албания за да достигне до Италия по дъното на Адриатическо море, както и газопроводът Израел-Турция, преговорите за чието изграждане бяха възобновени след подобряването на отношенията между двете страни. Въпреки това, EastMed има всички шансове да бъде реализиран на практика. ЕС например, вече отпусна за технико-икономическата обосновка и планирането на проекта 70 млн. евро, в рамките на своята политика за диверсификация на енергоносителите. Освен това, в Брюксел разчитат, че ЕastMed ще бъде конкурент на руския Газпром в Европа.

Според израелския министър на енергетиката Ювал Щайниц, в рамките на една година след официалното подписване на споразумението, следва да бъде решен въпросът за частното финансиране на газопровода. Самото му изграждане пък вероятно ще отнеме 4-5 години, което означава, че ако всичко върви по план, през 2025 Израел ще започне да доставя природен газ на европейския пазар. Между другото, при наличие на съгласие от страна на четиримата участници в проекта (тук включвам и Италия), в него могат да се включат и други страни. Газът, който ще се транзитира по EastMed, ше идва от находищата „Левиатан” (620 млрд. куб. м), а по-късно и от „Тамар” (280 млрд. куб м) в изключителната икономическа зона (ИИЗ) на Израел, както и от находището „Афродита” (200 млрд. куб. м) в кипърската ИИЗ.

Самият Щайниц отдавна твърди, че Израел, Кипър и Египет могат да се превърнат значими доставчици на газ за ЕС. Според него: „Източното Средиземноморие ще стане важен доставчик за Европа, тъй като газовите му запаси са в състояние да компенсират намаляващиядобив на газ в Норвегия, Нидерландия и Великобритания”. Смята се, че в по-далечна перспектива, източносредиземноморският газ може да покрие до 10% от газовото потребление в Европа.

Потенциалните инвеститори в проекта EastMed: американските компании Exxon Mobil, Cheniere и Noble Energy, френската Total и италианската ENI, които вече работят в кипърския шелф, не бързат да се обвързват със сериозни ангажименти. Показателно е и, че Италия, която ще бъде крайния получател на средизмноморския газ, не сметна за нужно да участва в подписването на споразумението между Гърция, Кипър и Израел, макар че официално го приветства.

Проблемите пред проекта

Според някои анализатори, основният проблем са икономическите параметри на проекта. Под въпрос е доколко газопроводът ще бъде обезпечен с достатъчно количество газ в дългосрочен план, освен това се изтъква сравнително високата себестойност на левантийския газ, а и цената на самия газопровод. Особено на фона на ниските цени и газовия излишък на европейския енергиен пазар, не е съвсем ясно, кой ще е склонен да поеме всички тези рискове.

Други пък смятат, че подписаният в Атина договор за новия средиземноморски газопровод представлява по-скоро политически демарш против Турция, чиито действия в шелфа на Кипър бяха разкритикувани и от Вашингтон, и от Брюксел. Така, в интервю за гръцкия вестник „Катимерини” изпълнителният директор на Американския еврейски комитет (AJC) Дейвид Харис и ръководителят на Гръцкия съвет на американските лидери (HALC) Анди Земенидис подчертават, че: „и демократите, и републиканците в Конгреса на САЩ са наясно, че днес не можем да разчитаме на Турция в Източното Средиземноморие”.

Впрочем, в Анкара очевидно не се интересуват особено, дали Вашингтон ще разчита на тях. Турското правителство остро разкритикува споразумението за изграждането на EastMed, като според говорителя на Външното министерство Хами Аксой: „Подписването на това споразумение е поредния пример за безмислените стъпки, опитващи се да игнорират страната ни, както и Северен Кипър. Нито един проект, който игнорира Турция, разполагаща с най-дългата брегова линия в Източното Средиземноморие, и кипърските турци, които имат равни права върху природните ресурси на острова, няма шанс за успех”

Известни опасения относно целесъобразността на проекта се изказват и в Германия. Немският седмичник Die Welt например, публикува анализ на Даниел Ветцел, в който се посочва: „Експертите се опасяват, че планираният газопровод може да провокира геополитически конфликти. От икономическа гледна точка, този проект е гигант, но в политическо отношение той може да се окаже чудовище”.

Действително, реализирайки проекта EastMed, Гърция и Израел рискуват да се окажат в остър конфликт с Турция, която едва ли ще позволи изграждането на газопровода без нейно съгласие. Тоест, ако практическите работи по полагането му стартират, без да бъдат отчетени турските интереси, сблъсъкът между двете членки на НАТО изглежда неизбежен. А да не забравяме и за интересите на Египет, с който (също както и с Турция) Гърция все още не е подписала споразумение за делимитиране на морските граници, а без това е немислимо каквото и да било успешно строителство.

Проектът EastMed в контекста на американската енергийта геополитика в региона

Междувременно, през миналата 2019 Конгресът на САЩ започна обсъждането на законопроект с показателното заглавие „За гарантиране на сигурността и енергийното партньорство в Източното Средиземноморие”, представляващ своеобразна „пътна карта” на американските усилия за пресичане на политическите, икономически и военни връзки на Русия и, в по-малка степен, на Турция с държавите от региона, изместването на руснаците от европейския газов пазар и милитаризацията на Източното Средиземноморие в ущърб на Москва и Анкара.

Тази инициатива преследва едновременно няколко цели. В енергийната сфера и в рамките на стратегията на президента Тръмп за превръщане на САЩ в „енергийна свръхдържава”, законопроектът стимулира разработването на нови източници на природен газ за Европа и изграждането на тръбопроводи за доставката им – разбира се, с цел изтласкването на руския Газпром. Във военната сфера пък се поставя целта рязко да бъдат укрепени американските позиции в региона, формирайки за целта алианс, включващ Гърция, Кипър и Израел и – паралелно с това – ерозирайки позициите на Турция, чиито президент Ердоган си позволява да действа прекалено самостоятелно, поне според Вашингтон.

Всъщност, законопроектът цели нанасянето на директен удар не само по Русия, но и по Европа. След като, поне засега не съумяват да прекратят напълно изграждането на газопровода „Северен поток 2”, както и това на т.нар. „Балкански поток”, премнаващ през територията на България, САЩ се готвят да „атакуват” европейските газови пазари от юг, поставяйки под контрол транзита на енергоносители в Източното Средиземнорие и налагайки, паралелно с това, на европейските държави скъпия си втечнен шистов природен газ (LNG).

Въпросният законопроект (S.1102) беше внесен в Сената на САЩ още през април 2019 от републиканеца Марко Рубио и демократа Робърт Менендес. В долната камара на Конгреса той беше представен в края на май (H.R.2913) с известни поправки, като обсъждането му продължава. Показателно е, че в него думата „Русия” се повтаря цели 25 пъти. На практика, законопроектът забранява на тази страна да провежда активна външна политика и да развива икономическото си сътрудничество с държавите от Източното Средиземноморие.

На първо място, в него се поставя целта руският газ да бъде изтласкан от европейския пазар, чрез разработването на новите находища край бреговете на Египет и Кипър и изграждането на съответните газопроводи към Европа. Става дума за бързото приключване на Трансадриатическия тръбопровод (TAP), интерконектора Гърция-България (IGB) и LNG-терминалите, с цел „да бъдат улеснени доставките на неруски газ на Балканите и в Централна Европа”. Тоест, на практика се повтаря стратегията на администрацията на Роналд Рейгън от 80-те години на миналия век за „изтласкване на съветския газ от Европа”. Както е известно, по онова време, европейците бяха принуждавани да разработват нови газови находища в Норвегия и да купуват по-скъпия норвежки газ за да си гарантират „енергийна сигурност от Съветите”. Разработването на новите находища в Източното Средиземноморие ще е от полза за САЩ и, защото ще осигури много сериозни приходи на основния им съюзник в региона – Израел. Впрочем, това се отнася и за Кипър, който – напук на твърденията за зависимостта му от руските капитали в местните банки – по отношение на сигурността изцяло зависи от американците.

Причините за тези крайни мерки

Макар че според вносителите на законопроекта, основният акцент ще бъде поставен върху „укрепването на връзките с Израел    , Гърция и Кипър в сферата на сигурността и енергетиката”, истината е, че САЩ се готвят, на първо място, да отменят забраната за доставка на въоръжения за Кипър (наложена заради „замразения” гръцко-турски конфликт във връзка с острова) и да разширят военната помощ за Гърция. Според считания за „откровен ястреб” сенатор Менендес, законопроектът бележи „зората на новия ден за политиката на САЩ в Източното Средиземноморие”.

Макар Клаузевиц да твърди, че „войната е продължение на политиката с други средства”, в наши дни, тя е по-скоро „продължение на икономиката с друти средства”. В същото време е ясно и, че всеки въоръжен конфликт (дори и за най-силната държава в света) е свързан с цял комплекс от неизбежни рискове – от чисто военни, до външнополитически и финансови. В тази връзка си струва да се запитаме, какво точно кара САЩ да предприемат стъпки, които на практика почти сигурно водят към военна конфронтация в региона на Средиземно море? На първо място, следва да напомня, че поне засега американската „газова експанзия” в Европа не се развива особено успешно. Факт е, че вносът на LNG на Стария континент скочи драстично, като през последното тримесечие на 2019 например, е нараснал със 75%, в сравнение със същия период на 2018. В същото време обаче, износът на американски шистов LNG е нараснал с по-малко от половин процент, в резултат от което в момента САЩ слязоха от трета на четвърта позиция в списъка на доставчиците на LNG на европейския пазар, отстъпвайки пред Нигерия. В същото време, Русия запазва второто си място, след Катар. Пускането в експлоатация на “Турски поток” и нежеланието на България да прекрати изграждането на „Балкански поток”, въпреки очевидни американски натиск, допълнително променя баланса в полза на руснаците. Впрочем, има и други причини, които карат САЩ де действат толкова твърдо и бързо.

Днес Средиземноморският регион, или по-точно неговите природни богатства и най-вече запасите от енергоносители, са се превърнали в обект на изключително интензивно преразпределяне. При това резултатите от него никак не се харесват на Вашингтон. Сирийското правителство например, обяви, че стартира мащабни проучвателни работи за търсене на нови петролни и газови находища, които ще се осъществяват именно в Средиземноморския шелф, и то в тясно сътрудничество с руски енергийни компании.

Тук е мястото да напомня, че още през 2013 Дамаск подписа договор със „Союзнефтегаз” за проучване на залежи на енергоносители. Сега, след като войната в Сирия на практика е приключила, пред руската компания няма пречки да започне да го изпълнява. Още по-силно раздразнение във Вашингтон обаче породи осъщественото между Турция и Либия (в лицето на т.нар. Правителство на националното съгласие на Файез ас-Сарадж) разграничаване на морските зони, позволяващо на Анкара да претендира за онези участъци на Средиземно море, които се смятат за собственост на Кипър и Гърция. Както е известно, споровете между Турция и Гърция относно добива на полезни изкопаеми в крайбрежните води на „спорния” остров не датират от вчера, но напоследък конфронтацията  помежду им силно ескалира.

В този сблъсък САЩ все по-ясно дават да се разбере, че са склонни да подкрепят Атина и Никозия. Не ясно обаче, ако той придобие и военни измерения, дали това би довело до активиране на прословутия чл.5 от Устава на НАТО, чиито членове са и Гърция, и Турция, и срещу кого точно ще бъде използван той. Впрочем, след подписването, на 2 януари 2020, на споразумението между Израел, Гърция и Кипър за изграждане на Източносредиземноморския газопровод, в тази игра се включи и еврейската държава, която придава огромно значение на този проект, при това не толкова в икономически, колкото в геополитически план. Някои местни политици вече дават да се разбере, че транзитът на израелски газ към Европа ще даде основание за формиране не само на икономическо, но и на „засилено антитерористично партньорство” с Гърция и Кипър, насочено както срещу Иран, така и срещу Турция. Впрочем, твърди се и, че реализацията на проекта EastMed разкрива пред Израел перспектива да се превърне в една от „доминиращите военни и икономически сили в Средиземноморския регион”.

Предвид всичко това, едва ли е учудващо, че този енергиен проект се ползва с пълната и безусловна подкрепа на Вашингтон. На пръв поглед, реализацията му ще означава появата на още един конкурент на американския LNG на европейския пазар. Както изглежда обаче, САЩ смятат, че ако съумеят напълно да изтласкат руснаците от този пазар, могат да си позволят да осигурят там ниша и за своя стратегически близкоизточен съюзник. Очевидно американските планове, които на практика водят до повишаване на напрежението в Средиземноморския регион, не се ограничават само с „наказването” на Анкара, заради демонстрираната от нея напоследък все по-голяма независимост от САЩ. Ако нещата опираха само до Турция, американците вероятно биха се ограничили само с „размразяването” на кипърскиия конфликт. Тоест, нещата очевидно са по-сложни. Съдейки по всичко, програмата-максимум на Вашингтон включва провокирането на сблъсък и конфликт на всеки против всички с участието на Турция, Гърция, Либия (т.е. на двете либийски „правителства”), Израел и, разбира се, Русия. Нека се вгледаме по-внимателно в случващото се – Москва например, съумя да постигне труден компромис с Анкара в Сирия, но пък в Либия интересите им се оказват съвършено противоположни. Сега пък, Атина подлива масло в огъня – наскоро там се появи водачът на Либийската национална армия фелдмаршал Халифа Хафтар, за да търси подкрепа (включитено и военна) срещу правителството на националното съгласие на Файез ас-Сарадж и стоящата зад него Турция.

В тази ситуация Москва се оказва в доста неудобна ситуация. Не е тайна, че симпатиите и са по-скоро на страната на Хафтар, отколкото на Сарадж, в същото време тя не е склонна да се конфронтира с Турция нито икономически, нито политически още по-малко пък военно. От друга страна, руснаците в никакъв случай не искат да влошават отношенията си с Гърция, още повече, че тази държава не е сред откровено враждебно настроените към Русия членове на ЕС. Що се отнася до Израел, Москва съумява с цената на много сериозни усилия да поддържа сравнително добри отношения с еврейската държава, въпреки несекващите израелски провокации в Сирия.

Ако в назряващата ескалация на напрежението и конфликтите в Средиземноморския регион се ангажира и Израел (което изглежда доста вероятно), това би могло да взриви не само него, но и целия Близък Изток. Което пък може да сложи кръст на гигантските усилия на Русия да гарантира някакъв – макар и относителен – мир и спокойствие там. Подобно развитие би поставило под въпрос извоювания през последните няколко години лидерски статут на страната в региона и да я принуди да се ангажира с цяла поредица от военни конфликти, повечето от които ще изискват още повече ресурси и жертви, отколкото сирийската кампания на руснаците.

С тези свои действия, САЩ за пореден път доказват, че виждат най-доброто решение на собствените си проблеми в провокирането на нови военни конфликти в други региони на света, включително в Европа.

Израелската енергийна геополитика

Според някои експерти, макар че в момента Гърция и Кипър не се ползват с особено влияние на международната сцена, багодарение на алианса си с Израел и активната американска подкрепа, те са в състояние да се превърнат в реални конкуренти на регионалния силов център в Източното Средиземноморие – Турция. Що се отнася до САЩ, както вече споменах, те разглеждат този проект като насочен най-вече срещу Русия и „Газпром”, освен това той им дава възможност да подкрепят най-близкия си регионален съюзник Израел, както и да спечелят симпатиите на Гърция.

Значението на газопровода за самия Израел трудно може да бъде подценявано: той не само ще му осигури сериозни финансови приходи, но и възможност да влияе пряко и косвено върху вземането на политическите решения и да отстоява интересите си на международния пазар, както и да се сдобие с надежден съюзник, в лицето на ЕС. За „еврократите” в Брюксел пък, това е възможност да постигнат толкова желаната от тях диверсификация на газовите доставки на европейския пазар.

От другата страна на „барикадата” са Русия и Турция, която на практика вече си извоюва монополното право да разпределя газа, постъпващ по двете тръби на газопровода „Турски поток”. Реализацията на проекта EastMed поставя под въпрос тези турски позиции, което вече стана причина за спешни действия от страна на Анкара. Така, в края на ноември 2019, Турция и Либия подписаха споразумение за военно сътрудничество, като в него ясно се очертава новото разграничаване на морските граници, включително в акваторията между Крит и Кипър, т.е. там, където се намира едно от находищата, които ще бъдат използвани за захранването на EastMed. Освен това, Ердоган потвърди готовността на Анкара да изпрати военни части в подкрепа на международно признатото правителство на Либия. Държавите от ЕС моментално обявиха споразумението за недействително, европейските медии реагираха с остри критики на турските действия, а пък Атина обяви, че споразумението е в разрез с международното право. Впрочем, то беше разкритикувано и от Израел и Египет, които подкрепят „бунтовника” Хафтар.

Ердоган обаче потвърди, че въпреки натиска Турция няма да се откаже от споразумението с Либия, тъй като по този начин се опитва да защити правата си в Източното Средиземноморие. При това турският президент предупреди: „никой не бива да се опитва да ни изолира, да ни вкарва в капан на собствените ни брегове или да отнема нашата икономическа изгода. Нямаме намерение да влизаме в конфликт с когото и да било без причина или да го лишаваме от правата му. Онези, които ни противостоят са лишени от чувство за право, закон, справедливост, етика и милосърдие”. На свой ред, турският външен министър Мевлют Чавушоглу заяви в интервю за гръцкия вестник Vima, че споразумението с Триполи е в съответствие с международното право и Анкара може да разгледа въпроса за предоставяне на лицензи за проучване в районите на делимитация между Турция и Либия, защото „това е наше суверенно право в рамките на собствения ни континентален шелф в региона”.

В западните медиите можем да срещнем множество статии, чиито автори аргументирано показват, как благодарение на изключително влиятелното си лоби в САЩ, Израел успява да накара Вашингтон да прокарва изгодна за него политика както по отношение на палестинско-израелския конфликт (т.нар. „Голяма сделка”, предложена наскоро от Тръмп) и в Близкия Изток, като цяло, така и ерозирайки мощта на военно-стратегическите противници на Израел в региона (Ирак, Сирия, Иран). Освен това, САЩ активно използват, в разрез с Устава на ООН, всевъзможни санкции или блокират в международните организации резолюциите, насочени срещу Израел или критикуващи неговата политика.

В последно време тази американска политика намира израз и в подкрепата на Вашингтон за проекта EastMed, чиито основен двигател е именно Израел. Следва да напомня, че именно благодарение на американските усилия, от няколко години насам газът се е превърнал в своеобразно „геополитическо оръжие”. Въпреки че не разполагат със стратегически газови запаси (шистовите находища се изчерпват бързо, а цената на добивания от тях газ все още е твърде висока, в сравнение с тази на конвенционалния), САЩ продължават да се стремят активно да управляват глобалните потоци от природен газ, превръщайки този енергоносител в свое стратегическо оръжие. Така, в стремежа си да не допуснат каквото и да било сближаване между Москва и европейските държави, американците правят всичко възможно за да усложнят отношенията между тях в газовата сфера.

През последните години тази американска политика се оказа истински подарък за Израел, който (след откриването на находищата „Левиатан” и „Тамар”) реши също да се включи в „газовата война”, опитвайки се с помощта на Вашингтон да се справи с конкурентите си на газовия пазар, почти по същия начин, по който преди това съумя да го стори с потенциалните си военно-стратегически противнции в близкоизточния регион.

Битката на Израел за предполагаемите и тогава все още непроучени запаси от петрол и газ в Източното Средиземноморие стартира през 2012, когато край бреговете на Кипър и Гърция беше открито дълбоководното газово находище „Афродита” (чиито запаси се оценяват на около 200 хил. куб. м). На свой ред, израелците откриха в близост до морската си граница с Ливан находището „Тамар” (около 300 хил. куб. м), което разработват от 2013 насам, съвместно със САЩ. Най-голямото находище в района обаче е „Левиатан”, разположено на 135 км от израелското пристанище Хайфа, горе долу по средата между бреговете на Израел и Кипър. По оценка на Геоложката служба на САЩ, потенциалните му запаси са 620 млрд. куб. м природен газ и 1,7 млрд. барела петрол. Впрочем, в района има и други находища.

От друга страна, за региона е характерно доста сложно наслагване на геоложките зони, т.е. всичко зависи от определянето на границите на съответните ИИЗ. И тъкмо поради това днес в неутралните води но Източното Средиземноморие се разгаря поредният близкоизточен конфликт, този път заради намиращите се там газови находища. Така, освен споровете между Турция, Гърция и Кипър относно принадлежността на находищата, налице е и турско-израелско противопоставяне във връзка с реалните и потенциални находища, които официално се намират в ливански и сирийски води. В хода на този сблъсък, през юни 2019 Атина заплаши Анкара със санкции от страна на ЕС, а в отговор Турция заяви, че Съюзът няма право да определя границите в Средиземно море. Паралелно с това и не без израелско участие, САШ също призоваха турците да се откажат от проучвателна дейност в близост до кипърското крайбрежие.

Именно поради тези причини, Турция разположи свои военни кораби в Северен Кипър, които да следят отблизо действията на израелците. В същото време, израелски военни самолети редовно летят над турските сондажни платформи. Според малтийския военен експерт Бабак Тагваи, през декември 2019 израелски изтребител F-35 е атакувал турски кораб, осъществяващ сондажи в района, с противорадарни ракети „Дилайла“. Преди това пък израелският изследователски съд „Бат Галим” беше прогонен от икономическата зона на Кипър от турски военен кораб.

В тези условия и стремейки се да защити интересите си, израелското лоби в САЩ подкрепи инициираната от ястребите-републиканци прословута кампания, целяща уж да „защити енергийната сигурност на ЕС от руската газова експанзия”, включително чрез налагането на санкции срещу руско-германския газопровод „Северен поток” и руско-турския „Турски поток” (а това означава и срещу продължението на последния през територията на България – т.нар. „Балкански поток”), стремейки се по този начин да елиминира своите руски и турски конкуренти на европейския газов пазар, или поне да ограничи присъствието им там. Както е известно, на 20 декември 2019 президентът на САЩ Доналд Тръмп подписа бюджета на страната за 2020. В него са заложени санкции срещу газопроводите „Северен поток 2” и „Турски поток”, което доведе до забавянето поне с половин година на първия, тъкмо когато Израел успешно стартира проекта за газопровода EastMed, съвместно с Гърция и Кипър.

Както посочва в тази връзка американското издание The Hill, в рамките на този бюджет от 1,4 трлн. долара, Конгресът е превърнал САЩ в ключов играч на пазара за природен газ в региона, чрез партньорството им в сферата на сигурността и енергетиката с държавите от Източното Средиземноморие: Израел, Гърция и Кипър. Сред предвидените за целта мерки са укрепването на връзките с Гърция във военната сфера, както и премахване на действащото от няколко десетиетия насам ембарго за доставка на въоръжение на Кипър. По този начин САЩ потвърждават поетите ангажименти пред държавите от новия източносредиземноморски „енергиен триъгълник” и им дават възможност да „сдържат” регионалните амбиции на Турция. Впрочем, според анализаторите на The Hill, освен създаването на нови възможности за разширяване на сътрудничестото между Израел и неговите арабски съседи (и най-вече с Египет, където израелците вече изнасят своя природен газ), тази стъпка очевидно е във вреда на Русия.

В отговор на това, в края на ноември 2019 Турция подписа ключови споразумение с две близкоизточни държави, едната от които е неин идеологически съюзник – Катар, а другата и осигурява стратегическо влиние в Северна Африка – става дума за Либия или по-точно за официално признатото правителство на тази страна. Според повечето анализатори от региона, ако игнорираме идеологическия, военния и финансов аспект на връзките между Анкара, Доха и Триполи, именно природният газ е общият знаменател на отношенията на Ердоган с тези две богати на енергоносителите държави. Тоест, стремейки се да превърнат природния газ в свое стратегическо оръжие, САЩ и Израел отвориха поредната „кутия на Пандора” в региона и тепърва предстои да видим що за сили са излезли от нея и какви ще са последиците не само за Източното Средиземноморие, но и за Европа и дори  за света.

Заключение

Планираният капацитет на газопровода EastMed е 15 млрд. куб. м годишно, но според оценките на независими експерти, реалните газови обеми, транзитирани всяка година от „Левиатан” и „Афродита”, просто няма как да надхвърлят 10 млрд. куб. м. Тук е мястото да припомня, че годишните потребности на европейския газов пазар са около 460 млрд. куб. м (по данни от 2018), както и че всяка година Газпром изнася там до 200 млрд. куб. м газ. Освен това, по съпоставима стойност, газът, постъпващ по ЕastMed, ще е по-скъп от този по „Турски/Балкански поток”.

Всичко това дава основание на някои да смятат, че опитвайки се да изтласкат Газпром от европейския газов пазар ЕС и САЩ всъщност по-скоро му помагат. Създаденият под егидата на Вашингтон „енергиен триъгълник Гърция-Кипър-Израел” на практика не може да се конкурира с руския газов гигант, но появата му тласка азиатските производители на природен газ да търсят по-тесни контакти именно с руснаците. Така, за държавите от Централна Азия и Азербайджан просто не остават други възможности да доставят собствения си газ в ЕС, освен по газопровода TANAP (заобикаляйки Русия) и по „руските” газопроводи „Син поток” и „Турски поток”. Освен това, появата на въпросния „енергиен триъгълник” принуждава Анкара да сътрудничи по-тясно именно с Москва, а не със САЩ.

 

*Център за анализи и пронози в енергийната сфера