Реалните интереси на САЩ, Русия и ЕС на европейския газов пазар

От гледната точка на Киев, новата порция американски санкции се оказа значително по-успешна - изграждането на магистралния газопровод "Северен поток 2" времено беше спряно. Междувременно обаче, с тържествена церемония в Турция стартира експлоатацията на друг магистрален газопровод - "Турски поток", доставките по-който всъщност започнаха малко преди в Истанбул да се съберът лидерите на Русия, Турция, Сърбия и България. Освен това, Израел, Кипър и Гърция подписаха споразумение за изграждането на газопровода EastMed, по който се планира в Южна Европа да бъде доставян газ от шелфовите находища в Източното Средиземноморие. Анализът на всяко от тези събития поотделно не позволява да видим общата ситуация, формираща се на европейския газов пазар, затова е важно да разберем взаимната връзка между всички тези събития и как те си влияят взаимно. Именно този подход би ни позволил да схванем общите тенденции и как биха могли да се развият събитията в бъдеще.

Ще започна обаче, с бегъл анализ на това, към което се стремят тримата важни играчи, чиито интереси се пресичат на европейския газов пазар: Европейският съюз, който далеч не е монолитен в разбирането на собствените си икономически интереси, Съединените щати, обемът на чиито доставки на втечнен природен газ (LNG) в Европа, макар да остава малък, демонстрира динамичен растеж, и Русия, за която европейският газов пазар е традиционен, а делът и на него продължава да нараства, въпреки всички усилия на политиците от различни държави, опитващи се да повишат ефективността на своята антируска политика, разширявайки я и в сферата на икономиката. Именно тези "три страни на триъгълника" определят и архитектурата, и динамиката на развитието на газовия пазар в Европа, при това използвайки за целта далеч не само чисто пазарни инструменти.

САЩ: нереалността на "Американски поток"

Най-разпространената версия е, че американските политици полагат максимум усилия за да изтласкат от европейския газов пазар всички руски компании и напълно да заменят руския газ с доставки на произвеждан на територията на САЩ втечнен шистов газ (LNG). Макар да звучи правдоподобно, всъщност тази версия не отговаря на истината, защото елементарната аритметика тотално я опровергава. През последните две години обемите на доставките на Газпром в Европа са около 200 млрд. куб. м годишно, което се равнява на обема на 150 млн. тона LNG, след тяхната регазификация. Към този обем следва да добавим около 4% загуби при транспортирането през Атлантическия океан и в хода на процеса на регазификация, т.е. получава се 155 млн. т. LNG. Ще напомня, че в момента най-големият производител на LNG e Катар, чиито държавни компании произвеждат 77 млн. т. LNG годишно, т.е. за да постигнат хипотетичната си цел да изтласкат руския газ от Европа, САЩ ще трябва да започнат да произвеждат два пъти повече от Катар, както и да се оттеглят от всички останали регионални газови пазари, т.е. да не доставят и грам LNG нито в Латинска Америка, нито в Югоизточна Азия.

Но дори ако на територията на САЩ започне да се произвежда толкова грамадно количество LNG, то след това ще трябва да бъде доставено в Европа. Най-разпространеният тип танкери-газовози могат да превозват до 100 хил. тона LNG. Пътуването през Атлантическия океан и обратно трае около месец, освен това лошото време, техническите регламенти и различните дребни ремонти отнемат поне един месец годишно, което означава, че един танкер може да превози от САЩ в Европа максимум 1,1 млн. т LNG годишно. Тоест, за да постигнат обема на доставките на руския Газпром, САЩ ще трябва да разполагат с поне 140-150 танкера, сновящи непрекъснато между Америка и Европа, което е непостижимо, тъй като само строителството на подобен флот ще изисква поне десет години. От което пък следва, че идеята за изместването на руския газ от т.нар. "Американски поток" е съвършено нереална.

САЩ: "Разделяй и владей"

В такъв случай, какво всъщност искат САЩ, ако игнорираме версията за желанието им да спасят ЕС от тоталитарния руския природен газ, с помощта на своя "демократичен" LNG? Нека оставим човеколюбивата реторика настрани, тъй като в случая всичко си е в реда на нещата - на първо място са поставени изключително икономически интереси, докато хуманитарните съображения напълно липсват. Чухме много коментари за търговската война между САЩ и Китай, но истината е, че за Вашингтон Европа е не по-малко опасен конкурент, пред който американците нямат никакво намерение да остъпват. Всяко усилване на икономическата мощ на ЕС е заплаха за САЩ и особено за сегашния им президент с неговия лозунг "Да направим Америка отново велика".

САЩ могат да вървят към постигането на своето "величие" по три различни пътя - посредством растежа на собствената си икономика, посредством лишаването на американските конкуренти от възможността да постигат такъв растеж и чрез комбинирането на едното с другото. При това, тъй като Европа става все по-зависима от вноса на енергоносители, нейната енергетика е най-чувствителния елемент на европейската икономика. Всички проблеми, всички прекъсвания в ритъма на доставките, всяко нарастване на стойността на енергийните ресурси за Европа са в зоната на максималния риск за континента, тъй като не става дума само за проблеми с енергийната сигурност и обезпеченост, но и за ръст на себестойността на всички стоки, произвеждани в държавите от ЕС. А колкото е по-висока себестойността на европейските стоки, толкова по-големи са шансовета на САЩ да спечелят конкурентната битка с Европа. Недостигът на природен газ на европейския пазар подлага на риск химическата индустрия и дори селското стопанство, защото сред различните продукти на преработката на природния газ са и изкуствените торове. Затова задачата, която са си поставили САЩ, не е да изместят руския газ, а да създадат трудности и проблеми за енергийния сектор на Европа и нейната химическа индустрия. Ако забавянето на финалния етап от строежа на „Северен поток 2” се окаже значително, изглежда напълно възможно това автоматично да доведе до ръст на обема на необходимите инвестиции за изграждане не само на нови електроцентрали, но и на заводи, произвеждащи лакове, бои, разтворители и изкуствени торове.

Трансформацията на „Южен поток” в „Турски поток”

Американците вече успяха веднъж да реализират този "фокус" през 2015, когато България излезе от проекта за магистралния газопровод "Южен поток", като по този начин реализацията му се оказа невъзможна. Ще напомня, че "Южен поток" трябваще да има годишен капацитет 60 млрд. куб. м, а маршрутът му да заобикаля всички възможни транзитни държави от черноморското крайбрежие на Русия до това на България. Повечето коментари в тази връзка са, че решението на София е било взето под натиска на Европейската комисия, забравяйки, че то беше взето само няколко дни след като в българската столица се появи цяла делегация от американски сенатори и сътрудници на Държавния департамент. До този момент България се колебаеше като ту изразяваше някакви претенции към Газпром, ту потвърждаваше, че "Южен поток" е нужен, важен и полезен за нея. Изпълнявайки заповедта на Вашингтон, България не просто сама се лиши от сериозни транзитни такси, но и съществено усложни ситуацията за целия Европейски съюз. Нещата не опират само до това, че заменилият "Южен поток" нов проект - "Турски поток", има два пъти по-малък капацитет (31,5 млрд. срещу 60 млрд. куб. м), а до това, че в резултат от реализацията на "Турски поток" нарасна влиянието, упражнявано върху ЕС не само от страна на Русия, но и на такъв неудобен за Брюксел партньор като Турция на Ердоган. Същата Турция, която вече над 30 години е в унизителната позиция да се моли за присъединяване към ЕС и която вече нееднократно демонстрира характер, понякога в съвсем буквалния смисъл на думата, шантажирайки Съюза с няколкото милиона сирийски бежанци, които от години насам живеят в лагери на турска територия. Заплахите на Анкара бяха прости но твърде сурови: ако еврократите възнамеряват и занапред да ни натрапват правилата си, някой прекрасен ден можем просто да отворим вратите на лагерите и тогава Европа ще изпита всички прелести, свързани с наплива на нова бежанска вълна, преминаваща в истинско цунами. А сега, освен тази заплаха, Анкара вече може да използва и статута си на газов хъб за Европа.

В Европа може да важи Третият енергиен пакет, Газовата харта и т.н., но в Турция нещата стоят по съвършено различен начин, а и доставчикът, в лицето на Газпром, не изпитва никакъв пиетет към тези правила. Тоест, САЩ постигнаха точно този резултат, към който се стремяха: в Европа няма да постъпи толкова голям обем руски газ, колкото се планираше в рамките на "Южен поток", плюс това на Брюксел вече  се налага да се съобразява с капризите на Ердоган.

Нещо повече: паралелно с "Турски поток", приключи изграждането на TANAP - поредният газопровод, по който в Европа започна да постъпва газ от Азербайджан - при това отново през територията на Турция. Разбира се, в сравнение със "Северен поток 2", капацитетите на "Турски поток" и TANAP са доста скромни - по първия към балканските държави ще се транзитира 15,75 млрд. куб м годишно, а по втория - 10 млрд. Това обаче позволява на Анкара да се чувства далеч по-уверена в отношенията си с България, Унгария, Сърбия и Словакия, от една страна, и с Гърция и Италия - от друга. Съответно, колкото по-слаби са позициите на въпросните държави, толкова по-слаба е и позицията на ЕС, като цяло. Турция не възнамерява да наблюдава пасивно опитите на Брюксел да диверсифицира вноса на природен газ, а за да се убедим в това е достатъчно внимателно да следим, как се развиват събитията около проекта за Източносредиземноморския газопровод EastMed (повече за този проект, виж статията на Димчо Петракиев, „Геополитическите аспекти на проекта EastMed”, на стр....- б.р. ).

Eвропа: "Разделяй и владей" с европейски акцент

От една страна, компаниите от ЕС са традиционни партньори на Газпром, като с много от тях руският концерн отдавна поддържа взаимноизгодни и напълно равноправни отношения. Както и друг път съм подчертавал обаче, от гледна точка на руския газов отрасъл, ЕС се състои от два слоя, т.е. от две части. Европейската комисия, която би могла - макар и доста условно - да се смята за своеобразно "правителство" на Съюза, не представлява просто наднационална структура, тъй като от средата на първото десетилетие на века чиновниците от ЕК нерядко провеждат не проевропейска, а проамерикански политика. Нагледен пример за това беше даден малко по-горе: заставайки на страната на САЩ по отношение на проекта "Южен поток", ЕК сама се вкара в задънена улица. Ако този проект беше реализиран, Комисията щеше да може да упражнява достатъчно сериозно влияние върху икономическите интереси на Газпром, тъй като разполага за целта с такъв ефективен инструмент като Третия енергиен пакет и Газовата директива. Но след прекратяването на "Южен поток", вместо него беше осъществен друг проект - "Турски поток", в резултат от което Анкара рязко усили позициите си в отношенията с ЕС. Все пак, този пример не е типичен, защото ЕК доста по-често постига целите си. И, ако това още не е очевидно за читателя, нека се опитаме да си изясним, какви точно са тези цели.

Европа не е най-голямата част от света, но в исторически план, именно тук се намират повечето държави, които е прието да наричаме "развити". Най-развитата индустрия, наука, енергетика, най-модерните технологии - всичко това се отнася именно за Европа. Само че в основата на целия този европейски просперитет е енергетиката (също както и където и да било другаде), а пък основата на енергетиката са енергийните ресурси и това са две аксиоми за нашата технологична цивилизация. От самото начало на новото хилядолетие енергообезпечеността на ЕС намалява, при това с всяка изминала година този процес се ускорява. Започват да се изчерпват находищата на въглища, в континентална Европа почти не са останали големи газови и петролни находища, а урановите рудници и шахти в Германия, Чехия и България са празни. Резултатът е неизбежен - с всяка изминала година Европа все повече зависи от вноса на всички видове енергоносители и нито един политик или военен блок е в състояние да обърне този процес. Дори ако цяла Европа бъде покрита с американски военни бази, зад всеки храст има някаква ракета, а всички свободни поляни бъдат превърнати във военни летища, в недрата на континента няма да се появят нови находища на петрол, газ или уран.

След като през 2009 Русия официално излезе от Енергийната харта на Европа, отказвайки да отвори своите находища и транспортната си инфраструктура за европейските компании, в ЕС стигнаха едновременно до два противоположни извода. Европейският бизнес и енергийните компании не приеха това като поражение - според тях, след като Москва е предприела подобна принципна стъпка, с нейните петролно-газови компании следва да се градят цивилизовани и равноправни отношения, което ще позволи да се гарантират необходимите енергийни ресурси на всички европейски потребители. Затова пък проамерикански настроените европейски политици решиха отново да възприемат добре познатия от ерата на студената война постулат, че Русия е враг, който следва да бъде разгромен с всички достъпни средства. През същата 2009 ЕК прие едновременно два пакета документи с достатъчно ярко изразена антируска насоченост - Директивата за възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) и т.нар. Трети енергиен пакет (ТЕП). Многократно е коментирано, как въпросният пакет се инкорпорираше в законодателството на страните членки и с какви груби нарушения беше съпроводен този процес.

Съдебните дела, глобите, шантажирането със спиране на субсидиите от европейските фондове за всички "нарушители", т.е. всички онези командно-административни методи, заради които навремето беше критикуван СССР, бяха задействани с пълна сила срещу определени страни членки на ЕС. Всъщност Директивата за ВЕИ, както и ТЕП, са лишени от каквато и да било технологична обосновка, а използваната схема е изцяло командно-административна: през 2020 делът на ВЕИ в общия обем на генерираната в рамките на ЕС електроенергия следва да достигне 20%, през 2030 - 30% и т.н. Разбира се, заявените за 2020 цели не бяха постигнати, просто защото законите на физиката не се подчиняват на политическите директиви, хората така и не се научиха да управляват ветровете и облаците, а слънчевите панели и вятърните елекроцентрали продължиха да бъдат просто "прекъсваща алтернативна генерация на енергия". Европейската комисия обаче не само че не мисли да се отказва от реториката, но през последните години пропагандата на ВЕИ набира още скорост, подкрепена и от лозунга за "декарбонизация на енергетиката". ЕК призовава Европа, колкото се може по-бързо да се откаже от използването на каквито и да било въглеродни съединения в енергетиката, а - както е известно - този химически елемент е в основата на петрола, тежкия мазут, природния газ и въглищата. Като причина се посочва, че нарастващите обеми на въглерода в състава на земната атмосфера ускоряват повишаването на глобалната температура, което пък може да доведе до също толкова глобална климатични катастрофа и, в крайна сметка, до гибелта на човешката цивилизация. Нека оставим настрана факта, че антропогенният принос за глобалното повишаване на температурата въобще не може да се приема за аксиома, а е обект на спорове между климатолозите, еколозите, геолозите и представителите на редица други науки. Без въглерода, т.е. без използването на химическата реакция на горенето, освен слънчевите и вятърните елекроцентрали, успешно работят и атомните, водните и геотермални централи - само че европейските чиновници и политици призовават да се откажем и от използването на АЕЦ и ВЕЦ. Виждате ли някаква логика в тази пропаганда? На пръв поглед няма дори и признаци за наличието на такава, но истината е, че нещата съвсем не са толкова прости.

Природният газ, като енергиен ресурс

Голямата, добре балансирана и разполагаща с достатъчно количество традиционни и резервни мощности обединена енергийна система, се справя с прекъсващата алтернативна генерация, чиито дял е до 25-30% от цялата генерация на енергия. Именно в това е тайната на постиженията в развитето на ВЕИ-енергетиката в Германия например, която бодро рапортува, че през 2019 генерацията на слънчева и вятърна енергия е достигнала 46% от цялата. Истината е, че германската енергийна система не съществува, сама за себе си, а е част от енергийното обединение на държавите от Европа (UCTE). Именно на Европа, а не на ЕС, защото в UCTE влизат енергийните системи на Германия, Франция, Испания, Португалия, Австрия, Италия, Белгия, Нидерландия, западната част на Дания, Швейцария, Люксембург, Словения, Хърватска, Полша, Чехия, Словакия, част от Унгария, Гърция, Босна и Херцеговина, Северна Македония, Сърбия, Черна гора, България и част от Румъния. Тоест, тезата за германската "алтернативна генерация" се използва за балансиране на енергийните системи на всички съседни държави, проблемът обаче е, че европейските медии "забравят" да споменат тези подробности, предпочитайки да говорят само за Германия.

Друго мощно енергийно обединена в Европа е NORELL, в чиито рамки функционират енергийните сикстеми на Швеция, Норвегия, Финландия, Исландия и Източна Дания. Обединената енергийна система на Ирландия ADSOI пък е свързана с обединената енергосистема на Великобритания UKSTOA, като и двете са част от Асоциацията на европейските оператори на електропреносни системи ETSO.

Впрочем, в Европа съществува и практически виртуалната обединена енергийна система на балтийските постсъветски републики BALTSO. Или по-точно - полувиртуална, тъй като от 2025 BALTSO следва да стане реална, но засега е част от енергийния пръстен БРЕЛЛ (Беларус, Русия, Естония, Латвия, Литва). На свой ред, БРЕЛЛ е политкоректното название на част от Северозападния регион на ЕЕС (единната енергийна система) на някогашния СССР, измислено през 1992 специално за да не бъде засегнато политическото самолюбие на бившите съветски прибалтийски републики.

От 2009 насам в Европа се полагат усилия за реализация на един от най-мащабните инженерни проекти в историята за обединяване на всички тези шест енергийни системи в едно цяло - ENTSO-E, в резултат от което трябва да бъде създадена обща енергийна система на 34 европейски държави. И тъй като не страдам от излишна политическа коректност, ще си позволя да констатирам очевидното, а именно, че BALTSO интересува създаделите на ENTSO-E само като оптимален вариант за свързването на UCTE и NORDELL, т.е. самостоятелното значение на енергийната система на Прибалтика интересува Европа не повече, отколкото ланшния сняг. Колкото е по-голям "капацитетът" на обединената енергийна система, толково по-голямо количество прекъсваща алтернативна генерация е в състояние да балансира. Както можем да се досетим работата по създаването на ENTSO-E започна през същата тази 2009: колкото по-голям ще е делът на ВЕИ в т.нар. "Стара Европа", толкова по-малка ще бъде зависимостта и от руските енергоносители. Разбира се, това неизбежно ще създаде повече проблеми за новите членове на ЕС, но кой ли се вълнува от това? Достатъчно е да не го коментираме на глас и да не даваме повод на журналистите и медиите да говорят за него  и няма да има поводи за безпокойство. Макар че всъщност, има какво да се коментира - например, как точно нараства делът на ВЕИ в Германия и Великобритания.

ВЕИ за Африка или консервиране на неразвитостта на развиващите се държави

Впрочем, и това не е всичко - появата на Грета Тунберг на трибуната на ООН не беше никак случайно. Същата тази "зелена" идеология, т.е. призивите енергетиката да се развива изключително за сметка на ВЕИ и без участието на АЕЦ и ВЕЦ, се натрапва от Европа и на развиващите се страни, включително на онези, където немалка част от населението въобще няма достъп до електричеството или има сериозни проблеми с електроснабдяването. Защо се прави това? С една, едничка цел - за да може ЕС и занапред да си остане най-привлекателния пазар за всички доставчици на енергоносители, така че те да се конкурират помежду си за отделните сегменти на европейския енергиен пазар, което пък да изключи напълно каквито и да било признаци на монополизация. Слънчевите и вятърни електроцентрали няма да позволят създаването на обединени енергийни системи, а това пък няма да позволи развитието на енергоемките икономически отрасли - черната и цветна металургия, химическото производство и т.н. Без тях е невъзможен икономическият растеж, а.т.нар. "развиващи се държави" са обречени вечно да си останат такива. Африканските държави ще продължат да разменят полезните си изкопаеми за предмети от първа необходимост и продоволствени стоки и ще заливат ЕС с все нови и нови миграционни вълни, поне докато въпросните страни въобще останат без население.

В резултат от това доставчиците на природен газ, включително Русия, са принудени да търпят всевъзможни издевателства от страна на Брюксел, като ТЕП или Газовата директива на Съюза например. В ЕС гледат с тревога на газопровода "Силата на Сибир", по който Газпром вече започна да доставя природен газ на Китай - първия голям потребител на руски газ извън европейския газов пазар. Това обаче е само началото на пътя, защото засега всичко си остава в рамките на досегашните условия: Русия трудно прокарва нови газопроводни маршрути, макар че Газпром доставя на европейските потребители това, от което те изпитват все по-остра нужда. Оттук и "игрите" на т.нар. "Стара Европа" с проектите за доставка на LNG от Норвегия, Алжир, Катар или САЩ - т.е. правят се опити да се внуши на Москва, че трябва да бъде "послушна", ако не иска да загуби европейския газов пазар. Още веднъж подчертавам, че става дума за глобалистките кръгове в Европа, защото европейските енергийни компании нямат нищо против равноправното сътрудничество и съвместните проекти с руснаците, които отдавна са се доказали като надежден и предсказуем партньор, работата с който е от полза за всички играчи.

Европейските енергийни компании и Газпром: ТAG, TAP, TANAP и останалите

Що се отнася до съвместните проекти на Газпром и европейските компании, сред тях са не само газопроводите "Северен поток", "Северен поток 2", "Ямал-Европа" или "Син поток", но и редица газопроводи в самата Европа - OPAL, NEL, EUGAL, както и онези, с чиято помощ Германия съумя да постигне сериозен напредък в интеграцията на присъединените през 1991 източни провинции - STAGAL, MIDAL, JAGAL, WEDAL и RHG. Впрочем, в момента също се реализират съвместни проекти - ще напомня, че продължение на "Северен поток 2" на територията на Чехия ще стане газопроводът Gaselle II, продълженията на втората тръба на "Турски поток" (т.нар. "Балкански поток") вече се изграждат в България и Сърбия, а за това се подготвят и Унгария и Словения. Отделен въпрос е, как се развиват отношенията с Италия и по-точно с компаниите Eni, която търгува с газ, както и с газотранспортната компания Snam. Ше напомня, че Италия е трета в Европа по обеми на закупувания руски газ, че сибирският газ се доставя в тази страна още от 1969, както и, че в исторически план, Италия е първата европейска държава, започнала да внася съветски петрол още през 1958 - когато легендарният ръководител на концерна Eni Eнрико Матеи подписва договор за доставка на 80 хил. тона съветски петрол, срещу доставката на 15 хил. тона синтетичен каучук за Съветите. От 1961 до 1966 между Италия и СССР съществува споразумение, според което Съветският съюз се задължава да не доставя петрол на нито една друга страна в Европа - това е едно от условията на договора, според който СССР вече е изнесъл в Италия 12 млн. тона петрол, получавайки срещу това високотехнологични продукти и оборудване за петролната и химическа индустрия.

През 1966 е подписан нов договор, този път за 28 млн. тона петрол, а през 1968 двете страни подписват и първият си газов договор - тогавашното италианско правителство на Алдо Моро взема решение Италия да финансира изграждането на първия международен газопровод по маршрута СССР - Чехословакия - Австрия - Италия, като в рамките на този проект е създадено и съвместно предприятие с водещата австрийска газова компания Österreichische Mineralölverwaltung AG (днешната ОМV). Впрочем, Трансавстрийският газопровод (Trans Austria Gasleitung - TAG) функционира и днес, а негов собственик и оператор е компанията Gas Connect Austria, в която - от 2016 насам с блокиращ пакет акции разполага италианската Snam.

Последната е най-голямата в Европа инфраструктурна компания, ангажирана със строежа и управлението на обекти на газотранспортната инфраструктура - тръбопроводи, подземни хранилища и регазификационни терминали за LNG. Именно Snam финансира изграждането на Трансадриатическия газопровод (TAP), който пък ще стане продължение на Трансанадолския газопровод (TANAP). На теория, TANAP и TAР са един и същ проект, чиито маршрут е също толкова грандиозен, колкото и стойността му. Както е известно, природният газ от азербайджанското шелфово находище "Шах Дениз 2" преминава през Кавказкия херебет в Грузия, "потапя" се в Черно море за да стигне до черноморското крайбрежие на Турция и продължава през нейна територия до границата с Гърция, откъдето - през Албания - достига до Адриатическо море и оттам - до Италия, която е крайната точка на този маршрут. Стойността на този газопровод е 42 млрд. долара, което го прави най-скъпия в историята на европейския газов сектор.

Звучи добре, нали? Но само в случай, ако си затворим очите за капацитета на това чудо на инженерната мисъл. По TANAP в Турция всяка година ще постъпват 16 млрд. куб. м, от които 6 млрд. са предназначени за турските потребители, а 10 млрд. ще бъдат транзитирани в Гърция. Ако от тях извадим потребностите от природен газ на Гърция и Албания, останалото количество ще отиде в Италия. Очевидно в Snam също са си направили тази сметка и обемът на инвестициите и в това гиганско съоръжение ще бъде 270 млн. евро. Впрочем, има и друг нюанс: приемният капацитет на ТАР е 20 млрд. куб. м, т.е. ЕС изгражда газопровод с два пъти по-голям капацитет от газовия обем, който Азербайджан може да достави в Европа. В този смисъл, никак не е случайно, че още през 2015 Газпром отправи официално запитване до Европейската комисия, дали има право, съобразявайки се с изискванията на Третия енергиен пакет, да стане алтернативен доставчик за ТАР. Отговорът, макар и даден "през зъби", беше, че за това няма правни препятствия. В същото време обаче, няма и газ, защото - както е известно - втората тръба на "Турски поток" тръгна към Европа по Балканския маршрут (Турция-България-Сърбия-Унгария-Словения-Австрия/Баумгартен).

Това сложи кръст на поредната мечта на ЕК за намаляване на зависимостта от руския газ, защото се оказва, че TAP може да работи с пълен капацитет, само с помощта на Газпром. Разбира се, продължават преговорите с Туркменистан за евентуални доставки на туркменски газ към Европа, но те се водят чисто формално. Просто защото, транзитът на туркменски газ пред три морета (Каспийско, Черно и Адриатическо) е по-скоро мит, отколкото реалност. От друга страна, отношението на Snam към проекта за Източносредиземномарския газопровод (EastMed) е още по-скептично и тя неслучайно въобще не участва в него. А сред причините за това са териториалните спорове със Северен Кипър и Турция, близо трикилометровите дълбочини в отделни участъци от маршрута, възможността проектът да бъде реализиран най-рано през 2027, както и максималния годишен капацитет на газопровода от 10 млрд. куб. м (като част от този обем ще остане в Кипър и Гърция). Впрочем, скептицизмът на Snam по отношение на EastMed се споделя и от други компании.

Израелските газови доставки за Египет

В средата на февруари 2019 израелската компания Delek Drilling и американският и партньор Noble Energy съобщиха, че са подписали с Egyptian East Gas договор за доставка на газ от израелските находища "Левиатан" и "Тамар" в Египет. Доставките следва да стартират през януари 2022, а обемът им е до 7 млрд. куб. м годишно. Израелската и американската компании потвърдиха намеренията си с договор за изкупуване на 39% от акциите на израелско-египетския интерконектор Eastern Mediterranean Gas, след което стартираха проучване за изграждане на египетска територия на завод за LNG с капацитет до 7,2 млн. тона годишно.

В случая нещата не опират само до това, че в Израел "зелените" разполагат със силни позиции, но и, че заводът може да бъде построен на източното крайбрежие на Египет, което ще позволи избягването на разходите по преминаване на танкерите-газовози през Суецкия канал. При това проектът не предвижда доставки на LNG в Европа с нейния конкурентен и строго регулиран пазар, а се ориентира към Югоизточна Азия.

Колко тесен е светът

Да се върнем обаче към плановете на италианската Snam, която се интересува повече от търсенето на италианските потребители, а не от геополитическите интриги на Европейската комисия. През пролетта на 2017, без да дочака разделянето на украинския Нафтогаз на две компании (отговарящи, съответно, за газовите хранилища и за газовия транзит), Snam, съвместно със словашката газопреносна компания Eustream, предложи да инвестира 2 млрд. евро в Укртрансгаз. Целта беше да бъде ремонтирана и модернизирана онази част от украинската газопреносна мрежа, която се използва за доставка на руски газ, през Словакия, до газовия хъб в австрийския град Баумгартен, където е началото на газопровода TAG. Италианците очевидно са реалисти - и "Северен поток 2", и втората тръба на "Турски поток" (т.е. "Балкански поток") ще доставят газ в Баумгартен. Тоест, Русия се стреми да изгради своеобразен газов пръстен, но Италия ще остане извън него. В резултат от това, хъбът в Баумгартен ще стане доминиращ в Централна Европа, като именно тук и в Германия ще се формират цените за целия европейски пазар. Новите споразумения с новия оператор на украинската газопреносна система дават шанс на Италия да се конкурира с тези проекти, т.е. възможност да се превърне във физически хъб за Южна Европа, съхранявайки ролята на своя газов хъб PSV.

Както е известно, разделянето на Нафтогаз приключи в самия край на 2019, като оператор на украинската газопреносна мрежа стана компанията ОГТСУ. Все още няма информация, че Snam е готова да преговаря с ОГТСУ, но това ми се струва доста по-вероятно, отколкото евентуално участие на италианските компании в сложния проект EastMed. Транзитните споразумения, подписани от Москва и Киев, гарантират функционирането на украинската газопреносна система през следващите пет години - и това е срокът, в течение на който ОГТСУ има възможност да се споразумее за съвместни действия със Snam. Дали украинците биха отказали, ако получат разумно предложение? Едва ли - засега не се виждат други европeйски компании, заинтересовани от реално сътрудничество с ОГТСУ, просто защото повечето от тях спокойно очакват завършването на "Северен поток 2", както и на "Балкански поток".

През 2018 Газпром е доставил в Италия 22,7 млрд. куб. м газ, а обемът на доставките през 2019 вероятно ще е горе долу същия. Дали тази страна се нуждае от повече газ? През 2018, тя - за първи път в историята си - стана износител на газ, стартирайки доставки за Швейцария, освен това нараства и вътрешното и търсене, но не това е най-важното. Доставките на Газпром покриват около една трета от потребностите на Италия, която разчита и на други доставчици. Така, по газопровода "Транзитгаз", през Швейцария, в страната постъпва газ от Норвегия и Нидерландия (около 18 млрд. куб. м годишно). Газопроводът Green Stream пък свързва Италия с Либия, като по него се транзитират 8 млрд куб. м годишно. Либия обаче е разкъсвана от гражданска война, а през 2023 ще бъде прекратен добивът в холандското находище Грьонинген. От друга страна, през 2022 Полша възнамерява да се откаже от руските газови доставки, заменяйки ги с газ от норвежките находища в Северно море. Може да звучи странно, но това е факт - успешната реализация на полско-датския проект Baltic Pipe ще се окаже стимул за по-тясно сътрудничество между Газпром, Eni и Snam. Времето ще покаже, дали то ще се реализира по линия на "Балкански поток" или чрез увеличаване на газовите доставки по TAG, във връзка с модернизацията на украинската газопреносна система, или пък ще комбинира и двете. Едно е очевидно, това сътрудничество неминуемо ще се конфронтира с глобалистката, проамериканска позиция на Европейската комисия. Италия и Русия обаче си сътрудничат в газовия сектор вече над 60 години и в конкретния случай, това ще се окаже решаващо.

2020 - началото на ерата на ниските цени на газа?

В тези условия, ако иска да удържи позициите си и дори да се опита да увеличи дела си на европейския газов пазар, Газпром може да разчита само на следната тактика - да не допуска цените на природния газ да се покачат над нивото, при коeто този пазар, ще стане изключително привлекатeлен за неговите конкуренти. През миналата 2019 станахме свидетели на рязък спад на цените на LNG в Югоизточна Азия, където днес нивото им е такова, че за производителите започва да става изгодно да преориентират своя LNG към Европа. По предварителни оценки, обемите на доставките на LNG на европейския пазар вече са скочили почти двойно, при това има само един начин да се бориш с тази тенденция - като направиш цените на тръбопроводния газ толкова ниски, че очертаната по-горе тенденция да не се усилва, а - напротив - да заглъхне. След като беше намерено решение на кризата, свързана с въпроса за продължаването на газовия транзит през Украйна, в края на 2019 Газпром съумя да достигне обем на газовите доставки за Европа, напълно съпоставим с този през значително по-студената 2018. След подписването на транзитните споразумения с Украйна, беше фиксирано извeстно понижаване на обемите на доставките, тъй като европейските компании превантивно бяха запълнили с природен газ всичките си налични хранилища и в момента спокойно използват запасите си за да покрият нуждите на потребителите.

В най-големите европейски газови хъбове спотовите цени вече са под 120 долара за 1000 куб. м. На пръв потлед, изглежда, че в подобна ситуация Газпром би трябвало да спре или поне да намали обемите на доставките си, но това не се случва. Още преди официалното откриване на "Турски поток", руският газ започна да постъпва в България, която - използвайки момента, вече започна да го реекспортира в Черна гора, като не е изключено да започне да го изнася и в Румъния. Целта на Газпром е очевидна: без значение, какво е ценовото равнище или печалбата, да не се допусне проникването на конкурентите и в Европа. Трудно е да се прогнозира, колко точно ще продължи този период от биографията на Газпром, но вече е очевидно, че точно това ще бъде таткиката му през цялата 2020 (впрочем, сред доказателствата е и 40%-ното намаляване цената на руския газ за България - б.р.).

В края на май 2020 следва да приключи изграждането на българския участък на продължението на втората тръба на "Турски поток" (т.е. "Балкански поток"). Сърбия вече приключи своята част от работите по проекта, следователно можем да сме сигурни че този газопровод ще работи на 100% от своя проектен капацитет. В същото време Газпром разполага с технически възможности да довърши изграждането на "Северен поток 2", т.е. изглежда доста вероятно, че в края на 2020 и по този газопровод ще започнат доставки на газ. Междувременно, Германия обжалва решението на Европейската комисия, че Газпром може да използва само 50% от капацитета на газопровода OPAL, като не може да се изключва, че в крайна сметка това ограничение ще отпадне.

С други думи, обемите на руските газови доставки на европейския пазар няма да намалеят и руският газ ще продължи да влияе върху нивото на цените в посока към тяхното понижаване. Най-неприятното за Газпром в случая е, че му се налага да се бори не само с чуждестранните си конкуренти. През 2019 рязко нараснаха доставките на LNG от завода "Ямал-LNG", т.е. руският тръбопроводен газ вече се конкурира и с руския втечнен газ. Както е известно, сред акционерите на "Ямал-LNG" не е само руската компания Новатэк, но и две китайски държавни компании, както и френската Total, които имат дългосрочни договори и разполагат с пълна свобода на действие при определяне на крайните потребители. Бъдещата база за претоварване в района на Камчатка, която трябва да улесни доставките на ямалски LNG в Югоизточна Азия, все още е само проект, а строителството на атомния ледоразбивач от клас "Лидер", който ще може да осъществява целогодишна навигация по Северния морски път, източно от Море Лаптеви, все още не е започнало. Тоест, в момента няма никакви обективни причини френските и китайски партньори на Новатэк да се откажат от доставките на ямалския LNG на европейския пазар и Газпром следва да отчита и този фактор. В най-добрия случай, през 2020 цените на природния газ на европейския пазар няма да паднат, но в по-лошия (и по-вероятен) случай Газпром ще бъде принуден да се ориентира към минимално ниво на рентабилност.

В крайна сметка, финансовото благополучие на Газпром и обемът на постъпленията от неговата дейност в руския бюджет ще зависят от няколко фактора. Например от преговорите с Китай относно изграждането на газопроводите "Силата на Сибир 2" и "Силата на Сибир 3". От това, с каква скорост и колко успешно ще се реализират проектите за преработване на природен газ в Амурския газопреработвателен завод и в Новоуренгойския газохимически комплекс и колко бързо ще приключи предварителният етап от проектирането на газовия клъстер в Уст Луга. От това, дали ще съумее да разшири производството на LNG на остров Сахалин и, дали ще приключи строителството на завода за LNG в района на Санкт Петербург. От това, дали ще бъде ускорено изграждането на нови газостанции в Русия или дали този сегмент на руския бизнес може да бъде разширен и в чужбина. Впрочем, поне според мен, те ще зависят и от това, дали ръкодителите на руския газов отрасъл и на Министерството на енергетиката ще съумеят да направят така, че Русия да не продава само газ, но и да е в състояние да представя комплексни оферти, касаещи всички технологии, осигуряващи използването му в елекроцентралите, както и неговата преработка. От ключово значение ще бъде реализацията на всеки от тези фактори, а засега можем просто да констатираме, че и ЕС, и Русия навлизат в период на ниски цени на природния газ. От гледната точка на Москва, това не изглежда най-оптимистичната ситуация, затова и остава да се надява, че тя няма да продължи прекалено дълго.

*Авторът е главен редактор на специализираното издание „Геоенергетика”