09
Чет, Юли
31 New Articles

Опитите за консолидация на „Световния остров” и препятствията пред тях

брой 3 2020
Typography

Паралелно с китайския проект на хилядолетието „Един пояс, един път”, централната и южна част на европейския континент са обхванати и от друг интеграционен процес с Азия. Става дума за енергиен и стратегически важен проект, който ще обедини ресурсите на Сибир с икономическия потенциал на европейската индустрия. Така ще бъде решен проблемът с ресурсния дефицит, с който икономиката на Стария континент се опитва да се справи в течение на дълги десетилетия.

Свързването на икономическия потенциал, т.е. създаването на своеобразна симбиоза между икономическите и технологични възможности на регионите западно от река Одер и ресурсното богатство на безкрайните простори, източно от Урал е  стара мечта на традиционно ориентираните геополитици и вековен кошмер на геополитиците, предствляващи таласокрацията. Най-показателен пример и въплъщение на архетипичния страх, който поражда създаването на единен евразийски блок, са трудовете на британския географ, учен и политик Халфорд Дж. Макиндер.  Той обогатява света на геостратегическото планиране с книга, превърнала се в класика на науката за континентите и цивилизациите. Във фундаменталния си труд „Географската ос на историята” Макиндер изключително точно отбелязва, че цялата история на света се развива на т.нар. „Световен остров” и около него, т.е. на Евразийския суперконтинент и пространството от Атлантическия до Тихия океан. Британският геополитик посочва, че в рамките на това пространство съществува специфичен пояс, обхващащ Източна Европа. Той позволява осъществяването на контрол над т.нар. „ос”, т.е. Хартленда, както обозначава тази територия самият Макиндер. Чисто географски, Хартлендът съвпада с територията на съвременен Сибир. Прочутата формула на Макиндер гласи: който контролира Хартленда, той доминира в Световния остров (т.е. в Евразия и Африка), а който контролира Световния остров, доминира в света”. В тази формула се съдържат геополитическото възприятие и позицията на този британски аристократ и архитект на съвременната геополитика на англосаксонските народи. Тази формула е ключът към разбиране на всички стъпки, насочени към забавяне и блокиране на реализацията на проектите за газопроводите „Северен поток 2” и „Турски/Балкански поток”.

Северът

Историята на „Северен поток 2” започна непосредствено след завършването на газопровода „Северен поток”. През 2015, по време на икономическия форум в Санкт Петербург, изпълнителните директори на най-големите енергийни компании в света (Газпром, ENI, Royal Dutch Shell и OMV) се споразумяха за изграждането на допълнителен газопровод, по който от Русия към Германия да се транзитира още по-голямо количество газ. Така беше поставена основата на това, което според германския канцлер Ангела Меркел, е „един от най-големите инфраструктурни проекти на нашето време”. Цифрите го потвърждават. Капацитетът на „Северен поток 2” е над 55 млрд. куб. м газ годишно, което представлява значителен дял от европейското газово потребление, достигнало през последните години около 400 млрд. куб. метра. Делът на руските доставки в това потребление е 38%. В тази връзка не бива да забравяме, че най-голямата икономика на ЕС (германската) поема до 50% от годишния внос на руски природен газ. Това обяснява, защо „Северен поток 2” представлява своеобразна икономическа артерия на най-мощната икономика в Европейския съюз.

Този газопровод, чието значение е наистина огромно, породи сериозни тревоги отвъд Атлантическия океан. Последваха множество нападки и опити за бъде попречено на завършването на строителството на „Северен поток 2”. И макар че мнозина анализатори прогнозираха (както се оказа напразно) затопляне в отношенията между Руската Федерация и САЩ при управлението на Тръмп, в сферата на енергийната конфронтация нещата се развиха по съвършено различен начин. На първо място, използвайки цялата си мощ, Съединените щати притиснаха държавите от Европейския съюз, принуждавайки ги да се обявят против „Северен поток”. В резултат от този американски натиск, посланикът на САЩ в Берлин Ричард Гренел (който откровено работи за ограничаване на политическото влияние на Германия на Стария континент) можа да заяви, че „15 европейски страни, а също Европейската комисия и Европейският парламент, изразиха загрижеността си във връзка с изграждането на „Северен поток 2””.

В защита на американските енергийни интереси застана и Полша, която – заедно с прибалтийските държави и Украйна, се обяви остро против този енергиен проект. Това поведение на Варшава и нейните съседи доста напомня геополитическата инициатива на полския държавник Юзеф Пилсудски, лансирана в края на Първата световна война. Става дума за т.нар. „Междуморие”. Много показателно в случая е единодушието, с което полските, украински и прибалтийски политици се опитват да попречат на Русия да се свърже със западната част на Европа. За целта те дори създадоха общ блок, т.е. буферна зона от Балтийско до Адриатическо море на същата геополитическа на основа, на която и „Междуморието”.  Тази идея беше официализирана с помощта на Инициативата „Трите морета”, която в географски план е почти идентична с онази, лансирана преди едно столетие.

Освен политическите и геополитически опити да се провали един от най-големите инфраструктурни проекти на нашето време, в ход са и редица чисто правни мерки. Така, първоначално бяха поставени по-сурови екологични изисквания, а след това се наложи дълго да се чака решението на датската Агенция за защита на околната среда, което най-сетне беше издадено през октомври миналата година. Няколко месеца по-късно обаче беше наложен пакет от санкции против онези компании, които са ангажирани в проекта „Северен поток 2”, а също с „Турски поток”. Като част от бюджета на Департамента по отбраната на САЩ, санкциите се превърнаха в наказателна мярка срещу компаниите, които не се отказаха да работят по полагането на газопровода. Освен всички друго, тези санкции предвиждат конфискуване на имуществото на физическите и юридически лица, както и лишаване от входни визи в САЩ на онези, които са свързани с въпросните компании. Скоро след приемането на този санкционен пакет, швейцарската компания Allseas Group SA прекрати работите по полагането на тръбопровода, като по този начин постави под въпрос завършването на „Северен поток 2” в срок, при това в момент, когато 94% от тръбите вече бяха положени. За решаването на този нов проблем, както и за да бъде спазено датското законодателство, забраняващо полагането на газопровода от кораби без съответните геолокационни системи, беше намерено следното решение: руските кораби ше положат оставащите тръби в „тандем” с кораби, разполагащи с изискваната технология. Това дава основание на руснаците да твърдят, че няма повод за тревога и „строителството на газопровода „Северен поток 2” ще приключи успешно, дори ако САЩ наложат нови санкции”. А такива очевидно предстоят. Като новият пакет от санкции този път е насочен против инвеститорите на проекта и потенциалните купувачи на руския газ. Тези съществуващи и планирани санкции следва не само да забавят реализацията на проектите „Северен поток 2” и „Турски поток”, но и да „убедят” европейските държави да диверсифицират маршрутите и източниците на газовите доставки и да предпочетат американския втечнен шистов газ (LNG). Той следва да бъде доставен в Европа с американски танкери, макар че в този план липсва каквато и да било икономическа логика.

Югът

Газопроводът „Турски поток” беше замислен през 2014, като замяна на проваления проект „Южен поток”. Капацитетът му е малко по-малък от този на неговия „брат-близнак” от Северна Европа (планираният капацитет на „Турски поток” е около 38 млрд. куб. м годишно). Целта на „Турски поток” е да осигури от юг (от Краснодарския край) постоянни доставки на руски газ за европейските партньори. Предвид обстоятелствата, при които беше поставено началото на този проект, вероятно би било по-подходящо той да бъде наречен „Феникс”, тъй като решението за изграждането на „Турски поток” беше взето след като Русия и Турция преодоляха момента на максимално напрежение в двустранните си отношения (кризата беше провокирана от инцидента с руския самолет Су-25, свален от турците над Сирия). Този газопровод ще премине през територията на Турция, Гърция, България, Сърбия и Унгария, а негови отклонения вероятно ще бъдат изградени и в съседните страни, като Република Сръбска и Хърватска. Така ще бъдат гарантирани газовите доставки за целия Балкански полуостров и Централна Европа. При успешно завършване на южното газово трасе до голяма степен ще намалее значението на най-натоварения досега газопровод през Украйна и, паралелно с това, ще се подобри енергийната сигурност на Европа.

На фона на непрекъснато променящите се отношения между Москва и Анкара обаче, не бива да забравяме, че в последно време Турция намалява обемите на купувания от нея руски газ, заменяйки го с газ от азербайджанското находище „Шах Дениз”. Този газ се подава по Трансанадолския газопровод, който открито се подкрепя от вашингтонската администрация. По последни данни, за първи път от 13 години насам, Турция остава извън тройката на най-големите купувачи на руски газ. Това е следствие от преориентацията на Анкара към доставчиците от Азербайджан, Катар, Алжир и Нигерия. Друг важен елемент в мозайката на южния фронт на енергийната война е Сирия. Конфликтът там започна непосредствено след подписването на меморандума за изграждане на ирано-иракско-сирийски газопровод, наречен по онова време „Ислямски газопровод”. Появата му щеше да се окаже последния пирон в ковчега на американските газопроводни проекти в Близкия Изток, от типа на „Набуко” и Трансанадолския газопровод. При това, не бива да забравяме за „фактора Ердоган” и неговата политика по отношение на Сирия, тъй като геополитическите му решения биха могли да изиграят съдбоносна роля за съдбата на „Турски поток”. Опитвайки да се позиционира като лидер, носещ мир и стабилност, турският президент Реджеп Тайип Ердоган лесно може да започне двойна игра, възкресявайки американските газопроводни проекти, като по този начин би могъл да застраши руската икономическа стабилност.

Бракът между Европа и Азия”

Въпросът за енергоносителите и ресурсите никога не е бил прерогатив само на икономиката и пазара или на текущата политика. Изграждането на нови трасета, в случая – на газопроводни магистрали, винаги е създавало основа за взаимодействие и обмен на културни и цивилизационни модели. В тази връзка, газопроводите „Северен поток 2” и „Турски поток” предствляват две важни оси, които могат да свържат задълго континенталния Изток с континенталния Запад, превръщайки морските и океански цивилизации в редови фактор в рамките на единния многополюсен свят. Това е прогнозирал още преди много десетилетия и германският юрист и геополитик Карл Шмит, който, анализирайки историческото развитие на цивилизациите, изтъква постоянния конфликт между сухопътните и морските сили. Според него, естествената интеграция се заключава именно в обединяването на всички демографски, исторически, философски, културни и икономически потенциали на евразийския континент в един монолитен континентален блок, който да се превърне в противовес на „островните” цивилизации. Ето защо, за практическата реализация на тази несбъдната мечта за обединението на „Световния остров”, важна роля днес играят „Северен поток 2” и „Турски поток”, в качеството им на проекти, които могат преди всичко да направят възможно икономическото сътрудничество и интеграцията на Запада и Изтока. Вследствие на тази интеграция и реализацията на инициативата „Един пояс, един път”, несъмнено ще се разкрият възможности за културното и идейно сливане на европейското и азиатското наследство. Това обаче може да се случи само при условие, че евразийските народи съумеят да гарантират мирен път на развитие и пресекат опитите за „външно влияние”. Тогава, още в рамките на сегашното поколение, можем да станем свидетели на едно изключително историческо събитие - „брака между Европа и Азия”.

Противниците на обединението: Инициативата "Три морета"

Факт е обаче, че срещу тази тенденция работят много влиятелни политически сили. Както вече беше споменато по-горе, по ред причини, като започнем с екологичните и свършим с икономическите, Европа зависи от доставките на природен газ, който трябва да постъпва равномерно и в големи обеми. Във връзка с тази своя насъщна потребност, ЕС се сблъсква с поредния политически ултиматум. Европейците са притиснати да склонят да "диверсифицират" газовите доставки на континента, т.е. газът да постъпва от различни източници, а не само от Русия. На пръв поглед подобно изискване е напълно разумно: ако страните членки на ЕС купуват газ от няколко доставчици, биха си гарантирали политическа стабилност и самостоятелност, защото няма да зависят само от един голям монополист. Проблемът обаче е, че в американските стратегически документи, а следователно и в документите на онези държави, които са част от американската „коалиция на свободните”, на Русия винаги се отрежда ролята на опасния „монополист”. Ръководейки се от подобни политически възгледи, някои страни от ЕС – и най-вече от източната му част, иницираха сътрудничеството в рамките на Инициативата „Три морета”.

 

Целта на инициативата е да бъдат създадени условия американските компании с мощната подкрепа на Вашингтон да изградят в Европа колкото се може повече терминали, през които на Стария континент ще се доставя втечнен шистов газ (LNG). В САЩ бяха наясно, че ще е трудно да пробият на европейския пазар, включително поради това, че ползват очевидно неекологична технология за добив на природен газ. Освен това американският LNG е много по-скъп от руския „конвенционален” газ. Затова, в съответствие с политиката на „моркова и тоягата” САЩ започнаха да прокарват идеята за изграждане на нови газопроводи от Северна Адриатика към вътрешността на Европа. По тях би следвало да се транзитира LNG, внесен от САЩ и от някои арабски страни, които – разбира се – са съюзници на Вашингтон. Проектът получи поетичното название Инициатива „Трите морета”, като в него с голям ентусиазъм първоначално се включи Хърватска, а след това и Словения. Тези две държави, от доста време насам, отчаяно се конкурират за благосклонността на Вашингтон. За целта властите в Загреб и Любляна организираха мащабни и скъпоплатени конференции, на които високопоставени ръководители от ЕС и САЩ чертаеха амбициозни планове, свързани с проекта „Трите морета”. Именно Словения беше домакин на последната конференция по тази тема, а следващата среща на протагонистите на въпросната идея е планирана за юни 2020 в естонската столица Талин. В чисто органидационен план, става дума за „президентски форум на 12 страни членки на ЕС”. Формално САЩ не са членове на Инициативата, макар именно те да заложиха „първоначалната и идейна основа”, а впоследствие поеха ролята на нейни „политически спонсори”.

Старата и новата Европа

Членове на Инициативата „Трите морета” са Австрия, България, Чехия, Естония, Хърватска, Литва, Латвия, Унгария, Полша, Румъния, Словакия и Словения. Всички те са разположени в зоната между Адриатическо, Балтийско и Черно море. Интересно е, че Германия, Франция, Италия и други „западни” членове на ЕС не станаха част от тази пъстра общност. Геополитическите анализатори изтълкуваха това решение на страните, смятащи се за представители на т.нар. „Стара Европа”, като стремеж за балансирана политика по отношение на Москва. По този начин те се противопоставиха на страните, които преди време излязоха от сферата на влияние на Съветския съюз и оттогава насам с готовност реагират и на най-малкия знак от страна на американските геостратези. Целта на американския план е проста: в енергийната сфера да бъде осъществено „обкръжаване” на Русия и максимално да бъде затруднена продажбата на руския газ в Европа. Именно в това е основната причина, а не в страха от „прекалената зависимост на ЕС от руския газ”. За Вашингтон е толкова важно да блокира „Северен поток 2”, че той вече наложи санкции на всички компании, планиращи да продължат работата по неговото завършване.

Освен това американската администрация хвърли всичките си сили за да попречи на изграждането на газопровода „Южен поток” (което успя да направи), а след това и на „Турски/Балкански поток” (засега без успех). Много големи държави от ЕС не са доволни от това, което се потвърждава от публикуваното наскоро проучване на агенция Ройтерс. То показва, че вътре в Съюза продължава да съществува разделение между „Стара Европа” (след излизането на Великобритания, тя е представена от 14 държави, които поддържат повече или по-малко независим курс по отношение на САЩ) и „Нова Европа”, част от която са всички страни от бившия социалистически блок, влезли в ЕС след 2004, които лоялно подкрепят американската политика.

Внимателно анализирайки Инициативата „Трите морета”, от Ройтерс стигат до извода, че този проект представлява „поредния опит на САЩ да разделят Европа”. В общирното си изследване, посветено на Инициативата, експертите на агенцията отбелязват, че това е бил най-важният външнополитически проект на хърватския президент Колинда Грабар-Китарович, чиито мандат приключи наскоро.

Ще напомним, че организатор на последната среща на върха на Инициативата, провел се през юни 2019 в Словения, беше президентът на страната Борут Пахор. Инициативата „Трите морета” беше дискутирана и на последната Мюнхенска конференция по сигурността в началото на 2020. Там държавният секретар на САЩ Майк Помпео заяви, че страната му планира да отпусне милиарди долари на страните участнички в нея. Всичко това се прави с уж благородната цел „да бъде изградена по-съвършена енергийна инфраструктура в региона”. Въпреки „великодушното предложение” на Вашингтон, в Париж се отнасят към него с подозрение, тъй като Еманюел Макрон би искал да установи по-тясно сътрудничество с Русия. Сериозни съмнения в това отношения изпитват и в Берлин, който в никакъв случай не желае да се откаже от енергоносителите от Източна Европа. Затова там разглеждат американския стремеж „да се помогне за изграждането на по-съвърщена инфраструктура” като желание за подчиняване на част от европейските държави и дори за превръшането им във васали на Вашингтон.

„В Берлин и Брюксел бият тревога” – се посочва в изследването на Ройтерс, където се напомня, че „републиканската администрация в САЩ не за първи път се опитва да скара „новата” и „старата” Европа (термин, въведен от администрацията на Буш-младши по време на интервенцията в Ирак през 2003)”. Според експертите на агенцията, „за силния стремеж на американците да се месят в работите на Източна Европа, говори и това, че в ролята на посредник между Белград и Прищина се изявава американският посланик в Германия Ричард Гренел”. Те отбелязват също, че Брюксел, „от една страна, подкрепя американските инвестиции в източните страни членки на ЕС, но от друга, се опасява, че това ще доведе до формирането на нов блок от отцепници”.

Чисто формално, идеята за Инициативата „Трите морета” се роди през 2015 на територията на Източна Европа, където мнозинството нови членове на ЕС смятат, че Брюксел ги игнорира. За най-силно дискримирани се смятат страните от т.нар. Вишеградска четворка заради тяхната позиция, която е в разрез с официалната миграционна политика на Съюза, както и заради противоречията по други важни въпроси.

Препятствията пред САЩ

Не е тайна, че газопроводът „Северен поток 2” е като „греда в окото” на американците, защото този проект ще позволи на руснаците да доставят още повече газ в Европа. САЩ в никакъв случай не искат да го допуснат, а против проекта са обявяват и антируски настроените членове на ЕС, като Полша наприер. Отстоявайки позицията си, те дори се конфронтираха с Берлин, тъй като Германия изцяло подкрепя „Северен поток 2”. Колко решително са настроени американците да попречат на руските проекти в Европа потвърждава и фактът, че на първата среща на върха на Инициативата „Трите морета” присъства самият президент на САЩ Доналд Тръмп. Във Варшава той заяви, че се надява и други членове на ЕС да тръгнат по пътя на Великобритания. Тоест, американският държавен глава подкрепи дезинтеграцията на Съюза. Напразни останаха старанията на естонския президент Керсти Калюлайд, която ще бъде домакин на тазгодишната среща на Инициативата през юни в Талин, да успокои емоциите, с празни фрази от типа, че „не съществува никаква опасност от разпадане на ЕС” и, че целта на Инициативата е „източните членове на Съюза да постигнат същото равнище на икономическо развитие като западните”.

В отговор на въпроса, защо Полща блокира членството на Германия в Инициативата, въпреки че в нея членува и Австрия, естонският президент заяви, че „Германия може да стане партньор на Инициативата „Трите морета”, също както и САЩ”. Европейските дипломати вече не се съмняват, че обещаните американски инвестиции ще отидат за изграждането на LNG-терминали по крайбрежието на Хърватска и Полша, които да поставят началото на мащабен внос на шистов газ от САЩ в Европа. Привържениците на Инициативата „Трите морета” напомнят, че източните членове на ЕС осигуряват около ¼ от икономическия растеж на Съюза и, че вече са готови 48 проекта, които очакват финансиране от чуждестранни инвеститори. Тоест, идеята е новият газопровод да премине през Европа не от изток на запад, а по направлението север-юг. Въпреки тези съблазнителни обещания обаче, в споменатото по-горе изследване на Ройтерс се посочва, че в основата си този проект е насочен не само против Москва, но и против разширяването на сътрудничеството между Русия и страните членки на ЕС.

На практика, САЩ искат да си гарантират контрол върху държавите от ЕС и дори, в известен смисъл, да ги подчинят задълго. Това се потвърждава от факта, че не чак толкова отдавна Вашингтон успя да провали още един вариант за нов газопровод към Европа. Преди няколко години се появи възможност за доставката на катарски и ирански газ, през Ирак и Сирия за Европа, но именно САЩ (с помощта на Саудитска Арабия) съществено допринесоха за ескалацията на напрежението, да не говорим, че пряко участваха в разпалването на гражданската война в Сирия. Така Европа беше лишена от шанса да се сдобие с още един, съвършено независим източник на газ. Въпреки тези американски усилия в сферата на „диверсификацията” обаче, „зависимостта” на Европа от Русия само нараства с всяка изминала година. Така например, през 2017 Газпром е изнесъл в Европа и Турция 80% повече газ, отколкото през 2016. Като тази тенденция се запази и през следващите години.

Внимателният анализ показва, че Инициативата „Трите морета” е свързана с редица други проблеми, които нейните лобисти упорито прикриват.Така, шистовият газ, който би трябвало да постъпва от САЩ в Европа през новите терминаи и газопроводи, се добива (предимно) чрез спорния метод на „фракинга”, който е много вреден. И това не е всичко. Втечненият газ трябва да бъде регазифициран в специални терминали, които да бъдат изградени по бреговете на всяко от трите морета. Както е известно обаче, подобни терминали понижават средната морска температура и вредят на микроклимата. Затова от доста години насам в Словения и Хърватска продължават протестите срещу изграждането на такива терминали в Триест и на остров Кърк. Накрая, заради доставката си със специални танкери, този газ ще бъде много по-скъп от руския, доставян по тръбопроводи.

Показателно е, че дори американският „Уошингтън Поуст”, който анализира енергийната политика на САЩ по отношение на Европа и Русия, стига до същия извод, до който и Ройтерс. Експертите и на двете медии смятат, че основният минус на описаната по-горе американска стратегия е, че „руският газ е много по-евтин от американския LNG”. Отделен проблем е, че „американските производители поставят печалбата си над всичко, дори във вреда на стратегическите интереси на САЩ”. Руснаците действат по точно обратния начи, освен това разходите за добива на руски газ са значително по-ниски. Няма съмнение, че Инициативата „Трите морета” обслужва американските интереси. Тоест, Словения, Хърватска и другите държави от Източна Европа на практика действат като прости „изпълнители” на чужди замисли. Ето защо, както заключава „Уошингън Поуст”, Инициативата „Трите морета” е не нещо друго, а опит да бъде ерозирана енергетиката на Европа и да бъдат прекъснати връзките и с Русия и страните от Евразийския съюз.  С други думи, успехът на тази иницатива би имал катастрофални последици за Европа,  натрапвайки и несигурния (заради начина на доставка) и скъп американски газ, за сметка на руския. При това основната цел на тези промени ще бъде обогатяването на американските компании и отслабването на руската икономика. В този смисъл не прави чест на Словения и Хърватска, че в тази Инициатива с такъв ентусиазъм участват най-високопоставените ръководители на двете страни, макар пред собствените си сънародници те да се позиционират като „стари приятели на Русия”

 

*Авторите са сръбски геополитически анализатори, статията публикуваме с любезното съдействие на белградското издание„Печат”