20
Нед, Сеп
22 New Articles

Афганистан: изтеглянето на САЩ и завръщането на талибаните

брой 3 2020
Typography

Подписаното в края на февруари 2020 споразумение между САЩ и афганистанското радикално-ислямистко движение „Талибан” предизвика истинска еуфория във Вашингтон. Което е разбиаемо, защото на фона на постоянните неуспехи на администраията на Тръмп в Иран, Сирия, Ирак и други страни от Близкия Изток, дори и съмнителният документ, подписан с талибаните, изглежда като голямо постижение. Самият американски президент не пропусна да го реклами навсякъде, където можа – в интервюта по големите медии  и, разбира се, в Туитър.

Споразумението от Доха

Всъщност, кои са основните моменти в подписаното в катарската столица Доха споразумение и, дали наистина то е толкова важно, както го представят?

  • САЩ се ангажираха да съкратят военния си контrнгент от 12000 до 8600 души и да закрият пет свои бази до средата на юли, а останалите им войски ще бъдат изтеглени до май 2021.
  • Движението „Талибан” ще забрани на бойците си да действат срещу САЩ и съюзниците им на територията на Афганистан.
  • Правителството в Кабул ще освободи до 5000 талибани срещу освобождаването на 1000 бойци от националните сили за сигурност, пленени от бунтовниците.
  • САЩ ще положат усилия за отмяна на санкциите срещу членовете на Движението „Талибан”.
  • Талибаните и афганистанското правителство ще стартират преговори за пълно прекратяване на огъня.

Впрочем, държавният секретар на САЩ Майк Помпео призна, че споразумението съдържа и секретна част, която не може да бъде разкрита, но с нея ще бъдат запознати членовете на Конгреса. Тя касае договореностите за гарантиране сигурността на американските военни. Междувременно, президентът Тръмп заплаши, че ако условията на сделката бъдат нарушени, войските на САЩ „светкавично” ще се завърнат в Афганистан.

Тук е мястото да спомена и за ролята на Москва, коато допринесе съществено за подготовката и подписването на документа, оказвайки сериозна услуга на администрацията на Тръмп. В тази връзка ще спомена посещението на представители на Движението „Талибан” в Москва през май 2019, където с посредничеството на руското Външно министерство те преговаряха с пратеници на бившия афганистански президент Хамид Карзаи. Впрочем, при подписването на споразумението в Доха присъства и представител на руския президент Путин.

Според повечето анализатори, подписването на мирното споразумение беше изгодно и за двете страни, тъй като никоя от тях не е в състояние да постигне окончателна побеза в тази битка. В същото време, експертите смятат, че САЩ няма да се изтеглят напълно от Афганистан, а там ще останат американските инструктори и частните военни компании. В коментар на френския „Монд” също се посочва, че сделката не означава, че американското влияние е намаляло, нито че САЩ напълно се изтеглят от Афганистан, тъй като там ще продължат да действат техни разузнавателни подразделения, инструктори, частни военни компании или охранители на важните стратегически военни и търговски обекти. Просто тази страна е прекалено важна за Вашингтон.

За да разберем новата стратегия на Тръмп в Афганистан, би следвало да си припомним знаковото му изказване от април 2017, в което той заяви, че САЩ ще продължат да оказват помощ на правителството в Кабул и неговите военни в борбата им срещу талибаните и нямат намерение да се изтеглят бързо от страната. Според него, изтеглянето на американските военни „ще създаде вакуум, който ще бъде запълнен от терористите от Ислямска държава и Ал Кайда, както стана в Ирак”, особено предвид факта, че в момента в Афганистан и Пакистан действат около 20 терористични организации – повече от където и да било в света. В същото време обаче, Тръмп ясно даде да се разбери, че „САЩ повече не възнамеряват да се ангажират с изграждането на демократично общество в Афганистан, но ще продължат да избиват терористите”.

На този фон, станахме свидетели на рязък обрат, когато лично президентът изпрати държавния секретар на САЩ Майк Помпео да постигне на всяка цена мирно споразумение с талибаните. За да улесни този процес, в него активно се включи и Катар, който поддържа тесни връзки с бунтовниците. Както е известно, през последните двайсетина години САЩ следваха в Афганистан принципа, че „добър талибан е само мъртвият талибан”. Сега обаче Тръмп нарича талибаните „добри бойци”, напомняйки, че дори СССР се е убедил в това. Вероятно поради това той изглежда е склонен да им прости, че са унижили „най-силната армия на планетата”. Защото истината е, че в рамките на тази сделка американците се изтеглят от страната не, защото така е наредил Тръмп, а защото талибаните им позволяват да го сторят. Само че при своите, собствени условия. Движението „Талибан” получава всичко, което можеше при сегашните обстоятелства. Така например, засетите с опиумен мак площи в страната са нараснали над 40 пъти, също както и производството на наркотици, да не говорим, че талибаните вече контролират половината Афганистан. Единственото, които ги дразни е американското присъствие, но и този техен проблем е на път да бъде успешно решен.

С други думи, нещата се връщат към ситуацията отпреди 2001, когато САЩ решиха да демонстрират пред света военната си мощ. В течение на дълги години, когато американците уж помагаха за обучението на афганистанските военни и за формирането на гражданско правителство, във войната с талибаните загинаха 2309 американски военни, а 20660 бяха ранени. Цената на „афганистанската авантюра” на Вашингтон пък надхвърли 2 трилиона долара. Всичко това обаче се оказа безмислено и сега приключва с провал.

Афганистан се превърна в капан и за американците, както и за много други велики сили преди тях. Малката победоносна война не се осъществи и САЩ се оказаха в ситуация, когато хем не могат да се изтеглят, тъй като това би навредило много сериозно върху имиджа им, а от друга страна оставането в Афганистан би имало пагубни последици, тъй като краят на войната там въобще не се вижда. След 19 години на американско военно присъствие ситуацията остава крайно напрегната и там постоянно загиват военни на САЩ (последните двама загинаха през февруари 2020).

Сделката с талибаните породи нееднозначна реакция в света и най-вече сред съседите на Афганистан. Според иранския външен министър Джавад Зариф: „Американската интервенция и последващото военно присъствие в тази страна приключиха с капитулация. САЩ в никакъв случай не трябваше да влизат в Афганистан, но те го направиха, прехвърляйки вината за последиците върху всички останали. Сега, след 19 години на унижение, САЩ на практика се съгласиха да капитулират. Без значение, дали става дума за Афганистан, Сирия, Ирак или Йемен, именно САЩ са единствения проблем. Сега те си отиват, но оставят след себе си пълен хаос”. Говорителят на иранското Външно министерство Абас Мусави пък съобщи, че Техеран ще продължи диалога с представителите на Движението „Талибан”, като „ще осведомяваме за развитието му правителството на Афганистан и договорът между САЩ и талибаните няма да окаже никакво влияние върху този процес”. Мусави смята, че афганистанските талибани са реалност, която няма как да бъде игнорирана, но проблемите в страната следва да бъдат решавани чрез вътрешнополитически диалог.

На свой ред, Москва приветства подписването на мирното споразумение между САЩ и радикалното Движение „Талибан” за изтегляне на чуждестранните войски от Афганистан, определяйки го като важна стъпка за прекратяване на войната в тази страна и шанс за по-скорошно начало на преговори между правителството и бунтовниците за нейното постконфликтно устройство.

Всъщност, за Афганистан мирното споразумение е само първа стъпка в един продължителен мирен процес, целящ обединението на страната, която буквално беше унищожена в резултат от 19-годишната война. Предстои бунтовниците и правителството в Кабул да стартират преговори за подписване на споразумение за подялба на властта между режима и бившето правителство на талибаните, свалено в резултат от американската военна интервенция след терористичните атаки от 11 септември 2001.

Междувременно, правителството в Кабул пое ангажимент да предложи на Съвета за сигурност на ООН Движението „Талибан” да бъде изключено от санкционния списък на Световната организация.

„Гробницата на империите”

Както е известно, през последните два века Афганистан си спечели репутацията на „гробница на империи” и своеобразна „черна дупка”, погълнала гигантски количества пари, техника и хора. Само допреди десетина години в американските медии масово се изнасяха данни за механизмите, с чиято помощ средствата, отделяни от Конгреса за борба с талибаните, в крайна сметка се оказваха в ръцете на бунтовниците. Впрочем, темата неведнъж беше обект на дискусии и сред конгресмените.

Този път от Афганистан се изтеглят САЩ, също както преди малко повече от 30 години оттам безславно се изтегли СССР, малко преди да се разпадне. И също както в случая със Съветите, и сега възниква закономерният въпрос, защо въобще САЩ влязоха в тази страна, както и какво следва да очакваме след изтичането на визираните в  споразумението от Доха 14 месеца в Афганистан и в региона, като цяло?

Според редица авторитетни анализатори, основната, макар и не единствената, цел на афганистанската кампания на САЩ е била възстановяването и рязкото увеличаване на наркотрафика от тази страна. Ще припомня, че по данни на ООН, в момента, когато Вашингтон реши да атакува Афганистан, този трафик беше почти нулев и то тъкмо благодарение на правителството на талибаните. В тази връзка, твърденията, че „американците не успяха да се преборят с производството и износа на наркотици от Афганистан”, звучат доста странно, предвид факта, че от 2001 насам обемът на този износ е скочил цели 50 пъти!

Ръководството на САЩ разглеждаше присъствието на американските военни в Афганистан и през призмата на политическите и икономически изгоди, които САЩ биха получили, предвид близостта на тази страна до Китай, който още тогава се разглеждаше от Вашингтон като потенциално най-големия геополитически опонент на Америка през целия ХХI век. Тоест, американските стратези виждаха тази страна като евентуален „втори фронт” срещу китайците (ролята на „първи фронт” традиционно се възлага на Тайван).

Днес обаче, резултатите от афганистанската авантюра на САЩ не пораждат каквито и да било съмнения: те не донесоха никакви политически и стратегически изгоди, а само гигантски материални и финансови разходи, както впрочем и също толкова гигантски  - но само за определени кръгове - приходи от наркотрафика. Което навежда до определени реминисценции с огромните печалби, които носят за някои и т.нар. „опиумни войни” с Китай отпреди век и половина.

Впрочем, какво точно ще се случи в Афганистан беше ясно още преди петнайсетина години. Неслучайно по време на първата си кандидат-президентска кампания Барак Обама обешаваше да сложи край на войната и да изтеги напълно армията от Афганистан. Именно президентът Обама съкрати десетократно числеността на американския корпус в тази страна и тъкмо по негово време започнаха контактите с Движението „Талибан”.

През 2016 бъдещият президент Доналд Тръмп, въпреки критиките си срещу Обама, на практика обеща да свърши в Афганистан това, което започна предшественикът му. Вече след като спечели изборите, Тръмп очерта позицията си по въпроса, през пролетта на 2017. Тя включваше поляризацията на ролята на Индия и Пакистан както по отношение на случващото се в региона, така и на Афганистан, в частност. Така, докато политиката на Делхи беше обект на комплименти, тази на Исламабад беше подложена на унищожителна критика, а самият Пакистан бе квалифициран като „безопасно убежище за терористите”. На Тръмп му беще необходима цяла година за да осъзнае, че е невъзможно да постигне основната си цел в региона, без тясно сътрудничество с Пакистан, разполагащ с определено влияние върху ръководството на талибаните, и да промени реториката си по отношение на Исламабад. Израз на тази рязка промяна стана личното послание на американския президент до пакистанския премиер Имран Хан от края на 2018.

Последвалите срещи между Тръмп и Хан (през септември 2019, във Вашингтон, и в средата на февруари 2020 в Мюнхен) очертаха тенденция към подобряване на американско-пакистанските отношения. Така, по време на посещението на Тръмп в Индия през февруари 2020, наред с множеството комплименти към премиера на страната Нарендра Моди и неговата политика, американският президент си позволи да подчертае „доброто състояние” на американско-пакистанските отношения.

Коментирайки постигнатото в Доха Споразумение, пакистанският външен министър Шах Махмуд Куреши подчерта ключовата роля на страната си за подписането на този документ. В същото време обаче, влиянието на пакистанското правителство върху Движението Талибан не бива да се преувеличава и в тази връзка възниква въпросът, какво следва да очакваме оттук нататък?

От ключово значение при формулирането на отговора му е обективната оценка на самия феномен на религиозното Движение „Талибан”, което до голяма степен беше създадено от пакистанските специални служби още по времето на борбата срещу съветските окупационни сили в Афганистан и подкрепяният от тях „социалистически” режим в Кабул.

Според мнозина, на практика Движението „Талибан” е просто „религиозно оформление” на отдавнашия стремеж на пущуните (една от основните народности в Афганистан) да реши собствения си проблем, който доста прилича на кюрдския. Тоест, да преодолее разделението на пущунската общност, чиято численост е 40 млн. души, от които 2/3 живеят на територията на Пакистан, а 1/3 – в Афганистан.

 

 

Пущунската общност е разделена от т.нар. „линия Дюранд” (по името на чиновника от британската колониална администрация в Индия от края на ХIХ век Мортимър Дюранд). Пущуните не признават въпросната „линия” за граница между Афганистан и Пакистан. Впрочем, това се отнася и за сегашното „светско” правителство в Кабул, което до голяма степен именно по тази причина търси сближаване не със своите „единоверци” в Исламабад, а с „езичниците” от Делхи и „еретиците-шиити” в Техеран.

Сред важните точки в Споразумението е установяването на постоянен диалог между талибаните и правителството в Кабул, както и запазването на някои „светски” характеристики на сегашната афганистанска държава. Не е възможно обаче да се прогнозира, как всъщност ще се развие този процес. Особено на фона на фактическото двувластие в Кабул, възникнало в резултат от проведените в края на декември 2019 президентски избори в Афганистан. Освен това част от талибаните обявиха, че са възобновили атаките срещу правителствените сили само два дни след подписването на Споразумението от Доха.

В тези условия единственото, което би могло да се очаква, е постепенното ограничаване (и пълното прекратяване след една година) на ролята на САЩ в процеса на решаване на непрекъснато усложняващото се кълбо от проблеми в Афганистан и околното пространство. Впрочем, целта на Вашингтон е именно оттеглянето от „афганистанската гробница на империи”, в която американците имаха глупостта да попаднат преди почти 20 години.

Това обаче ще ознаава постепенното прехвърляне на бремето на проблема, породен от самото съществуване на тази нещастна страна, от Вашингтон към други столици, например към Исламабад, Делхи, Пекин, Техеран или Москва. Защото, за разлика от САШ, те са съседи на Афганистан. Ситуацията ще се усложни допълнително и от факта, че въпросните страни формират доста сложна междудържавна конфигурация и оценяват по различен начин подписаното в Доха споразумение между САЩ и талибаните.

Американската стратегия на управлявания хаос и Афганистан

Между другото, в навечерието на подписването на Споразумението, на среща с американските посланици, Майк Помпео заяви, че отива в Доха най-вече по личното настояване на президента Тръмп. Впрочем, той не беше настроен особено оптимистично и след като документът стана факт, предупреждавайки, че Вашингтон няма намерение да „пропилее” това, което американските войници „са спечелили с кръв, пот и сълзи”. Освен това, Помпео изрази известни съмнения, че талибаните ще спазват Споразумението.

Самият Тръмп този път също демонстрира доста предпазливо отношение към него, избягвайки хвалбите, с които засипа американското общество след преговорите си със севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Впрочем, и в този случай, поведението му изглеждаше доста странно. Тръмп например изрази надежда, че талибаните ще започнат да „работят” в интерес на САЩ. Нещо повече, той обеща лично да се срещне с техни представители в близко бъдеще за да се споразумее за – нито повече, нито по-малко - „съвместни действия срещу терористите” ! Отбелязвайки заслугите на САЩ за „пълното унищожаване на терористите в Сирия и Ирак”, американският президент декларира намерението си да възложи „на някой друг да се заеме с тази задача и това ще бъдат талибаните”. Според него, за целта те следва да бъдат подпомогнати от съседните държави. „В близост до Афгнистан има много страни, които биха могли да помогнат” – смята Тръмп. Въпросът обаче е, дали афганистанските съседи имат желание да станат съюзници на талибаните? Русия например, както и ООН, смятат Движението „Талибан” за терористична организация, но в американския списък с подобни организации талибаните липсват.

Руското Външно министерство например, подкрепи мирното споразумение между САЩ и талибаните, характеризирайки го като „важна стъпка по пътя към прекратяване на войната и ускоряване на вътрешноафганистанските преговори за постконфликтното устройство на страната”. Тоест, Москва подкрепя новата американска инициатива, разчитайки, че тя ще стимулира прекия диалог между правителството и талибаните.

Към сходна позиция се придържа и Иран. Признавайки важната роля на Движението „Талибан” в Афганистан, Техеран настоява, че всички пътища към мира в страната минават през постигането на вътрешен консенсус и, че те следва да се проведат под егидата на централното правителство, а освен талибаните в тях трябва да участват всички афганистански партии и групи. Това беше заявено от говорителя на иранското Външно министерство Абас Мусави. Техеран възнамерява, в координация с Кабул, да продължи преговорите с талибаните. Иранците обаче силно се съмняват в искреността на намеренията на САЩ и продължават да акцентират върху необходимостта от вътрешни преговори за да бъде прекратена гражданската война. Освен това те настояват претърпелите поражение американци да напуснат Афганистан. Пакистан също не се нуждае от посредничеството на Вашингтон за разрешаването на афганистанския проблем. Според пакистанския външен министър, в Исламабад смятат, че всички проблеми с Кабул следва да се решават на двустранна основа, а не с участието на САЩ. Затова той препоръча на афганистанското правителство да започне директен диалог с Исламабад, напомняйки, че американците ще си отидат, но двете страни винаги ще бъдат съседи.

Очевидно съседните на Афганистан държави не желаят да зависят от американските условия и капризите на талибаните. Впрочем, споразумениет на Тръмп с Движението „Талибан” поставя въпроси не само относно перспективите за установяване на мир в страната, но и за продължаването на борбата на САЩ с другите екстремистки организации като Ал Кайда и филиала на Ислямска държава в Афганистан. Тоест, идеята на Тръмп за сътрудничество или координация на американските действия с талибаните, в качеството им на партньор в борбата с тероризма, изглежда напълно неосъществима.

Впрочем, трудно е да повярваме, че САЩ действително са склонни да се доверят на талибаните, които управляваха Афганистан и бяха предостаили убежище на водачите на Ал Кайда, когато американските войски нахлуха в тази страна през 2001. Напълно невероятно изглежда и, че Движението „Талибан” може да поеме ангажимента да прекрати въоръжената си борба за властта за да се превърне в съюзник на Вашингтон в битката с тероризма. Въпреки това, американците твърдят, че ще лобират в ООН за изключването на Движението от санкционния списък, като това може да стане факт още до края на май. Защо Вашингтон бърза толкова?

Създава се усещане, че Тръмп силно иска да върне американските войници преди президентските избори през ноември. Когато влезе в Белия дом през януари 2017 той обеща да изведе Америка от задънената улица в Афганистан. През август същата година обаче, съветниците му го убедиха да изпрати там още няколко хиляди америкаски военни в рамките на т.нар. „нова стратегия за Афганистан”. Всъщност, в нея нямаше нищо ново. Едностранната ориентация към военно решаване на афганистанската криза продължи да бъде фатален недостатък на стратегията на САЩ по отношение на Афганистан. Също както и предшествениците му в Белия дом, Тръмп игнорира проблемите с държавното управление на тази страна и не можа да постигне вътрещно помирение в нея с политически и дипломатически средства.

В това отношение, споразумението с талибаните на практика не променя нищо, тъй като официалните власти в Кабул не са част от него. Освен това, то всъщност не е истинско споразумение, а по-скоро декларация. На трето място, не е ясно, какви са основанията на Вашингтон да приеме, че талибаните представляват целия Афганистан, което следва от заглавието на публикувания от Държавния департамент документ: „Съвместна декларация между Ислямска република Афганистан и Съединените щати за постигане на мир в Афганистан”. Нито пък е ясно, какво право са имали талибаните да подпишат този документ от името на цялата държава.

Впрочем, доста странни изглеждат и редица точки в самата декларация. Например, относно съгласието на талибаните, че от 2001 насам САЩ и Афганистан тясно си сътрудничат в борбата срещу заплахите за международния мир и сигурност, както и в интерес на афганистанския народ, с цел постигане на сигурно, демократично и проспериращо бъдеще – защото точно така е записано в декларацията. Затова, въпреки съдържащото се в нея твърдение, че ангажиментите, заложени в документа, са станали възможни именно благодарение на тези общи постижения, става очевидно, че всъщност двете страни не поемат никакви задължения за постигане на мир в Афганистан.

Тоест, изглежда доста вероятно, че просто става въпрос за сделка относно условията за изтеглянето на САЩ от Афганистан. Талибаните обещават да не пречат на поетапното извеждане на американските части и тези на съюзниците им, срещу подкрепата на Вашингтон във вътрешноафганистанските преговори. В момента, под флага на НАТО, в Афганистан са разположени над 16500 бойци (включително 130 български), 8000 от които са американци. Германия разполага със следващия по големина контингент от 1300 човека, следвана от Великобритания със 1100.

В крайна сметка, САЩ и НАТО ще могат напълно да се изтеглят, независимо от изхода на мирните преговори между правителството в Кабул и бунтовниците. В този случай, американските специални части вероятно ще бъдат дислоцирани в една или няколко съседни държави, като Узбекистан например, и ще се прехвърлят в Афганистан, когато Вашингтон сметне за необходимо. Този вариант би позволил на Тръмп да заяви, че е изпълнил ключовото си предизборно обещание и в същото време да запази американското военно присъствие в региона.

Продължаващата вътрешна криза

Междувременно, на 9 март 2020, в Кабул се проведе тържествената церемония по встъпване в длъжност на президента на Афганистан Ашраф Гани, за когото това е втори мандат. Паралелно с това обаче, на друга подобна церемония, за президент се самопровъзгласи и загубилият изборите афганистански премиер Абдула Абдула.

Това е вече втория случай, когато основните кандидати за президент на страната, не могат да постигнат съгласие относно резултатите от изборите. Преди шест години, само американският натиск принуди Гани и Абдула да формират съвместно правителство на националното единство.

Абдула отказа да признае и резултатите от миналогодишните президентски избори, обвинявайки съперника си Гани в машинации. Неслучайно процедурата по обявяване на резултатите от гласуването се проточи цели пет месеца и приключи чак в средата на февруари. Според официално обявените резултати, Ашраф Гани е получил 50,64% от гласовете, а премиерът Абдула – едва 39,52%.

Този път обаче, американците не успяха да помирят двамата водеши афганистански политици. Въпреки всички усилия на специалния пратеник на САЩ за Афганистан Залмей Халилзад, който дори успя да организира лична среща между Гани и Абдула, компромисът се оказа невъзможен. В крайна сметка, американците заложиха на Гани, като на церемонията по повод встъпването му в длъжност, освен самият Халилзад, присъстваха командващият силите на НАТО Скот Милър, чуждестранните посланици и представители на редица международни организации (общо 4000 души), включително внушителна делегация от Пакистан. Всички те обаче трябваше да преживеят ракетна атака срещу президентския дворец Арг в Кабул, в резултат от която беше повреден автомобилът на вицепрезидента Дониш Сарвар, а самият Гани беше принуден да прекъсне за кратко речта си.

Предвид факта, че мирното споразумение между САЩ и Движението „Талибан” беше подписано без участието на Кабул, талибаните на практика са с развързани ръце по отношение на правителствените сили. Що се отнася до Вашингтон, за него е важно само талибаните да не пречат на изтеглянето на американските войски и да прекратят атаките срещу тях.

На свой ред, режимът в Кабул, който е допълнително отслабен от фактическото двувластие, сега много трудно ще успее да наложи ред в страната. Още повече, че властта в Афганистан винаги е била силно раздробена по национален, кланов, племенен и дори религиозен признак. Отлична илюстрация за това е и противопоставянето между пущуна Гани и таджика Абдула. А освен тях, в Кабул има и други кланове със свои икономически и политически международни връзки. Тоест, интересите на сегашните афганистански елити силно се разминават, а срещу тях е изправено монолитното радикално Движение „Талибан”. Затова не бива да изключваме, че именно то може отново да поеме управлението в Кабул.

В очакване на финания щурм на талибаните

И така, през март 2020 стартира постепенното изтегляне на американските войски от Афганистан, като в началото на месеца те освободиха две бази в провинция Гилменд. През юли, броят на американците в страната следва да намалее от 13000 до 8600. По-нататъшното развитие на събитията ще зависи от действията на талибаните: ако Вашингтон остане доволен от тях, в рамките на следващите 14 месеца военните на САЩ напълно ще се изтеглят от Афганистан.

Повечето анализатори се отнасят критично към „изпитателния срок”, даден на ислямистите от американците. Световната общественост не е наясно с условията му, но към споразумението са приложени секретни протоколи,  в които се посочва при какви обстоятелства сделката с талибаните може да бъде анулирана. На практика, става дума за рамките на предоставената на ислямистите свобода на действие: например какви сили могат да използват срещу правителствената армия, без да се конфронтират с американците. А това, че талибаните със сигурност ще се опитат да ударят силите на режима в Кабул не предизвиква никакво съмнение. Само пред първата седмица след подписването на Споразумението, в Афганистан бяха фиксирани 80 въоръжени инциденти, като именно талибаните са отговорни за повечето от тях.

Истината е, че ислямистите просто не могат да се откажат от своите партизанско-терористични методи. Именно върху тях се гради стратегията на Движението „Талибан”, чиято крайна цел е да си върне властта в страната, която загуби след американската интервенция преди 19 години. Оттогава насам талибаните не спират да повтарят, че новите управляващи в Кабул са просто американски марионетки, неспособни да оцелеят без външна помощ. Атакувайки контролно-пропускателни пунктове, военни обекти и гражданска инфраструктура, бунтовниците-фундаменталисти се стремят да докажат верността на своите обвинения. Още повече, че се ползват със симпатиите на значителна част от младите афганци.

От друга страна, необходимостта да се съобразяват и с исканията на привържениците си, кара талибаните да редуват мирните предложение със заплахи и нападения. През септември 2019 например, постигането на споразумение между Движението и американците се провали в последния момент, заради терористично нападение, при което загина един американец. Отговорността за него беше поета от талибаните, а вбесеният Тръмп моментално отмени подготвената среща с водачите на Движението в президентската резиденция в Кемп Дейвид. Както вече споменах обаче, талибаните просто не могат да преговарят с американците без подобни изпълнения, защото целта им е да убедят неграмотните си млади привърженици от селските райони, че САЩ се изтеглят от Афганистан именно в резултат от техните непрекъснати атаки. Естествено, талибаните се опитаха да извлекат максимална полза и от постигнатото през февруари 2020 Споразумение, като по време на преговорите нееднократно си позволяваха обидни за американците изявления. Така според един от лидерите на „Талибан” Анас Хакани: „Дори и да не казваме открито, че САЩ претърпяха поражение в Афганистан, това е ясно на всички. Никой не се съмнява, че те загубиха тази война”. На свой ред, водачът на делегацията на талибаните на преговорите Шер Мохамед Абас Станекзаи обяви, че е дошъл „денят на победата, станала възможна с помощта на Аллах”, а пък самият лидер на Движението Хайбатула Ахундзада квалифицира случилото се като „триумф на всички мюсюлмани”.

Но, макар да продължават да говорят за „пораженrето на САЩ” и да атакуват правителствените части, талибаните са принудени да се съобразяват и с поетите в рамките на Споразумението ангажименти и да маневрират. Под натиска на американците, те се съгласиха да преговарят с Кабул, при условие, че правителството ще освободи 5000 пленени членовен на Движението. След дълги колебания, афганистанските власти се съгасиха да го направят, но талибаните продължават да отлагат началото на преговорите, настоявайки всички пленници да бъдат освободени едновременно, тъй като подозират, че президентът Ашраф Гани може да ги излъже.

При всички случаи обаче, те вече не могат да водят – както доскоро – пълномащабна партизанска война, напълно игнорирайки поетите задължения. Просто защото рискуват да се лишат от плодовете на очакваната победа или да накарат амеррканците да се върнат.

Двусмислената ситуация, в която се оказаха талибаните, може да им изиграе лоша шега. В момента те са изправени на кръстопът: или в редиците им ще продължат да влизат все повече млади хора, вдъхновени от изтеглянето на американците, и талибаните ще постигнат решителни успехи в борбата с правителствените сили, или Движението ще бъде поразено от вътрешна криза, породена от необходимостта да спазва ангажиментите в рамките на Споразумението. Както вече споменах, талибаните са свикнали да действат във формата на терористичния джихад, а споразумението ще ограничи тези техни действия. За много фракции в Движението „Талибан” обаче, подобни ограничения могат да се окажат неприемливи. Тоест, ако ръководството на Движението не демонстрира впечатляващи успехи в борбата с режима в Кабул, то ще бъде застрашено от вътрешно разцепление.

От друга страна, сегашната ситуация в Афганистан не благоприятства постигането на бързи успехи от талибаните, а по-скоро ги вкарва в задъдена улица. През 2019 ислямистите бяха принудени да отстъпят под натиска на редовната армия, губейки част от заетата територия и привърженици. При това положение ще им бъде трудно да нанасят сериозни загуби на режима, тъй като не разполагат с достатъчно бойци. Въпреки това, повечето експерти смятат, че талибаните ще се опитат да осъществят знакова военна операция – например да овладеят някой голям град. Много е възможно обаче, тя да приключи с поражение.

На свой ред, бившият политически съветник на делегацията на ЕС в Пакистан Жорж Льофевр очаква, че между талибаните и правителството ще се разгори продължителна битка „на живот и смърт”: „Не вярвам, че талибаните могат да предприемат фронтална атака срещу Кабул. Това не се вписва в стратегията им. Впрочем, и моджехидините от времената на съветската окупация не действаха по подобен начин. По-скоро ще станем свидетели на следното. Талибаните ще се опитат да овладеят нови територии в селските райони, където далеч не всички са настроени враждебно към тях. Паралелно с това, те ще атакуват и големи градове, като Кундуз например, за да поддържат натиска върху властта, като в случай на нужда ще могат достатъчно бързо да отстъпват от центъра към покрайнините на въпросните градове. Общата цел е да овладяват нови територии и да чакат докато градовете не паднат в краката им като зрели круши. Това е една типична за Афганистан стратегия: превземането на Кабул от моджахедините през 1992 и от самите талибани през 1996 се развиха по подобен сценарий”.

 

War Thunder - официальный сайт12+

Самоучитель по АСУ ТП и КиПА.

*Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2020