Активизирането на американската геополитика в постсъветското пространство

Редица експерти обаче се отнасят крайно скептично към подобна стратегия, посочвайки, че дори при наличие на абсолютно надмощие, няма как да се гарантира надеждна защита на целия „блокаден пръстен”. В резултат от това, „анакондата се оказва силно уязвима” и може да бъде лесно „пронизана” в десетки различни точки. Въпреки това, стереотипите, свързани със „стратегията на анакондата” продължават да доминират в умовете на американските политици и военни. Израз на това през последните години са усилията на САЩ да заобиколят Русия, а днес вече и Китай, с пръстен от стотици бази, чиято издръжка струва изключително скъпо, но пък създава илюзия за „блокиране на противника”. Към сходна стратегия впрочем се придържа и американската дипломация, стремейки се да стимулира появата на клиентелистки на САЩ режими по целия периметър на руските граници. След поредните примери за това беше посещението на държавния секретар Майк Помпео в редица постсъветски държави (Украйна, Беларус, Казахстан и Узбекистан), осъществено в края на януари и началото на февруари 2020. Целите му бяха очевидни.

Узбекистан например, след смъртта на дългогодишния си лидер Ислам Каримов през 2016, демонстрира нарастващ интерес към лансираните от Москва интеграционни проекти. Във Вашингтон обаче смятат, че тази тенденция следва да бъде пресечена. Що се отнася до Казахстан, който по времето на Назарбаев беше сред „локомотивите” на евразийската интеграция, в момента в политическото му пространство се извършва смяна на поколенията и американците сондират, дали има сериозни противоречия между по-възрастните лидери и „новата вълна”, както и, доколко САЩ биха могли да се възползват от тях.

(Не)възможната "стратегически преориентация" на Беларус

Според повечето анализатори, посещението на Помпео в Украйна беше продиктувано по-скоро от вътрешнополитически съображения. Тръмп, чиято битка с демократите за президентския пост навлиза в решаващата си фаза, се нуждае от ясно и еднозначно заявление от страна на Зеленски, че никой от администрацията във Вашингтон и най-вече самият президент, не го е притискал и, че американската помощ за Киев не е била съзнателно забавяна. Освен това, Помпео трябваше да се опита да убеди украинския държавен глава да започне официално разследване против бившия вицепрезидент  от Демократическата партия Джо Байдън.

Зеленски обаче, всячески се стремеше да избегне темата за подобно разследване и упорито се правеше, че не разбира за какво става дума, когато американският държавен секретар почти открито му намекваше, че няма да е зле, ако открито подкрепи позицията на Тръмп. Вместо това, украинският президент даде да се разбере, че страната му очаква от САЩ по-активни усилия за връщането на Крим и Донбас, т.е. за присъединяването им към Нормандската четворка, макар че във Вашингтон не проявяват интерес към тази идея. Освен това, Киев демонстрира интерес към закупуването на нови партиди американско оръжия, а също на локомотиви от General Electric, а самият Зеленски призова компании от САЩ да се включат в разработването на петролните и газови находища в Украйна, както и да инвестират в нейната инфрастуктура.

Сред обяснението за това поведение на украинския президент е, че - както посочват и редица местни експерти - в последно време в Киев са укрепнали позиции на кръговете, свързани с Джордж Сорос и водещи "тиха война" с олигарха Игор Коломойски, за чието протеже се смята Зеленски. А както е известно, Сорос е яростен противник на Тръмп и подкрепя Демократическата партия в битката с него. Тоест, в момента украинският президент е подложен на силния натиск на американските противници на Тръмп, а неговото собствено обкръжение му внушава, че "демократите ще спечелят президентските избори през есента на 2020" и затова не бива да се конфронтира с тях. Именно това обяснява и очевидното нежелание на Зеленски да се поддаде на внушенията на Помпео, и неочакваното направения на заклочителната съвместна пресконференция с държавния секретар в Киев намек, че Украйна е суверенна държава и сама ще решава, какво и кога следва да предприеме, а САЩ при всички случаи са длъжни да я подкрепят по-активно и с по-значителни средства. Възможно е обаче, това да му струва скъпо, защото - дори ако предположим, че демократите спечелят изборите през ноември 2020, Зеленски пак ще трябва да си плати за подобно "неуважително поведение" спрямо държавния секретар на САЩ.

Що се отнася до Беларус, Вашингтон несъмнено би искал да присъедини тази страна към мрежата от откровено антируски режими, която американците се опитват да създадат по западната граница на Русия. В същото време обаче, въз основа на опита си от Грузия и Украйна, САЩ би трябвало да са наясно, че нещата няма да приключат с евентуална успешна смяна на режима в Минск, или поне на неговата външнополитическа ориентация. Просто, защото без постоянна външна материална и политическа подкрепа той би бил напълно нежизнеспособен. Да не говорим, че установяването на откровено русофобски режим в Беларус, би породило далеч по-яростна вътрешна съпротива и би разполагало с далеч по-слаба база вътре в страната, отколкото в Украйна.

От друга страна, САЩ вече не притежават достатъчно ресурси за да продължат да реализират "стратегията на анакондата". Именно затова те се нуждаят от такива съюзници, като Полша например, която купи за 4,5 млрд. долара американски изстребители (макар, че те не са годни да водят реални бойни действия срещу Русия) и инвестира почти 2 млрд. за създаването на американска военна база на своя територия. Тоест, Вашингтон не се нуждае, а и не може да си позволи съюзници, на които трябва да плаща и то много. САЩ просто не са в състояние да реализират нещо подобно на "нов план Маршал", тъй като самите те изпитват недостиг на ресурси, и тъкмо поради това, посещенията на Помпео в държавите от постсъветското пространство поначало нямаха големи шансове за успех. Истината, че американците искат много, но нямат какво да предложат.

Впрочем, в Минск също би трябвало да са наясно, че интересите на Беларус и САЩ стратегически се разминават. Въпреки това обаче, беларуският външен министър Владимир Макей официално поиска от Помпео "САЩ да започнат да играя по-активна роля в страната". Вероятно кръгът около президента Лукашенко смята, че правителството ще може да запази контрола си върху степента на американското проникване във вътрешнополитическото пространство на Беларус, макар примерът на Украйна, Грузия и дори този на трите прибалтийски постсъветски държави да показва, че подобни надежди са най-малкото наивни.

Всъщност, стремежът на САЩ е именно да поставят под пълен контрол беларуския елит, т.е. постепенно да отнемат всички лостове за вътрещнополитическо управление от Лукашенко. Интересно е, че след като самият беларуски президент се бои най-много от подобно развитие, дали наистина вярва, че играта му с Вашингтон би могла да приключи по-различно, отколкото тази, която навремето се опитваха да водят с американците други подобни на него политически фигури, като Милошевич, Саддам Хюсеин, Кадафи или Янукович?

Официалните резултати от посещението на Помпео в Минск бяха обявени на съвместната му пресконференция с беларуския външен министър Макей, според който двете страни са стигнали до извода, че по редица направления подходите и интересите им съвпадат или се пресичат и са решени да продължат да развиват отношенията си. За това трябва да помогне и връщането на изтеглените преди 12 години посланици в Минск и Вашингтон, което ще стане факт през лятото на 2020. Макей отбеляза, че двете страни са констатирали наличието на значителен, но неизползван докрай потенциал на двустранното икономическо и инвестиционно сътрудничество. Освен това те са потвърдили намерението си да продължат диалога по въпросите на регионалната и международната сигурност, включително относно перспективите за взаимодействие между Беларус и НАТО. На свой ред, Помпео подчерта, че САЩ приветстват обмена на информация относно общите заплахи. В тази връзка ще напомня, че правителството на Беларус има споразумение с Департамента по отбраната и други американски институции за разширяване на съвместните действия в такива сфери като защитата на границите, киберсигурността и борбата с наркотрафика.

Специално внимание заслужава твърдението на Помпео, че „САЩ искат да помогнат на Беларус да гарантира своя суверенитет. За целта нашите производители на енергоносители са готови да ви доставят целия необходим на страната петрол по конкурентни цени. Ние сме най-големите производители на енергоносители в света и, всичко, което трябва да направите, е просто да ни се обадите. Присъединяването към Световната търговска организация, активното развитие на частния сектор, правните и регулаторни реформи – всичко това ще помогне на Беларус да разкрие търговския си потенциал и да гарантира своя суверенитет”.

Факт е, че Беларус може да получи ограничени доставки на петрол и извън Русия – впрочем страната вече внася известни количества от Норвегия, но е много съмнително, че цените ще са по-ниски от сегашните. Според експертите, ако става дума за стратегически обеми енергоносители, дори евентуалните покупки на петрол от Азербайджан (за каквито спомена в началото на март 2020 беларуският премиер Сергей Румас) няма да бъдат икономически оправдани.

Между другото, посещението на Помпео, засенчи приключилите в края на януари преговори за приоритетите на партньорството между Беларус и ЕС. Подобно на Вашингон, Брюксел също обещава всяческа помощ на Минск, но при определени политически условия, а именно - ако режимът реши въпросите с човешките права, т.е. поеме ангажимента да прекрати напълно контрола върху активността на финансираната от Запада вътрешна опозиция.

Опитите за изтласкване на Русия и Китай от Централна Азия

След като посети Украйна и Беларус, Помпео се появи в Централна Азия и по-точно в Казахстан и Узбекистан. В Казахстан той се срещна с действащия президент Касим-Жомарт Токаев и външния министър Мухтар Тлеуберди, както и с оттеглилият се през 2019 от властта „баща на нацията” Нурсултан Назарбаев. Знакова беше и срещата му с представители на „репресираната казахска общност” от китайската провинция Синдзян.

Основната цел на посещението на американския държавен секретар в най-влиятелната централноазиатска държава беше да се опита да заълбочи търканията между Китай и Казахстан, демонстрирайки загрижеността на САЩ във връзка със ситуацията в Синдзян-уйгурския автономен окръг. В тази връзка, Помпео подкрепи решението на Нур-Султан (новото име на казахската столица Астана) да откаже да предаде на Китай избягалите оттам казахи и заяви, че „САЩ настоятелно призовават всички държави да се присъединят към нас в стремежа незабавно да бъде сложен край на китайските репресии”. Тук е мястото да напомня, че малко преди посещението си в Казахстан, държавният секретар обяви Китайската компартия за „централната заплаха на съвременната епоха”.

Във Вашингтон са наясно за антикитайските настроения сред националистическите кръгове в Казахстан, които напоследък ескалират. Както е известно, през септември 2019, в Нур-Султан, Алмати, Караганда, Шимкент, Актобе и Жанаозен имаще демонстрацции, участниците в които настояваха да бъде спряна експанзията на Китай. В същото време обаче, Пекин е най-големия икономически партньор на Астана, а проблемът със Синдзян е свързан най-вече с активността на радикалните уйгурски ислямисти и уйгурския сепаратизъм, като САЩ очевидно са готови да съдействат за ескалацията на тези заплахи.

Ще напомня, че по време на миналогодишното си посещение в Пекин, президентът на Казахстан Токаев подчерта, че събитията в Синдзян са вътрешнокитайски проблем, като страната му продължава да се придържа към тази позиция и в момента. Във Вашингтон обаче смятат, че преходът във властта в Казахстан все още не е приключил и, че смъртта на Назарбаев, който през тази година ще навърши 80, може да разкрие пред САЩ перспективи да упражняват върху страната не по-малко силно влияние от това, което имат в Украйна. Неслучайно, Помпео постоянно повтаряше пред президента Токаев, че Америка очаква от него амбициозни реформи, насочени към развитие на икономиката и демокрацията, внушавайки му, че Казахстан е „лидерът в Централна Азия, на когото САЩ разчитат, като надежден партньор”.

Междувременно обаче, конфликтният потенциал в страната нараства, а американците вече са натрупали достатъчно богат опит в организирането на „цветни революции” в постсъветското пространство. Проблемът обаче е, дали те са в състояние да привлекат на своя страна елита на Казахстан?

Докато Назарбаев и създаденият от него Комитет за национална сигурност продължават да сдържат амбициите на противниците на „евразийската ориентация” на Казахстан, американците залагат на варианта с увеличаване на своите инвестиции в тази страна. Именно това имаше предвид и Помпео, акцентирайки върху укрепването на икономическите връзки: „изцяло подкрепяме свободата на Казахстан да избира, с коя държава да прави бизнес, но съм сигурен, че страните получават най-голяма печалба, когато си сътрудничат с американските компании”.

В последно време стокооборотът между Казахстан и САЩ нараства, като в момента е около 2 млрд. долара, а американските инвестиции в страната са достигнали рекордните 45 млрд. долара. Към това следва да добавя и уверенията на Помпео, че Държавният департамент постоянно търси варианти „да се избегне разпространението на антируските санкции върху юридически и физически лица от Казахстан”.

Поредицата от посещения на американския държавен секретар в постсъветското пространство приключи с появата му в столицата на Узбекистан Ташкент, където той взе участие в срещата на създадения през 2015 по инициатива на САЩ формат „С5+1” (в него участват външните министри на петте постсъветски държави, както и държавният секретар на САЩ). На тази среща, Помпео отново се опита да постави в центъра на вниманието „китайската тема”. В същото време, по време на разговорите си с президента Шавкат Мирзийоев и външния инистър Абдулазис Камилов, той им обеща подкрепа за влизането на страната в СТО, помощ от един милион долара за реформиране на финансовия сектор, както и „изпълване на новата ера на стратегическо партньорство с практическо и конкретно съдържание”. Естествено, тъй като Ташкент е много тясно свързан с Пекин, той трудно може да бъде изоплзван за целите на американското противопоставяне на Китай, но пък може да поеме ролята на балансьор в игрите, които Вашингтон се опитва да води с Казахстан. Конкуренцията за лидерските позиции в Централна Азия традиционно е във фокуса на вниманието на САЩ, като основният акцент се поставя върху отношенията между централноазиатските държави и Москва, както и върху ролята на Нур-Султан и Ташкент в преговорите с различните играчи в Афганистан. Затова не е случайно, че Москва моментално реагира на посешението на Помпео в региона, изпращайки там новия руски премиер Михаил Мишустин, който участва в Евразийския междуправителствен съвет в Алмати и разговаря с казахстанския премиер Аскар Мамин, докато по същото време външният министър на Русия Сергей Лавров се появи в столицата на Киргизстан Бишкек.

На целия този фон е особено интересно, че само няколко дни преди Помпео да напусне Централна Азия, американските медии публиковаха имената на новите държави, които ще бъдат включени в списъка на страните, на чиито граждани се забранява да влизат в САЩ. В този списък, за огромна изненада на Минск, се оказа и Беларус, което пък означава, че приятелското отношение, демонстрирано от Помпео спрямо беларуския диктатор Лукашенко, както и целият откровено пропагандистки фон на посещението му, очевидно не отразяват истинското отношение на САЩ спрямо тази страна.

Новата стратегия на САЩ за Централна Азия

Въпреки предизборните обещания на Тръмп, че ще се концентрира върху вътрешните проблеми на САЩ, в условията на продължаващото глобално преформатиране на световния ред, значението на Централна Азия за Вашингтон не намалява. А сред доказателствата за това е и публикуваната в началото на февруари 2020 „Стратегия на САЩ за Централна Азия през 2019-2025: прокарване на суверенитет и икономически просперитет” (1).

Ако в предишните версии на въпросната стратегия, която се обновява на всеки пет-шест години, Вашингтон използваше понятия като Голям Близък Изток и Голяма Централна Азия за да обвърже постсъветския регион с прилежащия му мюсюлмански свят, или пък разглеждаше Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан като част от Южна Азия, в най-новата версия ясно се декларира, че регионът е ценен за САЩ и сам по себе си. При това директно се посочва, че ключовият принцип на новата стратегия е, че Вашингтон признава стратегическото значение на Централна Азия, без оглед на степента на ангажираност на САЩ в Афганистан, и ценността на региона за американските национални интереси не подлежи на съмнение.

Съзнавайки ясно обективните трудности, свързани с противодейстието с такива традиционни за Централна Азия партньори, като Русия и Китай, в новата си „Стратегия” Вашингтон декларира готовност да развива връзките с региона в онези сфери, в които разполага с конкурентно предимство. През 90-те години на ХХ век САЩ смятаха за свой основен коз подкрепата за независимостта на освободилите се от контрола на Москва централноазиатски републики и затова хвърлиха основните си сили за създаване на алтернативна транспортна и енергийна инфраструктура, която да позволи на Вашингтон да постави под свой контрол основното богатство на региона – запасите от енергоносители и продажбата им на външните пазари. През 2000-те пък, регионът се превърна в плацдарм за транзита на американски товари за Афганистан.

Днес обаче, за основен приоритет на американската политика по отношение на Централна Азия се смята геополитическото моделиране на региона, съобразно интересите на САЩ, чрез активното ангажиране на Вашингтон в сферите на сигурността, икономиката, демокрацията и човешките права.

Предвид присъщата на икономиките на централноазиатските постсъветски държави суровинна насоченост, върху която през последните трийсетина години те градяха и своята самостоятелност, Вашингтон възнамерява занапред да отдели приоритетно внимание именно на този сектор. И най-вече на контрола върху строителството и експлоатацията на тръбопроводите от богатите с петрол и газ Казахстан, Туркменистан и Узбекистан, към които в последно време все по-голям интерес демонстрира основният противник на САЩ – Китай, както и към такава стратегическа суровина, като урана. Тъкмо поради това, в „Стратегията” се акцентира върху интереса на Вашингтон към финансирането на нови инфраструктурни, енергийни и логистични проекти  в региона, разчитайки по този начин да ускори либералните реформи, особено в Узбекистан и Казахстан. В нея директно се посочва, че: „Участието на американския бизнес в Централна Азия ще съдейства за прокарването на нашите интереси в сферата на националната сигурност и защитата на САЩ и техните граждани и интереси в чужбина. Тесните отношения и сътрудничеството с всичките пет държави ще помогнат за прокарването на американските ценности и ще бъдат противовес на влиянието на съседите на региона”. В случая става дума преди всичко за изграждане на транспортни коридори и електропроводи от Централна към Южна Азия, през територията на Афганистан. През 2011 за въпросния проект лобираше бившият държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън. Ето защо, в обновената „Стратегия” се акцентира върху някои ключови моменти от този мегапроект, включително завършването на проекта CASA-1000, т.е. изграждането на електропровод от региона към Афганистан, Пакистан и Индия. Друг проект, в който американските са готови да инвестират, опитвайки да се конкурират с китайския „Нов път на коприната”, е строежът на т.нар. „Лазуритен коридор”, който Вашингтон лансира от 2012 насам. Той предвижда изграждането на железопътни и автомобилни  магистрали от Афганистан към Туркменистан и оттам, през Каспийско море – до Азербайджан, Грузия и Турция.

Що се отнася до другото и не по-малко важно за Централна Азия икономическо направление - износът на памук и друга селскостопанска продукция, днес той се ограничава с доставки предимно на пазарите на съседните държави от ОНД и Китай, а индустриалното производство на региона, макар и да демонстрира тенденция към развитие, все още е незначително. Вероятно поради това то все още не е обект на внимание в стратегическите планове на Вашингтон по отношение на Централна Азия.

Макар че в новата „Стратегия” се изтъква ценността на региона, сам по себе си, той продължава да се разглежда през призмата на съседството му с Афганистан, като в тази връзка се препоръчва на централноазиатските държави да поемат частично отговорността за неговото възстановяване. Тоест, излиза, че важността на Централна Азия за САЩ продължава да се определя от „афганистанския фактор”. Именно в тази връзка, в новата „Стратегия” се отделя специално внимание на сигурността на региона, като се призовава да не се допусне задълбочаване на терористичната заплаха в него, като се декларира готовността на Вашингтон да помогне на централноазиатските държави в това отношение. Показателно е обаче, че в новата (за разлика от предишните) „Стратегия” не се съдържат критики срещу вече съществуващите в региона организации за сигурност, като доминираната от Русия ОДКС или ШОС, в които с най-силни позиции разполага Китай. От което следва, че основният приоритет за САЩ е именно сигурността, в тясна връзка с „афганистанския проблем”, и за тях не е чак толкоа важно кой точно – руснаците или китайците – ще споделят с държавите от региона отговорността за гарантирането и.

Що се отнася до противодействието от страна на САЩ на по-нататъшното укрепване на позициите на Русия и Китай в региона, то – както и преди, се запазва, илюстрация за което е и съдържащата се в „Стратегията” теза за необходимостта да бъде създаден „противовес” на влиянието на съседите на централноазиатските държави. В същото време, както показа посещението на Майк Помпео в Узбекистан и Казахстан, осъществено непосредствено преди публикуването на „Стратегията”, Вашингон възнамерява да акцентира по това направление не върху противопоставянето с Русия, а върху това с Китай. Потвърждава го призивът на държавния секретар да бъде намалена зависимостта на тези две ключови държави от региона от Китай, срещу което той им обеща американски инвестиции и по-активно участие на американския бизнес. Макар че интересът на последния към централноазиатския пазар, който въобще не е либерализиран, е твърде слаб.

Напоследък отношенията на САЩ с останалия свят навлизат във все по-сложна и многостранна фаза, като все повече авторитетни експерти в сферата на сигурността открито изказват опасенията си от постепенна ерозия на американската мощ. Истината е, че днешната Америка е империя в период на упадък, а както сочи историята, залезът на хегемонията, обикновено е съпроводен от все по-неадекватно и агресивно поведение. Ето защо, съдържащото се в новата „Стратегия за Централна Азия” твърдение за уж мирния стремеж на САЩ да се ангажират с развитието и укрепването на този регион, не може да прикрие нарастващите антиамерикански настроения както в него, така и в света, като цяло. Като този процес ще продължи най-малкото дотогава, докато Съеденинете щати не прекратят глобалната си екзпанзионистична политика и инициираните от тях въоръжени конфликти в Афганистан и в Близкия Изток.

САЩ и водният проблем в Централна Азия

В същото време борбата с американската намеса във вътрешната работа на една или друга държава се оказва изключително трудна, защото тя обикновено се прикрива зад добре звучащите фрази за „оказване на помощ” в най-различни сфери. А в случая с Централна Азия – в областта на екологията, спорта или развитието на водния потенциал на региона. На практика обаче, зад всяка подобна инициатива на Вашингтон се крият съвършено различни скрити цели.

Проблемът с водоснабдяването е може би най-значимият в региона, където го смятат за по-важен дори от тероризма и наркотрафика. Появата му е свързана с природните особености в Централна Азия. От една страна, водните запаси на региона са напълно достатъчни, тъй като годишният им обем е 20525 куб. м/год. За сравнение, Близкият Изток разполага само с 7922  куб. м/год., а Северна Африка – 2441 куб. м/год. По данни на Международната координационна водностопанско комисия (МКВК), централноазиатските държави получават, както следва: Узбекистан – 2696 куб. м вода на човек, Туркменистан – 4044 куб. м, Таджикистан – 1843 куб. м, Киргизстан – 1371 куб. м, а Казахстан – 1943 куб. м. Наличните водни количества обаче, са разпределена крайно неравномерно. Това обуславя и конфликта между интересите на „водните доставчици”, в лицето на Таджикистан и Киргизстан, и „потребителите”, в лицето на Казахстан, Туркменистан и Узбекистан. Ако първите са заинтересовани от използването на водните ресурси за производството на електроенергия, вторите се нуждаят от тях за напояване. Съответно, „доставчиците” се стремят да си гарантират достатъчен воден обем през лятото, за да могат техните ВЕЦ-ове да произвеждат ток през зимата, а „потребителите” настояват да получат достатъчно количество вода именно през летния сезон, за извършване на необходимите селскостопански работи.

През съветския период, в условията на единна и централизирана икономика, този проблем се решаваше чрез доставките на вода за „страните-потребители” през лятото, срещу доставката на енергоносители за Киргизстан и Таджикистан, през зимата. Разпадането на СССР обаче, изправи държавите от региона пред необходимостта да решават неразрешими проблеми.

От друга страна, недостигът на водни ресурси е свързан с неефективното им използване. Държавите от Централна Азия използват повече вода на глава от населението, отколкото жителите на който и да било друг регион в света. Туркменистан и Узбекистан например, консумират два пъти повече вода, отколкото САЩ. 700-те хиляди жители на Ашхабад пък консумират толкова вода, колкото Чикаго, с население от 2,7 млн. човека.

Израел, който има сходни климатични условия и също толкова развито селско стопанство, консумира едва 5% от обема, потребяван от Туркменистан. Освен това, повчето канали на напоителните системи в региона са разрушени и водните загуби достигат 50-70% от целия воден обем. В Казахстан например, износеността на напоителните системи достига 80%, като от ремонт се нуждаят над 18 хил. км, а коефициентът им на полезно действие е едва 0,64, при норматив 0,85.

Проблемът се задълбочава от глобалното затопляне, което води до топенето на ледниците в Памир и Тяншан, захранващи основните водни артерии в Централноазиатския регион. Според прогнозите на експертите, до 2050 обемът на речния сток в басейна на река Амударя, ще намалее с 10-15%, а на река Сърдаря – с 6-10%. Това ще доведе до дефицит на питейна война, с какъвто вече се сблъскват 1 млрд. хора в света. Твърди се, че дори ако стокът на реките в басейните на Амударя и Сърдаря нарасне, водата няма да стигне. При подобно развитие, водният дефицит ще бъде 8%, а, ако стокът се запази, той ще достигне 15%. Но, ако речният сток намалее, водният дефицит ще нарасне до 33%.

Разбира се, централноазиатските държави се опитват да решат проблемите си с водоснабдявнето. От 1992 насам те са подписали почти 40 споразумения, целящи да регулират сътрудничеството в сферата на съвместното управление на трансграничните водни ресурси. За целта беше създадена и споменатата по-горе Международната координационна водостопанска комисия (MKBK), но проблемите си остават.

Активизирането на международните НПО

Проблемът обаче не се изчерпва с недостига на вода. Така например, макар че Таджикистан разполага с много сериозни водни ресурси, само 55% от селското население в страната разполага с централно водоснабдявне. В Киргизстан пък този показател е едва 44%, като само 1/4 от жителите в селата имат достъп до вода 24 часа от денонощието, а 1/3 – по-малко от 12 часа. В същото време качеството на водата от природните водоеми е много ниско, което води до епидемии от инфекциозни заболявания. Впрочем, от замърсяване на водоемите се оплакват и жителите на страните-потребители на вода.

Различни международни организации се опитват да помогнат за решаването на тези проблеми, включително чрез разработването на системи за автоматизирано отчитане на водните ресурси. Първите от тях бяха създадени в периода 1997-2002 в рамките на проекта WARMAP, реализиран от специалисти на МКВК, с помощта на европейски експерти. По-късно в тази посока продължиха да работят съвместно Международната координационна водостопанска комисия и норвежката фондация GRIDArendal, която работи в рамките на Програмата за околната среда на ООН (UNEP), с финансовата подкрепа на Швейцарската агеннция за развитие и сътрудничество. В резултат беше създадена регионална информационна система за водното стопанство и околната среда на Централна Азия. Нейната база данни съдържа над 50 гигабайта информация, предназначена както за общо, така и за служебно ползване и позволяваща в оперативен режим да бъде направена оценка на ситуацията с водните ресурси в целия регион. 

Особена активност в тази сфера демонстрира напоследък и Американскат агенциа за международно развитие (USAID), която се стреми да разпространи своята програма за цифровизация на водните басейни Smart Waters („Умни води”) върху всички ключови водни артерии в Централна Азия. Става дума за инсталирането на водни броячи, информацията от които се изпраща с помощта на спътник в общ център за обработка на данни. По този начин, нивото на водата може да се следи режим на реално време, включително от мобилен телефон.

Самата програма не е нова и се реализира в региона от доста време насам. Съвременният етап на този проект, който се осъществява от Регионалния екологичен център на Централна Азия, следва да приключи през септември 2020. Целта му е „решаването на проблема с недостига на знания във водния сектор, изграждането на работни отношения между водните мениджъри и специалистите в Централна Азия и Афганистан, демонстрация на потенциала на басейновия подход при управлението на водните ресурси и сътрудничеството с научните институции в региона”. На пръв поглед  подобна цел изглежда достатъчно благородна, макар и да поражда въпроса, на какво основания държавна агенция на САЩ ще формира басейнови съвети в чуждестранни държави, получавайки по този начин възможност да оказва влияние не само върху органите на властта, но и директно върху местното население. Новият проект на USAID за инсталиране на водни броячи във всички реки в региона пък ще позволи на Вашингтон напълно да контролира ситуацията в сферата на водоползването в Централна Азия.

Тук е мястото да припомня, че още в средата на 2000-те години създателят на американския Институт за Централна Азия и Кавказ към Университета „Джон Хопкинс”, С. Фредерик Стар формулира концепцията за т.нар. Голяма Централна Азия, включваща също Афганистан, Северозападна Индия и части от Пакистан, Иран и китайската провинция Синдзян. По-късно този конструкт беше включен и в официалните документи на Световната банка, под името „Разширена Централна Азия”, както и в американската стратегия за „Новия път на коприната”, лансирана от държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън през юли 2011, в индийския град Ченай. Във Вашингтон дори не се опитваха да крият, че този проект е насочен против китайския суперпроект „Един пояс, един път” и доминирания от Русия Митнически съюз, трансформиран по-късно в Евразийски икономически съюз (EАИС).

Ако на този фон анализираме внимателно същността на проекта Smart Water на USAID, който е насочен най-вече към Афганистан и напълно изключва Русия и Китай, макар че от тях също зависи водоснабдявнето в Централна Азия, че видим че основната му цел е „излишната” електроенергия, произвеждана от ВЕЦ-овете в Таджикистан и Киргизстан да бъде изнасяна в Афганистан и Южна Азия, което обаче неминуемо ще намали подаваните количества вода в „държавите-потребители” на водни ресурси от Централна Азия – Казахстан, Туркменистан и Узбекистан.

Същността на проблема

Всъщност, проблемът е много по-дълбок. Осигуряването с необходимите водни ресурси е въпрос на оцеляване за държавите от региона. Грубо казано, който контролира водата, той контролира и Централна Азия. Недостигът на чиста питейна вода е в състояние да провокира социален взрив, междуетниески конфликти и дори военни действия между централноазиатските държави. И едва ли можем да се съмнявяме, че Вашингтон – след като в резултат от реализацията на програмата Smart Water получи възможност да контролира водостока „по мобилния телефон”, ще се възползва от възникващите „на водна основа” противоречия за да дестабилизира региона.

Несъмнено, държавите от ЕАИС и Китай на са в състояние да доставят необходимите водни количества на „държавите-потребители” от Централна Азия, освен ако не решат да възродят позабравение съветски проеки за „обръшане течението на големите сибирски реки”. В момента Русия, Китай и Казахстан обсъждат идеята за изграждането на акведукт от Сибир към Китай, през Централна Азия, но реализацията и е въпрос на по-далечното бъдеще. В момента регионът силно се нуждае от инвестиции за възстановяването и изграждането на нови напоителни системи, водопроводна инфраструктура и въвеждане на технологиите на модерното селскостопанско производство, а не от грантовете и „контролните” програми на USAID. А истината е, че това е по силите единствено на партньорите на централноазиатските държави от ЕАИС и ШОС, които са пряко заинтересовани от стабилното развитие (а не от дестабилизацията) на региона.

Вместо да прекъсва формиралите се в течение на столетия евразийски връзки, към което са насочени всички американски инициативи в Централна Азия, и да снабдява с електричество Афганистан, от който САЩ не могат да се изтеглят вече двайсет години, за региона би било по-логично да възстанови съществуващите през съветския период механизми за регулиране на водните проблеми. В тази връзка ще напомня, че още през 2006 Русия изготви проект за създаването на евразийски водно-енергиен консорциум. Впрочем, при създаването на ЕАИС, като един от основните принципи за сътрудничесто вътре в Съюза, беше заложен този за неразривната връзка между водно-енергийните режими на речните басейни и режима на потребление на елекроенергия в Централна Азия. Въпросът обаче, продължава да виси и може би тъкмо сега е моментът най-сетне да бъде решен.

Бележки:

1. https://www.state.gov/united-states-strategy-for-central-asia-2019-2025-advancing-sovereignty-and-economic-prosperity/

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите