20
Нед, Сеп
22 New Articles

Ролята на Австралия в контекста на геополитиката на Индо-Тихоокеанския регион

брой 3 2020
Typography

През почти двегодишното управлнение (от август 2018 насам) на премиера Скот Морисън в Австралия, Канбера предприе сериозни усилия за да възстанови позициите си в Южно-Тихоокеанския регион (ЮТР), които през последните десетилетия бяха силно ерозирани в резултат от активния китайски натиск и отслабването на ролята на САЩ, които са основния съюзник на Австралия в зоната на Тихия океан.

Китайската експанзия

През 2017 Китай излезе на трето място, след Австралия и Нова Зеландия, по обем на донорската помощ, оказвана на 14-те независими малки държави от Океания (субрегион на ЮТР с население 11 млн. души, простиращ се от бреговете на Австралия и Нова Зеландия до Южна Америка), а през 2018 изпревари Австралия цели четири пъти, предоставяйки на държавите от Океания гигантската сума от 4 млрд. долара, в сравнение с австралийската помощ от 815 млн. При това по-голямата част от китайската помощ се отпуска за инфраструктурни проекти в Папуа - Нова Гвинея, която е най-голямата държава в Океания с население 8 млн. души.

Впрочем, освен с Китай, островните държави се стремят да разширяват и връзките си с Русия: така през 2012 руският външен министър Сергей Лавров посети редица страни от Океания, включително втората по-големина – Фиджи, а през 2013 президентът на Фиджи се появи в Москва. Впрочем, през 2017 официална визита в Русия направи и президентът на Науру, който посети Москва и Сочи, както и столицата на самопровъзгласилата се независима бивша грузинска автономна република Абхазия. Тук е мястото да напомня, че Науру е една от шестте държави, признали независимостта на Абхазия. В рамките на проекта „Русия-Океания”, от 2017 насам бързо се развиват и връзките между Русия и Папуа-Нова Гвинея в сферата на културата и образованието.

Затова не е учудващо, че в последно време държавите от Океания почти свикнаха с мисълта, е в бъдеще партньорските им отношения с Пекин само ще укрепват, особено след като през 2014 президентът на Китай Си Дзинпин осъществи официални посещения в Австралия, Нова Зеландия и Фиджи, като това беше първата поява на китайски държавен глава в Океания. И тъй като от 2006 насам, Фиджи е обект на икономически санкции от страна на традиционните си „донори” – Австралия, Нова Зеландия и САЩ, заради политическите разногласия помежду им, китайците бързо заеха освободилата се ниша и още през второто десетилетие на XXI век по-голямата част от вноса на Фиджи започна да идва от Китай, а всички сектори на местната икономика се финансират с китайски дотации, кредити и инвестиции. След посещението на Си Дзинпин Фиджи прие безвизов режим за китайските граждани, влизащи в страната за срок от 30 дни, като това беше направено с цел да се стимулира и без това непрекъснато нарастващия туристически поток от Китай. На този фон изглеждат съвсем нормални и топлите отношения, демонстрирани между Си и премиера на Фиджи Франк Баинимарама, както и слуховете, че в страната може да бъде разположена китайска военна база.

Впрочем, малко по-късно в медиите се появиха твърдения и, че Китай се готви да създаде свои военни бази и в други две държави от Океания – Вануату и Папуа-Нова Гвинея.

Фиджи, Вануату и Папуа-Нова Гвинея са най-близко разположените до източните брегове на Австралия големи независим държави, притежаващи първостепенно стратегическо и геополитическо значение за австралийската отбранителна политика. Тоест, разполагането на китайски бази в тези страни би означавало пълен провал на Канбера в региона на Южния Тихи океан.

Основания за подобни слухове дава китайското участие във възстановяването на основните морски пристанища на Фиджи, във Вануату и Папуа-Нова Гвиана, с цел осъществяване на мащабни превози на товари в рамките на търговско-икономическия суперпроект „Един пояс, един път” (ЕПЕП), в който освен посочените страни от Океания, участват също Австралия и Нова Зеландия. Предполага се, че за да защити стоките си в пристанищата по маршрута на ЕПЕП, както и за борба с пиратите, които са традиционно активни в региона, Китай ще се нуждае от въоръжена охрана – именно за тази цел, през 2017 беше създадена и първата китайска военна база в чужбина – в Джибути.

Експанзия на Китай в Океания достигна своеобразен връх, когато китайският телекомуникационен гигант Huawei предложи да положи подводни кабели по дъното на Тихия океан, между Вануату, Соломоновите острони, Папуа-Нова Гвинeя и австралийския град Сидни и по този начин се превърна в заплаха за информационната сигурност на Австралия, тъй като трябваше да получи достъп до сървърите в Сидни, откъдето тръгват всички подводни кабели в ЮТР. През 2018 Канбера успя да изключи Huawei от проекта, като пое разходите по реализацията му, на стойност 200 млн. долара. Отмъщението на Пекин обаче не закъсня и през февруари 2019 китайците забраниха за неопределен срок вноса на основната австралийска експортна стока – коксовите въгрища, което доведе до срив в австралийската въглищна индустрия с 22%.

За да задържи Фиджи, Вануату и Папуа-Нова Гвинея в собствената си стратегическа сфера на влияние, Австралия трябваше да положи сериозни дипломатически усилия, подкрепени с големи финансови вливания. Така, през се септември 2018, само месец след като пое властта, австралийският премиер Скот Морисън подписа с Вануату всеобхватен договор за регионална сигурност, известен като „Декларацията от Бое”, в резултат от което въпросът за разполагане на китайска база в тази островна държава автоматично отпадна.

Пак през септември 2018 Канбера предложи на Папуа-Нова Гвинея да модернизира принадлежащата и до 1974 военно-морска база Ломбрум, което стана възможно благодарение на шедрото предложение за икономическа помощ от страна на Австралия, която е бивша метрополия и отдавнашен съюзник на Папуа-Нова Гвинея.

Почти по същото време Австралия предложи на Фиджи, вместо китайска военна база, да създаде на своя територия регионален център за подготовка на съвместни полицейски и миротворчески сили на държавите от ЮТР. Това предложение беше прието срещу обещанието за мащабни австралийски инвестиции в местната икономика. През 2019 пък бяха възобновени съвместните австралийско-фиджийски военноморски учения, прекратени през 2006.

Връзките между Австралия и Фиджи бяха окончателно възстановени през септември 2019, когато премиерът на Фиджи Франк Баинимарама за първи път посети официално Канбера, където подписа с австралийския си колега Скот Морисън споразумение за т.нар. „Партньорство вувале” («Vuvale Partnership», което букввално се превежда като „семейно или роднинско партньорство”),  в чиято основа са залегнали принципите за близко взаимодействие и взаимно разбирателство между двамата „органични партньори” – Фиджи и Австралия, които следва да се отнасят с доверие един към друг и да се държат като членове на едно голямо семейства, включително що се отнася до стратегическото партньорство, целящо да гарантира мира и сигурността в ЮТР.

По този начин, и тримата стратегически важни за отбранителната стратегия на Австралия държави – Папуа-Нова Гвинея, Вануату и Фиджи, отново се превърнаха в надеждни съюзници на Канбера. Размерът на австралийските дотации в рамките на програмата за икономическа помощ на страните от Океания през 2019-2020 беше удвоен, достигайки рекордните 2,5 млрд. долара. Обратната страна на медала обаче е, че подобни дипломатически маньоври струват скъпо на австралийския бюджет, още повече, че предвид силния стремеж на Китай да разшири присъствието си в Океания, могат да се окажат неоправдани още в съвсем близко бъдеще.

Австралия в регионалната геополитическа игра

В рамките на твърде условната глобална геополитическа скала, Австралия спада към групата на играчите от „второ или дори трето” ниво на значимост в голямата политическа игра, която в момента набира скорост в региона на Индийския и Тихия океани. Към същата група спадат например, Пакистан, Иран и Южна Корея, докато основните играчи в региона несъмнено са САЩ и Китай.

Посоченото по-горе ниво на значение на Австралия позволява тя да се разглежда, от една страна, като обект на въздействие на стратегиите на по-значимите играчи, а от друга – като немаловажен и достатъчно самостоятелен участник в регионалната игра.

Реалната политическа практика илюстрира и двата „образа” на Австралия. Ролята и на „геополитически обект” се проявява в изключително неудобната и „разкрачена позиция”, в която се намира страната, тъй като е военно-политически съюзник на САЩ, докато икономическият и просперитет зависи от развитието на търговско-икономическите връзки с Китай.

Илюстрация за ролята и на „геополитически субект” пък е, че Австралия постоянно (вече 15 години) се изявява като равноправен участник в едни или други военно-политически проекти с антикитайска насоченост. Периодично например, ставаме свидетели на актуализацията на проекта за т.нар. Quad, включващ САЩ, Япония, Индия и Австралия.

Колебливите движения, свързани с този проект, се обясняват с това, че САШ и Китай очевидно се стремят да избегнат перспективата да се окажат ангажирани в игра с „нулева сума”, в която (неизбежно) ги вкарва логиката на развитие на събитията в региона. Опитите за забавяне на процеса на свличане на американско-китайските отношения в неуправляема фаза на развитие разширяват пространството за маневриране на играчите от ранга на Австралия.

Практиката от последно време също демонстрира, че Австралия доста успешно осъществява тези маньоври. За това помогна и частичното преформатиране на правителството, осъществено през август 2018, когато Скот Морисън замени на премиерския пост съпартиеца си Малкълм Търнбул.

Според някои местни анализатори, макар че Морисън всячески демонстрира привързаността си към алианса със САЩ (както и към квазиалианса с Япония), той е по-склонен от Търнбул да развива отношнията с Пекин. Доколко вярно е това, показа посещението на австралийския външен министър Марис Пейн (която беше министър на отбраната в кабинета на Търнбул) в китайската столица през номври 2018 и резултатите от преговорите с китайския и колега Ван И. Макар че в коментара на Associated Press по този повод се говореше за „затопляне”, фактите сочат, че в огромния общ обем на двустранната търговия (близо 200 млрд. долара) продължават да доминират доставките на австралийски суровини на китайския пазар (най-вече въглища и желязна руда). В същото време, въпреки нееднократните заявления на Пекин и Канбера относно необходимостта от развитие на сътрудничеството в сферата на високите технологии и притока на китайски инвестиции в Австралия, те не доведоха до някакви практически резултати и днес Китай е чак на 9-то място сред най-големити чуждестранни инвеститори в австралийската икономика.

Преди две години например, австралийското правителство отказа на един китайско-хонконгки консорциум да придобие малко под половината акции на местната газова компания ARA Group (на стойност 9 млрд. долара), която работи и в сферата на възобновяемата енергетика. Според външния министър Марис Пейн, причината е нежеланието на Канбера да допусне „прекалено концентрация на активи на най-голямата австралийска газопреносна компания в чужди ръце”. Впрочем, австралийските власти реагираха по същия начин и когато (две години по-рано) забраниха на китайска електропреносна корпорация да купи 50,4% от акциите на аналогичната австралийска компания Ausgrid за 7,7 млрд. долара.

Канбера отказа и на големите китайски комуникационни корпорации ZTE и Huawei да разширят бизнеса си на територията на страната. Тоест, въпреки „прокитайската реторика” , австралийското правителство не смята да разширява досегашния формат на търговско-икономическите отношения с Китай.

В тази връзка, в проучване на неправителствения Австралийски институт за политическа стратегия (ASPI) се констатира липсата на обобщен подход към политиката по отношение на Китай, както и наличието на известна конкуренция между нейните икономическа и отбранитено-политическа компоненти. Нещо повече, посочва се, че е налице дори не „раздвояване”, а направо „разпад” на тази политика на „различни групи интереси”. Като пример в това отношение се дава подписаният през октомври 2018 между правителството на щат Виктория и китайския посланик в Канбера Меморандум за взаимно разбирателство относно включването на щата в китайския суперпроект „Един пояс, един път”. Този доклад на ASPI очаквано провокира негативна реакция в Китай, където го квалифицираха като поредната проява на „общата за Запада” параноя относно несъществуващата „китайска заплаха”.

Както е известно, Австралия играе ролята на лидер на условния „Запад” в стратегическото му противопоставяне с Китай за контрол над субрегиона на Южния Тихи океан и разположените в него островни държави. Освен това, тя активно участва в спорадичните опити за съживяване на споменатия по-горе Quad. На последните форуми на тази група обаче традиционно участват представители от по-нисък ранг (САЩ например, обикновено биват представлявани от второстепенни чиновници на Държавния департамент), което говори за това, че самите участници не вярват особено в жизнеспособността на този проект.

Всъщност, той би могъл да стане актуален само, ако обективният процес на превръщането на Китай в глобална свръхдържава започне еднозначно да се възприема едновременно и от четиримата участници в Quad като заплаха за жизненоважните им интереси. Истината обаче е, че дори САЩ не се отказват от опитите да намерят компромисно решение на проблемите си с Китай (за което говори и „китайската сделка” на Тръмп от края на 2019). Същото се отнася и за тримата други участници, включително за Австралия.

Но макар да изглежда, че Quad постепенно губи актуалност като военно-политически проект, налице е определена тенденция за „преформатирането” му като алтернатива на китайския суперпроект ЕПЕП. В тази връзка ще напомня, че още през 2018 външните министри на САЩ, Япония и Австралия се споразумяха да финансират съвместно инфраструктурни проекти в „Индо-Тихоокеанската зона”. През есента на същата година американският вицепрезидент Майк Пенс и японският премиер Шиндзо Абе пък обявиха в Токио, че двете страни ще създадат фонд от 70 млрд. долара за финансиране на подобни проекти в „пространството от Индия до западното крайбрежие на САЩ”. Освен това, двамата отново изтъкнаха необходимостта от създаване на алтернатива на ЕПЕП.

Малко по-късно, японският премиер направи знаково посещение в австралийското пристанище Дарвин, което по време на Втората световвна война е почти напълно разрушено от японската авиация. Там той инспектира изграждания предимно от японски фирми комплекс около най-голямото австралийско подводно находище на природен газ Ichthys, който включва добив и транспортиране на газа по 800-километров тръбопровод до брега, втечняването му и натоварване на добития LNG в танкери-газовози. Първият такъв танкер напусна Дарвин още в края на 2018. Още по-важно събитие в двустранните отношения обаче беше провелото през есента на 2019 в Япония първо съвместно учение на австралийските и японските ВВС Bushido Guardian.

Като цяло, събитията от последните две години, в които беше ангажирана Австралия, показват, че държавите от нейния ранг могат да разчитат на известно пространство за маневриране, докато двамата основни играчи в региона продължават да се конфронтират.

Оста Канбера-Делхи

Допреди десетина години взаимодействието по оста Канбера-Делхи не беше особено интензивно. Оттогава насам обаче двете страни активно развиват сътрудничеството и постигнаха немалки успехи в това отношение. Сред основните причини за ръста на взаимния интерес на Австралия и Индия несъмено е общата им тревога от възхода на китайската мощ и амбициите на Пекин в Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР).

Паралелно с нарастванто на китайското икономическо влияние в страните от АТР, в Тихия океан нарастваше и активността на китайските военноморски сили, което нямаше как да не породи сериозно безпокойство в САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея и други държави от региона. Подобно безпокойство изпитваше и Индия, наблюдавайки аналогичните процеси в Индийския океан и в Африка. В резултат от това всички тези държави демонстрират стремеж към укрепване както на политическото, така и на военното си сътрудничество.

През ноември 2014 премиерът на Индия Нарендра Моди и австралийският му колега Тони Абът подписаха рамкоово споразумене, касаещо двустранното струдничество в сферата на сигурността, което стана сериозен стимул за сближаването на двете страни.

Австралия и Индия си разменят посещения на най-високо равнище и изграждат военно-политическо взаимодействие в рамките на такива форуми като „Диалога 2+2” например, в който участват министрите на външните работи и на отбраната, както и на Четиристранния диалог по сигурността, в който индийския и австралийския премиери участват заедно с колегите си от Япония и САЩ.

В момента Канбера и Делхи подготвят споразумения за взаимна подкрепа в сферата на логистиката и за обмен на информация и дооформят бъдещия морски договор помежду си. Всичко това цели да улесни военното взаимодействие и да стимулира развитието на стратегическото австралийско-индийско сътрудничество.

Въпреки тези контакти и общите опасения относно Китай, Индия и Австралия засега не съумяват да формират стабилен антикитайски алианс: двете страни изпитват известни подозрения една към друга. Сред препъни камъните по пътя на австралийско-индийското сътрудничество е и провежданата от Делхи „политика на идентичност”, която според западните държави, сред които е и  Австралия, нарушава правата на мюсюлманското население в Индия и противоречи на демократичните ценности, които Западът разглежда като основа за взаимодействието си с партньорите.

Така, през август 2019 властите в индийския щат Асам публикуваха Национален регистър за гражданството, според който около два милиона жители на щата с чуждестранине произход могат да бъдат застрашени от депортиране, тъй като не разполагат с документи, потвърждаващи индийското им гражданство. През ноември 2019 индийският парламент реши да предостави индийски гражданство при привилегировани условия на онези преселници от Афганистан, Бангладеш и Пакистан, които не са мюсюлмани. Сред тези бежанци има християни, будисти, джайнисти, сикхи както и хора, изповядващи зороастризма и, според индийското правителство, законът цели да защити представителите на тези религии от преследванията, на които биват подлагани н мюсюлманските държави. Що се отнася до бежанците мюсюлмани, те могат да получат индийско гражданство, ако минат през старата и сложна процедура на натурализация в съответствие с действащото законодателство. Въпреки това, милиони нелегални имигранти мюсюлмани са застрашени от депортация, като това се отнася и за онези, които живеят в Индия вече десетки години. Това решение провокира протести сред 200-милионното мюсюлманско население на Индия, ескалирали в безредици с човешки жертви. Освен това, новите индийски закони бяха подложени на остра критика от редица мюсюлмански държави, както и от западните либерални медии.

Трудно е да се прогнозира, как всичко това би могло да се отрази върху развитието на австралийско-индийските отношения. „Колективният Запад” се стреми да действа прагматично и нерядко си затваря очите за съмнителната политика на партньорите си, ако сътрудничеството с тях му е необходимо. Присъствието на Китай в АТР е все по-осезаемо и на Австралия, както и на другите западни играчи, ще се наложи да си затворят очите за вътрешната политика на Индия в името на собствената си сигурност и запазването на сегашния ред в региона. Мнозина австралийски политици демонстрират голям ентусиазъм относно по-нататъшното развитие на връзките с Индия. Въпреки това, през януари 2020 австралийският премиер не се появи на инициирания от Делхи форум«Raisina Dialogue». Става дума за международната конференция, която от 2016 насам се провежда в индийската столица с подкрепата на Министерството на външните работи на Индия и местния аналитичен център Observer Research Foundation. На този форум индийските лидери обсъждат най-важните за тях въпроси в сферата на геополитиката и геоикономика със своите основни партньори. През януари 2020 се проведе петата конференция «Raisina Dialogue», на която Скот Морисън трябваше да  произнесе встъпителна реч. В Делхи обаче се появи само австралийският външен министрър Марис Пейн, докато Морисън изпрати видеооброщение, в които обясни отсъствието си  с пожарите, обхванали Австралия през 2019-2020. И макар че това наистина беше огромна катастрофа за страната му, фактът си остава факт – австралийският премиер не присъства на една от най-важните политически срещи, организирани от Индия.

Друг проблем в сътрудничеството между Индия и Австралия е, че всяка от тях се тревожи от китайската активност най-вече в своя собствен регион. За Австралия това е районът на Южния Тихи океан, а за Индия – Индийския океан и Южна Азия. Съответно, и едната, и другата страна иска да концентрира осноните си усилия за запазване на собствената сфера на влияние, опасявайки се, че партньорът и ще се опита да постави своите проблеми на първо място в общия дневен ред.

Накрая, Австралия е част от западния свят и близък съюзник на САЩ – на нейна територия са разположени американски военни бази. Тоест, за Индия, сътрудничеството с Австралия означава и по-тясно обвързване с Америка. Още повече, че САЩ отдавна се опитват да привлекат Индия в своя антикитайски военен блок, докато за Делхи неприсъединяването към военни алианси е сред фундаменталните принципи на индийската външна политика. Затова, макар и да си сътрудничи със САЩ, Индия го прави в определени рамки, така че това сътрудничества да не се трансформира в зависимост, и се опитва да разграничи сътрудничеството си с Австралия от това със Съединените щати. Неслучайно се твърди, че именно Индия не желае австралийците да се включат във военноморските учения „Малабар”, които тя всяка година провежда съвместно със САЩ.

Тоест, можем да направим извод, че между съперниците на Китай в Индо-Тихоокеанския регион очевидно няма пълно доверие. Индия се опасява да се попадне под влиянието на Запада, а пък Западът създава впечатление, че мисли единствено за собствените си интереси. Това недоверие затормозява развитието на военно-политическото сътрудничество между китайските конкуренти, докато междувременно самият Китай продължава да набира мощ и дори за САЩ става все по-трудно да се конкурират с него самостоятелно.

 

*Българско геополитическо дружество