През февруари 2020 унгарският премиер Виктор Орбан представи пред ръководството на Европейската народна партия (EНП) меморандум, в който предлага да бъде променена стратегията на обединението на европейските дясноцентристки парии в Европейския парламент.
Малко по-късно – на 18 февруари - този документ беше публикуван на Фейсбук-страницата на зам. председателя на управляващата в страната партия Унгарски национален съюз (Фидес, чиито лидер е самият Орбан) Каталин Новак. Както е известно, Фидес е част от Европейската народна партия, макар че през март 2019 ЕНП преустанови временно членството и заради провежданата от нея вътрешна и външна политика.
Програма за реформиране на ЕНП
Почти една година след този скандален опит за „отлъчване” на партията му от семейството на традиционната европейска десница, водачът на Фидес и премиер на Унгария предложи програма за реформиране на ЕНП. Според Орбан, в началото на политическият си път (тя е създадена през 1976) Европейската народна партия е била изключително активна и е изиграла ключова роля в европейските обществени дебати. В тази връзка той напомни, че именно ЕНП формира позицията на политическото мнозинство по такива важни въпроси, като отношението към Съветския съюз, освобожаването на Централна Европа от комунистическата политическа система, която беше отхвърлена и свалена, обединяването на Западна Европа с „освободените от съветска окупация страни” и създаването на Шенгенското пространство и еврото. Пред първите години на съществуването си, ЕНП „твърдо подкрепяше демокрацията, антикомунистическата, пазарна и антимарксистка система и защитаваше традиционния модел на християнското семейство, основан на съюза между мъжа и жената” и онези ценности, които партията „смело, гордо и успешно представляваше в Европа и в света”.
По-нататък в меморандума си Орбан твърди, че „Днес всичко се е променило. Вместо да се борим с комунизма и марксизма, които оставиха тежко наследство в Европа, ние рекламираме Фидел Кастро и Карл Маркс. Вместо рейнския християндемократически модел, възприехме различни егалитарни социални теории. Вместо за субсидиарност, се обявяваме за усилване на демокрацията и централизацията на властта в Брюксел. Що се отнася до християнското вдъхновение, дори и все още да присъства, то не се демонстрира открито и добронамерено. Вместо да подкрепя раждаемостта, Европейската народна партия вижда решението на демографските проблеми в масовата миграция, примирява се с разпадането на Шенгенската гранична система, без да противодейства на този процес, и безпомощно наблюдава съпротивата срещу интегрирането на западнобалканските държави в ЕС. Освен това, ЕНП не предлага привлекателна алтернатива на своите политически опоненти, като вместо това разглежда техните партии и позицията им като ориентир и, на всичкото отгоре, изнася на показ своите задълбочаващи се вътрешни конфликти”.
Унгарският премиер смята, че днешната Европейска народна партия представлява центристки партиен алианс, постепенно изместващ се от „християнската десница” към „левицата”, който в очите на електората изглежда все по-трудно отличим от либералните, „зелените” и „социалистическите” леви формации. В тази връзка той посочва, че докато през 2011 ЕНП е имала 16 премиери в 27 страни членки на ЕС, както и 271 депутати в Европейския парламент, в момента тя разполага само с 9 премиери и 187 депутати в Европарламента. При това само в отделни страни, партиите от ЕНП са в състояние да управляват самостоятелно. Тоест, налице е тенденция към прогресивно намаляване влиянието на Европейската народна партия.
В този конктекст, Виктор Орбан смята за необходимо организирането на широка вътрешна дискусия в рамките на ЕНП относно бъдещата и мисия. На последния конгрес на партията в Загреб, през ноември 2019, вместо да стартират такъв дебат, участниците бяха ангажирани с инициираната от председателя на ЕНП дискусия за „вътрешнополитическия конфликт в Полша и интересите на Европейската народна партия”. Както е известна, в Загреб присъстваха германският канцлер Ангела Меркел, новоизбраният председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, както и бившите председатели на Европейския съвет и Комисията – Доналд Туск и Жан-Клод Юнкер. За нов председател на ЕНП беше избране Доналд Туск, ползващ се със силната подкрепа на Берлин. Всъщност, цитираният по-горе откъс от меморандума на Орбан, очевидно визира именно поляка Туск, който е отявлен противник на съюзниците на унгарския премиер във Варшава от управляващата там партия „Право и справедливост” (PiS).
Според Орбан, на конгреса в Загреб е било игнориран „демократичият, законен и естествен стремеж” за реформиране на ЕНП. В тази връзка той посочва, че „демокрацията и политическият успех могат да бъдат резултат само от активен процес на дискусии”.
В крайна сметка, в своя меморандум, унгарският премиер и лидер на Фидес предлага да бъде променен стратегическия курс на Европейската народна партия. По думите му, ЕНП следва да се върне към наследството на Вилфрид Мартенс и да поддържа членуващите в нея европейски партии не само, когато те формират коалиции с „левицата”, но и когато го правят с новата „консервативна десница”, т.е. с „представителите на десните християнски партии”.
Според Орбан: „Най-важно е единството. В сегашната ситуация можем да постигнем едно „Ново Единство”, но само чрез провеждането на честна и открита вътрешна дискусия”.
Показателно е, че меморандумът на унгарския премиер, адресиран до ЕНП, се появи само седмица след срещата му в Берлин с германския канцлер Ангела Меркел, доскорошен лидер на Християндемократическия съюз, който е най-голямата формация в Европейската народна партия и на практика определя нейния курс. Очевидно Орбан се е убедил нагледно в слабостта на Меркел и е наясно със сериозните проблеми пред немските християндемократи. Именно затова, само седмица по-късно, той си позволи толкова остри нападки срещу ръководството на ЕНП и, косвено, срещу сегащните лидери на ХДС.
На практака, Орбан предлага на християндемократическия „интернационал” да измести акцента в политиката си вдясно от „центъра” и да се откаже в бъдеще да търси коалиции с ляво-либералните партии, ориентирайки се към алианс само с „десните”, изповядващи християнските ценности (като полската PiS например), и „консерваторите” (от типа на „Алтернатива за Германия”). В същото време, със своя меморандум той се опитва да премахне опасността от нови нападки срещу „унгарските националисти” от страна ни „либералните кръгове” в ЕНП. На фона на предложените от Орбан демократични дебати за стратегията на ЕНП (а, на практика, на ХДС) в рамките на новия политически цикъл „след Меркел”, подобни нападки губят основание. Стратегията на унгарския премиер е очевидна – на практика неговият меморандум е адресиран към противниците на Меркел „отдясно” в самия ХДС. Освен това, Орбан се ползва с подкрепата на консервативния съюзник на християндемократите – баварския Християнсоциален съюз (ХСС).
Новият европейски „национал-консерватизъм”
Впрочем, изпратеният от унгарския премиер меморандум до ръководството на ЕНП, съвсем не беше единственото събитие, илюстриращо очертаващите се промени в средите на европейската десница. На 3 и 4 февруари 2020 в Рим се проведе изключително интересен международен форум, под надслов „Бог, чест и отечество: президентът Роналд Рейгън, папа Йоан Павел II и свободата на народите – конференция за националния консерватизъм”. Участниците, както и амбициозният дневен ред на конференцията, несъмнено заслужават внимание. Освен унгарският премиер Виктор Орбан, сред тях бяха бившият италиански вътрешен министър Матео Салвини и бивщият депутат от Националния сбор и директор на Института за социални, икономически и политически науки в Лион (ISSRP) Марион Марешал (племенничка на водача на френската консервативна десница Марин Льо Пен). Много показателно е и, че характерен за организаторите на форума е както широкият им географски диапазон, така и тяхната подчертано консервативна ориентация: от американската Фондация „Едмънд Бърк” до израелския Институт „Херцел”.
В коментара на „Ню Йорк Таймс” по този повод се посочва, че присъстващите на конференцията „европейски и американски националисти отбелязаха успеха на Брекзит, обявиха се против „левиия тоталитаризъм” и демонстрираха носталгията си по времената на папа Йоан Павел II и „славната ревоюция”, довела до краха на комунизма”. Самите организатори и участници в конференцията пък акцентираха върху стремежа си да дадат отговор на амбициозния въпрос, дали „националния консерватизъм”, изповядван от политици кат Орбан и Салвини, не е само заплаха за следвоенния либерален ред, за какъвто го обявяват традиционните политически елити, но и „положителен феномен и продължение на най-добрите политически традиции на ХХ век”? Всъщност, всичко това е част от по-фундаменталния въпрос, дали възходът на национализма води до това, че той постепенно измества консерватизма от политическата сцена, или национализмът винаги е бил органично присъщ на консерватизма?
Според мнозина анализатори пък, конференцията в Рим дава основание да се говори за формиране на идейните и организационни основи на общоевропейско или западно обединение на политическите сили, позиционирани вдясно от центъра, т.е. за създаването на своеобразен „консервативен интернационал”. При това, за водещата роля в него претендират не традиционните дясноцентристки сили (християндемократите и консерваторите), а новите лица на европейската десница, които се самоопределят като „национални консерватори”. Орбан, Салвини и останалите очевидно целят да формират притегателен център за консервативната аудитория, макар да сме свикнали да ги причисляват по-скоро към „националистическите, евроскептични и популистки”, а не към консервативните политически сили. В тази връзка е важно да добием представа, какво всъщност се крие зад понятието „национален консерватизъм”, а също да си изясним целите и възможните, включително и геополитически, последици от формирането на политическо обединение на европейските консервативни и националистически сили.
Идеологията на „националния консерватизъм”
Един от организаторите на конференцията и бивш президент на Американския предприемачески институт (AEI) Кристофър Демът получи доста сериозна подкрепа на последния Икономически форум в Давос през януари 2020, където заяви, че „заплахата от авторитаризъм в света не идва отдясно, а отляво – от глобалистките медии, левите партии и университети”. Същата теза, той изложи и на конференцията в Рим: „Наричат ни ксенофоби, параноици и расисти. Дори ни определят като популисти... Истината обаче е, че днешните консервативни националисти са преки потомци и законни наследници на „славната революция” от 80-те години на ХХ век, премахнала „желязната завеса””. Впрочем, сред най-ярките примери за такъв „пряк потомък” на консервативната революция от 80-те е сегашният унгарски премиер Виктор Орбан, започнал политическата си кариера преди повече от 30 години в средите на антикомунистическото движение. А голямото му интервю, дадено по време на конференцията в Рим, спокойно би могло да се приеме за своеобразен програмен манифест на „националния консерватизъм”.
Освен традиционните тези за необходимостта „Европа да се гради отдолу нагоре”, или за „Европа на суверенните държави”, самоидентификацията на Орбан като „национален консерватор” се основава и на дистанцирането му от традиционните европейски дясноцентристки политици. Както е известно, унгарският премиер от доста време насам е нарочен за „лошото момче” на Европейския съюз и беше подложен на обструкция и остри критики в средите на влиятелната дясноцентристка Европейска народна партия, чиито вицепредседател беше от 2002. Според самия Орбан: „Ние се превърнахме в „черната овца” във фракцията на ЕНП, защото тя се стремеше на всяка цена да стане част от властовите структури на ЕС. И, ако цената за това беше да се откаже от определени свои ценности, за да постигне компромис с левицата, те не се колебаеха да го сторят, постепенно губейки своята идентичност. В резултат, ЕНП започна да провежда центристка, а след това и либерална и дори лява политика”.
Той смята, че проблемът не е свързан само с отказа на съвременните консерватори да водят политика с опора върху ценностите, но и с онази институционална конструкция, в чиито рамки те осъществяват политическата си активност. Според него, либералната демокрация създава условия за „недостойно управление”, което е неспособно да удовлетвори интересите на мнозинството граждани, пример за което е и сбърканата миграционна политика. Всичко това кара Орбан да заключи, че: „В този смисъл, либералната демокрация вече е приключил етап. Нуждаем се от нещо ново, което можем да наречем нелиберално или постлиберално. Можем да го наречем и християнска демокрация. Но ние наистина се нуждаем от нещо ново, защото на основата на либералната демокрация е невъзможно да гарантираме достойно управление”.
Според унгарския премиер, „националният консерватизъм”, изповядван от редица управляващи партии в Централна Европа, изглежда ефективно решение на тези пробеми. Самият той лансира едно доста размито в концептуален план определение за „националния консерватизъм”: „Тъй като правителствата в нашия регион се ръководят от принципа на националния суверенитет, всички техни лидери са национални консерватори, без оглед на това към кое партийно семейство в Брюксел принадлежат. Ако анализирате основите на тяхната политика, ще видите, че всички те са национално-консервативни правителства”. В същото време, Орбан смята християнската демокрация за „най-добрата основа за концептуализацията на този тип политика, защото тя цени и приема националния суверенитет”.
„Консервативната революция”
Обявявайки се за консерватори, Орбан и колегите му се легитимират в политическия спектър, стремейки се да демонстрират, че представляват не радикални и маргинални, а консервативните и традиционалистки сили в своите страни.
В същото време обаче, следва да сме наясно, че макар Орбан, Салвини или Льо Пен да са в състояние (и дори да се стремят) да синхронизиран своите действия с „традиционните консерватори на ниво конкретни политически програми, базирани на националния суверенитет и противопоставянето на нелегалната имиграция или абортите”, в чисто идеен план, те са твърде далеч от тях.
Фактът че консерватизмът култивира традициите, автоматично го превръща в пазител на политическите основи на европейския начин на живот. От друга страна, либералната демокрация, която е интелектуален продукт на Просвещението (против чиито рационализъм се обявява консерватизмът) в хода на европейката история постепенно се превръща в интегрална част от европейската традиция. Тоест, става една от основите на европейската цивилизация, които по дефиниция консерватизмът би трябвало да защитава. От тази гледна точка, демонтажът на системата на разделяне на властите, осъществяван от правителствата на „националните консерватори” в Полша и Унгария, влиза в разрез с принципите на „традиционния консерватизъм”. Същото впрочем, се отнася и за такъв виден представител на британския „национален консерватизъм” като Найджъл Фараж, който – макар да твърди, че основната причина за излизането на Великобритания от ЕС е да бъде възстановен суверенитетът на нейния Парламент – изцяло подкрепи решението на премиера Борис Джонсън да прати същия този парламент в едномесечна принудителна ваканции, през септември 2019.
Нещо повече, елитарният характер на традиционния консерватизъм, основаващ се на признаването на неравенството, като интегрален елемент на човешкия живот, влиза в очевидно противоречие с „национал-популизма” на Орбан и Салвини, опитващи се да сведат политическия процес до противопоставянето между „доброто” (в лицето на нацията) и „злото” (в лицето на корумпирания елит).
Накрая, ако – както посочва британският политолог Майкъл Фрийдън - в центъра на идейните основания на консерватизма е заложена „тревогата относно промените и осъзнаването на разликата между неестествените и естествените промени”, за „новите десни”, в лицето на Орбан и неговите колеги, подкрепата за националния суверенитет автоматично причислява съответния политик към консервативния лагер, дори ако действията му са насочени не към съхраняването, а към разрушаването на съществуващия политически модел. В този смисъл, „националните консерватори” призовават за своеобразна „консервативна революция” в Европа и света, което драматично ги отличава от т.нар. „традиционни консерватори”. Нещо повече, те на практика поставят знак за равенство между икономическия успех и консерватизма, твърдейки (както прави Орбан), че първият се е превърнал в единствения способ за оцеляване за „националните консерватори” и християндемократите.
Въпреки така очертаните различия на ниво идеи и политическа философия, както и по отношение на използваната от тях „антисистемна реторика”, Орбан и колегите му се стремят да се позиционират като представители на консервативния лагер. В този смисъл, идеята за „националния консерватизъм” им позволява да решат редица насъщни задачи. Например, да се легитимират на политическата сцена, представяйки своите програмни декларации не като „радикални и маргинални”, а като консервативни и традиционна за съответното общество. По този начин някои от тях се дистанцират и от своето „дяснорадикално” минало, какъвто е случаят с френския Национален сбор (бившия Национален фронт), или от някои „прекалено радикални” сродни формации като Алтернатива за Германия (AfD) или британската Партия за независимост. Впрочем, както показа изборът на премиер на провинция Тюрингия през февруари 2020, АfD върви по същия път, по който и Националния сбор. Според почти половината германци, до 2030 AfD със сигурност ще влезе в правителството на страната, а 25% от тях не изпитват никакви притеснения, ако това се случи още днес.
Нещо повече, обръщането към консервативните ценности и идеи е начин за попълване на „идейния арсенал” на „новите десни”. „Орбанизмът” например, се стреми да използва концептуалните разработки на консерватизма като всеобхватна идеология, претендираща да бъде универсално приложима във всеки исторически и национален контекст, благодарение на устойчивата си идейно-ценностна основа. Действайки в полето на консерватизма, Орбан и другите „национални консерватори” често използват такива понятия като „нация”, „суверенитет” или „традиция”. В същото време обаче, възприемайки необходимите елементи от идейното поле на консерватизма, те са склонни да хиперболизират значението им в своята политическа програма, като на практика им придават ново звучене и съдържание.
Новите консерватори
Както вече споменах, сред основните теми на дискусиите по време на форума в Рим беше възможността за сътрудничество между политическите сили, разположени вдясно от центъра. В основата му е формулирането на „общия противник”, като в тази роля могат да се окажат, левите либерали, зелените, брюкселските еврократи, мигрантите или всички те заедно. Формирането на подобен „консервативен интернационал” на идейно или организационно равнище е в състояние да промени качествено днешния западен консерватизъм.
Няма съмнение, че „златната ера” на последния отдавна е в миналото. В сферата на икономиката, консерватизмът силно се „социалдемократизира” и в същото време се „либерализира”, що се отнася до изповядваните от него морално-нравствени ценности. Склонността към компромиси и открито съглашателство на съвременния „либерален консерватизъм”, чиито лице са политици като Ангела Меркел например, стимулира по- традиционно настроеното крило на консервативните партии да обърна поглед към „новите десни”, като Салвини и Орбан, които акцентират върху важни за всеки консерватор тези – евроинтеграцията и имиграцията, защитата на традиционните ценности и значението на религията в живота на обществото. Неслучайно известният британски анализатор и съветник на премиера Борис Джонсън по социалните въпроси – Тим Монтгомъри, заяви, че Великобритания възнамерява да установи „специални отношения” с правителството на Орбан, след Брекзит. Всичко това говори за наличието на допълнителни фактори за поляризацията на и без това нееднородния консервативен лагер.
Както посочва в тази връзка, известният немски политолог и професор от Принстън Ян-Вернер Мюлер, в условията на „идеологическа дезориентация” и „историческа амнезия”, поразили европейските дясноцентристки партии, израз на което е неспособността им да обяснят, какви точно позиции отстояват и какви ценности защитават, те могат да бъдат изместени от „десните популисти”, т.е. от Орбан, Льо Пен и Салвини. Което изглежда доста вероятно, тъй като – както посочват британските професори по политология Пол Уеб и Тим Бейл, „дясноцентристките партии са уязвими в електорално отношение от страна на популистките десни радикали, защото идеологическият разрив между техните избиратели е изключително малък”
Отвъд мита за „руската връзка”
В заключение ще се спра бегло на темата за връзката между „новите десни” от двета страни на Атлантика и някои руски политици (повечето от които маргинални), с която често се спекулира и у нас, в България. Нека започнем с това, че на форума в Рим нямаше руски представители, което едва ли беще случайно. Просто, защото – въпреки някои на пръв поглед „проруски” изказвания на редица политици от средите на европейската „нова десица”, те не виждат място за Русия в „консервативния интернационал”, който се опитват да създадат.
Твърде е вероятно, „проруските настроения” на Салвини, Орбан или фамилията Льо Пен, чиито израз е най-вече искането за отмяна на западните санкции срещу Москва, да е по-скоро изра на тяхната „антисистемност” и опита им да се дистанцират от традиционния западен политически елит и неговата визия за световния ред.
Използването на традиционните ценности от руските управляващи, като инструмент за укрепване на позициите им на вътрещнополитическата сцена (традиционното семейство и религията, като част от националната идентичност) в контекста на глобалното ценностно разделение, създава обективни условия за сближаване между Москва и защитаващите сходни ценности западни политици, чиито избиратели също са силно чувствителни към тази тема. От друга страна обаче, твърденията на политици като Марин Льо Пен, че „Русия е преден пост на християнството в съвременния свят”, са предназначени по-скоро към собствените им избиратели, т.е. следва да се тълкуват като инструментално използване на темата за традиционните ценности във вътрешната политика, т.е. като демонстрация на това, че и те се опират на тези ценности, а не като намерение Русия да бъде интегрирана в западния консервативно-националистически лагер. В този смисъл, тезата, че Москва по някакъв начин подкрепя и то директно хора като Салвини или Льо Пен не изглежда особено реалистична. Достатъчно е да си припомним, резултатите от гласуването в Европейския парламент на скандалната Резолюция относно 80-ата годишнината от началото на Втората световна война и значението на европейската историческа памет за бъдещето на Европа, прокарваща тезата за еднаквата вина на СССР и нацистка Германия за разпалването на войната. Както е известно, парламентарната група в Европарламента „Идентичност и демокрация”, в която членуват Лигата на Салвини, Националният сбор на Льо Пен и Алтернатива за Германия, подкрепи резолюцията, макар че колебанията там бяха най-силни – 16 от 73-мата и членове се въздържаха.
Заключение
В заключение, следва да отбележа, че както Меморандумът на Орбан, така и конференцията в Рим, са илюстрация за ескалиращите опити за легитимиране и утвърждаване в европейското политическо пространство на антисистемни политически сили посредством самоидентификацията им като „консервативни” и транснационализацията на техните политически връзки. За сегашния „либерален консерватизъм”, появата на подобна тенденция означава загуба на основния му електорат, задълбочаващо се разделение между неговото либерално и традиционалистко „крило” и нивелиране на ценностните му характеристики. При това за него ще бъде много трудно да се противопостави на сближаването с националистите и популистите (т.е. с „националните консерватори”), тъй като в днешната европейска политика са налице множество външни и вътрешни фактори, увеличаващи привлекателността на Орбан, Салвини, Льо Пен или лидерите на AfD в очите на консервативните избиратели.
*Национален консервативен форум
