20
Нед, Сеп
22 New Articles

Мястото на Атина в стратегията на Вашингтон в Източното Средиземноморие

брой 3 2020
Typography

На 12 март 1947, в реч пред парламента на САЩ, президентът Хари Труман обявява, че Вашингтон трябва да окаже помощ на Гърция и Турция, за да не попаднат тези две важни балкански страни в ръцете на комунистите и да станат сателити на СССР. На Атина и Анкара е отпусната значителната за времето сума от 400 млн. долара, за да могат да укрепят своята икономика и въоръжени сили.

Гърция и Турция влизат трайно в американската геополитическа орбита, като през 1952 са приети в НАТО и през следващите години са опорни точки в битката за сдържане на комунистическата експанзия. Междувременно обаче, двустранните отношения между Атина и Анкара са напрегнати и стават открито враждебни, след като турската армия окупира северната част на Кипър през 1974. Оттогава и Гърция, и Турция се стремят да парират своя регионален противник, спечелвайки благоволението на старшия съюзник в лицето на САЩ. След инвазията в Кипър Вашингтон налага оръжейно ембарго на Анкара, което действа около три години.

След края на Студената война и особено след атентатите от 11 септември 2001 значимостта на Турция в американските военни планове беше преформулирана. Страната вече не се разглеждаше като форпост срещу СССР, а като важен тил и плацдарм за действията на САЩ в близкоизточното направление. Същевременно американците насърчаваха политическата и икономическа активност на Турция в Азербайджан, Грузия и в Централна Азия с цел откъсването на бившите съветски републики от геополитическата орбита на Москва. Анкара подкрепи твърдо САЩ в борбата срещу тероризма след атентатите от 11 септември 2001. Турция се включи активно в Международните стабилизиращи сили в Афганистан и през февруари 2003 пое тяхното командване.

Ерозията на стратегическата ос Вашингтон-Анкара

Стратегическата дружба между Вашингтон и Анкара обаче започна да ерозира през март 2003, когато американците не получиха съгласие да ползват турската територия за нападението срещу Ирак, след като депутатите в Меджлиса се разделиха почти по равно при гласуването по въпроса за искането на САЩ[1]. Това бе първия сигнал, че идването на власт на проислямистката Партия на свободата и развитието (ПСР) може да промени и турския външнополитически курс.

Разминаването между САЩ и Турция стана още по-голямо през второто десетилетие на нашия век и особено след опита за преврат срещу  президента Ердоган през юли 2016. Живеещият в американския щат Пенсилвания ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен се превърна от съюзник във враг номер едно за авторитарния турски лидер. Анкара поиска екстрадирането на проповедника, но Вашингтон отказа с мотив, че не са представени достатъчно доказателства за вината на Гюлен. В турските медии се надигна антиамериканска вълна. Президентът Ердоган открито обвини командващият войските на САЩ в района на Близкия и Среден Изток четиризвездния генерал Джоузеф Вотел, че е подкрепял заговорниците, организирали преврата. От турската армия бяха уволнени голям брой офицери, учили и специализирали в Америка[2].

Отдръпването на Ердоган и властите в Анкара от САЩ се ползва с широка подкрепа в турското общество. Изследване на авторитетния Pew Research Center от пролетта на 2017 показва, че 72% от анкетираните турци възприемат САЩ като заплаха за сигурността на страната. Делът на турците, смятащи за заплаха Китай и Русия, е доста по-малък[3]. Може да се предположи, че сред електоралната база на Партията на справедливостта и развитието негативните нагласи спрямо САЩ са дори още по-високи, отколкото е средният показател за Турция.

В турските управляващи кръгове доминираше убеждението, че Хилари Клинтън е благосклонно настроена към Фетхуллах Гюлен и неговото религиозно движение, поради което в Анкара посрещнаха с надежда победата на Доналд Тръмп на президентските избори през ноември 2016. Отношенията между САЩ и Турция обаче не се подобриха. Напротив - през лятото на 2018 те достигнаха най-ниската си точка поради това, че властите в Анкара задържаха работещият в Измир американски пастор Андрю Брансън и му предявиха дежурните обвинения в съпричастност към опита за преврат от 2016. След ожесточена дипломатическа престрелка между двете страни, на 9 август 2018 президентът Тръмп вдига рязко митата за вноса на стомана и алуминий от Турция, а Анкара отговори с налагане на 120-140%-ни мита върху стойността на американските коли и алкохолни напитки. Кризата утихна едва през октомври 2018, когато пастор Брансън бе освободен и му бе позволено да се завърне в Америка.

Най-сериозно основание за дълбокия геополитически разрив между Вашингтон и Анкара обаче бе намерението на Турция да установи военно-техническо сътрудничество с Русия. В този смисъл преломна дата стана 12 юли 2019, когато в база край Анкара пристигнаха първите компоненти за руските противовъздушни комплекси С-400. Турция реши да се въоръжи с тях въпреки многократните предупреждения на Вашингтон, че това ще има тежки последици за военното сътрудничество на страната със САЩ. Няколко дни по-късно Турция бе изключена от програмата за разработка и производство на най-модерните американски самолети F-35. Икономическите последици от това решение са много сериозни. Турските заводи произвеждаха над 900 компоненти за F-35. Според леко преувеличената оценка на зам.-военния министър на САЩ Елън Лорд, преките и косвени загуби за турската икономика ще възлязат на 9 млрд. долара. 
Опитите на Турция да се сдобие с модерна система за противовъздушна отбрана датират почти от началото на управлението на водената от Ердоган Партия на справедливостта и развитието, което започва през 2002. През 2009 Анкара и Вашингтон бяха пред сделка за доставката на американските ракетни комплекси „Пейтриът“ за огромната сума от 7,8 млрд. долара. Впоследствие обаче Ердоган се отказа от тази покупка, защото Вашингтон не откликна на желанието на турците част от компонентите на „Пейтриът“ да се произвеждат в техни заводи. Днес Доналд Тръмп хвърля вината за неслучилата се сделка с Анкара върху своя предшественик Барак Обама. През 2013 Турция организира търг за избор на доставчик на система за противовъздушна отбрана, който беше спечелен от китайска компания, най-вече заради съгласието и да сподели производството на оръжейната платформа със страната-купувач. Тази сделка обаче също се провали, както мнозина смятат – поради силния натиск от страна на САЩ, които не можеха да допуснат страна от НАТО да се сдобие с китайско въоръжение. 

През последните няколко години обаче се случиха много събития, които влошиха дотолкова турско-американските отношения, че Ердоган най-сетне се реши на покупката на руската система С-400, въпреки острите възражения на Вашингтон. Едно от най-важните камъчета, което обърна колата на турско-американските връзки, бе подкрепата на Вашингтон за въоръжените отряди на сирийските кюрди. В Анкара е широко разпространено мнението, че американците са въоръжили кюрдските Отряда за народна самозащита с противотанкови ракетни комплекси „Джавелин“, които са били използвани срещу настъпващите в Сирия турски войски. Разбира се, САЩ залагаха на сирийските кюрди не заради лоши чувства към Турция, а просто защото в изтерзаната от войната страна нямаше друга военна сила, на която да се опрат в борбата срещу „Ислямска държава“ и армията на президента Асад. Поне засега няма индикации Вашингтон да се е ориентирал към най-неблагоприятния за Турция сценарий – подкрепа за създаването на независима кюрдска държава в Сирия или Ирак.

Възходящата траектория на американско-гръцките отношения

Противоположна е траекторията на гръцко-американските отношения след Студената война. През 90-те години Атина опъваше нервите на Вашингтон с подкрепата си за сръбския диктатор Милошевич и нежеланието да се включи във военните акции на НАТО на Балканите. Преди пет години пък на власт в Атина дойде крайнолявата формация СИРИЗА, която издигаше лозунги против НАТО и настояваше за прекратяване на американското военно присъствие на гръцка територия. Младият премиер Ципрас се смяташе за много по-близък до Русия, отколкото до САЩ. Суровите реалности на икономическата криза и конфронтацията с Турция обаче промениха геополитическата ориентация на левичарското гръцко правителство. То постепенно започна да се сближава с Вашингтон, изпрати военен контингент в мисията на НАТО в Афганистан и сключи сделка с американците за модернизация на 84 стари самолети F-16 до ниво F-16 Viper. Цената е 1,45 млрд. долара, като производителят „Локхийд Мартин“ ще използва и гръцки подизпълнители. На самолетите, някои от които са произведени през 1990, ще бъдат монтирани активни сканиращи радари, нови компютри и електроника, система за автоматично избягване на сблъсък със земята и различни подобрения в пилотската кабина. Модернизирането трябва да бъде завършено до 2027–2028. Гърция има около 150 самолета F-16, но по-старите от тях трудно могат да постигнат оперативна съвместимост в НАТО без модернизация. Сделката с „Локхийд Мартин“ стана факт след сериозен пазарлък. Въпреки че едва сега излиза от тежката финансова криза, Гърция е сред малкото страни в НАТО, която отделя над 2% от своя БВП за отбрана.  

Ципрас не скърши хатъра на Вашингтон и по въпроса за дълголетния спор за името на Република Македония. В крайна сметка той бе разрешен и това отвори пътя за членството на вече преименуваната бивша югославска република в НАТО.

През лятото на миналата година на власт в Атина дойде дясноконсервативната партия „Нова демокрация“, водена от Кириакос Мицотакис – прозападен политик, получил образованието си в едни от най-престижните американски университети. Това бе фактор за още по-категоричната проамериканска ориентация на Гърция. Неин израз стана ратифицираното на 30 януари т.г. от гръцкия парламент Споразумение за взаимно сътрудничество в областта на отбраната. То бе подписано през октомври 2019, по време на посещението на държавния секретар на САЩ Майк Помпео в Атина.

Новото военно споразумение между САЩ и Гърция всъщност е надграждане на вече съществуващия подобен договор от 1990. Любопитно е, че тогава премиер в Атина е бил Константинос Мицотакис – бащата на днешния гръцки министър-председател. Документът, ратифициран в края на януари, разширява възможностите на Пентагона да използва гръцки бази.

Препотвърждава се присъствието на американците в такъв ключов опорен пункт, като военната база Суда Бей, в северозападната част на остров Крит. Това е единствената база в цялото Средиземноморие, в която могат да акостират самолетоносачи. В Суда Бей има и тренировъчен център на НАТО. Базата дава възможност на американците да проектират военна сила в цялото Източно Средиземноморие, включително в Сирия. Тя вече е била използвана от САЩ при войната в Залива от 1991, операцията „Иракска свобода“ през 2003 и при действията срещу „Ислямска държава“ през последните няколко години[4].

Новото в актуализираното споразумение между САЩ и Гърция е, че към Суда Бей се добавят военновъздушните бази в Лариса и Стефановикио. Пентагонът получава правото да ги използва за учения, презареждане и поддръжка на самолетите, складиране на военни материали и действия в извънредни ситуации. В Лариса ще се появят летящите танкери КС-135, които зареждат самолетите във въздуха. В замяна гърците ще получат достъп до американски военни технологии в областта на дроновете, авиацията и „умните“ муниции. Пентагонът ще споделя с гръцката армия и разузнавателната информация, получена от дроновете, излитащи от Лариса.

Най-интересната за България част от гръцко-американското военно споразумение се отнася до пристанището Александруполис. То ще бъде използвано от американския военен флот и ще се превърне в логистичен пункт за снабдяване на войските на САЩ, разположени в бази в източната част на Черноморския регион – т.е. в България и Румъния. През миналата година американците вече платиха 2,3 млн. долара  за изваждането на потънала през 2010 баржа, която блокираше достъпа до част от пристанището на Александруполис.

Вероятно американските военни разглеждат пристанището на Александруполис като алтернативен вариант за достъп до Черноморието и Източна и Централна Европа, който елиминира необходимостта от преминаване през турските Проливи. И все пак ролята на Александруполис е транзитна. В интервю от септември 2019 американският посланик в Атина изтъква, че Суда Бей е „перлата в короната“ на военното сътрудничество между САЩ и Гърция и Вашингтон няма намерение да строи още едно пристанище като Суда Бей в Александруполис[5].

Тук е мястото да припомня, че край Александруполис ще бъде построен и терминал за втечнен газ, в който България ще разполага с дял от 20%. Американците имат интерес към това съоръжение, защото разчитат през него на Балканите да влиза втечнен газ от САЩ, но нямат акционерно участие в компанията, която ще строи и експлоатира терминала. Реализацията на намеренията за прехвърляне на военни товари и войници през пристанището Александруполис предполага и подобряване на транспортната инфраструктура между егейския бряг и България. Всъщност именно по това трасе в момента се строи газовият интерконектор Комотини-Стара Загора. Пак по него се предвижда да преминава и мултимодалния транспортен коридор Солун-Кавала-Александруполис-Бургас-Варна-Русе.

Новото споразумение между Атина и Вашингтон предвижда САЩ да инвестират 12 млн. евро в базата в Лариса и още 6 млн. евро в тази на остров Крит. Споразумението е безсрочно и няма да се подновява всяка година, както беше досега. То маркира важна военно-политическа преориентация на американците в района на Източното Средиземноморие. След като години наред Пентагонът разчиташе на Турция и главно на нейната военновъздушна база Инджирлик, сега тежестта на американското военно присъствие в региона се измества към Гърция. САЩ разбират, че на фона на сближаването между Анкара и Москва Турция вече не може да бъде надеждна преграда пред амбицията на Русия да проектира военна и геополитическа мощ в Източното Средиземноморие. Трайното въвличане на руснаците в сирийския конфликт показа, че поне засега те могат да разчитат на сигурни комуникации през Черно море и турските Проливи. Затова САЩ преоткриха геостратегическата значимост на Гърция, чиито многобройни острови, пръснати в Егейско и Средиземно море, също могат да бъдат своеобразна преграда, която да обърка плановете на Русия.

Оста Израел-Кипър-Гърция

В основата на новата геополитическа конфигурация е и формирането на икономическата и политическата ос Израел–Кипър–Гърция, която цели да обуздае турските амбиции в Източно Средиземноморие. Като най-близък съюзник на Израел САЩ залагат именно на тази ос, а не на своя своенравен съюзник от НАТО Турция. Както е известно, през последните години отношенията между турци и израелци са силно обтегнати, а президентът Доналд Тръмп води най-произраелската политика, която са имали САЩ през този век. Това също оказва влияние за усилването на недоверието между Анкара и Вашингтон.

В основата на гръцко-турския конфликт е кипърският проблем, но в последно време в сблъсъка в Източното Средиземноморие има все повече геоенергиен пълнеж. Израел, Кипър и Гърция искат да построят дълъг морски тръбопровод, който да доведе газа от израелските и кипърските морски находища до гръцка територия, а Турция е категорично против тези планове. Неотдавна Анкара дори подписа меморандум за очертаване на обща турско-либийска граница между икономическите зони на двете страни в Средиземно море, което е пълен географски и международноправен абсурд – вижда се, че между Турция и Либия на картата са Кипър, Крит и още десетки малки гръцки острови.

В споровете с Анкара в източното Средиземноморие Атина разчита на политическата подкрепа на Европейския съюз, но когато става въпрос за военните аспекти на гръцко-турското противопоставяне именно американците са незаменимия съюзник, доколкото ЕС въобще не е единен субект в полето на военната сигурност.

САЩ несъмнено се отдалечават от Турция и се сближават с Гърция, но това все още не означава изтегляне на американците от Инджирлик. Там остават около 1500 американски военни, а по неофициална информация Пентагонът все още държи в тази база и ядрени бойни глави. Но стратегическите и идеологическите разминавания между САЩ и Турция ще се увеличават, така че нищо чудно един ден летището в Лариса да стане новият Инджирлик за американците.

 

Бележки:

 

[1] Turkey after the Iraq War: Still a U.S. Ally? Conference reports. The Washington Institute for Near East Policy. 2003; https://www.washingtoninstitute.org/policy-analysis/view/turkey-after-the-iraq-war-still-a-u.s.-ally

[2] Lake, Eli. America's Friends Get Arrested in Turkey's Post-Coup Purges. Bloomberg, July 29, 2016; https://www.bloomberg.com/opinion/articles/2016-07-28/america-s-friends-get-arrested-in-turkey-s-post-coup-purges

[3] 72 percent of Turkish citizens see US as security threat. Hürriyet Daily News, 02.08.2017; https://www.hurriyetdailynews.com/72-percent-of-turkish-citizens-see-us-as-security-threat--116272

[4] Goure, D. Souda Bay Base Anchors NATO Role In Eastern Med. RealClearDefence (RCD), Aug. 10, 2015;

https://www.realcleardefense.com/articles/2015/08/11/souda_bay_base_anchors_nato_role_in_eastern_med_108350.html

[5] Ambassador Pyatt’s Interview to Thraki Net. US Embassy in Greece. September 13, 2019; https://gr.usembassy.gov/ambassador-pyatts-interview-to-thraki-net/

 

*Българско геополитическо дружество