20
Нед, Сеп
22 New Articles

Неутралитетът на държавите от Черноморския регион: абстракция, непостижима цел или ефективен модел?

брой 3 2020
Typography

От 2019 насам, под егидата на виенския Институт за политика за сигурност се провежда серия от експертни семинари с участието на представители на страни членки на ЕС, САЩ, Русия и постсъветските държави от Черноморския регион. Тези срещи вече очертаха и потвърдиха както съществуващите противоречия, така и допирните точки.

В хода на тези семинари открито и смело се лансират различни идеи и сценарии. В тази връзка бихме искали да обобщим изразените позиции с цел по-нататъшна дискусия както в рамките, така и извън пределите на Виенския формат.

Границите на Черноморския регион

Когато говорим за Черноморския регион, следва да подчертаем един важен факт: неговите граници не са ясно фиксирани. По правило, политиците и експертите, които обсъждат ситуацията в тази зона, разглеждат случващото се не само в шестте крайбрежни държави (България, Грузия, Русия, Румъния, Турция и Украйна), но и в съседните страни. И съвсем не е случайно, че сред членовете на международната Организация за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), в пълния и формат, която беше създадена преди 28 години (ако сметнем, че началото и е поставено с т.нар. „Босфорска декларация” от 26 юни 1992), виждаме Албания, Армения, Азербайджан, Гърция, Молдова и Сърбия. Трудно можем да си представим политическата динамика в Грузия, без влиянието на арменско-азербайджанското противопоставяне заради Нагорни Карабах, а перспективите за регулирането на проблема с Приднестровието и развитието на Република Молдова, като цяло – без да отчитаме румънския и украински фактори. Турция е стратегически съюзник на Азербайджан и основния геополитически опонент на Армения, а Русия търси пътища за укрепване на позициите си на Балканите. Особено значение за Черноморския регион има самоопределението на бившата сръбска автономна област Косово. За някои, това беше „хуманитарна интервенция” и пример за т.нар. ремедиална сецесия (1) с цел да бъде предовратен геноцид, за други – опасен пример, провокиращ сепаратизъм и нестабилност, а за трети – последица от външна намеса с цел прекрояване на границите или прецедент, позволяващ на спорната територия рано или късно да се отдели от „държавата-майка”.

Както с основание отбелязва австрийският политилог и юрист Бенедикт Харцел, „Международният съд на ООН се оказа неспособен да формулира ясни указания относно последиците от успешната практика на сецесия в своето консултативно заключение във връзка със законността на Декларацията за независимост на Косово. В частност, основното му правно доказателство беше тезата, че „международното право, като цяло, не съдържа приложима забрана на подобни декларации за независимост”. Именно в съответствие с тази логика, властите в други де-факто независими държави, като Абхазия например, разглеждаха възможността за своето признаване. Тази правна неяснота, в комбинация с едностранните действия на западните държави в случая с Косово, укрепва позициите на другите де-факто държави, стимулирайки ги да издигат максималистки искания, включително за независимост и държавен суверенитет” (2). Тъкмо в това е и смисълът на т.нар. „косовски прецедент”, колкото и да се различава той от случаите на Южен Кавказ и Приднестровието. Признавайки правната му уникалност, следва да се има предвид, че днес този прецедент е излязъл извън рамките на чисто правните дискусии и до голяма степен живее свой собствен политически живот.

Конфликтите и външнополитическата конкуренция

Днес Чермороският регион буквално гъмжи от неразрешени етнополитически конфликти. Тук се пресичат интересите на големите световни държави и различните интеграционни обединения. На практика, всички непризнати и частично признати образувания в постсъветското пространство се намират в този регион. Именно тук за първи път след разпадането на СССР беше поставена под въпрос нерушимостта на „беловежките принципи” за константния характер на границите между бившите съюзни републики. Поставянето на значителна част от Черноморския регион – Кримския полуостров – под руска юрисдикция, породи най-мащабната конфронтация между Русия и Запада от края на студената война насам.

Черноморският регион традиционно се разглежда от водещите международни играчи като конкурентна зона. От времето на Екатерина Велика и завоюването на Крим от Русия до битката за Проливите има достатъчно примери за това противоборство. Днес също сме свидетели на остро съперничество между Русия и Запада за влияние в пространството от Южен Кавказ до Балканите. Тази привична картина обаче се нуждае от известно нюансиране.

През последните години значително се промени такава важна доминанта на черноморското съперничество като руско-турските отношения. В миналото Руската и Османската империя са водели помежду си цели 12 войни (ако вкючим в списъка и турския фронт по време на Първата световна война). Днес отношенията между Москва и Анкара, макар и да се характеризират с определен прагматизъм, в никакъв случай не са идеални. Позицииите на двете страни се различават по много въпроси, като започнем от статута на Крим и перспективата за разрешаване на карабахския проблем и свършим с териториалната цялост на Грузия. В същото време обаче, позицията на Турция (която разполага с втората по численост армия в НАТО) далеч невинаги съвпада с подхода на Вашингтон. Особено що се отнася до „интернационализацията” на Черно море, която естествено се тълкува от САЩ като укрепване на американските позиции в региона. И Москва, и Анкара имат общ интерес от установяването на прагматични отношения в икономическата сфера, докато София и Букурещ (които формално са турски съюзници) се опасяват от формирането на руско-турски „евразийски алианс”.

Никак не са прости и нещата с описания по-горе „косовски казус”. По въпроса за отхвърлянето на самостоятелността на бившата сръбска автономна област по парадоксален начин се обединяват позициите на Русия, Украйна, Грузия, Румъния и Молдова, макар че, що се отнася до етнополитическите конфликти в постсъветското пространство, тези позиции са диаметрално противоположни. И тъкмо тук, според нас, се крие вторият фундаментален проблем на Черноморския регион, който традиционно остава в сянката на „голямата геополитика”. Става дума за многосъставния характер на страните от Черноморския регион и сложните процеси на национално строителство в тях, които пораждат конфликти. Това се отнася най-вече за постсъветската част на този турбулентен регион. Известният историк и професор от Джорджтаунския университет Чарлз Кинг с основание посочва, че постсъветският ред в Южен Кавказ (а тази формула е напълни приложима и за Украйна и Молдова) „не е естествен резултат от стремежа на отделните нации към независимост, а по-скоро отражение на способността на световната общност да се отнася търпимо към един вид сецесия, и да отхвърля друг”. В резултат от това, сецесията на бившиге съюзни републики от СССР „беше призната за легитимна заради международното признание, което получи, и членството на въпросните страни в международните организации”. В същото време последвалото несъгласие с този избор във възникналите в хода на разпадането на единната държава фактически образувания „се разглеждаше само като безперспективни опити да бъдат рационализирани капризите на сепаратистите” (3).

Как може да бъде гарантирана сигурността на региона?

Мнозина автори, изследващи динамиката на промяната на черноморската сигурност, стигат до извода за тържеството на северноатлантическия интеграционен вектор. Така, турският политолог Митат Челикпала и гръцкият му колега Димитриос Триантафилу констатират, че: „Три от шестте страни с излаз на Черно море (Турция, Румъния и България) са членове на НАТО, а две други (Украйна и Грузия) се опитват да разширят сътрудничеството си с Алианса”. Следва обаче да отбележим, че ако двамата наистина подкрепят териториалната цялост на Украйна и Грузия (което не поражда съмнения), те би трябвало да признаят наличието, като минимум, на очевидно противоречие в позициите им. Абхазия, Южна Осетия, Крим и „народните републики” от Донбас рзглеждат като гарант за своята сигурност не Вашингтон и Брюксел, а Москва. Това може да не се харесва или да поражда възмущение у мнозина, но няма как да не се съобразяваме с него.

Между другото, по данни на украинската социологическа агенция „Рейтинг” от края на декември 2019, 52% от анкетираните са заявили, че биха гласували „за” на евентуален референдум за присъединяване на Украйна към НАТО, а 30% - „против”. През предходните пет години броя на симпатизантите на Алианса в страната само веднъж е надхвърлял 50% - през ноември 2014 (51% - „за”, 25% - „против”). Тук е мястото да отбележим, че изследването се провежда във  всички региони на Украйна, но не и на територията , контролирана от бунтовниците и, естествено, в Крим. Но дори и в тези условия се запазва териториалното разцепление при определяне на позицията на хората по въпроса (в Западна и Централна Украйна има повече привърженици на интеграцията в НАТО, докато на изток преобладават противниците му). От което следва изключително важното заключение, че не само Русия, която се опасява от придвижването на НАТО към нейните граници, но и различни групи от населението на Черноморския регион (както жителите на непризнатите образувания, така и на отделни региони в признатите държави – например Гагаузия, в Молдова или източните региони на Украйна) са заинтересовани от сдържане и баланс на така очертаните „евроатлантически стремежи”. Затова е изключително опасно, когато вътрешните разминавания се допълват от геополитическо съперничество и опити да се използва конфронтацията между външните играчи във вътрешната борба за власт. Игнорирането на „пъстрата реалност” на Черноморския регион и опитите неговото многообразие да бъде сведено към някакъв общ знаменател не позволяват издигането на региона на качествено ново равнище. Защото без разрешаването на пробемите на сигурността не може да бъде формулиран какъвто и да било съдържателен дневен ред, без значение дали в него се акцентира върху икономиката или екологията, просто защото нито една инициатива може да бъде ефективна без наличието на доверие.

В тази връзка, съхраняването на сигурността на Черноморския регион посредством съместни усилия и широк диалог, основан не на превъзходството на „западната цивилизация”, а на отчитането на многостранните интереси, се очертава като първостепенна задача. Истината е, че стабилизацията на Евразия може да започне именно от Черноморския регион.

И тъй като няма прости решения за толкова сложни и многопластови пространства, като Черноморския регион, почти забравената концепция за постоянния неутралитет би могла ди изиграе положителна роля. Тя, като мининум, може да стане предмет на дискусии, наред с вече традиционния спор за разширяването на НАТО и неговите последици (възприемано на Запад като „благо”, а в Русия – като предизвикателство). Статутът на постоянния неутралитет, основаващ се на международното право и гарантиран от международната общност, може да се окаже интересен вариант за постигане на геополитически и геоикономически баланс както за самите държави от Черноморския регион, така и за Русия и Запада, като цяло. При това, австрийската концепция за неутралитета би могла да послужи като пример в тази ситуация. Естествено, не става дума за директно копиране или автоматично заимстване на уникалния опит на конкретна страна на една твърде различна почва.

Неутралитетът, като изход?

През 1955 Австрия приема статут на неутрална държава и решава, че няма да влиза в никакви военни съюзи и няма да допуска чуждестранни военни на своя територия. Макар че първонаално страната не се стреми да стане неутрална, с течение на времето във Виена осъзнават, че неутралитетът е инструмент за сплотяване на обществото и формиране на държавната идентичност. През първите години от формирането на Втората Австрийска република, неутралитетът става синоним на независимост и помага на Австрия да си изгради силна собствена идентичност за първи път след разпадането на Австро-Унгарската империя.

Когато говорим за неутралитета и за австрийската концепция за неутралитет, като пример за подражание, не бива да забравяме, че не съществува единствено правилна концепция за неутралитет. Също както Австрия формулира собственото си разбиране за неутралитета въз основа на швейцарския модел, постсъветските държави от Черноморския регион могат да създадат своя концепция за неутралитета. Неутралитетът представлява сложен и многопластов процес, но не е догма, нито „разменна монета”, а по-скоро начин на живот. Той не е панацея, а дългосрочен процес в рамките на държавната политика. Между другото, възприемането на неутралитет, на практика, не е възможно без определянето на правила на играта между великите държави. Швейцарският модел например е следствие на „европейския концерт”, формирал се в заключителния етап на наполеоновите войни и по време на Виенския конгрес. Австрийският модел пък, получава външен тласък от американско-съветския консенсус относно бъдещето на тази страна след края на Втората световна война.

Само наличието на Закон за неутралитета не е достатъчно. Необходима е широка дискусия, която да ангажира и гражданското общество. А най-важното е, дискусионният процес и държавната и политическа активност да имат цялостен характер. Важно е, че неутралитетът не е самоцел, той не може да замени стратегията на държавата. Дискусията за него обаче може да послужи като отправна точка и своеобразен катализатор за дискусията относно бъдещето на държавността, националните интереси на полиетничните общности, както и за ролята на тези страни в региона и отношенията му с ключовите играчи в международните отношения.

Освен това, неутралният статут не изключва двустранното или многостранно сътрудничество, включително с Русия или с НАТО. Във връзка с промяната на световния ред и липсата на доверие между колективния Запад, Русия и някои държави от Черноморския регион, неутралитетът може и следва да бъде компенсиран с мултивекторно икономическо сътрудничество. По този начин, той ще способства за диверсификацията на външната политика на черноморските страни и развитието на партньорски отношения с другите центрове на сила, въвлечени в регионалната геополитика.

 

Бележки:

 

  1. 1. Vidmar J. Remedial Secession in International Law: Theory and (Lack of) Practice // St Antony's International Review. 2010. Vol 6. № 1. Pp. 37-56
  2. 2. По-подробно, виж аргументацията на автора: Nationalism and Politics of the Past: Harzl B. The cases of Kosovo and Abkhazia //Review of Central and East European Law .2011. № 36 (2). Pp.53-77.
  3. 3. King Ch. The ghost of freedom. A History of the Caucasus. Oxford and NY. Oxford University Press. 2008. P. 315.

 

*Старши научен сътрудник в Центъра за евроатлантическа сигурност на Института за международни изследвания към Московския държавен институт за международни отношения, експерт на RIAC

** Научен директор на Института за политика за сигурност, научен координатор на Центъра за евразийски изследвания на Виенския университет

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2020