20
Нед, Сеп
22 New Articles

Неоимперските и панислямистки амбиции на Анкара

брой 3 2020
Typography

През последните години турският президент Ердоган се опитва да реши редца изключително амбициозни, но в същото време и много рисковани задачи, в рамките на новата стратегия на Анкара, станала известна като „неоосманизъм”. При това, той се стреми да представи Турция като защитник на потиснатите, второ отечество за всеки мюсюлманин и нова надежда за ислямската „умма”.

Както е известно, Анкара активно използваше тази религиозна насоченост на външната си политика и в Сирия, при това още преди откритата си намеса във въоръжения конфликт в страната.

Панислямистката утопия на Аднан Танръверди

В началото на годината американският Институт за медийни проучвания в Близкия Изток (Middle East Media Research Institute – MEMRI) публикува обширен доклад (1), посветен на идеите и плановете на бившия съветник на турския президент Ердоган по сигурността – генералът от резерва Аднан Танръверди. Той е известен като създател на турската частна военна компания SADAT, която имаше основната заслуга за оцеляването на Ердоган по време на опита за преврат през 2016, а в момента действа активно в Либия на страната на правителството на националното съгласие в Триполи.

Според анализаторите от МЕМRI, Танръверди се обявява за създаването на обединена ислямска свръхдържава, основаваща се на шариата, в която следва да влязат 61 населени предимно с мюсюлмани държави, със столица Истанбул. За практическата реализация на този проект,  Центърът за стратегически изследвания на защитниците на справедливостта (ASSAM), шеф на чиито борд е бившият генерал, планира провеждането на седем конгреса годишно, на които се обсъждат техническите проблеми, свързани с формирането и ръководството на „ислямския съюз”. На един от последните конгреси на ASSAM Танръверди призова за координиране на съвместното производство на оръжие и военна техника в ислямските държави, посочвайки, че: „мюсюлманските държави не могат да се противопоставят ефективно на онези страни, чието оръжие използват”.

Освен това, ASSAM публикува собствен проект за конституция на бъдещата „шариатска федерация”. В нея се декларира, че „суверенитетът принадлежи на шариата”, че столица на федерацията ще бъде Истанбул, че арабският език ще се изучава във всички училища, наред с турския, както и, че новият съюз ще се нарича „Азрика” (Азия и Африка).

Както вече споменах, Танръверди е и шеф на съвета на директорите на частната турска военна компания  SADAT Inc. В едно свое изказване, той твърди, че: „Просперитетът на тюркските и мюсюлманските народи и установяванет на мир и справедливост в целия свят зависи именно от появата на една ислямска свръхдържава на глобалната политическа сцена”. Танръверди смята, че „мюсюлманският свят трябва да създаде армия за освобождаването на Палестина извън нейните предели”. Впрочем, неговата компания SADAT Inc. дори публикува материал, в който е изложена логистиката на хипотетично нападение срещу Израел, осъществено от обединените сили на 57 ислямски държави. Между другото, на интернет страницата на частната военна компания се твърди, че “SADAT се намира в Либия за да дефинира нуждите на новите либийските въоръжени сили и да търси възможност за оказване на услуги за консултиране, обучение и доставки на боеприпаси за Либия”. Пак там присъства и фотография на Танръверди с висш либийски офицер, на която двамата държат табела с герба на Османската династия.

Според експертите на MEMRI, външната политика на президента Ердоган може да се разглежда като практическа реализация на визията на шефа на SADAT. Сред доказателствата за това беше и разполагането на турски военни в Либия, започнало през януари 2020. Неслучайно в коментарите си по този повод, турските медии залагаха на историческите реминисценции, подчертавайки, че „сто години по-късно, нашите войски се върнаха в този регион”.

Пак това обяснява и усилията за формиране на коалиция между Анкара и правителствата на Тунис, Алжир и либийското Правителство на националното съгласие (ПНС), начело с Файез ал-Сарадж. А също разполагането на турски военни дронове в Северен Кипър, няколкото последователни военни интервенции в Северна Сирия, създаването на турска военна база в Катар, както и на най-голямата чуждестранна военна база в Сомалия и възможните тайни доставки на турско въоръжение в Нигерия.

С влиянието на Танръверди се свързва и казаното от Ердоган при откриването на новата сграда на турската национална разузнавателна служба Milli İstihbarat Teşkilatı (MİT): „ще продължим да увеличаваме оперативния потенциал на МIT в чужбина, ограничавайки в същото време ангажиментите му вътре в страната”.

В концепцията на турския генерал от резерва се вписват такива политически инициативи на Ердоган, като срещата му с иранския президент Хасан Рухани, емира на Катар Тамим бин Хамад ал-Тани и малайзийския премиер Мохатхир Мохамед, провела се през декември 2019 в Куала Лумпур; военното сътрудничество между Турция и Пакистан, включително съвместните военни учения, турските грантове, доставката на резервни части за техниката на пакистанската армия, която междувременно получи 30 турски бойни хеликоптера АТАК и четири корвета, и проектът за изграждане на нови военни кораби MILGEM; развитието на турската военна индустрия и на оръжейния износ; активното използване на турската диаспора в Европа. Впрочем, в този списък влиза и изграждането на джамии в чужбина, а в случаите с Казахстан, Узбекистан и Азербайджан – и военното сътрудничество с цел укрепване на отношенията с „тюркските държави” и стимулиране дейността на създадения през 2006 Тюркски съвет, в който членуват тези три страни и Турция.

Както е известно, през януари 2020 генерал Танръверди подаде оставка от поста главен съветник на президента Ердоган. Решението му беше продиктувано от негативните обществени реакции на изказванията му по време на провелия се в края на декември 2019 трети конгрес на АССАМ. Там той заяви: „Само Аллах знае, кога да очакваме пришествието на Махди (в исляма това е своеобразен месия и последен наследник на пророка Мохамед, който трябва да се появи преди края на света за да възвести идването на Съдния ден – б.р.)? Но нима не трябва да подготвяме ситуацията за неговото идване?”. В друго видео генералът твърди, че мюсюлманите следва да се готвят за идването на Махди, укрепвайки отбранителното сътрудничество между ислямските държави и формирайки основите на бъдещ глобален ислямски съюз.

За влиянието на Танръверди сред турския елит, говори друго негово изказване относно ролята му за преструктурирането на турските въоръжени сили след неуспешни опит за преврат през юли 2016: „Именно ние предложихме всички военни школи и училища да станат част от Министерството на отбраната и точно това се случи. После поискахме Генералният щаб на Главното командване на жандармерията да бъде интегриран с Вътрешното министерство и това стана факт. Предложихме промени във Висшия военен съвет и поискахме Висшата военна съдебна система да бъде ликвидирана, което също беше направено. Пак ние предложихме създаването на президентска система в страната и това вече е сторено”.

Както споменах по-горе, на интернет-страницата на Конгреса на АССАМ беше публикуван 69-страничен документ, озаглавен „Конституция на Конфедерацията на ислямските държави” и съдържащ 182 точки. Фундаменталната цел на „Съюза на ислямските държави от Азрика”, в която следва да влязат 61 страни и чиято столица ще бъде Истанбул, е „да се гарантира на мюсюлманския свят възможността отново да излезе като велика сила на историческата сцена”.

Планираната конфедерация ще включва 12 държави от Близкия Изток (Бахрейн, Саудитска Арабия, ОАЕ, Палестина, Ирак, Катар, Кувейт, Ливан, Сирия, Оман, Йордания и Йемен), осем от Централна Азия, а именно Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Севернокипърската турска република, Узбекистан, Таджикистан, Турция и Туркменистан, четири страни от Средния Изток (Афганистан, Бангладеш, Иран и Пакистан), три от Югоизточна Азия (Бруней, Индонезия и Малайзия), шест от Северна Африка (Алжир, Чад, Мароко, Либия, Египет и Тунис), шест от Източна Африка, а именно Джибути, Еритрея, Коморските острови, Мозамбик, Сомалия и Судан, осем от Северозападна Африка (Западна Сахара,  Гамбия, Гвинея, Гвинея-Бисау, Мали, Мавритания, Сенегал, Сиера Леоне), две от Южна Америка (!) – Гайана и Суринам, осем от Югозападна Африка, а именно Бенин, Буркина Фасо, Кот д’Ивоар, Габон, Камерун, Нигер, Нигерия и Того, както и четири европейски държави: Албания, Босна и Херцеговина, Косово и Македония (!). Естествено, в основата на законодателството на този хипотетичен „супералианс” следва да залегне шариатът.

Тези планове тревожат не само съседите и съюзниците на Турция в НАТО, но и немалка част от турското общество. Неслучайно светската опозиция във Великото народно събрание в Анкара поиска разяснения от правителството относно проектите на Танръверди и кръга около него.

Провалът на плановете на Анкара

В резултат от неоосманистката и панислямистка политика на Анкара, към Турция обърнаха поглед много ислямистки сили, и то не само от „тюркското пространство”, но и извън него. Самият Ердоган активно използва този факт за изостряне на въоръжения сблъсък в Сирия, оказвайки подкрепа не само на т.нар. „светска” сирийска опозиция, но и на редица терористични формации, които в последно време се оказаха на кръстопът в резултат от активната антитерористична кампания на сирийските власти и международната общност.

Тази политика обаче, се сблъска с противодействието не само на режимите в Дамаск и Ирак, но и на прекия регионален конкурент на Анкара – Иран, освен това тя не получи реална подкрепа и от Запада. Впрочем, по-голямата част от турското общество също не демонстрира подкрепа за тази политика на Ердоган, тъй като не е склонно да плаща високата цена за възраждането „в мека форма” на Османския халифат, или с други думи – за утвърждаването на Турция като лидер на сунитския свят. Сред доказателствата за това е и значителната активизация на вътрешната опозиция на тази политика в самата Турция, както и усилващите се външни критики срещу режима в Анкара.

Впрочем, през последните месеци Ердоган все по-настойчиво акцентира и върху друг нов момент на турската външна политика - опитите за превръщане на страната в една от значимите средиземноморски държави. За това говори най-вече турската въоръжена подкрепа за Правителството на националното съгласие (ПНС) в Либия и действията в спорната турско-кипърска акватория, включително подписаното от Турция споразумение с ПНС за делимитиране на морските граници, което провокира острата реакция на Гърция и други средиземноморски държави.

И тази политика обаче, не донесе кой знае какви дивиденти на Анкара, а само засили външната съпротива срещу действията и. В Либия например, се води ожесточена битка между Турция, която подкрепя ПНС, от една страна, и коалицията между Саудитска Арабия, Катар и Египет, подкрепяща командващия т.нар. Либийска национална армия фелдмаршал Хафтар, от друга.

В последно време, доста ясно се проявява и друга страна на „обновената външна политика на Ердоган. Това става на фона на изострянето на въоръженото противопоставяне между Анкара и Дамаск и намира израз в опитите на турския лидер да използва в свой интерес „миграционния фактор” за да упражнява натиск върху ЕС. И тези опити обаче, поне засега не носят значими дивиденти на Анкара, а само допълнително поляризират отношението на международната общност към провежданата от Ердоган политика.

В резултат от всичко това, се очертава консолидация на редица държави срещу Турция, като сред най-очевидните и прояви е тенденцията за формиране на широка антитурска коалиция в Средиземноморието, част от която могат да станат Гърция, Израел, НАТО, ЕС, Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет и ред други държави, ползващи се с негласната подкрепа на САЩ, което силно дразни свръхамбициозния турски лидер. Още повече, че не е ясно, на чия подкрепа в това противопоставяне би могла да разчита Анкара.

Междувременно станахме свидетели на установяването на дипломатически отношения между Сирия и правителството на фелдмаршал Хафтар и откриването на посолство на Либия в Дамаск, което несъмнено беше знаково събитие. По същото време директорът на разузнавателната служба на Египет (т.нар. Мухабарат) Абас Камел посети редица арабски държави (сред тях Судан, Алжир и Мароко), „с цел подписване на споразумение за сигурност”. Според египетските медии обаче, тази инициатива на Кайро „целеше най-вече да пресече нарастващото влияние на турския президент Ердоган в Северна Африка и Близкия Изток”. В Судан, Камел обсъди въпроса за изпращане на нови судански военни наемници в Либия. В Мароко пък той разисква „приятелските отношения между Анкара и мароканското ислямистко движение „Справедливост и милосърдие”. Впрочем, шефът на египетското разузнаване посети и Тунис, чието правителство Ердоган смята за свой съюзник. Както е известно, при посещението си в Тунис през декември 2019 турският президент беше съпроводен от военния министър Хулуси Акар и шефа на разузнаването Хакан Фидар, а целта му бе да укрепи турските позиции (включително военни) в тази страна.

На бива да забравяме, че освен консолидирането на противниците на неоосманистката политика на Ердоган в Северна Африка и Източното Средиземномория, аналогични процеси се развиват в момента и в Европа, заради несъгласието с миграционния шантаж от страна на Анкара. Ситуацията в Сирия и отношенията с Москва също не се развиват добре за Ердоган. Съществува съвсем реална възможност той да претърпи крах в инспирираната от него сирийска кампания, което пък да активизира още повече вътрешната опозиция в самата Турция.

Опозиционните настроения  в турската армия

Както е известно, опозицията в турския парламент е изключително недоволна от действията на президента Ердоган в Сирия, довели до сериозни загуби (включително десетки убити) в редовете на турския експедиционен корпус, без да донесат каквито и  да било положителни резултати. Една от знаковите фигури в Народно-републиканската партия Езгин Озкоч например, обвини в началото на март Ердоган, че е осъществил открита агресия против суверенна държава. Това провокира масово сбиване в Парламента, след което някои депутати трябваше да бъдат лекувани в болница.

Предвид нарастващото възмущение в Турция от авантюристичната политика на Ердоган в Сирия, експертите не изключват, че опозиционният блок в страната може да предприеме пореден опит за преврат, още повече, че против продължаващите военни действия на турската армия в Сирия вече открито се обявяват и редица високопоставен военни.

Впрочем, сходни твърдения се съдържат и в появилия се в началото на 2020 280-страничен доклад на RAND Corporation, озаглавен „Националистическият курс на Турция: последици за стратегията на американско-турското сътрудничество и за армията на САЩ” (2). Според неговите автори: „Офицерите от средното звено са изключително разочаровани от военното командване и се опасяват, че могат да бъдат уволнени в резултат от продължаващите чистки в армията. Това недоволство може да доведе до пореден опит за държавен преврат и, както изглежда, президентът Ердоган също се отнася сериозно към тази заплаха”.

Анализаторите от RAND напомнят, че след опита за преврат през юли 2016 са били уволнени или арестувани 46% от висшите офицери в турската авиация, армията и флота. 16 409 души пък са били уволнени от военновъздушните, военноморските и армейските училища. Освен това се посочва, че правителството възнамерява да назначи 43 хиляди нови офицери за да покрие потребностите на въоръжените сили. Най-тежка е ситуацията в турските ВВС. Преди опита за преврат, за всеки турски изтребител имаше поне по двама пилоти, докато след 2017, когато бяха уволнени или арестувани 280 военни пилоти, на един боен самолет са пада по-малко от един пилот.

Според специализирания портал Middle East Eye, след появата на доклада на RAND кръгът около Ердоган е провел няколко закрити съвещания, на които са обсъждани рисковете от нов военен преврат. За това че подобна заплаха се възприема съвсем сериозно говори и фактът, че турският президент е поискал лично да се запознае с доклада - за това впрочем свидетелстват и някои негови изказвания. Без да споменава проучването на американската корпорация, Ердоган заяви пред медиите, че съпротивата, която турският народ е оказал на превратаджиите през 2016, би трябвало да е урок за всички.

На свой ред, вътрешният министър Сюлейман Сойлу, подчерта, че твърденията за евентуален нов опит за държавен преврат целят да създадат в страната „атмосфера на политически хаос”. Бившият турски министър на културата и на отношенията с ЕС Омер Челик пък заяви, че този въпрос не присъства в дневния ред на страната. Най-остра беше реакцията на лидера на Партията на националистическото движение (коалиционeн партньор на Партията на справедливостта и развитието на Ердоган) Девлет Бахчели, според който разпространението на слухове за евентуална насилствена смяна на властта следва да се третира като държавна измяна.

В същото време обаче, анализаторът на турския вестник „Йени Шафак” Юсуф Каплан предполага, че възможният нов опит за сваляне на Ердоган този път може да бъде предприет не от намерилия убежище в САЩ проповедник Фетхулах Гюлен, а от определени групи в средите на въоръжените сили.

Четирите възможни сценарии за развитие на ситуацията

В прогнозите на експертите от RAND за развитие на ситуацията в Турция се разглеждат четири сценария. На първо място сред тях е вариантът, при който страната „ще остане член на НАТО, макар и доста проблемен, и ще продължи да подкрепя политиката за колективна сигурност на алианса. Отношенията с ЕС и САЩ ще продължат да се развиват предимно на икономическа основа и това ще позволи разногласията да бъдат преодолявани без особени проблеми”.

Според втория вариант, озаглавен „Възстановяващата се демокрация”, Ердоган ще загуби изборите през 2023, а спечелилите ги политически сили ще анулират конституционните промени, приети с референдума от 2017. Освен това те ще започнат да провеждат прозападна външна политика, „укрепвайки американско-турското и европейско-турското сътрудничество”.

Третият вариант разглежда възможността за „стратегически баланс”. В неговите рамки, Турция ще се опита да балансира военните си контакти (и военните учения с турско участие) между своите партньори от НАТО и новите си съюзници в Евразия и най-вече Русия, Иран и Китай. Експертите на RAND смятат, че този вариант „крие известни опасности за Турция”.

Накрая, в доклада се анализира и възможността за радикални промени в рамките на сценария за Турция като „евразийска държава”. Според този сценарий: „Взаимните подозрения и политическите разногласия с Европа и САЩ ще излязат от установените рамки, в резултат от което Анкара ще напусне НАТО и ще задълбочи сътрудничеството с Евразия и Близкия Изток. Отношенията и с досегашните партньори ще стават все по-конкурентни, което пък поражда риск от военни инциденти”.

В същото време, анализаторите от RAND правят своеобразен „реверанс” към турските военни, посочвайки, че министърът на отбраната Хулуси Акар би могъл да стане „идеалния посредник” между САЩ и Турция, 90% от чието население се отнася негативно към Америка. В тази връзка те предполагат, или по-скоро изразяват надежда, че Акар „ще продължи да бъде водещата фигура в турската отбрана”.

Естествено, в турското Министерство на отбраната квалифицираха доклада на RАND Corporation като „двусмислен”, а коментарите, касаещи турските военни – като „неоснователни” и „несериозни”. Самият Хулуси Акар пък заяви: „Изпитах тъга, когато прочетох доклада, защото съдържащите се в него твърдения относно мен, самия, турските въоръжени сили и Университета за национална отбрана са изкривени с очевидната цел да се забие клин между нас”.

Що се отнася до президента Ердоган, той моментално се възползва от текста и хипотетичните сценарии, лансирани от RAND, за да стартира нова вълна от преследвания срещу противниците на режима. Така, само за един ден, в края на февруари 2020, турската прокуратура нареди ареста на почти 700 души, включително военни и чиновници от съдебната власт. Както  посочва в тази връзка гръцкият вестник „Катимерини”: „Непосредствено след публикуването на доклада, редица официални лица в Анкара проведоха серия от тайни срещи. Проправителствените медии, като „Сабах” например, пък призоваха управляващите да се отнесат с пълна сериозност към този документ, тъй като

RAND тясно си сътрудничи с Департамента по отбраната на САЩ. Самият Ердоган използва ситуацията за да си разчисти сметките с вътрешната опозиция. Той например обяви,че основната опозиционна формация в страната – Народно-републиканската партия, следва да бъде разследвана за евентуални връзки с Гюлен, който се намира в САЩ и беше обвинен, че е организирал опита за държавен преврат през 2016”.       

Мигрантският коз и отношенията по оста Анкара-Брюксел

Междувременно, извънредните обстоятелства, свързани с епидемията от коронаверус, сложиха край на грандиозната геополитическа провокация на турския президент Ердоган, който се опита да постави ЕС на колене, отваряйки границата за стотици хиляди бежанци от Големия Близък Изток. Решението на Съюза да забрани влизането на чужденци на своя територия заради епидемията, означава и фактическа забрана за приемане на емигранти – както легални, така и нелегални. Германското Външно министерство, в частност, обяви, че прекратява за неопределен срок приемането на бежанци по хуманитарни причини и отменя съответните закони. Това принуди Ердоган спешно да търси „примирие”. В резултат от проведената през втората половина на март 2020 видеоконференция с лидерите на Франция, Германия и Великобритания, беше решено да бъде възобновена финансовата помощ за Турция, която – на свой ред – пое ангажимент да прекрати „бежанската война” срещу Европа. За постигането на този компромис помогна и твърдата позиция на Гърция, която направи всичко за да спре вълната от нелегални мигранти, макар и да отнесе доста критики от хуманитарните организации и европейските либерали. Както посочва в тази връзка политологът от Атинския университет Ченгиз Актар: „През всичките тези години Ердоган заплашваше да пусне милиони бежанци в ЕС и действително отвори границите, но претърпя поражение Гърция прояви твърдост, и в крайна сметка Ердоган трябваше да капитулира”. Все пак, той успя да измъкне от европейските лидери обещание да му отпуснат между един и два милиарда евро до края на 2020. Ердоган склони на този компромис, защото изпитва остър недостиг на финансови средства, освен това турските части в сирийската провинция Идлиб се оказаха в своеобразен капан.

Външната политика на президента Ердоган с основание се квалифицира като „неоосманистка” – той неслучайно разглежда Балканите, Сирия и Ирак като „традиционни турски територии”, а апетитите му се простират до Либия, Кипър и Сектора Газа. Турската „мека сила” активно действа по всички направления. Анкара укрепва позициите си на Балканите, където разполага с инструменти за влияние, включително чрез Косово, а отчасти и чрез Хърватска и България. Освен това, да не забравяме, че в Германия и други страни от ЕС Анкара може да разчита на многобройна турска диаспора. Само в Германия живеят над шест милиона турци, мнозина от които са немски граждани и са интегрирани в управлението на страната. Около половин милион турци са част от елита на средния и едрия европейски бизнес. Те участват активно в политическия живот на приелите ги държави, включително като депутати в провинциалните и федерални парламенти и все  по-често заеман ключови длъжности в органите на изпълнтелната власт. Паралелно с това в Европа продължава да са развива процес на пълзяща ислямизация, като през последните 20 години само в Германия са закрити около 600 християнски църкви и са открита почти 400 джамии. Турция играе ключова роля в този процес.

Последното изостряне на ситуацията беше свързано със стремежа на Ердоган да действа бързо и радикално срещу ЕС едновременно по няколко направления. От една страна, той е заинтересован да докаже на Брюксел значението на Турция за стабилността на Съюза и, нещо повече, да внуши на „еврократите”, че без нея сигурността в общото европейско пространство просто няма как да бъде гарантирана. От друга страна, турският президент демонстрира на Русия и другите играчи в региона, че следва единствено собствения си дневен ред и турските интереси не могат да бъдат безнаказано игнорирани. Освен това, натискът върху ЕС беше опит да окаже влияние върху позициите му по сирийския проблем, във вреда на Русия.

Намиращите се в Турция мигранти, при това най-вече онези, които не са от Сирия, се използват от Анкара като своеобразен „универсален ключ” за решаването на цял комлекс от проблеми. Впрочем, истината е, че турците все пак успяха да постигнат някои от целите си. Те, най-малкото, демонстрираха на Брюксел собствената му уязвимост по такъв критично важен проблем, като миграцията, защото именно въпросът за мигрантските квоти провокира най-яростните дебати между страните членки на ЕС. Държавите от Вишеградската група, в частност, продължават да се обявяват против тези квоти, а пък поредният наплив на мигранти постави на дневен ред и въпроса за екзистенциалната криза на Съюза.

Думите на австрийския канцлер Себастиян Курц, който характеризира действията на турския президент като „шантаж и тероризъм”, показват, че в Брюксел са наясно с цялата сложност на ситуацията. Ще напомня също, че Австрия и Полша решиха да изпратят свои гранични полицаи в помощ на гръцката жандармения, опитваща се да задържи вълната от нелегални имигранти от Турция. Освен това, отделни държави от ЕС заявиха, че ще окажат допълнителна финансова подкрепа на Атина. Паралелно с това Съюзът стартира не само мерки за укрепване на външните си граници и, в частност тази между Гърция и Турция, но и на вътрешните – например тези на Германия, Австрия и други държави. Освен това, Берлин официално заяви, че независимо от думите на Ердоган, границите на ЕС не са отворени за т.нар. „бежанци”.

Отношението на Брюксел към фигурата на турския президент е сложно и нееднозначно. На първо място, той често бива обвиняван в авторитаризъм, включително заради начина, по който беше преизбран за президент през юни 2018 с разширени пълномощия. На второ място, Европа не криеше негативното си отношение към сближаването между Турция и Русия, особено в сферата на военно-политическото взаимодействие в Сирия. В същото време, сегашното охлаждане на турско-руските отношения не създава възможност за някакво реално сближаване между Анкара и Брюксел, още повече, че „еврократите” вече не могат да използват за целта такъв инструмент като евентуалното турско членство в ЕС.

Съюзът все още не може да формулира общ подход по отношение на Турция, която очевидно  предпочита да търси споразумение с отделните страни членки, а не с ЕС, като цяло. Турската позиция се разглежда от Брюксел като независима както от Съюза, така и от САЩ и Русия. В тези условия между ЕС и Анкара има твърде малко допирни точки, въпреки претенциите на Брюксел да играе ролята на посредник между Турция и Русия относно ситуацията в Идлиб.

Като цяло, развитието на събитията потвърждава необходимостта от укрепване на отбранителната способност и подобряване на системата за защита на границите на ЕС. Освен това, твърденията на Брюксел, че е готов за всеобхватно партньорство с Турция, ако тя се върне към „демократичните норми”, не са в състояние да окажат реално влияние върху Анкара, която в момента категорично отхвърля всеки външен натиск. В същото време Съюзът е принуден да продължи взаимодействието с Турция в миграционната сфера, защото няма възможност да въздейства не само върху нея, но и върху ситуацията в Сирия, тъй като за целта би трябвало да започне диалог с Русия – нещо което САЩ, а и собствената му слабост, не му позволяват. При това положение на Брюксел му остава само едно – да премине в „глуха отбрана” и да укрепва границите си.

 

Бележки:

  1. https://www.memri.org/reports/erdo%C4%9Fans-chief-advisor-and-former-general-tanr%C4%B1verdi-presents-vision-%E2%80%93-reflected-turkeys
  2. https://www.rand.org/pubs/research_reports/RR2589.html

 

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите