29
Чет, Окт
5 New Articles

НАТО: Когато бъдещето пари под старите обувки

брой 2 2020
Typography

НАТО е изправена пред най-сложната среда за сигурност в историята си. Протичат процеси на трансформация и промени на баланси и зависимости. Светът става по–непредсказуем и по–комплексен. Очертава се нов световен ред, включващ повече властови центрове. Въпросът, който стои е, дали това ще стане по мирен път, или ще премине през унищожителния огън на военните действия.

Постепенното дългогодишно разрушаване на международната правна система и оттеглянето от международни договори, които осигуряваха известна предсказуемост, стратегическа стабилност и взаимен контрол, създават чувство за несигурност. Свидетели сме на разпад на политическата рационалност, вакуум на идеологиите, авторитарни тенденции. Велики и регионални сили с военна мощ и икономическо влияние са изкушени да налагат интересите си по силов път и да преминават всякакви червени линии, да се намесват в други региони и държави , което внушава непредсказуемост и силно увеличава риска от военни конфликти. Тази тенденция е придружена с растяща милитаризация и развитие на въоръжения на основата на високи технологии, които могат да преобърнат сегашните баланси на силите. Завръща се рискът от ядрена война. Наложените търговски войни и хибридни такива, в цялото им многообразие, неизбежно оказват отрицателно въздействие върху региони, съставени от страни на различно ниво на икономическо и обществено развитие. Разширява се отдавна  наложената тенденция към войни за ресурси. Международните организации губят своя авторитет и често се оказват безпомощни или до такава степен са „пробити” отвътре от лобистки и разузнавателни кръгове, че стават източник на манипулативни действия, тенденциозни кампании или документи, неотчитащи реално интересите на международната общност. Все по-голямо значение придобива липсата на стратегически диалог между европейските партньори и САЩ или между ЕС и САЩ, защото европейците пропуснаха да се позиционират след новата преориентация на САЩ към Китай като системен противников играч. Всичко това не може да не допринася за нарушаване на стратегическата стабилност. Моделът на търсене враг на всяка цена както в НАТО, така и в българската Концепция за национална сигурност, не отговаря на етапа на развитие на човешката цивилизация.

Заплахи за сигурността

В последната Декларация на НАТО (от Срещата на върха на 03/04.12.2019 в Лондон) заплахите  са отразени в т. 3. и прави впечатление, че на първо място е поставена Русия, като е приравнена с терористичните заплахи, въпреки че предварително доминираха остри оценки срещу Китай, главно от страна на САЩ, а в дневния ред на срещата фигурираше темата „Китайските военни амбиции”. Интересите се оказаха твърде различни за да може да се стигне до обща политика. Икономическите интереси на европейските страни в Китай бяха в основата на това противопоставяне.  

За разлика от политическото говорене на това ниво за заплахи от Русия, в докладите на повечето разузнавателни служби на отделните страни се прогнозира, че през 2020 рисковете ще идват от кибератаките, десния тероризъм и ислямизма, което е далеч по–реалистично. Обществените настроения също не отговарят на констатациите в Декларацията. Само 25% от американците считат Русия за геополитически противник, но цели 89% смятат кибератаките за най–близката заплаха  в бъдеще. В Германия пък 41% от немците смятат Доналд Тръмп за най–опасния лидер за световния мир.

Според проучване в 26 страни на Pew Research Center, в 10 от тях над 50% от населението считат САЩ за заплаха. От Русия се опасяват 36%, а от Китай– 35%.

За първи път обаче, напълно основателно, макар и на трето място, в Декларацията от форума се посочват нарушенията на международния ред, забравяйки все пак подобно погазване на международното право и от НАТО в близкото минало.

На четвърто място е поставена миграцията, а на последно – хибридните заплахи.

Военните заплахи обаче, реално не са на първо място за страните членки на НАТО и са по-скоро абстрактни, докато хибридните заплахи са реални и комплексни. Освен това, следва да си зададем въпроса, дали военната сила между държавите с мощно въоръжение въобще е в стратегическите им замисли? Защо да рискуват  да атакуват противника с военни средства, ако постигането на същинската цел да го принудят към определени действия е възможно с други, далеч по-евтини средства?

Днес много коментари погрешно изхождат от остарели представи за рискове и заплахи, защото отдавна вече не с военна сила, а с комплекс от хибридни въздействия, се постига отслабване на националната държава, загуба на суверенитет, промяна на нацинална идентичност и реализиране на дългосрочни цели в ущърб на национални интереси.

Нови средства и форми за водене на съвременната война

Сериозните промени в средата за сигурност  в глобален мащаб и практиката на водещите страни дават основание за следното обобщение на новите средства и форми за водене на съвременната война:

- Нови оръжия на високотехнологична основа, които променят съществено баланса на силите и се отразяват на стратегическото военно превъзходство на едната или другата страна в конфликта. 

- Хибридните форми и методи на война, изместващи традиционните такива. Те затрудняват установяването на началото на противниковия сценарий, целите му и начина на противодействие, което винаги остава постфактум.

Бързото утвърждаване водещата роля на кибероперациите, които още днес се превръщат в ежедневие за някои страни в «мирно време».

- Използване на «прокси–сили», които не въвличат едната или и двете страни в даден конфликт в преки военни действия. Това крие рискове от по-голяма дестабилизация  на цели региони и нерядко затруднява постигането на примирие по дипломатически път. 

- Въвеждане на икономически санкции като елемент от икономическа война и все повече като средство за решаване при всички видове спорове и конфликти.  Практика, която получи безпрецедентно развитие при президента на САЩ Доналд Тръмп дори  и при най–малкото несъгласие на дадена страна да се подчини на интересите на Вашингтон, включително и спрямо американските съюзници, най-вече в Европа. Последното ще навреди на съюзническата солидарност и на политиката на САЩ.

Очевидно е, че САЩ превърнаха санкциите в инструмент за всеки проблем, а Европа е особено уязвима, но икономическите войни често изострят основния конфликт (примери за това са Иран, Русия, Куба и др.). Икономическата война може да убива невинни. Санкциите могат да имат обратни и неочаквани резултати. Някои страни могат да склонят на компромис, но други да намерят изход в пряк военен конфликт.

Европа би трябвало да е заинтересована не от концентрацията на повече въоръжения  и личен състав на източното крило на НАТО и милитаризация на Черно море, а от иницииране на стратегия за противодействие на търговските войни. Търговският обем на Европа с Русия от 191 млрд евро може да бъде силно засегнат, а в търговията с Китай под риск ще бъдат поставени 1 млрд евро  дневно.

- Освен санкции, дори срещу съюзниците си, САЩ започват да поставят искане за заплащане на тяхното военно присъствие както от съюзниците ( Полша), така и от «нелоялни държави (Ирак). Тази тенденция лесно може да се разпространи и върху други страни, превръщайки се във фактор за поставяне в зависимост и подчинение в името на спечелване на превъзходство в един конфликт.

Разузнавателни признаци за предстоящ горещ конфликт

Независимо от  твърденията на всички страни, че не желаят война и оправдават въоръжаването и военната си подготовка с усилия за възпиране и гарантиране на мира, днес се намираме в момент, в който - според разузнавателните признаци за нарастване на една предвоенна обстановка, посочвани в учебниците на всички военни академии - се движим именно в такава посока.

Военните разузнавателни признаци за подготовка и приближаване на военен конфликт, през последните няколко години се изразяват в:

▪ Увеличаването ръста на военните бюджети както в световен мащаб, така и в САЩ и Китай. Единствено при Русия има намаляване на разходите. През 2019 Европа и Канада увеличиха военните си разходи с 4,6%, като това е петата поредна година на растеж. През 2024 тези разходи ще  достигнат 400 млрд долара.

▪ Ускоряване програмите за модернизация на ВС и разработка на нови видове въоръжения в търсене на превъзходство във военните способности. Наблюдава се както в САЩ, Русия и Китай, така и в европейските страни.

▪ Увеличаване на броя и обхвата на военните учения. Особено показателно е това на североизточния фланг на НАТО. «Defender 2020» е най–голямото през последните 25 години.

▪ Увеличаване способностите за развръщане на въоръжени сили  на театъра на военните действия  в мирно време и подготовка на пътища и рубежи за подход към потенциалния противник. Това е факт не само като решение на НАТО, но и  като основен предмет на военни учения.

▪ Увеличаване на концентрацията на въоръжени сили и бойна техника в направлението за евентуално водене на бойни действия. Наблюдава се както от страна на НАТО, така и от страна на Русия на североизточния фланг на Алианса и засилено военно присъствие на САЩ на Балканите и в Черно море.

▪ Промени във военните доктрини и заменяне на стари с нови директиви и наръчници например за психологически операции. САЩ въвеждат такива от 01.07.2020.

Политико-дипломатическите и икономически признаци, които вече наблюдаваме, са:

▪ Разтрогване на договори за контрол на въоръжения. Пример за това бе едностранното оттегляне на САЩ от Договора за забрана на ракетите със среден и малък обсег, последвани и от Русия.

▪ Влошаване на двустранните отношения между страните. Обща е констатацията, че нивото на отношенията САЩ-Русия е на най-ниското от Втората световна война насам.

▪ Активизиране на информационната война,  инсцениране на дипломатически и шпионски скандали, експулсиране на дипломати.

▪ Изтегляне от чужди банки на заложени в тях държавни резерви от злато.

Непосредствените признаци са:

▪ Навлизане със собствени или прокси-сили на територия на суверенна страна в нарушение на международното право и с несъстоятелни оправдания например с хуманитарна или «отбранителна» цел.

▪ Извършване на военни престъпления и политически убийства на чужда територия на суверенна страна без обявяване на война.

▪ Нанасяне на ракети и бомбени удари срещу обекти в друга страна под предлог борба с тероризма.

▪ Открити заплахи и предупреждения за предстоящи военни удари.

Всички тези 14 признаци са факт през последните години, а най–лошото е, че зачестяват и се изострят. Не може да ни успокоява фактът, че някои от тях са в регионален мащаб. Ако всичко това е в рамките на нормалното и няма основание за безпокойство, ще трябва да пренапишем учебниците, но не бихме могли да пренапишем историята.

Разширяването на НАТО

На срещата на НАТО на 03/04 12. 2019 в Лондон се очертаха различия между страните членки на НАТО по отношение разширяването на НАТО, по поведението на Турция, по скоростта на увеличаване на военните разходи и финансовите вноски, по отношенията с Русия и други.

Редица политици в Западна Европа, министри и анализатори  възразяват срещу постоянното разширяване както на НАТО, така и на ЕС. Така например, по повод предложенията за приемане на Украйна и Грузия, бившиият немски министър Клаус фон Донани заявява: „Какво защитава САЩ в Европа - нас или техните геополитическа интереси на велика сила? Политическата практика на САЩ дава за съжаление един съвсем убедителен отговор.”

През април 2019 генералният секретар на НАТО Столтенберг допусна приемането на Грузия и Украйна в НАТО, като подчерта, че не смята това за провокация към Русия. Той е прав като твърди, че противното би трябвало да означава, че Русия има право да решава, какво може и какво не може да правят нейните съседи. От друга страна обаче, само мисълта, че времето за нанасяне на ракетен удар  срещу Москва например се скъсява до броени минути, основателно изправя на нокти отбраната на Русия. Следователно, ако сме „миротворци”, би трябвало да отстраним първо този род заплахи, преди да обясняваме, що е то независима и демократична страна. На сегашния етап приемане в НАТО не може да има, защото Украйна бе превърната съвсем умишлено в буфер, който да раздели високотехнологична Европа от богатата на ресурси Русия, а Грузия има проблема с Абхазия и Южна Осетия. Въпреки военната подкрепа за Украйна и Грузия, в НАТО съществува мнение, че Украйна не е най–приоритетния съюзник, което предполага, че въпросът за членството и не стои на дневен ред.

Изявлението на президента Доаналд Тръмп от 9 януари 2020 за разширяване на НАТО със страни в Близкия Изток всъщност не е сензационно, ако си спомним аргументите на генералния секретар Столтенберг от август 2019.. А те бяха, че след разпадането на СССР се наложи НАТО да излезе извън своята територия в борба за прекратяване на етническите войни, пиратството и тероризма в Близкия Изток.

По отношение на евентуалното членство на страна от Близкия Изток може да се очаква, че повечето европейски страни ще се възпротивят на въвличане в размирния регион и ще възприемат този ход на американския президент като още един опит за натиск за коалиционно участие за решаване на поредния проблем, който всъщност самите САЩ създадоха. Не трябва да се подценяват обаче интересите на едрия европейски капитал, който настоява за по-голяма  роля на ЕС в Близкия Изток.

«Пропукванията» в системата на НАТО

Важно място сред промените през последните години, които поставят на изпитание целостта на Алианса, се проявиха в настъпилата несигурност за бъдещата роля на САЩ  като водеща сила. Разбира се, ако интересът на САЩ към Европа спадне, това няма да означава оттегляне на Вашингтон от НАТО. Впрочем, преориентирането към Азия и Китай води началото си далеч преди Доналд Тръмп да стане президент. Но по–малката готовност за компромиси, едностранното оттегляне от споразумения, фокусирането върху разпределяне на тежестите и санкциите срещу най–близки партньори в края на краищата подкопават политическите и военни основи на НАТО и увеличават конфликтния потенциал. Рисковете от създалото се недоверие между САЩ и Европа са в появата на стремежи в някои страни към акцентиране върху двустранното сътрудничество, фрагментиране и отслабване на Алианса, преди Европа да е придобила способности поне частично да  замени някои отбранителни функции на военния ни съюз. Данни от доклад на  Института за стратегически изследвания в Лондон сочат, че за да се компенсира евентуално отгеляне на САЩ от НАТО или Европа да се придвижи към своя «стратегическа автономия» ще са необходими допълнителни разходи между 95 и 357 милиарда долара. Видимото фокусиране на Вашингтон  върху някои европейски страни, отношението към търканията със САЩ и проекта за автономна европейска отбрана застрашават да задълбочат разделението и в самия ЕС. Някои крайни оценки против НАТО и за Европа би трябвало да предизвикат въпроса, какви амбиции биха се събудили в страни като Турция и Полша (например идеи за регионални военин съюзи или придобиване на ядрено оръжие), както и какви последствия би имало, ако Алиансът остане остарял, безсилен и тромав пред нарастващите глобални проблеми.  

Последните събития от началото на 2020, във връзка с които САЩ приканиха НАТО да се включи по-активно в провокирани от Вашингтон конфликти в Близкия Изток, придружени с нарушаване на международното право, за пореден път поражда въпроса за това, че е недопустимо Европа да следва безропотно САЩ в техните авантюри, особено когато дори не е питана за тяхното предприемане. Но само преди година имаше и пример на категоричен отказ на канцлера Ангела Меркел на предложението на САЩ европейски страни със свои кораби да се включат в демонстративна операция в Керченския пролив след очевидната провокация на украинския флот.

Но, ако отношенията със САЩ бяха предпоставката за някои процеси в Алианса, то дефицитът на солидарност се превърна в сериозен проблем, поради което основната цел на последната среща на върха в Лондон на 03/04. декември 2019 беше именно да се демонстрира нейното възстановяване и тя бе донякъде постигната поне на този етап.

Най–драматичната проява на разпад на единството в блока беше разбира се поведението на Турция през последните години  и противопоставянето на държави–членки една на друга (Гърция-Турция). На второ място, независимо от общите декларации на Съюза се очертаха твърде различни позиции на страните членки по отношение на заплахите и основно по отношение степента на заплаха от Русия. На трето място, поле на разногласия се превърнаха трансатлантическите отношения. Парадоксалното е, че недоверието като основен проблем между Запада и Русия и Китай започна да се пренася и между самите членове на НАТО и може би оттам трябва да започнат оздравителните процеси. За да може да се премине към изграждане на нова архитектура на доверие и сигурност в Европа, която да избистри и отношенията ни с Русия.

Примерите по отношение на дефицита на солидарност започнаха да се проявяват още в периода след разпада на потенциалния противник в лицето на Варшавския пакт с намаляване на финансовия ангажимент, нанесъл сериозни вреди на поддържането на необходиите оперативни способности. След решението в Уелс за постигане на 2% от БВП за военни нужди тази слабост постепенно започна да се преодолява, за да бъде отчетено на срещата на върха на 03/04 декември 2019 в Лондон, че вече 10 страни членки са повишили отбранителните си разходи до 2% от своя БВП - България, Великобритания, Гърция, Латвия, Литва, Полша, Румъния, САЩ, Франция и Естония. Но дори и при тази положителна тенденция някои страни с основание възразяват, поради  това, че този «напредък» не отразява реално приноса на всяка държава, защото е обвързан с БВП, зависещ силно от икономическия растеж. В Германия например, увеличаването на военните разходи до 2% би означавало ръст от 15 млрд евро! Освен това, някои страни удобно забравят, че още през 2014 в Уелс НАТО прие 11 измерители, само един от които е процентът от БВП за военни цели, а останалите са за  закупуване на основно въоръжение, т.е. инвестиционните измерители, за процент личен състав от СВ, ВВС и  ВМС, отговарящи на изискванията за участие извън страната, както и за самолети и кораби, които могат да се поддържат в операции и т.н. Т.е. тогава лъсва цялата истина за действителното състояние и принос на една страна. Премълчаването им днес е удобен начин за хитруване, подкрепен с доводи като включване на пенсиите на военните към тези разходи или еднократни такива като направените от България за закупуване на самолети, за да се представи  за „отличник”, а през следващите години 2020-2023 този показател отново слиза до 1,5%, защото не се планира увелечение, а е заложено дори и намаляване, макар и незначително. 

Липсата на солидарност беше демонстрирана не само от Турция, която с несъгласуваните си операции в съседна страна можеше да въвлече целия Алианс във война, но и от САЩ, които поставиха в риск френския и британския военни контингенти в Сирия с внезапното си решение за изтегляне от Северните провинции. По–късно в Ирак, след ликвидирането на иранския генерал Сюлеймани от спецчасти на САЩ, германският военен контингент остана в сложна ситуация, докато американците спешно напускаха своите бази заради риска от ракетни удари върху тях. Още по-голяма безотговорност обаче беше провеждането на такава операция по ликвидирането на високопоставен военен в нарушение на международното право поради риска от война не само в региона и неизбежната в такъв случай бежанска вълна към европейските страни.

Съществен нов момент е противопоставянето на страни членки на НАТО една срещу друга и то с демонстрация на военна сила, каквато предстваляваше турската операция за «защита» на сондажните дейности в нефтеното находище до Кипър. Нещо повече, формираха се «оси» от страни, в които влизаха и страни членки на НАТО срещу друга страна, също членка на блока: например Гърция-Египет-ОАЕ-Франция по повод и срещу споразуменията между Турция и Либия за делимитация на морското пространство и за оказване на военна помощ.

Особено актуален продължава да бъде проблемът на НАТО с Турция. Всъщност, тя винаги е била труден партньор и ръководството на НАТО е търсило нашето мнение, разбиране и решения за това. Тези проблеми обаче се задълбочиха изключително много след неуспешния опит за преврат в страната, рязкото влошаване на отношенията със САЩ и задълбочаване на сътрудничеството между Анкара и Москва. Заради закупуването на руските ПВО системи С-400 тя бе отстранена от проекта за самолета F-35. Но последва запалаха от Турция за закриване на базата в Инджирлик, в която се съхраняват американски ядрени боеприпаси. В познатия си стил на изнудване, какъвто  демонстрираше и спрямо ЕС, на срещата в Лондон, Анкара се опита да заплаши, че няма да подкрепи плановете на НАТО за Балтийските страни и Полша, но в крайна сметка беше разубедена от съюзниците си. Поради изключително важното стратегическо положение на Турция обаче, острото недоволство в НАТО и въпросите за нейното изключване (което е невъзможно, ако тя сама не реши да напусне) нямат и няма да имат последствия в обозримо бъдеще. Турция обаче демонстрира съвсем ясно, че не разчита на чл.5 от Договора и ускорено развива армията и отбранителната си индустрия така, че след 2023 да бъдат напълно независими. 75% от въоръжението и техниката вече е собствено производство. Впрочем, недоверието към поведението на САЩ накара и други страни, като балтийските например, непосредствено преди срещата на върха в Лондон в края на 2019 да изготвят "План Б" за самозащита, ако Вашингтон оттегли подкрепата си, а това се случва за първи път в историята на Алианса.

Източният и Югоизточен фланг на НАТО

Черноморският регион

По обясними причини, първостепенен за евентуални бъдещи операции на НАТО е Северноизточният му  фланг, отговор на което е и т.н. «предно присъствие» по източните граници, дефинирано като «превантивно възпиране на потенциално използване на сила при овладяване на кризи». Тезата, че възпирането е по-ефективно от намесата е остаряла и не създава, а руши доверието. Много по-важно днес е да се дискутира модел, създаден чрез ефективно съчетаване на политически и военни мерки.

Черноморският регион, също винаги е бил «ключов компонент в западните стратегии като подстъп към Близкия Изток, осигуряване на енергоносители от Централна Азия към Европа и срещу „руска експанзия“, но след 2014 последва логично  активизиране на военно-стратегическите планове и действия, изразяващи се в засилване на милитаризацията на региона. От факта, че той е външна граница на ЕС и НАТО произтичат и най-съществените изводи и съображения за неговата сигурност и бъдеще.

Няма реални перспективи за връщане на Крим към Украйна поради изключителното стратегическо значение за Русия да защити, от една страна, подстъпите към вътрешността на страната, а - от друга - да запази и контрола над Черно море и излаза към Средиземно море. Тъй като сегашното ръководство на Украйна едва ли ще изпълни Минските споразумения, допустима прогноза е замразяването на конфликта. Това означава да се запази милитаризирането на региона, т.е. противопоставянето на Русия и поддържане на военното присъствие на военноморски сили на САЩ и НАТО. Доминиращите военни сили в Черно море обаче ще останат  Русия и Турция.

Освен постъпилите през 2019  на въоръжение във ВМС на Русия 18 нови кораба, през последните две години бяха въведени три такива, въоръжени  с крилати ракети „Калибър“, а подводният флот се увеличи с две подводници. Силата на руската страна обаче е в двата нови дивизиона за ПВО със зенитно-ракетни системи «С 400 Триумф», ракетните комплекси «Панцир С1» и бреговите ракетни дивизиони «Бастион» и «Бал». Руската страна значително укрепи и своите военновъздушни сили в Крим, разполагайки 10 бомбардировача Tu22M3 Backfire.

Алиансът прие «Черноморски пакет» от мерки, способстващи за още по–голямо увеличаване на военното  присъствие и контрол в Черно море. Освен постоянното присъствие на военни кораби и разузнавателни полети на авиацията, НАТО увеличи броя и обхвата на военните учения в Черно море. Според Стратегията за противодействие на Русия в Черно море от октомври 2019, на практика Вашингтон ще изиска от цитираните в документа съюзници и партньори, а сред тях са Румъния и България, нови ангажименти. Няма съмнение, че за нас те ще бъдат конкретизирани в  рамките на Стратегическия диалог между България и САЩ, започнал на 08.01.2020, съгласно подписаните от премиера Бойко Борисов документи на 25. 11.2019, по време на посещението му в САЩ. На съвместната си пресконференция с румънския премиер Людовик Орбан от 09. 01.2020, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг  потвърди за пореден път, че „Черно море е от стратегическо значение за НАТО. Алиансът възнамерява да продължи да засилва присъствието си в този регион”.

Голямото струпване на въоръжени сили и бойна техника рязко увеличава риска от случайни и неволни инциденти, сблъсък или рязко изостряне на напрежението, които могат да възпламенят  обстановката в региона.

Отклоняването на идеята от 2016 за създаване на „постоянна морска флотилия“ на НАТО в Черно море, бе положителна стъпка, но трябва да се признае, че и други страни–членки на НАТО, като Германия например, не бяха склонни да я подкрепят и благодарение на тях идеята не се реализира.  Достъпът на кораби на САЩ и НАТО през Босфора може да се облекчи, ако Турция завърши изкуствения канал северно от Истанбул с параметри, подходящи за големи плавателни съдове. Защото Конвенцията от Монтрьо важи само за естествени проливи.

От военно–оперативна гледна точка обаче, в това затворено море трудно би могла да се развърне военно-морска операция на големи международни формирования. Всеки квадратен метър и морски съд е под контрола на руските и турските ВМС и може да бъде поразен от руските военноморски платформи в рамките на до 3-4 минути, независимо дали това ще е с ракета «Калибър» или друго оръжие.

Балансът на силите в Балканско-Черноморския регион обаче ще се промени, ако Турция придобие ядрено оръжие, като Ердоган за пореден път постави този въпрос - този път в ООН, през септември 2019. Още от есента на 2014 датират разузнавателните данни, че Анкара работи тайно върху програма за създаване на ядрена бомба. Подготовката за производство на ракети с далечен обсег на действие е в ход и първата такава турска ракета ще се появи през 2021.  

Източното Средиземноморие

Важността на Източното Средиземноморие нарастна след срива на доверието към Турция и последните й амбиции за овладяване газовите ресурси около Кипър и Либия.

С разширяване на споразумението за военно сътрудничество  на 04.10.2019, включително за базата в Крит, (способна да приема самолетоносачи), военно-въздушната база Лариса, където вече са  разположени американските дронове MQ-9 Reaper и многоцелеви изтребители F-22 Raptor, армейските бази в Стефановикио в Магнезия и пристанището на Александруполис, значително се увеличават американските военно–оперативни възможности в региона. Според гръцки коментатори, САЩ целят да включат Гърция в плана си за т.н. „фронтови държави”, които щели да имат „сдържаща роля”, като Полша и Израел.

Плановете на САЩ да приватизират стратегически важното пристанище Александропулис е от голяма важност за действията на САЩ към Русия и Балканите. Това е една от възловите точки на газопровода между Гърция и България и Трансадриатическия газопровод. Разположен близо до контролирания от Турция пролив на Дарданелите, Александруполис свързва Егейско и Средиземно море с Черно море. Слагайки ръка на това пристанище НАТО и САЩ могат да прехвърлят сили на Балканите само за броени часове и с лекота да спрат търговията на Русия през Черно море с останалия свят, блокирайки Дарданелите.

Намерението на САЩ  да използват армейския тренировъчен полигон Криволак в Македония, който е най–големия на Балканите (22,546 ха), ще даде възможност за разполагане на този полигон за БЛС (дронове), които, в зависимост от техния обсег, скорост и предназначение - бойни или разузнавателни, използвайки и българското въздушно пространство, ще  могат да заменят ракетите с малък и среден обсег и ще обхванат района на Черно море и на Източното Средиземноморие.

За региона и, в частност, за България, особено важно е да не се превърнем във «фронтови пояс», по думите на бившия помощник държавен секретар на САЩ Виктория Нюланд и да избегнем крайната  милитаризация на Черноморието, поради което е необходимо намирането на баланс между отбранителна и възпираща  мощ на страната ни като част от НАТО и ЕС в съчетание с активна политика на мир и развитие на икономическите отношения.

Проблемните решения на НАТО в Лондон

Основните усилия на срещата на НАТО на 03/04 декември 2019 не стигнаха в дълбочина по  някои от основните му проблеми, защото бяха насочени преди всичко към възстановяване на солидарността и туширане на възможни кризи. Но трябва да признаем, че провокативното изказване на френския президент Еманюел Макрон, достатъчно рано преди срещата, за ”мозъчната смърт” на Алианса, дори най-често да бе изваждано от контекста, допринесе за известен успех. Освен че накара президента Тръмп да направи ясно изявление за НАТО и провокира външния министър на Германия Хайко Маас към идеята за работна група, дебатът ясно очерта въпросите: Как гарантираме сигурността на Европа? Какъв е смисълът, каква е целта на НАТО? Как се отнасяме в Съюза един към друг? Т.е., напомни, че НАТО се нуждае спешно от дискусия.

За съжаление, предложенията за нова стратегия не бяха подкрепени, а такава щеше да предопредели и конкретизира може би други насоки. Вместо това бе прието предложението за създаване на високопоставена експертна група под ръководството на генералния секретар на НАТО Столтенберг, която до следващата среща на върха да изготви Доклад с предложения за преодоляване на политическата несигурност в Съюза. Не минаха и предложенията на Франция за промяна във Вашингтонския договор. Очевидно имаше дефицит на задълбочен анализ на актуалните стратегически предизвикателства с които се сблъсква Алиансът и предложения, как да се съгласуват позициите на страните една с друга за да укрепят още повече своя Съюз.

Използването на Космоса

Стъпката към използването на Космоса като пето бойно поле освен морското, въздушно, наземно и киберпространство, отваря проблема за разполагане на въоръжения в космоса от САЩ и НАТО, което пък е тежък удар върху съществуващите договори, забраняващи въоръженията в космоса. Обявеното от НАТО е двойно подвеждащо, защото създава впечатление, че опитите на САЩ да отворят „последната граница” за милитаризация се признава на международно ниво. Една стъпка, която е всичко друго но не и приемлива, а на практика е незаконна, според международното право. Тя ще тласне Русия и Китай към надпревара във въоръжаването. Този казус ще повлече след себе си въпроса, че евентуалното нападение от Космоса в бъдеще ще се разглежда като повод за задействане на чл.5 от Вашингтонския договор.

Изкуственият интелект

Различия между Европа и САЩ има и в областта на развитие на изкуствения интелект за военни цели. Подходът на САЩ е към постигане на високотехнологично превъзходство, докато европейските страни държат на регулиране и отчитане на етичните параметри, непозволяване действията на автономни оръжия без контрол и решаваща намеса на човека. Очевидна е необходимостта и от международно регулиране. Защото изкуственият интелект ще проникне навсякъде и ще промени войната. А това предполага придобиване на надмощие над други държави. Напредъкът в развитието и използването на изкуствения интелект протича бързо и непрозрачно, което прави процеса непредвидим. В приетата през 2018 обща европейска декларация за сътрудничество в сферата на изкуствения интелект, за да не се допусне още по–голямо изоставане от САЩ и Китай, фокусът е върху увеличаване на технологичната и индустриална конкурентноспособност на ЕС. Целта на стратегията е увеличаване на инвестиционния обем до края на 2020 с 20 млрд евро.

Ядрените оръжия и разоръжаването

Европа очевидно силно подценява или пък беше безпомощна да повлияе на САЩ и Русия за отказа от Договора за забрана на ракетите със среден и малък обсег, както и за крайно несигурното продължаване на Договора за стратегическите ядрени въоръжения СТАРТ–3, чието действие изтича през 2021, а тя ще бъде основен потърпевш. НАТО не видя смисъл в мораториума върху ракетите със среден и малък обсег, който Москва предложи миналата година, но получи отговор единствено от френския президент Макрон. Надпреварата в създаването на нови ракети–носители между двете велики сили САЩ и Русия вече е в ход, като финансирането от Вашингтон бе осигурено още преди две години (на 12.12. 2019 бе изпробвана ракета със среден обсег извън разрешеното от Договора), а Москва официално обяви разработването на ракети надхвърлящи ограниченията на Договора за такива със среден и малък обсег, които досега бяха само с морско базиране. На експертно ниво, включително и в САЩ, се прави извода, че има „спешна нужда от сътрудничество с Русия в ключови области, особено по ядрените оръжия, в противен случай ни заплашва нов кръг от надпревара във въоръжаването.”

Замисълът на френския президент Макрон за европейски защитен ядрен чадър бе отречену включително от генералния секретар на НАТО Столтенберг, още преди да се стигне до дебат. Германия също не е склонна да подкрепи такава дискусия. За по-голяма независимост от САЩ обаче се застъпват 52% от германските граждани, дори това да им струва двойно увеличаване на военните разходи, според изследване на Фондация Кьорбер от септември 2019.

Военната мобилност в НАТО

Докладваната на срещата на НАТО в Лондон подготовеност на новите Съвместни сили с много висока степен на готовност е елемент от т.н. «възпиране като военна способност». На практика обаче, не са решени редица въпроси, касаещи военната мобилност и възможността за придвижване на силите към евентуалния театър на военни действия. Вярно е, че за инфраструктурни мерки, осигуряващи бързо придвижване на техниката и личния състав към границите на Русия бяха заделени 6,5 млрд евро. От една страна, това потвърждава ясно, кого смятаме за противник, а от друга страна е признание, че подходът не е осигурен инфраструктурно. Например между фенското пристанище Хавър и естонската столица Талин трябва да се пресекат 170 реки. В източноевропейските страни 90% от аутобаните, ¾–ти от второстепенната пътна мрежа и 40% от селските пътища и мостове са разрешени за превозни средства  максимално за клас MLC 50. Т.е. тежки танкове като «Леопард 2», «Абрамс М1» или «Челинджър», които са от тежък клас MLC80, не съответстват на нормите на тези пътища.

Последното общо учение, което включваше и преминаване на американски сили от гръцките пристанища през България, към Румъния и Украйна, показа и слабост в различните гранични режими, поради което се заговори за необходимостта от своеобразен «Натовски Шенген». Изненадващото обаче в такива анализи е, очакването, че при нарастващата урбанизация са възможни военни сблъсъци в местата с концентрация на градско население.

Военното учение «Defender 2020», което се провежда от януари до юни 2020, с 37 000 участници от 15 държави членки и две партньорски страни е истинско предизвикателство, включително и с транспортирането 33 000 машини и товари. И прехвърляне на най-голям брой американски сили в Европа.

Способността на НАТО да се обновява

След срещата в Лондон няма съмнение, а и генералният секретар Столтенберг не отрича, че НАТО трябва да се обнови. Само че заинтересованите от запазване на статуквото аргументират, че всичко се свежда до защита на обществения модел –свободната демокрация, а не признават разяждащия характер на либералния  модел. Вторият им аргумент, че без САЩ  НАТО не може да просъществува е верен дотолкова, че «просъществуването» му не би било в този му вид. Нуждаем се от НАТО и силна Европа, за да се справим с настоящите многобройни заплахи и произтичащите от това предизвикателства за сигурността. Но, силата сама по себе си, не е достатъчна: Европа трябва да действа. Вярно е, че  трябва да получи по-големи задължения в отбраната, но тя не е склонна това да става, докато презокеанският й съюзник  изсмуква ресурсите й, дори и налага санкции и политики и използва територията и логистиката й за възпиране на руското влияние. Европейците трябва да настояват командните структури на НАТО да са в състояние да предоставят елементи от генералщабната дейност за операции под ръководството на ЕС. Необходима е промяна в задачите и способностите на НАТО, защото в новите условия нараства ролята не толкова на военния фактор, колкото на разузнаването, силите на полицията и жандармерията, специалнтите сили, на съдебната система и на бързото взаимодействие със съюзниците.

Отбранителната индустрия на страните членки на НАТО

Увеличаването на военните бюджети на страните членки и тенденциите към разширяване обемите на търговията с оръжие, но и недостигът на някои редки метали, поставят въпроса за бъдещето на отбранителните индустрии в нашите страни. Решенията на НАТО от Уелс през 2014 се отразиха, като цяло, положително, в резултат от което бе заложено въвеждането на ключови технологии, заявени комплексни мултинационални оръжейни системи (разбира се тук не става дума за страни с по–скромин възможности като България). Изведнъж се оказа обаче, че в повечето страни отбранителната индустриална база не е достатъчна за да удовлетвори такива тенденции, а това обещаваше конкуренция и изместване от по-силни играчи. Освен това отбранителните индустрии междувременно станаха много по-зависими от експорта. Международната конкуренция, натискът за консолидация и търсенето на по–комплексни оръжейни системи доведоха до разрастване на големите оръжейни концерни, чийто годишен оборот се увеличи с десетки милиарди. В други страни обаче, средноголемите фирми често бяха принуждавани да се специализират в определени технологии и някои свободни ниши. Бъдещето принадлежи на информационните мрежи и въздействието им  във всички родове на въоръжените сили, организационните и военните области - включително киберсферата. Добър пример за това е немско-френско-испанската програма FCAS, предназначена за свързване на дронове, бойни самолети, спътници и самолети за командни пунктове за  управление на самолети. За да се намали броят на различните оръжейни системи в Европейския съюз е необходимо съвместно планиране, коопериране и взаимни компромиси в интересите. Зад очертаващото се съгласие за европеизиране на политиката за износ на оръжие обаче, често има различни очаквания. Германия например, се надява на европеизация на германския стандарт, други очакват Европа да стане по-силен международен играч и да отпаднат предпоставките за конфликти между европейските страни, което да направи по-възможна и общата външна политика.

Връзката между увеличаване на военните бюджети и нарастналия износ на оръжие подхранва критиките, че НАТО служи само за снабдяване на военно-индустриалния комплекс на САЩ с огромни средства на данъкоплатците.  Президентът Доналд Тръмп още през юли 2019 настояваше европейските страни да купуват повече американско въоръжение. Българският президент Румен Радев беше единственият, който много точно и  реалистично реагира на претенциите на Тръмп, посочвайки, че «НАТО не е борса за сигурност». Парите в повече не гарантират сигурността на хората, а печалбите на производителите.  

Увеличаването на военният бюджет до 2% от БВП е в интерес и на българската военна индустрия, ако държавата съумее да съдейства за интегриране на фирмите от отбранителната индустрия в международни проекти. За съжаление, политиците не отчетоха значението на своевременното финансиране на изследователската и развойна дейност, новите технологии и развитието на собствени кадри в тази сфера.

По отношение на иначе добрата инициатива за Постоянно структурирано сътрудничество (ПЕСКО) и европейския Фонд за отбранителна индустрия има реален риск поради слабия си потенциал България да не може да се възползва от тези проекти в желаната степен, което ще ни остави в периферията при процеса на интегриране в европейската отбрана.

Предложението на президента  Радев на срещата на НАТО в Лондон за подпомагане на страните  в нужда с индустриално сътрудничество и трансфер на технологии безспорно е в правилната посока, но не е достатъчно. Може би трябва да се потърсят нови форми – например да се създаде фонд, от който финансово по-слаби страни да получават средства за изграждане и поддържане на нови военни способности.

Сценарий за развитие на НАТО

При сегашната сложна ситуация в света, регистрираните проблеми и несигурност в НАТО и резултатите от последната среща на върха в Лондон на 03/04 декември 2019, можем да очакваме основно два сценария на развитие с два подсценария на втория.

Първо, страните членки запазват способността за вземане на общи решения, увеличават, но сравнително бавно, ангажиментите си по отношение на финансовия принос в отбранителните способности, като това продължава да илюстрира известна разлика в някои от тях между официално заявени  амбиции и реални способности. Определената група за разработване на предложения за промени под ръководството на генералния секретар Столтенберг ще представи на следващата среща на върха през лятото на 2020 своите виждания, които ще са далеч от действителните пробеми на Алианса. Разногласията със САЩ остават на познатото ниво. Т.е. запазва се статуквото с леки промени към по–добро. Това е най-вероятното развитие на състоянието на Алианса.

Вторият сценарий ще зависи от степента на евентуално намаляване ролята на САЩ в НАТО и степента на разногласията в рамките на Европа, което предопределя наличието на два подварианти:

▪ Всяко намаляване ролята на САЩ ще тласне някои страни към засилване на двустранните отношения със САЩ, а други към т.н. «стратегическа автономия» и изграждане на европейски военни способности под ръководството на Франция и Германия, т.е. ще се оформи едно европейско ядро, а ролята на НАТО ще намалее.

▪ При по-категорично намаляване ролята на САЩ, което е малко вероятно, източноевропейските страни ще съобразят, че ако заложат само на двустранните отношения със САЩ, биха били твърде несигурни и това ще  е за сметка на отношенията им с останалите европейски страни. В такъв случай ще трябва да се види, дали европейските държави ще са способни да продължат сътрудничеството си в сегашния обем, или ще има разслоение между тях в различни формати.

За съжаление, както межународните фактори, така и управлението на България предполагат, че и в двата последни подварианти нашата страна може да остане в една фронтова зона от Балтика до Средиземно море под силно американско влияние и по-откъсната от Централна Европа.

Както става ясно от горните два сценария, НАТО няма да изчезне, но трансформацията му ще зависи от собствената инициатива под натиска на неизбежните глобални процеси и способността на световната общност да замени блоковата система от времето на Студената война с нова, която да отговаря на интересите на народите, а не да бъде инструмент на една или друга велика сила. Трябва да приучим водещите страни в НАТО да признават, че заплахите за периферията на Европа са по-различни от тези в центъра на континента и имат своята специфика.

Изходът е в това, да намерим смелостта да инвестираме повече в собствените си страни и стабилизиране на съседите, както и в самочувствието да отстояваме националните интереси, вместо да плащаме данък за реализацията на чужди такива. За това са необходими политическа визия, нова концепция за сигурност, приемственост на правителствата и активно участие във формирането на общите решения на НАТО и ЕС.  

 

Използвана литература:

 

  1. London Declaration: Issued by the Heads of State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in London 3-4 December 2019, https://www.nato.int/cps/en/natohq/official_texts_171584.htm
  2. Climate Change Still Seen as the Top Global Threat, but Cyberattacks a Rising Concern, https://www.pewresearch.org/global/2019/02/10/climate-change-still-seen-as-the-top-global-threat-but-cyberattacks-a-rising-concern/
  3. Claudia Major , Die Rolle der Nato für Europas Verteidigung Stand und Optionen zur Weiterentwicklung aus deutscher Perspektive, SWP-Studie 2019/S 25, November 2019,

https://www.swp-berlin.org/10.18449/2019S25/#hd-d53745e666

  1. Klaus von Dohnanyi (SPD): USA hatten Russland Zusage gegeben – Keine Nato-Osterweiterung, Die Welt, 20. Juni 2019, https://welt.web25.info/2019/06/20/klaus-von-dohnanyi-spd-usa-hatten-russland-zusage-gegeben-keine-nato-osterweiterung/,
  2. Andrey V. Kortunov, How to Stop NATO, 4 december 2019, https://eng.globalaffairs.ru/book/How-to-Stop-NATO-20268
  3. Marius Müller-Hennig, Nicht hirntot, aber paranoid, IPG, 03.12.2019, https://www.ipg-journal.de/rubriken/aussen-und-sicherheitspolitik/artikel/nicht-hirntot-aber-paranoid-3916/
  4. Aufrüstung trotz Streit, 05.12.2019, German-Foreign-Policy, https://www.german-foreign-policy.com/news/news/detail/8127/
  5. Sidney E. Dean, Sicherheitspolitische Umfrage in den USA – Isolationistische Strömungen befürchtet, https://esut.de/2019/12/meldungen/politik/17465/sicherheitspolitische-umfrage-in-den-usa-isolationistische-stroemungen-befuerchtet/
  6. Maximilian L. Knoll, Relevance of Speed – Militärische Mobilität in der NATO, 30.11.2019 , https://esut.de/2019/11/fachbeitraege/streitkraefte-fachbeitraege/16875/relevance-of-speed-militaerische-mobilitaet-in-der-nato/

 

* Основател и директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения и член на УС на Българско дипломатическо дружество.