Конфликтът между Украйна, Русия и проруските сепаратисти от Донбас се точи вече шеста година. Досега в него са загинали 13 хиляди души, а милиони хора бяха принудени да напуснат родните си места, превръщайки се в бежанци.
Той създава опасност от дългосрочна конфронтация между Русия и Запада, която разкъсва самото сърце на Централна Европа и дори е в състояние да прерасне в по-мащабен сблъсък. На карта е заложено изключително много. Дали обаче американските правителствени експерти водят активни и енергични дебати относно това, как по-ефективно могат да бъдат преодолени възникналите в Източна Украйна проблеми? По никакъв начин!
"Стадно мислене", вместо дебати
Липсата на съдържателни дискусии за случващото се в Украйна намира отражение в термина groupthink (буквално, "групово мислене", т.е. мислене въз основа на групов консенсус, а в преносен смисъл - "стадно мислене" - б.р.), навлязъл в американския политически лексикон през 70-те години на миналия век, когато нашите политици и анализатори напразно се опитваха да разберат, защо общото мнение на елитните експерти в сферата на националната сигурност за войната във Виетнам, се оказа толкова погрешно. Защо всички те вярваха, че САЩ ще победят в тази война? Този термин отново стана актуален по време на скандала с наличието на оръжие за масово поразяване в Ирак. При анализа, последвал американската интервенция в тази страна, стана ясно, че анализаторите са били толкова сигурни, че Саддам Хюсеин крие арсенали от химическо и биологично оръжие, че "просто са игнорирали всички факти, които не са потвърждавали техните хипотези". Малобройните политически съветници, опитващи се да предупредят Белия дом, че разрушаването на управлявания от партията БААС Ирак, ще разруши и целия силов баланс в Перскийския залив, просто бяха накарани да млъкнат. Между другото, оказа се, че този баланс е бил изключително важен елемент и за сдържането на Иран, чието влияние започна да нараства веднага след нахлуването на САЩ в съседен Ирак. Почти никога досега обаче, признаците на "стадното мислене" не са се проявявали толкова ярко и нагледно, както по време на изслушването в Конгреса на експертите по Украйна, в рамките на процедурата за импийчмънт.
Предната линия
Както е известно, основните свидетели, извикани да дадат показания в Конгреса, доста се разминаваха в мненията си относно това, дали американският президент наистина е отложил предоставянето на военна помощ на Украйна, за да принуди нейното ръководство да му окаже определени "неправомерни политически услуги". Те обаче бяха единодушни относно предизвикателкствата, с които Съединените щати се сблъскват в тази страна. Според общото им мнение, Украйна се намира на "предната линия на стратегическото съперничество между Запада и реваншистки настроената Русия на Владимир Путин" и затова САЩ са длъжни да и окажат ефективна подкрепа. Те твърдяха, че това съперничество засяга и военната сфера, поради което Америка следва постоянно да предоставя военна помош на режима в Киев. "Ние се сражаваме с Русия в Украйна, за да не ни се налага да водим битката с нея в САЩ" - твърдяха въпросните свидетели. Освен това, те са убедени, че става дума за идеологическо съперничество, тъй като "свободна и демократична Украйна е естествен съюзник на Съединените щати и западния либерализъм". Това общо мнение беше най-точно формулирано от доскорошния специален пратеник на САЩ за Украйна Кърт Волкър: "Американските национални интереси в Украйна изискват да противодействаме на руската агресия, както и да съдействаме за превръщането на тази страна в силна, стабилна, демократична и просперираща държава, способно да преодолее корупционното си наследство и да се интегрира в трансатлантическата общност. Това е изключително важно за националната сигурност на САЩ. Ако Украйна, която е люлката на славянската цивилизация, дълго преди Москва, постигне успех и се превърне в свободолюбива, просперираща и способна да гарантира сигурността си демокрация, това би вдъхнало огромна надежда, че и Русия ще може да се промени някой ден. Тоест, че и тя ще преодолее проклятието на авторитаризма, ще осигури по-добър живот на руския народ, ще победи корупцията, ще сложи край на агресиите срещу съседите и ще прекрати заплахите по адрес на САЩ и съюзниците им от НАТО. Съединените щати са изключително заинтересовани Украйна да постигне успех в тази посока".
На пръв поглед, подобна логика изглежда напълно разумна и непораждаща каквито и да било дебати. Впрочем, ако вярваме на свидетелите срещу Тръмп, и днес не би могло да има две мнения по темата за Украйна. Всички те в един глас твърдят, че по всички тези въпроси отдавна е налице междупартиен и междуинституционален консенсус. Намекът е ясен: след като е налице пълно единодушие по украинската тема и нашата гледна точка се подкрепя изцяло, значи именно тя е правилната. Директорът на украинския отдел в Съвета за национална сигурност Александър Виндман го каза по следния начин: "съгласуваната гледна точка на Съвета за национална сигурност е най-доброто и най-обосновано съждение в цялото американско правителство". Докато даваше показания пред Конгресна, той спомена този документ повече от 30 пъти.
Да не забравяме Виетнам и Ирак
Въпреки това, както показа и съкрушителният ни провал във Виетнам, както и този в Ирак, съгласуваното мнение на експертите невинаги е рецепта за успеха в реалния свят. Истината е, че американската политика по отношение на Украйна отдавна се гради на илюзии и днес е буквално затънала в този илюзорен свят. Фактическият провал на украинската ни политика не е следствие от погрешни политически изводи, слаба работа на администрацията или лошо кадрово управление, макар да е съвършено очевидно, че екипът на Тръмп страда от всички тези недостатъци. Впрочем, той не е последица и от политизацията вътре в т.нар. "дълбока държава", или от други форми на съпротива от страна на бюрокрацията, макар че всички тези недъзи също са факт. Сегашният подход на Америка към Украйна търпи провал, защото междуведомственият консенсус, за който толкова уверено говорят свидетелите по процедурата за импийчмънт, се основава на няколко ключови предпоставки, които се оказват абсолютно нереалистични, сблъсквайки се със суровите реалности на Украйна и Русия.
Първата и най-важна от тези предпоставки е, че Украйна може да бъде интегрирана в трансатлантическата общност, доминирана от НАТО, и при това може да съхрани своята териториална цялост и собствената си идентичност. Привържениците на тази гледна точка си затварят очите пред няколко неудобни факти. На практика, европейците не подкрепят особено идеята за членствата на Украйна в НАТО, тъй като много от тях с пълно основание се опасяват, че подобно членство може да доведе до военен конфликт с Русия. Москва вече даде да се разбере, че ще се противопоставя на експанзията на НАТО в Украйна, комбинирайки директната военна намеса, информационната война и подривните действия. Налице са всички основания да смятаме, че тя ще продължи да действа по този начин точно толкова време, толкото сметне за необходимо. Както беше казал навремето Хенри Кисинджър, за Русия, Украйна не може да бъде просто "поредната" чужда държава.
Съществуват обаче и по-фундаментални проблеми. В самото украинско общество има много сериозни разминавания в мненията относно Русия и Запада. И колкото повече Украйна се доближава до присъединяването към трансатлантическата общност, толкова по-активна ще бъде съпротивата на рускоезичното население в източните области на страната. По същия начин, колкото по-близо се оказва Украйна до интеграцията в евразийските обединения, доминирани от Русия, толкова повече ще нараства съпротивата на украинските националисти от западните райони. Сепаратистките движения в Донбас не възникнаха на празно място, но и Вашингтон имаше на кого да се опре, организирайки "февруарската революция" през 2014. Тоест, ако се основаваме на вярата, че Украйна, като държава, може изцяло да бъде включена в обритата или на Запада, или на Русия, подобен подход е обречен на неуспех.
Кой накара Саакашвили да рискува?
Естествена последица от тази фалщива предпоставка е увереността, че американската военна помощ за Украйна ще съдейства за сдържането на "руската агресия" и увеличава шансовете за постигането на мир. През 2008 нашите политици базираха на сходни предпоставки американската политика по отношение на Грузия. Тъй като бяхме убедени, че Русия има някакви претенции към грузинската територия, ние увеличихме военната помощ за Тбилиси, обявихме, че някой ден тази страна ще стане член на НАТО и нееднократно предупреждавахме Москва, че няма да допуснем да осъществи агресия срещу Грузия. На практика обаче, ние непреднамерено тласкахме и двете страни към война. Кремъл беше обезпокоен от евентуално ново разширяване на НАТО, а грузинският президент Михаил Саакашвили повярва, че страната му е изключително важна за Вашингтон, затова той може да си върне със сила сепаратисткия анклав Южна Осетия, разчитайки, че САЩ няма да оставят Грузия на произвола на съдбата. В крайна сметка, макар че Вашингтон нееднократно и недвусмислено предупреждаваше Тбилиси да не предприема подобна стъпка, Саакашвили реши да рискува. В резултат от това избухна война, в която Грузия беше разгромена.
Този конфлект съвсем не беше първия случай, когато американските експерти тълкуват по съвършено погрешен начин намеренията на друга държава и в същото време оценяват неправилно възможността на САЩ да сдържат нейната агресия. Така, в мемоарите си, Дийн Ачесън дава друг, заслужаващ внимание пример за това, колко много са сбъркали в оценките си американските експерти в навечерието на японското нападение среку Пърл Харбър, през 1941: "Всички в Държавния департамент и правителството, като цяло, изтълкуваха п огрешно намеренията на японците. При това грешката не беше свързана с неразбиране на военните планове на японското правителство в Азия. Нито пък се дължеше на подценяване на японската враждебност. Ние подценихме огромните рискове, които беше склонен да поеме генерал Тоджо, за да постигне целите си. Никой във Вашингтон не осъзнаваше, че той и неговото правителство смятат завладяването на Азия не като въпрос на нечии амбиции, а като условие за оцеляването на Япония. Тоест, за тях това беше въпрос на живот и смърт. Те напълно отхвърляха възможността страната да продължи да съществува в нестабилно състояние, заобиколена от велики и враждебни държави - САЩ, СССР и, евентуално, един възроден и възходящ Китай".
Да повишим цената за Русия?
Днешно повторение на тези грешки е погрещното допускане, че Путин вижда в конфронтацията с Украйна средство за удовлетворяване на собствените си амбиции, а не насъщна необходимост, свързана с оцеляването на самата Русия. Междуинституционалният консенсус и вярата, че можем да променим руската политика, като направим продължаването на конфронтацията по-скъпо и по-болезнено за Москва, абсолютно не отчита тази необходимост.
Третата предпоставка заема централно място във външнополитическите подходи на Америка след разпадането на Съветския съюз. Става дума за идеята, че в основата на американската сигурност може и следва да бъде поставена програма за преобразования в чужбина, включваща трансформирането на управляващите там режими. Тоест, САЩ се нагърбват да преформатират вътрешната система на държавното управление, както и да променят политическата култура на чужди за нас страни. Като целта е, те да станат по-свободни, по-демократични и "по-западни" и, в резултат от това - да са по-малко склонни да воюват с нас или пък помежду си.
Според този междуинституционален консенсус, преобразуването на Украйна по американски образ и подобие (което уж неизбежно ще доведе и до преобразуването на Русия, както твърди Волкър), не само ще гарантира по-добър и богат живот на украинците, но и по-силно ще обедини и подсигури Европа и САЩ.
В основата на тази наивна вяра е заложена хроничната ни склонност да разглеждаме американските интереси в Украйна само като производна на нейното придвижване по непрекъснатата траектория от авторитаризъм към демокрация и свободен пазар. Дали украинските избори стават по-свободни и справедливи или обратното? Дали корупцията се усилва или отслабва? Дали властта на закона укрепва или бива ерозирана? Непрекъснато си задаваме тези въпроси, опитвайки се да разберем, дали Украйна и нейното ръководство вървят в правилна или в неправилна (т.е. проруска) посока. Американците до такава степен са свикнали да гледат на другите държави през тези "очила", че вече дори не могат да си припомням, кога за последен път са оценявали събитията или са формулирали политиката на САЩ по друг начин.
Нашият елит в сферата на националната сигурност отдавна трябваше да е осъзнал, че за промяната на американската външна политика, затънала в посткомунистическото покровителствено отношение, което не носи никакъв ефект, е необходимо нещо много повече, отколкото провеждането на свободни и честни избори, уволняването на корумпираните чиновници и приемането на закони за реформи. Само че Америка няма сили за такава промяна. Освен това, въпросните експерти следва да разберат, че кандидатите да се облагодетелстват от американската щедрост са се научили много добре да се възползват от надеждите на САЩ, свързани с тяхната демократизация, за да получават от Вашингтон политическа подкрепа и материална помощ.
САЩ са затънали в една чужда и неразбираема за тях вражда
Осъществяването на американската външна политика на основата на подобна програма за преобразувания в чужбина по никакъв начин не способства за прокарването на фундаменталните ни интереси. Именно заради този подход Америка затъна в блатото на завишените очаквания и рухналите надежди. Затънали сме във фракционната вражда на чужди нам култури, които никога не можем да разберем до край. И в тези обстоятелства ставаме жертва на умелите манипулации на цинични чуждестранни политици. Нагледно отражение на този проблем станаха противоречивите изявления на враждуващите помежду си украински фракции пред американските представители, във връзка с външната намеса в президентските избори в САЩ през 2016, или назначаването на Хънтър Байдън в Съвета на директорите на частната украинска газова компания "Бурисма". Най-комично обаче беше предложението американския чиновник от украински произход Александър Виндман (който обвини пред Конгреса Тръмп в "държавна измяна") да стане министър на отбраната на Украйна.
Най-поразителното в сегашния междуинституционален консенсус в САЩ обаче, не е само пълния му провал. Налице се и по-тревожни моменти. Онези, които се придържат към неговите постулати, дори не могат да си представят, че има други ефективни начини да разберем и реагираме на проблемите, с които се сблъскваме в Украйна и Русия. И тъй като тези хора са неспособни да формулират обоснована алтернатива, те моментално анатемосват всяко отклонение от общоприетата догма. Всеки, който мисли различно, бива квалифициран от тях като неинформиран, злонамерен или поддал се на фалшивата руска пропаганда.
Истината е, че САЩ не разполагат с жизнеспособна алтернатива на сегашната си политика спрямо Украйна. В момента, нито Вашингтон, нито Москва, са готови да обсъждат каквито и да било "големи сделки", касаещи архитектурата на европейската сигурност, макар че техните противоречия по този важен и мащабен въпрос са в основата на украинския конфликт. Със сигурност обаче, бихме могли да помислим за по-умерени подходи, гарантирайки на Москва, че Украйна не е и никога няма да стане кандидат за членство в НАТО. В същото време, трябва да уважаваме правото на Киев да избере предпочитаните от него икономически и политически връзки. Това не само би съдействало за разведряването в руско-американските отношения, но и ще разшири пространството за либерализация вътре в Украйна, защото нейните вътрешни реформи ще бъдат по-малко свързани с геополитиката. Подобен подход не би бил възприет като награда за руската агресивност, нито пък като цинична сделка, постигната през главата на украинския народ. Това ще бъде просто прагматичено отражение на онези неудобни реалности, с които се сблъскваме в Украйна и Русия.
Няма нищо странно в това, че участващите в изслушванията за импийчмънта на Тръмп в Конгреса експерти се основават на общия набор от аналитични предпоставки и политически убеждния. Груповият консенсус (т.е. стадното мислене) дава по-големи гаранции на един чиновник, че ще запази работата си и може да разчита на добра кариера. Затова пък, ако отправиш предизвикателство към общоприетата гледна точка, това едва ли ще е от полза за теб. Още повече, че когато политиката, определяна от същото това "стадно мислене", търпи провал, този провал е колективен, а не индивидуален. Бюрократите си гарантират сигурност с "количество", а не с "качество". А когато са виновни всички, на практика, не е виновен никой. "Стадното мислене" обаче, може сериозно да ерозира сигурността и да навреди на нашите национални интереси. Така беше във Виетнам. Така беше в Ирак. Така беше през 2008 в Грузия. И точно това се случва отново днес в Украйна.
*Авторът е вицепрезидент на Центъра за национални интереси, в миналото е бил шеф на "руския отдел" на ЦРУ. Автор на книгата "Руският капан" и анализатор на "Нешънъл Интерест".
