29
Пет, Май
25 New Articles

Северноатлантическият алианс: между търсенето на нова парадигма и екзистенциалната криза

брой 2 2020
Typography

Последната среща на върха на НАТО показа, че пукнатината между САЩ и Европа се е разширила, в същото време станахме свидетели на остри нападки между водещите европейски членове на пакта, в лицето на Франция, Германия и Турция.

Освен това, участниците в срещата не съумяха да дадат ясен отговор на ключовите въпроси, формулирани от френския президент Макрон в нейното навечерие: „С какво и с кого се бори НАТО? Кой е общият ни враг? Кои са общите ни теми? Какво следва да се прави след разпадането на Договора за ракетите със среден и малък обсег? Дали Русия е наш враг? Или пък Китай? И, дали целта на НАТО е да ги обявим за врагове? Или пък наш общ враг все пак е тероризмът?”.

На фона на взаимните обвинения и общата неяснота относно по-нататъшното развитие на алианса,  очевидно губи актуалността си формулираната през последното десетилетие стратегия за неговото реформиране с цел да се постигне абсолютна доминация във всички сфери (военна, технологична, информационна, икономическа и т.н.) и да се гарантира контрол над световните ресурси и жизненоважните комуникации. Планираше се тези цели да бъдат постигнати, чрез трансформирането на НАТО в инструмент за глобална военно-политическа намеса в интерес на „колективния Запад” и най-вече на САЩ. Това обаче не се случи, а в Лондон не бяха изтъкнати и убедителни доводи за запазване на сегашната стратегия за реформиране на алианса, която очевидно се основава на погрешни приоритети.

Европа – обречена на несигурност?

Илюстрация за мащабите на съществуващите разногласия и преживяваната от алианса криза е и заключителната декларация от срещата на върха в Лондон. В нея, сред геополитическите предизвикателства, очертаващи се по всички стратегически направления, се изброяват „агресивните действия” на Русия, представляващи заплаха за северноатлантическата сигурност; тероризмът във всичките му форми и прояви; държавните и недържавни субекти, нарушаващи международния ред. Посочва се и, че нестабилността в прилежащите на НАТО зони стимулира нелегалната миграция, както и че пактът се сблъсква с ескалиращи хибридни и киберзаплахи. Повтаря се и добре познатата теза, че „докато съществува ядрено оръжие, НАТО ще продължи да бъде ядрен алианс”. Космическото пространство също се обявява за оперативна сфера на пакта.

Съществуват няколко фактора, способстващи за задълбочаващата се фрагментация на НАТО и непозволяващи приемането на ясни и съгласувани решения, които да определят стратегията на алианса през следващите няколко години. Опитите за приспособяване на НАТО към новите политически реалности силно се затрудняват от това, че САЩ са на път окончателно да изгубят доскорошното си тотално военно  превъзходство, от разногласията във Вашингтон относно американската външна политика, както и от възраждането на глобалното геополитическо съперничество между Съединените щати, Русия и Китай. В същото време, американците продължават политиката си за „изсмукване” на все повече средства от своите европейски съюзници. В тази връзка ще напомня, че в навечерието на срещата на върха в Лондон, американският военно-индустриален комплекс си гарантира огромни финансови постъпления в рамките на два проекта за военно-техническо преоборудване на силите на НАТО. Така, по програмата „Наземно наблюдение на алианса” (Alliance Ground Surveillance/AGS) през ноември 2019 във военновъздушната база „Сигонела” в Италия беше прехвърлен първият от петте поръчани в САЩ безпилотни летателни апарати AGS NATO RQ-4D. Възможностите на тези дистанционно управлявани разузнавателни апарати ще позволят на алианса да контролира обширни сухопътни и морски пространства, прилежащи на границите на Русия в цялото пространство от Кавказ до Балтийско море. Цената на един такъв дрон е около 190 млн. долара, без да броим необходимото наземно оборудване. Освен това, пак през ноември НАТО възложи на американската компания Boeing модернизацията на 14 самолета за далечно радиолокационно откриване AWAKS-NATO (с което срокът на експлоатацията им ще бъде удължен до 2035), на стойност един милиард долара. По този повод, френският министър на отбраната Флоранс Парли не пропусна да отбележи, че САЩ нямат право да натрапват на своите съюзници собственото си въоръжение, а Европа следва сама до създаде военни инструменти, съответстващи на нейната икономическа и политическа мощ. В същото време, Парли посочи, че сигурността на Европа не може да бъде гарантирана без диалог с Русия. Французите очевидно възнамеряват да закрепят водещата роля на Париж в изграждането на нова Европа, способна не само на думи да провежда собствена политика в сферата на отбраната. При това, в качеството си на ядрена държава, Франция претендира за специфична роля в НАТО, разчитайки амбициите и да бъдат подкрепени от водещите европейски съюзници – Германия, Италия и Испания, както впрочем и от Великобритания, която преживява труден момент.

Основната задача, която трябваще да бъде решена в хода на подготовката, както и на самата среща на върха в Лондон, беше поне временно да бъдат смекчени ескалиращите противоречия между членовете на НАТО, демонстрирайки пред света някаква видимост за единство. В крайна сметко обаче, това не се случи и участниците в срещата се разделиха очевидно недоволни един от друг, като американският президент дори отказа да участва в традиционната заключителна пресконференция.

На срещата беше подкрепен курсът към създаване на ефективни инструменти на ЕС за гарантиране сигурността на континента във всички възможни случаи, включително по неговата периферия. В същото време САЩ и НАТО се стремят да държат под контрол дйствията на европейските държави, демонстриращи нарастващ стремеж към постигане на стратегическа автономия, с което са свързани редица фундаментални въпроси на отбранителната политика на ЕС. Концепцията за стратегическа автономия се разработа последователно в основополагащите документи на Съюза, включително в ежегодната „Глобална стратегия на ЕС”. През 2017 в структурата на Съюза бяха създадени Европейският фонд за отбрана и Постоянното структурирано сътрудничество (ПСС), освен това редовно се публикува координиран доклад по отбраната. Показателно в тази връзка е, че 55% от германците биха искали Европа да може да се защити без помощта на САЩ, а 48% се обявяват за изтегляне на американските части от страната.

Във Вашингтон се безпокоят най-много от стремежа на част от европейските си партньори да формулират собствени приоритети и да вземат собствени решения по въпросите на външната политика и сигурността. Както е известно обаче, ключът към постигането на стратегическа автономия е укрепването на собствената военна мощ. Тоест, европейските въоръжени сили трябва да са в състояние да бъдат надеждна опора за политическите, дипломатически и икономически действия на Съюза. Вероятно за да успокои опасенията на Вашингтон, Европейският парламент лансира инициативата за разработване на дългосрочна стратегия за противодействия на Русия, чиито три основни стълба са: сдържане, респектиране и трансформация. В крайна сметка, на последната среща на върха на НАТО беше декларирано разбиране относно необходимостта от увеличаване на европейския отбранителен потенциал, който да може да се използва под егидата както на алианса, така и на ЕС. В същото време обаче, засега не се очертават реални контури на такъв модел.

Най-тежкият период в историята на НАТО

Според някои анализатори, Северноатлантическият алианс, който само преди по-малко от трийсет години излезе победител в студената война с Варшавския пакт, преживява вероятно най-тежкия период в седемдесетгодишната си история. Те смятат, че НАТО е в състояние на системна криза, провокирана от несъгласуваните действия на страните участници, както  и от неяснотата относно стратегията за развитие на алианса и неговата самоидентификация, като цяло.

Променящият се враг

Преди седем десетилетия, т.е. в разгара на студената война, НАТО беше създадена изключително с цел да се противопостави на Съветския съюз и контролирания от Москва т.нар. „социалистически лагер” в Източна Европа. По онова време, смисълът от съществуването на алианса беше еднозначно ясен и на никой не му идваше на ум да задава въпроси, относно необходимостта от него. Както в Брюксел, така и във Вашингтон, Анкара, Атина или Лондон, съществуваха сериозни опасения от евентуална „комунистическа експанзия” и те съзнателно работеха за изграждането на доминирана от САЩ система за общоевропейска отбрана.

Но след като Съветската империя се разпадна през 1991, а нейните източноевропейски сателити се освободиха от опеката и още преди това, НАТО се изправи пред неизбежния въпрос за по-нататъщния смисъл на съществуването си. За известен период от време в негов отговор се превърна борбата с тероризма, като войските на НАТО бяха ангажирани в инициираните от САЩ военни операции в Афганистан, Ирак и други държави по света. Навсякъде, където присъстваха обаче, те демонстираха пълната си несъстоятелност. Истината е, че без американската армия, естонците, белгийците, поляците или българите нямат никакъв шанс в подобни войни. Освен това, не беше съвсем ясно, защо европейците следва да се ангажират с войната срещу тероризма далеч от Стария континент, при положение, че правителствата на водещите държави в ЕС, както и самата Европейска комисия, отвориха границите на Съюза за милиони мигранти от Големия Близък Изток, сред които неизбежно присъстват и потенциални (както и съвсем реални) терористи. Тоест, докато европейските военни рискуваха живота си в Афганистан, европейските бюрократи съвсем съзнателно наводниха ЕС с граждани на същия този Афганистан, както и на Ирак, Сирия, Сомалия, Мали и т.н.

Тук е мястото да напомня и, че НАТО не можа да се справи и със задачата да защити южните граници на Европейския съюз от вълните на неконтролируема миграция. Алиансът се оказа безсилен пред стотиците хиляди либийски, сирийски, иракски, афганистански и т.н. „бежанци”, като причините за това са както несъгласуваните действия на отделните страни членки на пакта, така и общата позиция на ръководството на ЕС, което – общо взето – не възразяваше против приемането на мигрантите.

Русия – неподходящият противник?

САЩ, които продължавват да са ядрото и основния играч в НАТО, се опитват, на първо място, да постигнат максимално финансиране на прокарваните най-вече от Вашингтон отбранителни проекти на алианса от страна на европейските му партньори, а на второ място – усилено прокарват идеята за „новия враг” в лицето на Русия (а в последно време и на Китай). Само че далеч не всички страни членки са съгласни с това.

Действително, Русия много трудно би могла да бъде приета за враг от страни като Италия или Португалия, например. Впрочем, Франция и Германия също отдавна не я смятат за враг, нещо повече – обявяват се за разширяване на сътрудничеството с Москва по ключовите направления, съзнавайки, че без Русия е невъзможно да се говори за колективна сигурност в Европа. Изключение са редица източноевропейски държави и най-вече Полша, Латвия, Литва, Естония и Румъния, както и – донякъде – скандинавските, в лицето на Норвегия и Дания. Както е известно, във Варшава, Вилнюс, Талин и Рига, противопоставянето на Русия се е превърнало в своеобразна „държавна идеология”, затова тези страни наистина са заинтересовани от повишаване активността на НАТО по източното направление и настояват за разполагане на все нови военни контингенти на пакта (особено американски) на своя територия, както и за изграждането там но военни бази. Което е разбираемо донякъде, предвид факта, че появата на нови военни обекти в Полща, Прибалтика и Румъния, неизбежно е свързано с финансови инвестиции, под формата на различни дотации и военна помощ.

Тоест, в НАТО очевидно е налице разминаване между интересите на отделните участници. От първостепенно значение за САЩ и Великобритания например, е военното сътрудничество с Полша, Румъния и балтийските постсъветски държави, чиято цел е създаването на своеобразен пояс за сдържане на Русия. Друга група страни от пакта обаче, и най-вече Франция, Германия и Италия, не смятат Москва за „екзистенциаен противник”. Впрочем, те отдавна говорят за криза на Северноатлантиеския алианс и необходимостта да бъде създадена автономна общоевропейска отбранителна система.

Гръцко-турската конфронтация

Накрая, да не забравяме, че има двама членове на НАТО, намиращи се в изключително сложни, да не кажем конфронтационни, отношения помежду си, а на всичкото отгоре и двамата поддържат тесни връзки с нарочената за „враг” на пакта Русия. Това са Турция и Гърция.

Сегашните отношения между Турция и САЩ са доста напрегнати и двусмислени, като причината е прекалено самостоятелната политика на Реджеп Ердоган, чието решение страната му да закупи руски зенитно-ракетни комлекси С-400, беше своеобразен шамар в лицето на Доналд Тръмп, опитал се да използва всички възможни и невъзможни лостове за натиск (включително признаването на арменския геноцид) за да предотврати тази сделка. Турците обаче не се поддадоха на натиска и в крайна сметка това не доведе до кой знае какви последици за тях, което на практика означава, че САЩ дадоха заден ход, тъй като Анкара все още е твърде важен съюзник за Вашингон. Тук е мястото да напомня, че на срещата на НАТО в Лондон, Турция се противопостави на публикуването на нов план за защита на Източния фланг на НАТО, докато Алиансът не признае кюрдските „Народни отряди за самоотбрана“ и Работническата партия на Кюрдистан (ПКК) за терористични организации.

В контекста на сегашните американско-турски противоречия, Вашингтон възлага все повече надежди на Гърция. В тази връзка, САЩ целенасочено укрепват военното сътрудничество с Атина, която също е заинтересована от това, но по чисто прагматични съображения, които не са свързани с нарастващата американско-руска конфронтация. Гърците са заинтересовани от създаване на максимално ефективна система за отбрана в случай на евентуален конфликт с Турция. Защото истината че тези двама съюзници от НАТО на практика са по-скоро врагове. Докато продължава да съществува проблемът със Северен Кипър (допълнително подсилен от турските претенции за газовите находища в островния шелф и плановете на Кипър, Гърция и Израел за изграждане на т.нар. Източносредиземноморски газопровод), гръцко-турският конфликт няма как да бъде разрешен и проблемът ще продължи да виси неопределено дълго време, тъй като турците няма да напуснат Северен Кипър по мирен начин. Затова гръцкото правителство разглежда разполагането на американски части на своя територия и изграждането на нови военни бази, като ефективни гаранции против враждебните действия на Турция. Впрочем, по същия начин разсъждават и в Никозия.

От друга страна обаче, и Гърция, и Кипър подчертават специалните си отношения с Русия, което обяснява и отказа им да се подчинята на искането на Вашингтон да забранят влизането на руски военни кораби в техните пристанища. Което е разбираемо, предвид историята на двустранните гръцко-руски отношеия, културните и икономически връзки, както и наличието на сериозна руска общност в Гърция и Кипър, както и на голяма гръцка общност в Русия.

Показателно е, че на фона на сегашната криза в НАТО, САЩ усилено се стремят да интегрират в пакта все нови държави. Така, на южния фланг на НАТО бяха приети Черна гора (2017) и Северна Македония (2020), която дори склони да си промени името за целта. Продължават да се лансират и планове за интеграцията на Украйна и Грузия в алианса,  въпреки очевидното им нереалистичност.

Опитите за интеграция на неутралните скандинавски държави

Накрая, Вашингтон и Брюксел активно развиват отношенията със Стокхолм и Хелзинки, надявайки се да привлекат към алианса неутралните Швеция и Финландия. Това би позволило многократно да нарасне военната мощ на НАТО по изключително важното северно направление, защото при подобно развитие цялата Скандинавия би се оказала в алианса. За целта, стратезите на НАТО се стремят да акцентират върху „военно-екологичното направление” в активността на Северноатлантическата организация. Както е известно, защитата на околната среда се превръща във все по-приоритетна тема за много европейски правителства. Като това се отнася най-вече за скандинавските държави – т.е. както за Норвегия и Дания, които са членове на НАТО, така и за неутраллните Швеция и Финландия. На този фон, акцентът върху военно-екологичното направление би повишил шансовете за интегрирането на последните две страни, под предлог, че те ще станат членове не на един агресивен военен блок, а на своеобразен „екологичен алианс”, защитаващ природата на планетата от „антиекологичните сили”, в лицето на Русия и Китай. Така погледнато, присъединяването на Финландия и Швеция вече не изглежа толкова фантастичен сценарий. Още повече, че Вашингтон се нуждае именно от такъв военен блок, който да включва скандинавските държави, балтийските постсъветски републики, Полша и Румъния (а вероятно и България), под егидата на САЩ и Великобритания. Това напълно се вписва в американските планове за създаване на пръстен от враждебно настроени държави по целия периметър на руските граници и разполагането там на американски военни бази и контингенти.

В това отношение, Франция, Германия и Италия вече не играят съществена роля и интересуват Тръмп и обръжението му само като източник на финансиране на нарастващите военни разходи в Европа, тъй като САЩ постоянно се опитват да им прехвърлят основното бреме по издръжката на амриканските военни контингенти и бази на Стария континент. Ето защо, не бива да изключваме, че в близко бъдеще НАТО може да се ангажира с операции против замърсяването на околната среда във всички точки на планетата. Още повече, че това би било отличен инструмент за прокарване на собствените икономически интереси на САЩ и Великобритания и борба с реалните и потенциални конкуренти, особено в сферата на добива на енергоносители.

Естествено, тези операции ще бъдат насочени не против американските или британски компании, а против техните китайски и руски конкуренти, представяни за „най-големите замърсители на околната среда”. Именно под подобни квазиекологични лозунги се готви да действа НАТО (т.е. САЩ) по това ново за пакта направление. Между другото, не бива да се учудваме, ако те бъдат използвани и за прекратяването на големите енергийни проекти с руско участие на територията на България.

Европейска сигурност без САЩ и НАТО?

През лятото на 2019 американската аналитична платформа «War on the Rocks», предлагаща експертиза в сферата на отбраната, публикува изключително любопитна статия, озаглавена „Кризата на европейската сигурност: какво да очакваме, ако САЩ излязат от НАТО”. Нейни автори са програмният директор по международните въпроси на германския неправителствен „мозъчен център” Körber-Stiftung Лиана Фикс и д-р Бастиан Гигерих – директор по отбраната в Международния иститут за стратегически изследвания (IISS). В нея се анализират резултатите от проведената малко преди това своеобразна командно-щабна или по-точно политическа игра на тема, какво би станало, ако САЩ решат да напуснат НАТО и да изтеглят войските си от Европа.

 На пръв поглед подобно развитие изглежда съвършено нереално. Истината обаче е, че живеем във време, когато и по-фантастични хипотези се реализират на практика. Само допреди няколко години например, едва ли някой би сметнал за възможно Турция да заговори за напускане на НАТО, а пък Великобритания да излезе ЕС. Впрочем, ако се вярва на New York Times, в началото на миналата 2019 Тръмп неколкократно е обсъждал със съветниците си, както и с висши военни, възможността страната му да напусне НАТО още до края на годината. Наистина, на срещата на върха на пакта в Лондон през декември 2019, той зае точно противоположната позиция, но нищо не му пречи отново да я промени ако спечели президентските избори през 2020 например.

Така че, да се върнем към провелата се през лятото на 2019 „игра”, в която са участвали пет групи експерти от САЩ, Великобритания, Германия, Франция и Полша. В основата и е бил поставен следният сценарий. Стартирайки през февруари 2021 втория си президентски мандат, Доналд Тръмп декларира, че след като европейските съюзници нито могат да свършат нещо сами, нито пък са склонни да плащат достатъчно за собствената си отбрана, разчитайки за всичко на Америка, САЩ са решили да излязат от алианса и спешно да изтеглят частите си от Европа. Малко по-късно пък избухва криза в Западните Балкани, като в една от държавите от региона е осъществен „проруски преврат”, подкрепен от Москва, чиито флот дори блокира морските подстъпи към нея (макар да не е ясно, как това би попречило на НАТО да се намеси по суша).

В своите анализи, част от участващите в играта експертни групи обсъждат възможността при  подобно развитие да влезе в действие прословутият чл.5 от Устава на НАТО, но в крайна сметка стигат до извода, че е по-вероятно да бъде приложен чл.4, предвиждащ само консултации със застрашената държава и оказване на косвена подкрепа. Експертите са единодушни, че без наличието на гаранции за сигурност от страна на САЩ, „доверието към чл.5 и към взаимните задължения в сферата на отбраната, са поставени под въпрос”. Или казано с други думи, никой няма да е склонен да воюва за партньора си от НАТО. От друга страна, дори ако САЩ продължат да са член на алианса, съществуват много сериозни съмнения, че европейските им партньори без колебание ще влязат във война с противник като Русия. Впрочем, това се отнася и за самите САЩ, за които няма да е нещо ново да изоставят съюзниците си на произвола на съдбата.

В рамките на „играта” се анализира и сценарий, според който Русия ще разположи в своите западни райони крилати ракети с наземно базиране и разширен обсег до 4500+ км (очевидно се визира сухопътен вариант на руските ракети „Калибър-М”, чиито изпитания вървят в момента). Посочва се, че поради недостатъчно ефективната европейска противовъздушна и противоракетна отбрана, тази заплаха за Европа ще има дългосрочен и дори екзистенциален характер, ако американските части наистина напуснат континента. Тук обаче възникват няколко важни въпроса.

Например, дали ако американсите системи за ПРО останат в Европа, биха могли да я защитят от подобна заплаха? Едва ли, особено предвид ниската ефективност дори и на най-новите версии на зенитно-ракетните комлекси Patriot, демонстрирана по време на войната в Йемен например. Освен това, да не забравяме, че дори системата за ПРО THAAD, още по-малко пък системата Aegis Ashore и нейните ракети SM-3, могат да помогнат особено срещу руските крилати ракети. Не е ясно и, защо експертите са загрижени само за ракетите с наземно базиране на руснаците, а игнорират многобройните носители на такива ракети с морско или авиационно базиране? Или пък, защо забравят за руските балистични ракети, с каквито разполагат комплексите „Искандер-М” (чиито обсег скоро ще бъде увеличен), да не говорим за свръхзвуковите ракети „Кинжал”? Между другото, американското военно присъствие също не би могло да защити Европа от тях, тъй като САШ не могат да им противопоставят нищо сериозно. Затова пък, страните, където са разположени американски части, автоматично се превръщат в мишени на руското (включително термоядрено) оръжие.

В тази връзка, в хода на „играта”, германската експертна група е предложила да бъдат анализирани възможностите на подписания в началото на 2019 между Франция и Германия Договор от Аахен, както и способността на Франция и Великобритания да разширят своите „ядрени чадъри”, включвайки в тях и други европейски държави. Както е известно, според Аахенския договор, Берлин и Париж се ангажират да си оказват взаимно всякаква помощ, включително и военна, в случай на въоръжено нападение срещу територията на някоя от тях. Подписването му провокира сериозни критики от страна на американските „атлантисти”, както и на някои от новите членове на ЕС и НАТО от Източна Европа. Според тях, наличието на НАТО обезмисля договора. По-важното обаче е, че остава неясно, как и докъде биха могли да бъдат „разширени” ядрените чадъри на Франция и Великобритания. Британският ядрен потенциал например е малък и недоразвит и не включва тактическо ядрено оръжие, пък и носителите му не са чисто британски. Освен това, да не забравяме, че Великобритания напуска ЕС, а и не е сигурно, че ако САЩ излязът от НАТО, тя ще остане в алианса.

Ситуацията с Франция е по-различна, но истината е, че френската стратегия за ядрено сдържане залага повече на това, никога да не допусне ядрена конфронтация с Русия или с Китай, което се посочва и в редица официални документи, касаещи отбраната на страната. Тоест, в нея се разчита на неприемливо високата цена на евентуален ядрен удар срещу Франция. Възможно е обаче, за Европа, като цяло, подобна цена да се окаже „по-приемлива”. Освен това, да не забравяме, че след като бойно дежурство изпълнява само една френска атомна подводница, Париж рискува да остане без потенциал за ответен ядрен удар, ако въпросната подводница бъде открита и потопена от противника. Което означава, че Франция нито иска, нито пък е в състояние да разшири ядрения си чадър върху цяла Европа, дори Берлин или Брюксел са склонни да платят за това.

Според експертите, създаването на германски ядрен потенциал е малко вероятно и ненужно, заради силната вътрешна опозиция. Ето защо френската експертна група констатира (също както и Макрон), че без САЩ НАТО става нефункционална и предлага вместо алианса да бъде създаден европейски модел за колективна отбрана, на основата на двустранни договори. На свой ред, британските експерти смятат, че страната им би останала в НАТО само, ако играе там водеща роля в планирането и управлението на пакта. Тоест, ако замени в това отношение САЩ. Проблемът обаче е, че британският военен потенциал не позволява на Лондон да предявява подобни претенции.

Що се отнася до позицията на полската експертна група, тя е по-скоро очаквана. Според участниците в нея, Варшава не вярва на европейските гаранции за сигурност, нито пък е склонна да участва в съвместни военни проекти с останалите европейски държави, а предпочита да гарантира сигурността си чрез двустранен военен пакт със САЩ. Впрочем, възможно е сходно решение да предпочетат и някои други източноевропйски държави, като трите балтийски постсъветски републики и Румъния. В крайна сметка, подобно развитие би могло да доведе до формирането на своеобразна „нова НАТО” с участието на тези страни и САЩ. Въпросът обаче е, дали ако американците наистина решат да излязат от НАТО, ще са склонни да я заменят с подобен „квазиалианс”?

Някои изводи

Според авторите на споменатата по-горе статия, посветена на провелата се през лятото на 2019 „политическа игра”, резултатите от нея са показали, че без американските гаранции за сигурността на Европа, принципите на европейското единство и взаимна солидарност в сферата на отбраната много бързо ще се окажат под въпрос, а самата Европа може да се раздели на няколко „лагера” (което пък ще възкреси старите вражди на континента). Макар че европейците принципно приемат идеята за създаване на собствена отбрана, това е по-скоро на думи, както поради недостатъчните им военни възможности, така и поради липсата на необходимата за това твърда воля. Ето защо, експертите, участвали във въпросната „игра”, смятат, че всичко това би попречило на предприемането на каквито и да било премислени действия и ще провокира разделение на континента. Впрочем, това би могло да се случи и, ако САЩ останат в НАТО, но поставят определени условия за да защитят европейските си партньори. В тази връзка ще напомня, че самият Тръмп намекна на последната среща на върха на пакта в Лондон, че Вашингтон би гарантирал сигурността само на онези свои партньори, които харчат достатъчно средства за отбрана, т.е. купуват достатъчни количества скъпо американско въоръжение. Подобна позиция несъмнено, също ще задълбочи разногласията между европейските членове на НАТО, като вече са налице редица признаци за това. Между другото, показателно е, че макар всички експертни групи, участвали в „играта”, да смятат, че Русия не е надежден доставчик на услуги в сферата на сигурността и и се отнасят с недоверие към нейната идея за постигане на споразумение за европейската сигурност, те допускат възможността Германия да се изкуши да започне „сепаративен диалог” с Москва по този въпрос.

Нарастващите изолационистки настроения в САЩ

Данните от социологическите изследвания сочат, че подкрепата сред американското общество за ангажиментите на САЩ да гарантират сигурността на европейските си партньори от НАТО, постоянно намалява. Както отбелязва в тази връзка старшият изследовател на Eurasia Group Foundation Марк Хана: „Втора поредна година, американците демонстрират силно разделение по въпроса, дали при хипотетична руска инвазия на територията на някой член на НАТО, като Естония например, Съединените щати следва да предприемат ответни военни мерки. И то въпреки, че на участниците в анкетите изрично се напомня, че чл.5 от Устава на НАТО ги задължава да го сторят, както и, че американските действия могат да се окажат единствения начин за изтласкването на Русия. С други думи, не само президентът Тръмп се отнася скептично към Северноатлантическия алианс. По същия начин, към НАТО се отнасят и мнозинството американци. Доколкото въобще ги е грижа за бъдещето на пакта, те изпитват силни съмнения, дали ангажиментите на САЩ си струват възможните рискове”. Впрочем, ако участниците в тези анкети бяха предварително запознати с рисковете от евентуален обмен не само на тактически, но и на стратегически ядрени удари с руснаците, броят на подкрепящите необходимостта Америка да спази задълженията си като член на НАТО със сигурност би намалял още повече.

Тоест, при всички случаи, американските политици ще трябва да се съобразяват с нарастващия изолационизъм в общественото съзнание. Още повече, че Тръмп спечели президентските избори през 2016 именно на вълната на този изолационизъм. Друг въпрос е, че през първия си мандат не можа да направи почти нищо от това, което обещаваше в тази посока и на практика изгуби битката с „ американското правителство в сянка”, т.а. с държавната бюрокрация. Възможно е обаче, това да се промени, ако Тръмп спечели и изборите през ноември 2020.

Заключение

Като цяло, срещата на върха на НАТО в Лондон беше проведена в най-напрегнатата и тревожна ситуация за последните 30 години, т.е. след фактическия край на студената война. При това, сегашните проблеми на алианса са резултат най-вече от погрешните решения на неговите членове.

Налице е остра нужда от стратегическа концепция, която да дефинира новите задачи и приоритети в сегашната международна ситуация. Както посочва в тази връзка Изследователският център на американски Конгрес, „липсата на съгласие по принципните въпроси не позволи преди срещата да бъде изготвен проект за нова стратегически концепция, която да отразява по-адекватно визиите относно заплахите за сигурността, свързани с Русия, както и новите и усилващи се кибер и хибридни заплахи (сегашната стратегическа концепция на НАТО беше приета през 2010)”.

Впрочем, от преразглеждане и рестарт се нуждаят и отношенията между пакта и Русия, които вече над десет години са в точката на замръзване. В същото време, не се очертават перспективи за преговори относно неразполагането на американски ракети със среден и малък обсег на Стария континент, макар че това е поредната стъпка към световна война. Постоянните контакти по линия на Съвета Русия-НАТО са прекъснати, като вместо това между Москва и алианса при нужда се осъществява само „точкова комуникация”. А възобновяването на дейността на Съвета е особено важно в условията на трансформация на съвременните конфликти, придобиващи все по-хаотичен и нелинеен характер. Неяснотата относно позицията на НАТО за развитието на отношенията с Русия се задълбочава от съдържащото се в декларацията от срещата в Лондон твърдение, че членовете на пакта: ”остават отворени за диалог, както и за конструктивни отношения с Русия, когато нейните действия го позволяват”. Очевидно е, че то просто е лишено от реален смисъл. Накрая, резултатите от последната среща на върха на НАТО убедително демонстрират, че сегашният модел на военно-политическия алианс е зле приспособен за действия в съвременните реалности и е на път да се превърне в заплаха за сигурността на Европа и света.

 

*Българско геополитическо дружество