29
Пет, Май
25 New Articles

Обединена или разпадаща се Европа?

брой 2 2020
Typography

В течение на векове, Европа е основният играч на глобалната политическа сцена. Колонизирането на Африка, контролът върху търговските маршрути към Азия, както и завладяването на Америка, са интегрална част от историческия процес, през който преминават (западно)европейските държави.

На този фон щеше да странно, ако европейците не бяха възприели като нещо естествено, че именно Старият континент представлява "центъра на света" и тъкмо тук се определя съдбата на планетата. Всъщност, цялата история на Европа - от Древна Гърция и Рим, през средновековния европейски християнски "универсум", до превръшането (в резултат от Великите географски открития и последвалата европейска колониална експанзия) на останалите континенти в територия, зависима от Европа, нямаше как да не доведе и до специфичното възприемане на последната като "център на света".

В този контекст, ХХ век се оказа период, в който Европа се сблъска със съвършено нова реалност, в която европейските държави вече не са в състояние изцяло да определят съдбата на планетата, а са принудени да се съобразяват с други играчи, като броят на последните непрекъснато се увеличаваше, докато възможностите на европейците ставаха все по-малки.
Възникналият след Втората световна война свят, в който практически всичко в глобалната политика се определяше от само двама играчи - САЩ и СССР, се оказа сериозно изпитание за Европа. Тя просто нямаше какво да противопостави на всеки един от тях. Постепенно обаче, възникна идеята, че за да се превърне в реален играч на международната сцена, Европа следва да бъде единна. Практическите аспекти на тази концепция бяха реализирани в контекста на краха на Съветската империя и концентрацията на САЩ върху собствените им проблеми и необходимостта да гарантират максимални печалби на американските корпорации. Тоест, илюзиите от миналото относно уникалността на Европа и нейното "право да доминира" в света, се комбинираха с убеждението, че тази уникалност и това право могат да бъдат възродени чрез обединяването на континента.

Европа 2020: разширяване или дезинтеграция

Европейският съюз представлява интеграционен проект, който се реализира не само качествено, но и в количествено отношение. През 1957, т.е. когато с Договора от Рим е създадена Европейската икономическа общност, в нея членуват само шест държави, докато в началото на 2020 (непосредствено преди излизането на Великобритания) техният брой беше 28. Това стана възможно в хода на шест последователни разширявания на Съюза. Така, през 1973 в него влязоха Дания, Ирландия и Великобритания, през 1981 – Гърция, а през 1986 – Испания и Португалия. През 1995 пък, към ЕС се присъединиха три неутрални държави – Австрия, Швеция и Финландия.

В състава си отпреди четвърт век Съюзът демонстрираше стабилен растеж, а перспективите пред него не пораждаха съмнение у никого. Още повече, че през 90-те години на миналото столетие (т.е. след разпадането на СССР) ЕС нямаше конкуренция в Евразия, което му позволи много бързо да заздрави своите икономически позиции, да подобри имиджа си и дори да бъде признат от експертите за „най-успешния интеграционен проект в света”.

Просперитетът във всички сфери и аспекти формира силно позитивно отношение към идеята за разширяване на Съюза, още повече, че тя напълно се вписваше в логиката за прокарване на икономическите интереси на ЕС в постсоциалистическото и постсъветско пространство, което пък доведе до формирането на нови стратегически подходи на Съюза по неговата външна периферия. В резултат от това, през 2004 и 2007 ЕС осъществи най-мащабното разширяване в историята си, присъединявайки България, Естония, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Румъния, Словакия, Словения и Унгария. През 2013 пък в Съюза влезе и Хърватска.

Именно след това безпрецедентно разширяване в Източна Европа и, частично, на Балканите, Брюксел за първи път се сблъска с голям брой предизвикателства, при това не само икономически, но и политически.

Казано по-простичко, новите членове на ЕС разчитаха на всеобхватна и мащабна финансова подкрепа от Съюза, срещу декларираните от тях политически лозунги и направените отстъпки, повечето от които обаче, с течение на времето се оказаха бутафорни. В тази връзка си струва да спомена например, периодичните обвинения на Париж и Берлин към Варшава и Будапеща, че са се отказали от "истинските европейски ценности". Впрочем, след приемането на Хърватска през 2013 в Брюксел все пак дадоха да се разбере, че следващото разширяване вероятно ще се забави. Разбира се, това не означаваше, че ще спре, затова оттогава насам периодично се чуват призиви за присъединяване на една или друга държава към ЕС. Освен това, на официалния сайт на Европейската комисия изрично се посочва, че всяка европейска страна може да подаде искане за членство, ако споделя демократичните ценности на Съюза и работи за тяхното налагане. От което следва, че евроинтеграцията се възприема като перманентен процес, макар че напоследък сме свидетели на очевидно изкривяване на баланса в него към количествената, вместо към качествената му страна.

Същността на политиката на разширяване

В момента с официален статут на кандидати за членство в ЕС се ползват Сърбия, Черна гора и Турция. В същото време, между държавите от Западните Балкани и Турция съществува определени различия по този въпрос. На първо място, те имат различен опит в сътрудничеството с Брюксел. Освен това, в Анкара вече са осъзнали, че страната никога няма да стане член на Съюза. Тук е мястото да напомня, че през 2015 Исландия сама се отказа от статута си на кандидат. Тоест, въпросът не е еднозначен, при това не само от гледната точка на ЕС, но и на държавите, с които Съюзът си сътрудничи.

Очевидно е, че политиката на разширяване е най-удобния и сигурен инструмент на ЕС за прокарване и налагане на собствените му норми и стандарти. Затова Брюксел едва ли би заявил официално, че прекратява процеса на разширяване. Още повече, че не рискува нищо, тъй като последната дума за присъединяването на нови държави е на самите институции на Съюза, както и на страните членки.

Това обаче, не изключва претенциите към страните кандидати да покрият всички необходими за влизането им в ЕС критерии.

Самата Европейска комисия например, смята политиката на разширяване за "мощен стимул за демократични и икономически реформи в страните, претендиращи за членство в Съюза" и твърди, че, като цяло, тя "способства за мира и стабилността в регионите, в близост до границите на ЕС, помага за подобряване качеството на живот и насочва, подкрепя и следи промените в страните кандидати за членство, в съответствие с ценностите, законите и стандартите на Съюза". Ето защо, интеграцията на една страна е възможна само, ако тя е в състояние убедително да демонстрира, че спазва всички стандарти и правила на ЕС (т.е. в нея да има пазарна конкуренция и действащи демократични институции, да се спазват правата на малцинствата и т.н.), а пък нейното население, както и гражданите на страните членки на Съюза и неговите институции, нямат нищо против присъединяването и.

Всичко това показва, че политиката на разширяване е нагледна демонстрация за превеса на (гео)политическите съображения, над икономическия прагматизъм. Впрочем, готовността на Брюксел да приеме нови членове се потвърждава и от финансовите средства, отпускани в подкрепа на страните кандидати. През периода 2014-2020 например, за целта бяха отделени почти 12 млрд. долара.

В състояние ли е ЕС да продължи експанзията си

Възможностите на ЕС да продължи да се разширява пораждат определени въпроси. Не бива да забравяме също, наличието на комплекс от нерешени задачи, влияещи негативно върху възможностите политиката на разширяване да продължи.

На първо място е очевидно, че потенциални кандидати за членство в ЕС вече са само държавите от Западните Балкани и най-вече Сърбия и Черна гора, на които доскоро обещаваха, че до 2025 могат да станат част от Съюза. Не е случайно обаче, че френският президент Макрон настоява за обмислянето на алтернативни варианти. Крайно предпазливо е и отношението на Нидерландия и Дания към по-нататъшното разширяване на Съюза. Което е разбираемо, понеже в региона продължават да съществуват сериозни етнически и териториални проблеми.

На второ място, феноменът Брекзит продължава да оказва въздействие върху всички аспекти на интеграционния процес, особено на фона на забавянето на темповете на икономически растеж в ЕС и продължаващите проблеми в еврозоната. Впрочем, освен финансовите проблеми, свързани с излизането на една от най-големи европейски икономики от ЕС, Брекзит очерта и възраждане на идеите на национализма, приоритета на националните интереси и държавния суверенитет. А това несъмнено ерозира позитивния имидж, който ЕС толкова дълго поддържаше пред света.

На трето място, включването на нови държави в евроинтеграционния процес, с малки изключения, не доведе до икономически пробив в тези страни и демонстрира, че не само "новите", но и "старите" членове на ЕС не се справят с нарастващата лавина от разнообразни проблеми, сред които и този с огромната миграция и интегрирането на новите мигранти от Северна Африка и Близкия Изток.

На четвърто място, последните социологически анкети показват, че гражданите на ЕС се отнасят крайно предпазливо към по-нататъшното му разширяване. През 2018 например, 45% от респондентите са се обявили против разширяването на ЕС. В същото време е очевидно, че Брюксел няма решение на проблема с умората на европейците от постояното разширяване на Съюза.

В тези условия, устойчивостта на процеса на разширяване, който често се приравнява към самото понятие за интеграция, се оказва по-скоро илюзия, своеобразна самохипноза и стремеж за намиране на реална опора за продължаване на процеса на интеграция. В подобна ситуация обаче, за ЕС ще е много по-добре да концентрира вниманието си върху качествените (а не върху количествените) измерения на интеграционния процес. Впрочем, както изглежда, водеците политици в страните членки, както и сред "еврократите" в Брюксел, вече са склонни да дискутират сериозно различни алтернативи на пълноценното членство в Съюза. Много е вероятно подобен сценарий да бъде лансиран още преди края на 2020, а след известна време да бъде изпробван на практика върху държавите от Западните Балкани.

Европейският проект

Идеята, че Европа може да запази (и дори да разшири) геополитическото си влияние, беше заложена в основата на следвоенната икономическа интеграция на държавите от западната половина на континента, чиито израз беше появата на Европейския икономически съюз и наследилия го Европейски съюз, разглеждан в перспектива от своите създатели като нов конфедеративен "гръбнак" на Европа и изразител нейната мощ.

Нещо повече, първите стъпки, насочени към създаването на общо пространство се оказахаа доста перспективни и получиха подкрепата както на европейските политически среди, така и на обикновените граждани. В крайна сметка, малцина се обявяваха против Договора от Маастрихт или против Шенгенското споразумение, довело до отваряне на границите между европейските държави. Впрочем, ако не беше мигрантската криза (която, между другото, беше последица както от действията на геополитическите конкуренти на ЕС, така и от политическите авантюри на самите европейски държави), тази масова подкрепа вероятно щеше да се запази.

За съжаление обаче, представата, че през ХХІ век може да бъде създаден идеалния "съюз между напълно равнопоставени държави", без каквито и да било условия и без каквито и да било опити за поставяне на националните над "общоевропейските" интереси, се оказа, най-малкото силно преувеличена, ако не и напълно илюзорна.

В резултат от това Европейският съюз се превърна в една твърде разединена общност, в чиито рамки Германия и Франция нерядко не можеха да намерят общ икономически знаменател и предпочитаха да отстояват собствените си интереси, а пък Великобритания поначало претендираше за специален статут в ЕС, отказвайки например да замени британската лира с еврото. Впрочем, новите членове на Съюза от посткомунистическа Източна Европа също започнаха да демонстрират спорадична съпротива срещу едни или други решения на Брюксел. Тоест, ако приемем за вярно изписаното на фасадата на българското Народно събрание, твърдение че "съединението прави силата", ЕС очевидно не е най-подходящият пример в това отношение. През последните години Съюзът по-скоро демонстрира, че съвкупността от слабости не генерира нищо освен слабост, плюс задълбочаващи се вътрешни конфликти. Илюстрация за това беше провалът на опита за трансформирането на ЕС в европейска квазидържава, т.е. отхвърлянето на Европейската конституция, заменена в крайна сметка от т.нар. Лисабонски договор. Според мнозина експерти, това беше своеобразна присъда за Европейския съюз, както и причина за последвалата политическа нестабилност в рамките на проекта за обединена Европа. В този случай, "единството" се оказа не толкова сила, колкото слабост на ЕС, тъй като стана ясно, че това "единство" е най-вече на думи, т.е. не намира подкрепа в конкретните действия на европейските политици.

Невъзможното единство

Според някои, Европейският съюз просто няма как да бъде "единен", като сред причините са различията между елитите на едни или други страни членки и разминаващите се икономически интереси. При това, докато интересите на Южна и Източна Европа често биваха пренебрегвани от Брюксел, пренебрегването на тези на Великобритания, Франция или Германия например, просто не бе по силите на "еврократите", дори когато те очевидно се разминаваха с официално прокламираните цели на Съюза. Истината е, че в почти всички случаи, когато Лондон, Париж или Берлин биваха изправяни пред избора, дали да предприемат нещо, които ще е от голяма полза за целия Европейски съюз, или пък да предпочетат да работят за нещо от полза най-вече за собствената им икономика, те избираха второто.

Вторият аспект на европейското разделение беше свързан с формирането в страните членки на ЕС на общности и структури, чиито действия бяха - меко казано - в полза на външни играчи. Тоест, отделни политически сили, обществени организации, партии и движения се оказаха силно податливи на чуждестранно влияние. И въпреки, че напоследък се акцентира предимно върху "зловредната руска намеса", фактите сочат, че определени американски групи за влияние разполагат с далеч по-мощен инструментариум за да направляват поведението на цели групи обществени структури (от политически партии, до интелектуални сдружения) в една или друга европейска държава.

Естествена реакция на този натиск беше опитът на отделни страни членки да отстранят някои от най-одиозните външни манипулатори от обществения живот. В Унгария например, както и в още няколко държави, бяха предприети радикални мерки срещу местните структури на Фондация "Отворено общество" на американския милиардер Джордж Сорос. Истината обаче е, че Сорос и неговата мрежа, са само един от играчите на тази сцена, макар да са сред най-одиозните. Много други, не толкова скандални, но вероятно още по-опасни структури продължават активно да функционират, стремейки се да поставят под контрол политиката на едни или други страни членки на ЕС. Впрочем, в някои случаи те дори директно контролират управляващите в тях, при това интересите им силно се разминават както с тези на въпросните държави, така и с интересите на Съюза, като цяло. Типичен пример за това са успешните провали на редица енергийни проекти (уж прокарващи интересите на Москва) на територията на ЕС. По-лошото обаче е, че ръководството на Съюза (включително в Европейската комисия) все по-често се оказват хора, за които защитата на интересите на европейските страни членки очевидно не е първостепенна задача.

В резултат се получи така, че в момента играта на европейската политическа сцена се води от разединените вътрешнонационални сили, както и от поне двама-трима външни глобални играчи (САЩ, Русия, Китай), опитващи се да манипулират ЕС, ангажирайки го в собствените си икономически и геополитически проекти.

В подобни ситуации, единството се оказва не просто невъзможно, но и категорично неприемливо. Само че, когато това се случва в рамките на едно интеграционно обединение, каквото е ЕС, то автоматично слага кръст на неговото бъдеще.

Опасният британски пример

В своеобразен апотеоз на процеса на ерозия на европейското единство се превърна излизането на Великобритания от ЕС (в който британците до последно запазиха "особения" си статут). За Лондон, това решение бе изход от проточилата се криза с геополитическото позициониране на страната. Както е известно, през целия ХХ век, Великобритания винаги е можела да избира измежду три варианта на поведение, като излизането и от ЕС на практика означаваше, че отпада единият от тези три варианта за развитие на страната. Кои са въпросните варианти. Първият е свързан с разбирането, че Великобритания, сама по себе си, е империя и или контролира "половината свят", или "управлява моретата", по свой избор. Само че това днес е практически невъзможно. То би могло да се каже за Британската империя от началото на ХХ век, преди да се раздели със своите доминиони и да се изтегли от колониите си, т.е. когато действително е била свръхсила, от политическа и икономическа гледна точка. Днес, тя просто не може да бъде такава.

Вторият вариант е страната да бъде част от единна и могъща Европа. Тази възможност можеше да се реализира единствено в рамките на общоевропейския формат на интеграция на ЕС, но на практика беше окончателно погребана от Брекзит. Онези, които все още се надяват на връщането на Великобритания, като един от лидерите на обединена Европа, би следвало да се простят с тези надежди, защото нито Европа, нито самата Великобритания са готови за това, а и не могат да си го позволят. През целия период на британското членство в ЕС, Лондон по-скоро провокираше и ерозираше Съюза, вместо да съдейства за неговото укрепване и развитие.

Третият вариант, към който в момента се ориентира Великобритания, е излизането и от ЕС и формирането на т.нар. евроатлантическо единство, на основата на тесните и връзки и контакти със САЩ. Истината обаче е, че този вариант е по-скоро негативен за самите британци, тъй като съответства в по-голяма степен на интересите на Вашингтон, отколкото на Лондон. Въпреки това, правителството на Борис Джонсън се готви да върви именно по този път. Само че това е пътят към окончателната "американизация" на Великобританя, чиито последици могат се окажат катастрофални за нея.

От друга страна, излизането на Великобритания едва ли ще доведе до укрепване на единството вътре в ЕС, както разчитат някои, а по-скоро би могло да се окаже своеобразен детонатор на центростремителните сили в Съюза. Мнозина вероятно биха сметнали, че след като това се случи с Великобритания, би могло да стане факт и в собствените им страни. Т.нар. "евроскептици" и "популисти", чието влияние продължава да нараства, са готови - особено на фона на неясната позиция на Брюксел - де предложат на избирателите си привлекателната идея за възстановяване на потъпкания от "еврократите" национален суверенитет, макар че това носи риска въпросните държави да се превърнат в обект на геополитическите амбиции на други играчи и на първо място на САЩ.

В Италия например (въпреки брилятната операция по свалянето на "популиста" Салвини, осъществена от местните и брюкселските "еврократи" през миналата 2019), продължават активно да обсъждат възможността страната да излезе от еврозоната. В Полша пък, заплашват с евентуално напускане на Съюза, ако Брюксел продължи да притиска Варшава по въпроса за съдебната реформа. Не е ясно и, доколко унгарският премиер Орбан е склонен да търпи натиска на ЕС по конкретни въпроси на вътрешната му политика. Всичко това допълнително ерозира възможността Съюзът да се нареди сред водещите глобални играчи. В същото време, нито една европейска страна (нито Германия, нито Франция, още по-малко пък останалите) е в състояние да се нагърби с ролята на „свръхдържава”, освен това те не изглеждат склонни да го направят и заедно, тъй като поставят собствените си интереси, преди тези на останалите членове на ЕС, да не говорим, че много често действат в полза на външни играчи.

На свой ред, това слага кръст на всяка възможност Съюзът да се трансформира в реален икономически и политически играч и поставя страните членки в периферията на бъдещия световен ред. При това, вероятно завинаги, защото едва ли скоро ще станем свидетели на нов „прозорец на възможности”, като онзи, появил се след разпадането на Съветския съюз или след решението на САЩ да се концентрират върху вътрешните си проблеми.

Възможно ли е „Европа отново да стане велика”?

Само по себе си, създаването на ЕС представляваше опит Европа да се върне сред силите, които реално оказват сериозно влияние върху политическите процеси в света. Проблемът обаче е, че практическото осъществяване на лозунга „Да направим Европа отново велика” (ако използваме прословутия предизборен лозунг на Тръмп) не се оказва по силите, нито на сегашните лидери на ЕС, нито на евентуалните им наследници. Като нещата не опират до това, че те въобще не се стремят към подобна цел или, че постигането и ще изисква определени жертви, икономически есперименти, повишена геополитическа активност и т.н. Проблемът е по-скоро, че самите страни членки на ЕС се оказват ограничени в действията си, или по-скоро им липсва воля за такива действия.

По-горе вече споменах, че в т.нар. обединена Европа проявата на подобна воля се оказва почти невъзможно, заради тяснонационалните интереси на страните членки, от една страна, и заради умелите действия на външните играчи, контролиращи отделните политически сили в тях - от друга. Най-големият проблем на Европа обаче е, че дори и отделните страни членки на ЕС не могат да проявят собствена воля и да защитят интересите си в глобалната геополитическа игра. При това, не става дума да се преборят с някого и да го изместят от позициите му в тази игра, а просто да защитят собствената си позиция, без което не могат да разчитат на позивитно развитие, т.е. позициите им ще продължат да се влошават, без значение дали ще останат заедно в рамкте на ЕС, или ще действат поотделно.

Илюстрация за това са колебливите действия на двете държави, формиращи „гръбнака” на ЕС - Франция и Германия (останалите просто не разполагат с подобно влияние върху политиката на Съюза). Франция например, в момента е изключително заинтересована да се защити от американските атаки в рамките на новия етап от икономическата война, която Тръмп води срещу нея. Вече станахме свидетели на налагането на мита на редица френски стоки, а в бъдеще натискът върху икономиката на Франция и ЕС, като цяло, ще стане още по-мощен (поне ако се съди по начина, по който протече търговската война между САЩ и Китай). Вместо в тази ситуация да си гарантира стабилен „икономически тил”, ориентирайки се към разширяване на икономическите отношения с Русия, т.е. разчитайки на руските ресурси, Париж така и не успя да постигне премахване на взаимните санкции между ЕС и Руската Федерация. Всичките му сигнали за необходимостта от подобряване на отношенията с Москва, засега остават по-скоро само на думи. Което лишава Францция от възможността действително да се превърне във фактор в голямата политика.

Що се отнася до Германия, въпреки че Берлин открито изрази недоволството си от действията на Вашингтон, довели до забавяне строителството на стратегически важния за нея (както и за целия ЕС) газопровод „Северен поток 2”, канцлерът Меркел твърди, че страната и „ще се въздържи от ответни действия срещу САЩ” и демонстрира склонност Германия да купува по-големи количество от скъпия американски шистов LNG, напразно разчитайки да умилостови Тръмп. Все пак, срещите между Макрон и Путин през миналата 2019, както и тази между руския президент и Меркел в началото на 2020, вдъхват известна надежда, че тази ситуация може и да се промени.

Как Европа би могла да се върне в голямата игра

Истината е, че ако иска да бъде сериозен геополитически играч, освен от единство, Европа (т.е. ЕС) много силно се нуждае от реални съюзници, както и от по-голяма гъвкавост в международната геополитическа и геоикономическа игра.

Очевидно е, че в сегашната ситуация ЕС е нежизнеспособен, като основа за формиране на достатъчно мощен европейски глобален лидер в икономиката и политиката. Поотделно пък, страните членки са още по-неспособни за това. Тоест, Европа, или поне част от европейските държави, отчаяно се нуждаят от нов тип алианс, способен да се противопостави на американската хегемония. Досегащните опити Европа да се превърне в силен самостоятелен играч се провалиха. Създаването на Средиземноморския съюз и т.нар. „Арабска пролет” доведоха да провала на цялата политика на ЕС в Северна Африка. Сегашната ситуация в Либия (която принуждава Италия например, да балансира между правителствата в Триполи и Бенгази, разчитайки да гарантира спазването на договорите за доставка на петрол) е отличен пример за това. Споразуменията за асоциация с ЕС пък доведоха до сериозни разходи, без да позволят на ЕС да подобри сериозно позициите си в световната надпревара. На практика, ЕС има само една реална възможност да се върне в голямата геополитическа игра и това е алиансът или поне стратегическото партньорство с Русия. При това не става дума за формирането на прословутата „обединена Европа от Лисабон до Владивосток” (тъй като в нея биха се оказали прекалено много „излишни играчи”), колкото за възраждането на оста Париж-Берлин-Москва, която започна да се изгражда в началото на века от президентите Ширак и Путин, и канцлера Шрьодер. Проблемът е, че тази „ос” отдавна беше пратена по дяволите заради амбициите на други играчи, което е жалко, защото ако беше станала факт, нямаше да бъдат допуснати нито украинската криза, нито мигрантската вълна към Европа, нито загубите от американските санкции. Да не говорим, че съюзът с Русия би гарантирал на Франция и Германия, а и на ЕС, като цяло, нови пласментни пазари, мащабни суровинни доставки, нови транспортни възможности и качествено различни перспективи за „усвояването” на Африка, нови стратегии в Близкия Изток и нови перспективи в развитието на ядрената енергетика и усвояването на космоса. Това обаче не се случи.

Въпросът е, дали вече не е късно Европа да се върне към тази идея? Отговорът е по-скоро отрицатетелен. Москва принципно не възразява против рестарта на отношенията с Германия и Франция. Само че това трябва да стане при пълна равнопоставеност на партньорите и на основата на общия икономически и политически интерес, т.е. без опити да се нарущават собствените сфери не геополитическо влияние. И, разбира се, ако трите държави притежават необходимата воля и способност да действат самостоятелно. Лощото е, че – поне що се отнася до Париж и Берлин – подобна воля и способност засега липсват, или поне не са достатъчно силни. Все пак, осъществените през последната една година срещи в триъгълника Макрон-Путин-Меркел, сочат, че поне е налице  известно желание да се върви в тази посока.

Междувременно, бъдещето на Европа продължава да е изключително неясно. Сегашнят „прозорец на възможности” за ЕС може съвсем скоро да се затвори окончателно, а пък докато се появи следващият, обединена Европа да е вече само спомен.

Другата Европа

Впрочем, според мнозина, в края на сегашното столетие европейците ще живеят в една съвършено различна от днешната Европа. През януари 2020 населението на ЕС е било 747,5 млн. души (т.е. 9,78% от световното). При това най-ниска численост на населението се наблюдава в най-богатите региони на Съюза - в Северна (106,2 млн.) и Западна (196,1 млн.) Европа. В Южна Европа живеят 152,2 млн. души, а най-много хора живеят в източноевропейските страни членки (293 млн.).

В същото време продължава да нараства делът на мигрантите в структурата на населението на страните от ЕС, а в структурата на самата миграция нараства делът на мюсюлманското население. На първо място в това отношение е Люксембург, където още през 2016 45,9% от гражданите му са дошли от други държави. Следват Швейцария (29,6%), Швеция (18,5%) и Австрия (17,4%).

В абсолютни цифри, най-голям брой мигранти в Европа са приели Германия, Франция и Италия. По брой мигранти на глава от населението обаче, води Швеция (20,3 мигранти на 1000 коренни жители), следвана от Малта (18,2) и Австрия (10,7). За много държави от т.нар. "Стара Европа", собственото им колониално минало, се превърна в миграционно бреме, т.е. в наплив на мигранти от бившите им отвъдморски владения. В Португалия например, най-много имигранти идват от Ангола, в Испания - от Куба, във Великобритания - от Индия/Пакистан, а във Франция - от Алжир. Делът на африканците сред мигрантите в Белгия и Италия пък е, съответно, 48,7% и 26,9%.

След разпадането на европейските колониални империи, тесните връзки между метрополиите и бившите им колонии не прекъснаха, макар че характерът им се промени. Тоест, сегашният вектор на масовото преселение към Европа е исторически обусловен. Мигрантския поток от колониите върви към бившите метрополии, включително и заради познаването на езика, а пък и въпросните метрополии обикновено предпочитат мигранти от някогашните си колонии.

По данни на Pew Research Center, дори ако се случи чудо и миграцията в Европа падне до нулата, делът на мюсюлманите в европейското население ще продължи да се увеличава и при следващите поколения, достигайки през 2050 между 7,4% и 14% (в момента той е 5%). Обяснението е просто: мюсюлманите са средно с 13 години по-млади от коренните европейци, а на една мюсюлманка се пада средно по едно дете повече, отколкото на европейката.

В Италия например, само 1/3 от всички мигранти имат европейски произход. В Швеция делът им е 27,4%, а в Белгия - 22,6%. В Германия, в средата на ХХІ век, мюсюлманите ще бъдат между 11% и 20% от населението, а в Швеция - между 21% и 31%.

Тук е мястото да напомня, че африканските мигранти в Европа, са само 10% от целия миграционен потенциал на Черния континент (останалите 90% от тях засега се движат между африканските държави). В това отношение, най-сериозни опасения в Европа поражда ситуацията в Нигерия (най-гъстонаселената африканска държава) и Нигер, където е регистрирана най-високата раждаемост в света (средно 7,3 деца на една жена). През 2050 населението на Нигер ще се изравни по численост с това на Германия, а населението на Нигерия ще бъде четири пъти по-голямо, достигайки 300 милиона. 90% от мигрантите от Нигерия, 98% от тези от Буркина Фасо, 94% от Гана, 63% от Камерун и 59% от Мали, се насочват към Европа, през територията на Нигер. Както е известно, съществуват три основни миграционни маршрути от Африка и Близкия Изток към Европа: Западносредиземнороският (към испанското крайрежие), Централносредиземнороският (към бреговете на Италия) и Източносредиземорският (към гръцките брегове). Към това следва да прибавим активността на различни ислямистки групировки в пресечната точка на "транзитните" африкански държави (Мали, Алжир, Нигер, Нигерия и Чад), където те активно вербуват привърженици сред мигрантите. Впрочем, в Нигер, Чад и Мали са разположени и военни контингенти на САЩ, Италия, Германия и Франция (а в Чад действат и руски частни-военни компании) но това на практика не променя нищо.

От една страна, европейските държави трудно могат да се откажат от мигрантите, тъй като са силно изкушени от възможността да получат евтина работна група. Германия например, изразходва за интеграцията на мигрантите 9,9% от своя БВП, разчитайки, че това ще донесе на икономиката и допълнителна печалба от 65 млрд. евро през 2026. Очевидно е, че при използването на високоплатените германци, подобна печалба би била невъзможна. Данните сочат, че през миналата 2019 икономическият растеж в държавите от Северна Европа щеше да е с 2,5% по-нисък, ако не беше евтината работна ръка от Азия и Африка.

Източна Европа дълго време беше на периферията на мигрантския поток, но ситуацията се променя. Полша например, повиши квотата за работна сила от азиатските и африкански държави. Така, благодарение и на кредитите от ЕС, тази страна, за първи път в историята си, се превръща в "приемник" на човешки ресурси от далечни и културно чужди региони на света. Така, само през първата половина на 2019, Полша е издала с 91% повече разрешения за работа в страната на виетнамски граждани, в сравнение с цялата 2018, а при индонезийците този ръст е със 76%. В същото време, полските работодатели констатират изчерпване на миграционния потенциал на съседна Украйна. От доскоро работещите в Полша милион и половина украинци, днес са останали 900 хиляди. За сметка на това нараства броят на гастарбайтерите от Етиопия, Непал, Бангладеш, Филипините, Тайланд, Индия и Китай.

В същото време Брюксел не разполага с работеща стратегия за разрешаване на миграционната криза. Тук е мястото да припомня, че под натиска на ЕС, правителството на Нигер прие специален закон (2015/36), целящ да бъде прекратен достъпът на мигрантите до обхванатата от гражданска война Либия, откъдето те безпрепятствено се прехвърлят в Европа.Законът криминализира нелегалния трафик на мигранти, но прилагането му само лиши от приходи хиляди местни семейства, докато мигрантите започнаха да се прехвърлят в Либия през Алжир. Не помогна особено и създаването на повече от 30 мигразционни центрове (т.е. лагери) за мигранти в Либия. На фона на вихрещата се в страната гражданска война, самата администрация на въпросните центрове успешно пое функциите на трафикантите на хора.

По официални демографски прогнози, през следващите 30 години населението на Африка ще нарасне два пъти, впрочем, ръстът на населението в Азия също преживява своеобразен пик. В Европа обаче е налице точно обратната тенденция - гигантски спад на раждаемостта. Тоест, всичко сочи, че към края на ХХІ век европейците действително ще живеят в една съвършено различна Европа.

 

*Национален консервативен форум