28
Сря, Окт
5 New Articles

Отношенията с Москва в контекста на мултивекторната политика на Белград

брой 2 2020
Typography

На една от последните срещи между сръбския президент Александър Вучич и руския му колега Владимир Путин (между другого, двамата досега са се срещали около двайсет пъти, което е доста показателно за нивото на доверие между тях) , провела се в Сочи през декември 2019, Путин отбеляза, че: "Русия е готова да подкрепи евентуални компромисни решения на косовския проблем, ако те се подкрепят и от Белград, и от Прищина".

Тази позиция се различава от предишните изказвания на руския държавен глава по темата, в които той акцентираше върху твърдата превързаност на Москва към резолюция 1244 на ООН от 1999, предвиждаща автономия за Косово, но при запазване териториалната цялост на Сърбия.

Съдейки по всичко, през цялата минала година, както и в началото на 2020, двете страни активно са обменяли мнения относно възможното разрешаване на косовския проблем. Впрочем, това беше обусловено и от спорадично изострящата се ситуация, включително въоръжените провокации в Косово и хуманитарната блокада на населените предимно със сърби северни райони на самопровъзгласилата се държава. Както изглежда Москва, е склонна да промени характерната за нея догматична позиция по въпроса, съзнавайки крайно слабата възможност за реално прилагане на Резолюция 1244 в сегашните условия, и демонстрира намерение да стане част от преговорния процес, в който досега бяха ангажирани само Белград, Берлин и Вашингтон. При това обаче, руснаците си оставят и пространство за отстъпление, ако не съумеят да станат част от тази „тройка”.

Всъщност, Русия направи нещо, за което Белград отдавна беше готов: модифицира позицията си по косовския проблем, като в същото време запазва правота си на вето в Съвета за сигурност на ООН по въпроса за приемането на Република Косово в Световната организация. Според шефа на брюкселското бюро на германския Институт за международни отношения и сигурност (SWP) Душан Релич, това е един от трите стълба на руското присъствие в региона (другите два са институциите на Православната църква и доставките на руски природен газ).

Полето за маневри на Белград

Въпросът е, как Белград ще се възползва от разкрилата се пред него (включително и в резултат от тези действия на Москва) свобода за маневриране и дали ще тръгне по пътя към по-нататъшното признаване на Косово, под една или друга форма. Всъщност, единствената видима преграда пред Вучич в това отношение са сръбската опозиция и Православната църква, които отдавна подозират президента, че иска да „предаде Косово”. От друга страна, подобна стъпка на Белград не изглежда особено логична на фона на сегашните усилия на правителството да накара колкото се може повече страни, да се откажат от вече обявеното от тях признаване на Косово. Между другото, този процес върви доста успешно, като досега това са сторили цели 15 държави (последната засега е Гана).

Впрочем, успехът на сръбската политика на баланс между ЕС и Русия до голяма степен зависи и от контекста на отношенията по оста Брюксел-Москва. Факт е, че руснаците използват наличието на известна неопределеност относно разширяването на ЕС в Западните Балкани за да разширят собственото си присъствие в Сърбия по онези направления, по които това е възможно. Както е известно, Русия реализира в тази страна редица важни инфраструктурни проекти. При това, като изключим донякъде „Балкански поток” (макар че най-голямата съпротива срещу този проект не идва от ЕС, а от САЩ), Брюксел е склонен да толерира руските проекти (особено железопътните), защото те съдействат за модернизацията на изостаналата периферия на Съюза. Тоест, в тактически план, ситуацията изглежда благоприятна за Москва, но в стратегически план, т.е. по-дългосрочна перспектива, не бива да се изключва, че в определен момент Брюксел може да принуди Белград да избира между Съюза и Русия. При подобно развитие, под въпрос би могло да се окаже например споразумението за свободна търговия между Сърбия и Евразийския икономически съюз (ЕАИС), което е в разрез с логиката на прословутите „пет принципа за отношенията с Русия”, формулирани от бившия „външен министър” на ЕС Федерика Могерини. А те са: изпълнение на Минските споразумения за Украйна като ключово условие за каквато и да било съществена промяна на позицията на ЕС към Русия; укрепване на отношенията със страните по програмата "Източно партньорство" и други съседи, най-вече в Централна Азия; засилване на вътрешната стабилност на ЕС като например енергийната сигурност, стратегическите комуникации и борбата срещу хибридните заплахи; избирателно ангажиране с Русия по въпроси, представляващи интерес за ЕС; насърчаване развитието на гражданското общество в Русия чрез ангажиране в контакти между хората.

От ключово значение в случая е, каква е реалната стратегия на ЕС на Балканите? Наистина ли Брюксел не е в състояние да приема нови членове? Означава ли лансирането на различни форми на „алтернативна интеграция” (като т.нар. „балкански мини-шенген” например), стремеж към изтласкване от региона на такива „неевропейски играчи”, като САЩ, Русия, Китай и Турция? През последната година станахме свидетели на сериозни различия вътре в Съюза относно интеграцията на Западните Балкани. Във всеки случай, ако ЕС се откаже от реалната интеграция (заради съпротивата на Франция или Холандия, или пък по друга причина), идеята за „хармонично съвместно съществуване” между Русия и Съюза в региона няма да изглежда чак толкова нереалистична.

Тук е мястото да напомня едно скорошно изявление на сръбския министър на отбраната Александър Вулин, според който Белград може би трябва да преразгледа европейския си път, не заради само заради себе си, но и защото Общността непрекъснато поставя под въпрос своето отношение към разширяването. Пред електронното издание на белградския ежедневник Danas Вулин заяви. „Не вярвам напълно на ЕС, точно както не му вярват Борис Джонсън, Виктор Орбан, Милош Земан, Матео Салвини или Еманюел Макрон... Приоритетите във външната политика се променят, единствено запазването на сърбите, където и да живеят, и запазването на Република Сръбска са неизменни наши приоритети". Според него, Законът за Армията на Сърбия трябва да бъде пренаписан от първия до последния член като за целта в Министерството на отбраната вече е сформирана работна група. Вулин подчерта, че и през 2020 сръбската армия ще продължи да работи за подобряването на способността си да се справя с киберзаплахите, защото това е „бойното поле“ на новото време. Той добави още, че Сърбия очаква приемането на стратегии за по-нататъшно оформяне на политиката на военен неутралитет на страната.

Как се развива търговията между Сърбия и Русия

Допреди четири-пет години търговският обмен между Сърбия и Русия демонстрираше низходяща тенденция, но напоследък ситуацията е друга. Русия е основния външен пазар за сръбските строителни компании, които през 2017 са реализирали там проекти на обща стойност 160 млн. долара (за сравнение, стойността на строителните работи в Черна гора, която е на второ място, е едва 41 млн.). Освен това, отмяната на митата от страна на ЕАИС със сигурност ще стимулира износа на някои сръбски стоки. Не по-малко важно е, че споразумението за свободна търговия с ЕАИС може да доведе до легализация на осъществяващия се полулегално износ от други балкански държави, присъединили се към антируските санкции на ЕС, но заинтересовани от тяхната отмяна.

До момента, в рамките на „стратегическото си партньорство” с Русия, Сърбия се сдоби с 400 км модернизирани и нови железопътни линии, нов диспечерски център, няколко влака, произведени от „Метровагонмаш”, както и няколко десетки единици нова военна техника. В същото време, тясното сътрудничество с руснаците, не пречи на Белград да реализира съвместни проекти и с държавите от ЕС, например метрото в сръбската столица ще се изгражда от френски компании (въпреки, че строежът му можеше да бъде възложен и на руската „Метрострой”), като споразумението за това беше постигнато при посещението на Макрон в Белград през лятото на 2019. Между другото, именно тясното сътрудничество с Русия, а напоследък и с Китай, и по-точно изграждането на автомагистрали и жп линии по направленията Север-Юг и Изток-Запад, превърнаха Ниш в истинския транспортен хъб на Балканите, при това за сметка на нашата столица София.

Военните измерения на сръбско-руското сътрудничество

Макар някои руски анализатори да твърдят, Русия е на път да „изтърве” Сърбия, тъй като „сърбите провеждат много повече съвместни мероприятия с НАТО, отколкото с нея”, истината е, че през последние 3-4 години е налице значително разширяване на сътрудничеството между Белград и Москва във военната сфера. Ученията „Барс”, „Славянско братство” и „Славянски щит”, сами по себе си, са достатъчен аргумент за неговите мащаби.

След като дълги години (от средата на 90-те години на миналия век) липсваха сериозни инвестиции в националните въоръжени сили, напоследък Белград предприе поредица от мерки за възстановяване мощта на сръбската армия. Според черногорския военен експерт Славиша Милачич, от декември 2016 насам, Сърбия е изразходвала около 830 млн. евро за закупуване на нова военна техника и модернизация на въоръжените си сили, включително за основен ремонт и техническо обслужване. През миналата 2019 в сръбския бюджет бяха заложени рекордните 182,6 млн. за отбрана. При това, с правителствено постановление от 7 октомври, бюджетът за закупуване на въоръжение беше увеличен до 233,48 млн. евро, за сметка на бюджетния профицит. Общо, през 2019 военните разходи на Сърбия са достигнали 356,25 млн. евро. През 2020 обаче, се предвижда те да бъдат значително по-малки - 218,3 млн. евро. Тоест, излиза, че общият обем на средствата за модернизация на сръбските въоръжени сили ще надхвърли 1 млрд. евро, което показва, че в Белград гледат много сериозно на този въпрос.

Според сръбските стратези, положението на страната в региона е такова, че само силна национална армия би могла да гарантира сигурността и. Ключова роля за модернизацията на въоръжените сили на Сърбия играе Русия, която - освен продажбата на оръжие без каквито и да било условия, подпомага и подготовката на сръбските военни. Сред обясненията за това е, че руската военна техника е значително по-евтина от западната, при това в редица сегменти я превъзхожда.

Както е известно, през миналата 2019 в сръбските ВВС бяха въведен в експлоатация подарените от Русия шест изтребители МиГ-29, като основните разходи по тяхното активиране са свързани с транспортирането им, основния ремонт на един от самолетите и по-дребните ремонти на останалите пет, удължаването на срока за експлоатация и повишаване нивото им до това на Миг-29СД, както и покупката на резервни части, наземно и друго оборудване. Според сръбското правителство, общата сума, която ще се изразходва за целта е 185 млн. евро, като в нея е включена и модернизацията на четири сръбски изтребители МиГ-29, т.е. става дума за общо 10 самолета. Всичко това се реализира на три етапа, два от които вече приключиха, а третият следва да приключи до края на 2020. Впрочем, освен модернизационния пакет, сърбите неизбежно ще трябва да закупят и известно количество авиационно въоръжение, което може да се окаже доста скъпо, тъй като стойността на една ракета "въздух-въздух" R-77е около 1 млн. долара. Що се отнася до четирите изтребители МиГ-29, предоставени на Сърбия от Беларус, те ще бъдат доставени в страната в началото на 2021, като преди това ще бъдат модернизирани, а цената им може да достигне 10 млн. долара за всеки самолет.

През октомври 2019 от Русия в Сърбия пристигнаха още три средни транспортни многоцелеви хеликоптери Ми-17В-5, които са оборудвани значително по-добре, в сравнение с двата, купени от сърбите през 2016. Цената на Ми-17В-5 варира между 14 и 22 млн. долара, в зависимост от версията и целия пакет, включващ обучение, оборудване, въоръжение и логистика. Освен това Сърбия купи четири руски десантти хеликоптера Ми-35М, които вече пристигнаха в страната. На пазара, цената на този тип хеликоптери се колеабе между 20 и 30 млн. долара, а в някои случаи и повече.

Впрочем, наред с шестте изтребители МиГ-29, Русия предаде безвъзмездно на Сърбия 30 танка Т-72 (сърбите не уточняват коя версия) и 30 леки бронетранспортьори БРДМ-2. При всички случаи обаче, Белград ще трябва да плати за усъвършенстване бронезащитата на въпросните танкова, както и да поеме някои други разходи.

Сърбия официално потвърди и покупката на зенитно-ракетни комплекси със среден обсег Панцир-С1. Последните не са никак евтини, като само един от тях струва около 15 млн. долара, без да броим разходите за обучение, логистика, резервни части и допълнителни комплекти ракети, в резултат от което цената може да надхвърли 20 млн. долара.

Според експертите, цялото това въоръжение, доставяно от Русия и Беларус, чиято покупка беше потвърдена и от сръбския президент Вучич, вероятно ще струва на Белград около 600 млн. долара.

Естествено, тези оръжейни сделки с руснаците, нямаше как да не привлекат вниманието на САЩ. Така, специалният представител на американския президент за Западните Балкани Матю Палмър изрази пред македонски медии тревогата си, че Сърбия може да се сдобие с големи количества руско оръжие: :"Обезпокоен съм не само от разполагането на руско въоръжение, но и от възможността Сърбия да получи важни руски военни системи". При това Палмър ясно даде да се разбере, че "САЩ могат да преразгледат режима на санкции по отношение на Сърбия".

Тук е мястото да напомня, че от пет години насам, сръбската и руската армия провеждат съвместни учения на територията на двете страни. Така, във втората фаза на ученията "Славянски щит", провели се в Сърбия през октомври 2019, участваха руски зенитно-ракетни комплекси С-400 и Панцир-С1. Както е известно, първият им етап се проведе през септември край руския град Астрахан. След това сръбски военни преминаха обучение, как да боравят със системата С-400 Триумф, която е най-мощната система за противовъздушна отбрана в света. Важно е да се отбележи и, че в Русия вече е създадена система с голям обсег С-500, като руската армия ще получи първите такива системи още през настоящата 2020.

Сръбските военни, както и правителството, са убедени, че страната се нуждае от системи С-400 Триумф, за да може да "сдържа" евентуални опити за агресия (което поражда закономерния въпрос, от кого точно в Белград очакват да предприеме подобни опити). Според експертите, в днешния свят, силната противовъздушна отбрана е най-добрия гарант за сигурността на една държава. Според сръбските стратези, опитът от бомбардировките против Сърбия в края на 90-те, както и този от войните в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия, показват, че само държави, разполагащи с мощни система за ПВО, са в състояние да провеждат независима или неутрална политика. Повечето от тях обаче смятат, че за да постигне това, за страната им ще е достатъчно да разполага с една батарея С-400, докато руските им колеги твърдят, че за целта ще трябва да имат поне две такива батареи. Проблемът е, че цената им ще достигне милиард евро. Освен това, С-400 не са проектирани да действат като автономни системи, а са най-ефективни като част от далеч по-мащабни интегрирани системи за ПВО. Както е известно, ефективната противовъздушна отбрана включва различни типове ракетни системи с наземно и въздушно базиране - от такива с много малък до такива с изключително голям обсег на действие. Освен това, част от нея са множество различни радари и други датчици за откриване на различни типове цели на противника. В сръбския случай това означава, че освен С-400, която е система с далечен обсег, и Панцир-С1, която е система с малък обсег, страната се нуждае и от ракетна система със среден обсег, от типа на руската Бук-М3. Само че всички тези зенитно-ракетни системи са твърде скъпи.

От друга страна, имайки предвид, че както сръбското правителство, така и международните финансови институции прогнозират, че през следващите години БВП на Сърбия ще нараства с около 4% годишно, съществува реална възможност, Белград все пак да успее да създаде достатъчно мощна система за ПВО, купувайки необходимите за целта руски зенитно-ракетни комплекси с малък, среден и голям обсег.

Подобен извод се налага и във връзка с това, че сръбската армия вече премина подготовка за управление на системите С-400. Важно е да се отбележи и, че много сръбски военни се обучават в руски военни университети. Всичко това показва, че между сръбските и руските военни се осъществява тясно сътрудничество, което вероятно само ще укрепва през следващите години.

От друга страна, макар че не могат да бъдат изключени и нови руски военни доставки за Сърбия, ясно е, че сегашното сътрудничество между двете страни е доста ограничено, тъй като зависи не само от финансовите възможности на сърбите, но и от политическата воля на белградското ръководство. Дори и в този си формат обаче, руско-сръбското военно сътрудничество е по-мащабно и значително, отколкото когато и да било през последните трийсет години. В резултат от това Сърбия модернизира въоръжените си сили по-бързо, отколкото останалите държави от региона, включително съседите и. За Хърватска например, се оказа проблем дори закупуването на изтребители F-16, втора ръка от Израел, заради наложеното от САЩ вето (тук е мястото да напомня, че наскоро руснаците успешно приключиха модернизацията на 10 хеликоптера Ми-17 за Хърватска, което показва, че дори пазарът на страните членки на НАТО не е напълно затворен за тях).

Другите играчи

Истината е, че централното транзитно положение на Сърбия (през чиято територия преминава най-големия участък на Паневропейски транспортен коридор Х) в сферата на интересите на ЕС и САЩ, привлича не само Русия, но и други играчи. Така, още през 2011 Белград стартира преговори с китайския гигант Huawei за модернизация на комуникационните системи на страната. През 2014-2015 китайците започнаха практическата реализация на този проект. Известни опасения относно завършването му възникнаха в края на 2018, когато Huawei се оказа една от основните мишени на американската търговска война с Китай. Засега обаче, САЩ се държат пасивно, което позволява на Huawei да продължи с пълна сила работата си в Сърбия, изграждайки в частност мрежа от камери за наблюдение в Белград и комуникационен център в Крагуевац и анонсирайки серия от проекти в сферата на изкуствения интелект. Всичко това показва, че сръбско-китайското сътрудничество има сериозен потенциал. Сред примерите за това е и изграждащата се с китайски средства и от китайски компании високоскоростна железопътна линия Белград-Будапеща, както и други инфраструктурни проекти.  А евентуалната покупка на няколко китайски ударни дронове от сръбската армия, на практика отваря европейския оръжеен пазар за китайците.

Тоест, Белград демонстрира, че се чувства достатъчно сигурен и може да си позволи да диверсифицира икономическите и военните си контакти, без да се съобразява с позицията на Вашингтон, който е заинтересован да укрепи присъствието си в Югоизточна Европа. От друга страна, проблемите на отнощенията между Китай и евроатлантическата общност имат друг характер, в сравнение с тези на отношенията с Русия, а възможностите на Пекин да прокарва интересите си в Европа са сравнително по-големи от руските.

Последователните срещи на Вучич с двама от лидерите на държавите от ЕАИС – беларуският президент Лукашенко и руският му колега Путин, осъществени в началото на декември 2019 (съответно, на 3 и 4 декември), както и подписването на споразумението за свободна търговия между Сърбия и ЕАИС през октомври, вероятно са породили в Брюксел подозрения относно евентуална поява на „евразийски дисбаланс” в политиката на Белград. В същото време обаче, изявлението на Лукашенко, че уважава намерението на Сърбия да стане член на ЕС възстанови „баланса” и, макар че породи редица негативно коментари на руски анализатори, беше само от полза за Белград.

Впрочем, почти веднага след срещите си с Лукашенко и Путин в началото на декември 2019, сръбският президент Вучич с появи в Атина, където се срещна с гръцкия си колега Прокопис Павлопулос, с премиера на страната Кириакос Мицотакис и с опозиционния лидер Алексис Ципрас, както и с архиепископа на Гръцката православна църква Йероним ІІ. Пак тогава, се проведе и заседание на Висшия съвет за сътрудничество между двете страни.

Макар че това това посещение остана встрани от вниманието на медиите у нас (вероятно защото повечето срещи бяха закрити за средствата за масова информация), то беше твърде важно, защото на него очевидно са били обсъдени широк спектър от въпроси - от политически и икономически до хуманитарни и културни. Акцентът в официалните изявления на двамата президенти беше поставен върху стремежа на Сърбия да стане член на ЕС и гръцката подкрепа за това. Сред другите дискутирани теми е бил косовския въпрос, като тук е мястото да напомня, че Гърция е една от петте членки на Европейския съюз (наред с Испания, Словакия, Румъния и Кипър), която отказва да признае независимостта на бившата сръбка автономна област. По-интересното обаче е, че според някои сръбски и руски експерти, в Атина двете страни вероятно са обсъждали и възможността, ако България отново се поддаде на силния външен (т.е. американски) натиск и спре или прекалено забави изграждането на газопровода "Балкански поток" (т.е. продължението на "Турски поток", преминаващо през територията на страната ни, по което ще се транзитира газ към Сърбия и Унгария), трасето на газопровода да премине през Гърция. Друг въпрос е, доколко реална е подобна възможност, особено на фона на очевидното сближаване между Вашингтон и Атина, което се наблюдава в момента, както и на неясната позиция на Северна Македония по въпроса.

Перспективите пред мултивекторната политика на Белград

Всички тези моменти определят същността на т.нар. мултивекторна политика на Сърбия. В качеството си на ключова държава на Балканите, тя се стреми максимално да използва благоприятната за себе си политическа и икономическа конюнктура. При това, структурата на сръбската геополитика на баланса, е доста интересна. В отношенията си с Москва, Белград има възможност сам да решава, кои проекти да задълбочи и разшири, а кои да остави по-скоро символични. След срещата между Вучич и Путин в Сочи през декември 2019 принципното значение на косовския проблем леко намаля, а пък икономическото партньорство между Сърбия и Китай се балансира от липсата на сериозна политическа обвързаност. Лавирайки между Брюксел и Вашингтон, Белград съумя да излезе от дипломатическата изолация, в която беше попаднал в начлото на 2000-те, при това продължава да отстоява позицията си относно Косово и дори обърна тенденцията към увеличаване броя на призналите независимостта му държави.

Въпросът обаче е, как Сърбия ще съумее да се възползва от сегашното си пространство за маневриране? Дали ще успее да съхрани равноотдалечеността си от евроатлантическите и евразийските силови центрове? Отговорът на тези въпроси изисква да се върнем назад в историята на западната ни съседка. А тя показва, че стремежът за лавиране между Запада и Русия е традиционен за тази страна, чиито приоритет днес е да си гарантира стабилност, необходима за заличаване на последиците от разпадането на Югославия през 90-те години на миналия век. Сегашната сръбска политическа логика се определя от такива елементи като демографията, инвестициите, липсата на политически сътресения и оптималната реализация на транзитната роля на страната. Всичко това изисква политическа стабилост, т.е. отказ от конфронтация със съседите, както и с най-могъщия военен блок в Европа. Пак историята обаче показва, че в миналото повечето подобни опити са приключвали печално за Сърбия. Всичко това несъмнено се отчита от сегашното ръководство в Белград, когато оценява политическота значение на различните външнополитически инициативи, военни доставки и учения, или пък на икономическото партньорство с една или друга държава или алианс.

* Българско геополитическо дружество